четвъртък, 29 ноември 2001 г.

Любов, фондации, сдружения, организации и ... движение

Казано е, че любовта ще спаси света. Но явно този, който го е казал или е говорил доста тихо или никой не го е слушал в този момент. Поне такова е впечатлението, което се придобива, като погледне човек криминалните и икономическите новини.

След безуспешните напъни на автора да прави добро на ближните през съзнателния му живот, той стигна до следните три генерални извода:

- Да се прави добро е хубаво – усещането като успееш е много приятно.
- Обикновено ти отвръщат с лошо. Т.е. човек трябва да се приготви за това. Тук не става дума за изказване или не на благодарност – никой не прави добро заради нея. Иде реч именно за неволното или не дотам неволно зло.
- Все пак си струва, ако нямаш нищо друго за правене.

Тук ще трябва се спрем и на някои други факти за да можем да продължим повествованието. От една страна аз съм един 32 годишен щастлив глава на семейство и баща и като такъв основното ми задължение е да осребрявам сметките на семейството. От друга страна мечтата ми за професия е нещо като съветник (каква ли е учената дума за това – “решител на проблеми” – така добре звучи Problemsolutions Inc.). Казано иначе – да седя с ръце в джобовете и да давам ъкъл на хората. И да ми плащат за това. Повечко, естествено. За съжаление на тоя бизнес план му куца страната с клиентите. Ясно защо.

Предвид горното и предвид това, че фондации “Бъдеще за Бълагария”, “Будеще за София” и т.н. вече има и функционират, т.е. бъдещето на изброените и неизброените вече е гарантирано, реших да основа ФБЗС.
И така драги читателю, ти присъстваш на уникалното събитие, за пръв път в историята - на световната премиера на Фондация “Бъдеще за Заро и Семейството му” (ФБЗС) – тук и сега. Добре дошли и помагайте.
С цел избягване на бюрократичните и данъчни препятствия, моля сумите да се дават директно на мен. Документ за това естествено няма да има, но не губите нищо – парите са дадени за добро дело, освен това и дадените с документ на фондациите пари не носят данъчни и други облекчения на дарителите. Така казват всички шефове на фондации.
Благодаря!

Сега, след като уредихме това, да обявя и създаването на едно движение:

“За по-добро утре”

Хубаво звучи, нали? Значи движение е, понеже не е нещо друго. Не е организация, понеже няма да се организираме, пък и на кого му се занимава. Не е и сдружение, понеже някак си “сдружение” предполага някаква стопанска цел, поне за мен. А стопанските цели и проблеми намериха решението си по-горе.

Затова е движение. И то движение, което ще се извършава в главите ни. Понеже аман от други такива. Идеята е проста и стара като света, чак се чудя как не ни е дошла в главите. И тя е:
Нека всеки си свърши работата, да си плати данъците, да гласува, като го помолят за това и изобщо – нека дадем нужното от себе си, за да може тази иначе хубава и обещаваща страна, нашата Родина, България, да стане едно добро място за живеене, ако не за нас, то поне за децата ни. И нека не им се иска като нас да грабнат постоянно стегнатият куфар и да отпрашат нанякъде. И нека учат чужди езици единствено за да се запознават с произведенията на изкуството в оригинал.

Ако някой измисли по-добра форма – нека ми я каже – приемат се всякакви предложения.
А дотогава действайте - “За по-добро утре”!

Zaro

вторник, 27 ноември 2001 г.

Теология по Коледа

Идва Коледа, а с нея идват и писмата до Дядо Коледа. Тази година употребих всичките си познания по модална логика за да обясня на сина ми (5) че има разлика между това че в писмото пише “искам” видео и това че джуджетата “могат” да правят само по-простички играчки, щото на северния полюс високите технологии още не са толкова развити. Споделих тези мои упражнения с един съученик (за когото неведнъж съм имал случай да разказвам и който след 13 години в Бърно се пресели в Торонто) и ето какво сподели с мен той:

“За дядовците-коледовци - или по-скоро за съществата, които носят подаръци на Коледа, - най-невероятното е, че синът ми още им вярва, въпреки, че според мен само се прави, тъй като преживя такава смяна на традиции и легендарни същества, че сигурно вече си е направил извода, че това е някаква луда история. Чехите по традиция вярват в това, че подаръците им ги носи Йежишек (това го видях веднъж преведено на английски като Baby Jesus - на български въобще не се и опитвам да го преведа - това е нещо като бебето Исус, Исусчо или нещо такова - просто това, дето му се прави всъщност рожден ден по Коледа), който по обясними религиозни и други причини не може да бъде някак си така реалистично въплатен. Та легендата там е, че на Бъдни вечер след вечеря децата се залепят за прозореца, за да могат да го видят тоя Йежишек (дето никога не са го виждали), а през това време той "неочаквано" нарежда подаръците под елхата и изчезва, като малко преди да изчезне звъни със звънче.

Навремето чехите учеха децата си да мразят Дядо Мраз като нещо руско и комунистическо (те май си мислеха, че е облечен в червено, щото е червен боклук), което им беше натрапвано от идеолозите тогава, за да им замести Йежишека. Да де, ама дори не мина и година след революцията и се появи Санта Клаус, който си беше в същите дрехи като на Дядо Мраз, ама беше американец и се възприемаше по-скоро като реклама на кока-кола, но вече беше обичан от населението и много "in".

Бяхме една Коледа в България, та там се оказа, че освен другите двама образи ходи и Дядо Коледа, който така и не разбрахме по какво си прилича и различава от Санта Клаус, обаче цяла вечер спорехме по въпроса кога и как носи подаръците, така че синът ми си ги получи от Йежишек в България в пълното недоумение на бабите какво пък се случи сега.

Иначе сме писали писма и на Йежишек (това е като да пишеш на арменския поп), на Санта Клаус и на Дядо Коледа и те някак си по много сложен начин си му съществуват в малката главичка и все още вярва на такива работи. В България едно по-голямо дете се опитваше да го вкара в правия път - вика - ти си много глупав, ако си мислиш, че Дядо Коледа ще ти донесе играчки - няма Дядо Коледа. Синът ми обаче въобще не се възмути от тази работа и дойде да ми каже, че то онова момче било глупаво, щото не знаело, че всъщност наистина нямало Дядо Коледа, щото играчките ги носел Йежишек.

То в България най-големият ни проблем беше кога всъщност ходи да носи играчките Дядо Коледа - дали вечерта на Бъдни вечер или на другата сутрин или пък имаше и предложение чак за другата вечер, което само накара сина ми да намрази българския герой, какъвто и да е той и най-накрая решихме, че Дядо Коледа е всъщност поредното менте като много други работи в България и играчките си му ги донесе Йежишека.

Lubo

петък, 23 ноември 2001 г.

Следизборна идилия

Избрахме си нов президент. Вече друг човек ще ни казва наздраве в 12 без 5 на Нова година. За да не получи някой удар от промяната, тая работа ще почне от догодина.

Инициативата на Why … Bulgaria да си изберем президент още в първия тур пропадна. Отново бяхме ларж и избирахме на два тура. Тъй де – страната ни е богата, що да пестим пари.

За да е циркът пълен, фирмата преброител обърка броенето. Очакваното събитие Господ да слезе на земята и да подкара техниката явно не се случи, тя не тръгна и роихме на ръка. Да сме като американците де. Ако и да е по други причини. Освен желаещи да броят, се наредиха и желаещи да съдят преброителите. Съдия, пожелал да остане анонимен, сподели за Why … Bulgaria: “Делото няма как да бъде спечелено. Казуса опира в бетонното: “Ами като им бил толкоз ъкъла...””.
В отделна група се подредиха всички желаещи да обяснят, че нямат общо със злополучната фирма преброител и че също така нямат сестра.

Сокола явно отново се извиси, видя ситуацията отвисоко и си взе каквото му трябваше.

Първанов спечели и да му е честито.
Лошото е, че сега ще трябва да практикува и съногадателство. Бившата му вече партия започна да сънува сладките сънища за управление на България. Дано им обясни човека... Досега успяваше.

Никой обаче така и не разбра как стана тая работа. Социолози и политолози се поскараха кой е знаел, че ще стане така, и кой не е знаел, и накрая за общото благо решиха да млъкнат вкупом. До следващото излагане.

Бате Пешо каза, че ще се оттегли от политиката за поне една година. Всички така се зарадваха, че започнаха да си хвърлят шапките от кеф. Последва първият в историята на София дъжд от шапки. Чака се становището на Екоминистерството и на парламентарната група на НДСВ по въпроса. Второто становище се взема само за да кажат нещо, понеже сега си наваксват за мълчанието в началото.

Покрай цялата работа няколко господа отново ме нарекоха за кой ли път “електорат”. Ами не съм, не съм бил, не искам да бъда и няма да бъда. Другите глупости по телевизията някак изтраях, ама това ми дойде в повече и развали иначе приятното забавление “избори”.

Но както се казва – всяко чудо за три дни. Остава края на цирка: Оставки ще има, оставки няма да има, конференция ще има (няма да има), конгрес ще има (няма да има)... Както обикновено.

А аз? Аз до следващите избори няма да съм електорат, а обикновена безгласна, така че кой всъщност го интересува...
Наздраве!

Zaro

понеделник, 12 ноември 2001 г.

не оставяй есента да отмине

хей, не оставяй есента да мине край теб незабелязана!
обърни й внимание. забележи я преди небето да е посивяло, преди слънчевите лъчи да са се скрили за дълго и преди вятъра да е издухал и последните листа от короните на дърветата …
а те политат и в ритъма на танго - бавно, мелодично, меланхолично, флиртуват, докосват се, отдалечават се и пак се приближават, след което меко прилягат на влажната, целуната от хладната братовчедка на росата, земя
някои са все още зелени, наивно, нереално, само тук таме, като прибягващите из улиците девойки все още с къси полички и пролетни потничета, облечени като че на инат на хладното време
някои са жълти, топли и нежни, като прегръдката на сгорещилия се пясък на плажа, на който човек придремва блажено и безпаметно в юлския следобед някои са оранжево-червени, като отражението на залязващото страстно слънце в чашата вечерен коктейл на бара на плажа, с привкус на лятна нощ, изпълнена с буйни танци и силни чувства
някои са кафяви – с предусещане на идващата зима, приятно пукащи цепеници в камината, нежни докосвания пред прозореца, с изглед към потъналия в сняг пейзаж, с мечтание за пролет, къси полички и потничета …
есента е красива, шарена, палава, носталгична, чувствена, изпълнена с цветовете на всички сезони …

хей, не оставяй есента да отмине незабелязана … отдай се на страстта й.

Justine

четвъртък, 8 ноември 2001 г.

Тцатики, сувлаки, драхмас и ........ слънце (или записки по едно византийско лято) - Част ІV

На аерогарата всичко е спокойно.
От западния фронт нищо ново.
Инвеститори няма. Полети също.
“Балкан” обаче вече летяла.
Запътвам се към самолета. Пак за Гърция. То като махала ми стана, ама и нали от WhyBG и те хора.
Материал чакали. Аз да не съм им длъжник, та да си описвам неволите и патилата по тая чужбина.
О, не-не-не........, това е “машина времени” Антонов 24. То затова ли полетът е предвиден за два часа. Едно време един германец разправяше, че летял на някакъв “герет” (т.е “уред” за немскоговорящите), но след “вдигането на крака на родното самолетоизвозване”, и това си е самолет. Започваме да набираме скорост и се чудя, кога ли ще изхвръкне нещо. Малко преди това обслужващ персонал, въоръжен с маркучи мие самолета и е истинско водно приключение, ако влезеш в хралупата без да са ти намокрили “версаче-то”. То кой ли с “версаче” ще се качи на Ан-24, ама знаеш ли?. Междувременно инженер-специалист с отвертка човърка нещо по обшивката и добре, че датата е преди 11 септември.

Компанията била летяла.
Летеше с шест човека пътници и пет човека екипаж. Щели да я вдигат на крака? Как бе амсолаци? С шест човека пасажери и кетъринг за петдесет. Поне бирата е в повече и пътят не се усети.

Отново съм по улиците на Атина. Неделя е. Движение никакво. За някакви си 35 минути съм в хотела и съм на път да счупя световния рекорд за придвижване в гръцката столица.
Ден по-късно решавам, че е крайно време да напусна Атина и да се поразходя из Пирея. Най-голям интерес представляват спийд-ботове, както гордо гласят новите надписи. Качваш се на такова корабче и докато нацелуваш жената и си я на Санторини, я на Кос. Острови поне дал Господ много. Пристанището е голямо и мръсно, като всяко пристанище. Метрото до Пирея също. Прословутата Пирея не ме впечатлява, но местните разправят, че в Глифада се намирали най-големите заведения и локали с лайв-гръцка музика. Както вече неведнъж заявих гърците не си падат много по работата. Вие работлив южняк виждали ли сте? Бачкат хората, ама когато трябва. После бузуки-сувлаки и тия всичките думички в речника дето завършват на “ки”, .... до сутринта разбира се.
Южна страна, южни хора, южни идеали.

Два дни по-късно пътувам в обратна посока – към Вуляменти. Това е най-южната точка на Атина. Спретнато кварталче на около 35-40 километра от центъра. Цялата крайбрежна част на квартала е заета от кръчми и хотелчета. Преди години тук бил разквартирован половиния американски флот (сега са се разквартировали руснаците, но като собственици). Знаете как е като наблизо са рейнджърите и нейвита-та. В общи линии – пияни нейви-та, жрици на любовта, здрави запои и безкрайна аларма. Но всяко нещо си има своя край и преди 15 години кварталът запустял, за да се превърне в едно от най-спокойните кътчета на Атина, каквото е и в момента. Няма да ви разправям, че тук ядох и най-големите кралски скариди, които съм виждал. И за да не стане като приказката за рибарите и лафа “ей такава риба хванах” се подсигурявам, че скаридите бяха поне 15 сантиметра.

Магистралата в тази посока е като оазис. В средата са засадени палми. От ляво са китни хотелчета по цялото протежение, докато отдясно е залива, в който баровските яхти са често срещано явление.

Излизаме от територията на Атина и се насочваме към Сунио.
Какво търсим там ли?
Оказва се, че в Сунио се намира най-старият открит храм в историята на човечеството, като първите стъпки по построяването му се губят някъде около 10 век пр.н.е. Пътният оазис свършва и започват чукарите, които жълтеят под напора на слънчевите лъчи. Растителността е оскъдна, плажовете са малки и осеяни с камънак, но на всеки 5 километра в 60-километровата ивица между Атина и Сунио са накацали малки селца, чието основно препитание е туризма и рибарлъка.

Вече 10 километра наблюдаваме храма, който е точно на върха на един хълм и гледката е страхотна. Стигаме до Сунио. Започваме изкачването по прашната чакълеста пътека и независимо, че е едва 10 сутринта е пълно с туристи. Речта е главно английска и японска. Група американци, които сигурно вече не си спомнят кога са се влели в редиците на пенсионната общност, пухти по хълма, но не се отказва.

Слънцето пече зверски, морето е синьо като на картичка и просто не ми се вярва, че такъв цвят съществува. Храмът разбира се е полуразрушен, но въпреки това съм впечатлен. Присламчвайки се към група американци слушам малко история. А те горките слушат и тъпеят. Що е то 10 век пр. Н.Е за хора които броят само до 200, а ние варварите от този край на света смятаме във векове. В храма е погребан не друг, а капитанът на Менелай, който е управлявал корабите му на връщане от Троянската война. По-късно е използван за крепост и фортово съоръжение от гърци, македонци и роби, завладяван по няколко пъти и от едните и от другите. Геометрията е съвършена и храмът е така построен, че слънцето изгрява винаги на едно и също място, там където е входът на храма и залязва на неговия изход. Американците продължават да цъкат с уста и се опитват да си спомнят те това Троянската война филм със Стив Рийвс ли беше или спектакъл на Бродуей. Ще мине време, ще походят по Европа-та, ще се научат хората. Междувременно японците са нападнали сувенирния магазин и изкупуват всичко що е с техните си къщички-йероглифи и става за четене.

Както и при Акропола неизвестен остава факта, как тези огромни мраморни късове са “докарани, донесени, спуснати, сложени, вдигнати, сглобени” във времена, в който единствената жива сила е била човешка или животинска.
Независимо, че се намира на час и половина път от Атина, Сунио е задължителна дестинация за всички туристи, посетили тази част на Гърция.

Връщаме се в Атина и задължително се отправяме към най-високия връх на Атина. Връх, връх, чист хълм с височина от 277 метра. Отдолу погледнат Ликавитос си е направо планина, но самата му височина не предполага това. В тази част на Атина е пълно с магазинчета и стръмни малки улички, които се губят в подножието на хълма. Намираме влакчето, което за нула време се запълва с туристи и се понасяме към “върха на хълма”. Пътешествието е кратко и то ни отвежда под бялата черквица, която е на върха. Ще има сватба. Булка, младоженци, сервитьори спрятат маси в ресторанта на Ликавитос, туристи щракат панорамни снимки на Атина. Градът се вижда като на длан. Кеф ти Акропола, кеф ти Монастираки, кеф ти първият олимпийски стадион от 1896 година и какво ли не, кеф ти басейнчета на покривите на по-баровските кооперации. Не може да си дошъл в Атина и да не се качиш. По стълбите надолу виреят каквито си поискате кактуси и надписи от рода “Еди кой си лов еди кой си, при това форевър” или “Иван уос хиър” са често срещано явление. Дали да не си извадя ножчето и да си оставя подписа на някой по-голям кактус.

Дръж се прилично бе човек и стига с тая Гърция, че на хората им омръзна да четат?
Ама материал чакали онези от WhyBG, а и за алманах на Мадрид договор подписахме?
Да си чакат.
Дай да му дръпнем по едно узо и да не се занимаваме с драсканици.
Край на цитата.

Carlos

сряда, 7 ноември 2001 г.

US Box Office: Delivery Status – CNN, Антракс и .... тук таме ...........муувис

Дръж здраво брадвата и да ходим да го видим тоя, дето не иска да ни гледа

Америка била страната на неограничените възможности. Америка била Меката на киното. Май беше.
Защото през последният месец освен да запят CNN и да ходят на работа с ръкавици, американците май забравиха, че кино-людете и те хора и те семейства хранят. Едва ли е имало друга есен, която да е толкова слаба и постна като приходи и едва ли някой си е представял, че филмите ще се прескачат на върха на Топ 10 като талибан над корана.
Изобщо веселба.

Излизат филми, гледат ги по малко, правят някой друг долар и айде в миманса. И всички са вперили взор към края на месеца, Коледа, а и малко след нея, когато ще нахлуят и Потърче-тата и Властелинчета-та и сериозните продукции като “Гангстерите на Ню Йорк” на Скорсезе или “Али” на Майкъл Ман.

А какво всъщност се случи през последния месец.
Провал след провал.

Започвам с “Бандити”, който аз лично очаквах да върви pretty well, като се имаше предвид никаквата конкуренция на “Training Day”. Да обаче филмът на Фукуа се пребори, а бандитите направо се провалиха. Провали се екип с участието на чичо Брус (който по принцип си е chart killer), изключително качественият актьор Били Боб Торнтън (който печели повече популярност с последния алтернативен прочит на братя Коен – “The Man Who Wasn’t There”) и най-вече режисьорът Бари Левинсън, който само “Рейнмен” да беше направил щеше да остане в историята на киното. Историята за банковите крадци, които делят любовта на една жена не е нищо ново под слънцето, но въпреки това актьорският състав просто заслужаваше повече внимание. Общият приход на бандитите без да обират банки е 36 милиона долара за четири седмици.
Трагедия.

После на върха се появи дълго рекламирания From Hell с идеалния за такива случаи Джони Деп. И пак трагедия – 26 милиона долара за три седмици. Аз ако бях на мястото на продуцентите посмъртно нямаше да пусна филма. Народът се е наплашил зверски, а ти вместо да му дадеш нещо успокоително и да го почешеш по коремчето, какво? Джак Изкормвача в нова версия. Еми, как ще го гледат бе, брате?.
И започнаха ужасиите, противно на всякаква кино и народо-логика.
То не беше Bones, то не беше 13 Ghosts. И пак трагедии като рилийзи, като приходи.. Хората гледат един месец на живо ужасии, те тръгнали да пълнят кината. Тюрлю гювеч от класа.

Свеж полъх повя откъм особено остроумното като заглавие K-Pax, в който Кевин Спейси продължи да търси нестандартните роли, които му донесоха двата Оскара през последните 5 години. Тук го виждаме като перко, който си представя, че е от друга планета, а доктор Бриджес му влиза в положението. Заглавието на филма е и планетата, от която би трябвало да произхожда героя на Спейси. Странното обаче е, че сюжетът на филма си е чиста проба пиратиран от никому неизвестният аржентински филм Hombre mirando al sudeste. Леко момчета, леко. То не бяха римейки на испаноговорящи филми, а не е и време за Vanilla Sky.

Миналата седмица щях да заложа всичките си пари на едно име – Джет Ли и пак трагедия – второ място. Очаквах гръм и трясък на “The One” в бокс-офиса, най-малкото защото Ли отказа “Матрицата 2”, заради участието в този филм. Сценарият е правен за него, както и този на Kiss The Dragon, а то е разпердушинване на всичко що мърда, бой до дупка, спиращо дъха действие през паралелни вселени и ..............екшън мале до прималяване. Ли е поканил и старата си дружка от “Ромео трябва да умре” Делрой Линдо.
Явно и това не искат да гледат американците през есента на лето господне 2001-во, а те си гледаха екшън на поразия. Питайте Гибсън, Арни, Сегал, Уилис и другите.

Третото място през последната седмица е поредният слаб конвейрен филм на Траволта “Domestic Disturbance”, за който критиците пишат, че не е толкова зле, но се надяват следващият Траволта-филм наистина да е добър. Сценарий като слънце. Мъж и жена се развеждат. Жената се влюбва и се жени за Мистър Доброто Момче, който след сватбата се оказва Мистър Да Не Ти Е В Къщата. Бившият съпруг трябва да спасява положението. Е, кой гледа вече такива трилъри? Излиза ли Траволта от дупката, в която го вкара дебелата му глава от “Бойно поле Земя”. На Костнър му трябваха 4 години за да преодолее “Пощальонът” и да стигне до “Писмо в бутилка”, който за него бе каквото е “Domestic Disturbance” за Траволта, т.е чакаме “Тринайсет дни” на Траволта.

Първото място, здраве да е ............ американците си искат глупости, т.е миналата година беше “Гринч-а” тази година есента ще е за “Monsters Inc.” на компанията Пиксар (същите герои дето изкараха великата простотия “Играта на играчките”) Но за него при следващата ни среща.

Очаквайте голямо preview на Хари Потър и т.н, защото се оказа, че половината клуб са фенове на Дж. Роулинг. Не като жена естествено.

Carlos

вторник, 6 ноември 2001 г.

Фарсът

Снощи имаше дебат на кандидат – президентите по телевизия bTV. По-добре да не го бяха правили (или пък по-добре, че го видяхме?). Във всеки случай сеира беше на ниво за радост на “драгия зрител”. Така не бях се смял от години...

Самите изказвания ще цъфнат по пресата и къде ли не и не ми се коментират.
Само две неща:
Първо – отсъстващият Първанов. Имал ангажименти не знам си къде. Мислех, че bTV е национална телевизия и се лови и там, където е бил той. Във всеки случай аз, като избирател, се чувствам обиден от него и даже и да мислех да гласувам за него, щеше да има да взема...
Иначе той поне се отърва от участие в това, което се получи. Нямам думи да го определя. Но съм сигурен в едно – моят президент не трябва да се държи така.
Бедна, бедна България...

Като помислих, ми се видя най-разумно следното решение за нас като граждани и българи, каквото и да означава това (Понеже всеки ни го обяснява, почнах да се обърквам):
Едно е ясно – всичките са маскари. Затова нека да си спестим някой лев като данъкоплатци (понеже от нашия джоб идват) и да си изберем един президент на първия тур, та поне да не се харчат пари за втори.
Така ще имаме един уикенд повече, а и ще остане някой лев за и без това продънения бюджет. Я пенсийката ще се вдигне, я заплатите в бюджетната сфера, я някой път ще поправят – все ще е по-добре от това, което наблюдаваме...

Zaro

понеделник, 5 ноември 2001 г.

Седмият ден

В събота сутринта изпратих благоверния и детето на двудневна екскурзия до някакъв язовир. Страшни риби имало там, пък и да се откъснат малко от напрегнатата обстановка у дома. Тогава аз чистя и светът ми е черен, та те го отнасят. После като се почувствах свободна, волна птичка се втурнах безпаметно в онова главозамайващо приключение, на което не може да устои никоя жена, останала сама в къщи - изтупах килимите, свалих и изпрах пердетата, излъсках апартамента до блясък - отвън и отвътре, - и като ми остана да измия само чиниите в мивката се оказа, че нямам сили да стоя права, изпуснала съм и късните новини, тъй че не ми оставаше нищо друго освен да си легна. В леглото нямаше чаршафи (бях ги изпрала), но аз и не забелязах, понеже заспах някъде по пътя към него.

Събужда ме звънец. Не , не е часовникът - звъни се на вратата. Измъквам се от леглото на автопилот и почти без да си отварям очите отключвам . На прага стои разярена пощальонката и с предизвикателен жест ми хвърля ръкавица в лицето. Ударът е доста болезнен, та малко ми прояснява зрението и установявам, че всъщност ми е хвърлила вестник - дебел, ръбест и опакован в найлон. Пак не е могла да го натика в пощенската кутия, въпреки че по нейна препоръка вече два пъти разширяваме отвора. Пак не сме си монтирали допълнителна (и по-голяма ) кутия, каквато беше другата й препоръка, така че защо поне не си оправим асансьора, та да не я караме да се качва пеша до шестия етаж?!. Тук трябва да поясня, че асансьорът в нашия блок е от онези отживелици с привкус на атракция , които потеглят само ако съвпаднат няколко благоприятни фактора - първо: трябва да си по-тежък от 30 кг. Второ: да захраниш касичката с монета с подходящ номинал и трето (но най-важно): асансьорът да е на кеф. Нашето семейство така и не се научи да ползва услугите на това своенравно превозно средство защото първо: дъщеря ми тежи достатъчно само ако носи чанта с четири пълни бири (с празните бутилки не става), второ: аз никога нямам монета с подходящ размер и стойност (не че някога съм знаела какъв трябва да е) и трето: дори да са изпълнени първите две условия асансьорът доста често капризничи и пак се налага да вървим пеш. Това не ни се отразява зле, тъй че просто не разбирам какво се е разфучала женицата с пощенската чанта. Но все пак я изслушвам търпеливо, обещавам да се погрижим за нова пощенска кутия до другата седмица и с въздишка на облекчение затварям. Край на първи рунд.

Неделя е. Къщата ми е изчистена и аз мога да отделя мно-о-ого време на себе си. Още преди месец си купих къна за коса и все нямам време да я изпробвам. Сега е моментът. Наливам в купичката вода, смесвам и намазвам обилно косата си, завивам я с найлон и кърпа и се изтягам на дивана с новия вестник в ръка. Там, разбира се, нищо не пише, но докато разгледам картинките, докато си проверя хороскопа и ето ти го минал половин час. Отивам в банята да си изплакна косата и да се насладя на новия й цвят. Кранчето на душа се завърта услужливо, но вода не потича. Не ми е за сефте – всяка неделя някой комшия прави ремонт и спира главния водопровод за няколко часа или пък включват в канализацията някоя нова кооперация в квартала и тогава няма вода с дни. Изпълнена със справедлив гняв и неистово желание да мисля позитивно обличам халата и се запътвам към кухнята да си направя кафе. Не съм се запасила с вода, но има лед във фризера и без излишно суетене го натрошавам в джезвето.

Когато десет минути по-късно ледът още не се е превърнал в течност ме загризва черно предчувствие. С трепереща ръка посягам към електрическия ключ - така си и мислех - няма ток. Мисли положително! Мисли положително! Да! Имам кибрит и декоративна свещ. Оказва се доста трудно да сваря кафе на свещ, но след като неколкократно намалявам количеството на водата (така де, ледът е потенциална вода) накрая имам около две лъжици ароматно топло кафе. Изпивам го бавно и с наслада и чак тогава забелязвам, че в апартамента е доста студено – явно няма ток отдавна. Халата не ми топли особено и мократа коса в комбинация с боси крака и леденостуден под ме принуждава да тракам със зъби , партнирайки неволно в дует на сърдито бръмчащата над неизмитите от вчера чинии муха. Решавам да взема нещата в ръцете си и правя план за действие. Първо: от опит знам, че ток скоро няма да има и ще се наложи да си сготвя нещо от лед, горчица, яйце и каноконлит (това е цялото съдържание на хладилника) без разход на топлинна енергия; второ: термометърът в стаята показва, че е 11 градуса, нямам печка с дърва, тъй че трябва да се погрижа за запазването на телесната си температура; трето: нямам телевизия, интернет нито книга и много спешно трябва да си измисля занимание за цял ден, което да не изисква употребата на вода или електричество; пето: (или шесто, или колкото е там, по дяволите!) на вся-ка це-на трябва да разкарам тази гадост от косата си!

В изпълнение на предначертания план се заемам първо: да накисна полуготови спагети в купичка с лед и да я поставя до прозореца на слънце; второ: с известни затруднения поради увитата в найлон и кърпи коса си навличам дебел пуловер и всичко подходящо за ски екипировка, което откривам в гардероба; третото е най-трудно и го оставям за после, а като стигам до косата ме осенява гениална идея - имам приятелка фризьорка, която не работи в нашия квартал и значи има доста голям шанс да не са й спрели водата. Освен това ми е близка и няма да ми се подиграва за каската от кал, в която се е превърнала къната. Слагам си шапка (на мъжа ми, разбира се, моята не би побрала цялата хавлия) и хуквам към фризьорския салон. Старателно избягвам погледите на минувачите и се правя, на “какво, не знаете ли - сега модата е такава”. Пред заключената врата се сепвам и чак тогава си спомням един, сега като се замисля, доста странен факт - фризьорката работи само на четни дати, и то - ако не е неделя. Този път вече положителното мислене ми изневерява и аз си тръгвам оклюмана. Почти подминавам киното, когато нещо тихичко ми прошепва, че там е топло и има забавления и най-важното: тъмно е. Събирам всички монети и банкноти от портмонето си и едва успявам да платя билета. В неделя прожекциите са само за двама - продават двойни билети на двойна цена. Специално за мен правят изключение - купувам си единичен билет на двойна цена, но положението ми изобщо не предполага да водя дълги, привличащи вниманието спорове, тъй че бързо се шмугвам в тъмната зала. Температурата там не е по-висока от външната. Явно се очаква двойките да се гушкат. Е, остава ми да се насладя на катарзиса от изкуството.

След половин час се разбира, че на този филм няма да има нито изкуство, нито катарзис, нито отопление и аз тихичко се измъквам. В къщи не ме очаква приятна изненада. Все така е студено и безводно. Спагетите са поомекнали,чиниите не са се самоизмили, а мухата е изчезнала. Калната каска на главата ми пука и се сипе на прах при всяко движение, ръсейки се обилно из цялата къща. Свивам се на дивана и потъвам дълбоко в самосъжалението си, което бавно прелива в нелепа следобедна дрямка по принуда. Но сънувам жесток сън:

Неделя е. Няма ток и вода, а аз съм имала глупостта да си намажа косата с нещо, което прилича най-вече на кафеникава кал. Нямам по-добро занимание и затова чета Библията. Като стигам до последната страница се стъписвам - там има телефон за връзка със Създателя и Е-мейл на Архангелския съюз. Грабвам мобифона (телефонът също не работи без електричество) и набирам дългия номер. За моя огромна изненада чувам сигнал свободно и малко по-късно Неговия глас: “Да?” .Толкова много съм Му насъбрала, толкова неща имам да Му казвам, а батерията ми е на свършване! Карам направо и без да спирам да си поема дъх:

- Сътворил си света за шест дни и на седмия си почивал, а? Щото много Се умори, а? Ми да Си беше погледнал първо творението преди да изобретиш почивния ден. Можеше да го пипнеш тук-там и сега светът щеше да е по-малко несъвършен. Сутрин като погледна в огледалото Твоя образ и подобие и ми се доревава. Претупана работа и нескопосана. При това правена още в шестия ден. Ами на седмия? Бил си вече съвсем скапан и единственото нещо, което си сътворил - неделята - си е направо провал. Какво, да не би да си починах? Да не би да се заредих с енергия за новата седмица, а? Не ти ща неделята! Искам да си работя спокойно и равномерно, без да бързам непременно да свърша всичко преди уикенда, без ужасните понеделнични и петъчни задръствания, без да си разстройвам работния ритъм и без.... - сигналът внезапно прекъсва, батерията е свършила. Още ме е яд на Него и тъкмо умувам дали да хвърля безполезния мобифон към небето или да вляза в Архангелския чат и да ги насоля и тях едно хубаво, когато ме събужда тих гълголещ звук. Гали ухото, бавно прониква в съзнанието ми заедно със сивата утринна светлина и категорично налагащият се извод - водата идва! И... Господи, благодаря Ти - понеделник е!

Bella

петък, 2 ноември 2001 г.

Бяла смърт

Мирон седеше на пода в центъра на хола, омотан с шал и навлечен като бедстващ полярник. Целият лед от фризера, натрупан в спретната камарка, приютяваше в подножието си разпъната палатката от експедициите. Тук-таме се беше поизносила от дълго висене по гардеробите и пренасяне от една квартира в друга. Понеже тоя ноември се случи възтопличък, за да докара студен планински климат, Мирон затегна кранчетата на радиаторите, а големия вентилатор на тавана се въртеше на пълни обороти и създаваше виелицоподобно настроение. Чертаеше маршрута за утре по една карта, често поглеждаше към компаса и уморено избърсваше потта от челото си. Тоя ноември наистина се случи възтопличък.

Знаеше какъв иска да стане още откакто се качи на върха на селската топола, а баба му, след като беше гаврътнала на екс цялото количество валериан от домашната аптечка, извика пожарната да го свали. Докато пожарникарите обикаляха около дървото объркани и притеснени - без стълба и техника така или иначе не можеха да направят нищо - цялото село се беше събрало да зяпа сеир, а отчаяната баба с мегафон в ръка като директор на цирк по време на промоция крещеше, придържайки се строго към сценария за такива случаи: от "шъ ти скъсам ушити, на кого съ метна толкоз диво" през "баща ти шъ тъ убий" до "мило-златно чедо на баба, слезни - шъ ти купя тава баклава", което за пресметливата старица беше равностойно на половин царство. Накрая мъдростта превъзмогна липсата на оборудване. Бабата се закле тържествено, че ще мълчи като партизанин пред тате му относно случката и материализира обещанието за тавата с баклавата, размахвайки я под тополата като бяло знаме. Мирон слезе изподран и щастлив. Горе на дървото се беше се почувствал могъщ. Толкова могъщ, че в един момент си помисли да разпери ръце и да излети, абсолютно сигурен, че няма да падне. От тогава вървеше три стъпки над земята, а дебелото рижо училищно страшилище с прозаичното име Иван, тласнал го към отчаяната тополна авантюра с подигравките си и пердаха, стреляше напусто - Мирон беше станал неуязвим дори физически.

Първата му работа като студент беше да се запише в алпинисткия клуб. Нямаше приятели, а девойките от групата го прошнуроваха и пронoмероваха в папката "антисоциален мизантроп" и още в края на първия месец от следването се отказаха да го свалят, макар че беше хубавец с ненатрапчиво интелектуално излъчване. Катереше самоотвержено, избираше най-тежките маршрути и най-мъчителните експедиции, но онова чувство, обзело го на тополата не се повтори никога повече. До Килиманджаро и Еверест не стигна поради плячката, която закачи случайно на една от многобройните кукички на раницата си през онзи горещ август. На път за гарата - щяха да лагеруват в Рила - усети леко дръпване, но не му обърна внимание. Чу викове, някаква суматоха, но беше над тези неща и продължаваше да крачи като горд жираф през гмежта в подлеза към билетните каси. "Спри бе, чукундур, че съблече момичето!", се хвърли пред него самоотвержен старец. Ани едва крепеше скъсаната рокля, от която напираха да излязат великолепни цици като козунаци, а подир нея се беше събрало ято циганета и агитка граждани-ценители на женската красота. Едва изчака Мирон да я откачи и се хвърли да го налага - не крещеше, не ругаеше, а ръмжеше като мечка на синджир. Разбра се, че си я влачи така от трамвая. "Ако събереш стотинки от зяпачите, ще можеш да ми купиш нова рокля", примирено отбеляза Ани и това се оказа единствената й проява на чувство за хумор изобщо.

За да храни нея - не беше свикнала да се лишава от нищо - и двете им деца, които логично се пръкнаха набързо след сватбата, Мирон изостави планините и се хвана да поправя покриви, да сваля котки от дървета, да боядисва фасадите и да мие прозорците на високи сгради. Рядко се осигуряваше, сякаш нарочно търсеше риска, за да удави рутината и лавината от последствия, наречени "отговорност", "семейни и родителски задължения", "подобаващо поведение на глава на семейство". Често хората го зяпаха учудено, докато клатеше крака от олука, похапвайки обедния сандвич. Беше падал два пъти - един път от третия и един път от четвъртия етаж, но главата му беше корава, а и просторите с прането се оказваха здраво закичени. Само започна да накуцва с десния крак. Ани се оказа добра майка, но свадлива, празноглава и скучна жена, с която не ги свързваше нищо, освен скъсаната рокля.

Един ден развълнувана дама помоли Мирон да се отзове веднага - детето й се покачило на едно дърво и не искало да слезе. Тополата беше висока, а малкия се ветрееше на самия връх. Мирон хладнокръвно разбута традиционното за случая множество и се изкачи внимателно по тънките клони. "Как се чувстваш, мъжки!", запита той детето с безгрижен тон, когато вече беше на една ръка разстояние. Малкият го погледна усмихнат и Мирон прочете отговора в безстрашните му очи - "Могъщ!". Гледаха се втренчено дълъг миг, но малко преди да разперят ръце и да полетят, бащинските инстинкти дръпнаха Мирон в реалността. Той протегна ръка и сграбчи детето в прегръдките си. Смъкнаха се полека на земята, смигнаха си заговорнически и се оставиха на тълпата да ги мачка и изследва.

Вечерта Мирон се прибра в празната къща - Ани беше заминала при майка си с децата за празниците. Аристократичната му тъща никога не го канеше, но за него това си беше истинско облекчение. Така се озова с компас в ръка пред фризера с палатката, крилата на ушанката му плющяха под напора на виелицата, а нарисувано огнище върху паркета в хола почти не топлеше. Когато Ани и децата се върнаха след два дни, го завариха вкочанен. Съдебният лекар постави диагноза "смърт от измръзване".

Nadie