петък, 29 юни 2001 г.

US Box Office: Фюриъ-ъ-ъ-ъс, вместо рейдуване

The Fast and The Furious

Лара Крофт бързо отиде в историята и то седмица преди да се появи A.I на Спилбърг.
От два месеца разправям наляво и надясно, че бях гледал страшен филм с една страшна мутра-типаж, за който предричах, че много скоро ще стане едно от най-експлоатираните лица на Холивуд. И въпреки, че предрекох добро бъдеще за Анджелина Лара максимално се накефих, че оракуло-пророческите ми таланти се сбъднаха.

Най-после Вин Дийзъл е на върха и то не с “Пълен мрак”, а с The Fast and The Furious. 40, 1 милиона долара за дебютен уикенд при това на филм, в който най-известното е име е Вин Дийзъл си е направо изненада, но не и за мен. В същото време филм на Юнивърсъл свали от върха филм на Юнивърсъл и Шери Лансинг може да бъде доволна. Успехът на тази “Да изчезнеш за 60 секунди през лето 2001 господне”-версия би могъл да се предвиди. Зад камерата е Роб Коен, който вече има на сметката си “Сърцето на дракона”, “Дракон – Историята на Брус Лий”, а в бъдеще отново ще се сдуши с Дийзъл за филма “Tripple X”. Сценарист на филма е не по-малко известното име Гери Скот, а именно в “Hollow Man” и в U.S Marshals”. След такъв първи уикенд слуховете за секуел изглеждат повече от логични.

Второто място е отново за ню-ентри и то пак за секуела “Д-р Дулитъл 2”. Явно обаче Еди Мърфи не е звездата, която може да го дръпне до първото място и кариерата на един от най-големите комедийни таланти продължава да се развива даунстейрс.

И както Ви бях обещал ето малко повече информация и за Atlantis – The Lost Empire, който тази седмица е четвърти в Топ 10. Филмът разбира е Дисни-продукция и е едва вторият филм в историята на компанията, който е снет на 70 милиметрова камера. Първият такъв е излезлият през 1985 година Black Cauldron. Екипът, създал продукцията е съставен от супер професионалисти, които твърдят, че са се опитали да направят анимиран Дисни-екшън. Режисьорите Гари Тисдейл и Кърк Уайс са създатели на “Парижката Света Богородица” и “Красивацата и звярът”, а сценариста Таб Мърфи се е подписвал освен под горните две заглавия и под “Тарзан”. Честно казано екшън-версията за търсене на потъналия град и съчетанието с “20 000 левги под водата” на Жул Верн едва ли е най-добрата симбиоза, но Дисни трябваше да отговорят на излезлята от Fox екшън-анимация Titan A.E. Както и в други такива случаи озвучаването на ролите бъка от звезди, като сега най-известните имена са на Майкъл Джей Фокс, старата пушка Джеймс Гарнър и вече покйния Джим Варни.

В Топ 10 са и “рейдъра”, който доближава 100-те милиона и “Шрек”, който вече е с 215 милона долара общ бокс-офис и потвърди претенциите си да стане най-доходния анимиран филм в историята на киното и при това, непроизведен от “Дисни”, а от “Дриймуъркс”. И като заговорихме за Спилбърг-Катценбърг-Гефън-еврейската-компания и под напора на A.I, който 100% ще е новото нумеро уно през следващата седмица, ето и малко осветляване по въпроса “Що е това Дриймуъркс?”.

Дриймуъркс бе отколешната мечта на Спилбърг – ново студио, нов мейджър (такъв стана моменталически), което да се намеси в голямото доларово раздаване. В тази връзка партьорството на Катценбърг, работил за Дисни и Дейвид Гефън, който по това време притежаваще и звукозаписна и малка кино-компания и предвид общият им ......... произход не е нищо ново под слънцето. Нито бяха първите сдушили се евреи, нито ще са последните.

Пет години и вече на върха, това е мотото на Дриймуъркс, които се докоснаха и до Оскарите през последните две години с ко-продукцията “Американски прелести” и ъф корсе “Гладиатор”. Сделките с Fox и Юнивърсъл за международна дистрибуция оказаха своето влияние върху успеха на Дриймуъркс. Разбира се “Гладиатор” бе най-печелившия им филм за 2000 година с бокс-офис от 186,6 милиона долара. Дриймуъркс заложиха и на другата карта – да съборят Дисни от върха в анимацията и ако “Принцът на Египет” през 1999 година, “Пътят към Елдорадо” през 2000 година бяха само началото, то “Шрек” определено удари Дисни в земята. Шефът на дистрибуцията на компанията Джим Тарп заяви, че отсега нататък компанията ще издава от 8 до 11 филма годишно, като между тях задължително ще има поне 2 анимирани. Другите два големи хита през 2000 година бяха миналият плахо по нашите екрани “What Lies Beneath” с Форд и Пфайфър и анимацията “Chicken Run”, които общо донесоха над 260 милиона долара. Младежката креатура “Road Trip” също вървя твърде добре за Америка предвид почти-неизвестния-си-младежки-кастинг, с изключение на зевзека от МТВ Том Полък.

Дриймуъркс се докоснаха и втори път за една година до Оскарите с “Почти известни” на Камерън Кроу. И ако през 1999 година средната доходоносност от филм бе 65 милиона долара, то през 2000 година Дриймуъркс увеличиха баланса си на 74 милиона средно от филм.

Освен със “Шрек”, добре се движеше и “Мексиканецът”, а очакванията за още по-силна финансова година се свързват и с ............ A.I, и с "The Curse of the Jade Scorpion" на Уди Алън (първият от сделката за три филма с компанията), другият спилбърговски филм "Minority Report" (ко-продукция с Fox) и така очаквания “Бандите на Ню Йорк” на Мартин Скорсезе. Много здрави режисьори станаха на едно място.

Очаквайте през следващата седмица .........изкуствен интелект и още нещо.

Carlos

BUENA VISTA ИСТОРИЯ. Част Х – Елиадес Очоа (El Carretero)

или
Сага за мухерес-а, кохонес-а, сон-а и корасон-а

El Carretero

Много често неговото име остава в миманса сред легендите Компай Сегундо, Ибрахим Ферер, Рубен Гонзалес и Омара Портуондо.

Но без Елиадес Очоа Buena Vista-събитието нямаше да има никакъв смисъл, нямаше да има същото звучение или с две думи магията щеше да липсва.

Няма съмнение, че той е най-големият глас сред всички, независимо че е повече музикант отколкото sonero, най-мъжественият и честно може да се каже, че след Компай, Елиадес е на път да се превърне в кубинска легенда приживе. И най-голямото му преимущество е, че е млад.

Колко млад можеш да бъдеш в рамките на Buena Vista и има ли възрастта изобщо някакво значение?

Мъжът с каубойската шапка е роден под името Елиадес Очоа Бустаманте в Сантяго де Куба през 1946 година. Музиката е в кръвта му от ранни години. Той просто живее с музика и от музика. Трес-ът става неговият живот. Голям колкото китарата Елиадес започва да изкарва прехраната си не къде да е, а в квартала на проститутките, където уменията му и все още немутиралото му детско гласче са широко признати. В този ранен период музиката и треса са единствения доход за семейството, а Елиадес научава първите си житейски уроци за майка Куба. Едва ли шестгодишното хлапе с ниско нахлупена шапка знае, че 20 години по-късно Елиадес вече ще е най-колоритният изпълнител на кубински традиционен сон и наследникът на Компай Сегундо, както старият маестро с основание го номинира. Единадесетгодишен, той е истинската атракция по кубинските бордеи, барове и ресторанти и най-вече в помощ на музикалното си семейство, чието единствено препитание е музиката. В ранните си години Елиадес свири кубински ъндърграунд като се опитва да смеси традиционното звучене на старата школа със специалната тоналност на собствения трес, който е твърде различен за останалите китаристи по това време. Специална изработка, трес-ът на Елиадес съчетава както чисто сон-китарното звучене, така и звуците на ортодоксална китара чрез дублиране на ‘ре” и “сол” струните.
Какво да кажем за неговият глас? Голяма част от кубинците смятат, че Елиадес притежава най-прелъстителният глас на цяла Куба. Той притежава топлия бриз по Малекон и в същото време мъжката суровост на старата столица Сантяго де Куба.

Елиадес Очоа поставя началото и на цяла музикална традиция и течение в Куба, наречено Trova Cubana, което цели завръщането към стария блясък на пред-кастрова Куба с големите оркестри и безкрайните локали и заведения с лайв музика от рода на Casa De La Trova, където Очоа е най-голямата звезда. Едноименното парче е и химнът на Очоа, като първите записи датират от съвместните му колаборации с Компай Сегундо, където са и стандартите Guantanamera и Chan Chan (албум, горда част от огромната колекция на автора на тези редове).
Някъде по това време Очоа свири и в бендовете Quinteto Oriental и Septeto Tipico. През всичките тези години Очоа е един от най-големите фенове и пропагандатори в Куба на една група, наречена Quarteto Patria.

Едва ли през далечната 1939 година основателите на Quarteto Patria са знаели, че основаното от тях отроче ще стане група № 1 на Куба за всички времена. Кой са обаче тези хора, основали течението на примитивния сон на четирите инструмента – хармоника, маракас, бас и трес. Това са Емилио Гарсия с прякора Patria (един от опозиционерите на Кастро, наричан още от тайните служби “Бунтовника”), Ригоберто Ечеверия с прякора Мадуро, Рейналдо Хирезуело (по-късно основател и на Los Compadres, La Sonora Matancera и Vieja Trova Santiaguera) и Франсиско Панчо Кобас.

Панчо Кобас си спомня: “За първи път видях Елиадес през ранните 60-те. От първия момент знаех, че точно той е човекът, който ще поведе Quarteto Patria в бъдещето”. И Кобас се оказва прав, тъй като през 1978 година Очоа става лидер на групата, която продължава да съществува и днес.

Quarteto Patria е група легенда и вече 23 години тази легенда се свързва с Елиадес, независимо от успеха на Buena Vista Social Club. През групата преминават най-елитните кубински музиканти (част от синовете на Очоа също свирят в нея). Всички албуми на Очоа са записани и с тези музиканти. През 2000 година излезе и така наречения Tributo Quarteto Patria, който сам по себе си е музикалната история на Куба от Кобас, през Гарсия до Бени Море и безсмъртното Yiri Yiri Bon (впрочем едно от любимите парчета на Адаша – от само себе си зарибен Buena Vista фен).

Интерес представлява и номинираният за Грами Sublime Ilusion, където среща си дават и гостите Чарли Мъселуайт, Давид Идалго от Лос Лобос и ...... Рай Куудър.

От казаното дотук, мястото на Елиадес в историята и най-вече на сцената до Компай, Рубен, Ибрахим, Омара и останалите е вечно. Нищо, че повече от 40 години Очоа продължава да носи каубойската шапка за да забравя провинциалните си корени.

И накрая както винаги за феновете на тази кубинска сага текста на El Carretero, друга любима песен на Адаша от едноименния Buena Vista Social Club, написана от Гилермо Портабалес.

Por el camino del sitio mio
Un carretero alegre pasó
Con sus canciones que es muy sentida
Y muy guajira alegre cantó:

Me voy al transbordador
A descargar la carreta
Me voy al transbordador
A descargar la carreta
Para cumplir con la meta
De mi penosa labor.

A caballo vamo' pa'l monte,

Yo trabajo sin reposo
Para poderme casar
Yo trabajo sin reposo
Para poderme casar
Y si lo llego a lograr
Seré un guajiro dichoso.

A caballo vamo' pa'l monte.

Yo soy guajiro y carretero
Y en el campo vivo bien
Porque el campo es el eden
Más lindo del mundo entero.
Chapea el monte, cultiva el llano
Recoge el fruto de tu sudor.

Along the track by my house
A cart driver passed
With his sentimental songs
The Guajiro sang:

I'm going to the crossing
To unburden my load.
I'm going to the crossing
To unburden my load.
There I'll reach the end
Of my crushing labour.

Ride on up the mountain.

I work without rest
So I can married.
I work without rest
So I can married.
And if I can achieve that
I'll be a happy man.

Ride on up the mountain.

I am a Guajiro and a cart driver
And I live well off the land,
Because the countryside is paradise,
The most perfect place on earth.
Work the mountain, cultivate the plain,
Reap the fruits of your labour.



Очаквайте в BUENA VISTA ИСТОРИЯ или Сага за мухерес-а, кохонес-а, сон-а и корасон-а Част ХІ – Пио Лейва и Мануел “Пунтилита” Лисеа (Soneros De Verdad)

Carlos

четвъртък, 28 юни 2001 г.

Екологично чисти билетчета за многократна употреба

Направих си експеримент. Една седмица не си купувах изобщо ни билетче, нито карта, обаче не си мислете, че съм била гратисчийка. Напротив – изрядна по всички параграфи, потвърдено еднократно от измърлян и рошав индивид в прокъсан дънков аутфит, който се различаваше от кварталния луд само по оранжевата значка ‘Контрола’, стискана в потната му ръчица. Системата е проста: по седалки, черчевета и направо в перфораторите, напускащите превозното средство оставят продупчените си и непроверени билети за идните поколения возещи се. Така се реализират крупни икономии на хартия и се повишава благосъстоянието на пътуващите. Ами ето простата сметка на моята икономия: 5 дни по 4 возения (сменям еднократно тролей с трамвай сутрин и вечер преди хранене) по 40 ст. = 8 лева. Осем лева са си чифт гуменки от сергия, шест пъти ‘двойка с гарнитура и една наливна’ или пък три бутилки гроздова, откъдето и да ги погледнеш. Тази практика датира поне отпреди 4-5 години, но напоследък се масовизира до застрашителни размери:

Първо действие, първа спирка:

Автобус, спрял на спирката.
July (качвайки се в автобуса, към шофьора): Едно билетче, ако обичате.
Глас от автобуса (шепнейки и дърпайки July за ръкава): Тука има бе, момче.
July (към гласа от автобуса, без да шепне): Не, благодаря, аз ще си купя.
July си купува билетче и го перфорира, сподирен от учудения поглед на гласа от автобуса.

Първо действие, втора спирка:

Шофьорът излиза от кабината си и тръгва из автобуса.
Шофьор (обирайки продупчени билетчета от перфоратори, седалки и черчевета): Само аз ли съм балама, да блъскам по цял ден, да въртя геврека, за тоя дето духа. Всички други хитри - само аз будала, ваш'та (цензурирано).
Шофьор (потегляйки от спирката): (цензурирано).

Второ действие, първа спирка:

Трамвай, спрял на спирката.
July си е купил билетче предварително, качва се и го перфорира.
Глас от трамвая (шепнейки): С колко дупки е?
July (без да шепне): Ами перфорирайте си и ще видите.
Гласът от трамвая объркано разбърква тестето от продупчени билетчета.

Че шофьорът има да храни деца, че няма с какво да се обновява транспортният парк, че няма с какво да се ремонтират изпотрошените спирки, няма да се замисли никой, освен шепа съзнателни граждани, които се отнасят към общото множество тъй както 1:1,000,000. Не би било честно да обвиняваме българина, който, видите ли, е гювечлия и ако може да изклинчи на дребно, би го направил по дифолт. Ако системата е тъпо измислена и липсва контрол, не е хич луд тоя, дето изяжда зелника. Чакаме с нетърпение да видим как Общината отвръща на удара, макар че те, повечето общински съветници, не пътуват с градския транспорт, ерго едва ли могат да свидетелстват по делото. Апропо, членовете на Why Bulgaria се числят към единицата в горното съотношение, която ползва билетчетата еднократно. Считаме, че е по-хигиенично.

Nadie & July

понеделник, 25 юни 2001 г.

От “Хроника на една предизвестена смърт” през “Пиянството на един народ” до “Новите дрехи на Царя” или общо “Патиланско царство” one week later

Имали сме 1300 и кусур години държава. Царства, първо, второ, трето. Национални катастрофи, първа, втора, трета май нямахме, поне официално за пред историята. Честно казано, май на Балканите думата “държава” нещо не се връзва в тази тарапана, сбирщина, калабалък от народи, етноси и т.н.

Но си я имаме и се мъчим да покажем на Европа, че сме годни да ни сложат етикетчето от Шенген, нищо, че всеки втори повтаря “как бе, ние сме си европейци”. Оказва се, че нищо не можем да правим като европейци и тази балканска закваска все ни пречи или пък ни помага да правим нещата различно, екстремно и някак си мазохистично за самите нас.

Англичаните разправят, че били дифрънт, демек различни. Ами ако те са дифрънт, значи ние сме много-ама-много-дифрънт.

Един приятел от Германия казваше, че тука всичко е екстремно, т.е или плюс или минус, средно положение няма. И колкото повече минава времето стигам до извода, че европейците са прави в преценката си за нас. Ние се люшкаме като потъващ кораб от една крайност в друга.

Има един лаф, че ние българите сме царе да си създаваме проблеми, което си е един вид мазохизъм и сме царе на това ние същите да си ги решаваме, а в последствие и да се награждаваме, че сме ги решили. Народът ни е такъв, макар, че “народ” като дума бе отречена. Той дядо Вазов правилно го беше казал, че пиянството е това, което ни определя в повечето случаи. Тръгнем ли да правим нещо го правим отведнъж, а после майната му, каквото ще да става. Ако сме улучили печелившата комбинация добре, ако не създали сме си проблем, след четири години ще го решаваме пак. Ако е по-рано, още по-добре, пак тогава ще му мислим.

10 години все мислим и все се люшкаме, от едната цветна крайност в другата, била то синя, червена или жълта. Както е тръгнало след нови десет години ще свършат цветовете на дъгата и ще заприличаме на бояджии.

Мисля, че току що бяхме напипали вярната пъпна връв, която да ни отведе към Европа. Оказа се, че пак сме били в грешка, защото нас Европата не ни трябва на пръв поглед. Първо да оправим хляба, ракийцата, чесъна и т.н., колкото и исконно просташки да звучи един такъв типаж на българина. И след като “съде вътрешно” не бяхме добре, какво да й гледаме на Европа-та. Още повече, че ни казаха “че трябва да продължим”. И средният българин се запита: “Накъде бе джанъм, като “съде вътрешно ни дойдоха реформите”. Нищо, че други ни казваха, че все отнякъде трябва да се започне. И почнахме, но е нормално да не ни хареса, защото той българина го иска мъжко, сега и на момента, а не след десет или двадесет години. Отгоре на всичко гледа, че не на всички им е “съде вътрешно” и не за всички Европа-та е мираж, а в същото време ти обясняват, че несгодите трябва да се преодолеят веднъж завинаги. Картинката изглежда като германците през 53-та и тяхната купонна система. Ама видите ли ги хората, къде са сега.
Но не ми ги разправяй на мен тия, кака Сийке, казваше Чудомир.

И така се стигна до “хрониката на предиизвестената смърт”. Нищо, че повечето хора не искаха да повярват, че и хлябът и ножът са в електората, както го наричаха.
И той ги извади, за да чака пак добрият цар, дядо Иван и изобщо идеята за “освободителят отвън”. Ясно е, че българин на българин не вярва и трябва все някой да ни освобождава от нас самите. С него идват и хората учили по Европа-та, умни люде и все с нови дрехи, както забелязаха някои социолози. А по дрехите посрещат беше и българската поговорка Такова беше и положението обаче в началото на миналия век и до къде стигнахме – две войни, национални катастрофи, дружно пиянство и пъдене на умните люде извън България, едно десетилетие пиянство по новото, четири десетилетия псувни, пак национална катастрофа и пак отначало.

Народът искаше някой да го погали, а не да му маха с пръст и да го води някъде, където той хем иска на книга да отдиде, ама хем не знае като отиде ще го вземат ли или не. “Да го погали”, така прокламираха някои социолози. Ми той, народът да не е курва да го галят, да му шепнат грижовни думички и да му обещават светло бъдеще.

Мислех си, че сме поумняли. Оказа се обратното, че сме курви по душа. Казаха ни “вервайте” и взехме, че повервахме. Големият въпрос е в какво и защо. И кой европеец ще се хване на плоският трик да “верва” в нещо което не познава, не е виждал и не знае какво е.

Никой е простият отговор.
Ето защо ние сме дифрънт, ето защо трудно ще ни вземат където и да е. Защото сме неконтролируеми, не сме им ясни, не знаят накъде ще ни избият чивиите. А ако ни вземат ще ни вземат да бачкаме и да не създаваме проблеми. От друга страна се оказва, че ние българите сме най-търпеливото племе на Балканите и за тях сме интересни. Толкова години експерименти, а ние нещо. Сърби, албанци, косовари, македонци, хървати, босненци, християни и мюсюлмани се изпотрепаха, а ние си “верваме” на някой и си траем. Колкото и да е дифрънт се оказа, че сме стожер на Балканите и добре, че е така. Щото ние сто години все “верваме” и на едни и на други и на леви и на десни. И не ни писна. Ето може би за това ще ни вземат.

Докога обаче с поредните нови дрехи и не приличаме ли на едно голямо патиланско царство, сътворено от патиланци, пакости, мръсни лекельосани дрехи, поизмиване и поизпиране и ..........
Но, все пак царство биха казали някои.

Не ни ли омръзна. Явно не. Такива ли сме си по генното инженерство на Господа и така ли ни е писано да останем. Ще променим ли нещо веднъж завинаги и ще започнем ли не отначалото, а поне откъм средата, т.е стъпили на нещо направено от другите. Кои други няма значение. Важното е, не всеки път да започваме от откриването на топлата вода, от началато на азбучните истини или най-малкото оттам, откъдето след четири години пак няма да сме доволни.

Дано да имаме късмет, един път поне и патиланските ни неволи да свършат. Дай, Боже!

Carlos

петък, 22 юни 2001 г.

US Box Office: TOMB RAIDER FOREVER

Настана време за рейдуване. Рейдуване, рейдуване.
Компютърджиите изтриха от прахта старите приключения на кака Лара Крофт и отново ги лоудваха, за да си припомнят как изглеждаше Женската Индиана Джоунс преди години.

Сега тя изглежда като Анджелина Джоли и повярвайте ми изглежда добре. Никаква изненада не предложи дебютният уикенд на филма както за киноманиаците, така и за геймърите. Здрав първи уикенд с очаквания за добри финансови резултати. Комбинацията Лара-Анджелина събра 47 милиона долара и абсолютно безапелационно застана на първото място на Топ 10 почти без конкуренция. Ревюта на филма няма да правим, няма да изпадаме в голословни описания, защото Tomb Raider си е класическото съмър-мууви, което ще те предпази от жегата по улиците, ще пооплакнеш очите по Анджелина С Късите Гащи и Раницата на Гърба, ще му дръпнеш едно дринк-че и порядъчно количество поп-корн и това е.

Какво му трябва на човек?
Една Анджелина Джоли, нищо повече.

Със страх да не ме оприличат на сексуален маниак, Джоли е едно от най-сексапилните лица, което киното роди в последните години. Твърде бързо и Оскар кацна като златна птичка на рамото й, мъжете я обявиха за Мръсницата на Годината, за нула време изрушка два брака, вторият от които с не по-малко лудия Били Боб, излезе от сянката на Една От Най-Специфичните Мутри В Историята на Киното Баща Й Джон Войт и още какво ли не. И върхът на популярността разбира се доведе до Лара Крофт. За работите по създаването на филма Why Bulgaria писа още в своето раждане през ноември миналата година и всичко се потвърди. От якия екшън на Саймън Уест, който има зад себе си пандизчийзката класика “Въздушен конвой”, до манията по Лара сред геймърите и клипа на U2.

Прогнозата е, че Лара ще направи 100-те милиона твърде бързо, но за 200 вече ще е доста трудно.

Тази сума обаче не се опря на може би най-голямата изненадата на годината “Шрек”, който е на път да направи 200 (не електорални единици). Незаслужено подценен от целия екип на Why Bulgaria Шрек е на път да стане първото мууви на 2001 година, достигнало тази цифра. Тази седмица зеленият орк е с бронзовите медали и липсват едва 3 милиона за “Клуб 200”. От друга страна успехът на филма изпревари моето съмъри на компанията-производител DreamWorks, което щеше да започне с думите “През 2001 година най-младият мейджър ще има аспирация към Топ 3”. Така и става и Шрек е само началото.

Не началото, а краят на една голяма бомбена илюзия изглеждат 9-те милиона приходи на “Пърл Харбър”. При 135 милона долара бюджет приходите може би ще достигнат 200, но едва след месец, месец и половина, което си е чист провал, още повече че Buena Vista разчиташе “Пърл Харбър” да е новият “Титаник”.

Шампионът от миналата седмица Swordfish, твърде бързо си намери мястото като четвърти в класацията, но на Силвър и това му е достатъчно – една седмица на върха.

“Втората мумия” е десета и се приближава към “Клуб 200”, но приходите от първата част едва ли ще бъдат достигнати.

Поразителен е скокът на Atlantis – The Lost Empire от 13 на второто място, но повече за филма през следващата седмица.

А сега тъй и тъй сме на Paramount вълна покрай излизането на “Джоли Райдъра” (всякакви инсинуаци с Анджелина Джоли и пирати са несъстоятелни) ето и как завърши финансовата 2000 година за компанията-производител.
Paramount е компания, която е забравила отдавна бляскавите времена. През последните години компанията няма сили и средства да се бори нито с Дисни, нито с Юнивърсал, а в бъдеще и с триото Катценбърг, Гефън и Спилбърг, а разчита само на едно име, което ще прочетете по-долу. Обикновено се залага на два филма годишно, които да издърпат компанията в челната петица, както стана през 2000 година. Явно положението и през 2001 ще е същото. За миналата година флагманът към който бяха насочени всички усилия, беше разбира се втората “Невъзможна мисия”, която в крайна сметка бе и № 2 на годината изобщо, с приходи от 215, 4 милиона долара за седемте месеца от неговото появане на големия екран. Другото голямо оръжие бе “Какво искат жените” с Мел Гибсън с приходи от 115 милона само за четири седмици. Цялата останала продукция е просто за попълване на годишните обороти на фона на цялостни приходи през 2000 година, равняващи се на малко над 400 милиона. Сред попаденията бе римейка “Шафт” най-вече заради чара на Самюъл Джаксън, но и най-големият провал за годината бе именно на Парамаунт – “Щастливи числа” (неизплатил бюджета си и “спечелил” на големия екран 10 милиона долара) с .......... Траволта, за когото явно 2000 година бе черен спомен предвид и “Златните малини” за “Бойно Поле Земя”.
Основата на Парамаунт продължава да бъде непоклатимият Шери Лансинг, който продължава да бъде най-дълго царувалият изпълнителен директор в историята на кино-корпорациите. За нюха на Лансинг да сключва сделки и за невероятното му качество от един филм да изстиска “светли времена” за Парамаунт се носят легенди. Най-убедителният пример в тази насока е и втората “мишън импосибъл”, която към горепосочената американска цифра прибави благодарение на Лансинг 323 милиона долара приходи от световно разпространение. В края на 2000 година Лансинг подписа и нов дългосрочен договор с главния си доставчик на филми Viacom, чрез който Парамаунт се сдуши и с CBS UPN, Blockbuster Video и кабелните мрежи MTV, Nickelodeon, VH1 и National Network.
След първите шест месеца на година Парамаунт се движи изключително добре както с “джоли рейдъра”, така и с “Along Came a Spider”, но надежди се възлагат и на "The Score" с Де Ниро и Едуард Нортън с режисьор носителят на Оскар за “Френска връзка” Уйлям Фредкин и особено на "Vanilla Sky" с Том и Пенелопе Круз под режисурата на Камерън Кроу, който до момента няма слаб филм след успехите с “Джери Макгуайър” и “Почти известни”. Голямата бомба в приходния баланс трябваше да бъде "The Sum of All Fears” – поредното приключение на героя на Кланси Джак Райън. Харисън Форд обаче отказа и за ролята бе избран Бен Афлек, а продукцията бе отложена за 2002 година.
Пичове от Парамаунт Why Bulgaria предупреждава: “При първият си голям потенциален боксофис хит Афлек е на път да се провали. Опичайте си акъла!”.

Очаквайте през следващата седмица .............. ами очаквайте рейдуване, джолуване и т.н.

Carlos

четвъртък, 21 юни 2001 г.

Петък вечер

Петък вечер. Седмична умора. Вана и чаша вермут. Телефонен звън. Плахата ти молба да не поемам други ангажименти. Кратко мълчание. Твоята тиха надежда. Лаконичното ми “да”. Изборът на шумна компания пред самотната стая. Ефирна рокля, лек грим и капка парфюм. Стоя пред огледалото - страх от натрапчиви мисли за Него. Нямам съобщения, телефонът ми мълчи. Нямам желание да тръгна, но не искам да остана и тук.

Такси пред блока, ти отдавна ме чакаш – подарък и бърза целувка. Твоите приятели. Любопитни мъжки погледи. Презрителни женски усмивки и хладно протегнати ръце. Май аз съм новата избраница. Без да искам - поредната интересна жена. Добре, щом ме хвърли под прожекторите, ще го изиграя добре. Малко вермут за кураж. Желязно оръжие – усмивка и чар. С лекота предолявам стената от предразсъдъци. Сякаш винаги съм била част от този кръг. Оживени разговори, смях и тост за теб. Танци и весела суматоха.

Бавен танц. Треперещи ръце. Очите ти, гледащи с обожание. Зад гърба ти лениво се прозява стенен часовник. Не, не ми се говори за нас. Нека пием за теб. Отскубвам се и вдигам тост. Одобрителни възгласи и омразата в очите на някаква твоя бивша. За момент се виждам отстрани – искряща и жизнена, огнена и страстна. А отвътре ми е празно и студено. Разговарям с приятелите ти, но оглушавам от тишина. Улавям нечии закачливи погледи, но търся очи, които трябва да забравя. Жадувам длани, които загубих. Имам теб, а търся Него. Досада и тягостно чувство. Не издържам повече. Трябва да се махна оттук.

Стоим на среднощната улица. Лека прегръдка. Знам какво ще ми кажеш – недей. Остави ме, не мога нищо да дам. Там горе едно момиче те чака, така както аз чакам друг. Не ти го казах, но ти ме разбра. Остава празната ти надежда да не поемам други ангажименти.

Такси пред блока. Тихата ми стая. Нямам съобщения, телефонът мълчи. Вана и чаша вермут. Самота и умора. И слава Богу, натрапчивите мисли вече спят.

AIDA

Кафе на балкона

Като гълъбите, кога излитат
сред есента
полепнала ръждиво по земята
полет с шум от стреснато небе
мокри ветрови гънки на
чаршафите
Боже мой, децата пораснаха
кога им умаляха дрешките
кога очите ни събраха толкоз
болка
след 25 години пак пием
кафе на балкона
а слънцето е същото и
бръчките ни
очите ни са същите и любовта
ни
същата
само времето отминало ,
оставило
душите ни ранени
и крехки като порцелан,
но в чашите, които сме
животът горещ приютен е
какво друго ни остава
освен децата и миналото
в пробудена взаимно утрин с
цигари,
горещо кафе
и твоето любимо лице.

Ivaylo

сряда, 20 юни 2001 г.

Брюксел – голямото европейско село или сборна приказка от две посещения в страната на пикаещото момче – част ІI

Както и да е. Хотелът се оказва хубав. 100-годишен както разбрах по-късно. Влизам ..........
Посрещат ме едни арки, едни чудесии. Фоайенцето е малко, но спретнато. По стените висят карти на разстоянието между Брюксел и близките градове, рекламни пана на пури "Давидоф” (с пурички във витрините). Облечено в червен фрак пиколо се опитва да се докопа до чантите. Тъй като съм европеец по душа, а и нали съм в Европа любезно му ги подавам. Бързо си намирам стаята. Разбирам, че 200 долара за стая в центъра на Брюксел е нещо нормално. Такива са им цените на хората. Искаш да си в центъра на Европа, плащаш си като поп. Това е положението. И не само за стаята, за такситата, изобщо за всичко.

Брюксел се е превърнал в един доста скъп град. Не само защото всичките централи на всякакви институции са тук. На хората им харесва да ги сочат с пръст и всички да знаят, че точно в техния град обединението на Европа изглежда реалност. Нищо, че проблемите на стара Европа никога няма да свършат.

Разхождам се във фоайето и разглеждам. Все пак съм за първи път в Брюксел и скоро ще се отправя на първата си разходка. В една от залите е бил Артур Рубинщайн, който е оставил автографа си. В друга гордо се заявява, че тук се бил провел първият конгрес на химиците с участиеto на Кюри и т.н. Ами къде да го проведат хората, няма в Белгийско Конго я.

Тръгвам по една от централните улици, водещи към старата част на града, след като час съм прелиствал препечатките от Интернет за най-интересните места. Не смятам, че съм особено грабнат от града. Чисто, подредено, като в Западна Европа. Оказва се, че съм близо до Зърнената борса, където през не-знам-си-коя-си-година се въртяла търговията на зърнени храни в почти цяла Европа. Прави ми впечатление, че на всички будки за вестници е изложено едно и също къде-маймунско-къде-човешко лице, което явно е централната новина за деня. По-късно се оказа, че това е и новината на седмицата. Бившия диктатор на Конго го били убили. Чудо голямо, но за белгийците явно колониалните спомени все пак са нещо.

Почти докосвам първите павета на Гранд Плас или както и да се спелува на различните им произношения. В ляво от мен е кафене, за което твърдят, че в него Маркс бил писал част от “Капиталът”. Едва ли е вярно, но туристическите атракции са част от историята. Площадчето не е никак голямо, пък и все още е зима. Нова година си е отишла с нея и празничното настроение на елхички, гирлянди и фойерверки. Пролетта все още е далеч. Виждал съм снимки на мои приятели, където целият площад е обсеян с цветя, но през това време на годината площадът изглежда пуст. Кметството разбира е една от големите атракции на града. Сградата е абсолютна разкошотия с безбройните малки фигури, които изглеждат сякаш от коприна. Тръгвам по една от страничните улички за да видя това прословуто пикаещо момче, което е символ не само на Брюксел, а може би и на цяла Белгия. Оказва се, че краят на града, където баща му го бил намерил, е на около 200 метра от площада, т.е само преди 3-4 века Брюксел наистина си е бил село. Момченцето се оказва едно невзрачно паметниче на ъгъла, където трудно можеш да се вредиш да се снимаш от наобиколилите го японци, но за тях по-късно в “пътеводните ми записки за Атина”. Както и да е, и аз щракам една снимчица точно пред момченцето и се изнасям бързо за да не попадна на задръстванията по сувенирните магазини, където момченцето се продава под формата на касички, тирбушончета, ти-шърти, чаши, чинийки, тестета карти и всичко каквото си помислите ...... до тоалетна хартия (май такава нямаше). Въпреки това евала на белгийците. От един невзрачен паметник, който нито е произведение на културата или архитектурата са направили машина за пари. Като си помисля, че ние от Мадарския конник, Плиска или Търново не направихме нищо, това си е направо постижение. Кичът, разбира се, преобладава, но редом с тези магазинчета са и магазинчета за коприна и - разбира се - шоколадови изделия с прочутите трюфели. Жена ми разказваше, че миришело на шоколад по малките улички. Аз лично явно имам проблеми с носа си, защото на мен “шоколадът не ми замириса”, но ...

Но ми замириса на риба. Разхождам се по малките улички около Гранд Плас и навсякъде рибните деликатеси са на почти. Отрупани витрини, нощни светлини, масички и пъстра палитра от хора, които предлагат на всякакви езици включително руски (по-късно се оказа, че има и българи) да опиташ от морските деликатеси. Цените са европейски, да не кажа страшни за нашего брата от нашата си част на Европа. Иначе е красиво и пъстро и това е може би най-интересното, което видях в Брюксел. Освен морски деликатеси можеш да опиташ и джирос (арабите и турците му викат дюнер) от десетките гръцки ресторантчета в старата част на града. Имената са от рода на Миконос, Родос и т.н., т.е. хората си спомнят от къде са тръгнали. Не, че са стигнали кой знае къде, но всеки търси място под слънцето.

Въпреки това съм доволен и скоро ще трябва да си се качвам на самолета за България. Друг свят, други хора, други стандарти.

Съжалявам ако съм обидил белгийците, но едва ли Брюксел е най-красивото място в Европа. Нито исторически, нито архитектурно, или поне аз не знаех къде са тези места.

Има и по-хубави места.

Но не знаех какво ми беше приготвила съдбата.

Carlos

вторник, 19 юни 2001 г.

опипом

опипом

тя се правеше, че не вижда,
той не настояваше твърде
както си беше редно,
но и вредно
те си мълчаха, бяха срамежливи
на него му се правеше по учестено дишане
с ред упражнения на усилие, пот и допир, навсякъде
леко и нежно по тази свръх безбрежна кожа
на нея и се целуваше, но вместо устни дъвчеше
притеснено дъвка и броеше горещите вълни, които заливаха
настръхналото и тяло, приливи, от които потичаше,
но едва продумваше
той се осмели да я попита какво мисли за чайките
над хоризонта разцъфнал в пурпур
и дали крясъците им не и напомнят
за страстни викове на давещи се любещи се
тя се притесни още повече и изстена
притиснала несъзнателно ръце о бедрата си
той я погледна изненадано
и едва сега видя колко е хубава
толкова пламнала
гледаха се втренчено
толкова изплашени
ръцете му посегнаха
уловиха
някъде отпред морето сънуваше
на пясъка две светулки се любеха

Ivaylo

Ръцете ми

Ръцете ми

Ръцете ми са бели, ужасно нараними от предателства.

Ръцете ми са винаги до твоите и чакащи за малко топлина

Ръцете ми са ледено студени, когато са сами.

Ръцете ми не съществуват без целувки.

Ръцете ми не могат да те наранят.

Ръцете ми са малка част любов.

Ръцете ми са нещо само твое.

Ръцете ми са в твоите ръце.

Ръцете ми не ми принадлежат.

Ръцете ми сега си ти.

Vasi

четвъртък, 14 юни 2001 г.

Ежедневия

Ежедневие 1

Шум на рано тръгващ си мъж...
Бележка "Звънни ми.." (без да е оставен номера).
Включена кафеварка..... Опарени устни...
Лек грим...Автобус.
На работа колежката със завист поглежда към леко омачканата ми пола.
Намигване от шефа, облизани устни и потни ръце.
Обяд с другите без да ги слушам.
Някаква работа. Край.
После за малко в бара. Един малък джинфис. После още един.
Някакъв непознат се приближава до мен. После една водка с него.
После не ми се прибира сама на студеното.
Тръгвам си. Той май идва с мен.
Шум на рано тръгващ си мъж...

-----------

Ежедневие 2

Празно, студено легло със силно намачкан чаршаф....
Бръснене...Рязко движение....Кръв.
Нова риза... Закуска, докато слагам сакото.
Закъснявам...таксито се бави...
На работа никой не ме забелязва...
Колежки минават с влудяващо екзотичните си парфюми....
Парадът свърши... тръгвам си.
В квартална кръчма пия една бира.
Изслушвам проблемите на съседа с колата....
Студена вечеря.
"Лека нощ" на жена ми....Празно, студено легло със силно намачкан чаршаф....

Vasi

Стена

Днес съм стена. Грапава и надебеляла от залепени афиши. Уморена от съзерцаване на минаващи хора, които без жал не я забелязват. Унижена от всички пияници, засрамена от сексуално събудили се ученици. Искаща за миг да премине зад ъгъла, да се влее в ритъма на големите булеварди, да забрави за ударите с топка, опрените наркомански тела, видените малки скандали. Копнееща да бъде нарисувана, оцветена от гъделичкащият порите спрей.

И най-накрая да стане картина.

Vasi

Балкон

На балкона ми вече не идват гълъби.
Няма кой да им остави храна
и да поговори с тях за вятъра

На балкона ми вече не идват гълъби.
Няма ги двете ръце, които ги галеха
и гласът, който ги успокояваше след дългите полети.

На балкона ми вече идват само спомени.

Vasi

вторник, 12 юни 2001 г.

US Box Office: Pearl Harbor (беше) навсякъде

Последните няколко седмици пропуснахме да ви информираме за филмите, които се въртят в Щатите, но това не беше умишлено - случват се и такива неща. Все пак Why Bulgaria е non-commercial site, в който всички ние прекарваме част от свободното си време, ... а напоследък нямахме много време за свободно време.

Класацията в Америка през тези седмици беше доминирана от Pearl Harbor, който ... колкото и да им се искаше на разпространители, продуценти и прочии 'крю' да направи $100 млн. за първите три дни (или поне най-голямо влизане) ... еее, не би! Аз лично не виждам нищо лошо в седемдесет и петте милиона долара финансов резултат за първи уикенд, пък и то едвам се намираше сайт в интернет да не ти покаже банер или поп-ъп, не ми се мисли какви са били рекламите в реалното пространство... Лошото дойде след това - втората седмица Pearl Harbor отчете спад от 5повече от 50%, критиците го оплюха, че освен една голяяяма дъъълга бомбена сцена, всичко друго било доста зле - или поне не трябвало да го правят филма три часа, след като и два му били много. И стана така, че през миналата седмица Pearl Harbor не само отстъпи първото място без бой, ами и падна чак на трето, след като едва на третия уикенд успя да си покрие бюджета от $140 млн. Абе сигурно бавно и славно за месец ще успее да се добута до $200,000,000, но ... може и да не може...

Второто място упорито се държи вече трета седмица от Shrek, който продължава да трупа парички. Макар и с доста добър дебют от $42 млн. това филмче изненада всички, като повиши приходите си на $55 млн. при отстъпването на първото място на Pearl Harbor преди две седмици. Създателите му DreamWorks вероятно са повече от доволни, при положение, че Досега прибраха $176 милиона (при бюджет $60 млн.), получиха хвалебствия от целокупната критика, бяха в програмата на фестивала в Кан и тъй нататък, и тем подобни ... Някои дори си позволявават да го препоръчват на хора, падащи си по 'Уилоу'! Тю, май ще трябва да си го взема (под наем), като излезе на DVD. Еййй, аз забравих да ви кажа за първото място тази седмица - Swordfish. Джоел Силвър пак залага на сигурно, след пoследното заглавие, продуцирано от него 'Exit Wounds' (виж Кино, Силвър отново на върха, другите зяпат от близо) - Доминик Сена (режисьор на 'Gone in 60 seconds') и Джон Траволта, в роля, взета от 'Face Off', и Хю Джакмън (X-Men). Между другото, има още Ан Траволта (сестра на Джон), Сам Траволта (брат на Джон, и на Ан естествено) и някоя-си Маргарет Траволта (за която не знам каква му е на Джон, ама би трябвало да му е все някаква), всички в ролята на заложници. Героят, разбира се, си има и мацка - Хале Бери (бивша мис Охайо '85, за Траволта си е екстра), може да мернете и мутрата на Вини Джоунс.

Разпространителите от Warner Bros. адски точно уцелиха деня за премиера, след спада на наводнението от реклами на Пърл Харбър, след като вече всички Шрек-маниаци го бяха гледали по три пъти и точно преди ... (еее, имайте търпение, накрая ще ви кажа какво излиза другата седмица). Както и да е, историята за тайни агенти, компютърни хакери, ЦРУ-та и т.н., наречена 'Операция "Риба-меч"' завърши уикенда с $18 млн., изпреварвайки с милион и половина Шрек и с три и триста Пърл Харбър

Четвъртото място остана за новото предложение Evolution с Дейвид Духовни и Джулиан Мур, в който се разправя за накакви-си извънземни мутиращи организми. Следват на 5-то и 7-мо място две комедии, които излязоха предната седмица - The Animal и What's the Worst That Could Happen?. От четвърто на шесто място слезе Moulin Rouge, който междувременно вече не се прожектира само в Clearview Ziegfeld в Ню-Йорк и 'кое-точно-кино-беше' в Лос Анджелис, а мина по цялата страна на 2283 екрана.

В Clearview Ziegfeld и 'кое-кино-беше-ама-едно-друго' в Л.А. сега дават новата анимация на Дисни Atlantis: The Lost Empire. Казвам го не за друго, а защото филмчето е на тринадесето място в класацията, с $329,011 приходи от тези две кина. Страшно! А този петък ще тръгне по страната и ще прави компания по екраните на Лара Крофт и TOMB RAIDER!!! Да - както ви казвахме - ей го къде е лятото на 2001, ще дойде Лара Крофт, ще дойде Анджелина Джоли...

July

Приказки

Мики Маус порасна и стана голям плъх.

Снежанка се запиля някъде с принца и остави джуджетата да чукат камъните докато могат.

Пипилота стана щангистка и печели медали за някаква африканска държава.

Малката кибритопродавачка подлудя и се запали.

Малката Ида отвори цветарски магазин, фалира и замина нанякъде.

Котаракът в чизми тайнствено изчезна покрай един колбасарски цех.

Лукчо го нарязаха на някакъв празник. Трите прасенца също били там.

Червената шапчица има фирма за разнос по домовете, вълкът мухлясва в зоологическата градина, бабата почина, а на ловеца му взеха билета.

Хензел и Гретел са диабетици и едва намират пари за лекарства.

Спящата красавица умря в съня си.

Храбрият шивач го издирват от Интерпол заради седем убийства.

Барон Мюнхаузен стана издател на жълти вестници.

Порастнахме.

Само Малкият Принц се прибра с овцата си при своята роза на своята си планета. И май е щастлив.

Vasi

Юда

Всички мои апостоли са Юди.
Всеки ме предава по малко, дори си имат график,
а от толкова много целувки всичко заприлича на евтин филм.

Всички мои апостоли са Юди
и както винаги са по богати от мен,
всеки изкарал по 30 сребърника като статист.

Всички мои апостоли са Юди,
но никой от тях няма да се обеси
и няма да има повече Кървави ниви.

Всички мои апостоли са Юди,
но аз вече не съм Христос.

Vasi

Дон Кихот

Два силуета залез тих побира
във огнено лъчистото море .
И поход труден две съдби събира
в туптяща рана-живото сърце.

Те-странстващите рицари, готови
да покорят света с една мечта
идеи стари да сменят със нови
и злото да превърнат в доброта.

Но кой е казал,че човека-рицар
да бъде трябва с мъжка красота?
Той трябва да лети с криле на птица
и благородник да е по душа.

Че само титла,синя кръв не стигат-
“човек е син на своите дела”!
И търсейки безумието откриваме
дълбока,свята мъдрост в лудостта.

Ива

сряда, 6 юни 2001 г.

За Геймърите, Програмистите, Системните Администратори и Всички Останали, които седят пред компютрите с часове наред

Скромен опит за разказ за появата на Интернет, за нещата преди Него и около Него в контекста на “Нашите Условия”

Вместо увод
Какво всъщност кара хората да се по този начин “пристрастяват” към нещото, наречено с простото словосъчетание “Информационни Технологии”? Каква е причината т.нар. “компютърджии” да седят почти през цялото време от денонощието пред машината, наречена “компютър”? Може би има прост отговор на тези въпроси – тези хора намират в това начин за изява, начин за изразяване на мнение, проявяване на желание, удовлетворяване на амбиция, споделяне на чувство; може би това е “точното място” за развиване на способности и талант на тези, които се занимават или интересуват по един или друг начин от ИТ. В това занимание са и компютърните игри /разбира се не на първо място/, неразделно развиващи се заедно с хардуера /процесори, памети, видео-платки, хард-дискове и пр. и пр./, пък и “останалите подробности” /не са умишлено изброени последно/ – операционни системи, системи за управление на бази данни /колко тежко звучи само/, и каква ли още не продукция – наречена с простите думи “приложен софтуер”. Изглежда, че нещата /както и навсякъде другаде, разбира се/ са много твърдо свързани по между си в иначе толкова силно конкуриращият се ИТ бизнес. Много производители на хардуер, много производители на софтуер, много дистрибутори на продукцията на предходно споменатите, много потребители на какво ли не. В цялата тази бъркотия от изобилие се пръкна и нещото, наречено “Интернет”, което в последно време пощури младо и старо, развали семейства, създаде други такива, издигна в култ “хакерите”, оплю “ламерите”, а всъщност това нещо – Интернет се превърна в новата възможност за развитие на едва ли не всички производители на хардуер и софтуер. Нека не подминаваме последното. Нека не си затваряме очите пред факта, че почти няма /а сигурно можем да кажем със сигурност, че няма/ фирма, работеща в областта на ИТ днес, която би могла да просъществува дълго, ако тя не се “отвори към Интернет бизнес и Интернет технологиите”. Нека не подминаваме факта, че днес почти, ако не всеки, който има взимане-даване с компютър – било на служебното си място или у дома, има нещо общо с Интернет... Не знам дали на някой горните факти не са му е известни – някой, който поне от известно време има реалната възможност и железните нерви да се потопи в някоя от областите на компютърния свят. Не мисля че с по-горното откривам топлата вода или още по-лошо – знам, че не откривам Америка с подобни разсъждения. Това, което се опитвам да разкажа тук е един непрофесионален опит за литературно съчинение, което отразява истината, видяна и почувствана с моите сетива. Нямам претенции всичко да е написано в добър литературен стил и с богат речник /еле че речника на един компютърен човек в 21 век е по-богат на нецензурни приказки и с умело побългарени английски словосъчетания, от колкото на книжовни такива/. Опитвам се да не споменавам никъде търговски марки, имена на продукти и пр. такива умишлено – най-малкото смятам, че тяхната поява тук би била неуместна.

Преди 10 години и малко повече
Интернет? А всъщност какво би било, ако го нямаше? За какво би служел един уред – наречен Компютър, ако нямаше Интернет? Е, това е сложния въпрос, с отговора на който много хора в днешно време се затрудняват поради факта, че повечето от тях не са имали компютърна клавиатура пред себе си, преди да кажем петнадесетина години – времето, когато още го нямаше и това вълшебно изобретение – търкалото с бутоните, оригинално наречено “мишка”... Тогава бяха нещата сравнително добре и ясно разделени – програмиране и игра /имаше и трето – амбициите за създаване на хардуер за PC машини в стил ТНТМ, предимно с подръчни средства/. Програмиращите играеха от време на време, за да се позабавляват; играещите от време на време програмираха, за да се поотпуснат от нервното напрежение от играта, сбъркани от рефлекси в предпоследното й ниво. А “геймките” бяха такива, че се събираха по няколко на дискета от 360кб.... Като се появи първата игра – на цяла една дискета /отново от 360кб/ – всички изреваха в хор /и програмисти и геймъри, макар тогава още да не бяха известни под точно това име/: “Eeeе….. тия са се улели – какво пък толкова има в тази игра....”. Наистина – имаше няколко картинки в началото и няколко в края на играта, имаше поне две или три места, където на екрана излизаха някакви интересни “анимации”… но така или иначе нещата изглеждаха направо грандиозно – игричка – цяла дискета!!!! С течение на времето това престана да прави впечатление – не след дълго се появи Quest на цели 6 дискети по 360кб... Бързо се оказаха тогавашните огромни 10 мегабайтови хард-дискове малки – разбира се там където имаше изобщо такава екстра; скоро след това отесня и оперативната памет, смятана до скоро за предостатъчна от 512 или 640кб.... да не говорим за другите “бързи” по това време видео платки, наречени CGA, заменени от революционно новите EGA…. Програмистите се радваха на огромния IDE /интегрирано дивелоперско обкръжение/ също от многото 6 дискети на C 2.0., пък и на по-скромния Pascal 5.0 от само 3 дискети в кройка от 5 инча. Всеки програмист се стараеше да напише по-бързи и по-хитри софтуерни модули за “прозорци” в текстов режим, като после идваше времето, когато тези модули започваха да се използуват тук-там в някоя програма, написана от същите или от някой представител на благородната им конкуренция.

Ерата на Динозаврите в ИТ жанра
Но всичко това, описано по-горе, направо си е модерна техника в сравнение с перфокартите, перфолентите и всичко заобикалящо ги, ако се върнем още години назад. Машините, разположени в няколко халета на различни етажи, които по един единствен начин казват какво се случва с тях – посредством терминал, състоящ се от печатащо устройство, на което бълват непрекъснато съобщения, звучащи объркващо, нелогично и неразбираемо за някой, който не е бил около тях от самото им монтиране... Разхождащите се нервно наоколо, наметнати със шуби оператори, с отверка в ръка смело се отправят да отстранят дребния проблем в шкаф 11, платка А52, отговаряща за четенето на една от перфолентите. За пореден път “перфораторките” /жените, които се занимават с представяне на новия програмистки експеримент в дупки по картончетата – наричани така елегантно и с уважение от колегите си/ подготвят поредните 14623 перфокарти за подмяна на част от кода с по-нова версия, който последния път не се е заредил поради тривиалната причина, че се запънала една от перфокартите в устройството. Никой не може да я изтегли с пинсетата, даже и най-големия виртуоз. Налага се да дойде сервизния, който от своя страна да разглоби, почисти и ремонтира внушителното устройство. Мисията по ремонта трае около 6 работни часа, през които бързащия да свърши работа отговорник на проекта пие нервно кафе след кафе в стаичката без прозорци, около една от огромните зали, в която вентилаторите също зверски бучат, но все пак се чуват по-тихо – сякаш не са в главата му. Шкафовете с магнитните ленти и огромните барабани – дискове, наред с видео-терминалите са нещо супер ново, нещо, което размърдва процесите да протичат по-бързо. Този вид хардуер до известна степен освобождава операторите от досадните им задължения, свързани с хартиените носители, като им намира друг вид забавление – мъкнене на магнитни ленти и барабани /прадядовците на сегашните т.нар хард-дискове/. Огромните машини биват в последствие подменяни с “минимашини” /СМ и VAX/, а последните бавно и славно започват да бъдат измествани от други компютърни изделия. Последните измъчени от работа труженици по такива изчислителни центрове се делят на “Семкаджии” и “Ваксаджии”. “Семкаджиите” са представителите, работещи на машините СМ, а “Ваксаджиите” – логично идва да покаже, че са работили на VAX. Ерата на огромните машини отминава, както едно време е се е свършило с ерата на динозаврите – остават само доказателствата за наличието на такива събития... Може би в случая една добра разлика е наличието на съвременници, които да могат да разказват на нас – тези, които не сме имали тази “динозавърска” чест да живеем и да се трудим в тия не толкова далечни времена.

Коаксиален кабел за всички
По “онова далечно време” – само от около декада – много малко “интелектуални изделия” под формата на “програмни средства” можеха да се нарекат “приложен софтуер”. И въпреки това такова нещо съществуваше. Наличието най-вече на такива приложения създадоха потребителите – всички те до момента доста далеч от вихъра на ИТ започват да “работят” на персонални компютри. Този момент е особено важен в развитието на тази индустрия – едва ли не за първи път се намира място за човека непрофесионалист, човека, можещ с набор от скромни знания за компютрите да върши ефективно работа, която иначе би му отнела десетки пъти повече време. В “кроткото” развитие на технологиите в тази недалечна “епоха” работата бавно-бавно се добута до момента, когато се заговори за компютърните мрежи... не че преди това не е имало такова инженерно творение, или това е нещо супер ново – не, просто те станаха достъпни за фирми и организации, без да трябва да се изписват един тон ембаргови документи и декларации. Появи се коаксиалната мрежа в много офиси и учреждения, разгърнаха се мащабно възможностите на SPX/IPX протокола, появиха се компютри, наречени с тежкото и респектиращото широката общественост име “Сървъри”.... Ето, че се създаде и работното място на т.нар. Системен Администратор в България /да, държа да отбележа това – преди това UNIX гурутата в нашата родина бяха наричани Системен Оператор или само Оператор, които на практика се водеха Системни Програмисти/. Обикновено и тези млади администратори бяха до този момент програмисти – респективно с интереси към системното програмиране за PC-та. Идеята им не бе толкова да видят до колко могат да използуват сравнително скромните възможности на т.нар. “сървърен” и “клиентски софтуер”, а как могат да “рушнат”, “побъркат”, “скапят” въпросните продукти на отявлени софтуерни компании, пишейки някакво малко програмче, което прави нещо хитро…. Е, с течение на времето те започнаха твърде много да обръщат внимание на настройка и тюнинг /какви думи знаем само/ на своите системи, в търсене на нов и подходящ софтуер за решаване на един или друг мрежови проблем. Така или иначе проблемите в една коаксиална локална мрежа бяха създавани повече от кабелите, от колкото от софтуера – но и тогава имаше проблеми, които изцяло бяха в ресора на Системния Администратор като например занимаването с правата на крайния клиент и разправиите с него. Работата на Системния Администратор в онези недалечни времена, както и сега на много места, припокрива задълженията на специалиста по техническата инфраструктура – отговарящ за кабелите и всичко свързано с тях. Малцината щастливци имащи възможността да поддържат мрежа от многото за тогава 5 – 10 компютъра се радваха на мощните машини за сървъри – 386 и на сравнително поостарелите клиентски станции – 286.

Златни години – BBS-a беше на мода
Другарчета на новоизлюпилите се администратори, нямащи такъв администраторски шанс в живота си, превръщаха личните си компютри /пак добре, че са имали компютър у дома/ в BBS /Bulletin Board System/ , жертвайки домашния си телефон за цяла вечер, трепетно очаквайки някой да се обади по жицата, за да погледне какво те са насъбрали като софтуер, документация и др... Бързо се заговори за тези BBS-и. Появиха се и такива с много входни точки, съдържанието се обогатяваше ежедневно от ентусиазирани посетители, които не само дърпаха нещо по полезно за себе си, но и точеха в обратна посока всякакви интересни софтуерни творби... Заговориха се приказки из средите на BBS администраторите /наричани “сис-опове”/ и BBS посетителите /наричани “юзери” за това коя машина била “хакната”, на кой му били направили не знам си какво – на кой не знам си що... Но всичко беше в сферата на интересните и любопитни събития. Класиката в жанра бе нещо такова: след някаква неочаквана интервенция, състояща се в промяна на нормалната работа на системата – собственика на BBS-а обикновено е бесен, някои от познатите му да търсят начин да помогнат, а останалите биват информирани на ухо “еди кой си BBS беше хакнат, ама то стана щото....”. Обмяната на опит се правеше всеки петък в някоя от тогавашните бирарии /или в повечето случаи по паркове и градинки с бутилка бира в ръка/. Тамо се събираха и “сис-оповете” и “юзерите” /къде с уважение, къде с респект, къде с ирония наричани от “сис-оповете” посетители/. С други думи – “хазаите” и “наемателите” се виждаха, за да обменят по някоя ценна мисъл и да изпият по някоя и друга бира. Всеки се хвалеше с нещата, които е намерил, пуснал и написал, а другите, които сега потегляха по дългият път из джунглата на компютърните технологии слушаха замаяно, с интерес, със светнали очи като фаровете на кацащ Ту-134. Много често се появяваха нови лица, притежаващи безценни копия на интересни софтуерни продукти, адски недостъпни за останалите. Това даваше възможност за една честна, мълчалива бартерна търговия. Е, не се изпадаше до подробности от сорта кило за кило, дискета за дискета, но се преценяваше мъдро кое колко е ценно и се правеха пазарлъците къде по-шумно и пред всички, къде по-тайно и заговорнически на четири очи. Изгода от тая работа имаха всички /определено без софтуерните производители – ама нали целите са благородни – учение, учение/. На тези срещи някои намираха своите гидове в технологиите компютърни, други пък намираха свежият извор на пресен, още горещ, направо “парещ” софтуер, интересна документация, защо не и източник на ценни идеи. Тогава, в тези времена се появи и термина “софтуерна клюкарка” – разбирайте лице, което разполага с бая бая софтуер, който му изпълва душата със спокойствие при мисълта колко мегабайти е насъбрал.

Потребителите на ИТ индустрията
Желаещите да се занимават с телефони, модеми и BBS-и въпреки това не бяха кой-знае колко много. Повече се оказаха тези, които почувстваха по-лесния начин за написване на един текст вместо на пишеща машина – на компютър, тези, които разбраха, че счетоводството им ще се води по-лесно на умната машинка от колкото на ръка и с калкулатор.... И какво ли още не ще се прави по-лесно на тия ми ти компютри – от колкото по стария известен нам начин! И ето ви ги потребителите... Потребителите, които къде по неволя, къде по някакво задължение, къде от амбицията, че в скоро време “няма да си намеря работа, ако не знам компютър” се захванаха със задачата да създават работа на останалите – производители на хардуер, програмисти, системни администратори... Радост за всички! Радост най-вече за производителите, които след като положиха усилия да опростят до толкова управлението на едно PC, че то да се прави предимно с мишката, жънеха успеха си, подготвяйки се за нови, още по-вълнуващи творения... Потребителите седяха пред компютъра и се чудеха какво може да изскочи от някъде, където до момента не бяха ходили с мишката, а в останалото време тренираха ловкостта на показалеца си с някоя досадна игра на карти; когато вече нямаше на къде – запретваха ръкави и довършваха последните редове от спешния документ.... Точно в този сюблимен момент документът изчезва... Изчезва по хиляда различни причини, но това е времето подходящо за “всезнаещия” до този момент самостоятелен потребител да се обърне към почти толкова знаещия “компютърджия”. Последният със замъглен поглед и сенки под очите трябва да помогне много спешно в създалата се ситуация. Уморен и ломотещ нещо под носа си отива, прави каквото прави и в резултат на това, дава мнение, като от становище на Светия Синод за разкола в Православната Църква, на малко по-висок глас. Вариантните изказвания в тази ситуация са само две: “Готов си!” или “Ами пиши си го от начало, след като миналия път, когато....”. Първия вариант минава кратко и трогателно, втория минава малко по-тежко и дълго – завързва се някакъв вид ожесточена словесна комуникация в която всяка от страните отстоява своето. Сближаване не се наблюдава. Всеки, както се казва, е прав по своему. Разговорът често завършва с надежди за по-новата версия на продукта или с пожелания да се пита преди да се пипа.... Е, както и да си говорим проблемите в това време се брояха сравнително на пръсти. Ако се махнат лошите неща като появилите се компютърни вируси – всичко беше до някаква степен не толкова трудно и не толкова кой-знае какво. Разбира се последната констатация можем да направим само през призмата на времето. Тогава нещата са си били толкова сериозни – почти толкова, колкото са си сериозни и сега. /Да си помислим ли какво ще си говорим за това, което правим сега, да кажем след десетина-петнадесет – години живот и здраве – ще чуем!?!/

Интернета е само на няколко невръстни месеца? Къде?
Ставаше дума за BBS-ите и локалните мрежи. Нека не говорим толкова за потребителите – нали всички ние сме по един или друг начин потребители на нещо – било то хардуер или софтуер. Точно започнаха у нас умните глави да се чудят на къде да подхванат – BBS, FIDO или какво – успоредно със споменатите BBS-и имаше точки на FIDO. Всички бяха изненадани – къде приятно, къде неприятно, къде повече – къде по-малко с появата на някакъв си “Интернет” в нашата татковина. Не след дълго се оказаха BBS-те смешни сами по себе си. Посетителите загубиха интерес да се ровят из тях, изнервени от чакането някоя линия да се освободи, за да дойде мечтания надпис “connected at 14400”, изморени от това, че на повечето такива системи се въртяха вече от доста време едни и същи неща... и всеки, който до момента се мъчеше с линиите на БТК започна да се мъчи с други такива линии – само и само да види, да вкуси, да почувства и усети какво е това Интернет. Ех, какви години – Интернетът беше млад /а за България – направо новороден/!!! Но тази новост – за разлика от повечето други до този момент новости в ИТ бранша намери място и за масовия потребител – пишещия документи на текстообработващата програма и създаващ таблици със счетоводни сметки... В този един момент като че ли нещата се промениха коренно – вече не само хора, запознати с компютрите “от вътре”, а и всички останали – работещи на сравнително дуракоустойчивия софтуер създаден за някакви потребителски цели започнаха да се интересуват от “Световната мрежа”. Започнаха да се занимават усърдно с нещо, което като такова е безкрайно сложно и трудно както за изграждане, така и за поддържане, така и за развиване. Дойде момента в който се сбъдна детската мечта на много производители в ИТ бранша, чакащи с нетърпение времето в което тяхната продукция ще намери по-добра реализация. Ето само един прост пример – много бяха зарадвани производителите на какви ли не видове модеми. Луксът “модем” изведнъж се превърна в необходимост, в неразделна част от компютърната конфигурация, предназначена за широките потребителски маси. Малко преди това имаше и спор дали мишката е нещо екстравагантно или полезно – спора е решен отдавна и еднозначно в полза на мишките, това всички го знаем... Да са живи и здрави производителите на мишки... също и на модеми..! Нека само си припомним колко струваше една мишка “тогава”, колко струва “сега”... Нека не забравяме и това на колко места се продават модеми и мишки в ден днешен – няма търговска фирма за компютърно оборудване, която да не предлага един или друг модел на тези изделия... редом до други по-нови разработки като Video-Capture и Radio компоненти...

Мрежа, мрежа, мрежа – дали говорим за риболов на акули или на дребни рибки?
Трябва да се спомене най-вече с цел пълнота на изложението, че първите появили се ISP-та бяха на практика преквалифицирали се BBS ентусиасти. “Сис-оповете” по BBS-ите и без това бяха се сериозно зачудили как могат да изкарват пари от до скоро 100% безплатната услуга – BBS. Някои даже бяха се престрашили да взимат пари за тази услуга, но не бяха много “будалите”, които да си дават финикийските знаци за такива работи. Появата на възможност за доставяне на Интернет у нас даде възможност те, сменяйки обекта на комуникационната дейност, да започнат да взимат реално по някой-друг лев. Първоначално “Интернета” в наш, Български вариант, по онова време, беше само поща – пощата, известна под наименованието “e-mail”. Срещу сумата от 5 или 10 лева, или пък според килобайтите поща, които изпращаш и получаваш можеш да ползуваш услугата на воля, стига разбира се да плащаш за това. За услугата “пълен интернет” се изискваха допълнителни капиталовложения, но те от гледна точка на добрия мениджмънт бяха безсмислено прахосване на пари, ако се съобразяваме с качеството на предлаганата услуга. Всички новоизлюпили ISP-та се опитваха да намерят достоен спонсор, подходящ за тяхната дейност. На въпросните спонсори се предлагаше изключителната и невероятната услуга Интернет, а спонсорите от своя страна купуваха това-онова за своите интернет-доставчици. След изминаването на този период на бартерни взаимоотношения, когато ISP-тата набраха някаква начална скорост, нещата се превърнаха в една нормална търговска дейност. Спътникът на несгодите беше и продължава да бъде любимата ни на всички комуникационната ни компания. Не само наетите линии от родната комуникационна компания – бяха и са проблем. Проблем са и не много качествените комутируеми линии /домашните телефони – не че те бяха предлагани от друга телекомуникационна компания/. Проблеми със софтуера, проблеми с хардуера... Проблеми всякакви с други думи. Не само от линиите и другите такива технически несгоди – често и от типично нашенски разправии, недоразумения и недомислия. Страдат не само доставчиците, които се разправят по между си, страдат и потребителите на услугата. А в крайна сметка всички доставчици се тупаха в гърдите кой е по-добрия ISP в момента, всеки сериозно обясняваше как “Интернета през нас е Интернет, всички останали в момента са много зле”, а Интернета като цяло не вървеше така, както се очакваше да върви. Разправии с БГ домейна, разправии с пийрин-га, разправии за всичко, което се прави от няколко “независими” фирми. Цирка с БГ домейна не мога да твърдя до колко продължава и сега /нямал съм честта да съм част от този цирк/, интересното в случая е като факта, че такова нещо е имало в нашата страна. И то нещата бяха стигнали до големи разправии и големи скандали. Надявам се че поне сега ще съм малко по-полезен на новодошлите в Интернет защо например има сайтове в България, които са от вида “neshtosi-bg.net” или “neshtosi-bg.com” /ще можете сами да се досетите!/. Не че е лошо или недопустимо... всеки има право да се регистрира в домейн в Интернет там, където прецени и където му изнася... Но в крайна сметка нашия регионален БГ домейн, който всички ние трябваше да изградим със съвместни усилилия трябваше да тръгне със скандал... Българския “бек-бон” e скърпен недокърпен и живее на ръба на пропастта – отново поради това, че всеки се опитва да тегли “баницата” към себе си. “Е, не че всичко останало ни е кой-знае колко наред та защо и това да не е така?”, но до кога ще обясняваме подобни ситуации с такива реторични изказвания? А рибите – рибите са всички желаещи да имат услугата Интернет. Dial-up-ери /за рибките/, наети линии, сателитни връзки, безжични комуникации /за акулки и по-големите акули/. Е, дребните потребители са били и са до ден днешен на Dial-Up. В последно време нарасна броя на тези, които използуват некомутируем достъп до Интернет. Дано в скоро на всеки Dial-up-ер му се случи да си има ISDN, та да разполага с 128 килобита на машината си Интернет, дано в скоро всяка фирма има наета линия към Нет-а! /естествено последните пожелания са малко нереални, но дори и да не е така, поне да е в тази посока/. Така би било по-добре – тогава ще може ISP-тата да доставят повече трафик, който пък ще позволи доста да се разгъне пазара на услугата. Повече пазар – повече конкуренция, по-добри цени – още по-добре за всички.

Интернет като начин на изява
Интернетът като такъв се оказа едно безкрайно поле за изява на всички. Да не повтаряме фактите около хардуерните устройства – били те безкрайно скъпи или по-евтини, използувани за да доставят до всички нас това комуникационно изделие. Нека се вгледаме в това какво има на разположение един сравнително непретенциозен потребител, по някакъв начин ползуващ услугите на Световната мрежа. Има много специализирани софтуерни продукти за “броузване”, изключително много /милиони/ сайтове с разнородно съдържание и дизайн, има чатове, чат програми, софтуер за видео-конферентни връзки, софтуер за поща и пощенски услуги, има... има много други, има много друго, има изобилие от услуги. И ето къде сега се намира възможността за изявата на много индивиди – те имат възможността както не разбират от програмиране да правят доста успешен Web дизайн. Други такива пък никога не писали на C/C++, на Pascal, дори на Logo – могат сравнително лесно да направят нещо, ползувайки Java Script. Разбира се нещо не особено трудно, но ефектно, ефективно и ефикасно – вършещо основното си предназначение – сайта да е привлекателен и интересен. Изобщо много се промениха нещата – навремето се пишеше “от” и “до”. Сега програмирането се състои в по-голямата си част от умело сглобяване и съчетаване на отделни компоненти, които са проектирани по начин, който позволява това. Много малко програмисти в настоящия момент се занимават точно с това – да създават такива компоненти – от “Нулата”. Това е работа и ангажимент присвоен от фирми-производители на софтуер и хардуер, отдавна утвърдени на пазара. Но основната идея – мястото за изява остава. Остава независимо от много голямата конкуренция. Независимо от това, че твоят сайт може да не бъде забелязан от толкова посетители, колкото посещават сайта на твоя приятел, ти имаш реалната възможност да покажеш какво можеш, да представиш твоя идея или виждане по даден въпрос, можеш да кажеш нещо, което никъде другаде не би могъл да кажеш с чувството, че го казваш пред широката общественост. Това е супер! Това е Новата възможност, появила се далеч след реализиране на идеята преди години в Северна Америка да свържат два университета в мрежа, които са в два съседни щата на разстояние от няколко хиляди километра, наречена Arpanet, смятана за предшественика на Internet...

Игра, пари, пари и игри – нещо ново? Или новото продължение на Хай-тех сериала?
А геймърите!? Какво става с тях? Както споменах в началото на това писание – преди време почти всички, които играеха на малките игрички се занимаваха по малко и с програмиране. Някои от тях дори в яда си, че нещо не могат да направят из някоя игра с бързината на пръстите си започнаха директно да се занимават с дебъгване и асемблер – с други думи предпочетоха да напънат мозъците си отколкото да си чупят ръцете. Скоро след това и преставаха да играят толкова страстно – вида забавление се превърна в по-интелектуално занимание. Не отдавна се почувствува голямото раздвижване на пазара на игри. Появиха се такива екшън-игри, че те успяха да променят много представите ни за едно компютърно забавление от игрален характер. Едновремешните класически Quest-ове от по няколко дискетки сега са “само” на по няколко CD-та... А за “геймърите”, наречени така модерно, в днешно време са създадени всякакви благини за усъвършенстване на уменията – джойстици, малки воланчета с педали, мишки с 27 бутона и др... А скуката да играеш сам се преодолява в специално създадените за целта “Гейм-Клубове” /Те ви нов бизнес – компютър под наем за няколко часа с конкретна цел – игра, или забавление в Нет-а/. По Интернет има “гейм-сървъри”, които предлагат услугата да играеш срещу непознато /или пък познато с nick-а TuLsUaM/ другарче от другия край на света. Можеш да играеш отборно, можеш да не играеш отборно, можеш да играещ сам за себе си, можеш да не играеш сам за себе си... Пълен избор от възможни начини за забавление. А Геймърите много си падат по новия хардуер – дори в много случаи това е болестно открояваща се самоцел. Един пример: ако има видеоплатка, излязла на пазара онзи ден – не се съмнявайте как представител на геймърската общност няма да отиде да я разгледа, да я пипне, как няма да я вземе от някъде на заем или няма да си я купи – и то с една единствена цел и мисъл – да не би тази платка да е по-добра, по-бърза за играта, която в момента е неговият живот. В тези среди много се държи и на бързият CD-ROM, бързият CD-RW, многото и бърза памет; за новите и по-бързи процесори и дънни платки – да не говорим. Ако някой от вас се чуди как да похарчи около $1500 /минимум/ може да се консултира с някой геймър – лесно би се оказала сумата недостатъчна.

Администратори, администратори, администратори... Много бре!
Администраторите – какво ли администрират те? Ами как какво – администрират каквото има за администриране под ръка. Администрират ли администрират. Администрират файлови сървъри, администрират принт сървъри, администрират сървъри за бази данни, администрират DNS сървъри, администрират mail сървъри, администрират Fire Wall сървъри, администрират Application сървъри, администрират Web сървъри, администрират активно оборудване, администрират NIS сървъри, администрират Management сървъри, администрират дискови масиви, администрират Backup-и, администрират... А всичко това се администрира с администраторски приложения или файлчета. Администраторските приложения се появиха с цел да улеснят работата на администратора. Файлчетата са неизбежни, но те са за по-старите администратори, свикнали да администрират с помощта на файлчета. Администраторите имат навика да администрират всичко, всички и по всяко време. Администрират и потребители, администрират и програмисти, администрират и геймъри. Администрират и себе си – администрират и своите колеги администратори, така че всеки да си знае мястото. Администрират безпощадно и безапелационно. Администрират без да им мигне окото, така че всичко, което не им харесва как е администрирано ще го до администрират докато са го администрирали така, че да им харесва как е администрирано. А всяко дребно администриране трябва да се съобрази с друго такова дребно администриране или някое по-голямо администриране. Пускането на каквато и да е нова услуга се администрира или налага промени по други такава администрирани услуги; също така трябва внимателно да бъде прегледана от администратора за пропуски или недомислия в администрирането. Администратора чете логове. Администрира и съхранява логове. Администратора анализира логове. Логовете показват колко добро е администрирането. Логовете показват недвусмислено, че администратора не става за нищо. Логовете показват как администратора е един от добрите администратори. Някои администратори логват всичко, други не логват нищо. И едните администратори и другите администратори не стават. Администратора, който знае какво да логва и колко – той може да се нарече администратор. Логовете показват какво куца в администрирането. Логовете показват какво не куца в администрирането. Тези администратори, които, могат да кажат че други са администратори са малко. Администраторите никога не хвалят работата си. Администраторите винаги са критични, дори и към своята работа. Администраторите винаги са недоволни с изключение на около петнадесет минути след постигане на определен успех. След този период време от петнадесетте минути им хрумва нова гениална администраторска идея, включваща започване на нещата от начало и правене на още 3 подробности, които довеждат до генерално променяне на идеята за администриране на нещото, което се администрира. Често се до-администрирват още поне 2 сървъра 5 сервиза и 3 активни устройства. С цел околните да не разберат, че в момента администратора вилнее с пълна сила по администрираната от него система се правят хитри администраторски кърпежи, та нещата да изглеждат като истински – като че все едно не се администрират, ама хич в момента. Администратора пише администраторски скриптове и програми за улеснение на администрацията си. Всеки администратор гледа в паницата на съседния нему администратор – търси да го хване в издънка в администрирането. Всяка открита издънка в администрацията на съседа се проверява дали съществува като издънка в администрацията на собствената система. Всеки администратор проверява редовно за нови пачове за администрираната от него система и ги изпробва на тестова администраторска установка за тестово администриране преди да ги пачне на работещата администрирана система. Администраторът постоянно се оглежда, ослушва и търси нови средства за по-добро администриране. Често се налага едно и също нещо да се прави по различен за администратора начин – независимо, че потребителя не вижда и грам разлика в единия или другия, даже третия вариант. Това се прави със светлата идея “утре да ни е по-лесно администрирането”. Основната движеща сила на администратора е хипотетичния мързел. Мечтания мързел се състои в това всичко да се администрира от самосебе си, а той само да наминава между 3 и 4 след обяд през работа – само за да се убеди лично, по администраторски, че нещата се администрират без външна намеса – сам сами. Това само-администриране не се получава и желанието утрешния ден да мине в различно от администрирането дейност се седи цяла нощ пред 5 машини с огромния хъс за администриране. Администраторите са в състояние да спрат необратимо една работеща система за не по-малко от 2 минути. Могат да го направят с цялото си администраторско съзнание и мисълта за прекарване на няколко денонощия през почивните дни с една единствена мисъл – оптимизиране на системата... За администратора повечето време му е скучно да администрира нещо, което за него е тривиално и няма тръпка. Много по-интересно е да се занимаваш с администриране на Интернет. Там какво ли няма за администриране – можеш почти всеки ден да изнамираш нещо подходящо за твоя случай – можеш да евалуираш на воля и да тестваш до побъркване. Това започва обикновено с голямата надежда “Нещото” да разреши доста от проблемите; завършва с псувни около 5:30 сутринта и ясното чувство за загубеното време с “глупости”; остава единственото успокоение, че изводите от тази несгода са по-важни от това дали “Нещото” е тръгнало.

Миньорите, работниците, инженерите и проектантите в ИТ бизнеса, с други думи по-кратко и по-просто – програмистите
Ако не кажем и няколко думи за Програмистите – бихме направили голяма грешка – каква ти грешка – направо престъпление... Те, както винаги се нуждаят от специално внимание. Е – имат го! Държа да отбележа, че мита за “Българския програмист” до известна степен се дължи на няколкото добре написаните вируси от времето на операционната система ДОС. Тогава се изкопаха много документации за недокументираните до този момент функции на операционната система ДОС, а програмисти, способни да напишат нещо добро на асемблер бяха доста /малко бяха тези, които се забавляваха по този начин/. Неприятното свойство на Българския програмист е неспособността му да работи в екип. Всеки по своему е добър в областта, в която “пише”, но много трудно се напасват различните способности, умения и таланти. Интересно е да се обърне внимание какво всъщност излиза като чисто български софтуер: /Не говорим за нашумелите “програмисти”, ползуващи мултимедийни продукти за интерактивни шарени приложения от 2 бутона и 10 картинки по между тях.../ многобройни програми за счетоводство, няколко различни софтуерни продукта за юридически справки, няколко софтуерни пакета за поддръжка на кирилица. Всичко останало е софтуер, писан от екипи, събрани за свършване на определената работа. Това са предимно проекти, които започват с големи обещания и перспективи, а завършват много непретенциозно със затихващия ентусиазъм на последния, който архивира внимателно “сорсите”, с идеята, че някой ден може от тях може да потрябва нещичко. Другия резултат от подобна дейност често е произвеждането на една тежка, тромава за обслужване система, която се донаписва и пооправя много повече време, от колкото се пише, а кръпките една върху друга едвам-едвам се крепят да не се сгромолясат. Нека отбележим интересният факт, че явно все пак проблема не е в отбора на Програмистите, а е в отбора на техните Мениджъри. Оказва се, че западни компании създават масово офиси тук, като наемат програмисти за разнородни задачи, които работят в екип и то доста успешно. Друг случай за решаване на проблема е собственик на софтуерна фирма да си продаде бизнеса изгодно, успявайки по този начин точно за няколко дни да стане богат, а фирмата продължава своята дейност, но вече с друго име, други собственици, работеща за проекти, които не са пряко ориентирани към пазара в България. А за огромните според нашите представи западни фирми е много по-изгодно да плащат добри заплати на програмистите от гледна точка нашия стандарт, но работната ръка да не напуска границите на България. Много е по-изгодно да даваш от 10 до 20 пъти по-ниски заплати, пък да получаваш същото качество, което би получил и на друга, доста по-висока цена. Но какво да се прави – трябва да се разглеждат нещата такива каквито са – то и най-обикновените продавачи в магазини някъде взимат съвсем други заплати. Ама то сигурно и там не им стигат, но това е съвсем друга тема. В крайна сметка никой не ти дава пари на едно място, за да ги харчиш на друго... Трябва да помислим по въпроса... А ми то само май е така за тези, които пишат програми за износ, като предават продукцията си по Интернет, а получават парите си в банката, която са посочили... Ама не ги разбирам много тия работи, та за това по-добре да не се развихрям в тази насока.

Вирус за компютри?!?
Че и такова нещо има!?! Много интересно се заговори за тях. Преди време някой мъдър пророк се бе изказал, за компютърните технологии, които така се бързо развивали, че скоро щяло да се появят едни лоши програми, които ще ядат памет на машините, ще рушат файловете и ще правят какво ли не още – ама все лоши работи. Доста в по-кратки срокове прогнозата се оказа вярна – появиха се първите вируси за компютри. Още си спомням как на времето с приятели наблюдавахме с интерес “топчето”, което се разхождаше по монитора на един от компютрите... И се радвахме! Какви времена само – да се радваш, че си завъдил вирусче! Не след дълго се появиха и антивирусни програми. Всъщност много трябва да се замисля дали първо се появиха антивирусните програми или вирусите..., но така или иначе такива неща има и от двата вида. Завихриха се обширни статии по въпросите на компютърната вирусология из тогавашните компютърни издания, а антивирусните дискети се предаваха от ръка на ръка – набързо написани от някой антивирусен творец /съмнително бързо разгадал лошите страни на някой вирус/. По-късно и това май си стана бизнес. Едни по една или друга причина някои пишат вируси, а други пишат антивирусни продукти за $$$. Сега има изобилие от вируси – стари, но златни – преодолели изпитанието на времето и нови – кой от кой по-хитър и по остроумен сам по себе си. Добре, че се появи и Интернет, та разпространението на вируси и троянски коне да стане по-лесно! /а не като едно време цел No 1 на всеки вирус е да инфектира наличните дискети по флопитата/. В момента има много троянци, много вирусчета, които забавляват и тези, които ги пишат, и тези, които ги ползуват – къде без да знаят, и тези, които ходят да ги гонят по един или друг начин. Но нека не изпускаме голямата идея в случая – пазарния дял на антивирусния софтуер, който се пише от много фирми, всяка от които изнася на пазара продукт, който е “по-добър” от всички останали. На кратко анти-вирусния бизнес се развива с пълна пара... – да са живи и здрави вирусотворителите! А последните какво получават? Не знам – може би потупване по рамото от близки и познати, или заплахи от ФБР?

Лиценз + Софтуер = Безгрижие + Проблем
Лиценз. Софтуер. Ноу-хау. Съпорт. Ъпгрейд. Ъпдейт, Пач – страшни работи – за какво ли са ни те? Най-вече първото – “Лиценз”. Лиценз да използуваш определен продукт на една или няколко машини – в нашия случай компютри. Сървърен софтуер, клиентски софтуер, приложен софтуер, системен софтуер... А измервателните единици са: на клиентски инсталации; на брой активни потребители в системата; на сървър; на брой сървъри; на сайт; лиценз за корпоративно използуване; на... На каквото и да е! Само да се плаща! Всеки производител си измисля политиката спрямо продукта, който произвежда. Кеф ти дори на брой IP адреси, които ползуваш в организацията, независимо дали всичките те потенциално ще ползуват продукта, която предлагаш. А у нас до скоро това нещо, наречено лицензиране на софтуер не се възприемаше. Много лошо, много! Много бяхме черни за света, като не се съобразявахме с това, че за да ползуваш някакъв си софтуер преди или след това трябва да си платиш. Е, не че след като си платил получаваш нещо повече от “оригинално CD”, ама си е друго то да изглежда като истинско – не като ония грозните от пл. “Славейков”. Имаш си и уникален сериен номер – само за тебе! Доста често не получаваш и носители – CD-та, защото и последните струват пари, а за да се сдобиеш с тях трябва да си ги платиш като Media Kit. Опция. Ако щеш! Лошо няма. От друга страна пък има! Защото един широко разпространен продукт с голяма функционалност за всеки офис се предлага на феноменално ниската цена от да кажем $500. А какво са $500 в наше време на наша, Българска територия? Това са поне 5 средно-статистически заплати на млади хора и поне 10 пенсии на средностатистическия пенсионер. Крива работа е да се разглеждат лицензите от тази гледна точка, но все пак това са пари, които някой – собственик на фирма с един единствен потребител на компютър – секретарката да речем, трябва да даде, за да е “чист” пред закона; ама не $500, а малко повече, защото има и операционна система, има и няколко други необходими нещица. Нека закръглим на $800. Става ли? Става, и още как – иначе компютъра отлита от офиса заедно с приключването на поредната проверка на данъчните и НСБОП за използуването на нелегален /разбирай неплатен/ софтуер. Отлитат едни други поне $800, отделени от туй-онуй за интелигентната машина с телевизор, мишка и клавиатура към нея. Да, какви времена! /Нека отворим и една важна в случая скоба – Българинът не е свикнал да си дава парите за неща, които не се пипат, не се виждат – друго е да дадеш $25 000 за един Баварец, макар и на старо – Баварецът много добре показва сам по себе си какво си купил, но да дадеш същите пари за някакви си книжки с CD-та, за шарената хартийка, макар и тежко наречена “Софтуерен Лиценз” – това е смешно и не е приемливо. Последното много ми напомня за лафа – “Като се чудя дали да е котка или дете – по-добре Фолксваген”/. Абсолютно вярно е твърдението, че този продукт софтуерен, за да се пръкне от нищото на пазара е изтекла маса пот от челата на поне 15 натъпкани до козирката Икаруса с програмисти. Вярно е, че техните шефове трябва да живеят от бизнеса, с който си изкарват насъщния. Единственото, с което не съм съгласен е това, че няма никаква поддръжка. Не мога да твърдя как е точно по света, но тук, при нас такова нещо “Съпорт” на практика няма /теоретично може и да има... ама само на теория/. Не можеш да се обадиш на някоя компания и откровено да си изплачеш мъката /по телефон, по меил или по каквото и да е/ и да очакваш като минимум поне, че ще бъдеш изслушан и разбран/. Ако всъщност търсиш това – можеш да се обадиш на горещите телефони с повечко нули отпред – може би това повече ще ти помогне в решаването на проблема/. Ако искаш такова нещо “Софтуерен Съпорт” трябва да си плащаш допълнително на трети лица, които компетентно да дойдат и да ти съобщят високопарно, че нещо си се объркал, и пак да си приберат париците. Така де – отиваш и си купуваш пералня от кварталния магазин за “бяла техника” – получаваш гаранция поне от няколко години, монтаж на място – безплатен /е, включен в цената, но така звучи по-добре/. А ако отидеш да си дадеш “последните” $150 за една операционна система – получаваш шарена кутия с една книжчица /ако имаш тоз късмет да е комплектован с хартиена книжка/ и отиваш сам да търсиш клавишите по клавиатурата в къщи и да се мъчиш, докато осъзнаеш, че това не е за тебе. То и монтажа на пералнята не е в твоето амплоа, но има кой да свърши тази работа “безплатно”. А какъв е проблема “безплатно” да има реалната възможност в рамките на да речем 3 седмици след закупуването на даден продукт ти да имаш възможността поне да се обадиш на някой разбиращ и можещ от другата страна на телефона и да попиташ нещо абсолютно елементарно, но пък за сметка на това да получиш компетентен отговор. Няма такова нещо – и в склада няма! Или пък да попитаме: добре – спазва се вече закона за авторските права /разбира се кой колкото може и колкото му е по силите да го спазва/ – а къде остана спазването на други закони /или нормативни документи – признавам, не му разбирам на правната материя/, които гласят, че всички продукти, предназначени за масовия потребител /каквито и да са те – не само софтуерни – например шампоанчета/ трябва да се продават с указание на Български език? Къде е продукта, на западната компания с упътване на Български език? Да не говорим за продукт, произведен навън, който изобщо да има нещо общо с Българския? Ами отговора е сравнително прост – няма! Има на Руски, има на Чешки, има на Турски... Но на Български – не и не! Е, да не сме толкова категорични – има и “бели лястовици” в тази област, но те са по-скоро за замазване на положението – не за реално свършена работа в тази насока. Има какво да се желае, и то много. Да се надяваме, че тия, които чакат да си приберат парите от скромния Български пазар на софтуерни продукти по един или друг начин се замислят над последните неща и скоро ще се поправят – ще избълват версии на българки поне на най-търсените и масово използувани продукти. Да му мислят хората от поддръжката и системните администратори какви надписи ще четат, а и да внимават като се прегъват от смях да не паднат лошо, след като прочетат за разните му там папки с документи или пък съобщението “Not enough disk space in drive C:” на български /примерен превод: Престана да има място на устройство Ц:/...

Може ли да има изводи – или изводите са...
Въпреки трудностите, съпътствуващи живота ни, въпреки разправиите между нас самите, въпреки огромните финансови средства, които са необходими за изграждането на тази универсална среда за пренос на данни, въпреки още по-големите усилия, необходими тази среда да заживее и да започне да диша, похвално е, че ние, всички в България успяваме да постигнем тази цел. Има Интернет, независимо дали това е най-важното или не – не трябва този факт да се подминава; след като такова нещо има и то работи /къде по-добре, къде по-зле, къде хич, но все пак го има/ значи има хора знаещи и можещи, имащи желание да направят нещо въпреки всичко останало, въпреки себе си дори. В този случай е редно да не разправяме със задна дата “да, ама на времето и аз можех да направя..., ама...”. Трябва да потърсим какво можем да направим сега, със същите, ако не и с по-големи усилия, как можем да променим за по-добро света около нас. Нека да не мислим за това как да попречим на работата на съседчето си, а как да му помогнем. Казано с думи прости дайте, за да Ви дадат.

Неоспоримо Интернет се развива ежечасно, давайки на потребителите възможността да ползуват една универсална мрежа за пренос на данни, среда в която виреят всякакви услуги, как може някой да се противопостави на това. Най-вече въпроса би трябвало да бъде “Защо да се противопоставяме?”. Това много заприличва на мислене от преди години за нови технологии като радиото и телевизията например. Мисля си, че съм чувал от много места спомени, които са били точно в тази насока: “Ех, на времето като дядо донесе първото радио в дома ни – всички се наредихме наоколо и се чудехме за какво ли ни е това...., даже баба ни беше едва ли не пред развод защо са похарчени толкова много пари за този говорещ сандък, като има толкова други важни неща за домакинството....”. Е, нещата не са се променили много в ден днешен – има такива, които усещат по своему новите технологии /купуват си огромния сандък – радио апарат/ и други такива – които питат за какво е това и колко това е безсмислено и безполезно... Е, след време при появата на нещо до толкова ново, когато може би и Интернет няма да се казва точно така, когато игрите кой знае какво ще представляват, когато работата на системния администратор ще бъде още по-отговорна и напрегната, когато програмистите ще пишат обикновено приложение, което по своята същност ще бъде по-сложно от сегашна операционна система – ще има ли пак тогава някой, който да се чуди на другите – за какво пък е това?

Вместо послепис
Не искам написаното по-горе да се разглежда като “мнение от последна инстанция”. Не искам да се случва така, че някой да се чувства засегнат от едно или друго нещо представено или не представено тук по подходящ или неподходящ начин. Всеки, който смята, че има неточности и неясноти в изложението нека се чувства длъжен да напише своето мнение. Нямам претенции да съм бил изчерпателен, още по-малко да съм прав 100% по която и да е от засегнатите теми. Всичко написано тук е лично впечатление, в по-голямата си част преживяно; казано по-точно – за повечето от повдигнатите теми съм свидетел или участник, дори и потърпевш. Изключение е само “Ерата на Динозаврите в ИТ жанра” – за тази част съм използувал непроверена информация, получена от достоверни според мен източници.

Ioko

вторник, 5 юни 2001 г.

Луди работи

- Добър вечер, драги зрителки! Ето новините от днешния ден. Козата на баба Ценка се загуби в Долното дере и единствено благодарение на органите на реда, в лицето на горския бе намерена преди да падне в Мътенишката река.

Бабите зашумяха одобрително, някои запляскаха с костеливите си ръце и се попреместиха по-близо до екрана - голям кашон, в който бяха изрязали дупка и я бяха облепили с целофан. Иззад целофана надничаше ушатата, рошава глава на говорителя Стефчо, внукът на дядо Доси. Преди пет години беше паднал от ореха на глава, нещо го шиха в болницата, нещо го таманиха, ама си остана безобидно и на пристъпи ненормален. Като го хванеха бесовете се събличаше дибидюс гол, грабваше една сопа и хукваше из селото да гони гадинките по прашните улички. Селяните му бяха свикнали и не го закачаха - като се навикаше и утрепеше гъска-две му минаваше на момчето.

Иначе всяка вечер четеше новините на площада пред фурната и бабите предпочитаха тях пред телевизора у дома - разменят по две-три приказки и не кукуват в мрачните къщурки, коя с по някой оцелял дядка, коя съвсем празна, само с портрети на децата и внуците на изпомачкани снимки, мушнати във витринките на старите шкафове. Арсеналът за сядане варираше от изкорубени трикраки столчета (мнозинство) до шезлонга на баба Неделя - най-екзотичната вещ в селото, довлечена от внука й миналото лято, момичето му да си правело слънчеви бани в двора. То, момичето повече не се появи, а и внукът изгряваше само от дъжд на вятър, ама шезлонгът й остана. Макар и с големи усилия, тя всяка вечер го тътреше до площада, намърдваше се връз него и едното й око беше в плетката, а другото с удоволствие изпиваше завистливите погледи на сгънатите трикраки комшийки.

Та като падна Стефчо от ореха и разбраха, че ще е нефелен, майка му и баща му решиха да го оставят да живее на село. Хем да помага на старците, а и да не го напъхат в лудницата, че то там съвсем щеше да подивее, пък и хората говорят, знаете. Дядо Доси отсече ореха и го изгориха зимата в кюмбето, и като че след това жертвоприношение на Стефчо му се разредиха пристъпите, но все пак си беше хахаво, момчето.

- Днес на официално приятелско посещение в селото пристигна данъчна комисия от града да провери магазинерката Дарка на хоремага. Поради ревизията, хоремагът ще затвори вратите си за посетители в утрешния ден.

'Бря, бря - дивяха се от отбора на полу-слепите бабета - От къде ги зема тез купешки думи. Зер на училището изтърва последните класове...' 'Учено е като дядо си, ма - опонираха полу-глухите - Не помните ли дето Доси довлече първото радио в селото. Хората нямаха тогава какво да ядат, а той - кутия песни да им свири...И телевизорът първи негов беше - 'Опера'. Продаде двете крави да го купи и бабата го натири от къщи, та спа цяло лято в колибата на горския в житата.' 'Шъш, дъртофелници, айде стига сте дрънкали, не може човек новините да чуе от вас!' - скастряше ги баба Неделя от висотата на шезлонга си и тутакси ги усмиряваше.

Един прашен ден в селото се домъкна смешен щъркелоподобен чужденец с колониална шапка, под мишница с наперена преводачка. Щял да копае до кривата круша на баира да търси златната колесница на Деций Траян. Стефчо, естествено, отрази това събитие като водеща новина и не пропусна да отбележи, че колесницата, ако беше около селото, Митю Иманярът отдавна да е духнал в чужбина, вместо да се смушква още в прогнилата къща до кметството. Началото на вечерните новини изненада двамата новодошли, докато преговаряха с фурнаджията да им продаде някой хляб, па било и от вчера. При вида на импровизираната емисия, преводачката избухна в неудържим смях и поради тази причина пропусна да преведе на чужденеца колко безнадеждна е експедицията му всъщност. И двата отбора баби я изгледаха кръвнишки, но кикотът толкова беше ужасил водещия, че кризата го връхлетя веднага - съблече се направо така, пред камерата, и хукна из селото. Три дни не можаха да го съберат, а преводачката тъй се изплаши, че повече не слязоха от баира. Какво ядяха по гората само Господ знаеше.

В началото на есента, с падането на първите слани, експедицията се появи измръзнала, мръсна, морна, без колесница, но за сметка на това пък коремчето на преводачката стърчеше във всички посоки. Явно щъркелоподобният много се беше вживял в ролята си на щъркел. Като ги видяха, Стефчо и бабите избухнаха в неудържим смях. Момичето се разплака, а чужденецът се връцна, плати на Митю Иманяра да го откара в града и отлетя. 'Не мога така да се върна у нас. Баща ми ще ме убие' - заскуба тя безутешно коси на рамото на Стефчо пред камерата. 'И тая немска гадина, цяло лято му слугувах, един лев не ми даде!' Бабите пред кашонения телевизор също се разридаха горко и баба Неделя си прибра булчето дома. От този ден, всяка вечер след Стефчовите новини селото следеше с интерес доживотния български сапунен сериал 'Една любов в житата', в който с огромно удоволствие се редуваха да участват всички. 'Ми че земете се със Стефчо, ма! Той верно е шантав, ама детенцето ти няма копеленце да се пръкне!' - суфлираше развълнуваната публика по време на ранните епизоди. Месец по-късно селският поп ги венча в ефир, а през декември се роди бебето Стефчо и от тогава никой повече не видя лудия да тича гол из селото.

Nadie