четвъртък, 27 септември 2001 г.

US Box Office: 'No Action Allowed'

Пътнически Боинг се забива в един от небостъргачите на Световния търговски център в Ню-Йорк, докато другият вече гори...

След тези кадри - за жалост не от високобюджетен блокбъстър - американските киноразпространители прегледаха списъка на филмите, чакащи да тръгнат по екраните, и установиха, че повечето от тях май не са подходящи точно за този момент. Всичко, що беше с “R” беше отложено за “по-късно”. Да не говорим за филми със заглавия като “Collateral Damage” на Ендрю Дейвис (“Под обсада”. “Дъ Фюджитив”) с Арнолд Шварценегер в ролята пожарникар, чието семейство загива при терористичен акт ... май стига за този филм, а? Не знам след колко време някой американец би отишъл да го гледа.

Сред първите 5 филма в боксофиса тази седмица няма нито един с “R”, няма и ню-ентрита в десятката. И така, поред на номерата, кой колко милиона долара спечели миналата седмица – Hardball (8), The Others (5), The Glass House (4.4), Rush Hour 2 (3.5), The Musketeer (3.5).

Поред на номерата, ама отзад-напред – поредният мускетарски филм (който е по Дюма дотолкова, доколкото главният герой се казва Д’Артанян) е трета седмица в класацията с общо 22 милиона и как ще си избие 40-те бюджет не е ясно. (този параграф всъщност е тотално излишен, нейсе – написах го, няма да го трия, я)

За ‘Час Пик 2’ с Джеки Чан, Крис Тъкър и Зиан Зии писахме в началото на август, когато с излизането си по екраните стана ‘нумеро уно’. Към днешна дата, за осем седмици натрупаните милиончета са 215, с което филмът е на второ място по приходи през тази година, отстъпвайки единствено на ... “Шрек”-чото (който беше безкрайно подценен от нас, признавам). Всъщност само тези двата филма досега са в “Клуб 200”, оставяйки заглавия като “Планетата на маймуните”, “Джурасик парк 3” и ... “Пърл Харбър” да се мъчат още някой месец, пък може и да стигнат престижната сума.

Третото място е за ’Стъклената къща’ на Лили Собиески, която може би помните от “Широко затворени очи” – когато Том Круз отиде да си вземе фрак под наем и се засече там с щерката (Лили) на собственика (Раде Шербеджия). Повече за този филм – някоя друга седмица, ако изобщо.

Второто място тази седмица ... Всъщност, поводът да напиша този US Box Office е точно този филм, до който стигнахме – The Others на Алехандро Аменабар. Като чуя испанско име за режисьор – подскачам! И си пилея часовете в ровене за повече информация. И ме засърбяват ръцете да я напиша - не за да видите колко сме велики и колко много неща знаем, а защото смятам, че си заслужава да ги знаете и вие. Пък после – както решите...

След пускането на “Alejandro Amenabar” в първата търсачка пред очите ми се появи страница със заглавие “Spaniards for the 21st century”, в която дотогава непознатото име стоеше редом с Педро Алмодовар,... Антонио Бандерас, Хавиер Бардем, .... Пенелопе Круз, ... Артуро Перез-Реверте ... още? – на мене ми беше достатъчно.

Всъщност името е ‘чилийско’. Аменабар е роден в Сантяго де Чили през 1972 в семейство на чилиец и испанка. Успяват да напуснат Чили две седмици преди Пиночет да вземе властта. Тогава Алехандро е бебе на няколко месеца и испанците си го имат за испанец. Тъй де. Той самият казва: “Аз се чувствам испанец. Но във всичко, което правя, има по малко нещо чилийско”.

Първият му филм Tesis е номиниран в четири от категориите на ‘испанските оскари’ - Гоя, през 1997. Печели ‘най-добър филм’ и ‘най-добър актьорски дебют’. Нетипичен за испанското кино, хорор и съспенс жанрът става запазена територия на Аменабар. Между другото, злодеят във филма (който отвлича, изнасилва и убива студентки) носи името на един от преподавателите на Аменабар, който го бил скъсал на изпита по режисура.

Следва Abre Los Ojos (“Отвори очи”), но за него малко по-долу.

Така стигаме до The Others. Много съспенс с малко хорор, всички ревюта, които изчетох, оценяват играта на Никол Кидман като много добра. И макар, че не стигна до върха на класацията (както направи това The Fast And The Furious), спокойно мога да кажа, че превзе бокс-офиса. Седем седмици в Топ 5, сметките (банковите имам предвид) сочат 80 милиона долара приходи при $17 млн. бюджет. “Другите” пообиколиха по 3-4-5-то място и се върнаха на второ, със сериозен потенциал за членство в “Клуб 100”.

Междувременно продуцентите на The Others, откупиха правата за римейк на “Отвори очи” и през декември се очаква американската версия “Vanilla Sky”. Американската критика вече го спряга като претендент за ‘Оскар’. Така като гледам в cast-and-crew листа Камерън Кроу, Том Круз, Пенелопе Круз, Кърт Ръсел и Камерън Диаз може и да е в повече от една категория.

В допълнение познайте кои са по-точно тези продуценти на The Others и Vanilla Sky? Ами Круз-Вагнер Продакшънс - компанията, продуцирала 'невъзможните мисии'.

Абе не ви ли стана много ‘Круз’, а? В три изречения едновременно бившата му жена, настоящата му любовница, фирмата му и самият той. Общо 7 срещания на 'Круз' в статията.

За Hardball четете следващият път, когато (евентуално) ще направим и ретроспекция на втората част от американското лято, а именно последните дни на предатентатното американско кино.

July

Тцатики, сувлаки, драхмас и ........ слънце (или записки по едно византийско лято) - Част II

Та се запътваме към Плака.
Какво представлява Плака?
Плака е така наречената стара част на Атина, която поразително прилича на смесица между стария Пловдив, стария Несебър и стария Созопол. Разбира се със съвсем друга архитектура. Малките улички са скътали в себе си гръцката представа за туризъм. В края на сезона единодушно стигнах до извода, че те това животно туризмът няма нищо общо с нашата представа за него. Или ние употребяваме друга дума, или се опитваме да правим нещо като туризъм и си търсим подходящото лингвистично словосъчетание за това, или гърците нещо не са у ред.

С други думи туризмът в Гърция е държавна политика, единствено препитание за народа и всичко. Ама абсолютно всичко. Не че Плака е по-хубава от Пловдив, Несебър или Созопол, но разликата в туристическо отношение е очевадна и то най-вече в отношението към Туриста.

Та вървя си по “Адриану” (най-известната уличка на Плака) и оглеждам отворените дюкянчета за грънци, керамика и всякакъв род сувенири от гръцката столица. Повярвайте ми, едва ли има нещо, на което да не се мъдри някой крилат надпис от Атина, някоя поредна кичозност или каквото и да е, т.е. всичко е за продан и всичко се продава. Стига само Негово Величество Царят Турист да си остави парите на византийска територия. В това отношение комшиите са станали абсолютни перфекционисти под надслова “Туристът е Цар и щом харчи всички са доволни”. Ако не иска да харчи, то ние ще направим всичко необходимо да преосмисли това свое желание.

Какъв е резултатът ли?
43 процента от брутния вътрешен продукт на Гърция идва от туризма и от свързаните с него производства. Страхотия. Това е формулата на успеха “Заебаваш всичко друго и хвърляш усилията само в една посока”. То не може хем химия, хем металургия, хем полу-или-цели проводници и туризъм на едно място. Ама кой да ти го обясни, кой да ти открехне вратичката, кой да ти каже “откъде изгрява слънцето”. Не случайно и Велко казваше “Пък смейш ли и да питаш”.

Продължавам по “Адриану” и навлизам от зоната на дюкянчетата и сувенирните магазини в зоната на ресторантите, кръчмичките и таверните. Тук всеки те кани да влезеш в неговото заведение. Не че на комшията е нещо по-различно и по-хубаво, важното е да си оставиш драхмичките при него. И той челяд храни. Прави впечатление, че съществува една особена професия, която е нещо като “викач”, “глашатай”, “селския барабанчик”, “човек, натикващ туристите в кръчмата” или нещо подобно. Това са мъже, които гушнали под мишница менюто те приканват да вечеряш в някое от безбройните ресторантчета Те са заредени с такава енергия и езикови познания, че даже и група японци не устоява на подвиквания от рода на “дозо” и “сайонара”. Може да те поканят на който и да е език от руски до английски, немски, френски или испански. Майката му е да влезеш. Витрините от своя страна са отрупани с всякакъв вид морски дарове - октоподи, скариди, калмари, раци, а рибата е в индустриални количества. Спомням си за Брюксел, където също има подобно кварталче с морски деликатеси, но тук е някак си по-уютно и атмосферата е значително по-южна. Най-интересното е, че до девет, девет и половина няма кьорав човек в ресторантчетата, няма кой да те напсува демек, но след десет и най-вече малко преди полунощ става убийствено. Трафикът от излезли да подишат малко свеж въздух туристи (след дългия ден на скитосване по камънаците и чукарите) става умопомрачителен и да си намериш място около единадесет си е чист късмет. Навсякъде всеки прави алъш вериш, всеки върти търговийка и така докато има хора. А хора има шест месеца в годината. От май до октомври Гърция е на сезонни педали. Иди ми разправяй, че сезонът бил дълъг, не бил като нашия. Иди ми разправяй по-топло било и имало какво да се гледа. Всичко това е вярно, но не е това въпросът и мястото за извинения, че ние и хал хабер си нямаме как се прави туризъм. Както каза един познат “От пет камънака шест месеца живеят и шест месеца спат и си броят драхмичките”. Така е, ама и за туризъм се иска дупце, а не “Влез, влез, гилотината е още зад вратата” или “Айде щот шъ затваряме”, “Не знам какво точно е това ястие за което питате, но ще проверя при готвача”. На фона на гърците и ние се променяме, но си иска време.

И за да не съм прекалено черноглед сервитьорите им не са чак толкова изискани, но са любезни и хвърчат като финикийци, защото парите са си пари и не е лошо, “ама никак не е лошо, другата година пак да дойдете”. Така е защото друго препитание няма и на комшията-византиец това му е насаждано в главата от три поколения.

В Плака кухнята като цяло е нашенска, но с повече морски привкус и прословутите гръцки наименования крият зад себе си познати до болка неща. Тцатики-то, без което узото не върви (то без салата ракия върви ли?), си е чиста проба нашенска “млечна салата” или “снежанка” или “тракийска салата”, а националното гръцко сувлаки си е нашенско шишче. Нищо ново под слънцето, независимо, че добре познатата мусака се използва като предястие и тук-таме виждаш някой българин, който си чупи и хлебец, щото то тъй си е по нашите земи. Друго си е да си подложиш от рано. Почти във всяко ресторантче има тиха музика или лайв-бузуки, но галещо ухото, без аларма и патърдии от рода на “радки пиратки”, “мерцедеси ме преследват” и “дръжте се да видим коя уредба е по яка”. Тука музикални ала-Приморско атаки срещу туристите няма, защото на чужденеца нито Глория му говори нещо, нито е длъжен да си разваля слуховия апарат.

Да се вечеря в Плака е истинско удоволствие, особено ако си под светлините на Акропола, на ъгъла на някое дуварче. Вечерна красота, която не бива да се пропуска.

Ден по-късно Атина е окупирана. Англия пристига за футболна квалификация и лудите през последните 10 години на тема футбол гърци започват трескава подготовка за английските фенове. Розови като омари англичани събират слънце и пият бири в индустриални количества. Междувременно полиция загражда подстъпите към стадиона, а полицаите се въоръжават като за фенска атака. Малко преди мача орда развеселени британци е налягала в градинката пред парламента и играе футбол около фонтаните. Намираме се на централния площад Синтагма, който през деня е истинска лудница от коли и клаксони, но вечер е едно приятно място. Нямам търпение да стане утре, независимо, че Tomorrow Never Knows, защото смятаме да посетим Акропола и мечтите ми да бъдат с една по-малко.

Но за “хранилката на мало и голямо” при следващата ни среща.

Carlos

сряда, 26 септември 2001 г.

Тцатики, сувлаки, драхмас и ........ слънце (или записки по едно византийско лято) - Част I

... и храмове, храмове ...

Откъде да започна?
Беше в началото на сезона, както обичат да казват гларусите и гагаузите, независимо, че се бях запътил към комшийската византийска страна, където както се оказа по-късно думата “сезон” има доста по-широкообхватно и сезонно значение.

В джоба гордо кротува паспортът ми, който обаче е вече с шенгенски оттенък (не ви ли звучи някак си по-международно). С две думи няма визи, няма проблеми или поне така очаквам, нали и ние станахме хора, независимо, че половината “баш европейци” говореха с конете си на някои популярни езици, кога тука в нашите земи се бяхме очовечили.
Както и да е.

Преговарям наизустените думи тцатики, узо, сувлаки, саганаки, калимера, калиспера, калинихта, евхаристо и се качвам в самолета. Гръцката авиокомпания набира скорост и след час вече летим над Атина. За първи път ми е. Тогава мислено се надявам, че не е за последен. Небето е толкова синьо, че чак окото ми не може да поеме толкова левскарска боя. Иначе е безумно красиво. Под мен са се разстлали множество островчета, полуострови и сини водни маси. Кибича през илюминатора като циганче пред сладкарница и си мисля, че нашето Черно море (за което всички ние положихме безумни усилия да оправдаем името му) си е направо мръсен гьол, в сравнение с това което наблюдавам. Бавно се приземяваме на както по-късно се оказва “новото” летище.

Новото летище “Елефтериос Венизелос” е направено с една единствена цел - олимпийските игри през 2004 година. Впрочем всичко в и около Атина в следващите 3 години ще се прави единствено и само с тази цел. И са прави, я ти дадат олимпиада на един век, я не.

Минавам паспортен контрол без въпроси от рода “За какво идвате? Защо точно при нас бе господине?, Вие ли сте обвиняемият и т.н”. Европейска работа, нищо че през 44-та гърците бяха с една обиколка зад нас. Сега обаче не е така. Благодарение на Европейския съюз Гърция става все по-добро място, а за нас обиколките след тях май-станаха повече от една. И забележете с кои се сравняваме, да не говорим за земите, в които едно време си говореха на ......... (това вече го казах – ами, чети бе човек, компютър е това, не е пишеща машина да не можеш да го поправиш)

Пак казвам, както и да е, нали седя зад клавиатурата и пиша това, което съм почувствал, някъде там в началото на сезона.

Та летището си е определено добро. Не са ми загубили багажа. Излизам извън него и виждам опашка от около сто души грижливо наредени и чакащи такси. В първия момент ми идва да вия, но се оказва, че безброй жълти хлебарки от европейски и световни марки грижливо поемат в търбуха си колоните от туристи. Някои от тях са тръгнали все едно да завладяват гръцките острови. Куфари, куфари, куфари ........... Бързо се изнизваме, а слънцето продължава да пече зловещо. Тук Яворовото “и така цяла неделя” може да се перефразира “и така цяла година с малки прекъсвания”. Товарим се на таксито под оглушителното свирене и ръкомахане на орда полицаи, опитващи се да въдворяват ред в южна страна.

И започва адът. 30 километра магистрала до центъра се изнизват на един дъх, вперил очи в заобикалящата ни действителност - бетон, червеникава почва, маслинови насаждения (за които ще спомена по-късно) и .........трафик. След излизането от магистралата става страшно. Час и 45 минути до центъра. Ад под небето, жестоко слънце и автомобили като за трето, а не за второ пришествие. Уплаши ми се окото. Такъв трафик ни в Лондон има, ни в Париж. Разправят, че единствено в Токио положението било подобно. Не случайно разбирам, че през лятото има ограничение - единия ден карат тези с четните номера, другия тези с нечетните. Задавам си въпроса, ами ако всички ги пуснат боща в един и същи ден ...... и не ми се мисли. Добре, че таксито е с климатик иначе сме измрели. Впрочем, през лятото в Гърция нямаш ли климатик, пиша те бегал.

След близо два часа се измъкваме от таксито на прага на безумието. Но “тука е така”, както казват и по нашето Черноморие.

Слънцето продължава да свети безмилостно, но ние сме с твърдото убеждение, че работа в хотела нямаме и юруш на забележителностите. Като отвързани вагонетки за култура сме, като руснаци пред универсален магазин, като ........... (не ми стигнаха словосъчетанията, Заро да добави нещо).

Първото нещо, което веднага ни се набива на очи е храма на Зевс, наричан още храма на Юпитер, храма на олимпийските богове или на гръцки Олимпеон. Страхотия. Не казвам велико, защото за културата, архитектурата и всичко завършващо на “-рата” на древните гърци думите са малко. Пред мен са се изправили двете самотни колони и трета, така наречената паднала колона. Високи тридесет метра, колоните са истинско съвършенство. Научаваме, че всеки от пръстените на колоната има жлеб чрез който са били свързвани отделните части от мрамор. Изработката е абсолютно перфектна и както при всички велики цивилизации остава неразгадаем факта, как се били полирани мраморните повърхности и как това тридесетметрово архитектурно чудо е било вдигнато на постамента си. Разхождаме се около него като ратаи пред работата на велик майстор и колкото и да се чудиш, ум не ти го побира, до какво ниво на развитие са стигнали древните. Разказват, че храмът е бил пред завършване когато Сула наредил да преместят две от колоните в Рим с цел да бъде дадено началото на друг архитектурен колос – Колизеумът. Храмът е истинска атракция за туристите и легенда за местните и поради факта, че същият е бил грабен два пъти от венецианци и турци, като през всяка от тези години в града е избухвала чумна епидемия като отмъщение на боговете

На нас те не ни отмъстиха, защото настроени миролюбиво изщракахме цяла лента, видяхме Акропола в далечината и оставихме боговете да почиват в мир, насочвайки се към ................

Но за това при следващата ни среща.

Carlos

сряда, 19 септември 2001 г.

Имало едно време

Имало едно време, което почти нямало кой да запомни и затова, за да не се хаби много много то вървяло невероятно бавно. Толкова бавно, че можело да мине за вечност. Това било времето след Третата Световна Война. Колко време след, никой не можел да каже, пък и нямало никакво значение, защото и без това никой не го назовавал така. Това било едно тихо и спокойно време. Земята се отърсвала от дългия сън и разцъфтявала. Небето било зелено, както винаги си е било и слънцето, което все още било слънце, светело с меката си лилава светлина. С една дума всичко си било същото. Било невероятно тихо, но понеже, така е било винаги откак свят светува това също било съвсем в реда на нещата.
От черната кутия на Земята обаче може да научим, че всъщност това започнало когато войната навлязла в своята последна фаза. Тя тая фаза настъпила невероятно бързо и продължила невероятно кратко и то защото точно оная сутрин японския главнокомандващ се събудил невероятно кисел и ядосан на цялото земно кълбо. Без да се измие дори, той започнал да крещи истерично. И преди жена му да успее да го умилостиви с любимото му сутрешно дълго кафе той вече бил обявил началото на операция “Настървени термити”. Всичко свършило бързо, безболезнено и елегантно. Жената така и не могла да пусне кафе машината. Настървените термити разграждали на атоми всичката биологична и не биологична материя на земята. Но понеже пускането на това оръжие станало някакси импулсивно, преди да са приключили последните тестове процесът на разпадат не се осъществил напълно и не протекъл еднакво за всички части на земното кълбо. Причината за това останала неизяснена, защото по ирония на съдбата мозъкът на всички учени се разградил напълно. Повечето земляни се разпаднали изцяло и само тези, който имали по някаква си причина душа, която не се поддавала на тлението на материята, се запътили към вечния си дом. По-точно казано ангелите и дяволите, които до тоя момент наблюдавали с интерес самоизбиването на човеците наскачали и започнала една още по-ожесточена битка за разквартируването на единственото останало от героите на течащото време. Всеки от небесните същества си държал на неговото и никой не искал да си изгуби предназначения за него контингент. Усилната работа по прибиране на човешките души продължила поне 3/4 вечност. Наизкарали се едни ми ти записи от живота на всеки душеносец, анализирали и проанализирали кой за къде е и защо е. Да не говорим, че записите, който дяволите изфабрикували по нищо не приличали на онея, който ангелите въртели, та се наложило Създателят на всичко тленно и нетленно да се намесва от време на време в спора. Въобще в 8-мото измерение започнала трескава, уморителна и досадна разправия.
Там дотолкова се били задълбочили, че зарязали онова, което било останало от Земята, както се казва, на самотек. Теорията на невероятностите неизменно вярна на себе си доказала, че не подлежи на разпад. Земята продължавала да си бъде земя и дори по нея си щъкали тук-таме разни същества. Така както си е било отначалото на времето.
Не, че всички тия живинки не били оцелели по чудо. Или може би по предвечния план на Всевишния. Но понеже и не подозирали, че изобщо някога са оцелявали като по-чудо, тъй като не им била останала нито една клетка, която да помни миналото в понагъналия им се от енергийното напрежение мозък, те изобщо и не предполагали подобни измишльотини. Имали някаква интиутивна онтологична памет, която им казвала , че те винаги са били това, което са и винаги ще продължават да бъдат. Така, че в общи линии за тях нищо не се било променяло. Животът просто си бил живот и те пишели историята на своето време. Както винаги си е било… Изпитвали гордостта на първооткриватели. Вече били открили топлата вода, калните бани и колелото. Какво му трябва на човек! Слънце, въздух, вода. И огън, който да топли. Според Стьопа той си имал всичко най-необходимо.
“Пусть всегда будеть сольнце, пусть всегда буду я!” - пеела Маруся, люлеейки в прегръдките си плюшеното мече и се запътила към малката дървена виличка, където отдалече дочувала звука на вълнуващия се от горещината самовар. Тя живеела с мама, татко и баба и знаела, че някъде отвъд реката живее Саша, когото никога не била виждала.
Както разбирате земята никак не се била променила. С една дума хората дори да нямали памет за миналото имали желание за бъдеще.
Дори се научили да изразяват чувствата си в стихове. Хитър начин да накараш субекта на твоите желания да дойде на уговорената среща край езерото привечер. По тоя случай Агнес четеше вече поредното 150-то писмо и се усмихваше сама на себе си. Тя зарея поглед по ясното безоблачно небе и си припомни неговите изумрудено зелени очи.

“О, кой ти даде толкоз страшна сила
със свойта слабост да цариш над мен,
та ясното ми зрение надвила,
ме караш на нощта да казвам ден?
Как правиш тъй, че всякоя от тия
постъпки твои, плод на мисъл зла,
да ми изглежда, сякаш по магия,
по-светла от най-светлите дела?
И как със всеки повод да те мразя
ти правиш любовта ми да цъфти?…
Презират ме, че името ти пазя –
не ме презирай в хор със тях и ти!

Обикнал в тебе всичко недостойно,
достоен съм за твойта обич двойно.”

твой любящ Ш.

“Дали да му вярва?” Все пак реши, че си струва една разходка с лодка, та била тя и под наем, и взе да сресва енергично, естествено бухналата си като розово облаче коса.
Вечер небето ставаше мастилено и бледата светлина от фосфоресциращата в светла резеда луна хвърляше съвсем непринудени сенки. Той остави греблата и лодката следваше естествения ритъм на живота. Приседна до нея и обви ръце около шията й.

-- “Любовта ще спаси света…” – някъде прозвуча замислен глас.
-- Да, когато се научат да обичат, може би…
-- А дотогава?
…………

Врътни времето сто години напред да проверим. Стоп…, спри, спри, …много напред избяга. Я локализирай. Уголеми. А така! Сега дай на фокус.
Екранът се изпълни със сив метален блясък. И в следващия миг самолетът се вряза в някакъв небостъргач.
-- Мда, дай още петдесет години напред. Експериментът явно продължава.
-- Докога, вече ми писна…
-- Докогато не се научат да обичат истински!
-- Изчисти екрана и върни времето на нула. Започваме отначало… да възлюбиш ближния като себе си...
-- Дали да не добавим и да се научиш да броиш до повече от три. - подметна някой.
-- Харесай нов цвят за слънцето да поразнообразим малко и не ща вече никакви динозаври.

Ния

петък, 14 септември 2001 г.

Ню-Йорк, Ню-Йорк

“...I wanna wake up in a city that doesn’t sleep...”
Дали?


“Добре съм, доколкото може човек да е добре в такава ситуация. Закъснявах за работа и в 9:15 излязох от метрото на 4 преки от WTC, за да видя как гори и пуши. Слава Богу, никой от приятелите ми, работещи там, не е пострадал.”, ми написа приятелката ми Джен, с което камък падна...

“Синът ми е бил на 2 минути път от работата си в Пентагона. Видял е как пада самолетът, но не е пострадал” – шефът е със зачервени очи от нощното бдение пред телевизора и още преживява безумно трудния опит да се свърже с близките си.

“Скачайте от самолета, защото наближаваме Ню-Йорк и ще избухне!”, казва синето и прави остър вираж над кухненската маса, преди да блъсне пластмасовия джет в шкафа. Май попрекалих със сиенен-а снощи.

Не съм политик. За мен политиката се ограничава до лозунга “Да живее международното положение!”, който едва ли е много уместен в случая. Станалото ме ужасява толкова, колкото и всеки изблик на насилие, отмъстителност или злоба, при който страдат и загиват невинни хора. Дали са американци или други – не това е важното. Философията “сега кат' ми се правиш на велик и силен – на ти един по мутрата” не дава резултати. Насилието видаги предизвиква насилие. Плаши ме все по-често прокрадващата се в интервютата дума “война”. Светът е настръхнал и напрегнат.

Предполагам, че черният ми хумор е проява на лош вкус, но се сетих как съветвах едни приятели да си родят детето в България, а не в Щатите, за да може един ден да стане българския Президент. Те ми се изсмяха и не повярваха на пророчеството ми, че не се знае, може някога да се превърнем в държава, в която всеки ще иска да живее. Та снощи сънувах как тълпи американски емигранти се заселват в Родопите, където въздухът е чист, тревата е зелена и къщите - ниски.

Nadie

понеделник, 10 септември 2001 г.

Ураганското училище

Малкото човече порасна. Докато се опомня и вече ходи на училище. Премина умопомрачителния тест за кандидат-първолаци. Направо им разказа игрите. Честно казано, с този тест аз не бих се справила. Още се чудя какъв ли е правилният отговор на въпроса “Как мислиш, защо са бели белите мечки?” - зададен с обигран педагогически темпериран глас, предполагащ, че каквото и да отговориш все ще бъде вярно. Малкото човече, обаче, не се хваща на такива уловки и казва “Не знам”, докато срамежливо зяпа детските рисунки по стените. Аз си отбелязвам наум да запозная детето с явлението мимикрия, както и да проверя за какво им е на белите мечки мимикрията, щом нямат врагове на Северния полюс.

Нов коварен въпрос “А знаеш ли кой живее на морското дъно?”- пак с топъл глас. Умницата се ухилва до уши, лицето й се оживява и тя заявява: “Малката русалка Ариел и баща й.” Сега аз започвам да зяпам рисунките от неудобство. Ама че съм безотговорна! Вместо да обясня на детето всичко за флората и фауната на планетата, заедно с теорията на Дарвин за еволюцията, аз съм й чела приказки за русалки! Показват на човечето картинки и го молят да разкаже история по тях. Преди да си поема дъх тя изстрелва “Две деца беряли череши на едно дърво и момченцето паднало.” Докато аз се чудех дали това са очаквали изпитващите, а те гледаха с онзи типичен за възрастните поглед на учтиво недоумение, майсторката на късия разказ изтича до прозореца - вън играеха деца - и без да се обръща малко нахално довърши: “Това обикновено не го пишат в книгите, но момчето умряло.”

Е, това беше. Класира се и я приеха в престижно училище с модерна образователна програма, начално езиково обучение и прочие модни тенденции още преди да навърши шест години. Аз бях горда и доста озадачена майка.

Падна едно голямо пазаруване. Изпонакупих всякакви шарени, лъскави и дори ароматизирани моливчета, ножички, гумички и други първолашки джунджурии, за които си бях мечтала като дете. Прибавих много гуменки, анцузи, обувки, несметно количество чорапи, дори панделки и фибички, за да съм готова напълно за предстоящото изпитание. И ето, че дойде заветният ден. В целия град от сутринта задръстване, светещи автомобилни фарове, напрежение, но всички са толерантни и усмихнати. Проблем с паркирането. Поне времето е хубаво.

В училищния двор много цветя, коприна, видеокамери, тъмни очила, дантели, панделки, пак цветя и . . . много мои съученици и приятели от детските години. Всички гордо кимаме към спретнатите и сресани наследници, чинно строени в редици. Още усмивки, приветствия, детски хор и . . . болки в краката.Тържеството се проточи, цветята поувехнаха, усмивките се сковаха, децата се поомърляха и най-после чухме звънеца. Ураганчето тръгна на училище!..

Обещах си, че ще бъда перфектна майка - приятел и учител на детето си, ще съм изобретателна и търпелива и много, много организирана, за да може дъщеря ми да се гордее с мен, както аз с нея.

Така и беше. За известно време. Но скоро...

Звънът на будилника ме разстрелва. С изненада откривам , че съм будна, а значи и жива. В необяснимо обгръщащият ме мрак си удрям крака, докато търся опипом чехлите. Малко по-късно откривам причината за този инцидент - още съм със затворени очи. Полагам усилие, проглеждам и мигновено съжалявам. Светлината от прозореца е сива и се чува неравномерно почукване, значи пак вали. В такива дни обичам да си лежа под завивките и да чета фантастика. Или нещо друго. КАФЕ!! Имам нужда от кафе! Не знам защо, но вместо в кухнята се озовавам в банята и там заварвам някаква непозната повлекана в огледалото. Кожата и е сива, косата сплъстена, а очите подпухнали. Май е умряла. Вземам животоспасяващи мерки - пускам душа и стоя под водните струи цяла вечност. Цяла вечност. Някак си стигам до момента, в който с мокра кърпа на главата държа чаша димящо кафе, което топли ръцете ми. Случаен поглед към часовника разрушава илюзията за приятна отмора. ЗАКЪСНЯВАМ!

С два скока се озовавам в детската стая. Нещо пари ръцете ми. А, кафето. Оставям го до компютъра. От детското легло се носи на талази сън – мек, топъл и примамлив. Сърцето ми се свива, но дръпвам завивката. Вече две седмици закъсняваме и учителката ме гледа укоризнено, а ураганчето се сърди, че никога не е била първа в клас, за да може да трие дъската. Така че събирам всичката си воля и решителност и започвам да разтърсвам крехките детски раменца, нашепвайки тихо името й. Малката пътешественичка се усмихва насън, въздъхва и ми обръща гръб, по-скоро дупето си. Продължавам с разтърсването и след три минути имам резултат - скрила е главата си под възглавницата, дупето стърчи към тавана и едното краче мощно рита в моята посока. Хвърлям последния коз “Нали искаше да чистиш дъската?” - и излизам от стаята.

В банята ме чака непознатата в огледалото. Сресвам се, слагам грим и обувам обувки.Тракането на токчетата ми придава увереност. Обличам се, разтребвам стаята и пак в детската. Първокласничката е станала и се олюлява малко обезпокоително, докато стои права пред отворения гардероб с израз “какво да облека”, а всъщност очите й са затворени и тя спи. Завеждам я в банята и се връщам да приготвя дрехи. Хвърлям едно око на раницата, за да установя, че там се кипри вчерашният сандвич - скашкан и вмирисан. Това ми напомня, че още не съм приготвила днешния и хуквам към кухнята. Нещо мирише и пуши. С голям потрес установявам, че докато съм правила кафе (какво ли стана с него?) съм сложила филийки в тостера. Бога ми, не си спомням. Както и да е. Слагам нови и се заемам да почистя раницата. Освен сандвича намирам в страничния джоб една недооблизана лепкава близалка и един изтекъл химикал със зелено мастило в отделението с учебниците. Изсипвам всичко в мивката и търкам ожесточено с четка, докато отговарям убедително на вечния въпрос “Защо с тези чорапи? Те са трудни!” Със закъснение си спомням за тостера. Този път филийките са само малко пообгорели. Няма значение. Тя и без друго няма да ги яде. Ще и дам пари за пица.

Изсипвам всичко в раницата, грабвам торбичката с нещата по физическо и другата с материалите за часа по ръчен труд и вече сме готови.

Таткото на първокласничката е буден отдавна, но кротува в леглото (забранила съм му да ми се мотае в банята или в коридора преди тръгване), така че се отбиваме за “Довиждане!” и целувка и преминаваме към следващата дисциплина - бягане с прескачане по стълби.

Натоварвам детето и всичкия му багаж в колата и след десет минути мрънкане от нейна страна, че пак ще закъснеем и успокояващи думи от моя, че - не, този път може би няма, най-после сме пред училището. В квартала има неописуемо задръстване, което е обнадеждаващо - не сме закъснели, след първия звънец околните улички опустяват. Целувка, окуражителна усмивка, тайно стискам палци на моя смел боец - дано се справи и днес. Някой зад мен е забравил ръката си върху клаксона. Добре де, тръгвам. Мисията изпълнена.

Сега мога да мисля за предстоящия ден. Забравила съм мобифона. Няма време да се връщам, значи ще преживея без него.

Цяла вечност бързане, срещи, звън на телефони и вече е 5 часа. Лукаво поглеждам към шефа. Той си тръгва впечатлен - от началото на учебната година не закъснявам и винаги оставам след края на работното време. И през ум не му минава , че дъщеря ми е на занималня до 5 и половина.

Тръгвам навреме без да бързам. Поправям си грима, косата, почиствам обувките. Трябва да съм перфектна за големия родителски парад пред училището.

Трафик! Ако бях тръгнала пет минути по-рано, щях да го избегна. Да не бях се гримирала! Пристигам навреме. Чудо! Проблем с паркирането. Ще приложа изпитания номер “Какво ли означава този надпис “ГАРАЖ”. Не заключвам колата, за да мога да се измъкна с твърдението, че никак даже не съм паркирала, а само съм слязла за малко. Подреждам се в шпалира от нагласени усмихнати майки и баби. Татковците и няколкото дядовци пушат до оградата. Децата още не са излезли от час. Ще ги почакаме. От горните етажи се изсипва лавина от 10 -12 годишни с изрусени на кичури коси и панталони, провиснали до коленете. Обзема ме задоволство, че моята е още малка и си спомням с умиление колко сладка беше тази сутрин сплетена на плитки с две розови фибички, с плисирана пола и черни лачени обувки.

В това време вратата на Първи “В” се издува и се отваря с гръм, за да отприщи потока от шаренодрешковци с гротескно големи раници – потни и чорлави с рисунки и торбички в ръце.

Една рошава кратунка ми се усмихва настойчиво отдалеч. Разпознавам розовите фибички и мислено изстенвам. Нагласям задължителната усмивка на устните си и гледам с ужас как устремно приближава моето природно бедствие, преодолявайки групичките деца без въобще да ги поглежда. Косата й е разплетена и стърчи, блузата е измъкната и виси, а под нея се подават ризката и бялото потниче, яката е изкривена и подгъната, а цялото меню на училищния стол е изписано с големи четливи петна отпред. Връзките на обувките й са развързани и се мятат безгрижно във вял опит да я препънат. С едната ръка влачи по земята разтворена раницата, с висящи от нея тетрадки и гуменки, а с другата размахва якето си като ласо. Чорапът е скъсан на коляното, а над веждата й се белее вече поразлепена лепенка, напразно стараеща се да прикрие дълга кървава драскотина. Две огромни очи греят и една белозъба усмивка се е настанила на цялото лице. Ураганът ме връхлита с прегръдка и дълги несвързани обяснения за раната, скъсания чорап, рисунката за часа по рисуване и новата песен за Коледа, също за Жоро от “Г” клас, за “Браво”-то по математика и още куп неща, които пропускам , опитвайки се едновременно да й облека якето, да завържа обувките, да преценя степента на нараняването, да натъпча гуменките обратно в раницата и да отговарям адекватно с “Да, мамо“ и “Добре, коте”. Стискам силно лепкавата изцапана с водни боички ръчичка и благодаря на Бога, че преодоляхме без сериозни поражения още един ден от дългата училищна сага.

Пак трафик.Пазаруване.Асансьорът не работи.

В къщи ни чака таткото на ураганчето. Пак прегръдки и лепкави детски целувки с възторжени обяснения “Пък, тате, днес в училище... “, докато той ме целува и отнася пазарските чанти. После идва при мен и казва “Скъпа, не че се оплаквам, даже много ми е приятно, но като знам колко бързаш преди да излезеш..... Не е необходимо да ми правиш кафе всяка сутрин”

Поглеждам го сащисана и после си спомням .А, да, кафето. Оставих го недокоснато. “За мен е удоволствие, скъпи.”

Bella

За личния живот на вещите

Цял живот човек трупа опит и познания, опитва се да подреди хаотичните си преживявания в някаква система и, понякога, се справя толкова добре, че започва сам да вярва на измислените си закони за природата.

И ето как станах жертва на една своя фикция.

Години наред си имах вземане-даване с най-различни по форма, големина , размери и предназначение предмети и доста бързо установих, че би било много удобно за мен, пък и за човечеството като цяло, ако вещите спазват стриктно следното правило: стоят си там , където си ги оставил, никога не се местят самоволно и при никакви обстоятелства не изразяват собствено мнение. Наистина много удобно! Удобството е важно нещо. Толкова важно, че в негово име аз повярвах искрено и дълбоко в своя Закон за вещите. Прекарах остатъка от живота си да водя наблюдения върху тях и те удивително точно, дори стриктно, се придържаха към моята формулировка. До момента в който ...

Всичко започна, когато дъщеря ми беше още съвсем малко бебе. Всеки ден аз я натоварвах в детската количка заедно с целия бебешки арсенал от биберони, шапки, памперси, играчки, джунджурии и излизах на разходка подготвена срещу всякакви изненади от страна на времето, хората или дори боговете.

Не очаквах изненади само от вещите. И те се възползваха от моята наивност. Замисълът им беше пъклен и осъществен със завидна последователност.

С бясно темпо заизчезваха чорапчета, терличета, шапчици, биберони, малки гумени зайчета и по-големи жабки от плат, шалчета и ръкавички, кърпички и дори едно одеалце. Колкото и зорко да ги наблюдавах, те съумяваха майсторски да се изплъзнат от малките крачета и шугавите ръчички. Проявяваха завидна съобразителност и първо се отвързваха, после лекичко се примъкваха до някое потайно ъгълче на количката и накрая с дискретно скокче се озоваваха на паважа. Не минаваха и десет минути без някой бдителен минувач да ме застигне и да ми подаде детска обувка, ръкавичка или зайче, но въпреки това загубите бяха огромни.

Всичко това би могло да се отдаде на моята изключителна разсеяност по време на разходка и аз бих повярвала , ако не беше един дребен факт. Малките чорапки намираха начин да ми се изплъзват и при други обстоятелства. Бог и цялото ми семейство са свидетели, че винаги когато простирах детските дрехи, в коша имаше нечетен брой чорапи. Опитах какво ли не. Завързвах ги по двойки, редовно проверявах филтрите на пералнята, опитвах се да комплектовам единичните чорапи, но нищо не помагаше. Вече имам тридесет и един различни по размер, материя и цвят единични чорапи и броят им продължава да нараства.

Така у мен се роди подозрението.

С израстването на дъщеря ми и все по-успешните й опити да властва над империята на нашия дом вещите започнаха да проявяват изумителни самоубийствени наклонности. Стъклени чаши и вази се хвърляха на пода от безжалостно твърд фаянс, порцеланови чинии и купи скачаха смело от ръба на масата и ставаха на парчета. Детските книжки, вилиците и малките лъжички за кафе демонстрираха още по-голяма изобретателност като се промушваха през пролуките в балконския парапет или изхвърчаха през прозорците на детската и кухнята. Едно потниче дори се изхитри да отлети чак в двора на съседна къща, но там беше майсторски уловено от съседката и ми беше връчено лично при една разходка из квартала. Но пък изчезнаха безчет моливи, неизвестно количество отвертки, снимки и кой знае още колко неща , чиято липса не е разкрита и до днес.

Някъде по това време подозренията ми се избистриха в твърдо убеждение, че странните прояви на собствена воля от страна на пръв поглед безобидни и даже предани ми предмети има нещо общо с малката ми сладка дъщеричка.

Припомних си разни случки и вече със сигурност знам, че бунтът на вещите започна малко след нейното раждане, когато тя се учеше да си служи с ръцете - къде умело, къде не толкова. Проявите на непокорство сред неживата природа се засилиха значително с прохождането й и от тогава не са преставали. Има само временни затихвания, последвани от съкрушително разразяващи се почти ураганни засилвания.

Вече не вярвам в покорството на нито един предмет. Анатемосах собствения си Закон за вещите и се съмнявам дори в Законите на Нютон.

Пред очите ми столове са оживявали, докато дъщеря ми се храни кротко седнала върху тях, и са се сгромолясвали на пода, често с болезнени последици за околните. Виждала съм неведнъж, как безукорно опънатите и подпъхнати чаршафи оживяват и почват люта, нескончаема битка, усукват се и се преплитат в неистово желание да удушат спящото дете. Веднъж дори калъфката на възглавницата й, в пристъп на силна неприязън към детето (не знам как иначе да си го обясня) се бе изхлузила от леглото и за по-сигурно се беше напъхала зад кутията на компютъра, където след напразни тридневни усилия я намерих случайно.

Виждала съм как се движи торнадо. Безпомощно да проследи сложното движение на безброй частички, окото ни представя мътна, завихрена спирала, оставяща незаличима следа след себе си. Това е тя. Моята малка дъщеря. Презряла законите на физиката, създаваща новите закони на собствената си вселена.

Всичко до което тя се докосне оживява, самоосъзнава се и се сдобива с нова степен на свобода, непозната преди. Животът й е ураган от укор и възторг, непокорен и непоколебим в своята разрушителност. Смерч , извисил се през бъдещето.

А аз вървя по изровената следа, събирам отломките и се опитвам да сглобя себе си от парчетата радост и страст, див копнеж и безумно страдание, безпаметна смелост и детска нерешителност, любов и отчаяние, които остават след нея.

В дома на урагана любовта е функция на разрушението.

Bella

Да отгледаш ураган

Докато очаквах раждането й ,си мислех, че майчинството ще осмисли живота ми, ще го направи по-значим. Представях си, че ще съм по-пълноценна и всеки миг ще е озарен от съзнанието, че е важен и значителен, защото е миг от живота на детето ми. Никога повече нямаше да се питам коя съм и какво правя, нямаше да се чувствам встрани от потока на времето. Щях да бъда на мястото си и напълно завършена.

И така:
Тя се роди. И мигновено се превърна в малко, но ефикасно природно бедствие, в център на вселената. Появи се и вече беше толкова съвършена и самодостатъчна, че не остана място за нищо друго и за никой друг.

Сега не се питам коя съм и не зная къде съм, нямам време да мисля дали съм завършена и пълноценна. Сега живея със земетресение, имам си личен ураган с нежно име и огнен поглед. Отглеждам собствено природно бедствие – малко и свръхефикасно. Изпитвам ужас и възторг, гордост и недоумение. Не мисля за утрешния ден и не го очаквам (както не го очакват оцеляващите в корабокрушение). Просто се боря да запазя живота си, част от себе си, и фактът, че намирам време да пиша, е доказателство за временен успех.

В моя дом нощува катастрофата - в нестандартно дълго легло (акселерация!). Всяка нощ приспивам с целувка хаоса и всяка сутрин ме събужда раждането на нова вселена - непокорна и блестяща, разрушителна и дръзка.

Мечтая за скуката.

Bella

вторник, 4 септември 2001 г.

Жените - I част

9 часа.
На хотелската врата се чука продължително. Декоративна руса главица се подава изпод завивките. Рум сървизът, вкарвай количката. По-бързо мухльо и не ме гледай така. Не си падам по обслужващ персонал. Хайде, чупката!
В широкото легло хърка новият Й софиянец. Бърза корекция на остатъците от снощния грим, и след пиянската нощ трябва да изглежда свежа и мноого секси. Не се изпуска такова съкровище като него – със златна кредитна карта, луд по свежата й 19 годишна плът! Ех, да не беше толкова женен, щеше да им покаже на всички на село. Ще пукнат от завист като спре на центъра с новото му БМВ, наконтена като принцеса с дрешките от оня бутик на Витошка и обувките, дето й ги донесе миналата седмица от Гърция. Нищо, че съседката й викаше, че щяла да стане парясница като замине. Да я види за половин година колко е напред с материала. Онези задръстенячки от общежитието нека чакат мама и тате да пращат бурканите и някой и друг мижав пощенски запис.

Кафе в леглото. Не ме пипай сега миличко, трябва да си ходя, в сесия съм. Писна ми вече, ако ми беше взел едно апартаментче, нямаше да бързаме всеки път. Хайде, ставай, че дебелата ти жена пак ще ти звъни, да ти вдига скандали, довечера ще си нервен, а аз така искам да ми купиш онова телефонче. После ще ме заведеш някъде, много обичаш да се показваш с младото си гадже, нали? За теб мога всичко да правя… Пък изпитът е чак след два дена, ще се оправим с професора. Стига котенце, как така ще му смачкаш фасона, той е на 60 години, тоя дъртак. Малко сухо в книжката ще го оправи, да не мислиш, че изкарва колкото теб. Като каза фасон, днес ще трябва да отида на фитнес, фризьор, козметик, масаж….добре де, 150 лв. ще стигнат.

* * *

9 часа.
На вратата се звъни продължително. Подпухнали очи поглеждат през шпионката. Портиерът, моля ви, не ме занимавайте с вашите комитети за събиране на сметките и не звънете сякаш сме глухи. Приятен ден!
В широкото легло спи малкото човече, след цяла нощ кашлица, температура и истеричен плач. Трябва бързо да му приготви първото хранене за деня, да изпере напишканите и оповръщани чаршафи от креватчето, да изтича до аптеката и до месаря за котлетите на баща му за довечера, който видите ли ставал рано и цяла нощ си спеше в най-отдалечената и съответно най-тиха точка на апартамента. Няма време за грим, за свежа и секси да не говорим.
Ех, да можеха да я видят колегите в службата как по цял ден готви пюрета, сменя памперси и обикаля градинките с количкте, за да слуша кога другите майки готвят пюрета и сменят памперси, кога децата им ядат, акат и повръщат.
Колежките й, старите моми, нека през това време да спят с тоя оня, за мижаво повишение и всеки път да умират от завист, когато са й на гости и мъжът й се прибира след работа, гушва детето и я хвали каква домакиня е.

Сироп за кашлица в леглото. Хайде миличко, не повръщай точно сега. Писна ми вече, ако татко ти беше купил нова перялня, нямаше да ми отива деня над мивката. Хайде, да те водим при чичо доктор, че ако и тази нощ ревеш, татко ти ще е нервен, а аз така искам да направим ремонт. И ако още веднъж ми нервничи така, докато му приготвям закуската, ще му смачкам фасона.
Като казах фасон, имам нужда от фитнес, фризьор, козметик, масаж….добре де, тези 150 лв. ще стигнат да ти купим нова количка.

AIDA