четвъртък, 20 декември 2001 г.

Порцелан

Днес порцелановите кукли ще имат състезание. Коя ще скочи най-далече върху мраморния под. Ще се засилват, затворили вечно отворените си очи и ще се хвърлят от ръба на масата, беззвучно пищейки, очакващи порцелановия си край. Една след друга ще чакат мълчаливо реда си, за да могат да станат безмислена купчина от нарисувани парченца, в които едва ли някой ще познае нещо друго освен счупените очи. Човешко, колко човешко ще бъде в душите им, осъзнавайки, че единствената награда е парченце от тях да се забие в крака на някой и така, поне за секунда куклите ще станат ножове. И ще отмъстят за това, че ги забравяме когато порастнем. И че сме счупили техните порцеланови сърца.

Аз приготвих метлата, събух се и сега чакам.

Vasi

четвъртък, 13 декември 2001 г.

Българката - дизайнер на пари от Берлин


Гърбът на монетата от 1 Euro
Покрай политическите и корупционни страсти, покрай недоимъка един факт така и убягва на българските медии. А е добре да се знае какви е чада раждала България.

На 30.12.1998 Berliner Zeitung пише “Скоро нейният орел ще е във всички джобове”. Става дума за монетите на новата валута – Еврото.

А дамата, за която иде реч, се казва Снежана Русева – Хойер. Тя, заедно с мъжа си Хайнц Хойер, има зад гърба си 8 години успехи в дизайна на монети. Те са правили вече монети за три валути, възпоменателни монети. Те са първите, поставили животно на немска монета, правили са възспоменателни монети и за екзотични републики, като Науру и Вануату.

Историята започва преди 29 години, когато Снежана отива в Източен Берлин за следва графичен дизайн. С твърдото обещание пред баща си да се върне обратно. Но още през първата седмица се среща с Хайнц, за когото и се оженва през 1976 година. В България все пак се връща, но заедно с него. Получавала е стипендия (помните ли ги тези стипендии?), и по договора трябва да работи 3 години, за да си отработи парите. Иначе трябва се връщат. И понеже по това време двамата не ринат парите и сумата е непосилна за тях, се озовават в Родината. Работа за нея естествено няма, но след дълго търсене попада все пак в някакво издателство и започва изплащането. През това време Хайнц се размотава по морето, където все пак получава възможността за извае от мрамор един дионисиевски паметник за града Балчик. Така трите години стават четири.

След завръщането си в ГДР започват първите опити с пощенски марки, медали и монети. Обаче понеже старото ГДР не е можело да се преживява от това, Хайнц започва да преподава в старото си училище, А Снежана – да илюстрира детски книжки. Някъде по това време се раждат и децата. Появяват се и първите им монети – ГДР-марки.

След промяната и съединението се опитват да пробият и в новата Германия. Ако и известни в ГДР, в западната половина по това време никой не чувал за тях. Успеха идва бавно но сигурно. Така се появяват и монетите за общата марка на обединена Германия.

Сега идва и еврото. Двамата спечелват конкурса за изработване на гърба на немските монети от 1 и 2 евро (гърбовете на монетите във всяка страна са различни). И съответно са едни от първите, който са ги пипнали. “Бяха още горещи, директно от пресата”, разказва Хайнц пред Berliner Morgenpost.

Това е, което успяхме да разберем за една талантлива българка, разнасяща славата на България из Европа. Нека и върви така и за в бъдеще.

Zaro

сряда, 12 декември 2001 г.

Че кое му е новото?

Първо дойде новото време.
После минаха 100 дни.
После минаха още няколко дни.
И имаше и нови неща.

Само не мога да разбера кое му е новото да се уволни някой неудобен от телевизията. Това го можеха (и правеха) и преди. Дето се казва – който не е постъпил в БНТ, него не са го уволнили.
Ново ще бъде, ако са го уволнили така, че да не може да ги осъди и да се върне. Май и това не успяха.

Ново щеше да бъде и ако депутатите си седяха в пленарна зала и работеха. Е, ново ще е ако почнат да ходят само по трима. По случая Соломон Паси каза, че в Европа можело да се гласува и от тоалетните. Като гледам колко е празна залата почвам да се безспокоя – да няма нещо в тия кюфтета, че все по тоалетните киснат нашите депутати? Дано са им направили достатъчно тоалетни, че да не висят по опашки, горките, и да се стискат...

С времето спрях да се интересувам и от БНТ и от Парламента. И предаванията на Явор Дачков съм ги гледал колкото предаванията от Парламента – т.е. никога.
По-лошо – спрях да се интересувам и от други работи...

Въпросът ми е – защо и докога трябва да плащам за тия глупости. Щото интересувам се или не – данъците си вървят.
Дано поне на някой му е интересно. Щото държавата нали това прави – преразпределя благата. Аз плащам данъци, но не ми е интересно. Друг не може или не иска да плаща, но му е интересно. Понеже иначе би се оказало, че държавата България и това не прави.
Не дай си Боже!

Zaro

вторник, 11 декември 2001 г.

По това време на годината ...

Тя тая тема си е за сериал – "Странна държава", V филм, 27. епизод, - но като кажеш "България", то си е ясно. А конкретно по темата:

По това време на годината правителството раздава тринадесета пенсия и тринадесета заплата в бюджетния сектор. За да се зарадват хората и да имат някой лев за празниците. Но за да има тринадесета пенсия и тринадесета заплата трябва – ясно е - да има пари в бюджета. Отлично информиран източник от правителствените среди обяви, че това щяло стане като БТК и НЕК си платят данъците. А пък те за да имат пари, трябва да си платя аз телефона и тока. И ето как се получава “хранителната верига”:

Получавам заплата, върху която ми удържат ми данъци. Макар и не от бюджета, по това време на годината получавам и аз тринадесета заплата, която ми удържат като данъци.

С част от това, което ми остане, си плащам тока. И тъй като отоплявам жилището си с електрически уреди, а по това време на годината на картата за времето пише –еди-колко-си° сметката ми хич не е малка. Разделям се с аванса си изцяло. Поне ни беше топло, за другия месец ще трябва да се справяме с пуловери. Или както се казва “декември студен, януари – гладен”. Дай, Боже, да не стигнем до там.

Това е времето, когато "се активизират грипно-простудните заболявания” (както звучи по телевизията). С прости думи това означава, че ще трябва да похарча маса пари за лекарства на хлапето...

Добрият Белобрад Хахо (или голобрад – зависи там теологията как е :) и той се присетил точно по това време на годината да носи подаръци. Ама джуджетата и те искат тринадесета заплата, и елените тринадесета порция там каквото ядат – овес ли беше, лишеи ли...

Е, как стана така, че миналия месец имаше пържоли и вино на масата, а сега – когато уж ми бяха дали нарочно някой лев – ще караме на боб.

Тринадесета заплата ли?... Ай-сиктир, мерси!

July

Добрият старец

Честно казано не познавам добре традициите. Не ме и интересуват особено засега дотолкова, доколкото синът ми е малък и му е рано за които и да е дядо, освен за собствените му такива. Че са се променили традициите променили са се. Коледарските песни се пеят единствено след доволна употреба на алкохол и то обикновено не точно на Коледа. Сурвакането си стана занаят за циганчетата. Ясно е едно - че Борис няма да сурвака.

Това за което искам да пиша обаче е, че Коледа е един хубав християнски празник, време в което трябва да отворим душите си навън, да се загледаме в себе си, да намерим доброто, останало у нас и да го оставим да се покаже. Иначе казано – поне веднъж, за разнообразие, да бъдем добри един към друг. Все пак са малко празниците, църковни и официални, които не са свързани с това, че някой е убил друг някой с особен успех. На Коледа поне се родил някой (оттам и Йежишек, Baby Jesus, Christ child, Christkind и т.н.). Дали за добро или за зло е друг спор. Но е хубав празник.

За доброто. Живеем в свят и държава, където грижата за оцеляване е пръв приоритет. В забързаното, задъхано ежедневие често забравяме, че сме и хора. Във времето на процъфтяващите еснафски ценности, във времето, в което простакът – новобогаташ или “интелектуалецът” - бияч още са на мода, забравяме да видим, че и другите са хора.

Та независимо дали вярваме в Добрият старец (независимо как го наричаме), е използваме поводът и поне веднъж погледнем с добро на околните, нека зарадваме семействата си, нека се отнесем с добро и поне един случаен човек...

За по-добро утре, дай Боже!
Амин!

Zaro

сряда, 5 декември 2001 г.

Teramisu - по български

Здравейте,
Пише Ви една средно статистическа българка, със средно статистически джоб, мозък и коефициент на полезно действие. Изхождайки последното, реших да предложа нещо за Коледната ви трапеза.
Сигурна съм, че при всички случаи ще имате прекрасни блюда с предястия и ястия, та за това ви представям скромният ми десерт.

TERAMISU - по български

Приготвя си по следният начин.
Взимате 5 яйца. Съвсем обикновени 5 яйца, като 8 милиона българи примерно, или 10 милиона гърци, или което и да е число по населеност на европейските държави. Трябва да ви спомена, че яйцата им са много по-безвкусни и безцветни.
Но, да речем намирате българските осем милиони 5 яйца. Следващата стъпка е на вид проста, но много отговорна, тъй като ни предстои разделяне на жълтъците от белтъците. Емигрантите – така да наречем белтъците, горките, не само, че трябва да ги разбием с миксер (до тъй бленуваният сняг, който в Гърция никога не можеш да усетиш истински), но с малко нескрит страх ви споделям, че се слага малко сол.
Ах, колко са солени сълзите в чужбина!
Болезнено е, но след разбиването им изглеждат прекрасно. Стават пухкав сняг, във “вид удобен за логаритмуване”. Оставяте ги търпеливо да чакат шансът си в чужбина.
Продължаваме с жълтъците останали в държавата. В същност, продължението е с 5 супени лъжици захарни предизборни обещания. Не се притеснявайте изобщо! Както знаем, предизборните обещания се стапят напълно при разбиването им с миксер, максимално след 5-10 месечни или годишни минути. След този тъй значим момент, пред нас е вече останалата макар и малко, но за това пък достатъчно побеляла от студ, ад и гняв народна маса. Оставяте я и нея, да се готви за празничната или празната (е разликата е само в три звука!) трапеза.
Естествено, на студено!
Как да ви опиша сега бишкотите?! Може да ги намерите по 10-20 броя в пакети, като онези пакети в които обикновено се скриват спечелените пари при преминаването на границата. Колко наивно!
Всеизвестен е сладкарският нюх на проверяващите.
Но това е друга тема.
Та, как да ви опиша бишкотите?! Този градивен елемент в представеният сладкиш. Може би ще ви помогна ако споделя, че характерът им напомня характерът на днешната младеж – потапят се в студено кафе и коняк. Трудно е, че трябва да се улучи моментът на изваждане. Ако се оставят повече от необходимото се разкашкват и обезсмислят, а ако ги извадиш бързо си остават безвкусни сухари. Звучи ли ви позната? Но знам, че ще се справите от опит.
Така, успешно извадените бишкоти се редят една до друга – плътно, неотстъпно и упорито, както безбройните опашки с желаещи да емигрират в чужбина. Един след друг, бишкота след бишкота докато свършат. Не е трудно, иска се търпение!
Да припомним: имаме един съд отчаяно разбити емигранти – белтъци, една държавна купа отчаяно разбити с последни илюзии жълтъци, известен брой напоени бишкоти и ... никаква надежда да излезе нещо от всичко това.
Но само на пръв поглед!
Фактически стигаме до най-отговорната и значима част от нашия десерт – направата на крема.
Той всъщност издава своеобразният характер на българското “терамишу” – този оригинален и самобитен български вкус! Как се постига той?
Както знаете, всички българи сме заклети индивидуалисти и може би, в даденият пример няма да се досетите, че на тази толкова симпатична, подсладена вече не 8 а (след емигрирането на белтъците) не знам колко милиона яйчена емулсия й трябва ...какво?
Е, какво не бихте и помислили да сложите в един сладкиш?
Обичайно се слага шоко, ванилия, шоколад, вишни, ягоди и т.н. но сиренето-крема ще бъде най-откачената идея за сладкиш, нали?!
Ах, този солен вкус! Все ни върви на сълзи!
И въпреки това, резултатът е поразителен! Само се искат известни усилия, защото специалното сирене има и специално име – “Честни полицаи”, е марката. Доста е скъпо. Има го и под друго име – “Управляващи, милеещи за народа.” Е, намира се трудно, разбира се, но в другите европейски държави се среща и то на доста прилична цена. Внимавайте да не е мухлясало или с изминал срок на годност. Разбърква се добре с държавните жълтъци до пълно взаимодействие...
Тогава ще видите как ще се върнат и емигрантите – белтъци на мястото си. Всички заедно – в една държавна купа. Каква радост за очите! А за сърцето!
След това е лесно като песен – изсипва се сместа върху чашките до изнемогващите вече бишкоти. Но тук има една малка подробност. Трябва да се удържите от опитвания, облизвания на пръсти и други подобни примери на някои полицаи и банкери, защото след подобна намеса .както знаем от горчив опит) пред нас остава само един празен поднос.
И така, ако успеете да се удържите в тази насока, пред вас вече ще стои най-симпатичният сладкиш с най-неочакван вкус!
Последното изпитание обаче е известно или по точно неизвестното време ( в българският вариант) за което сладкишът трябва да престои в хладилника. Но обнадеждаващото, е че за Коледа ще стане...
Поръсва се с какаото на съвременният живот, сервира се на подходящ поднос върху европейска покривка стил-балканско каре.
Да ви е сладко!

Л. Колева, гр. Спарта

Записки по пътя

Когато преди десетина години нашата страна се бе запътила стремглаво за Европата, и Шенген и хлопна резето под носа, и аз като повечето българи останах безкрайно огорчена.
Преди 10.10.1989 г. си мърморех, когато бяхме другарки и другари, и ни плашеха с Хелзинкското споразумение – това да, но след 10.10, след като станахме госпожи и господа, защо трябваше да има някакво Шенгенско метро, което трябваше да прескочим, те това не го разбирах. Приех хлопването като лична обида даже, чувствах се като човек със смачкано самочувствие, а на това отгоре и джоба ми беше празен.
И сега не съм сигурна дали толкова Шенген ми смачка самочувствието или празният ми джоб, но със сигурност знам, че се чувствах много кофти. Кофти, кофти ама следях политиката и като чух Доган да казва, че пътя на България за Европа минава през Босфора, смачках се още малко, но си рекох, че от Доган велик везир няма да излезе. Политикономика е учил човека и му личи! Обаче, като чух после Бойчев ли беше или Кулеков не знам, да потвърждават тезата на Доган и то не само за Босфора, но за по-сигурно и пред Дарданелите, и че само така “ще се оправим”, коригирах си мнението за Доган и се стегнах.
Пред Босфора и Дарданелите думах си, цяла България не може да мине, провинции са това тясно е! Но по единично може! Така ще се спасяваме, така ще “оправим”, рекох си и взех пари на заем. Намериха се и хора – извадиха ми виза за Гърция, и потеглих.
Гърция ме посрещна като европейска страна от 60-те години – със стачка. Пътя Солун-Атина беше блокиран от стачкуващите. Нито влак вървеше нормално, автобусите хич. Затова пък такситата знаеха един малко обиколен път, колкото да избегнат блокадата и така напред!
Като герои от Джером К. Джером – пет души в едно такси без да се брои шофьора с куфари и чанти, които не се събираха в багажника. За 6 часа и нещо преминахме над 500 км. и от Солун се озовахме в Атина.
Атина, град като град, както бе казал някой чудомировец, малко по-голям от София и чужденци, чужденци и всички жални за Европа. Жални, жални ама който веднъж се е докопал до тука не мърда, освен ако не го размърда “Астиномията” (полицията) при някоя поредна чистка.
В Гърция не само чужденците са жални за Европа, но и самите гърци, “ониревун тин Европи”(мечтаят я Европата)...Нямат самочувствието на турците например, които само с един пръст дето се казва са се опрели на европейският континент и се смятат за европейска страна.
Гърция като “алитини хора ста Валкания”,(истинска държава на Балканите) си страда от балканския комплекс, мечтае за Европа, въпреки, че стандарта й в сравнение с всички Балкански страни е не само европейски ами направо американски.
Да се озовеш в чужда страна сам, без да знаеш език, без пари, да си мъкнеш дисагите с километри, като шерп, но не в планината, където никой не те гледа, а в един цивилизован град, да се връщаш, да се сещаш за тези преживявания ще те обявят за мазохист, затова направо към успеха!
За 5 месеца смених две работи, платих на две бюра за намиране на работа и третата, която ми намериха сънароднички, без да плащам – случих! Работата не беше лесна, но заплатата беше добра, хората на които попаднах-още по-добри, а пък аз колко се стараех...
Суперлативите по мой адрес не закъсняха и ще излъжа, ако каже, че не ми е било приятно да ме похвалят, но похвалите не ми вирнаха ни носа ни главата.
Грижех се за една болна, възрастна жена на легло. Една от дъщерите на “кирията” (госпожата), живееше в същата кооперация и беше винаги на разположение. Така при едно от поредните посещения на лекуващата лекарка при болната, изрази възхищението си от хигиената, а дъщерята на кирията, каза, че това го дължи на мен и продължи да ме хвали. Тогава докторката попита каква съм по народност. Като разбра, че съм българка, лекарското заключение беше: “Българките са добри, еди кои си лоши”! И, а да ми потекат сълзите от умиление, но стана нещо по-друго. Почувствах, че главата ми, която преди това като че ли беше на шията ми, е кльопнала доле пред краката ми и за да си дойде на място трябваше да я подритвам като футболна топка. При тия вълшебни думи сама си дойде на мястото и аз се почувствах като член на английския клуб на лордовете. Бре, рекох си колко е било достойно да си българин? Шенген ли? Те не ни искат на континента, а ние направо през Ламанша та в клуба!
Ей, такова ми стана самочувствието от лекарското заключение тогава, но после заради другарката Ценка се наложи да се изключа от клуба.
Това стана месец по-късно, когато дъщерята на кирията, разказа на мен и на една приютена българка, как по-предишната наша сънародничка, след като е работила цяла година, и когато бабата се е разболяла, и залежала, Цанка е обрала апартаментчето, оставила е сама посред нощ болната и се е измъкнала “по търлъци”.
Като чухме всичко това с другата българка, погледнахме се като бити кучета в очите – време за връщане рекох си няма, далеко са Босфора и Дарданелите, тук позорно ще се загива край Термопилите и се самоизключих от клуба.
От тогава изминаха повече от четири години.
Не щеш ли, разбра се –Шенген отпадна! И въпреки, че бях много, много уморена, а, да подскоча от радост, но се сетих за Ценка и си рекох: “Прощавай Роде мой, яла съм ти попарата и не смея да се фукам с тебе.”
За Великден, синът на кирията, където работих от една година, дойде да ни поздрави за празника. Завари и една съседка – гъркиня, която бе дошла по същия повод. Заприказвах ме се, стана въпрос за безвизовият ни режим, стана въпрос за работниците – чужденци и когато се засегна болният въпрос – престъпността, тогава аз умно си замълчах и се опитах да си почеша главата с пръстите на краката.
Изпуснала съм част от разговора, но добре чух ласкавите думи на гъркинята по мой адрес, а когато сита на кирията допълни, че 75% от българките са точни, верни и правилни т.е свестни, добри), очите ми се напълниха с благодарствени сълзи, потекоха ми по шията чак и така разбрах, че главата ми без подритване си беше дошла пак на мястото.
И тогава я отписах Ценка! Сетих се какво беше казал русчуклийката Канети за майка си, че от отделни членове на фамилията си сее срамувала, но като цяло от рода си е изпитвала само гордост и гордост!
В този момент сякаш чух и думите на Царя – “Та ние сме си европейци”! каза ги още преди десетина години!

Юлия Сушичка, Атина

В един момент

Специално посветено
На гръцката действителност


И вървях... В един матов, мрачен ноемврийски ден. Бързах в чуждата столица. Изморена, преследвана от толкова грижи и проблеми.
И изведнъж – хоп! – Изникна едно хлапе, с големи сини и бистри очи...и с голяма прашка.
-Да се прицеля ли? – ми казва.
-В кой се целиш, хлапе?
-Целя се в несъстрадателността и безчувствието на великите управляващи.
-Целя се в банкерите с вратовръзки, които часове, дни и години ни съдят от червените и зелени светлини на паричната борса...
-Целя се в дебелите новобогаташки-госпожи, когато водят кучетата си на фризьор...
-Целя се във всички полицаи, депутати с луксозни костюми и с още по-луксозни лимузини, със “сиромашки” вили, които се мъчат – заради “бедните” над чиния с омар и хайвер...
-Целя се в добре нагласените дребни човечета изгниващи пред телевизора на псевдо – “културните”, продаващи евтино изкуство...
-Целя се в добре охранените владици и попове, които с църковна фарисейщина скриват истинското значение на вярата...
-Целя се...Целя се... Целя се...
накрая се прицели в мен, прикритата в делата ми и в думите ми. Мен, която изтърпя камъкът ти да премине през душата ми и да я изправи в правилна посока.
И ВСИЧКО ТОВА
В ЕДИН МОМЕНТ

Неда Кирилова

Запознанство

Току-що бе пристигнала. За пръв път идваше тук. Беше отседнала в някакъв хотел в центъра. Едва дочака да й донесат багажа и се просна на канапето. Не помнеше откога не е спала. Отпусна се и заспа. И този път не сънува нищо. Когато се събуди, не знаеше колко време е минало. Опита се да си припомни защо бе дошла именно тук, но не можа. Извади бележника от раницата си, но и там не намери нещо, с което да свърже пристигането си в Лондон.
Беше около 21 ч. Навън бе тъмно и мокро от дъжда, който за N-ти път се изсипа над града. След като взе душ, реши да излезе. Усети, че силите й се възвръщат и й стана някак хубаво.
Знаеше, че няма да скучае тази вечер. След броени минути бе на улицата. Наоколо имаше много хора, които се разхождаха. Отвсякъде светяха реклами и тя за момент се умори от толкова много светлини. На “Пикадили” реши да си почине. Седна на един тротоар и запали цигара. Не беше сама. На площада освен нея имаше една влюбена двойка, един мрачен господин, който разхождаше някакво мършаво куче и една загадъчна фигура, която тя, в първия момент не можа да определи. Беше мъж, с къса черна коса и леко набола брада. Той забеляза, че тя го гледа, но реши, че е още рано да я заговори. Тя продължаваше да го гледа. Струваше й се, че го е виждала и преди. Искаше й се да го приближи, да го заговори, да го целуне дори, но не посмя. Опита се да каже нещо, но от устата й не излезе дори звук. Не можеше да помръдне.
Небето започна да се прояснява и задуха лек ветрец. Нощта бе приказна. Всичко наоколо сякаш оживя. Тя стана по-чувствителна. Сетивата й се изостриха. Струваше й се, че може да чуе човешки глас от другата улица. С нея ставаше нещо, но тя още не знаеше какво. Някакво ново непознато чувство я завладяваше.
Той забеляза, че тя продължава да го гледа. Стори му се дори, че му се усмихна. Разбра, че не му остава нищо друго освен да я заговори. Той стана и бавно се приближи към нея. Когато видя лицето й, се разтрепери. Струваше му се, че всеки момент земята ще се преобърне и ще го затрупа. Кръвта му кипеше, а тя чуваше ударите на сърцето му. Не каза нищо. Седеше пред нея и не можеше дори за секунда да откъсне поглед от очите й. Струваше му се, че в тях се отразява целият му живот. Искаше му се да я попита защо се появява толкова късно, но сам осъзна абсурдността на въпроса си след като се виждаха едва за първи път. Нищо не я попита. Гледаше я само в очите. Цял живот можеше да стои така и да я гледа. За него вече нищо друго нямаше значение.
Тя не се учуди от поведението му. Спомни си нещо незнайно от къде за Вавилон, за езиците, които Бог разбъркал не за да се разбират по-трудно хората, а изобщо да не се разберат.
Осъзнавайки безсмислието на думите – не каза нищо.
Тя стана, хвана го за ръката и те поеха в неизвестна посока без да проронят и дума.
Градът бързо ги погълна и те изчезнаха от редовете на тази история. И никой не знае къде са сега. Някой казват, че са се превърнали в риби и плуват някъде из Темза.

Явор

вторник, 4 декември 2001 г.

Интелектуална

А уж бяхме тръгнали за Европа, за Америка и за не знам си къде. Глупости на търкалета.

Излезе един “интелектуалец” и си наби един полицай, понеже не му позволявал да си паркира, където си иска. Много интересно.

Първо полицията е затова да се слуша. Доколкото знам там, за където сме тръгнали при съпротива на полицай при изпълнение на служебните му задължения очакваната продължителност на живота рязко спада – до няколко минути. Дори и без да бие полицай, а само ако на полицая му се стори, че указанията му не се изпълняват достатъчно бързо и точно.

Ние обаче сме други. При нас може. Полицията е затова да се бие и да се псува, че не си върши работата. Ами как да я свърши? Избраните от нас не и обръщат внимание. Защо тогава да го правят престъпниците. Те и без това са извън закона.

Както и да е – на някой толкоз му бил ъкъла. Срамното в случая са подписките на другите “интелектуалци”. Приказките за “гаври” и не знам си още какво. Време е да разберем, че законите, хубави или лоши, са затова да се спазват. Ако не е така, тогава нека някой от тях ми каже следното. Аз, като инженер, който не заема постове, интелектуалец ли съм? Ако съм, то мога ли и аз да бия полицаи. Ако мога – с какъв чин да са и по какъв повод?
Ако все пак, бивайки инженер, съм по-долна класа интелектуалец, кого мога да бия безнаказано?
И главното – в кои закон е написано това, за да си го прочета и да мога да го цитирам, докато си шамаря някой: “Виж сега, аз вярно те бия, ама е законно, понеже съм интелектуалец и мога да бия отпадъци като тебе според член еди си кои, алинея еди си коя...”
А, да – също да попитам кога мога да крада....

Уф, хайде стига глупости...

Срам, СРАМ!!!

Zaro

понеделник, 3 декември 2001 г.

Nothing But HARRY Up

“Harry Rules”, “Harry Shooter”, “Harry War”, “Potter smashed the pot” – това са само част от заглавията, които заляха световните медии след размазващия дебют на “Хари Потър и магическия камък”.

Истерията завладяла кино-маниаците граничеше с тази на феновете на “Stars Wars”. Още на втория ден от официалната премиера на филма започнаха залаганията, дали най-после се е появило филмовото събитие, което ще успее да прекрачи заветния четвърти ден и да събере 100 милиона долара. Въпреки, че това не се случи, филмът на “самия в къщи” Крис Кълъмбъс се нареди сред “Джурасик Парк” и “Епизод 1” в галерията на US-Box-Office-героите, като запази за себе си рекорда за ню-ентри № 1 за всички времена.

Голата статистика до момента показва приходи от 220,1 милиона долара за 15 дни от излизането на филма на голям екран, второ място за всички времена относно това “на кой ден кой филм влиза в Клуб 200” и трета поредна седмица на върха на чарта. Дали Oceans 11 на Содърбърг, Робъртс, Клууни и компания ще имат сили да свалят Хари Потър от върха ще разберем на 7 декември. В противен случай единственият кандидат за слава до края на годината си остава “Властелинът на пръстените”.

За първи път няма да говорим за класации, а обещаното от Why Bulgaria “рreview” ще се превърне в едно “след-view” изследване на интересни факти около книгите и филма от типа “знаете ли, че”, а именно:

    Знаете ли, че :
  • Първата идея на Дж.К.Роулинг за младия вълшебник се появява във влака, пътувайки от Манчестър за лонодонската гара Кингс Крос през 1990 година;
  • Дж.К.Роулинг дописва първата книга в Португалия, където сутрин създава Хари, а следобед преподава английски;
  • Бившият мъж на Дж.К.Роулинг се нарича Хорхе Арантес;
  • Първото издание на Хари Потър е дело на Bloomsbury Children’s Books е в 500 екземпляра;
  • Сумата, за която Дж.К.Роулинг продава правата за филмиране върху първите две книги за Хари Потър е 700 000 долара (човекът на Warner осъществил сделката е Дейвид Хеймън);
  • До края на 1999 година Дж.К.Роулинг е спечелила 40 милиона долара от авторските права върху книгите;
  • До края на 2000 година са отпечатани 100 милиона екземпляра от книгите, като превод е направен на 47 езика;
  • Дж.К.Роулинг отказва да присъства на връчването на ордена й на британската империя от Елизабет ІІ, поради това, че по същото време се провежда театрално представление с участието на дъщеря й Джесика;
  • Стивън Спилбърг е бил заинтересован от осъществяването на филма, но както твърдят близки до авторката се “дезинтересирал” след първия разговор с Дж.К.Роулинг;
  • Режисьорът Крис Кълъмбъс е съгласувал с авторката всеки от първоначалните сторибордове за филма;
  • До момента Coca Cola е инвестирала 150 милиона долара в рекламата на Хари Потър;
  • Сценографът на продукцият Стюърт Крейг е носител на три награди “Оскар” за “Ганди”, “Опасни връзки” и “Английският пациент”;
  • Гигантите за производство на детски играчки “Mattel”, “Lego” и “Hasbro” са заплатили до момента лицензи права в размер на 50 милиона долара и имат правата за производство на 160 вида играчки, свързани с Хари;
  • Warner са предложили телевизионните права за “магическия камък” на ABC, NBC, CBS и Fox за сумата от 70 милиона долара (справка: до момента рекордът се държи от “Титаник” с 30 милиона долара);
  • Преди да е бил продаден и един билет за филма, постъпленията от merchandise са били 150 милиона долара, а общата сума очаквана от Warner е 1 милиард;
  • Дж.К.Роулинг очаква 500 милиона долара постъпления от правата върху книгите;
  • Дж.К. Роулинг е родена 31 юли 1965 година, Хари Потър на 31 юли 1990 година, а изпълнителят на главната роля актьорът Даниел Радклиф на 31 юли 1989 година;
  • Продуцентите на филма са получили 80 000 писма със заявки за ролята на Хари Потър, близо 200 училища са предложили услугите си за снимки;
  • Тим Рот е бил кандидат за ролята на Снейп, но отказва заради участието си в “Планетата на маймуните”;
  • Даниел Радклиф е играл и в продукцията на BBC “Дейвид Копърфилд”...


Моля допълвайте, какво не знаем, че ..........

Carlos