четвъртък, 30 ноември 2000 г.

Самотният човек

А ето и нещо на Борис Христов, което също си има своето място тук.
Тодор Колев го изпя някога…

Борис Христов
Самотният човек

Той има белег на челото си и сяда винаги накрая;
дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки, или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа, и мъкне вехтото си одеало.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска,
но ако пише стихове, той непременно ще остави
сълза в очите или драскотина в паметта ви.
В какъв ли огън е горял? И под каква ютия? -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш.
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж - като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен;
Животът му - изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И неговият дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

Zaro

Музикални новини 29.11.2000

TheBeatles.com най-после в уеба
Най-после се появи и официален сайт на легендарната ливърпулска четворка. Тази седмица същият ще е възможен за браузване. Появявата на сайта е свързана и с издаването на Greatest Hits CD от EMI. Албумът ще съдържа 27 песни, всички от които са били № 1 в чартовете на Щатите и Обединеното кралство. Сайтът ще дава възможност за интерактивна връзка с всяка от тези песни. Например, ако посетителят кликне върху ‘I Wanna Hold Your Hand’, той ще може да направи разходка във времето на записването на парчето в Abbey Road Studios. Междувременно ABC ще излъчи двучасова програма за групата, наречена ‘The Beatles Revolution’. Независимо от това, че останалите трима живи членове на групата не са дали нови интервюта, филмът съдържа изказвания на Лени Кравитц, Кийт Ричардс, Стинг и Пийт Таунсънд. По същия повод се подготвя и филм на музикалния гигант VH1. Първият посетител на сайта вече е известен и той е един от основателите на Why Bulgaria, така че дерзай брато, защото най после и на твойто РС изгря слънчицето.

Елтън Джон живял на богато
53- годишнната поп-легенда се яви в съда по повод на образуваното от него дело срещу PricewaterhouseCoopers и бившия му менажер Андрю Хейдън, президент на John Reid Enterprises (дългогодишната мениджърска агенция на Елтън). Сумата на иска не бе оповестена. Адвокатите на защитата определиха Елтън Джон като особено щедър човек с много слаба информираност относно финансовите си дела. От показанията на Елтън Джон става ясно следното: ‘Аз не съм женен мъж. Обичам да пръскам пари’. Че кой не обича?. Истината е потресаваща. Месечните разходи на Елтън Джон са в размер на 2,15 млн. $, а само за 20-месечен период от 1996-1997 година певецът е изхарчил за ‘лични разходи’ 43 млн. $. Да му имам стандарта!

МTV и Excite@Home партньори
МTV и Excite@Home отвориха нов сайт в Интернет, който ще дава достъп до видео-клипове, новини и друго съдържане от ТВ-медията. Дебютирали миналата сряда фирмите дадоха възможност на 2,3 милиона потребители с dial-up връзка да използват по бърза връзка и по-добър звук и картина. От МTV и Excite@Home се надяват новата връзка да се отрази благоприятно най-вече на потребителите, които използват програмите на Napster and MP3.com. Петер Негулеску (познайте какъв му е корена с тази фамилия), вицепрезидент на Excite@Home заяви: ‘Опитваме се да доставим дългосрочни услуги на потребителите в техните домове и едно от тези неща е възможността да се слуша музика в интернет-пространството, същата да може да бъде даунлодвана и съхранявана’. Сделката дава възможност на музикалния гигант и на интернет-сайта да се преборят в дългосрочен мащаб за милиони потребители, показва изследване на ABN AMRO.

Рей Чалрз ще го награждават като тромпетист
Рей Чалрз ще бъде един от лауреатите на Turner Broadcasting's 2001 Trumpet Awards, които ще се проведат на 24 февруари следващата година в Атланта. Наградата, която ще бъде присъдена на Чарлз се казва ‘Живата легенда’. Церемонията по награждаването ще се води от джаз-певицата Дина Керъл. Наградите се раздават на видни афро-американци в областа на правосъдието, политиката и шоубизнеса.

Осведомителна агенция ‘Any Given Thursday’

Carlos

Кино-новини: Предложиха ‘бачкане’ на Клинтън

Бил Клинтън няма от какво да се притеснява. Човекът осигури старините. Както съобщи Entertainment Weekly Американската асоциация за киноизкуство (която освен, аденето, пиенето и гледането на филми практикува и веднъж годишно дейността ‘раздаване на Оскари’) е предложила 1 млн. $ годишно възнаграждение на Клинтън след края на мандата му. Сегашният президент и изпълнителен член на асоциацията Джак Валенти опроверга новината, като заяви, че не е сигурен в това и че никой от членовете не може да предложи това, без да го уведоми. Ами това е от ясно по-ясно. Кой ще ти каже бе човек. Няма такъв дето да бута столчето на шефа си и да му ‘Дръж се и внимавай да не паднеш’. Говорителят на Клинтън Хари Томасон пък заяви, че президентът има много по-добри оферти и съвсем други планове, отколкото участие в асоциацията.

Робърт Редфорд замразява проект
Планираният Сънденс филмов център ще бъде замразен за момента, поради недостиг на средства. Инвестиционната групировка на Редфорд не успя да намери средства за завършването на обекта. Наетите към момента работници са освободени. Центърът следваше да се превърне в средище на независимите филмови творци, така както едноименния фестивал. Първоначалната идея е била за построяването на 7 големи сцени, които да отворят врати през пролетта на 2000 година. Всъщност, кога ли е имало пари за независимо кино?

Мадона на път да се омъжи за втори път
Мадона и филмовият режисьор Гай Ричи (вижте и ‘Гепи’) са на път да се оженят през следващата година. В интервю за британския таблоид The Sun, 42-годишната поп звезда заяви: ‘Ние сме много влюбени и това ми се струва нормално нещо. Гай ме попита, дали искам да се омъжа за него, и аз казах ‘да’, но той все още не е решил за себе си. На въпроса за кой месец се планира събитието Мадона отговори, че тя както и 10 години по младата си половинка са твърде заети в момента.

Странно решение за Спилбърг и компания
Компанията DreamWorks на еврейската общност Спилбърг, Катценбърг и Гефън реши да пусне отново на голям екран летният си хит ‘Гладиатор’. Какво ли не правят хората за пари. От тази сряда филмът ще може да бъде гледан отново на определени сцени Imax в Лос Анджелос, Ню Йорк, Чикаго, Атланта, Сан Франциско и Торонто. Продуцентите се надяват да изкарат някой друг долар, които да се присъдинят към изкараните с много пот на челото 185 млн. $ в Щатите и общо 440 млн. $ по целия свят. Решението е най-малко странно, предвид това, че от миналия вторник филмът се разпространява вече и на видеокасети и DVD.

Робърт Дауни Джуниър отново в кереча
Робърт Дауни Джуниър беше отново арестуван от полицията за притежание на наркотици. Издънката е само четири месеца след като беше освободен след като беше обвинен в същото деяние, което може да сложи край на актьорската му кариера. Анонимен доносник се обадил в полицията в събота и съобщил за купончето. След проверка на полицията в хотелската стая на звездата в Merv Griffin Resort, същият е бил заловен с порядъчно количество кокаин и амфетамини. Дауни е бил освободен още в неделя срещу 15 000 долара гаранция. Актьорът трябва да се яви в съд след 30 дни. Според Monday's Los Angeles Times е било заявено, че Дауни се чувства изключително изморен от насъбралото се напрежение на снимачна площадка на шоуто на Али Макбийл, за което работи вече 18 дни без почивка. Проблемите на Робърт Дауни с кокаин започнаха през 1996 година, като през 1998 година, същият заяви на съдията по едно от многото му дела: ‘зависимостта ми от дрогата е като пистолет, пъхнат в устата ми с пръст на спусъка, а аз обичам студенината на метала на оръжието’. Идиотско!!!

Осведомителна агенция ‘Any Given Thursday’

Carlos

сряда, 29 ноември 2000 г.

МЕ-ЗЕ (или женската интерпретация на темата за храненето)

МЕшана и ЗЕлева (с или без моркови в зависимост от състоянието на духа), са двете приятелки на петлитровото буренце с ракия през последния четвъртък на месеца, когато в джобчетата ни дрънкат предимно семки енд бонбонки. Иначе нежната и по-съвършена половина на Клуба знае добре, че мъжете трябва да бъдат нахранени. В противен случай се насмуква скоропостижно и разговорът започва да се върти главно около темата за взаимното уважение, и ‘дай бутилката, докат’ не съм ти светнал два шамара’. Така се проваля дълбокият интелектуален замисъл на тези сбирки, което ние да допунем не желаем. Следователно, чашката трябва дада се редува равномерно с виличката по пътя към устата, като роднина с милиционер. Ето четири изпитани рецепти за салата. Основното им предимство е, че се приготвят без смъртоносните за всеки готварски ентусиазъм ‘на вкус’, ‘колкото поеме’ и ‘на умерена фурна’, на които вече сме се спирали:

МАКАРОНЕНА (по Дидонис)
1/2 пакет едри или разноцветни макарони
шунка
кашкавал
гъбки
кисели краставички
майонеза

Макароните – в подсолена вода, гъбките – в тигана на масълце лекичко, всичко друго – на кубчета. Събират се в голяма купа и се объркват с майонезата.

РАЧЕНА (по Надие)
2-3 пакета рачешки ролца
2 ябълки
лимонов сок
майонеза

Ролцата и ябълките се нарязват на кубчета и познайте после как се прави.

ПАТЛАДЖАНЕНА (по Норчето)
4 патладжана
чесън
олио
оцет

Патладжаните се опичат, пасират се с чесъна, оцета и олиото. Гърмящата смес се посолява, изстудява (ако има кой да чака) и м-м-м.

ДОМАТЕНА С ЛУК (по Калина)
домати – задължително от градината на роднините
лук
олио

Не е толкова просто, колкото звучи, защото само Калина може да я прави така, че да си изгризеш ръката до лактите, докато си ближеш пръстите.

И така – вилица – чашка, вилица – чашка…Е, да ви е сладхо, знаши, и наздрафе…Абе чудя се тука вие мене дали ме уфажафате…

Nadie

На гости на Кицов-че: Киномания’ 2000: Саундмания ‘2000. Мелодии се гонят на екрана, герои помпат мускули по ноти

Много филм прозвуча в поредното издание на фестивала Кинопанорама (17 ноември - 4 декември), още повече песни направиха дефиле пред очите на зрителите - марш на скок, съпътстващ любимите им герои: в тежки, драматични моменти; но и в купонджийски настроения с висок адреналин и промил в кръвта. Само психически инвалид и музикален дънер, живеещ забит в собственото си Аз, би се опитал да разцепи с брадвата на скудоумието мелодията от сюжета на лентите. Доказано - едното изкуство не може без другото. Особено днес, в началото на синтетичния милениум, когато двете реализират своето потенциално битие с първата помощ на колегата по съдба. А тя е: признанието на феновете и критиката, на класацията и бокс-офиса, на корифея в бранша и/ли случайно попадналия в магистралите на отзивчивата аудио-визуална система. Остава обаче негласната конкуренция кой ще спечели повече: филмовата къща или музикалната компания.

АКЦЕНТЪТ
Гепи
Европейски хлад и лондонска мъгла пушат с американски зной и ‘димящи дула’ от кадрите на Гай Ричи, при това без да си вменяват осакатени рефлекси. Бяло танго и тъмно реге, слайд в спагети-уестърн, ленив (!) пънк и модернизирано ‘старо диско’, соул мажори в рокендрол и ‘олдис голдис’, бритиш бийт и бритпоп, напарфюмиран шансон и дългобрада частушка, акустичен поп и водовъртежна електроника - цялата музикална вселена вибрира и изпява историята с Брад Пит, Бенасио дел Торо, Денис Фарина, Вини Джоунс и останалите агенти, всеки от които търси своята посока. Части от витиеватите им диалози и фантазми са включени и в диска като допълнителни подправки между отделните парчета. Прекрасен фюжън между срички и ноти- в професионално аранжиран проект. Изграден на контрастите, той сякаш се излива като едно цяло. Въвеждат нафуканите баси на Клинт, пънкарите ‘Стренглърс’ не пропускат случая за посегателство над целомъдрието на ухото, а ‘Мейсео Паркър енд Дъ Мекс’ и Боби Бърд влагат фантазията си в кавъри по Джеймс Браун: ‘Cross The Tracks’ и ‘Hot Pants’ - фънк, детниращ всичко аноргазмено. ‘Lucky Star’ е старият хит на Мадона (от 1983 г.), избран от новото й гадже, режисьорът Гай Ричи. Навикът за хитовост се е настанил удобно в душата на братя Галахър. И пак успех за ‘Оейсис’: ‘F**kin’ The Bushes’ - при това така яко и сочно, че е озвучен целият квартал.
Нюансирана преценка за най-напечената във филма ситуация е поставила в саундтрака ‘Angel’: героите на бристолския саунд ‘Масив Атак’ са отново бляскави пиромани на подсъзнателния груув, а Андрю ‘Мъшруум’ Ваулс е сътворил дестилирана трип-хоп психария. Ти? Сетивата ти се озовават пред входа на прочутия ‘Дъг Аут Клъб’, доведени от това, което дъни отвътре: изкушени от дрога-гласове, семпли от филмови реплики, дъб-баси, хип-хоп бийтове.
Е, разбира се, още от някой и друг изстрел. Колкото трупът да отвори вратата пред теб.

Звездни каубои
Кое може да събуди цялата енергия, дремеща в човека? Сигурно доста неща, но първото от тях е полет до Космоса. Сюжетът с ветерани като Клинт Истууд (актьор, режисьор и продуцент), Томи Лий Джоунс, Джеймс Гарнър и Доналд Съдърланд логично програмира музикалните предпочитания накъм т.нар. по-сериозни стилове. Разбирай джаз и блус. С помощта на двете вечни направления (първото е майката, второто - безкрая след ... края на всичко останало, написано с ноти) позитивните, младежки усещания се връщат в тялото, колкото и отдавна са го напуснали. Още повече, че ‘карето’ космонавти играе себе си на собствените си преклонни години. С цялото достолепие на побеляла коса, кънтри динозавърът Уили Нелсън стартира саундтрака. Но с почти неузнаваема версия по класиката на Пол Саймън ‘Still Crazy After All These Years’. Малко по-нататък във фабулата на диска същата мелодия е сервирана чисто инструментално от триото на Брад Мелдау. Същият екстравагантен пианист връща (може би до предрожденото му) минало хита на Нийл Йънг ‘Old Man’. Като че ли се надсвирва с колегата си Джошуа Редман. Чийто сакс пък закача манифеста на Пърси Мейфийлд ‘Hit The Road Jack’(не се заблуждавай, че негов композитор е Рей Чарлс, Брадър Рей просто го изпълнява!), подрежда ‘The Best It Yet To Come’ и, затворил непроницаемо клепачи, констатира: ‘The Second Time Around’. Изтупан е и ореолът на златния хит на ‘Йигълс’ ‘Take It To The Limit’. Чад Блок го е направил изключително изискано, с пренебрежителна муцка към излишните му кънтри-финтифлюшки. И ако до този момент купонът върви елегантно, тузарски, неговите страсти се форсират огнено накрая. Отново Мейсео Паркър (този път с Лари Голдингс и Фред Уесли) и отново с избор на Соулбрадър No 1 Джеймс Браун - за фънки-гръмотевицата ‘Last Night’: не чуваш ли миризмата на подвига, извършен от четирите симпатични дедета? Трябва да си с две глухи очи, за да не видиш какъв реверанс (‘Fly Me To The Moon’) им отдава космическият тандем Франк Синатра-Каунт Бейзи.
.….. И после нямало извънземни.

Магнолия
‘Save Me’ - оригиналната песен на Ейми Мен, написана нарочно за този филм - е номинирана за ‘Оскар’. Защо ли отсъства обаче от целия саундтрак? Лично аз не мога да си обясня плиткото дишане на супервайзърите в отделните издателски компании. Както и да е: по-важното е, че останалите инструментални пиеси спокойно минават и без гласа на Ейми. Тъй като са написани от Джон Брайън - почти на прима виста, както става ясно от текста на обложката, подписан от самия режисьор и сценарист Пол Томас Андерсън. С малко на брой, но дълги като времетраене опуси, композиторът е нарисувал всичко за тази 188 - минутна лента. Филхармониците на диригента Томас Пасатиери демонстрират удивителна избирателност на вниманието, с което подхождат към Джулиън Мур, Джейсън Робъртс... и към зениците на Том Круз. В тях се отчита което и да е настроенийце.
Но, все пак, най-личният иридотерапевт е Джон Брайън.

Прозрачно минало
Тук среща имаш с друг ас на инструменталната музика. Алън Силвестри се е нагърбил да илюстрира със съспенса на нотите разязвената история на фамилия Спенсър (Мишел Пфайфър и Харисън Форд). Успял е. Наред с режисьора Робърт Земекис (‘Форест Гъмп’, ‘Контакт’, ‘Кой накисна Заека Роджър’), Силвестри търси и изкопава семената на явлението, наречено ‘страх от миналото’. Оркестрациите му (Алън е и композитор, и диригент) действат като фотопроявител както за важния детайл, така и за основния фон на фабулата. Отлично си е свършил работата и музикалният редактор Кин Кермън: бастисал е с голямата ножица сложните, заврънкулести и излишно дълги акустични партии, към които Алън е априори пристрастен. Резултатът е изчистен и категоричен: лентата си кореспондира с представата за саундтрака, и обратното.

Симпсънови
Закачка и усмивка - при това непристорени! - съпътстват целия пореден саундтрак към популярния американски тв сериал. Искреността печели, дори и, както е в случая, да е малко плоска. Въпреки че саундтрак не е съвсем точната дума за този диск. То са шумове: 1) от предмети (чупене на стъклария, скърцане на врати, къкрене на чайник, вода в мивка, телефонен звън), 2) от хора (почти всички, присъщи на канализацията уши-нос-гърло: детски квич, възклицания по време на тупаници, хъркане, кашлюкания и пръцкане - като персонален бонус трак), 3) от групи и изпълнители: предимно на семплирани техни песни. Как ти се струва 60-минутен диск с 53 парчета?! Изсвирени от 35 оркестранти? Това е по версификаторските мащаби само на Алф Клаузен: композитор, аранжор и въобще скечаджия. Цар е до моцо мацас подобаваща дебелина на цвета мутрата - на корумпирания, тщеславния, двуличния, подлия, тъпия ... или на - достойния пич, честния агент, скромния музикант, обективния журналист, остроумния актьор... Но някакъв начин през бродуейския мюзикъл и грузинския цирк на диска преминават ‘Чери Попин Дедис’, Рик Спрингфийлд, ‘Ролинг Стоунс’, ‘Бийтълс’... Дори пънкарите ‘Рамоунс’ и уестърн дамата Линда Ронстадт изсвирват по един куплет - там някъде, между жалбите на боклукчията. Разбираеми и за децата, и за техните родители.
При всеки бъзик слушателят чувства особено приятно, топло мравучкане по гръбначния стълб и поток на симпатия в погледа. Прохладен фън. От тая кука. Не е пожален нито един политик и културтрегер на Щатите.
Слави? Къци? НЛО? Въргала?
Е-е-е-е-е-х, де го българският еквивателент на този проект!

Kitzov

На гости на Кицов-че: Ар-ен-би на екрана. Филмови хитове връщат певици под прожекторите, а камъните падат от ефира

И като заваляха черни хитове, та цяла неделя! Пардон, цял месец. Такъв е, дами и господа, октомврийският дъжд, паднал да изследва дебрите на съзнанието, напечено от лятото. Тъмна боя разчленява виденията на Еди Мърфи и Джет Ли. Обаче както е казано: лошо няма - и достатъчно фенове ще потърсят домd си между измеренията на ар-ен-би-то. За нас, другите, остава опасността да вкусим бялата светлина, огряла с мъдра болка от Исландия.

АКЦЕНТЪТ
’Dancer In The Dark’
Издаден за България от ‘Вирджиния рекърдс’
И-и-и ето нещо бяло. За нас, белите хора!
‘SelmaSongs’ е поредният, пети солов албум на Бьорк, който някогашната прима на исландците ‘Шугъркюбс’ композира и даде за филма на мастития режисьор Ларс фон Трир. Всичко, което се е случило във въображението на чешката имигрантка Селма (Бьорк е в нейната роля, партнира на Катрин Деньов), е нарисувано с четката на нотите в саундтрака. Точно според очакванията, 7-те му пиеси са пълно крейзи, шизо на ен-та степен. Но слава на Бога, кога ли Бьорк е била нормална?! При нея пеенето, късането на гласните струни, е посиняване от самота. В която разумът казва едно, а сърцето е неговата вечна контра. Тоест - котва. Която Бьорк мята в подсъзнанието ти, подобно на размаха, с който луксозна проститутка къса силиконовата си прашка. Както впрочем и в предишните си дискове: по-известните Debut, Post, Telegram, Homogenig. В които тялото става заложник на смъртта.
И в SelmaSongs Бьорк Гундмундсдотир, Ледената принцеса, е първа дружка твоята скръб. Толкова да й отива кройката на това универсално чувство. През неговата центрофуга е минал и пилотният сингъл ‘I’ve Seen It All’: певицата перлено шепти преди лепкавите думи на Том Йорк от ‘Рейдиохед’ - гласът на егоизма в действие. По-нататък, в ‘Cvalda’, го дава (вокално) лесбо с Катрин Деньов. И пак й приляга, защото е родена за професионалистка. (Справка - на повечето снимки Бьорк е с изваден език). Без да пуска зъби е засмукала идеите на Лудия Ларс: напред (с инструмента: ‘Overture’, ‘107 Steps’), назад (с гърлото: ‘Scatterhead’, ‘In The Musicals’), назад-напред, напред-назад... О-о-о-ох! - забива зъби точно в оргазма, наречен ‘New World’.
Не свършвай преди него.

‘Смахнатият професор 2’
Като погледнеш върху обложката на диска списъка с изпълнителите, може да ти дойдат в повечко толкова печки. Обаче саундтракът тръгва да се лее елегантно и още с встъпителното парче на Джанет Джексън (големият хит ‘Doesn’t Really Matter’) става ясно, че всичките тези чернилки са настроени дружелюбно. И няма да ти се карат в рап и хип-хоп речитатив. А ще те пуснат да се поразходиш под дъга от усмивка. Комедия, все пак. Подобно на ‘Смахнатият професор 1’, нейни озвучители са най-светлите звезди на фирмата Def Jam. Вдъхновяващо прями са Джанет Джексън, ‘Метъд Мен’, ‘Ди Ем Екс’, Дру Хил, Сиско... След убедителното си участие в първата част на саудтрака, сега отново Джей Зи, Фокси Браун и Монтел Джордан са постигнали собствената си същност. Нещо, което не мога да кажа за Смахнатия професор. Главният герой Еди Мъфри играе шест роли. Но като за тройка, а не като за шестица.

Ромео трябва да умре
Горкият мой любимец, фюжън ветеранът, Стенли Кларк! Гениалното старче съвсем е мръднало! У-у-у!
...Дълго преди да се появи филмът на братя Уашовски, меломаните мълвяха по повод саундтрака му: ‘Абе Стенли Кларк не може да се издъни’. Да, ама може! При това с гръм, трясък и позор. Това ли изумува неговата бас китара, една от първите в джаза (а и изобщо)?! Във финалната за диска (и основна за кадрите с Джет Ли) пиеса ‘Swung On’ плътните струни на Стенли са глътнати от вокалите на ‘Политикс’ с пълно ехо - за някакъв хахав хип-хоп! Той слага началото на течащата наказателна лихва, която налагам на мистър Кларк - имайки в спомените си негови бляскави саундтраци като например ‘The Passanger 57’ или пък композициите му за автобиографичния филм за Тина Търнър ‘Какво общо има с това любовта?’. Иначе, ако погледна на останалите 17 парчета като халтура, то - да, Стенли добре е подбрал парчетата на ... пардон ... печките - в обичайно влагания смисъл. Шанте Мур, Джо, ‘Дестини’с Чайлд’, Джинуайн ..., но звездата е Алая. Тъмкожата перла може да пее в скалоподобна поза, но неин е хитът ‘Try Again’, с който се завърна в светлината на прожекторите. Освен това парче, тя участва още с ‘Are You Feelin’ Me?’ и ‘Come Back On The Piece’(плюс ‘Ди Ем Екс’).
Така, докато си подреждам мислите, да призная, че най-печеното парче е на Дейв Холистър. Както и увереността, че мистър Кларк би могъл да озвучи този як екшън и със собствени жици. Защото е свиреп джазмен, а пък и навремето е опъвал в рок-банда.

Kitzov

На гости на Кицов-че: Госпожа Романтика гостува на саундтраците

Помисли и - обзалагам се ! - ще се съгласиш с мен: всяко чувство и изписана върху лицето гримаса има своята романтика. Която (по стара кармична причина) се появява на гости ту тук, ту там. Ту на място, ту - напротив. Може би затова още по-логично в лентите и... най-логично в саундтраците към тях: да насочва сънищата на пропусналите прожекцията. Все пак, бъдещето се поддава на въздействие...а ти никак не си падаш по инерцията, в която те тласка сухарлъкът. Нали?

Аз, моя милост и Айрин

Нe само братя Боби и Питър Фарели си знаят режисурата, а Рене Зелуегър и Джим Кери - играта. Името на саундтрак-продуцентът Джон Къркпатрик вече вещае среща с особено нестандартен диск. Такъв е и този: дръпва вниманието дори и на плуващите в килватера на приспивателното. Как, защо? Първо заради прекрасната подборка на бандите и изпълнителите, второ - с подреждането на парчетата, трето - с оригиналното хрумване албумът да бъде своеобразен трибют на ‘Стийли Дан’ - тузарското дуо на Доналд Фейгън (вокал, кийборди) и Уолтър Бекър (бас). Само половината от общо 15-те парчета не са кавъри по хитови и маниашки мелодии на знаменитите американци. Това обаче не са изхвърлени от обичайната си орбита познати пиеси, а съвсем нов, модерен и фоничен техен ‘прочит’. Нито джазмени с джазмените, нито фънкари с фънкарите, тук ‘Стийли Дан’ намират своя точен стилов еквивалент. Оказват се поли-валентни. Рок - стандартен и гръндж. Суинг. Поп. Инди. Джази. И все в тоналната романтика, цепеща душата на Джим ‘Доброто-Лошото Ченге’ Кери. (Екстравагантните словесни съсиреци на Бекър (завършил английска литература в нюйоркския ‘Бард’с колидж’) като че ли се избистрят под езиците на... на кого ли не. На ефирните ‘Бен Фолдс Файв’, на пастелните рокаджии ‘Уилко’, на загадъчната Айви, на купонджиите ‘Смаш Маут’, на неизвестния (у нас, де!) Били Гуудръм - е те такъв вариант на ‘Razor Boy’, сервиран с толкова трезва екзалтация... Най-хванали края на своя Аз са ‘Стийли Дан’ в предложенията на ‘Марвълъс три’ (големият хит’Reelin’ In The Years’, пробил чартовете през май 1973 г.) и ‘Дъ Пуш Старс’ (‘Bad Sneakers’). Но дълбоко във въздуха на саундтрака трептят и оригиналните парчета на ‘Фуу Файтърс’ (уводна тресня), ‘Търд Ай Блайнд’ (‘Deep Inside Of You’ е разкошна рок-балада), ‘Офспринг’ (‘Totalimmortal’ - вкусна, прилепчива пънк лудост), ‘Брайън Сетзър Оркестра’ (‘‘Bodhisattva’ - сияещ с мозъка на суинга)... А, да, и ‘Хуути енд Дъ Блоуфиш’ с ‘Can’’t Find The Time To Tell You’ - бавен южняшки танц, при който краката дърпат надолу, ама ципът - нагоре... и няма духовна пропаст между тези на бара. Пропастта, келнер, е в материята по чашите.

Човек без сянка

Тук романтиката е с изчезваща усмивка. Отстъпва пред Себастиан Кейн, т.е. - Кевин Бейкън - хуманен учен, смлян от гениалността си в каша на деструктивна лудост. Озвучена от Джери Голдсмит. Със замах, на който само той е способен. Защото е един от малцината ‘ковачи на саундтраци’, в състояние да проектират герои върху паното на каквато и да е там романтика. Спомни си филмите ‘Китайски квартал’, ‘Пришълецът’, ‘Първичен инстинкт’, ‘Поверително от Ел Ей’, ‘Мумията’. Не забравяй ‘Мулан’. И запомни ‘Човек без сянка’. Но, материализиран, звукът на този човек без сянка заподскача от първите секунди на встъпителната заглавна пиеса - когато все още човекът е в сянката на успешния експеримент. Пищни, тържествени симфонични откоси и сочни аранжименти прескачат прага на слуха... настаняват се там, някъде вътре, отстъпвайки фоайето за следващата гама. Случка. Емоция. Романтика - положителна (на оптимизма) и отрицателна (на ужаса). Ама не очаквай някой да ти запее. Джери си е казал думата и вокала с езика на инструментите. И така (‘Isabelle Comes Back’, ‘This Is Silence’, ‘‘Not Right’, ‘Bloody Floor’...) до окончателния момент, в който професорската титла не става вредна за човечеството. Приема ролята на Тъмния Жътвар (Смърт, според Тери Пратчет), излязал от границите на разума, и хукнал с косата след бившите си подчинени: влюбените Линда и Матю. Точно съобразно очакванията, побеждава любовта. И за изненада: инструменталната музика. Браво на нея!

Ennio Morricone
The Best Of
Издаден официално от КА Мюзик

Целият Енио Мориконе! Накуп: за периода 1964-2000 г. Което означава не само Тим Робинс, Глен Клоуз, Мел Гибсън, Харисън Форд, Бърт Ланкастър, Хенри Фонда, Жан Мария Волонте, Клинт Истууд, Робърт де Ниро, Джеръми Айрънс, Филип Ноаре....но-о-о-о-о-о и съпътстващите ги нотни кадри. Настолна колекция колкото за киномани, толкова и за ценители на музиката. Гледам обложката на аудикасетата (след като съм я изслушал: ако щеш вярвай - точно 22 пъти) - с всичките актьори, филми, композици, мисля....м-м-м-м, ами-и-и-и...Мориконе не е само маестро. Гениален е. Да, това е определението за него.Той не просто умее да пипа в душите на героите, да вади оттам състояния и да ги аранжира - за струнни или духови, за класика и друго, за мъжаги и дами, за живот и смърт, за омраза и любов, за доблест и предателство... навсякъде той се забърква със съдбата на някой човек - без значение дали типажът е обречен на забвение или на вечност. Свирукане, хорал, хармоника, прерия, пробити каубойски сомбрера: ‘Шепа долари’, ‘За няколко долара повече’, ‘Добрия, Лошия и Злия’, ‘Мисията’, ‘Ново кино ‘Парадизо’, ‘Имало едно време в Америка’, ‘Имало едно време на Запад’, ‘Името ми е Никой’, ‘Мисия до Марс’...
Като мишка, която танцува степ в тенекиена кутия, остава да се поклаща само въпросът: съществува ли магистрална пиеса на Мориконе, която не е сред тези 20? И отговорът е: да! Тази от ‘Bullworth’. И онази от ‘Легенда за пианиста, който прекоси Океана’. И по-добре. Защото романтиката още е не е открила техните адреси.

Kitzov

На гости на Кицов-че: Английският пациент сам си е лекар, диагностицира фестът на британското кино

Теория на летенето става Военна зона в Страната на чудесата

Според всички световни научни изследвания и анекдотите за Чарлс и Мери, англичанинът прави секс най-малко в сравнение с който и да е друг народ. Този комплекс, приеман от някои нации за своего рода свобода, се опита да разплете кълбото си по време на Британския Филмов Фестивал’ 2000 в София (Люмиер и Дом на киното) и Пловдив (Европа) в рамките на Салона на изкуствата и Европейския месец на културата. Шут на възела дадоха елитни режисьори от Острова, чиито филми събраха предимно ценители на изтънчената, хладна естетика, с мъгла по ревера и незлобив сарказъм по джобовете. Влажно кино, оставящо обаче насухо зрителя с неговите разсъждения и за по-нататък. В тъмното. Когато нещата придобиват истинските си измерения. Или така поне смятат режисьорите Пол Грийнграас, Майкъл Уинтърботъм и Тим Рот, чиито филми (респективно Теория на летенето, Страната на чудесата, Военна зона) забиха с най-големия гвоздей върху социалното пространство на българския екран цял сноп от проблеми, човъркащи хората от Острова. А доколко от тях (могат да) се проектират върху родното ни житие-битие е съвсем друг въпрос. Отговорът на който не се крие и в най-тъмната тъмнина на хронотопа след прожекцията.

Да си играят на ден-нощ, по-точно на бяло-черно, при това без да забъркват сиво, се удава на малцина. Безспорно от тях са и горните трима режисьори (Майкъл участва още с кадрите на С теб или без теб). Не е новост да рисуваш герои, преобразяващи се по добите. Нови обаче са пътищата, по които се трансформира психиката им: те подскачат по въжето на опънатите си сексуални фантазии и реалности, те са в еднаква степен homo ludens и sexus, но още bi sexus и trans sexus... На английски пациент, но и английски доктор.

Е-е-е-е-х, бих дал - честно! - единия си тестис, само и само да е възможна ситуацията, при която: 1) гася осветлението в киносалона, 2) чучвам на първия ред (по един през един!) Фройд, една от първите звезди на порно-киното Линда Лъвилайс (да, тъкмо от Дълбокото гърло), Фуко, Казанова и Дон Жуан (в двата края), Буковски и Хенри Милър (и те), Сартр, Лолита, жиголо, Ницше, бостънски педал (чакай! - то(й) ще е между сеньор Марсилио Фичино и сър Елтън Джон), Маркузе, американския психоаналитик и сексолог Вилхелм Райх, произволно взет вертеринар, испанския йезуит и есеист на брака Томас Санчес, първата попаднала ми полякиня, мадридска проститутка, доктор Илия Врабчев, Моника Пурата и ... не - стига!: плевенчанката вече нещо пипа по Джакомо. Редът е свършил. Та накрая да направя: 3) прожектирам филмите един след друг, 4) пускам лампите и ... оставям тази росна китка да коментира творбите на Пол, Тим и Майк. Аз напускам, но най-важната част от мен (диктофонът, де!) е готов за екшън - в смачкан плик от пуканки. Той е досущ като онзи, с който 15-годишният Том от гъделичкащия филм Военна зона увива фотоапарата си и го скрива до един бункер - в очакване на сгода да снима как неговият баща опъва сестра му... Той пък провежда коитуса не точно там, където си мислите, ами на по-удобното от ‘задната прашка’. Тъй като тези врати са затворени от законната му съпруга. Но вероятно и с ясното съзнание, че за кръвосмешение се смята само вагиналното проникване, тъй като от него се зачева. Кадифеният мрак на Военна зона щеше да е пълна, ако таткото бе посегнал и на сина за същото нещо, а отчаяно девственият Том - на сестра си. Но не, слава Богу! Въпреки, че това е първият филм на Тим Рот. Обаче само лаик би го нерекал дебют, той си е съвсем зряло произведение. Емблематично за това как може да се постигне разноцветно мислене със сивото...вещество. И за това, че в речника на страха от Аз-а и не-Аз-а винаги има място за нови думи. Поне докато не се съберат достатъчно, за да си запишеш в дневника: човек се ражда и умира импотентен. .

Не открили тази простичка истина, лицата от лентата на Майкъл Уинтърботъм (сестрите Надя, Моли и Дебора), подобно на всички нас, са родени, съзрели сексуално, обаче съвсем не тръгнали да умират. Те дишат в Страната на чудесата. Различна за всеки герой, но налична за всички. Персонификацията е безпощадна, но също толкова свирепа е и унификацията на хомо-сапиенса. Режисьорът стоварва върху главата толкова ексизна история, че в един момент ти се приисква ти да си правил филма и да го сложиш Майкъл на твоето място - да го изтормозиш с наброски и такива едни несъбитийни събития. Да, но пък изкушеният зрител има какво да види, стига, разбира се, да внимава с всяко сетиво. Той е свидетел как Уинтърботъм попълва силуети със ситуации. Изстрелва ги на екрана като ‘прекалено люто къри от чувствителен стомах’ (Т. Пратчет). Скъсвайки ти докрай нервите, че паното отзад продължава ли продължава ли продължава да е рехаво. По неповторимо артистичен, дори малко театрален начин - действа като червен плащ. Разведена майка набутва между чаршафите разни мъжкари; сестра й пък сама се завира при типове от Клуба на самотните сърца (Хайде дано този е мъжът на живота ми, а, не, не - този е мъжът на леглото ми. Снощното. Обаче, за съжаление, не може да си направи бебе сама ); третата тъпо изпуска мъжа си (часове преди да изтекат родилните й сокове), сгълчавайки го...не помня вече за каква простотия. Филмът де факто е с реално времетраене 15 (петнайсет) минути в края на лентата, когато Уинтърботъм ‘засича’ пред един асансьор, на един болничен етаж родилката Моли и катастрофиралия й мъж. Да, така става в Страната на чудесата - вече обща за повече от един. Но коя е Алиса? Тя е малката дъщеричка, която се е ‘случила’ (виж датата на часовника!) в съзвездието Козирог:’Ходи с пръстите на краката навън и помни коя си’ - Луис Карол. За разлика от Военна зона, в който бебето обърква целия живот на фамилията, тук ( а и в С или без теб) малкото създание го подрежда посвоему. За Надя: ‘Да, ама горчицата не е птица - отбеляза Алиса - ‘Както винаги си права - рече Херцогинята, - колко мъдро се изразяваш само.’ За другата майка Деби: ‘И рисували какво ли не... Всичко, което започва с ‘М’, като например мишеловка, месечина, мемоари и многост...’

Някъде от онази ‘многост’, характерна и за другия му филм С или без теб, Майкъл Уинтърботъм акушира и отговора на още един въпрос. Е ли влечението между половете плод и на възпитане, което е лайтмотив и в комедията на Деймиън О’Донъл Изтокът си е изток? (Ами разбира се - дори родители, смятащи, че носят съвременни (за което и да е там ‘време’) разбирания, са дамгосани - съзнателно и или не - от принципи и забрани. С десетки напрегнати паузи талантите на режисьора и на сценаристите Лорънс Кориат (за Страната на чудесата) и Джон Форте (за С или без теб), елегантно вдъхват надежда, че излязлата от такъв надъвкан свят Алиса...няма да живее повече в него. И че детето, което Роузи и Винсънт лелеят и успяват да го ‘конструират’ чак в края на С или без теб - след драматични ситуации по пътя към щастието - ще поеме с глътката въздух и необременена карма. Идеята за внезапния, но топящ се любовник, заложена у франзуцина Беноа, е издигната до небесата. За да се сгромяласа с гръм, мълния и много кисел смях на брега на морето.

Един вид теория на летенето, но далеч по-различна от тази, която ни предложи Пол Грийнграас. Хелена Бонъм Картър и Кенет Брана (иначе гаджета извън професията) изваяха бляскави роли. Тя - на инвалид, пресмятащ последните си дни, той - на човека, когото обществото принудително е заставило да се грижи за нея. Душетресението при него идва, когато разбира, че девствената Джейн му предлага химена си и настоява точно той да я направи жена. Първоначално на чисто примитивно, плътско ниво, за удоволствието от сношението. И секунди след това - по любов. Крачката между двете е колкото разстоянието от въртележката до изобретения (?!) от Ричард самолет, порещ висините на мечтите. Тази крачка е въздушна, летателна крачка. Въпреки че сексуалният нагон е в основата на Теория на летенето, кадрите й са съвсем метафорични и философски. Човешкият живот е винаги тук-и-сега: за всички. Кръговрат на живота, но не живота в неговата хаотична събитийност, а на живота като перманентно трансцедентиране на нашето Днес, на живота като специфична събраност и съсредоточеност в най-интимната бездна на битието ни. На живота като живот на духа. Пол Грийнграс го възпява чрез труднита борба между материя и идея. Съскаща симфония - зачеркваща като остаряло понятието за ‘мъжа инициатор’- и завършила като ода на радостта. Първа цигулка в нея свири позицията, че най-еротичните части са не онези в слипа/бикините, а тези в главата. Да, човек трябва да се освободи от здраво вградената от векове абсурдност, според която нашето тяло съдържа мръсни части - ама Грийнграас не размахва морализаторски пръст. Той пуска всички части на тялото и душата на Джейн и Ричард във въздуха - да ги пречисти едва ли не до безполовост. Така никоя от тях не може да бъде под забрана. Но по онзи категоричен начин, според който една жена не може да е малко бременна: тя или е, или не е. Трябва ли да порим корема на бременната да проверяваме, когато се вижда и с просто око? Никаква екзистенциална пластичност, излишно зарибяващи смислови хоризонти или метафизическа преизпълненост : в това отношение режисьорът е директен. Точно толкова, колкото е деликатен, когато докосва душите - ранени или излекувани. В края на краищата, филмът ти взима акъла дори с факта, че няма нито една сексуална сцена (е, една загатната), колкото и в основата му да е залегнало единението на мъжа и жената. Пол Грийнграс разграничава чукането (пардон!) от правенето на любов . Без картинки. Скърцащият наголо секс не е любов. Тя не се прави заради дълг, в любовта се дава удоволствие и се получава удоволствие. Оргазмът е нещо независимо, любовта - съвсем друго. Горе-долу това е и внушението на Играта на Би (режисьор Майкъл Радфорд) - лудата красота, която носи героинята му Би Мънки се превръща в опасна, разрушителна сила, когато се отдава на младия учител Алън. Точно според очакването, илюзиите на Би започват да се топят като сол на влажен вятър - но верен на живия живот, Радфорд (с ненадминато звучене) преглъща еднозначния отговор на въпроса коя красота е по-силна: отдадената или съхранената. И другото: родени, за да умрем - колкото и комично да звучи, то е в основата на мъдростта. На онази мъдрост, с която Британския Филмов Фестивал бе бременен, но я акушира на своето трето издание.
Пред очите на българския ценител.
От баща Талант и майка Фантазия.

Kitzov

вторник, 28 ноември 2000 г.

Кратки

В неделя завърши тазгодишното БАИТ - експо. Бънджи скоковете не бяха за пропускане. Е имаше и ги и лятото на морето, пък и на други места...

* * *

В София се откри икономически форум някакъв. Чакаме да се открие Икономиката.

* * *

Вече няколко дни не са застрелвали взривявали и били известни хора. За неизвестни не се знае. А, навън се чува стрелба. Понеже днес няма мач, четете утре вестниците...

* * *

Въпроса с визите се реши - визи няма да има. На кой ли пък му се ходи. Ех, ако беше Оня премиер да каже: 'За Бога, братя, не ходете!'.
Но напролет ще се уредим - в махлата се канят пак да се сбият, значи нямаме проблеми.

* * *

Едни хора купиха Спектрум и цената на интернет-достъпа падна. Ти да видиш. Кой не беше продаден още?

* * *

Бил Гейтс каза, че ерата на персоналните компютри отминава. Питаме - за кого освен за Microsoft? И какво ще дойде после?

Zaro

Песента

Ето един текст от стара, малко пускана песен на ‘Тангра’, който според мене има твърдо място на страниците на Why Bulgaria:


Здравей, навярно ти е криво,
Че напоследък разредих писмата,
Но дните ми се оцветиха в сиво.
Така стоят нещата.

Събрах се със жена ми, нямам друго,
Освен наивната усмивка на децата,
Останали при моята съпруга.
Така стоят нещата.

И жалко е често сме безсилни
Срещу превратностите на съдбата.
А мислим, че сме зрели и стабилни.
Така стоят нещата.

Не ме кори, животът ни разделя,
След мен сте дойде втори, трети.
И пак ще имаш любовта в неделя.
Последно сбогом, Петър.

Zaro

US Box Office: Пуйките останаха неизядени, билетите за кино свършиха

Човече, иди на кино, и аз семейство храня

Това американският бизнес, наречен киноиндустрия, е сложна работа. Не им е лесно на хората, ей! Безмислени премиери, още по-безмислени коктейли след премиерите, дежурните фото-сешъни за медиите, досадни интервюта, папараци зад ъгъла, пари като вестници, а не дай Боже и да удариш джак-пота в US Box Office.

Миналата седмица си заложихме сайта, ей така на майтап, за да докажем, че нещата направо си ги разбираме и че в момента четете единствената по рода си рубрика както в уеб-пространството, така и в българските медии, която си позволява да прави прогнози и човърка нещата отвътре.

Както си знаехме, познахме, ама на n-та степен.

Нито ни е за първи път, нито ще ни е за последен.
Та, в уикенда около Денят на благодарноста (знаете как е – всеки си е в къщи, родата се сбира около масите, цвърчат пуйки, ракията липсва и т.н) Джим Кери направо утепа, не ‘ангелчетата’, ами всичко живо. Като гледам финансовия резултат от 52,4 млн. $ или общо 137,4 млн. $ до момента работата отива на световни рекорди. Истината е, че вместо да се разположат около софрата и да напънат пуйките, американците натовариха челядта на семейните джипове и марш към киносалоните. ‘Как мистър Гринч открадна Коледата’ вече влезе в аналите на филмовата история, като за първите пет дни от разпространението си достигна 73,8 млн. $, което е втори резултат в света за всички времена през уикенда на Деня на благодарността.

Хайде сега да отворим обещаната от миналия път торба на мистър Гринч и да надникнем в основата на този колосален за мащабите на Америка успех.

Кой е г-н Seuss (нарочно го изписваме на латиница, защото такъв успех бате е възможен само у Америчку), авторът на мистър Гринч.

Seuss е роден под името Theodor Seuss Geisel в Масачузетс (Щатски вилает) през 1904 година и почива на 87 години през 1991 година. Същият продължава да е най-продаваният детски автор в Щатите, за което през 1984 година получава и наградата Пулицър. Книжката за Гринч се намира на 38-място в света за всички времена по продажби на детска литература с твърди корици. Същата тази седемстранична книжка (!!!), но в оригинал, писан на машина бе продадена през 1987 година на аукцион, организиран от Manhattan Books, за 17 250 долара. От сюжета и илюстрациите със зеления дзвер до момента са продадени има няма 100 милиона. книжки само в Америка. За първи път героят се появява в телевизионно шоу на MGM през далечната 1966 година, като епизодите се излъчват и до днес. Първият човек, озвучавал мистър Гринч е хорор-легендата Борис Карлоф, прочул се с ролята на Франкенщайн. През 1998 година бе поставен и мюзикъл по сюжета.

Стига толкова за гринча, грънджа или както и да е името му, но кажи поне едно благодаря на американците бе дзвер, задето зарезаха пуйките заради теб.

На второ място тази седмица дебютира новото ‘шесто чувство’ на Брус Уилис и режисьора Шималиян ‘Unbreakable’ . Както и предположихме миналият път шестото чувство на Брус Уилис да събере с Шималиян се оказа доста по-доходно от ‘Шестият ден’ на Арни. Компания на Уилис прави и ‘задължителния актьор’ Самюъл Л. Джаксън, с който Брус дели мегдан и в култовия ‘Умирай трудно 3’. За филма повече при следващата ни среща, но парите, изтръскани за благодарност де, не бяха малко – 31,5 млн. $.

Другият дебют за седмицата, а именно ‘102 далматинци’ се приземи на третото място с извънредно доброто постижение от 26,8 млн. $. Тези хора срам нямат, щом доживяхме и по легендарни книги да правим продължения. 101 разбирам, ама 102 вече е прекалено. Тя ще ви дойде Бриджитката, ще видите вие как се експлоатира кучешкия труд на снимачната площадка и питали ли сте Фондацията за защита на правата на извънреден труд на далматинците, например.

Радващото е, че и ‘Мъже на честта’ и ‘Запознай се с нашите’ продължават да са в топа, а ‘Ангелите на Чарли’ лека по-лека си достигат границата от 130-150 милиона зелени пари, която си и бяха поставили и ще отмрат като ланшния сняг.

Бате Арни, както отново познахме (не Ви ли омръзна да четете, колко сме велики), е бита карта, прочетена книга или както искате го тълкувайте. ‘Шестият ден’ успя да се запази в топа на незавидното седмо място със сбор от едва 7 млн. $, или общо от премиерата 25 млн. $. Направо провал. Явно на американците им омръзнаха бицепсите и пушкалата на австриеца, а и сюжетът доста напомня на хита му от началото на 90-те ‘Зов за завръщане’. Действието се развива много в бъдещето, когато след като са изминали порядъчен брой години (фатални 13) от ‘закона на шестия ден’, някой нарушава забраната за клониране на хора. Разбира се клонираният е Арни, пак не помни, пак не знае ‘кой е и за какво се бори’ и работата става дебела.

Дебела е и за австрийския дъб, защото след този пореден провал е ясно, че за да продължат да го гледат, не само в уикенда на Деня на благодарноста, трябва или да надене дивашките дрехи на Конан или футуристичните на Терминатор - чето.

Общото впечатление е, че вместо да си седят в къщи през уикенда, янките превзеха кината и сътвориха един от най-успешните уикенди за година. В България ако е празник от ракии и пържоли, кьорав човек по улицата не можеш да видиш, камо ли в киното, ама така е, разни хора, разни идеали.

Очаквайте през следващата седмица, как продължава гринч-манията и кога ще тръшне 200 милона зелени гущери, второто шесто чувство на Уилис и Шималиян и ……… умната идват празници и в България, стойте си в къщи.

Carlos

понеделник, 27 ноември 2000 г.

Детство мое

Децата ни са като мънички, търпеливи войници, лутащи се в руини и боклуци. Потрошени люлки, продънени парзалки, буренясали площадки, уморени, килнати на една страна пейки и кошчета, които преливат от мръсотия. Вариантите за веселба и семейна забава през събота и неделя са малко, но за това пък от сърце:

Зоопаркът - само левче билетчето за възрастни и наполовина за деца. Обиколката може да бъде придружена с обяснения колко яде всяко от животните и добре, че са спонсорите и самоотвержения персонал, иначе една от малкото забави в София отдавна да се е затрила.
Патиланци - поне 10 лева не ви мърдат за еднократно посещение, но за това пък си струва. На блъскащите колички може и родителите да се пробват, дето се вика колективния дух сплотява семейството. Другата хитрина е, че срещу два лева за 45 минути може да зарежете отрочето в грижовните ръце на каки-студентки и да пийнете кафенце. Каките току се зазяпват по някой от клоуните или гастролиращите татковци, защото последния път малкия дошляпа по чорапи, след като беше обиколил целия сайт да ме издирва. На въпроса как са го пуснали каза, че никой не го е спрял. Добре, че не беше тръгнал да ме търси към шосето в колата…
Куклен театър - забавление само за през зимата. Тъмно, топло и не вали. Представленията са чудесни, актьорите - също. Препоръчвам.
Кино - за деца, които могат да четат и то бързинко. Който не може - да си стои у дома. “Мамо, защо плаче маймуната?” и сълзите по бузите на сина ми, когато неразумно го заведох на Тарзан ме размекнаха. Започнах да му обяснявам вкратце концепцията за живота и смъртта, но ме прекъснаха откоси от шъткане и разни думи, които детето класифицира като неприлични, дето на нашта маса не се говорят…
Южен и Западен парк, Борисова градина и градинките с местно значение - приятелка ми разказа как един ден отива на разходка в кварталната градинка и що да види! Лъщи от чистота, пейките боядисани, люлките потегнати, тревицата - постригана и пясъчникът - пълен. Тъкмо да отстъпи уплашено назад, за да се върне в реалния свят, дочула една бабичка, която метяла, да си мърмори: “Ей, мръсен народ! Цял ден мета, само хвърлят! Как ще опазя чисто, докато дойде Софиянски, не знам!”, и нещата си дошли на мястото. Добре, че някои фирми се погрижиха и направиха площадки, които не изтраяха много дълго.
Макдоналдс - не ми се говори.

Родители-ентусиасти се събрахме в квартала, плюхме си на ръцете и всеки направи каквото можа. Проявихме разбиране - на кметът не му е до нас. Човекът има далеч по-важни неща за вършене, за да му е до децата. След седмица нищо от нашия труд не беше останало.

Фантазия му е майката. Моят син като седне в потрошената лодка от винкели с отдавна олющена боя на площадката до нас, обикаля далечни страни. Там трънките приличат на палми, голямата зеленясала локва в средата на игрището е океан, мърлявия пясъчник се превръща в екзотичен плаж, а стъклата от строшен стъклен амбалаж блестят точно като скъпоценни камъни. Дано като порастне да продължи да фантазира с всичка сила, защото иначе ще се радвам на внуците си по мейла и ще трябва да уча езици, за да си общувам с тях.

Nadie

(на)родната медицина

Ето ме и мене.
Възраст: 30.
Пол: мъжки.
Семейно положение: женен, с едно дете.
Здравословно състояние: отлично.
Е - отлично, отлично ... - случва ми се и на мене да вдигна 36.9°C понякога. Веднъж или два пъти в годината. Това е, защото си правя профилактика - гроздова вечер, аспирин сутрин - никакъв шанс за бацилите. При настинка практикувам двойна доза греяна ракия или греяно вино с чер пипер. Народна медицина с гроздопродукти.

Обаче на четиригодишния ми син някак не върви да му прилагам това лечение. А, знаете, малките деца не си поплюват с температурата - 38.5°-39°. И се налага да се обръщам към здравеопазването ...

Глава 1. Обаждане на личния лекар.
Личният ми лекар е една миловидна женица, която си пада по хомеопатия. На невръстната си възраст гърлото на сина ми е видяло повече видове френски, английски и немски лекарства, отколкото моето - видове алкохолни напитки. Ефект нулев. Всъщност, още като районен педиатър (т.е. преди 'реформата в здравеопазването') тя пак си падаше по такива методи на лечение. Ползата от личен лекар според мен се изразява в това, че ти помага в бюрократичната система на държавата - например да даде болнични, медицинско, бележка против паразити и др.под. А не да те лекува. Междувременно се справяме с температурата на детето въз основа на емпирични знания - амидофен и кърпи с оцет. Кашлицата обаче остава.

Глава 2. Частна клиника.
Нищо, че отиваме заради болно гърло - те правят на детето едно бързо изследване на кръвта и установяват 'nulus quadraticus'. Което, разбира се, се лекува с антибиотик, сироп за кашлица и капки за нос (напоследък е по-модерно вместо капки да ти изпишат нещо за впръскване или мехлемче). Всъщност изследването на кръвта установи 'левкоцитоза', което означава 'повишено съдържание на бели кръвни телца' и както и да го погледнеш е симптом, но не и диагноза. Ръсваш се две надници за прегледа и още две за лекарства - нейсе, поне да го излекуват. Да, ама на втория ден от лечението с антибиотика (който разбира се е събота) детето пак вдига температура. Сваляме я по познатия начин. Клиниката остава с един пациент по-малко.

Глава 3. Търсим връзки за светила.
Колеги, приятели и познати, които са в течение на случая, споделят опита си. Готови са да споделят и 'връзките' си за преглед при разни светила в областта на медицината. От такива вече бягам много далеч. Диагнозите там варират от 'алергия към домашен прах' до 'гастроезофагиален рефлукс'. Последното се оказа, че е доста рядко и не дотам безобидно заболяване, слава Богу, че нямаше нищо общо с истината. При следващото светило малкият се сдобива с първата си доза рентгенови лъчи, при което аз решавам, че ходенето по доктори ми е повече от достатъчно.

Глава 4.
Ако някой си е помислил, че ми бяха спестени идеите за екстрасенси, леене на куршуми против уроки и други не дотам доказани методи за лечение - отбелязвам, че не е вярно. Не ми бяха спестени. Отбелязвам също и че съм здравомислещ човек и с глупости не се занимавам.

Глава 5 (недовършена).
След неуспехите с родната медицина се обръщаме към народната. Варим дюлени семки, орехови черупки, чесън и въобще всякакви билки, треви и гюрлюци. Детето ги пие с променлив успех. Чакаме пролетта.

July

Компот от сливи

В Клуба никога не говорим за политика, обаче нямам мира, откакто преди месец семейството ми целокупно щеше да даде фира, за да могат депутатите спокойно да се приберат в Парламента и да се пръснат по парламентарните кафенета. Като изскочи една кола с буркан в последния момент, че като застана бабаитската напреки на Цариградско, че като пуснаха едни мегафонни гласища – да сме спрели незабавно и да сме пропуснели колоната. Те и без да крещят ние си спряхме – като ти препречат пътя нямаш голям избор. Е, не беше незабавно, нито беше много забавно, защото си карахме с позволените 90 км, а при такава скорост даже и Фитипалди, както съпругът ми скромно се изразява за себе си, би се озорил много, за да спре сам, а не в задницата на колегата пред него. Разскърцаха се едни спирачки и се започна едно въртене…не ви е работа. Ударих си главата в предното стъкло, а детето се уплаши и ревна. В този момент започнаха да се изнизва откъм летището кортежът с депутатските БеЕмВе-та. ‘Спри да плачеш, миличко! Виж как светят лампичките’, викам на малкия, а той тутакси смени настроението и запляска възторжено с ръце: ‘Мамо, това Дядо Коледа ли е! Като елхичка свети!’. Мъж ми гледа свъсено и ръмжи, долавям бегло ‘на тая елхичка аз мога ли да й … майката неприятна…’. Добре, че малкият се е заблял и не чува, защото язък за Макаренковските ни усилия.

Все пак не бива да сме черногледи. Бурканите имат едно голямо предимство. Когато извадя късмет да яхна сутрин зелената вълна от НДК до Университета стигам за 5 минутки. Но в една свежа софийска утрин, сърфът ми, под формата на стар Москвич в керемиден цвят, който семейството галено нарича ‘Кокала’, реши да приседне в центъра на терена, на Университетското кръстовище. За пръв път се радвах на неоценимата помощ на бедния регулировчик, който на една страна захвърли палка, на друга мокра от пот фуражка и лично дойде да ме бутне. Заряза и кръстовище и све. Ще зареже, зер! Отзад наближаваше кортежа, светеха бурканите и мигаше цветомузиката на светлините до фаровете – кеф ти червени, кеф ти сини. Кокала, нали е добра душа, взе, че запали, с което си действие спаси от сигурен инфаркт полицаите, накацали наоколо и регулировчика.

Вълната има и обратен ефект. Случвало се е за 45 минути да не мога да стигна от Орлов мост до НДК, докато не профучи накичената със знамена кола, която вози я вътрешния министър на Турция, я някой еколог от Финландия. Докато седя в уютния 72 и чакам да отшумят официалните лица, ме гложди спомена за 17 ноември 1989 година, когато на площада пред ‘Александър Невски’ мръзнех заедно с още много народ и се чувствах странно еуфорична. А хората от трибуната, същите, които сега префучават край мен с буркан на челото, крещяха, че вече се е свършило с привилегиите и се загръщаха зиморничаво в евтините си шлифери. Ама властта е сладко нещо. Като компот от сливи в син буркан.

Nadie

Яденето - любовта на българина

‘Какво е спасило човечеството от гладна смърт?
Яденето!’
Стар виц


Значи ядене му е майката. Повечко, по-начесто и най - важното С МЕСО. Това, вегетарианството е един доста неясен феномен и проява на мазохизъм. И в никакъв случай сандвичи. Те са добър начин за самоубийство – морално и физическо. Само вида на сандвич по софийските улици може да докара човек до тежък пристъп на гадене.
ПОЧЕРПИ ВРАГА СИ СЪС САНДВИЧ ОТ УЛИЦАТА!

Колкото е по - пикантно, по - миришещо, толкова е по - вкусно. Чесън, лук и подобни, освен че са вкусни, освен че помагат и в секса, но и ви предпазват от нежелани контакти. Всички досадни колеги ще бягат като от чума от Вас, ако хапнете за обед дотатъчно от тях. Ще Ви отстъпят място в трамвая, в маршрутката ще седите удобно на широко…

Готвенето. Ако решите да готвите сами, никога не ползвайте готварски книги. ‘Готвач’ е призвание и вроден талант. А и кой нормален човек може да се оправи с обяснения от рода на:
‘Пече се в умерена фурна’ – значи ясно: трябва да умерите фурната с нещо. Те, фурните, са достатъчно големи и се умерват лесно, но С КАКВО? С чехъл, тенджера, възглавница, с жената…?
Или пък: ‘Сол на вкус’. НА ЧИЙ вкус? А какво да правят хора без вкус? Фолк звездите дали могат да готвят?
Най – трудното: ‘Брашно, колкото поеме’. Хм, на мене винаги ми ‘поема’ различно…. Добре, че тестени изделия по пазара дал Господ.
Как се оправят готвачите на безбройните кръчми, цъфнали на всеки ъгъл, и откъде толкова самородни таланти у нас? Кусайте ‘произведенията’ им и ще разберете. Но на ваша отговорност!

‘Историята на всяка велика галактическа цивилизация преминава през три различни и ясно очертани периода: Оцеляване, Любознателност и Изтънченост, известни също като периодите ‘КАК?’, ‘ЗАЩО?’ и ‘КЪДЕ?’.
Например първият от периодите може да се характеризира с въпроса: ‘Как да се нахраним?’, вторият с въпроса: ‘Защо се храним?’, а третият с въпроса: ‘Къде ще обядваме?’’
Пътеводител на галактическия стопаджия


Наистина – КЪДЕ?
Ами естествено за това всеки си има свойте малки тайни. Предвид това, че и ние държим на нашите тайни, няма да превръщам това в пътеводител кръчмите из София. Пък и безплатна реклама не ми се прави. Ако все пак някой е заинтересован от платена такава – нека се свърже с нас на e-maila ни.

И все пак ми е интересно къде готвят по-вкусно? Там, където водя жена си, или там където обядвам с приятелката си?

Предвид това, че ‘Яденето’ е най-безинтересната част от трилогията, очаквайте с нетърпение ‘Сексът’

Zaro

Вибратор за често пътуващи

Най-после имаме възможността да Ви представим един патент на Клуба, произвеждан досега само за вътрешни нужди.

Представете си следната ситуация: Вие се радване на безоблачно съжителство и сексуален живот, но Ви се налага да пътувате много. Всички близки Вам навици се нарушават. Сексът в 3 през ноща или за събуждане Ви липсва. Какво да се прави? Тогава идва на помощ ‘Универсалният Вибратор’. Произвежда се в 3 основни модификации:

За хората с улегнали навици – финансово изгодният ‘Вибратор С Таймер’. Както показва името, той има вграден таймер, който го включва в искания от Вас час. Разполага с 5 предварително готови програми с различна скорост на действие и свободен избор на продължителността на работа.

За спонтанните, динамичните натури – ‘Вибратор, Задействащ се по Телефона’. Малко, специално патентовано устройство го задейства при повикване отвън и набиране на секретен код. Има възможност за работа със стационарен телефон, мобифон или GSM. Така вече сте независими от времето и можете да обърнете специално внимание на половинката си и от разстояние, по което време пожелаете. Програмирането на времето на работа и превключването на скоростите става от клавиатурата на Вашия телефон.

И накрая за най-напредничавите – луксозният ‘Интернет Вибратор’. При него включването и всички настройки се извършват през интернет от Вашия служебен компютър или лап-топ. Така печелите повече динамика и гъвкавост, без да покачвате излишно телефонната си сметка. Работата с опростения интерфейс е истинско удоволствие. По този начин предавате и едно ново, по - земно и по - лично звучене на термина ‘виртуална любов’.

Естествено всички модели се произвеждат в различни големини, форми и цветове.
И най-важното – всички са снабдени със специалния ни патент за автоматично издуване при включване и намаляване на размера след приключване. Така те могат да се носят постоянно в очакване на момента и да се спи с тях, без да предизвикват неудобство!

С новите продукти на Клуб ‘Четвъртък’ ще намалите болката от раздялата и животът Ви на път ще стане много по – лесен и приятен. Идеалният подарък за предстоящите празници!

За въпроси и поръчки се свържете с нас на e-mail: dvib@whybulgaria.com.

Очаквайте скоро Мъжката Серия
За наше най-голямо съжаление мъжката серия се намира все още в процес на тестове и пробно производство. Все пак изпълняваме ограничени поръчки. Имате уникалната възможност да бъдете един от първите, пробвали я. За въпроси и поръчки e-mail: mvib@whybulgaria.com.

При поръчка на комплект – специални отстъпки!

Zaro

До Фили Гиби и асъл назад. Част ІІІ

И аз като него...

... та бях се вкиснал. Няма Buena Vista Social Club, няма дискове (т.е има ама на американски цени). Не може така.

Петък вечер 20.00 часа американско време, на чаша водка в лоби-бара
Седя си в лоби бара и добре, че са двамата музиканти, които кротко свирят части от епохални албуми на Майлс Дейвис. Отпивам от поредната малка водка (в Америка чашите са такива) и минорните акорди на пианиста ме унасят. Група юпита с ‘еднакви костюми’, като този на главния герой от ‘Американски психар’, лафят по повод на отминалия ден. Женската част от групата, също толкова чиста и спретната, се е отделила на една страна позирайки със същата еднаквост, както и мъжките половинки. Заприличват ми на евангелистите по софийските улици, които изглеждат все едно съм си пуснал ‘Стената’ на Пинк Флойд.
Не им се сърдя. Това си е техният избор, тяхното разбиране за живота. Двамата афро-американци продължават да свирят. Всяка вечер е така. Майлс Дейвис, чичо Елингтън, Оскар Питърсън, кеф. Пианистът, сякаш излязъл от ‘Чичо Томовата колиба’ гали черно-белите клавиши под акомпанимента на контрабаса.
Изведнъж ме осенява великата идея, че ако искам да купя редките неща на Майлс, които търся безуспешно (на нормални цени, не казвам дъмпингови, като тези на книжния пазар на Славейков), точно те са хората, които могат да ми помогнат. Завързвам непринуден разговор с контрабасиста и оставям на пианиста възможността да покаже, че джазът е ‘афро-американска музика, възникнала в американска среда’ (мисля, че го беше казал именно Елингтън). Бързо разбирам, че има хиляди места във Фили, където човек може да намери ‘черна музика’, но всичките се намират downtown, т.е без екскурзовод с черен цвят на кожата, просто забрави. Предната вечер безуспешно бях опитал да вляза в Zanzibar Blue, най-елитното джаз заведение във Фили.
Въпреки това ме съветват да се обърна към ‘голямото момче’, както наричат един от портиерите на входа на хотела. Знам си, че всичко на този свят, даже и в Америка, става с връзки. Излизам отвън. ‘Голямото момче’ се оказва негър, висок над двата метра, с ливрея и килограми, достойни за Майкъл Кларк Дънкан от ‘Зелената миля’. След кратък разговор ми дава адрес и име, което да търся на следващия ден. Ентусиазиран се домъквам до лоби бара на хотела и си поръчвам двойна ……

Събота, 09.00 часа, американско време, в търсене на изчезнали ‘музикални архиви’.
Адресът се оказва наблизо, само на две-три пресечки. Отляво на мен би трябвало да се е ширнал китайския квартал на Филаделфия. Няма нищо общо с този на Лондон. Ако в Европа тези квартали са просто атракция, в Щатите са си цели градчета. Там бели не влизат, колкото и странно да ви звучи, колкото и расовата дискриминация да е забранена дума. Ако влизат, влизат вечер и то само за да вкусят поредната порция сладко-кисели мешавини. Изминавам и последните метри. На прага съм на магазин, от който дъни рап. Помислих си, че съм сгрешил адреса или под черна музика (независимо от обяснението ми за ‘голямото момче’, че не търся рап, а джаз и блус) тук разбират друго. За справка наградите на MTV, където под ритъм енд блус разбират Дестънис Чайлд или Дженифър Лопес например. Грешка няма, това е мястото. Плакат на Тупак Шакур се дзвери от витрината. Двама диджеи припяват куплети от California Love, един търка плочата в несвяст. Липсват само патлаците и едно едрогъзесто бейби за да може гангста-атмосферата да е пълна. Единият от тях маха слушалките и се запътва към мен с походка, от която всеки бял американец би прибрал детето си в къщи. Започва се: ‘Hy bro’. What’s up’ и всякакви накъсани речитативи от този род. С две думи, ‘къв’ го делаш браточка и къв’ го търсиш’. Обяснявам на прост английски, че търся ‘еди кой си’ и че ме праща ‘еди кой си’. Намирам разбиране от брадъра, след което ме препращат на втория етаж да ровя за каквото съм дошъл. В ъгъла е етажерка, която е като съкровищницата на Али Баба. Джаз, блус, госпъл, разбира се рап, ама редки заглавия, та пушек се вдига.
Сезам затвори се, имам ограничен бюджет от ‘президентски позиции’.
Както и да е, харесвам си част от заглавията. За това, че ме е пратил ‘еди кой си’, получавам отстъпка и напускам магазина. Рапът дъни с всичка сила. Аз съм на седмото небе.

Събота, след обяд, американско време ‘Международно летище Филаделфия’.
Седя си кротко в зоната и си правя равносметката. За шест дни два пъти смених времето, на принципа ‘гъз път да види’. Америка, поне тази която видях, не ме впечатли, но не ме и разочарова.
Консуматорското общество е факт, презадоволеността също.
Евтино е, ако искате социализъм идете там, но се бачка здраво, спор няма.
Хората живеят спокойно, поне тези които печелят добре, но хляб има за всички.
Средният афро-американец носи скъпи дрехи, белият не. Дайте му двайсет долара и ще се облече за година напред с дрешки, които и в България не бихте си купили.
Бирата е калпава, това си го знаех и от преди.
Сградите са високи и това си го знаех от преди.
Колите са в изобилие, бензинът е евтин, и това си го знаех от преди.
Всеки си знае килимчето, черджето, гьола, и т.н, и никой не гледа в канчето на другия, защото то си е негово. Ако искаш нещо повече, воала, ама не забравяй, че това равният старт е химера не само в България.
Кацвам си на летящото килимче и спане, спане, и след ‘само’ 13 часа (вече било станало неделя в нашите покрайнини) съм на родното летище.

Това е, всяко нещо си има край.
Роки също спря след шестата серия.

Carlos

петък, 24 ноември 2000 г.

Чудото

Всяка вечер, щом стрелките на часовника решаваха, че е точно седем, заставаше под навеса на площада с изкуствена роза в ръце. Чакаше точно един час, после си тръгваше. Извънземен в спокойствието си, по-застинал от бронзовите дядовци на бронзовата пейка, нафталинен в кафявия костюм на райета, с демодирано борсалино, проядено от молци по ръбовете. Педантично избръснат, ухаещ на афтършейв, с изрязани нокти и лъснати обувки.

‘Шантав е!’ – знаеха книгопродавците и му се присмиваха, къде тайно, къде по-открито. Минувачите въобще не го забелязваха, освен ако не се блъснеха в него.

Живееше на тавана на отсрещната кооперация – олющена мазилка, воня на котешка пикня и древни пръчки на забравени мушката в съндъчета по стълбите. Апартаменчето - лъснато до голо, заровено в книги, радващо се на оскъдна мебелировка и прозорец с нарочен перваз за гълъбите.

Една вечер мракът пред таванската му врата се уплете в нозете му и се материализира в свито на кълбо, кльощаво нещо. Настръхнал врабец с розова перушина и обеца на човката. Лежи и не мърда, изцъклил поглед, със запретнат ръкав и спринцовка в татуираната ръчица. Едва успя да примъкне обезкостеното тяло в бърлогата си. Нямаше никаква представа какво да направи. За начало май не беше лошо да махне оповръщаните дрехи и да позамие фасадата, колкото може. Измъкна от скрина нелепа рокля на цветя и я навлече върху изхвръкналите ребра, яркосините реки на вените под воала на кожата и смешните, остри гърди.

Ураганът вилня цяла седмица – обърна библиотеката, счупи прозореца, разпиля дрехите от скрина, изпика се по средата на стаята и утихна. Хранеше я с кисело мляко, плодове и ядки. Отначало предпочиташе да ги хвърля по него, вместо да ги използва по предназначение, но после прояде. Той заключваше старателно вратата, когато излизаше,. Крясъците й преминаваха в молби, молбите – в стонове. Искаше дрога, беше готова на всичко. Един ден от таванския прозорец се развя бялото знаме на надран на ивици чаршаф. Хвана я малко преди да се изхлузи по несигурната нишка и да увисне като нещастен паяк по средата на нищото. Шамарите му подпалиха хлътналите й бузи и отприщиха дъжд от сълзи. Заблъска го, зарита и го захапа, докато ръцете му я стегнаха в неловка прегръдка.

‘Не разбираш, копеле жалко! Не искам да ме спасяваш! Не съм те търсила! Не ми трябва дълъг живот – тенкю вери мач! Да стана птеродактил като теб!’ – езикът й се препъна във всички ‘т’-та. Пороят от думи премина в ръмеж – както си бяха прави до прозореца, облегна глава на рамото му и не млъкна, докато не му разказа за скучното си детство, самотното си юношество и безперспективната си младост. Попи като гъба всяка нейна дума и взе мерки. Започна да й разказва приказки, докато заспи, да й обяснява уроците, които беше пропуснала, да й прави малки подаръци. Запозна я с постоянното присъствие - трите тлъсти гълъба от перваза, които моментално я харесаха, защото тайно им даваше сладкишите и тортите, които той й носеше. Лекуваше болната й душа с книги от библиотеката си, обилно поляти с диско от 70-те, джазче и класика. Но така и не отключи вратата към стаята, в която спеше. ‘Какво има там? Труповете на бившите ти жени? Колекция безценни предмети от кварталния секс-шоп? Каква малка, мръсна тайна криеш?’ - Любопитството я ядеше на едри хапки. ‘Ще ти кажа, ако реша. Сега не си готова.’ - Беше непреклонен. ‘И какъв е тоя хепънинг, дето си го спретваш всака божа вечер? ‘Ходя да чакам чудото.’ ‘Кво чудо бе! Чудеса няма, освен в американските филми. Там всички са с приятен загар, снежнобели зъби и даже да плачат или да се чукат не им се размазва грима. Добри деца, задружни семейства, хепиендове от главата до петите – ебало си е майката! Плачеш и повръщаш!’
Поглеждаше я благосклонно, нахлузваше борсалиното с молците, вземаше изкуствената роза и излизаше.

Не знаеше колко време е минало – месец, два или три, когато сутринта намери на масата пари и ключ. Отвори предпазливо тайната врата и се същиса. Мозъкът й отказа да даунлоудне шумотевицата от цветове, нюанси и тонове. Опръска я водата на площадния фонтан, чу гълчавата на циганетата, дето се боричкаха за стотинките по дъното, сбутаха я минувачите. Беше рисувал по стените, пода, тавана, гредите, опакото на керемидите. Всички, които минаваха край него всяка вечер, без да го забележат, бяха там. В средата на стаята имаше статив. Беше я нарисувал като икона, която бърка в мислите му и го наблюдава. Една настръхнала, недозряла мадона в нелепа рокля на цветя, с розова коса, обеца на носа и дете на ръце. Като че ли току-що й го бяха подхвърлили, а тя го бе уловила, за да не се размаже на плочките. ‘Само от умиление не бях ревала!’ – грабна парите от масата и отпраши на четвърта по завоите на мрачното стълбище.

После – метадон, комуната в Испания, объркани психоаналитици, още по-объркан германец, който й каза, че я обича, но не може да понесе такава отговорност и я заряза да се оправя сама с детето. Обожаваше го това дете! До лудост! Заради него се вкопчи в живота, върна се в София, намери си работа и си седна на гъза.

Краката й сами я отведоха на площада. Видя го под навеса, разбута тълпата и се изправи пред него. Една недозряла мадона в нелепа рокля на цветя и с дете на ръце. Розата се изплъзна от ръцете му и се разтвори във въздуха. Той се усмихна, вдигна ръка и се прекръсти. После бавно тръгна към своя таван – вече нямаше какво да чака.

Nadie

сряда, 22 ноември 2000 г.

Гепи, майна, и на воля

Диамантът

Snatch = грабвам, посягам
Краденето на диаманти е незаконно. Така поне казват.
На същото мнение следва да бъдат и четири дългобради равини, които влизат в димантена къща в Антверп. При проверката от полицаите се оказва, че у единия равин (Франки Четирите пръста) има нещо метално, някъде там в областта на ‘ташаците’ и то бибитка.
И сега кво, и гащите ли искаш да си
сваля!

Двама англичани (с прякорите Турчина и Томи) си говорят умно в типичен кокни акцент по повод на едрогабаритен барабанлия: За какво ти е този пищов, за да се пазиш от шибаните германци. Поне можеш ли да стреляш с него?
Ако не можеш да уцелиш някого,
поне го замери или удари с него.

Цигански табор. Група мангали са насядали около караваната. Циганинът Мики (единствената издънка - английска му работа, кой циганин ще си кръсти детето Мики), в ролята Брад Пит на чист цигански английски проговаря:
Искаш ли да се маризим. Айде да се
маризим. Може и без пари.

Местният бос с прякор Тухлата, известен свиневъд в махалата, води високоинелектуален разговор с Турчина по повод на пропаднал ангажимент за нелегален боксов и мач и свързаните с него залагания:
Няма да има мач? Сигурен ли си в това? Както е казала Дева Мария
‘Cum Again’ (Изпразни се пак)

Вини Джоунс, с прякор Куршумения зъб седи в очукан квартален пъб. На масата е поставен най-големия пистолет, произвеждан някога Eagle 50. Срещу него са насочили пищови някакви си измислени гангстерчета (демек хомобанди). Вини, в стил а ла Самюел ‘Криминале’ Джаксън обяснява с глас на баптистки проповедник:
Има два вида хуйове. Сплескани и
мъжаги. Вие сте от сплесканите,
на, които само при вида на путка
им омекват ташаците
Нещо за деклариране. Не ходете в Англия.
Това е лайтмотивът на ‘Гепи’ и разбира се един 84-каратов диамант, за които всички гледат да преебат другия и се пуцат един друг на воля.

Това са само част от репликите от най-идиотския, най-алтернативния и може би най-интересния филм за годината. Феновете го чакахме почти година, веднага след последните кадри на ‘Две димящи дула’, които възвестиха на света, че Тарантино и Родригез няма да са единствените флагамани на независимото кино. Неговото Име (на режисьора де) е Гай Ричи, в когото светът вече разпознава и Авторът Авторът Няма Майтап На Второто Дете на Мадона.
Майната и на Мадона,
сега пиша за Гай Ричи

Ако ‘Две димящи дула’ бе ‘Кучета в резерв’ за Ричи, то ‘Гепи’ е неговото ‘Криминале’ – много английско, много шантаво и много цинично. Филмът е абсолютно сборище от лафове, черен хумор (ама много черен) груб, циничен, неразбираем (на места) английски, от който Шекспир щеще да получи инфаркт, но си заслужава. Оттук нататък най-трудното за Ричи ще е да надскочи достигнатата летва и да не тръгне назад, както това направи Тарантино с ‘Джаки Браун’ и засега умно спря до тук.
‘Гепи’ определено ще е хит за сезона и не само в България. В Англия към момента е същото, не само заради името и рекламата, която си направи режсьора. Актьорският състав на филма е убийствен, т.е невероятни мутри и попадения от американците Брад Пит и Денис Фарина (Get Shorty), до босненеца Раде Шербеджия (в ролята на Борис Камата), Бенисио дел Торо (Обичайните заподозрени) , англичаните …, и не напоследно място Тази Страхотна Уелска Мутра Вини Джоунс, който е на път да стане по-голям актьор, отколкото беше футболист в лондонския ‘Уимбълдън’. Самото му появяване носи радост за публиката с онази характерна смесица от Иванушка Глупака и Терминатор взети заедно.
‘Гепи’ е истински черен пъзел
Оотворете кутията!
Дяволът е черен, но знае да забавлява.
Не го пропускайте,
Гарнитарно развлечение от екстра класа.


Carlos

вторник, 21 ноември 2000 г.

Undergruond

Имаме си вече 'метро'. Всъщност това не е новост, има го от години. Става дума за думата с ударение на последната сричка, не за веригата магазини. Подземна железница. На американски subway, на английски - underground.

Хората даже вече не се отнасят към него като към най-скъпия атракцион в София - един вид 'roller coaster', така да се каже, - а свикнаха, че е нещо полезно, удобно, екологично чисто и т.н. С една дума - 'европейско'. Това откакто пуснаха метростанцията до ЦУМ. 'Шератон', 'Булбанк' или там което наоколо искате. Станция - 'слънце'.

Всъщност метростанция 'Сердика' (това й е името) я има от - хайде, не месеци, но поне седмици. Но не всичко хубаво става отведнъж, така че първо бяха 'завършени и пуснати в експлоатация' новият булевард и кръстовището му с 'Мария Луиза'. Тъй де, подлезът можеше да чака завършването на магазините и другите неща от проекта - хорицата си пресичаха отгоре в задръстването и пиеха едно малко в къщи против стреса. Вероятно защото хорицата вече си бяха свикнали, започнаха да пускат подлеза на части - човек можеше да мине от ЦУМ до 'Шератон', но не и до споменатата метростанция. Обзалагам се, че някои и досега не предполагат, че вече си имат fully functional подлез. Това да не е новият мултиплекс в подлеза на НДК, че да има нужда от реклама.

Аз обаче подразбрах за тайните намерения на общината и се възползвах от новото (старо) трасе още на същия ден. От душата ми изчезнаха напрежението и стресът от дебненето с двадесетина автомобила, три светофара, а нерядко и с катаджии. Сипейки наум хвалби за кмета, общинарите и всичко живо, пропуснах лекарството против стрес вечерта.

Табелата, която видях на другата сутрин, ме върна обратно в България и изби всичките ми европейски мисли за дълго време напред. 'undergruond station Serdica'. Някак си не бях в състояние да си помисля, че ще има голям наплив от английско говорящи субекти към 'Люлин'. Но, решили - сложили, от много глава не боли, пък и 'евроинтеграция' нали ... Да се отбележи, че Сердика е написано както са си го измислили едно време римляните, а не Serdika. Похвално!

Само не разбрах откъде се появи правописната грешка в undergruond. Да кажем 'от незнание' - звучи смешно, можеха да питат президента как се пише думата, човекът работи наблизо и е завършил английска гимназия. Тогава - 'от бързане'?!?! Бързане !!! Абе, това метро го наблюдавам откакто беше малка дупчица и не бих казал, че има много зор за точно тази табела да бъде сложена точно в четвъртък около два на обяд, а не малко по-късно, но без грешка. На никого нямаше да му направи впечатление. А сега прави. Поне на мен.

---

То на мен какво ли не ми прави впечатление. Например по пътищата - хората предпочитат да се престрояват без мигачи, пестят ток явно. Да не говорим, че карат като че ли цялата улица е за тях само. (Цялата включва и насрещното платно!)

---

Нали я знаете тази хубава българска дума безхаберие? Това е когато човек не е лесно впечатлителен и не си задава въпроси като Мечо Пух: 'Защо Точно Така', 'Ами Какво, Ако', 'Не Би Ли Могло' ...

July

US Box Office: От лошо към по-лошо

Мистър Гринч

Джим Кери утепа ‘ангелчетата’, бате Арни се провали
Най после ‘Ангелите на Чарли’ бяха свалени от върха на US Box Office и паднаха до третото място в класацията. Тази вихрушка можеше да означава единствено две неща, или се е появил филм с голяма звезда зад океана, или се е появило нещо още по-тъпо, но достойно за гледане от голямата аудитория.
За наше нещастие, но за радост на всеки средностатистически американски кинозрител се случиха и двете неща едновременно. Всеобщият им любимец-кретеноид Джим Кери облече зеления идиотски костюм на Мистър Гринч и завладя чарта с ‘Как мистър Гринч открадна Коледата’. Резултатът обаче е внушителен – 55 млн. $ или с други думи казано 5-то място в общата класация на филмовите историци за дебют.

Уа-а-а-ау!
За автора на комикса (рисувано детско книжле отвъд Голямата вода) достопочтенният г-н Seuss и филма ще си говорим следващата седмица, тъй като трагедията на Америка бе още по-пълна. Втори в класацията остана пълнометражния ‘Rugrats In Paris – The Movie’ , който може да се похвали с най-идиотските рисунки, които някога съм виждал. Въпреки това филмът събра доста добрите парички, в размер на 22 млн. $.

Въпреки отрицателните ми емоции относно първенците, класацията предложи и някой положителни аспекти, а именно присъствието на ‘Запознай се с нашите’ (имате възможност да го гледате на Киномания 2000 НДК в четвъртък 23.11.2000 година) за седма поредна седмица, както и застояването на ‘Легендата за Бъгър Ванс’ на Редфърд и компания сред първите десет в Щатите.
‘Шестият ден’ на бате Арни се провали тотално и зае едва четвърто място със скромните 13 млн. $, като почти същият сбор събра и независимата продукция на Miramax ‘Bounce’ с вечно влюбените ‘напоследък’ и вечно разделящите се ‘напоследък’ Гуинет Полтроу и Бен Афлек. Доживяхме мегадоларовата звезда от ранга на Арнолд Шварценегер да се бори за оцеляване с независими филми. Като че ли е крайно време Арни да зарови военните атрибути и да се кандидатира за губернатор на Калифорния, както мислеше на времето. Човече, с таз жена и с таз рода, не мисли за пенсия, Кенеди винаги са имали пари.
Както пророкувахме миналата седмица ‘Men Of Honor’ и The Red Planet’ останаха в класацията. Първият спечели единодушно призовете на критиците в американската преса, оценяван като най-истинния филм за расовата дискриминация от дълго време насам. Куба Гуудинг Джуниър играе ролята на американски солджър, имащ неблагоразумието или малшанса да се роди черен и да попадне на офицер ‘с по-други’ разбирания, в ролята Робърт Де Ниро. В атака срещу расизма, звучи познато и изтъркано за американското кино, но при наличието на двама носители на Оскар, би било най-малкото интересно.
От друга страна излизането на ‘Червената планета’ веднага предизвика съпоставка с шумно провалилия се през март филм на Брайън Де Палма ‘Мисия до Марс’. Първите отзиви са, че в сравнение с ‘мисията’, ‘Червената планета’ си е направо потенциален кандидат за академична награда. Едва ли? Независимо от доста добрите визуални ефекти, пропуските в сценария и диалозите на Килмър, Кари Ан Мос и Терънс Стамп са очевадни. Пак са налице непредвидени аварии, неизпитани ‘технологични оръжия’ и роботи (кой знае защо главните герои винаги разбират за това, когато е късно), пак положението е натопорчено и пак има хепиенд. Та това е, филмът си е за DVD или за голям екран. Ефекти, ефекти, съдържание съшито с бели конци.

Очаквайте през следващата седмица, дали Джим Кери ще се укрепи на върха (със сигурност – залагаме сайта ни срещу това), и как шестият ден на Бате Арни не е шестото чувство на Брус Уилис.

Carlos

Делириум тременс - един от фетишите...?

Напоследък в писанията си станахме много сериозни. За малко да станем по-сериозни от живота, който, както знаем е мноооого сериозен. Та дойде времето да обърнем внимание на трите по-съществени неща в живота на българина.

Част първа: Алкохол (Или казано иначе пиенето)
Брадатия едно време е постулирал: ‘По-близко до масите’, А нашия поет - гордост със стотинките, дето били в повече, е конкретизирал: ‘Човекът е човек, когато е напит’.

Та за алкохола. Той както знаем е сериозна работа и изисква подобаващо отношение и мезе. Задължителната програма според Клуба е следната:
1. Пие се едно малко.
2. Пие се още едно малко да му прави компания.
3. Пие се едно голямо да ги наглежда.
Следва волна програма – наздраве и дерзайте. И не се притеснявайте, че няма да имате сили после да обърнете внимание на половинката си – не бива да ги глезим много, а и тя, ако е заслужаваща внимание половинка, ще участва наравно в упражнението и няма да го прави на въпрос. Относно вида на алкохола – според желанието и сезона, но да не забравяме че сме българи. Ракия му е майката.

Малко теория:
Първа теорема на Заро за алкохола: Закон за запазване на количеството изпита вода с алкохола. Ако пиете повече вода вечерта няма да ви се пие сутринта.
Доказателство: Рекурентно: просто пробвайте, но с вода.

Втора теорема на Заро за алкохола: Човек когато е добър, като се напие, става по-добър.
Доказателство: Вижте нас.

Трета теорема на Заро за алкохола: Алкохолът лекува душата на българина.
Доказателство: Ако не беше така щяхме да ходим постоянно по психоаналитици, като други, неправилно пиещи нации. Нищо не успокоява така душата, както напоителна вечер в добра компания.

Практически съвет за смесването на алкохолите: Мешайте на воля. И дупе да ви е яко.
Първа теорема за смесването: Добре се смесват се алкохоли на една основа: ракия и вино, водка и бира…
Доказателство: Още недоказана.

Втора теорема за смесването: Конякът се пие последен и после не се пие нищо друго. Само още коняк.
Доказателство: Няма. Учудващо голям е боя на изключенията извън Клуба.

Относно мезето – просто трябва да го има. Повечко ако може. Туршиите обаче са екзотика и трябва да се възприемат като такава. Затова пък зелевата чорба е нещо полезно. Така стигаме до сутринта.

Сутринта: Страничните ефекти са много и разнообразни. ‘Спасяването на давещите се е проблем на самите давещи се’. Все пак:
Теорема на ХД за изтрезняването: Нужни са две спанета и две ходения по голяма нужда.

Допълнение на Заро към Теоремата на ХД за изтрезняването: Нужен е и секс по средата и поне два душа, удобно разпръснати във времето.

За бульон трезве става всичко, което Ви помага. Препоръчваме дори разходки на въздух, в случай, че си падате по такива неща.

Очаквайте Част втора: Яденето и Част трета: Секса

Zaro

понеделник, 20 ноември 2000 г.

Манастирът

- Цял ден брихаме по тия баири, душа не ми остана. - Когато поискам, гласът ми може да е много жален.
- Стига мърмори, близо сме вече - ме успокоява Борис.
- Казвам ви аз да не я влачим с нас, ама вие не, та не. Жените на кораба носят нещастие… - Това е Митака. Кисел е, щото му се пие бира.
Четвъртият от веселата дружина е Мишо, който ме обича и за това ме вика с тях. В момента е зает да мълчи гузно.

Мъкнем се всяка събота и неделя по разни села и паланки. И ние не знаем какво търсим, ама ей така - да се махнем от софийската суета.

- Ето го, момчета… - като съм с тях, се водя момче и аз. Борис е доста несигурен, макар че оградата е увенчана с традиционния кръст…- Абе това слънце май много ме е напекло, бе!
- Повече прилича на Трявна с тия възрожденски къщи. Къде е манастирът? - наистина нищо манастирско не виждам.
Докато зяпаме учудено, се чува дрънчене на вериги и срещу нас изкача един дзвер със зъби като на динозавър и с неясен произход, и започва да лае колкото му глас държи.
- Диогене, млъквай! Марш във варела!- Дрезгавият глас е придружен с тътен - грмаден камък издрънчава по кучешката колиба под формата на варел от нафта, силно ръждясал. Диоген послушно прибира фенера и се скрива в желязната си бъчва, а гласът придобива материална форма. Висок, сух, гол до кръста мъж с рошава коса до раменете, вързана на челото с кожена връв, с комбат-панталони и татуировка на русалка с големи цици над лакътя на дясната ръка. Под русалката с разкривени букви пише 'Пенка'! На пръста му - странен пръстен - блясва диамантеното око на сребърна змия.
- Аз съм бат Иван. - И веднага разбулва мистерията. - Декори са това. От две години стоят. Снимаха 'Под игото'…Коваха и чукаха една седмица, и глей къв ремонт на фасадата стана. - Липсват му няколко зъба, а останалите не са в особено завидна форма, което придава на усмивката му безпомощен вид. - Като оплетоха едни кабели, като наизвадиха едни прожектори, по цял ден нещо крещят, щъкат тука из двора. Кокошките ми престанаха да носят от стреса.
По баира към манастира пъпли нисък, дебел човечец с розово личице и бута с усилие стара детска количка. Русалката оживява и започва да трепка с гърди, понеже нашия стопанин размахва оживено ръце:
- Айде бе, Кире! Къде се забави. Виж тука децата искат да преспят в манастира и ще вечерят при нас.
Думата 'вечеря' има магическо въздействие върху Митака -започва да шава хищно с вежди:
- Какво … е менюто?
- Ракия! - оговор кратък, но съдържателен. Кирето приближава с несигурни крачки - количката е пълна с бутилки евтина гроздова. По миризмата се познава, че е дегустирал доста, преди да се реши да напазарува.
Настаняват ни в двете обитаеми стаи в къщата с големия чардак и изкуствената лоза. Зад бутафорната врата се крият пропукани стени, изметнати черчевета, поизгнило дюшеме и четири легла - железни табли с лебеди в неестествено синьо езеро.
Берем зарзават за салатата от малкото гробище зад параклиса. Надгробните паметници са само на монахини - от порцелановите снимки надничат доволни на вид лелки.
- Това е сестра Софрония, игуменката. - Спираме пред лехата с най-едрите домати. - Манастирът е бил женски, беше целия в цветя, ама ги затрихме, щото на салата не стават. Само тая роза оцеля. - Огромен червен цвят и мирише така, че ми се замайва главата.
- Сега сме само мъже. Изключвам кокошките, де. Кирето, шопара Гошо - хилав е, защото по цял ден скита из селото, Диоген и аз. Когато измряха монахините, ме изпратиха тук да охранявам.
Бодем си от салатата и вадим бутилка след бутилка от кладенеца. Бил моряк. Върнал от поредния рейс и от съседите разбрал, че Пенка се омъжила някъде във Врачанско.
- Не можа да ме дочака. Това е - жените на кораба носят само нещастия. Чак тук избягах…
- Абе въртеше се по едно време наоколо една женска. И тя Пенка - все с такива се залюбва май. Орисия! - Кирето се измъква за миг от кататониятя, но тази реплика явно изчерпва силите му, защото пак потъва в алкохолната бездна.
- Гримьорка в Киноцентъра - пояснява смутено бат Иван. - Мота се тука покрай филма, та…Е, те само месец бяха в манастира…- Обърна на екс поредната чаша и мрачно се умълча.
На другия ден се будим свежи. Планина нали е - бързо се изтрезнява и не ни болят главите. Бат Иван и Кирето вече са на крак и са сварили чай в една олющена тенджера. Отказват да ни вземат пари, но докато се точим по тясната пътека към портата, бат Иван ме дръпва настрани. Бутва ми в ръката позацапан книжен плик и дрипаво листче с адрес.
- Виж там, ако ти остане време, така де…На момчетата ако кажа - вятър ги вее на бял кон…Ти си по-окомуш.
Пъхам го в раницата и забравям за него. Месец по-късно, Мишо пак издава явката и започвам да нареждам раницата. От страничният джоб изпада плика, изравям и листчето с адреса - с четлив и спретнат женски почерк е написано: Пенка Николова, Люлин 5…
Звъня на вратата - отваря ми малко момченце - цяла мистерия е как успява да стигне дръжката.
- Мамоооо, една кака е. - Виси на вратата, люлее се и ме гледа изучаващо.
Мама е дребна руса женица, много мила на вид. Подавам й плика - ръцете й треперят, когато го отваря. От там се разпиляват листа - огромната червена роза е изсъхнала. Блясва диамантеното око на сребърна змия.
- Мамо, защо плачеш? - Малкият е готов да ревне и той.
- Нищо, миличко, върви отатък, аз ей-сега идвам.
Детето пуска послушно вратата и ми махва притеснено. Чак сега забелязвам малкия родилен белег с формата на русалка над десния му лакът. Жената ми се усмихва през сълзи:
- Е, аз ще вървя…багаж имам за стягане…
Излитам по стълбите и се понасям над София. Никога не съм се чувствала толкова щастлива…

Nadie

До Фили гиби и назад. Част ІІ

Стълбите...

…… та бях стигнал до Ритц Калртън.
Заключвам стаята и излизам да придобия първите си впечатления от Филаделфия. През нощта се е опитвало да вали. Паважът е мокър, но безумно чист. Градът се е събудил. Не ми се мисли, как се будят три милона и половина души, особено ако са толкова 'мили и добри' като моята половинка.
Прочутата Market Street, по която вървя в момента се е ширнала с цялото си стъклено великолепие. Вадя изпринтваните от Интернет страници относно забележителностите на Фили и започвам да си нареждам някаква програма, за това какво си заслужава да види човек, и пак стигам до тревожния извод, че това не е Европа и не бъка от забележителности.

Четвъртък, цял ден, все американско време, на път за Independence Hall
Не може да отидеш до Фили и да не видиш Independence Hall. На български казано, сградата, в която е подписана Декларацията за независимостта, т.е мястото от където янките станали държава и са тръгнали да завладяват света. Оказва се, че съм на близо. Нямам карта, но така или иначе питам за посоката. Дядо Петко с питане до Цариград отишъл, та аз ли?. Афро-американец, който с усърдие събира есенните листа ми обяснява в типичния американски стил: 'Вървите шест пресечки и на седмата вдясно'. Във Филаделфия (говоря за централната зона), а може би и в цяла Америка и да искаш, не можеш да се объркаш, защото всичко е или успоредно на Нещо или препендикулярно на Нещо. Пък и с това 'Йес сър', 'Но сър' ми беше дошло до гуша. Както Ви казах в предния брой, хотелът си беше баровски, с много звезди, та по цял ден учтиви афро-американски господа с бели папионки ме разпитваха, където ме грабнат, как съм, добре ли съм, имам ли нуждо от нещо, как съм спал и т.н. Ами, как съм спал. То е ясно 'зле', защото спах сам. Но както и да е. Свикнал с европейската нагласа за забележителност очаквам Independence Hall да е нещо помпозно. Нищо подобно. Двуетажна (може и да беше триетажна) тухлена постройка, нищо особено като архитектура, за Европа бих казал regular. Но не и за американците, защото това е люлката на прочутата им демокрация. В края на 20-век сградата, изглежда някак не на мястото си, сгушена между два огромни билдинга. Но иначе е пълно с всякакви посетители, най-вече американци, които се чудят и маят на паметника на Джордж Уошингтън или на мястото, на което Линкълн за първи път държал в ръката си прочутия свитък с Декларацията. Другата порода туристи са японците, всеки нарамил по един фотоапарат и по една камера, случайно да не изтърве нещо. Скаути или рейнджъри (някакви такива масовки) отговарят за туристите и гордо изпълняват 'обществения си дълг' да развеждат абдалите като нас из 'светините си'.

Четвъртък следобед, американско време, Liberty Bell
Да се мотам два часа в и около Independence Hall и да не видя Liberty Bell. Издънка. Ама и аз съм човек и аз забравям. Решавам да наваксвам и пак отивам до Independence Hall и ми става ясно защо не съм го видял. Нея, де, Камбаната на независимостта, свободата, отхвърлянето на Онези Гадни Техни Колониални Величества Британците и всичко за което се сетите е поставена в пластмасов купол, за 'да устои на капризите на времето'. Не мислете, че не уважам американците и техните икони, ама такава камбана до преди нашествието на 'демокрацията' у нас и заедно с нея на мургавите братя (практикуващи дейността 'предаване на Отпадъци и Отломки от Черни и Цветни Метали' или съкратено ООЧЦМ) можеше да се намери на всяка втора средностатистическа жп.гара в България. Както и да е. Ясно е, че американците с историята са зле, ами дай да видим нещо от модерните изкуства, поне парици имат хората, а и бая нещо са изпопренесли около и в края на Втората световна война от стария континет.

Четвъртък късен следобед, американско време, на път за Музея на изкуството
Нищо, че е четири километра пеша. Давай бате, дръж се, лошо няма.
Междувременно минавам през Музея на природата, науката и т.н. Там вече е друго. Във фоайето гордо е разперил зъбки един от трите запазени в света скелети на най-големия хищник, съществувал някога - Тиранозавър Рекс. Така без плът и кръв, а само кокали, животното си е направо любвеобвилно, ама я питайте Спилбърг и неговите хора, а да не говорим ние що страх брахме в 'Сердика' и що пот се изля на Джурасик парк. Малко по-нататък попадам на Музея на Роден (да не се бърка с Рододендрон или Раднево), за който гордо се твърди, че е приютил три от оригиналите на френския гений. Няма хора. В градината ме очаква 'Мислителят', който кротко съзерцава шепата туристи. Все пак това е паметник, а не оригиналът. За нещастие музеят е затворен за реконструкция. Продължавам нататък и най-после стигам до прочутата кавалкада от стълби пред Музея на изкуствата, която обиколи света с победно вдигнатите ръце на Роки. На скоро и Уил Смит бягаше по тези стълби с една дузина народ, само и само да си заснеме клипа. За моя изненада 120-килограмов афро-американец с бял ти-шърт тресе 'коремни сланинки и масни образувания' по стълбите, достига най-горната от тях, разхвърля два три ъперкъта във въздуха и вдига ръце. Няма майтап, негов приятел продължава да запечатва събитието на видеокамера. Добре, че няма никой с мен да ме снима пухтейки като парен локомотив по стълбите, иначе току виж Силвестър Сталоун ми е поискал авторски права. Вчерта на чаша пълна с ……. (айде сега ще си разкриваме картите), един приятел американец ми каза, че тези стълби са по-известни и от самия Independence Hall и представляват доста по-голяма атракция за туристите. За Линкълн, Уошингтън и компания може и да не са чували, ама за Роки със сигурност.

Петък, късен следобед, все американско време
Служебните ми задължения са привършили. На другия ден ще хващам 'Пътят към София'. Решавам да видя и другата Филаделфия, пък и имам дискове да търся. Минавам покрай Penn Center. За мое голямо разочарование виждам плакат за концерт на Компай Сегундо от Buena Vista Social Club за след три дни.
На около 150 метра височина над мен Робърт Пен, основателят на щата Пенсилвания (преведено 'гората на Пен'), където се намира Филаделфия, гледа безизразно небесата. Добре му е било. Легендата е, че кралицата е имала дългове към семейството му и ги е изплатила като му е предоставила територията на днешна Пенсилвания, в тогавашния Нов свят. Добре, че Баязид едно време не влезе във Виена. Ако султанът имаше дългове към дядо ми Данчо, нищо чудно сега Пратера да се 'именуваше' я Данчовленд, я Данчовплатц.
Вкисвам се. Компай Сегундо и кубинските аверчета ще идват, а пък аз …. Лошо, тогава отдавна ще съм напуснал Щатите, но дотогава има още за разказване.
Четете продължението в следващия брой (или пак или one more time to be continued).

Carlos