понеделник, 30 юли 2001 г.

Черни хора, черна държава, черно слънце, черни очила

(c) 2001, zapalka@club26.com

Като миг изминаха дългоочакваните дни на пътуване, часовете в Замбия и минутите на затъмнението! Но да почнем подред:

18.VІ.2001
05:15. Отпътуване от Кърджали в посока Бургас през Хасково и Димитровград. В ХЕИ-Бургас ми поставят една от последните останали в България ваксини срещу жълта треска, запазена по четвъртия начин, след като в София ме мотаят четири седмици с "елате утре"... Хапчета срещу малария (ваксина няма) намерих също с връзки, но за сметка на това с изтекъл срок на годност! В цялата страна нямаше нито едно хапче, обърнал съм България с хастара навън! Търсил съм къде ли не! А това са двете условия, които посолството на Замбия поставя, за да се пътува дотам.
След кратък плаж отпътувам с експреса за София през Стара Загора, Чирпан и Пловдив. В 22:00 съм в София.

19.VІ.2001
15:00. Отпътуване от София за Виена през Калотина, Белград и Будапеща с автобус на AIR KONA. В рейса, разбира се, не се пуши! Дори и шофьорите не пушат! Сравнително бързо пресичаме всички граници...

20.VІ.2001
06:30 (тамошно време). Пристигане на Westbаhnhof, демек жп гара запад. Разбира се, най-напред трябва да се купи карта на града. Следва кратка седемчасова разходка из града. Много е дълго за разправяне - "хора, къщи, салтанати", както е казал поетът.

15:00. Отпътуване с градски транспорт за летище Виена. Пристигам след 35 минути, като пътят минава през рафинерията на OMV. Има 99 гишета за check-in! Трябва да излетим в 17:55, но закъсняваме с 50 минути поради неуредици с огромното количество багаж и хора. Пътуват 291 души, предимно австрийци. Тридесет души са платили с 80% повече за бизнес-класа...
Летим над Любляна, Адриатика, покрит с ефектни облаци, Анкона, Рим, Тунис, Сахара... залез над пустинята ...
По един от каналите върви филм за предишните експедиции на господата Конрад - от 1990 г. пълни слънчеви затъмнения над Хелзинки'91, Мексико'94, Бразилия'95 (Рио де Жанейро), Индия'96, остров Аруба'98 в Карибско море, Австрия (11 август 1999). При всички имат невероятен късмет с времето и винаги имат видеозапис на пълната фаза! Просто да не повярваш!

21.VІ.2001
Около 1:00 пресичаме екватора.
03:14. След 8 часа и 20 минути полет на височина 10 км с около 15 км/мин. пристигаме на летището в Лусака, след невероятна и незабравима гледка на Лусака през нощта! Столицата на Замбия има жители колкото София, но по площ е сигурно колкото Париж. Това е, защото постройките с над два етажа са рядкост.
След един час формалности изнасяме багажа си на поляната пред аерогарата. Аз вадя бинокъла 12х40. След кратка ориентация без компас се съсредоточавам върху Ал-наир (алфа Жерав), 47 от Тукан - много як куп - и Малкия Магеланов облак. Далеч на север залязва Летният триъгълник, на изток и запад се виждат Венера и Марс - в противостояние... Малко след изгрева на Канопус започва да се развиделява. Сега усещам, че е кучи студ, а не съм си облякъл нищо. Хората са си запалили огън и се греят на него. Почти всички вече са си разпънали техниката и чакат.

06:20. Един дълго чакан изгрев над Лусака. Градът е на 24 км. Оказва се, че в програмата не е включено посещение до там. До началото на затъмнението остават около седем часа. Какво му остава на човек?? Успявам да уговоря един местен да ме откара до града и да ме върне обратно. Той сам си предложи услугите всъщност, местните са изключително приятелски настроени към нас.
Обикаляме надлъж и нашир града. Голяма мизерия, навсякъде се въргалят боклуци ... само центърът прилича не нещо ... като в някакво село хората се шляят по улиците - безработицата е 25%. Движението на колите е обратно, все пак е бивша английска колония, коланите са задължителни... снимам колкото мога. Често спираме и аз ги карам да се разхождаме пеша. Спътницата на негъра се казва Миранда. Дали знае, че носи името на астро-обект ?? След няколко незначителни перипетии се връщаме обратно и започва подготовката.

От камарата от столове, приготвена на изгрев слънце, не е останало нищо! Добре, че предвидливо още сутринта приватизирах един стол. Багажът ми беше оставен на отговорно пазене при първия срещнат напълно случаен човек. Светът е малък. Оказа се, че господинът работи в IBM Europe, т.е. във Виена. И каза, че банката, в която работя, му е позната - той е отговарял за доставката на компютърна техника преди няколко месеца, а нашият клон също участва със заявки за техника от тази доставка.
Внимателно ситуирам мястото за наблюдение. Сглобявам всичко, зареждам апарата, проверявам зрителните оси на телескопа и фотоапарата да съвпадат, укрепвам статива, проверявам балансировката. Апаратурата, с която разполагам, е дело на много хора - фотоапаратът и жилото са на Валентин Велков от Варна, обективът е на Любо от Плевен, телескопът е на Астрономическа асоциация - София. Техен е и слънчевия филтър. Телескопът е подготвен основно във работилницата на Физическия факултет на СУ, където му е монтирана приставката за фотоапарата. Може да се каже, че цялата българска астро-общност участва по някакъв начин. От Хасково ми бяха обещали статив за фотоапарата, но не можах да го взема, понеже беше много тежък ...

13:41. Началото на затъмнението ме изненадва. Не съм подготвен психически да започне толкова бързо. От година насам все ми се струваше, че остава много време. Фолклорните изпълнения са вече в разгара си. Автентична музика ... жалко, че ги няма Лия и Кондьо да чуят. Хората вадят тъмните стъкла, очила и каквото там имат и сегиз-тогиз поглеждат нагоре.
С кортежа си от няколко черни "Мерцедес"-а пристига президентът на Замбия. Чилуба се оказва нисичко и слабичко човече, което през 1991 г. заменя на поста Кенет Каунда, окупирал властта преди малко повече от 26 години. Множеството се скупчва около него и аз едва успявам да видя как той тържествено поглежда слънцето през тъмно стъкло и се прибира обратно в палатката си.
Постепенно притъмнява. Градусът на напрежението се покачва, а на термометъра спада ... една незабравима гледка на черни хора в черна държава, гледащи черно слънце през черни очила! Успявам да снимам едно малко негърче как разглежда сърпчетата в сянката на едно дърво. За супер-ценната снимка ми помага бялата повърхност на палатката.

15:09. Това, което следва, не може да се опише! Който е гледал през 1999 г., знае, който не - няма да разбере! Гледан в телескопа, тънкият сърп на слънцето изтънява още повече, свива се, разпада се на множество малки светещи точки - "броеница на Бейли" - за няколко секунди. Накрая остава видима само една малка част - "диамантен пръстен" - и след миг някой дърпа завесата. Едновременно с това на няколко вълни приижда тъмнина, с която окото не може бързо да свикне. Изведнъж се появява поривист вятър и става студено. Повечето хора и животни започват да се държат странно. Оказа се, че хората от всички раси, етноси и религии реагират по един същ начин - с невъздържани викове на всичко това. Гледката е жестока! Сякаш някой внимателно е поставил една малка черна точка пред слънцето, за да може спокойно да се гледа натам и да се видят пламъците във всички посоки. Тъмно е, а по хоризонта е червеникаво - както когато слънцето е залязло... Аз лично не видях звезди, макар че Юпитер май би трябвало да се вижда...

За 3 минути и 31 секунди съм пълна паника! Първо решавам, че имам достатъчно време и разглеждам лимба и протуберансите през окуляра. Един жжжжееесссстокк висящ протуберанс точно в центъра на зрителното поле! Заслужаваше си пътуването! После се опитвам да фокусирам и започвам да снимам - 8 секунди, 4, 2, 1, 1/2, 1/4, 1/8, 1/15, 1/30, 1/60, 1/125, 1/250, 1/500 - общо 13 кадъра... За мое голямо учудване точно след като се готвех да превъртя кадъра за 1/1000 с, слънцето се показа! 211-те секунди бяха изтекли като миг! Даже ми се стори, че затъмнението е по-кратко от предишното! Но усещането е съвсем различно - много по-пълно! На тези, които са гледали миналия път, просто ще кажа, че "първия път не е нищо особено!". ама вие това си го знаете.
След края на зрелището хората бързо губят интерес. Както и в България, постепенно се опразва и остават само най-запалените! Имам достатъчно време да разгледам слънчевите петна, които този ден са много яки - две големи двойни петна с полусенки, приличащи на две очи, и една обширна петниста местност под тях създават впечатлението, че слънцето ни се усмихва няколко часа след настъпването на астрономическото лято, всъщност тук - зима. Или по скоро се плези!

С неохота прибирам всичко. Снимам кочината, останала след нас на поляната. Снимам залеза. Установявам, че германската марка е напълно непозната валута по тези земи, а курсът й към долара е неизвестна величина за повечето европейци, да не говорим за онези с дръпнатите очи и/или местните.

18:10. Показват се първите звезди, а до полета обратно остават 2 часа и половина. Опашката за check-in е около 200 метра по двама души. След час всички са в зала заминаващи и явно очакват полета, без да ги интересува, че вън вече е съвсем тъмно. След кратко проучване на обстановката изхарчвам последните си 'куача' - местната валута се разменя 3700 за $1. Инфлацията здраво ги гони и местните въобще не уважават валутата си. предпочитат долари или английски лири. Нямам избор, единственото място, откъдето мога да гледам, е пистата на летището. Не мога да се върна назад, след като съм минал всички проверки. На пистата ме спират двама души от охраната, които ме виждат, че съм с карта и бинокъл. Направо си искат десет долара, за да ми разрешат да продължа наблюденията. Обяснявам им, че нямам никакви пари, само български левове. Те се съгласяват, ако им дам левове на стойност $10. Успявам да ги убедя, че 5 лева са 10 долара, че скоро в България е имало деноминация 1:1000 и те ме оставят на мира...
От изток високо нагоре изгрява Скорпион - много яко съзвездие - оттук се вижда във цялото му великолепие! Марс, както всеки 26 месеца, е най-близо до нас, а на срещуположната страна залязва Канопус. На юг, доста нагоре. е Южният кръст и Толиман - най-близката до нас звездна система. Бинокълът ми се плъзга по Центавър и попадам на омега CEN - най-големия кълбовиден звезден куп в нашата галактика. Не мога да се въздържа да не извикам.

22.VІ.2001
03:00. След леката вечеря се събуждам малко преди да прелетим на 12 км над Триполи. Вземам бинокъла - не може да се отрече, че през нощта всеки град изглежда добре, дори и този, в който са задържани медиците по дело 44/99. Бинокълът се оказва много полезен - прелитаме над о-в Малта и о-в Сицилия с Палермо. Сега разбирам защо италианците имат толкова проблеми със светлинното замърсяване. На развиделяване прелитаме над Неапол с вулкана Везувий и след посрещане на изгрева над Адриатика се впускаме в облачната покривка над Европа. На мониторите виждаме пистата на летището сред добре разграфената земя около Виена.

16:10. Рейсът на AIR KONA пристига с неподозирана точност, точно на мястото, където спря рейса от летището. Брей, как са го измислили тия австрийци - а в София от гарата до летището само с такси?!
18:00. Огромна опашка от коли на унгарската граница - явно в петък вечер половин Виена се изнася от града ...

23.VІ.2001
06:20 - вече сме на българската граница и точно тук губим най-много време от целия път - почти 4 часа са ни нужни, за да влезем. Това в Австрия никога не може да се случи.
10:50. София. Предупреждават ни да си пазим багажа и портмонетата, все пак може някой отдавна да не си е идвал в България и да е забравил...

Давам си малка почивка до 2006 г., когато на 29 март, четвъртък, ще сме някъде в Турция, вероятно около Анталия.

* * *

Много хора ме питат: колко все пак струва това? Ето цените:

София - Виена - София = 165 лева
Виена - Лусака - Виена = 1000 EUR = $888,08
Виена сити - летище Виена - Виена сити = 130 ATS = 20 лева
Ваксина срещу хепатит А и Б = 66,60 лева
Ваксина срещу жълта треска + международен имунизационен паспорт = 18,60 лева
Медицинска застраховка за разноски до $4000 за цял свят = $10
Входна виза за Замбия = $25
Изходна такса от Замбия = $20.
Или ОБЩО: $943 + 270 лева.

Ако събирате сумата 26 месеца, е около 1 минимална заплата на месец...
А ако откажете цигарите, не след дълго ще можете да обиколите света!

Zapalka, club26.com

вторник, 24 юли 2001 г.

Прозвучава Вивалди

Стоя безмълвна. Насрещният вятър се блъска в лицето ми. Косите се разпиляват и падат безразборно по раменете като прекършени житни класове. Плисва дъжд и сълзите се стичат на вадички. Навсякъде е мокро. Водата се отцежда от кухините на душата. Времето и пространството губят очертания. Те са функции на живота и повече не ми принадлежат.

Титаник е смъртно ранен. Клишетата се повтарят. Леденоострият нож на неизбежната гибел поразява безотказно. Всяка грешка се наказва. Наказанието засмуква в дълбините на безнадеждността.
Бог е мъртъв, програква пропукала се от палубата мисъл. Не, само справедлив, отвръща мълчаливо айсбергът. Хладнокръвието се прелива в жилите ми.
Долината на мрачната сянка бледнее пред окото на циклопа. Страхът се опитва да изпие костния ми мозък. Дърпам се рязко и затварям очи.

Прозвучава Вивалди.

Не е зле, като за последно. Крилете ми се прогизнали от болка. Небето е замръзнал катран. Звездите - илюзия за щастие. Някога вярвах, че съществуват и затова те блестяха ярко. Сега властва единствено бурята. Не вярвам в нея, но моето мнение не я интересува. Тя е силният на деня. И на нощта...

Титаник се разкъсва от неизбежността. Причината е предвестник на следствието. В случая на смъртта. Някой да е умирал достойно? Нямам спомени. Придобитите знания биват отвявани от стихията.

Събирам каквото е останало от волята и се усмихвам. Всяка усмивка удължава живота с една секунда. Каква нелепост!

Титаник потъва - бавно и сигурно. Секундите нямат значение. Студът вкочанясва чувствата. Вадя цигулката. Опитвам се да произведа звук, да изразя себе си в лицето на смъртта. Не, че някой се интересува от това. Но мисля, че е важно. Не се опитвам да си обяснявам защо.

Събуждам се цялата в пот, обляна в сълзи. Кошмар - не мога да свиря.
Вълните ме заливат и студът прониква в очите ми. Ръцете се вледеняват. Последно усилие..., удавено в мрака.

Повърхността на океана е гладка като огледалото на несбъднатите желания.
Зазвучава Вивалди.
"Пролетта отминава. Птиците заплакаха. А в очите на рибите - сълзи."

Ния

Веселина

Намирам себе си по-лесно във безкрая

На пуканки съм и на лекото усещане на утрото
Наперени хвърчат автомобилите
с пресъхнали от изобилие човечета
продавачите на гевреци топли като тях
в дохождащата есен
дивото желание за щастие
подхващам си живота с шепоти на нежност
малко недоспивам вплетени тела
недоспивам сладко от любов
сол по кожата въздишки върху устните
как обичам да съзнавам себе си
в очите ти в нозете ти и скритите ти помисли
странно ми е как един човек може да бъде обичан
все повече и повече както аз обичам Веселина
трябва да е нейната душа причината
толкова чудо, такава омая
дете ставам
сладко и мило ми е като триста сметанови пасти
когато те чувам когато отривам се когато ме милваш
не мога да изразя навиците на сърцето си в думи
и как да изкажа как е да съм с теб и в теб
да пия от теб и да ближа кожата ти да попивам думите ти
всичко е като водата и въздуха за мен, условие да бъда
непрестанно търся думи да ти кажа колко силно си във мен…
стихвам да те вкуся

Ivaylo

петък, 20 юли 2001 г.

Как да забогатеем? Българският вариант на историята с ябълката.

Нека това се възприема като кратко ръководство за безработни и студенти за изкарване на някой лев в съвременните условия. Същото може да се разбира и като ръководство за попадане в полезрението на правораздавателните органи – странно е колко е близко понякога родния бизнес до ръба на закона. От коя страна на ръба най-често стои – това не е предмет на тази статия.

Преди да започна съм длъжен да отправя и един апел към читателите ни, които приемат всичко в Why … Bulgaria буквално. Това не е ода на законността и почтеността, нито е призив за неспазване на законите, опит за повишаване на престъпността или нещо такова. Нарича се хумор (или опит за такъв). Какво е ‘хумор’ пише в речниците (това са едни дебели книги, които никой не чете, и в които се обяснява значението на разни думи или иначе казано, какво да разбираме като ги срещнем случайно).

И така... Ето някои показателни примери из спомените на автора.

Билети
Идеята е да се закупят повечко билети за някакво интересно събитие и после да се работи за развитието на черният пазар. Тук незаконовите рискове са два – да се окаже безинтересно събитието или да се намеси нелоялна конкуренция със здрави мишци. Законовите такива са ясни. Така че вземете си добър консултант и се молете на Господа.

Царевицата
Ако не става с билети, идете до коя да е нива с царевица, наберете си няколко чувала, сварете я, и продавайте на гражданите преди самото събитие. Извън рисковете, за които сами може да се сетите, знайте и това, че не всяка царевица става за варене. Така че внимавайте и наслука с пазачите, че напоследък гърмят...

Бира
Ако царевицата не ви е по вкуса, купете няколко каси бира, изстудете ги и ги продавайте на зажаднялото гражданство с прилична надценка. Особено върви по плажовете... Важно е да не я изпиете вие, понеже слънцето пече еднакво за всички.

Къмпинги
По морето естествено вървят и хиляди други “далавери”. Като се почне от обикновени кражби по комплексите и се стигне до обиколка на Черноморието от типа “Крадем_От_Единия_Къмпинг_И_Продаваме_В_Следващия” и така от юг та до север или (но не и) обратно.

В сила е и вариантът с ябълката и богатия чичо. Но огледайте добре родословното дърво, преди да почнете и му се подмажете добре (в случай, че имате такъв и той си спомня още за вашия клон на родата).

Естествено има и варианта просто да се хванем на работа. Особено в София такава не липсва. На всички, които твърдят противното, разказвам за старата, болна бабичка, която продаваше вестници вечер на кръстовището пред “Хемус”.
Помните ли я?

Zaro

сряда, 18 юли 2001 г.

Слабият пол

В последните години мъжете се взехме в ръце, задвижихме нещата и окончателно се превърнахме в слабият пол. Не дочакахме даже по “западен образец” да ни образуват Министерство на жената (не е ясно дали ще е някакво предимство – ако искаш да развалиш нещо, направи му министерство), а си се предадохме хей така – без бой.

Хм, това за боя, чувам, не било съвсем вярно, ама нейсе. Пък и той, боят, ще да има някакви лечебни и разкрасяващи функции. Ако се замислим баба Тина Търнър що бой е отнесла навремето си от Айк, или за Памела Андерсън в наши дни, да речем... Изводът е ясен. Сигурно помага, ама ще трябва да видим рецептата – кога и по колко.

Така или иначе, като по-напредничав, отдавна пледирам да ни се признаят правата на слаб пол, и то във всякакъв аспект:
- Да ни отстъпват място в градския транспорт;
- Да ни подават ръка на излизане и влизане в същия;
- Да ни държат вратите докато минаваме;
- Да ни подават огънче за цигарата (да, все още има сред нас такива презрени особи, които продължават да пушат и да пречат на околните).
- Да ни помагат при носенето на торбите с покупки;
- Да се преразгледа понятието “мъжка работа” в домакинството; Това е особено важна точка. Тълкувайте си я сами...
- И други, знайни и незнайни, както се казва по тържествените зари-проверки...

Във времето на силните, целеустремени, отдадени на кариерата си жени, във времето когато като кажем “Скъпа” си мислим за новата и кола (бижу, рокля), която се очаква от нас и най накрая във времето когато изречението сутрин “Скъпи, направи кафе, дано поне това можеш” се чува по – често от “Мъжете знаят защо”, спомагателната роля взе все повече да ни прилича.

На всичко отгоре напоследък някакви австралийци измислиха начин за размножаване без участието на мъжете. Вземаш си клетка от една жена, слагаш я в яйцеклетката на друга и хоп- готово...
Ех, времена – едно време поне за разплод ставахме.

Zaro

Житие и страдание Ангела Серафимова - не дотам 'Добри поличби'

Да, времената се менят. Едно време да бъдеш ангел беше доста прилично занимание - летиш си из облаците по цял ден гол-голеничък. Пърхаш безгрижно с криле, от време на време, като получиш някоя поръчка от Господа, отидеш и изстреляш някоя друга стреличка по сърцата на разни момичета и момчета. Или пък друг път Господ ще ти прати депеша, че спешно трябва да отидеш да прибереш душата на този или онзи и да я доведеш при Него. А пък други бяха времената, хората бяха много по-малко и дори ти оставаше време в някой по-облачен ден, когато можеше да се скатаеш сред облаците (особено ако са по-бели, като се пъхнеш в тях, никой не може да те намери, особено пък ако си махнеш и бедрената превръзка) и да му дръпнеш една миролюбива дрямка. Да-а-а-, какви времена бяха... Рай направо...

А сега, сега какви времена настанаха. Е на, онзи ден намерих една книжка от някакъв си дявол Кроули, голям кеф му било да живее в 20-ти век - кола ми кара, пуши ми цигари, съсипва мизерните им мобилни телефони... Ама на, виж значи как се обърнаха времената. Едно време да бъдеш ангел си беше направо блажено занимание, разпускаш, свириш на арфички, скатаваш, събираш си слънчеви бани една след друга. А пък дяволите тогава се чанчеха там долу в Ада... А сега, какво стана, откакто Сатаната си промени тактиката и прати всички дяволи на полева работа - да ходят да живеят след хората, да видят какви зулуми могат да правят. Ама и дяволите се изкораха, като излязоха на повърхността, то излезе че хората са по-големи гадини от самите дяволи...

Ама то да беше само проблеми с хората на земята. Ами Той и Господ Се променил, станал един такъв крив, само гледа как да юрка ангелската си армия. Не знам, може от възрастта да е, като става по-стар да става по-крив. И уж е Господ, и знае и вижда всичко, обаче не знам, от любов към новите технологии ли, какво, Си е обзавел една голяма cyber-лаборатория на Шестото небе, смятай, простира се на 3-4 облака едновременно... И като ми опънал там горе на онези облаци едни жици, ако прелиташ покрай там и не внимаваш може така яко да се оплетеш в тези кабели... Че и ток бие от тях, да му се не види (ама токът е малкият проблем, щото ако не дай си Боже нещо Му объркаш системата на Господ, като те хване, така те шиба с онези ми ти светкавици, че токът, дето те удря по жиците, ти се струва като лечебен електромасаж. Та значи, Той Господ, уж всичко вижда, чува и знае, обаче като ми насочил едни сателитки към спътниците на хората... не знам защо го прави, дали не Се кефи да си крадва малко bandwidth от техния net, не знам... Или пък, чувал съм Го да Се оплаква, че не насмага на всичките задължения, дето Му ги слагат хората (ей на, типичен пример за ненужните задължения на Господ - онзи ден някакъв си заблуден мормон, се издънил на някакъв изпит в университета си, и после се гръмнал, щото Господ не му помогнал на изпита, той се молил цяла вечер, Господ не го чул... как да насмага човек, то и Господ да е, пак има само по 24 часа в денонощието). И така ми се струва, че Той Се огражда с всичката тази техника, за да стане по-продуктивен и да не разочарова така хората. Е на, заради този тъп мормон, ако беше успял Господ да му Се яви на изпита за 5 минути да го вдъхнови за една тройка, нямаше да има още един жител тук на Небето... то и без това вече е претъпкано.

И като стана въпрос за новите технологии, най-новата измислица на Господ. Значи, онзи ден свика сбор на цялото ангелско войнство и раздава на всеки по една мъничка раничка, дето се закача на кръста. И каза, нямате право да я махате тази раничка дори и за секунда от кръста си... Не е казал дали избухва ако я махнеш, ама нещо не ми се пробва... И значи, то уж е тайна какво има в тези чантички, обаче онзи ден като си говорих с едно аверче, дето е главен асистент в cyber-лабораторията на Господ, той ми каза че са инсталирали нови GPS системи в лабораторията (такива неща, дето на Земята ги слагат в скъпите коли да могат да се следят със сателитите, къде е колата, да могат да им пращат карти, местонахождение и т.н.). И значи, вчера съм на задание, явявах се като ангел-хранител на един скейтър в една дискотека (е, пребиха го момчето, ама благодарение на мен оцеля, нали съм му ангел-хранител). И след като свърши драмата в диско-то, аз излизам да си взема малко въздух навън, в това диско голяма горещина, напушено... И дишам си аз, правя си едни мини-йога упражненийца и по едно време ми звъни GSM-ът. Изкорах се аз, щото беше 4 часа сутринта, гледам номера, кой ми се обажда, пак се изкорвам. Господ... това да ти Се обади в 4 часа сутринта никога не е на добре... Вдигам телефона - "Йо, Госпи, к'во става, брато, що не спиш по това време?". И Той ми вика "Абе, Ачо, Ангеле, ти май не разбираш колко сме заети тук. Какво, искаш да те уволня и да те пратя за постоянно в групата за борба с религиозни фанатици в Близкия Изток ли?" (мале, само като го чух това и ми се изправиха крилата на гърба, там, в Близкия Изток голям чанч, горещина, стрелят се разни араби и евреи, взривяват се един друг, един от друг по-големи фанатици). И Господ продължава "Ачо, гледам те тук от 15 минути, GPS-а Ми казва, че седиш на едно място, детекторът ти за движение не е помръдвал и той, дишането ти едно такова равномерно... Е-Й-Й-Й-, спиш ли Ми бе, Ачо? Ще те скъсам, бе, момченце, внимавай! Казал съм ти, като си на смяна никакво спане, Аз тук едвам насмагам, а пък ти ще ми спиш, а? Така значи, а?"... И едвам успях да Му обясня колко стресиращо беше тук в това диско, и че съм излязъл само за малко да взема въздух, че от тези цигари хванах рак на белия дроб. Минах метър, тогава... И веднага ме прати на друго задание, трябваше да се явя на една бабичка, молеше се да вали утре... (Тя е от старата генерация, те новите направо си гледат прогнозата на времето и хич не ходят да занимават Господ с такива глупости).

И на, сега като искам да скатая малко, няма вече спане в облаците... Давам 10 кинта на някое хлапе, давам му коланчето да бяга наоколо за десетина минути, да има движение..., че да не ме излови Господ с този Неговия GPS, че ако ме хване, че не съм на мисия, отиде си добрият ми късмет. То и моята работа не е цвете за мирисане, ама това да си в Близкия Изток си е по-зле от Ада...

Ами, хайде да ходя на следващата мисия, че ако ме види Господ, че си пийваме по една бира с теб и си говорим за тези неща, направо ще ме разкатае. Хайде да тичам аз, че следващата мисия е в някакво гето, трябва да разтървавам едни гангстери, дето се трепят... Дано да има някой по-набожен тип сред тях, че като няма е трудна работата... Хайде, хайде да тръгвам че GSM-ът ми пак звъни и ме плаши... Хайде да си жив и здрав, ако има нещо, пусни ми SMS със subject: "молитва за Серафимов, А." и веднага ще дойда...

Kiddo95

вторник, 17 юли 2001 г.

Синьо

Вчера внезапно ми стана синьо. В началото си помислих че небето е станало огромно и аз не виждам нищо освен него. Не, още си бях в стаята, която беше също синя. След това реших че съм в средата на някое езеро и това около мен е кристално синята вода. Не, все още бях синьо-сух. Започнах да търся причини за синьото. Прехвърлих всички варианти, да съм със сини очила, да съм със синя кърпа за "сляпа баба" на очите, да сънувам син сън, но не, все още бях в стаята. Да не би да бях станал аристократ със синя кръв ? Нее, от стената ме гледаше някаква синя семейна снимка, на която сините ми прародители седяха пред синя селска къща.Не усещих да съм посинял от яд, беше ми някак си по-друго синьо, едно по-щастливо такова. Вкопчих се в тази синя думичка "щастие" и започнах да се оглеждам от къде ли е дошла. Не не оже да е от синията книга, която четях, тя беше толкова безцветно скучна. Не може и да е от тези странно сини цветя в малкатa, вече естествено синя ваза. Цветя... Вкопчих се в тази дума. Наистина наоколо се усещаше някакъв син аромат. Нещо синьо, с малки черни точки се завъртя около мен.
Премигнах. И видях колко сини са очите ти. И разбрах, че в тях съм потънал. Сеге знам, че да те обичам е нещо истинско, истиско....синьо.

Vasi

понеделник, 16 юли 2001 г.

Време

Живеем в пространство със странен дефект
Материята мами очите ни
Не са т'ва капризи на мрачен поет
А просто сме жертви на времето

Търсим хапче за вечен живот
Уви, отброени са дните ни
Правим от себе си смешен макет
На скритото във душите ни

Чертаем сюжети - пейзажи от лед
Сковани под тях са мечтите ни
И нашите чувства са само проект
Изпълнители са лицата ни

Живеем в пространство от грозен дефект
Затворени там са душите ни
Ако животът е някакъв сън плюс ефект
Ще вярваме ли на очите си?

Преброени са дните ни...

Vlado

вторник, 10 юли 2001 г.

На. М.

На. М.
вечерта след нея
23 ноември 1999
Арамис, С.


Помня очите му
как може така да ме гледат
превръщам се в музика
на самата себе си
очите му от някога
натрапчиво като от цигарен дим
объркват думите
грешките потичат изпод пръстите
побягвам
иска ми се да налуднича
опитвам пак и го намирам същия
очите му отвличат ме
не се понасям
отричам,
та аз обичам другиго
как мразя да се чувствам вързана
очите му
не мога да прекрача себе си
и цял живот очите му.

Ivaylo

петък, 6 юли 2001 г.

Синьо сияние

През онази паметна зима, в която всъщност не се случи нищо кой знае какво толкова паметно, се случиха доста много други неща, който въпреки че не бяха паметни, се вдълбаха в паметта на тези, които имаха памет.

Първото нещо, което остави следа, бяха ледените браздулици сух вятър, който се напъхваше във всяка една възможна гънка, незапълнена от времето. И разбира се протяжния вой на линейката, която пищеше от ужас и час по час молеше за пощада.

Тя седеше облакътена и безпомощна. Смяната беше свършила, но воят продължаваше да циркулира из фибрите на сърцето й. Ана беше дошла, за да реализира себе си, да открие своето място сред хората. Започна от дъното на миналите си спомени и желания, мина през ада на действителността и се умори. Грохна под ударите на несбъднатите мечти и непрестанната борба със смъртта.

Какво изтръгва хората от живителните корени и ги прави бледи сенки, очакващи вятъра на вечната зима? Толкова време тя се мъчеше да отговори на този въпрос и все й се струваше, че задълбава все по-навътре и по-навътре в преспите на несбъднатите очаквания. Горчеше й.

Денят беше минал в сивото и кишаво еднообразие на болничните стени. Хората гаснеха в ръцете й, губеха пред очите й цветовете на живота, а тя малко по малко се улавяше, че започва да ги възприема като вещи, като част от декора и като част от сенките, пробягващи покрай пътя към върха на една успешна кариера. Искаше й се отново да бъде преди всичко човек, а не професионалист. Но беше уморена и, може би, вече твърде стара.

Старостта не се измерва с годините, нито с белите наноси в косите – разбра го наскоро, когато се редеше на опашката в супермаркета. Преди нея бяха само една възрастна жена, която водеше за ръка внучето си, и една девойка с безизразен поглед. Защо ли пък се сети за тях? Може би заради детето. Децата с красиви очи винаги оставят спомен. Този ухаеше на теменужки и мисълта за смеещите се букетчета я накара да се усмихне. Ана погледна часовника си, отметна падналите кичури русолява коса и започна да се облича. Най-накрая трябваше да си върви. Заметна шала и хвърли последен поглед в огледалото. В коридора я посрещна действителността.

- А, д-р Петрова, тръгвате ли! – задъхано я попита сестрата. – Може ли само секунда, д-р Игнатов искаше да ви помоли... Има спешен случай...

Знаеше ги Ана тези секунди, които продължаваха до среднощ. Беше изцедена и не можеше да направи нищо за никого. Съжали, че се беше отдала на безплодни размишления вместо да изчезне броени секунди след края на смяната, да изключи мобилния и да се запилее нанякъде.

Все пак отиде в интензивното – уханието на теменужки я стресна, но двете букетчета не се смееха този път. ‘Възможно ли е това’ – попита тя себе си и мигом си отговори, че работата я кара да халюцинира.

Колегата, въпреки очакванията й, просто я попита коя кръвна група е.

-- А положителна. – отвърна тя като насън. Става ли?
-- Да, точната. – погледна я с надежда той.
Ана беше абсолютно наясно с положението в болницата. Знаеше, че банките бяха празни и това накара сърцето й да се свие. Тя свали мълчаливо палтото си и запретна единия ръкав. Седна и затвори очи. Беше свикнала толкова много с кръвта, но сега не искаше да отворя очи - отвореше ли ги, сълзите й щяха да рукнат. Банката започна да се пълни капака по капка. Тя преглъщаше, все едно връщаше времето назад.

Ана дочака сутринта, за да отнесе със себе си уханието на теменужки. Тази нощ за първи път тя не беше професионалист. И за първи път получи най-прекрасния подарък в живота си - две ярки букетчета синьо сияние.

Ния

понеделник, 2 юли 2001 г.

July Morning


There I was on a July morning
Looking for love
With the strength of a new day dawning
And the beautiful sun
At the sound of the first bird singing
I was leaving for home
With the storm and the night behind me
And a road of my own

With the day came the resolution
I'd be looking for you

I was looking for love in the strangest places
There wasn't a stone that I left unturned
I must have tried more than a thousand faces
But no one was aware of fire that burned
In my heart, in my mind, in my soul

Тази страхотна песен на Uriah Heep слушам поне веднъж в годината. "Джулай Морнинг" - когато се събирахме на вълнолома във Варна и чакахме изгрева на Слънцето на първия ден от юли. Бил 'той' Ра, Тангра, Яро или Сол, огненият лик, изгряващ от морето, винаги е бил величествена гледка. Някаква тръпка минава сърцето и душата ти и те кара с вик да се хвърлиш в морето и да заплуваш към хоризонта. Земните неща престават за известно време да имат някакво значение. Излизаш от водата пречистен и с освободен дух. Върховно удоволствие от живота.

Това беше и причината да се събираме на вълнолома на 30-ти срещу 1-ви, с китари и песни - изключително хард-рок, 'Dust in The Wind', 'Soldier of Fortune', 'A Boat on the River', ... и колко още - цяла нощ. Groovy.

Сега не знам как е - аз поех своите мигове красота и душевна хармония, сега е ред на други ...

July