ПартенонътНа път съм за Акропола.
Нямам търпение най-после да стъпя на заветния хълм, нищо, че се оказва, че не е най-високото място на Атина, както предполагах и както бях чел в дебелите книги. Вървя по прашна улица под звуците на бетонобъркачки, валяци и гръмка гръцка реч. Просто поправят подстъпите към Акропола и е истински паралелен слалом докато достигнеш до подножието на хълма. Майстори редят павета, засаждат се всякакви средиземноморски китки и палми с единствената цел да превърнат пътя в градина. И на Вас да ви отпуснат 20 милиона марки от Евросъюза и Вие ще бачкате. А и как няма да Ви отпуснат, като след три години Атина ще е тъпканакът на света, т.е всичко живо ще се юрне на олимпиада, а юрне ли се на олимпиада, посещението на едно от седемте чудеса на света е истинско задължение.
След близо километрово ходене под адския пек най-после съм пред билето-продавачите. Скромно, но от сърце оставям нужния драхмен дан и продължавам изкачването. Около мен бъка от туристи, групи понесли се след преводачи с табели (сакън да не се загубят горките западняци), баби, които продават всичко от картички и диплянки до ...... познанията си за Акропола. Мястото отдавна се е превърнало не само в една от най-големите туристически атракции на цивилизования свят, но и в съвършена печатница за пари. Пак се сещам за лафа с “пет камънака имат ......”, но продължавам по стълбите заобиколен от маслинови дръвчета и слънце.
Най-после съм вътре и освен огромното туловище на Пропилая, което се издига над мен, очите ми са втренчени другаде – Herod Aticus.
Една мечта по-малко.
Оказа се, че десет дни по-късно един от най-самобитните музиканти на нашето време бил казал същото: “Една мечта по-малко. За първи път съм в амфитеатъра и вече имам нова мечта и тя е да се върна на това място отново. Акрополът е съвършенството и мечтата на стария свят, но с поглед към бъдещето”. Потвърждавайки думите на Жан Мишел Жар, който десет дни по-късно направи така жадувания концерт под Акропола и който аз разбира се изтървах (но за моя карък по отношение на лайв-овете ще говоря друг път).
Мястото е монументално.
В абсолютната геометрична форма, по силите единствено на гения на древните гърци, амфитеатърът продължава да учудва всички и да пази ревниво репутацията си на № 1 лайв-сцена в света. Това уникално съоръжение, което продължава да се използва и до днес, е не само страхотия като архитектура (страхотия е най-малкото което ми идва наум), то просто те вцепенява. Стоя до оградата и не мога да откъсна очи. Да не говорим, че отсега ме е яд, че няма да мога да чуя нищо на живо. Та на това място са били Нуреев, Плисецкая, Калас, Павароти, Яни и .......... списъкът е прекалено дълъг. Група самобитен гръцки ансамбъл започва репетиции и имам шанса да чуя, какво е то да си на Herod Aticus. Звукът е убийствен, а какво ли е било в древна Елада. Мисля си, че ако бях с адресна регистрация в Атина едва ли щях да пропусна нещо на тази сцена, независимо от цената на билетите.
Откъсвам очи и продължавам нагоре.
Пропилая!!
Входът на Акропола. Построен в периода 437-432 година преди новата ера, входът към Партенона е уникално съоръжение, което и в момента продължава да се реконструира.
По пътечката между колоните туристи като скакалци са напълзяли изтритите от човешки нозе стълби. Истинска гмеж от световни езици. Преводачи обясняват надълго и нашироко историята на Акропола. Монтажници се катерят по стоманените скелета и а-ха достигат някоя от горните части на колоните. Слънчасали бездомни песове са изпънали телеса под сенчестите колони.
Слънцето продължава да пече, а в далечината съглеждам и Агора-та. На това място е било гласувано в древността (поне от тези, имащи право на глас). Това е бил и своеобразният Хайд Парк на древността - голямата говорилня. Сега обаче са останали само колонадите и ширналият се около Агора-та квартал Монастираки, който опира в Плака. Чудя се какво по-напред да правя, да снимам с камерата ли, с фотоапарата ли или просто да гледам.
Първият сблъсък с вътрешната част на Акропола е страхотно преживяване и независимо, че си се катерил близо километър в тръпнещо очакване, гледката просто те разбива. От южната страна е Негово Величество Партенон-а, а от северната страна .........
Каквото и да кажа за Партенон-а ще е загуба на време, усилия и ........
Той просто не подлежи на описание. Абсолютният връх на древногръцката архитектурна мисъл, неподлежащ на сравнение с нищо друго създавано от тях. В целия си завършен вид храмът е бил гордостта на древния свят. Много малко е останало от пищните му мраморни украшения, малка част от които се пазят и в музея на Акропола. В средата на храма щъкат работници и кранове, които даже в съвременните си колосални размери изглеждат като недорасли хлапета пред лицето на историята. Всеки казва “това било построено през еди коя си година преди Христа ......”, но никой не обяснява как. В музея са запазени мраморни орнаменти отразяващи голяма част от историята на древна Гърция и които по едно или друго време са красяли капителите на храма – от приключенията на Херкулес до Зевс, Хера, Атина Палада и Посейдон, в чест на които в крайна сметка е построен целия Акропол.
Как ли са се чувствали дребните хорица, които са наблюдавали отдолу този грандиозен храм и какво ли са си мислили за боговете. Аз лично само гледам и отдавна съм спрял да говоря.
На север от Партенон-а се намира и не по-малко известният храм, наречен Ерехтион. С него са свързани както най-зловещите истории, така и най-големите заблуди за света. На по-голяма част от картичките от Акропола се мъдрят шест девойки или “мейдън-и”, както един грък се опитваше да обяснявя на група американци (за които 437 пр.н.е. е само ахкане и тюхкане). Голямата заблуда е, че тези девойки не са на Партенон-а, който е световно-известната част от Акропола. Шестте девойки са част от фасадата на Ерехтион-а и поддържат на главите си южната фасада на храма, който е бил издигнат в чест на Атина Палада и Посейдон - по времето на строежа патрон на града. По-горе казах най-зловещата част, защото именно шестте девойки са били обект и на най-голямото посегателство. Някъде около Първата световна война “изключително интелигентният” шотландски лорд Белгин просто разфасовал две от момичетата и на магарета ги изнесъл във великата британска страна. Ако това не е пладнешки обир, здраве му кажи, но на великите нации всичко е простено. Скимнало му на някой, две-три кирки и лопати на рамо, две магарета и такър-такър-оп! в Британския музей. Ако лордът не беше лорд, а например чорбаджи Еди-Кой-Си щеше да е грабител, но щом си от шотландска вълна изпреден, може и археолог да те нарекат. В момента и шестте девойки са копия, а останалите четири оригинала се намират в музея на Акропола, където по принцип не дават да се снима. Прокраднал се като камикадзе над Пърл Харбър успях да сгъна на две снагата си и използвах момента, когато група от 30 едри потомъка на изгряващото слънце си включиха камерите и ...... успях да заснема момичета преди охраната на музея да разгони натрапниците.
Крайно време е да си тръгвам, но ще дойда пак. В това поне съм сигурен, защото Акропола, Агората и амфитеатъра на Дионисий никога не омръзват. А и следващият път ще ми се наложи да летя с нашата родна авиокомпания, която се опитват да вдигнат на крака и ..........
Carlos
