вторник, 27 февруари 2001 г.

Червено – бяла снимка

Честита Баба Марта!

Щрак! Група весели деца тичат през рядката киша, окичени като генерали с червени и бели конци.

Щрак! Сивотата на улиците я няма – още преди кокичетата да се подадат съвсем, са нацъфтели ярки червено-бели сергии, отрупани с всякакви мартеници. Обичам да си правя конкурс за най-кичозна. Тази година безапелационно печели руса кукличка Барби с губерка за закачане между нежните барбешки плещи и омотана с червено-бяло шалче около врата.

Щрак! Грамадни Пижо и Пенда се усмихват, хванати за ръце и подскачат върху внушителния батут на гърдите на една тетка.

Щрак! Я, дърво, окичено с червено-бели шалове. Опа, грешка! Това ще да е дървото на цесекарите. Без да искам се обърках.

Щрак! Парламентарист със синьо-бяло нещо на ревера върви забързан по жълтите павета. Загадка: познайте от коя парламентарна групичка е.

Щрак! Това трябва да е екскурзоводка. Ходи сред стадо объркани японци, непрекъснато обяснява нещо и ги боде един по един с червено-бели пискюли. Японец с мартеница – странно! Ама те изглеждат някак си щастливи от това, че са ги приели в този особен червено-бял клуб.

Щрак! Красиво момиче с бяла кожа и яркочервено червило. Хъм-м-м, тая май не е подходяща за бабомартенския ми албум. Ще сложа другата – пак красиво момиче с една червена и една бяла плитка.

Щрак! Този път в кадър попадна моя малчо. Усмивката си я е закачил зад ушите и пее с пълен глас:
‘Баба Марта бързала,
Мартенички вързала!’.

Докато пее, суче от две кълбета червено-бели нишки, сплита ги в чудновати форми, а после погва кучето и започва методично да го омотава. Кучето, изглежда, изобщо не е почитател на традицията и нещо не могат да се разберат, особено по въпроса за мартеницата на опашката.

Щрак! Този път в кадър сте вие. Ама ви хванах, че сте без мартеници и това хич не ми харесва. В чужбина сте? Че какво от това. Дайте си адреса и ще кажа на синето да престане да тормози кучето и да ви прати една от неговите. Да сте бели и червени, весели и засмени, живи и здрави! И да не забравите като видите щъркел да я вържете за някое цъфнало дърво или да я сложите под камък. Току-виж я германци, я англичани, я каквито-са-там-където-сте, се сдобият с внезапен берекет, без да знаят, че вие сте в дъното на заговора.

Nadie

За ученето, училището, интернет, телевизията и другите...

Стана модерно (и вече даже спря да е модерно) да се говори за това как интернет щял да измести телевизията и даже по-лошо – книгите, как съвременните деца не са ‘като хората’, понеже не играят на улицата, а висят пред компютърните екрани. Загрижени родители хванаха пришки на устата да се изказват, журналистите се пениха...

И какво стана? Ами нищо не стана. Цялата работа е в уникалността на нещата – те просто се допълват. И във възпитанието, естествено. Защото децата са наша креация – на каквото ги научим, каквото чуят и видят от нас – това ще е. Естествено разчитаме и на училището, но в чисто фактологичната платформа: ‘кои?’, ‘кога?’, ‘какво?’, а ако ги научат и ‘защо?’ – ами много хубаво, а пък ако дай Боже ги научат и сами да мислят и да определят това ‘защо?’ (ех, мечтиии, мечтиии...) – е тогава би било идеално. Само че не е. Нека не се засягат учителите, има много добри сред тях, но и там е като при адвокатите: 1% разваля лошото име на останалите 99%.

Изобщо възпитанието си е наша работа и задължение. Ако стана най-добър в света по хранене с лъжичка или смяна на памперси, от това няма да спечели никой. Ако дам на детето си спокойствието, вниманието и любовта си, ще му помогна много повече, отколкото ако му купя 100 играчки. Ако му предам разбиранията си за света, за добро и зло, за красиво и грозно, това е повече, отколкото ако му давам по 5 лева, всеки път, когато ми ги поиска. Ако го науча, че човек е отговорен за думите и делата си, че ‘казана дума – хвърлен камък’, че просто трябва да отстоява желанията и обещанията си, това е повече, отколкото да го ‘вадя от калта’ всеки път, когато закъса.

Така е и с ученето. Аз и никой друг мога да науча детето си да мисли върху това, което чува, вижда и чете. Аз мога да го науча, че информацията е наи-ценното нещо на този свят, но за този, който може да я разбира и ползва. За фактите и подробностите – там е училището – докъдето се справят. После пак аз. А пък информационните носители, които се ‘изяждат’ един друг – това са явни глупости. Нека само си прецени, според това което вижда и чува. Нека не цитирам стари вицове за лап-топа в тоалетната, но нищо не може да замени удоволствието от книгата в дъждовния следобед, например ....

Така е и с работата. Няма да забравя дядо ми, лека му пръст, който държеше всеки ден да свършим по нещо. Нещо по наш избор, но докрай. Трудолюбието (и мързела) не ни се падат от тотото...

А пък колко безценни са игрите на улицата, с другите деца – това е съвсем друга тема. И пет ‘Патиланци’ и подобни не могат да ги заместят.

Стига, че май се разпених. Ако и да съм пропуснал нещо. Май и не исках да съм изчерпателен.

Zaro

US Box Office: Ханибал продължава да е непоклатим на трона, Ръсел и Костнър се провалиха

Това, че ‘Ханибал’ продължава да е на първо място в чарта не бива да ни учудва.
Не само защото Why Bulgaria го предрече.

Продуцентите на филма много точно откриха ‘дупката в киноафиша’ през февруари, малко след ‘Cast Away’ и преди задължителната олелия около раздаването на Оскари-те. Трета седмица поред ‘Ханибал’ е на върха независимо от по-скромния си финансов резултат в рамките на 15 милиона долара за уикенда. Въпреки тоталната ханибал-мания по света Австралия направи всичко възможно да забрани филма, като му сложи етикетче ‘забранен за деца до 18 години’. Първоначалното решение на цензурата на зеления континет бе, че филмът може да бъде гледан от деца и юноши до 15 години само с придружител, т.е на принципа ‘мама, татко и аз’.
Много бързо обаче бдителни общинари с будна гражданска съвест от Оуклънд му намериха цаката и след задължителния протест, как филмът ‘възпитавал към насилие’, Ханибал бе ударен през главата. Тези австралийски терзания обаче не пречат на американците да продължават да пълнят киносалоните.

След близо 70 дни в топ 10 на Америка ‘Cast Away’ най-после е на път да излезе от челната десятка, докато сагата на Анг Лий ‘Тигър и дракон’ продължава да седи на петото място и вече 12 седмица е сред първите десет. Ако анализираме седмичните приходи на ‘тигъра-а’, които се движат около 6 милиона долара и ако успее да запази набраната инерция до края на март, когато ще се раздават златните статуетки, нищо чудно това е да е първият чуждоезичен филм, който ще задмине 100 милиона долара приходи в Америка. А това вече си е световен срекорд отвсякъде.

‘Трафик’ на Содърбърг и ‘Шоколад’ на Халстрьом продължат да са в златната среда благодарение на номинациите си за Оскар.

Конкуренцията на ‘Ханибал’ сред дебютните заглавия бе изключително слаба, както и предположихме през миналата седмица. Единственото ню-ентри, което сколаса да влезе в чарта бе ‘300 мили до Грейсленд’ с Кърт Ръсел, Кевин Костнър, Дейвид Аркет и Крисчиан Слейтър, и Къртни Кокс. В поддържащите роли се появяват и Кевин Полак, Джон Ловитц и Айс Т. Трилърът проследява историята на група бандюги (начело с Костнър), които имат за задача да ‘излязат на зелено’ по време на ежегодния фестивал за двойници на Елвис. Обирът разбира се е планиран по елвис-ки, с много шарени и лъскави дрешки, лампази, бакенбарди и т.н рокендрол-атрибути. Много скоро обаче историята навлиза в познатото русло ‘всеки гледа да прецака другия’, като за всички е ясно, че който остане в края на филма ще бъде Кралят (не на рока, а на мангизите. Историята на филма се развива в шикозното казино ‘Ривиера’. Режисьор на филма е неизвестният (поне за момента) Деймиън Лихтенщайн. Въпреки звездния актьорски състав филмът получи много отрицателни критики от журналистическото братство, което неминуемо се отрази на дебютния му резултат – 7,1 милиона долара. С тази сума може да се очаква, че филмът ще е истински флоп (така наричат американците ‘финансовите провали’). Присъдата тук е повече от обичайна - отдавна Ръсел и Костнър не са хората, които могат да оправдаят който и да е продуцентски напън и да вкарат американците в киносалоните

Така както предрекохме през миналата седмица ‘Sweet November’ с Кеану Рийвс и Шарлийз Терън шеметно заслиза надолу в класацията и падна до седмото място с 10 дневни приходи от едва 17 милиона долара. Нищо ново под слънцето.
Нищо ново, поне докато ‘Ханибал’ е на върха.

Очаквайте през следващата седмица …….. ще се намери ли някой, който да застраши ‘Ханибал’ и дали Антонио Бандерас и Анджелина Джоли са способни на това

Carlos

четвъртък, 22 февруари 2001 г.

Тигър и Дракон - приказката на последните 10 години (или как се прави добро независимо кино)

Неведнъж приятели са ми казвали, че съм краен, т.е или харесвам нещо или не го харесвам и не прощавам в критиката. Най-вероятно е така, но когато нещо ми хареса го защитавам с пълна сила.

‘Тигър и Дракон’ е една от най-добрите творби, които съм гледал в последните 10 години. Не го пропускайте, защото киното има нужда от такива филми. В противен случай гърмежите, безмисленото насилие, сиропираните комедии, тъпите романтики и нещастните драми ще ни завладеят. Филмът на Анг Лий е от тези продукции, които можеш да гледаш по няколко пъти (аз поне ще спазя този принцип), защото подобни срещи със седмото изкуство са истинска рядкост. Не ми пука за това колко награди, Оскари, Глобуси и всякакъв друг вид статуетки ще донесе на автора си. Важното е, че си струва да направиш филм като този и да има някой да го гледа, да го разбере, и в крайна сметка да прекара два прекрасни часа в киносалано. Нали все пак така е създадено киното – за развлечение.
В нашия случай развлечението е от висша класа.

Как обаче се прави независимо кино, онова другото кино, което не може да разчита на мастити продуценти, шумни рекламни кампании и примерно на 3200 киносалона в дебютната си седмица.

Правило първо:
Намирате талантлив режисьор, който хем да не ламти за пари, хем да е уникален, т.е със собствен доказан стил в режисьорското изкуство.

По това правило изборът на Анг Лий е повече от успешен. Тайванецът доказа, че умее да прави независимо кино още с ‘Разум и чувства’, където успя да обедини усилията с Уинслет, Томпсън и другите английски актьори. Независимо от произхода си (много от критиците първоначално заявиха, че е невъзможно азиатец да направи един чисто английски филм) Лий успя да направи един чудесен филм. По-късно Лий режисира и ‘Ледената буря’ с Кевин Клайн, филм който премина без излишни фоерверки, но остави следа сред журналистическото общество. При всички случаи с ‘Тигър и Дракон’ Анг Лий достига апогея си като режисьор, не само поради факта, че произведението му е едно от малкото, което се развива на принципа на ‘безвремието’. Имаш чувството, че нещата просто се случват, без да се опитваш да разбереш през коя година се случва действието и защо. Малко са филмите, при които е трудно да се определи историческата нотка, или както се изразява един от най-големите кинокорифеи Егбърт ‘да се датират’. Действието във филма тече плавно като безвремието на средновековен Китай. Някой биха ме опонирали, че разлика между 12 и 19 век в Китай е липсвала. Въпреки това постижението на Лий да вплете в един двучасов филм както романтика, така и бойни изкуства, драматични обрати, любовна история и приказни елементи е достойно за възхищение.

Правило второ:
Избираш актьори, които да слушат режисьора и изменяш актьорското им амплоа.

По това правило изборът е уцелил десятката. Всички смятят Чоу Юн Фат за най-известното лице на Изтока. В Хонконг той е по-популярен от Шварценегер и Круз взети заедно. Всички филми с негово участие са блокбъстъри в Азия. На пръв поглед това е идеалният екшън филм за него, но не би. Въпреки, че той е Ли Му Бай, най-големият майстор на меча от Удан, Фат е най-ранимата персона във филма. Мъжката му сила е прикрита под булото на сдържаността и медитацията. Драматичните способности на Фат са вън от съмнение, макар че малко от зрителите знаят, че най-големите му награди в Хонконг са именно за драматични роли преди времето на неговото откритие от Джон Ву в ‘За едно по-добро бъдеще’, ‘Твърдо сварен’ или ‘Убиецът’. По своята същност изброените филми са си смесица от драма и ийстърн, а и както беше казал Брус Уилис ‘никой не е убивал повече хора от Фат при това в рамките на един филм и с такъв финес’.

Най-интересното е, че екшън-звездите в този филм са женските персонажи и в същото време най-голямата драма се разразява именно в отношенията между тях. Бившата шампионка по кунг-фу Мишел Йео спокойно можеше да бъде номинирана за Оскар за най-добра женска роля, защото изпълнението й е перфектно. Голямата находка на Лий обаче е двадесетгодишната Зианг Зии, в ролята на дъщерята на губернатора. Заедно с Йео тя изнася филма на гърба си, а финалните кадри на филма са поразителни. Тази екранна симбиоза между Йео и Зии е и завръзката на филма, неговият край и апотеоз.

Правило трето:
Променяш нещата. Правиш нещо интересно което да отличава филма от всички други.

И ако по-голяма част от американското независимо кино набляга на нестандартните сценарии и участието на стойностни актьори в нискобюджетни филми (ей така за разнообразие), то Лий залага на визията, операторското майсторство и хореографията на бойните сцени.
На много от вас гоненето по покривите, прелитанията по върховете на дърветата, летежите от стена на стена и т.н ще се сторят смехотворни и ще ви накарат да въздъхнете ‘ай стига бе’. В случая на ‘Тигър и Дракон’ обаче, художествената измислица не дразни, а напротив тя се натрапва до последния акорд на филма. Кара те да гледаш в захлас и да свалиш шапка пред невероятната хореография и феерия на бойните сцени. От тях на лъха на ефирност и страст, позната само на Изтока. Сцените за заснети по изумителен начин на фона на величествени природни гледки и се отличават с изключителна фантазия. Няма го познатото насилие, като в повечето случаи това е битка на духа, а не битка на тялото и физиката. Работата на ‘човекът с ластиците’, както наричат гуруто на бойните сцени Пинг (направил ‘Матрицата’ и всички бойни сцени на филмите на Ву) е изумителна и изключително възбуждаща.

И накрая съдържанието:
Откраднат е прочутият меч, наречен ‘зелена светлина’. Двама свободни войни, единият от които притежател на меча, се опитват да го намерят. Най-вероятният крадец е дъщерята на губернатора, която е на път да се омъжи, но таи голяма тайна в сърцето си. В къщата на губернатора се крие един от най-търсените наемни убийци в Китай …………………………….

P.S
Правило четвърто: Гледайте ‘Тигър и Дракон’ задължително.
Това е филм за всичко – за любовната история на двама влюбени, за несподелените чувства, за предателството и измяната, за душевната борба, за красотата на бойните изкуства, за източния дух и ……. преди всичко приказка за смисъла на живота, събрала в себе си общочовешките проблеми.

’Тигър

Киното отдавана не е било толкова красиво и пленително.

Carlos

вторник, 20 февруари 2001 г.

US Box Office: Ханибал отново първи, ню-ентрита по петите

Излязоха номинациите за Оскар и американците започнаха големите залози. Нашите ще започнат по късно, но няма да са големи. Но въпреки това ……………
Абе аз като Ви разправям, слушайте! Грешка няма.

‘Ханибал’ запази първото си място в чарта почти без проблеми, както и предположихме. Три нови филма се опитаха да окупират първото място, но без дори и минималната възможност да застрашат трона на Антъни Хопкинс. ‘Ханибал’ достигна само за 10 дни цифрата от 103, 8 милиона долара и както върви в близките 20 – 25 дни ще запрати ‘Корабокрушенецът’ на Хенкс и Земекис на безлюдният им остров, изпреварвайки ги като най-гледаният филм на годината.

Новите предложения за седмицата окупираха местата от 2 до 4, а те са:

‘Down To Earth’ с вечно говорящата уста Крис Рок. Спомняте ли си онази ‘чернилка в добрия смисъл на думата’, която не преставаше да досажда на Мел Гибсън и Дани Гловър в едно от ‘смъртоносните оръжия’ или ‘тринадесетият черен апостол’ от култовата гротеска ‘Догма. И в новия си филм Крис Рок не изневерява на характера си – думи, думи и т.н, изобщо сленг и бърборене до дупка в ролята на аматьор-комедиант, който трябва да получи помощ свише т.е ‘с небом’, за да спечели голямото състезание в Аполо Тиатър. В помощ на ‘голямата уста’, както наричат Рок зад океана е Чаз Палминетери. Общият сбор на ‘Down To Earth’ е 20, 1, но не по скалата на Рихтер.

Трето място зае анимацията на Буена Виста ‘Recess: School’s Out’, която изпревари новото предложение на Уорнър ‘Sweet November’. Честно казано да изкараш филм с такова заглавие през февруари не е от най-гениалните маркетингови идеи. Още повече, че присъствието на Кеану Рийвс и Шарлийз Терън е достатъчен дразнител за първо място в чарта, но не и в царството на ‘Ханибал’. Може би и заради това със сбор от 10, 5 милиона долара ‘Sweet November’ зае четвъртото място за уикенда. Това е и втората екранна поява на двамата актьори след сътрудничеството им за ‘Адвокат на дявола’, който откри за киното Шарлийз Терън. Историята на филма е простичка, т.е двама души, които нямат нищо помежду си, решават да си дадат едномесечен срок и да видят какво ще се получи между тях. Разбира се без никакви очаквания, без натиск от която и да е страна, изобщо без ….. Да ама, те вземат, че се влюбват или поне така е написал в сценария някой некадърен американски сценарист, а на всичкото отгоре се е намерил и ирландския режисьор Пат О Конър, който да го режисира. Филмът ще е абсолютно фиаско за Рийвс, още повече американците си чакат втората ‘матрица’ и дотогава едва ли ще дадат и пукнат цента, да го гледат в нещо друго, защото и на тях им писна драма и романтика да си дават среща единствено на киноекрана.

В по-долните етажи на класацията е ясно. Няма да казвам, че ‘Тигърът и дракона’ е все още тук, и то за 11-та поредна седмица, като за първи път седмичният приход е 11 милиона долара. 10-те номинации за Оскар, които Чоу Юн Фат, Зианг Зии и Мишел Йео получиха, вляха нови сили в тоталната аритметика, а тя показва общи приходи от над 73 милиона долара. За филма на Анг Лий четете отделното ревю, което ще намерите на страниците на Why Bulgaria. Има защо.
И накрая за десерт: Очаквайте нашата игра на принципа ‘Познай Оскарите’, но преди да спра с тракането на компютъра, ето и топ 10 класацията на авторитетното списание ‘Entertainment Weekly’ за десетте топ-филма, получили Оскар за най-добър филм ……….. и разбира се за всички времена:
1. Кръстникът
2. Всичко за Ева
3. Кръстникът ІІ
4. Лорънс Арабски
5. На кея
6. Казабланка
7. Отнесени от вихъра
8. Най-добрите години от нашия живот
9. Списъкът на Шиндлер
10. Апартаментът

Ако имате желание, дайте Вашите предложения.

Очаквайте през следващата седмица ……………. до къде стигна Ханибал. Това, че ще е първи не се и съмнявайте.

Carlos

понеделник, 19 февруари 2001 г.

За Левски

Не организирано. Не под строй. Наистина само на 19 февруари, но затова пък някак си безрезервно, паметникът на Левски се отрупва с цветя. Аз също минавам от там, минах и днес – хора като мен оставят по цвете, умълчават за миг, забравили за лютия февруарски студ се стоплят от образа му, и после отпрашват по свои дела.

В дребнавия еснафски свят, където всеки се бори за богатство, власт, удобство и любов, неговият подвиг е някак си странен. Да му се чуди човек на акъла – тръгнал да спасява тоя народ, дето нищо не заслужава…Речите на политиците в негова чест винаги са помпозни, натруфени и звучат ужасно. Защото Левски не е знаме, не е символ, не е тотем. Той е искрица човешка, която всеки от нас, независимо от възрастта, независимо колко далеч по света живее, носи в сърцето си. Всеки българин го чувсва близък.

И така, един ЧОВЕК загина, предаден, понеже вярваше и отстояваше неща, за които и днес би останал неразбран. Понеже казваше, че трябва да сме честни, човеколюбиви и да обичаме Родината си. Каква утопия!

Всъщност годишнината от смъртта му ме навежда отново на два въпроса, които ме мъчат отдавна:

Единият е: Ако той беше живял в няше време, какво би станало с него (от него). И не само той! Ботев, например също.... За другите някак си не ми се пита.

Другият е за ценностите на хората, на българите в наше време. Nadie писа за каузите и за липсата им, нека сега видим и ценностите. Кое е всъщност това, което ценим най-много? В какво се измерва то? Някога ни учиха на едни ценности в училище. По литература учехме даже и за ‘общочовешките’ ценности – много модерни бяха. Съчетаваха се някак си и със ‘социализЪма’. Изобщо рай. Нещата ни идваха сдъвкани и смлени. Животът беше прост и подреден и всичко беше ясно. Въпрос на избор беше просто да ги приемеш и да си живееш спокойно. Имаше нужда човек от цел – готово, няма грижи – светлия пример на борците (за свобода) беше пред нас – избираш един и го следваш.

После дойде обаче демокрацията. И когaто взеха да настъпват ‘свтлите дни за демокрацията’, постепенно в душите ни стана тъмно. Не от демокрацията разбира се, а защото започнахме да осъзнаваме, че има и други ценности, с които не знаехме какво да правим. Да се борим за свобода и прав(д)а стана някак си безсмислено – нали ни ги дадоха. Е, не бяха кой знае какво, особено когато народеца избра Виденов, ама ги имаше. За някакъв просперитет да се борим ни се виждаше тъпо – не може финансовият просперитет да ти е основна цел в живота, пък и тая борба (е, малко променена – за оцеляване) си я получихме даром с обърканата реформа. Друго? Кариерата, или казано иначе - професионалното израстване... Някак си определението ‘еснафски’ прилепна на последните две. Някак си със сбърканата реформа и тези, иначе положителни цели, се изопачиха, заснобяха и зазвучаха грозно, примесени с родната миризма на чорапки под френския парфюм.

Но да кажем, че ги намерим за приемливи....Хубаво, ама това са 8 часа на ден. Още 8 остават свободни. Какви са ценностите ни за през свободното време, ако можем така да ги наречем. Пазаруване, готвене, пред телевизора, игра с детето.... ИГРА С ДЕТЕТО. И възпитаването му. За да бъде един по-добър човек от нас, за да успява в живота си да остоява идеалите си, да постига целите си, без да му се налага да отстъпва от принципите си.... Обаче как да постигна това с моето опорочено, извратено, погубено съзнание, с пустотата в душата ми...?

Всяка година отивам на паметника, за да се допитам до Левски по този въпрос. И тази година, поставяйки цветето на благодарността и гузната съвест не получих отговор. Може би догодина?

Zaro

Mama … Mama ti … Mamka vi!!!

Спомням си как баба ми навремето с треперещи ръце внимателно разрязваше плика на всяко писмо, което вуйчо ми пращаше от далечни страни и четеше и препрочиташе всеки ред. После дни наред тълкувахме всяка дума и си представяхме как минават дните им там далече и така докато дойде лятото, че да ги видим ако дойдат на почивка. Като добре отрепетиран ритуал всички веднага се редяхме да изпишем страници с нашите си вълнения и бързо да ги пратим за да получим пак обратни вести.

Писмата от чичо ми (на дядо брат му) бяха направо празници - идваха толкова рядко, а и той живееше през океана и всяка вест насам плуваше мъчително бавно, а и често аха да стигне до брега - накой чичко или лелка в сиво хоп! я натика да се удави непрочетена от адресата.

После дойде пазарната икономика и вестите взеха да пристигат по-редовно - нали и на чичковците и лелките в сиво челядта се разпътува та станаха по-състрадателни. Освен това като разцъфна родната банкова система гурбетчиите се научиха да пращат чекове - никакъв келепир от ровене в мръсни пликове с шарени марки не остана.

Телефонните разговори почти винаги бяха с посока от тях към нас (и колко спестявания се стопиха наполовина поради този форс мажор носталгията). Понякога и ние се докопвахме до някои комсомолски телефон (докато още имаше неразбория кой какво точно плаща) и със затаен дъх се молехме точно в този момент гласа на навестителя на нашите сънища да пропука в слушалката. И после рев та рев от вълнение че сме се чули!

Дори не ми се е прокрадвало тайно в мечтите, че един ден (и то докато съм още бурно млада …е, поне така си мисля) ще се появя една късна вечер с лека мътна усмивка (така де нали като се прибирам трябва да се видя с приятелите на кафе, а то кога ли е минавало само с кафето…) при милата си вуйна и ще ги заваря там три майки вперили очи в трептящия екран и затаили дъх да чуят дали най-сетне тоз модем ще захапе на аналоговата линия. Две дебели Майкрософтски книги се мъдрят около тях и те настървено ровят и не се предават.

‘Тука се опитва да ми изчезне това съобщение ама го намерих най-накрая!’ доволно ми обеснява едната и ми показва трите версии на съобщението дето беше почнала да праща дo двете си дъщери някъде по света - и тъкмо да го завърши се включвал модема и текста бягал от екрана. Последната версия в завършен вид тъкмо се точеше по модема с веселото заглавие ‘ Mamka vi!!!’, а долу на тулбара се мъдреха и другите две ‘Mamа’ и ‘Маmа ti’ - ама не се беше предала! И отбелязахме победата с ракия.

И сега като като вземе да ми дава заето с часове ми е ясно - една нова комуникационна победа ще се отпразнува с наздравица.

Blue

Брюксел – голямото европейско село или сборна приказка от две посещения в страната на пикаещото момче – част І

Имало едно време една страна на име ‘Белгия’, дето никой в Европа не я взимал насериозно. То и кой да я вземе предвид безконечните битки между великите сили Германия, Франция и Англия.

Имало едно време и един град на име ‘Брюксел’, дето никой не го слагал в сметките. То покрай Лондон, Париж и Берлин, можеш ли се класира, а като добавим и Виена, работата става лоша за сравнение.

Днес има и страна и Белгия и град на име Брюксел, с който обаче всички се съобразяват, не защото много искат, а защото им се налага. Спят по хотелите му, пръскат пари си и най-вече търкат бюрата я на Европейския съюз, я на НАТО.

В тази връзка много хора, включително и жената на адаша ме предупреждаваха, че ще се разочаровам от Брюксел. Предупреждаваха ме хората, нали приятел в нужда се познава.

И слизам аз на брюкселското летище. Чистичко, спретнато, ескалаторчета, като за развита Европа. Отвсякъде лъскаво, надписите са на френски и белгийски (има ли такъв език ще разбера по-късно). Нареждам си се на опашката ‘Non-resident of the EU’. Така де, знам си яслата. Чакам да ми врътнат печатчето, че съм влязъл в цивилизования свят и гледам онази, другата редичка с ‘постоянноживущите в Европейския съюз’. Ми тя по-шарена от нашенската шарена сол. Не съм расист, ама вносът от белгийските колонии явно е вървял добре. Един бял, един внос, един бял, един внос. Чудя се конгоанците, суринамците и другият вносен материал по европейци ли са от нас, че ние да сме на другата редичка. Нещо не ми се връзват понятията. Ние се набираме да ставаме членове на Европейския съюз, а хората си минават през тяхната портичка и само си вдигат паспорта колкото да кажат едно ‘здравей’ на граничния контрол. Смесената дружина си седи тихо и кротко знаейки, че се прибира в страната на ограниченията, наречена ‘Европейски съюз’, нищо че само до преди два часа бяха вдигнали голяма аларма в самолета на ‘Балкан’. Наложи ми се даже да изгледам един от тях строго за да спре с речитативите зад ухото ми.

Добре, че опашката свършва бързо и не ми остава време да си разгърна мислите на тема ‘колониална политика’. Човекът в будката ме гледа, проверява ми визата, която е в ред и въпреки това ме пита по-какъв повод съм на белгийска територия. Опазил ме Господ, не съм тръгнал да бягам, но въпреки това му отговарям любезно. Той какво е виновен, че нашият износ през последните 7-8 години е само ‘с криминално минало’. Гледа ми ту едната, ту другата виза и не може да се отвори, коя важи, защото и двете са за един същ срок. Откъде да знае човечеца, че са с еднократно влизане в Европейския съюз.
Ами чети бе бате, нали вие ги издавате тези лъскавите холограми, дето ни разрешават пътуването до вашите вилаети. И продължава да отваря ту едната страница на паспорта ми, ту другата. Повтарям му няколко пъти ‘Open the next page’, но той не зацепва и се принуждавам да му обърна внимание на датите и броя на ентри-тата. След това той зацепва, повдига рамене извинително, удря ми печатчето и ‘давай следващия’.

Тръгвам да си търся багажа и не го намирам. Дремя до лентата и въпреки това нищо. Попълвам някакв декларация на френски, нищо, че бъкел не разбирам. Добре поне, че усмихната белгийска ситизенка подразбира и английски. Научавам, че ще като пристигне ще ми го донесат в хотела. Трябва да ми стане тъпо, ама нейсе. И те са хора и те грешат. Важното е да не си развалям доброто настроение. Все пак всички очакват от мен репортаж за Брюксел на страниците на Why Bulgaria.

Пътувам в таксито, удобно разположен в Мерцедеса и наблюдавам гледката около летището. Не е голямо или поне не е толкова голямо колкото Хийтроу или това във Франкфурт. В сравнение с нашето обаче си е цял град. Спретнати къщи се показват от едната страна на пътя. Отдясно са еднотипни административни сгради с основен строителен елемент ‘стъкло’. Надписите препускат един след друг ‘Cisco Systems’, ‘Sun’, ‘Dr. Oetker’, даже и малка фабрика на Ферари. Добре, че го няма един от приятелите ми, защото вечният спор ‘колко велики са червените кончета’ щеше да започне с пълна сила.

Почти влизаме в същинската част на Брюксел и започват безкрайните административни сгради на ‘чиновниците’, коренното население на града. Ако искате да видите социалистическата тежка бюрократична чиновническа система това е вашият шанс, а името на свърталището им се казва Брюксел. Един от колегите встъпва в ролята си на гид и надълго ми обяснява как преди две години старата административна сграда на една от комисиите на Европейския съюз била напълно обезлюдена, след което съградена отново с цел ‘поемане на нов и най-вече повече чиновнически персонал’.

Таксито ни спира пред хотела, плащам сметката и ми се подкосяват краката след като установявам, че с тези пари в София ще се возя на такси цял месец. Това е Европа, друг стандарт, други финикийски знаци. Ако искаш. Летището се оказва във втора зона на града, т.е извън 15-километровата граница и си плащаш като поп. Слизам от таксито, а срещу мен се е облещила Глен Клоуз от плаката на ‘102 далматинци’. Явно и тук американското кино е № 1.

Както и да е. Хотелът се оказва хубав. 100-годишен както разбрах по-късно. Влизам ……………………

’Брюксел’

Очаквайте част ІІ на ‘Брюксел – голямото европейско село’

Carlos

In memoriam: Георги Минчев

Почина Георги Минчев, създателят на най – хубавата песен в българската музика. Лека му пръст!
Ето я и песента:

Бяла тишина

Късен гларус над нас прелетя.
Бързи спомени в мрака препуснаха
И подирихме пак любовта
В топлината на устните,
Но намерихме само една
Тишина.

Беше тихо във наш’те сърца.
Беше тихо в очите притворени.
И стояхме със тъжни лица.
И се вслушвахме в спомена,
Но дочувахме само една
Тишина.

В нощта птица пак лети.
В нощта тихо тъгувахме
Аз и ти.

Над морето изгрява денят
И блестят върховете на мачтите.
Кораб вдига отново платна
Да отплува със вятъра,
А в платната белее една
Тишина.

Zaro

сряда, 14 февруари 2001 г.

Трифон – Валентин

И ето дойде последният от коледно – новогодишните празници – този на Свети Трифон (по стар стил). Това с новия и стар стил си е било много мъдър ход на нашата църква – празнуваме си всеки празник по два пъти поне и купона си тече. Като се заредят от коледа, та до сега, все си има нещо за празнуване.

Днес даже са два. Вторият празник, на Свети Валентин някак си неусетно си намери мястото и признанието у нас с идването на демокрацията. Стана даже някакво задължение – да обърнем внимание на противния пол и той на нас. Преди си имахме 8 март и Петльов ден, сега дойде и един между тях. Пак на принципа: ‘Да има!’.

Да, обаче така се стига до едно раздвоение: как да ги празнуваме и двата? Понеже по-обилния алкохол, които се предполага на Трифон Нарезан някак си не се съвместява с преживяванията, свързвани със Свети Валентин. Особено в по-късните часове, когато желанията драстично не отговарят на възможностите ни.

Та идва дилемата: ‘С туби или без туби?’, т.е. колко и как да се изпие. Цветята за любимата някак си автоматично стават маруля, загъната във вестник – така де – другите са скъпи, има опашки, а тия и в работа ще влязат. Вестникът изпълнява ролята на опаковка на букета, а по късно – ехеееей – приложения много: и фасчета да загънеш и маса да постелиш (наздраве, студенти!).

И изобщо празникът отива на Нарезан. Тъй де, аз не съм катоЛИК, като гъз съм, особено ако се вярва на някой европейски посолства. Поне и на тоя празник. Така, че честит празник и наздраве.

Обаче мене ме мъчи и друго. Понеже чакам дете, а нали децата си идват с имената, ако се беше родило днес как щях да го кръстя? Трифон или Валентин? Или на принципа на двете баби: Трифон-Валентин, та да бъде весел любовчия или любвеобвилен гуляйджия? Добре, че не е днес....

Такива ми ти празнични размисли. Наздраве, дерзайте и наслука!

Zaro

вторник, 13 февруари 2001 г.

FAQ* или по въпроса за въпроса

Любопитното човечество вечно се терзае за нещо. Според Шекспир, знаем добре, ту би ор нот ту би – това е въпросът. Дъглас Адамс пък може с просто око да определи възрастта на една цивилизация според градацията на темата за храненето: ‘Дали ще ям, какво ще ядем и къде да обядваме.’

Лични социологически проучвания показват, че един от най-популярните въпроси в родината ни е ‘Кво шъ праим сига?’ Този въпрос витае по агенции и министерства, в съдилищата, банките, общините. В повечето случаи ‘Кво шъ праим сига?’ приключва с движение на капитали, тоест преминаване на суми от джоба на питания в джоба на питащия. Правилният размер на отговора трябва да се знае, за да спечелиш търг, за да вземеш изпит, за да получиш спешен документ, за да родиш нормално.

За пореден път го чула моя добра приятелка от един катаджия. Катаджиите май са най-любознателни по въпроса. Спира я, значи, ст. сержант Николов моля-документите-за-проверка-госпожице-фарът-Ви-е-счупен-’Кво шъ праим сига?’ Приятелката ми не я спират често, щото нали като я видят с нейния трабантутляк, по-скоро трябва, дет’ се вика, да й дадат 5 лева за из път, вместо да я чакат да им изхрани семействата. Както и да е, де. Тя веднага откликнала на въпроса както радушно, така и риторично: ‘Ми кво да праим, кво да праииииим…. Да зема да Ви разкажа един виц, а? Един катаджия умрял и отишъл при Свети Петъъъър…’ По лицето на ст. сержант Николов се образувало сепване, гаджето на приятелката ми се опитвало дискретно да й насини ребрата заради деликатната тематика на вица, но Роси храбро продължила: ‘Свети Петър му казал, че е много зает , ето го пътя към рая, ето другия – към ада, да си избира и да тръгва. А нек’ъв начин да останем тука на кръстовището нема ли?, попитал катаджията.’ Историята приключила със смях и благосклонни напътствия да се смени фара. Но обикновено последствията са по-бюджетоемки и от данъците на Муравей.

Правителството да вземе да признае, моля ви се, че корупцията била основен проблем в държавата ни. Това не е вярно. Корупция няма. Има едно всеобхватно любопитство.

------------------------------

* - FAQ – Frequently Asked Questions или на български ЧЗВ – Често Задавани Въпроси. Понеже отговорите са винаги ясни, това е похват, който има за задача да уточни въпросите.

Nadie

Класически цитат

Продължаваме с цитатите и този път е нещо наистина значимо. Толкова значимо, че не е ясно защо досега липсваше на сайта ни. В увода на една книга са събрани толкова истини за планетата ни и хората по нея, че дори и ние не бихме могли да го напишем по-добре. Затова цитираме оригинала, и ако беше песен бих казал: ‘Поздравяваме с нея всички, които я познаят!’
Приятно четене!

‘Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.

Около това слънце, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля една съвсем незначителна, малка синьозелена планета, чиито обитатели - произлезли от маймуната форми на живот - са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.

Тази планета има - или по-точно имаше - един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувствуваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха до движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно, защото, общо взето, тези малки зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.

И така, проблемът си оставаше нерешен - много хора се чувстваха зле, а повечето от тях - отвратително. Включително и онези с електронните часовници.

Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.

Но ето че един ден - беше четвъртък - близо две хиляди години след като един човек бил прикован за някакво дърво заради това, че разправял колко хубаво би било, ако започнем ей тъй, за разнообразие, да бъдем добри един към друг - едно момиче, седнало само в малък ресторант в Рикмънзауърт, се сети каква е причината за всички досегашни нещастия на човечеството и прозря как светът може да стане по-добър и щастлив. Този път не можеше да има грешка, нещата непременно щяха да се оправят и повече никой за нищо нямаше да бъде приковаван.

За жалост обаче, преди момичето да успее да се добере до телефон, за да сподели с някого идеята си, се случи едно ужасно и глупаво нещастие и тя безвъзвратно пропадна.‘


Дано ви е харесало!

Zaro

US Box Office: Внимание, д-р Лектър отново е тук

Несравнимият!

Миналата седмица Ви разправяхме, че с тъпите ‘идиотски’ комедии е свършено и след 8 февруари следва да очаквате нещо наистина сериозно. Аз лично чаках цели 10 години някой да продължи ‘Мълчанието на агнетата’ или поне да се хване на въдицата с някой от другите романи на Томас Харис (Нищо, че малко известният дебют на Майкъл Ман ‘Червеният дракон’ е изключително добър филм).

Внимание! Д-р Лектър се завърна и американският чарт гръмна като тиква по време на Хелоуин.

Сухите цифри проговориха:
· 58 милиона долара за уикенда;
· Първият филм с рейт R, превзел върха на чарта;
· Второто най-успешно ню-ентри в непразничен уикенд за всички времена след ‘Междузвездни войни - Невидимата заплаха’ (дебютирал с 64,8 милиона долара);
· Най-успешното ню-ентри в историята на MGM (предишното топ-постижение бе ‘The World Is Not Enough’ с мистър Бонд);
· Най-успешното ню-ентри на режисьора Ридли Скот (през миналата година неговият ‘Гладиатор’ тръгна с 34,8 милиона долара).

Не искам да повтарям пак, пак, пак, пак, колко сме велики, но нашата прогноза за излизането на ‘Ханибал’ в Америка се оправда напълно, въпреки проблемите, които филма имаше сред цензорите, които му сложиха неблагоприятният рейт ‘R’. За тези които не са навътре с американската рейтова система, това си е нещо като нашето социалистическо ‘Забранен за деца до 16 години’, т.е съдържа екстремно насилие, кръв и т.н ‘непригоден за детските очички’. Да, ама татковците и майките се юрнаха в киносалоните.

Слуховете около снимките за филма и медийният шум около излизането му на голям екран витаеха от 3 години. Първо дойде отказът на Джоди Фостър (която взе вторият си Оскар за ролята на Кларис Стърлинг) да участва във втората част на филма, после дългият кастинг завършил с избора на Джулиан Мур. Като капак на всичко продуцентката Марта Де Лаурентис заяви само дни преди премиерата: ‘Насилието си е за размисъл. Моята дъщеря е на 12 години, а всички нейни приятели от училището непрекъснато и казваха, че нямат търпение да гледат филма. Но като родител никога не бих завела 12-годишно дете на филм, като нашия’.
Тъпо, Марта, Марта, а на кой ще я зеведеш, на ‘The Wedding Planner’ ли?. Това не е реклама, още повече след като сравни Лектър с Оби-Уон Кеноби. Нерде Ямбол, Нерде Стамбул. .

Няма да си говорим за съдържанието на филма, защото всички чели ‘Ханибал’ на Томас Харис са наясно. Само ще завърша с едно интервю на Джулиан Мур, което считам за особено точно: ‘ Лектър е интересен, защото той е социопат, ерудиран и интелигетнен социопат, чудовище, който всеки би искал да бъде’.
Това ми прозвуча добре или най-малкото не толкова американизирано. Не затварям темата ‘Ханибал’ защото филмът ще дърпа чарта поне още седмица, да не кажа две, тъй като не виждам на хоризонта (в близките две седмици) ентри, което би могло да го свали от първата позиция.

‘The Wedding Planner’ задържа второто място и за три седмици стигна до резултат от 38 милиона долара (сравнете го с този на ‘Ханибал’ за три дни’), но за Лопес и компания си говорихме достатъчно през миналите седмици. Третото място в чарта бе заето от друго ново предложение ‘Saving Silverman’ на Сони, където няколко аверчета се опитват да спасят приятелчето си за да не ожени за ‘грешната жена’.
Айде стига тъпашки комедии.

‘Cast Away’ се задържа на пето, а ‘Трафик’ на седмо място. 60 дни след излизането си на голям екран ‘Chokolat’ се задържа в десятката, а между първите десет се настани и независимата продукция на братята Коен ‘О братко, къде си?’ с участието на Джордж Клууни. За филма на братя Коен ще си говорим при една от следващите ни срещи, защото Клууни вече грабна Златен Глобус за ролята си. ‘Snatch’ изчезна от Топ 10, но с едно място по-горе (четвърто) е шедьовъра на Анг Лий ‘Тигърът и дракона’, който вече е най-гледаният чуждоезичен филм в Щатите за всичси времена.
Айде кажете после, че не сме пророци.

Очаквайте през следващата седмица, до къде ще стигнат Хопкинс, Лектър, Ханибал и компания.

Carlos

понеделник, 12 февруари 2001 г.

Бохемски нощи

Публикуваме и това стихотворение на Димчо Дебелянов, за което смятаме, че също има своето място тук

Бохемски нощи

І
За утре щедро ми обричаш
нектар във сребърни потири...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
не не е лошо и сега
да хвърлим още две-три бири...
А?

За утре пури ми обричаш,
цената на които пари...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да свием още две цигари...
А?

За утре щедро ми обричаш
палати - блясък и омая...
О, зная - много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да пренощувам в твойта стая...
А?


ІІ
Понеже Случаят благоволи
и тази нощ да бъда без квартира,
пък аз съм уж поет и мойта лира
настинала би в нощните мъгли -

ще ида аз в участъка и там
ще кажа на любезните стражари:
здравейте, мои братци и другари,
на Аполона за кашмер и срам!

Дойдох, обезквартирен във нощта,
да спя под ваште хъркания мъжки
и да получа наниз гнойни въшки,
кат жрец на истинската красота!

И те ще ме приемат с усмех благ,
до дън-душа честито-умилени -
и ще напишат критика за мене
под формата на полицейски акт.


ІІІ
Всички сме дошли на свят
точно по еднакъв начин,
ала не за всеки врат
същ хомот е бил назначен.
Трябвало би например
аз да имам тлъста рента,
а пък оня тлъст банкер
да живее хента-пента.

Но над нас ръка прострял
някой много зъл присъди:
нему - глуп, но мазен дял,
мене - умните оскъди.
Мене - пържени ребра,
нему - шницели изрядни.
Мене - гладната зора,
нему - хубавото пладне.


ІV
‘Послушай ме - две думи само!’
- Отдавна няма дъжд ни капка.
‘Зле правиш с туй ‘насам-натамо’!
- Виж оня там с каква е шапка!

‘Жесток и страшен е живота!’
- У, тук вони на гнили круши!
‘Пък ти я караш ‘през просото’!
- Пък там се сбиха двама души!

‘Смисли се, нявга ще се каеш!’
- Тцъ, тцъ - иди ги разтървавай.
‘Но слушаш ли, или нехаеш?!
- А, слушам, слушам - разправлявай!

Димчо Дебелянов

Zaro

петък, 9 февруари 2001 г.

Приятели в бутилки

Бил се върнал наскоро от Франция. Или може би от Италия. Да, казал, там има хубави работи, но... Но там нямал приятели. Затова не издържал. Поне така казал. Та в онази далечна и бляскава чужда държава – дали била Белгия, дали Австрия, той вървял по чистите улици, покрай лъскавите витрини на бутици за часовници, долно бельо и електронна техника, покрай магазините за луксозни кожени мебели, покрай автоматите за презервативи и обществените автоматични перални, покрай пустите им кафе-барове и ресторантите - кой индийски, кой китайски, кой някакъв друг, и все си мислел, че не било това, което очаквал. Неговият предварително създаден образ- модел за тази страна бил съвсем различен.И най-вече подтискала го духовната пустота – това, че нямало пред кого да се отпусне и да си пообщува – къде на бутилка бира, къде на ракийка, къде ей така само на спомени с чай. Е, пишел си от време на време с приятели по Интернет, но изразяването на български с латински букви направо го побърквало и той предпочитал писмата по пощата. Иначе, всичко си имал, вадел добри пари и не се лишавал от нищо. Даже веднъж отишъл на рок-концерт – на Ерос Рамацоти ли било, на Ерик Клептън ли, забравил.

В най-трудния период, когато едва издържал вече, си купил папагал. Говорящ, или по-точно такъв, който можело да се научи да говори, но това така и не станало. В някакъв подобен момент на емоционална носталгия и скука му дошла идеята с бутилките. Когато хазяйката му, след като си бил заминал вече за България, влезла в кухнята да освежи , се стъписала пред пълния с бутилки кухненски шкаф – направо като склад за амбалаж. Били най-различни по размери, но всички грижливо подредени и с чисти бели етикети, надписани красиво на неговото неразбираемо източнославянско писмо.

Работата се изяснила после, когато той й се обадил по телефона – казал й че на етикетите пишело кой му е пратил виното или ракийката, от кой район е и коя реколта. Но всъщност това били неговите приятели, това били Сашо, Владо, Ина, Коцето, Петя, Краси и останалите още двадесетина имена, въплътени в бутилките и идентифициращи се посредством етикетите. С тях той си правел компания, пиели заедно, четял им, говорел им, оплаквал им се, и изобщо общували в тъжните и дълги вечери и в самотните съботи и недели на неговото гурбетчийство, ама в Германия ли беше, в Испания ли...

Иво Георгиев

ТВ

Драги ми съгражданино и ти мой съпациенте,
с тебе не се знаем и сигурно се чудиш като що за човек съм, обичам ли свежите родопски утрини, кафето със сметана и разходките с домашния любимец из парка. Ти трябва да си чувал за този дето от няколко години чупи телевизорите на хората в града. Сещаш се, нали? Това съм аз. Прониквам в жилището, когато няма никой, тресвам кинескопа с тежък и твърд предмет и си излизам без да пипам нищо друго. Аз не съм крадец и никога не съм крал. Вадя си хляба с акордеона- усещам го с пръсти и с душа. Но акордеонът, драги, беше погребан от телевизията и електрониката, както впрочем и другите акустични музикални инструменти.Вече никой не се интересува от това какво могат моите пръсти, нито твоите, нито какво могат пръстите на всички тези, които още творят с ръце. Останалите са роботи, управляват сложни машини, но това не е занаят, за това не трябват пръсти, нито душа. Знам какво ще ме питаш – защо троша телевизорите ще ме питаш, нали? Ще ти отговоря – приготви се да чуеш най-учудващото, най впечатляващото, най-изключителното, най-стъписващото, най-невероятното, най-най-рядкото, но и най-гъстото, най-неочакваното, най-прекрасното, най-поетичното, значи, най-възвишеното, най-умопомрачителното, най-баналното, но и най-банановото, най-модерното, най-шушу-мушу и същевременно най - ах, мама му стара, най-тайнственото, най-безнравственото, най-ексцентричното и трансцендентното, най-личното и най-клиничното, най - 6 х 5 = 34, най-скандалното, най-шокиращото, най-садо-мазохистичното, най-канал 1, bTV и други кабелни и безкабелни тиви-та, най-тири-ри-рам, най-феноменалното, най-фискалното, най-катастрофалното, най-купувайте само дръзки дамски превръзки, най-агент 007 и 17 мига от пролетта, най-по света и у нас, най-камъните падат, най-шоуто на селави, най-3 пъти по 1 на ден, и все пак най-анти-спиновото нещо искам да ти кажа, драги ми съгражданино – мразя да ме заливат с тонове хемоглобин от екрана. Мразя да ме глобализират, мразя да убиват детето ми чрез страхова невроза.Иначе тук ме смятат за ненормален и аз приемам това, защото тук съм добре – спокойно е, няма телевизори и освен това ми разрешават да посвирвам на пациентите с мойто акордеонче – ей го там, в ъгъла. Утре ела в заличката на втория етаж – ще ти посвиря и на тебе. Лекарите казват, че успокоява, а аз мисля че музиката сгъстява космоса и приближава звездите – това е общуване с другото измерение. Ще дойдеш ли...

Иво Георгиев

сряда, 7 февруари 2001 г.

US Box Office: Ох на мама, Джени Джени, втора седмица подред

Няма да ходите на кино, а?

‘The Wedding Planner’
удържа чарта втора седмица подред и то със скромните 10, 6 милиона долара и аха, аха друга ох на мама да я събори от първото място. Става дума за премиерата ‘Valentine’ с Денис Ричардс. Както и да е, никой не по-голям от фактите и парите на публиката. А тя, продължава да си ги дава в полза на дуото Лопес-МакКонъхи, поне до петък тази седмица, когато Антъни Хопкинс и ‘Ханибал’ ще нахлуят в американските киносалони. Но дотогава има още време.
А засега се задоволяваме с няколко интервюта, взети от средностатистически американци на изхода от средностатистическо американско кино.

Предложение № 1:’Мисля, че филмът беше страхотен. Дженифър показа изключителният си комедиен талант, така както и Матю МакКонъхи. Нещо като модерна приказка за Пепеляшка’;
Предложение № 2: ‘Невероятен филм. Има същата нишка като ‘Сватбата на най-добрия ми приятел’, но с щастлив край. Екранната искра между Дженифър и Матю е невероятна’.
Предложение № 3: ‘Независимо от клишето Матю и Дженифър са големи актьори’.
Предложение № 4: ‘Писна ми от глупости’ (интервюто е взето от репортера на Why Bulgaria от български гурбетчия на излизане от ……….най-вероятно от същото кино, като горните трима американци);

Както предложихме миналата седмица ‘Cast Away’ задържа третата си позиция в чарта и ‘само’ за 44 дни премина границата от 200-милиона долара (нещо което Why Bulgaria предрече още на 2 януари тази година).

‘Трафик’ продължава да върви с добра сила и да се задържа сред първите десет, а екраните на които се прожектира ‘Snatch’ бяха намалени с 204, най-вече в латиноамериканско-говорящата общност, поради общ протест за ‘неразбиране на езика’.

Все по-нагоре се катери и нашият любимец ‘Тигърът и Дракона’, за който многократно Ви говорихме. До момента финансовият резултат на филма по американските киносалони е 53, 5 милиона долара, като моите очаквания са, че още следващата седмица филмът на Анг Лий ще задмине емблематичната за чуждоезичен филм граница от 57, 6 милиона долара (спечелени от невероятния епос на Бенини ‘Животът е прекрасен’), като по този начин ще стане и най-гледаният чуждоезичен филм в Щатите за всичси времена.

В челната десятка са и две независими заглавия, които продължават да се катерят в чарта, а именно ‘Finding Forrester’ с Шон Конъри (за който ще си говорим при някоя от следващите ни срещи) и Chokolat на Ласе Халстрьом.

На миналогодишното раздаване на ‘Оскарите’ шведският режисьор Ласе Халстрьом си тръгна с две статуетки за ‘Правилата на дома’. В миналото бе акламиран и за ‘Защо тъгува Гилбърт Грейп?’. Джони Деп отново застана зад неговата камера, в компанията на френската грация Жулиет Бинош (Оскар за Английският пациент), Алфред Молина и британската традиция Джуди Денч (Оскар за Влюбеният Шекспир). Интересна интернационална компания.

Мистериозна млада жена (Бинош) скандализира малко консервативно френско градче отваряки магазинче за шоколадени изделия (точно срещу църквата), които имат необикновени лечебни качества. Местният нотабил (Молина), разбира се прави всичко възможно да попречи на бизнеса и да затвори магазинчето до появята на г-н Никому Непознатия (Деп). Историята е базирана върху новелата на Джоан Харис, като е променено времето от 90-те в доста по-лиричните години на средата на отиващия си век. Звучи прекрасно нали, а не като ‘съвременна Пепеляшка’, дрън-дрън.

В очакване на ‘Ханибал’ и до другата седмица.

Очаквайте през следващата седмица повече за новата Кларис (Джулиан Мур) и толкова ли е добър ‘Ханибал’ в сравнение с ‘агнетата’.

Carlos

Кино-новини: Никол Кидман зле с колената, явно Том Круз си знае работата

Половинката на Специалиста по Невъзможни Мисии има проблем с колената. То кой ли няма? Пита ли ме някой за моята дясна капачка?
По предписание на лекарите Кидман си е взела почивка и е напуснала снимките на продукцията на Columbia Pictures ‘Panic Room’. Проблемът е в продължителната контузия на колената на Никол, която е била посъветвана да избягва роли, изискващи физическо натоварване. Същият проблем, който коства и близо 3 седмици забавяне на продукцията, се случи и през есента по време на снимките на ‘The Others’ в Испания. Слуховете твърдят, че шефовете на Columbia Pictures ще се съберат в понеделник за да решат, дали Кидман ще бъде заместена или ще изчакат нейното възстановяване. Снимките на ‘Panic Room’ са започнали на 8 януари, а филмът се режисира от нашия любимец Дейвид Финчър (‘Седем’ и ‘Боен клуб’). До момента за филма са ангажирани Джаред лето, Форест Уитакър и Дуайът Йокам, а за ролята на Кидман интерес проявяват Робин Райт Пен и Джоди Фостър (най-вече).

Холивудска треска на Берлинския филмов фестивал
В периода 7-18 февруари ще се проведе Берлинския филмов фестивал. Програмният директор на фестивала Мориц Де Хаделн заяви, че гости от Америка и Европа ще наводнят немската столица. Сред потвърдилите участие са първият и последен Бонд Шон Конъри и Пиърс Броснан, сър Антъни Хопкинс, Джони Деп, Кейт Уинслет и Жулиет Бинош. 84-годишният Кърк Дъглас също ще присъства на фестивала за да получи Златна мечка за цялостно творчество.

Уди Алън – почетен президент
Гениалният евреин-нюйоркчанин бе избран за почетен президент на фондацията на името на покойния Федерико Фелини. Фондацията е създадена с цел проучване, презентация и запазване на творчеството на Фелини. Уди Алън, който се смята за един от най-големите фенове на италианския режисьор ще подпомага фондацията за популяризиране на изключителния принос на Фелини към световното кино. Съветът на директорите на фондацията се оглавява от режисьора на ‘Балът’ Еторе Скола, шефът на студиото ‘Чинечита’ Феличе Лаудадио и директорът на Италианската Филмова Академия Лино Мичиче.

Търси се мъж за Шарън
Шефовете на MGM са изпаднали в депресия след отказа на Майкъл Дъглас да участва в ‘Първичен инстинкт 2’, т.е Операция Търси Се Мъжкият Първичен Инстинкт започна. Другият проблем пред продуцентите Вайна и Касър е отказа (поради неизяснени причини) на Дейвид Кроненбърг да режисира филма. Продуцентите се надяват да привлекат Джон Мактиърнън (‘Умирай трудно’) за каузата. Един от желаещи да вкарат Шарън в креватя е актьорът Брус Гринууд. Кой пък е тоя?

Матрицата 2, 3 …..?
Алая, която стана известна с ‘Ромео трябва да умре’, е следващото попълнение към екипа на братя Уашовски, който трябва през март да започне снимките на ‘Матрицата 2’. Австралия е първият континент, където ще спре кервана на продуцента Рон Силвър. Третата серия се предвижда да бъде заснета веднага след края на снимките на втората част. Единствената информация до момента е, че Алая е получила ролята на Zee. Освен оригиналния каст от първата част Кеану Риивс и Кари Ан Мос, към екипа се е присъединила и Джейда Пинкет-Смит (на Уил Смит изгората), която ще е обджекта на любовния интерес на другия оригинален член Лорънс Фишбърн.

Мел Гибсън събира ортаци
Крис Клайн, Бари Пепър, Сам Елиът, Маделин Стоу и Дилън Уолш са в процес на преговори за присъединяване към екипа на Мел Гибсън за продукцията ‘We Were Soldiers Once...and Young’. Очаква се режисьор на филма да е Рандал Уолъс. Снимките на продукцията, чието действие се развива през 1965 година, трябва да започнат на 5 март в Калифорния и Джорджия. В ‘We Were Soldiers Once...and Young’ се разказва за 80 войници от U.S. Air Cavalry, които са обкръжени от 2000 чарлита (разбирай виетнамци) в долината на Ia Drang. Тая тема не се ли поизчерпа?

Номинации, номинации
‘Гладиатор’ и ‘Тигърът и Дракона’ поведоха убедително с по 14 номинации съревнованието за наградите на Британската филмова академия. Местният британски фаворит ‘Били Елиът’ остана с 11. Освен изброените три филма за ‘най-добър филм’ ще се борят още ‘Почти известни’ и ‘Ерин Брокович’. Британските награди бяха известни още като Baftas, но от една година насам са по егидата на кабелния гигант Orange.

Продава се меча на Оби Уон Кеноби
О 15 февруари до 7 март ще се проведе поредния аукцион в къщата Сотби. Сред експонатите за продан са лазерният меч на Лайъм Нийсън от ‘Невидимата заплаха’, сватбената рокля на Джулия Робъртс от ‘Булката-беглец’ и т.н. Търгът се организира за подпомагане на усилията на UNICEF за неразпространение на СПИН-а сред децата на Зимбабве, Замбия и Бряг на слоновата кост (на това новото му име Кот Д Воар ли беше?).

Carlos

Музикални новини: Ще се върнат ли Грамита-тата в Ню Йорк

Одисеята с наградите ‘Грами’ продължава. Преди три години кметът на Ню Йорк Рудолф Джулиани отказа цеременоята по раздаването на наградите да се провежда на подопечената му територия, игнорирайки 40-те милиона долара печалба, които събитието носи на града-организатор. Не е ли крайно време София да кандидатства?
Представяте ли си Джени (ох на мама) Лопес с онази зелената рокличка от миналата година да подтичва около шадрафанчетата на НДК, а по петите и юрта циганета и гледачки.
Повод за отказа да Джулиани бе повдигнато обвинение в сексуален тормоз срещу шефа на Националната академия на звукозаписната индустрия Майкъл Грийн. Адвокатът Марк Грийн е изпратил отворено писмо до Майкъл Грийн, с което го моли наградите през следващата година да се върнат в Голямата ябълка, която била идеалното място за това. Запитан Джулиани е заявил: ‘Вярно е ,че през 2002 година ще имаме нов кмет, но едва ли моят наследник ще си пада по хора, обвинени в сексуално насилие срещу нежния пол’.

Пуританите награбиха Еминем
The Family Violence Prevention Fund започна масова кампания срещу рапъра Еминем, който получи няколко номинации за ‘Грами’, между които и за най-добър албум за ‘The Marshall Mathers LP’. От фонда против семейното насилие заявяват, че са изключително разтревожени от факта, че за награда е номиниран албум, който съдържа екстремни и нецензурни текстове, насочени срещу много хора. От друга страна The Gay and Lesbian Alliance Against Defamation (нещо като нашата хомо-лесбо дружинка ‘Калинка-малинка’) ще направят стачка пред Стейпъл Сентър в нощта на раздаването на наградите. Президентът на звукозаписната индустрия (Този Същият Чието Име Споменахме Десет Реда По-горе) с присъщото си чувство на непукизъм отговори в типичния си стил: ‘Протестите срещу наградите от различни обществени групи не са нищо ново. В крайна сметка всички техни действия ще предизвикат още по-голям интерес към албума, което ще доведе до по-високи продажби. Около Стейпълс Сентър ще разположим усилена охрана’.

И Napster се предаде
Napster започва да чарджва клиентите си с такси за включване. Началото ще бъде дадено през юни или юли. Изпълнителният директор на Bertelsmann AG Томас Миделхоф заяви на международният икономически форум в Давос: ‘Направихме нашето проучване сред 20 000 потребители на Napster, които са в състояние да плащат’. Bertelsmann AG, които са част от гиганта BMG, подписа през октомври с Napster сделка за съвместно сътрудничество. Явно мрачните облаци над Napster започват един по един да си отиват след като и индипендънт лейбъла TVT Records оттегли иска си срещу тях веднага след като същото бе направено и от Bertelsmann AG.

Пак за Грами-тата
Destiny's Child, 'N Sync и Доли Партън потвърдиха участието си като лайв-изпълнители на церемонията по раздаването на наградите Грами. Еминем все още не е направил това, въпреки твърденията на шефа Майкъл Грийн, че преговорите за неговия лайв-пърформънс продължават. Шоуто, както неведнъж досега сме казвали, ще се предава пряко по CBS на 21 февруари тази година. Останалите лайв-изпълнители, които до момента са потвърдили участието си в церемонията са Ерика Баду, Сантана, Мадона и U2.

Битълс пак на върха
30 години след раздялата си Битълс пак са на върха. Повод за това станаха продажбите на албума ‘1’, който завърши 2000 година с общ приход от 80, 2 милиона долара. Победителите от 1999 година Ролинг Стоунс паднаха до четвърта позиция със скромните 40, 1 милиона долара. Другите в топ 10 за годината са U2 (72 ,9), Елтън Джон (51), Дейвид Бауи (29, 1), Шаде (14, 5), Том Джонс (12, 4), Фил Колинс (8, 7), Спайс Гърлс и Уестлайф (7, 2). Беднотия до шия!!

Лес Пол награден
Китарната легенда Лес Пол, който измисли онзи прочут модел с големия корпус и който завладя всички поколения китарджии ще получи награда ‘Грами’ от техническия съвет на звукозаписната индустрия. Създадената през 1952 година китара се използва и до днес. В периода 1950-1957 година Лес Пол и жена му певицата Мери Форд са имали 28 хита, сред които ‘Mockin' Bird Hill,’ ‘The World Is Waiting for the Sunrise,’ ‘Tiger Rag,’ ‘How High the Moon’ и ‘Vaya Con Dios.’.

Carlos

вторник, 6 февруари 2001 г.

Поздрави от Чехия

Един мой много добър приятел, с когото споделяхме чина в Математическата гимназия преди години, замина с диплома си на 'програмист-оператор на ЕИМ' да учи в Политехниката в Бърно. Завърши както си му е редът, ожени се и остана да живее там - към днешна дата има-няма 13 години оттогава. С излизането ни от университета и навлизането ни в живота се сдобихме с e-mail адреси и започнахме оживена кореспонденция, споделяйки случки от миналото и настоящето.

1995-1996
"... Ей, ама да знаеш, трамваите са им супер - безшумни и на две минути. И адски бързи ..."
Впоследствие, когато в София пуснаха широкия трамвай, видях за какво става дума и не беше кой знае какво, но сравнявайки с допотопните машини (които и досега вървят) ...
" ... Не мога да разбера защо като правят салата от домати и краставици, трябва да я поливат с някакъв сладникав сос. И хлябът им сладък като някакви кифли ... "
"... Ама виж, бира да искаш! На всеки ъгъл бираджийница! И келнерът носи докато си празниш халбата, няма нужда всеки път да викаш дай още една. Значи, правиш ги седем-осем докато се усетиш ..."

1996-1997
"... Горе-долу се устроихме тук. Бачкам като програмист в една софтуерна фирма, вземам около 1000 марки заплата. Между другото търсим си още хора, ако дойдеш, ще почнеш поне на 600-700 марки ..."
А аз му отговарям:
"... Тук доларът тръгна през юни 1996 от 100 лева и към януари 1997 вече гони 3000 лева за долар. Вземам около 200-100-50-20-10 долара на месец (преди данъците). Сутрин с пенсионерите на опашка за хляб и мляко, че жена ми ме чака в къщи с четиримесечно бебе на ръце. Да не беше толкова малък синът ми, щях да дойда веднага, ама може и дотам да се стигне - да дойдем всички. В София има шествия по улиците и нестабилност колкото си искаш ..."

Да бе, така беше, честно. Щях да емигрирам като едното нищо.

1997-1999
"Здравей, Европеецо! ..."
Така се поздравявахме, след като България започна преговори за членство в ЕС. Уж всичко вече щеше да ни е наред в държавата, ама на - чехите си ходеха из Европа без визи, а ние в черния списък. И като идваше със семейството си в България през лятото, жена му мрънка: "това няма по магазините, онова няма, улиците мръсни, хората такива-онакива ..." И си викам, така си е, Чехия - отличниците, ние - пак опашкари.

2000
После си загубихме дирите насам-натам. Нали знаете, така става.
"... Откакто се видяхме през март миналата година, бях само за малко в края на август във Варна. Мислях да ти се обадя, ама някой ми каза, че си в София. А пък аз през София минах не като бърз влак, ами като японски влак-стрела ... "

2001
А ето последното му писмо:
"... Тук държавата се сговнясва с олимпийски темпове - просто миналата година беше рекордна по приемане на изключително много и изключително идиотски закони, които превърнаха чешкото общество в една разочаровано-ядосано-тотално объркана маса от хора, които започнаха все повече да гледат да се махнат от тук. Това преди го нямаше, но все повече нещата започват да се приближават към България под управлението на Жан Виденов. (Последният направо лайна с кофи да яде в сравнение с чешките си колеги-некадърници). Единственото което ги държи над водата са многото пари на западняците, които не искат да ги загубят и засега наливат повече пари, за да закърпят положението, вместо да ги източат. Но като че ли всичко е само временно. Дано да не съм прав, де, ама тук може да стане и по-лошо от България. И последните ми съученици от Университета в Бърно се изнасят (поне за Германия или Австрия). Аз от Германия имам няколко предложения и се чудя дори дали си струва да се местя за година - година и половина, докато ни станат документите за Канада ..."

М-дааа, драги ми Смехурко, чехите бягат на Запад ... По-точно на югоизток, ако става дума за Виена, де. Както и у нас, това са основно младите, кадърните, хората с висше образование. Така че можем в скоро време да очакваме и чешко-говорящи миячи на чинии в пицариите отвъд Атлантика. Приятелю, не се лъжи, не ходи в Канада, там не е хубаво. Нали и там имаме съученици, ще ти напиша какво споделят ...

Позволявам си да завърша с един виц

Две чехкини отиват на екскурзия в Македония. Разглеждат някаква черква и едната чехкиня се обажда: "То маме в Празе". Развежда ги екскурзоводът насам-натам, показва им стари къщи, други забележителности, а те все: "То маме в Празе". Накрая ги завежда до два големи обли камъка и казва: "Тоа са Крали Марковски муде.". Едната пак: "То маме в Празе", а екскурзоводът й отговаря: "Уй мате в Празе, муде са му овде".

Сега стана ли ви ясно има ли разлика между Чехия и България, колко е тя и в чия полза?

July

петък, 2 февруари 2001 г.

Gloria Mundi

Формулите бяха започнали да се точат на тънки струйки през ушите й. Никога нямаше да може да го вземе тоя изпит.

‘Танчееее!’ Пискливият фалцет надвика тътренето на протритите чехли. Стъклената врата на стаята й завибрира от почукването и културистът от миналогодишния календар разклати мускули. ‘Хайде, кафенцето е готово!’

‘Идвам!’ Грабна кутията ‘Таралежки’ и срита учебника под леглото. Още два въпроса, ама майната му!

‘Ше го вжемеш и тоя. Ти ши умно момише!’ Каза Слава Карабулева с бонбонена уста. После измъкна от шкафа реликвите и ги разхвърля по масата. Забучи крив пръст в първата снимка от албума: ‘Ето, тук съм на първото си представление. Играх Офелия.’ Таня беше виждала тази снимка. Всъщност, гледаше я преди всеки изпит, по време на ритуала, който си бяха основали, веднага щом се нанесе на квартира в тясната стаичка с културиста. Слава Карабулева беше добра хазайка. Не досаждаше и не търсеше сметка кой кога идва, колко остава и какъв е. Може би защото беше глуха и не чуваше нито звънеца, нито музиката и кикота, нито стенанията и ритмичното скърцане на леглото понякога.

‘Толкова съм стара и грозна вече, че даже Господ не ме ще’, оплакваше се кокетно тя и изчакваше Таня да й подаде следващата реплика: ‘Ами, ами! Много си добре. Да можех и аз така да изглеждам на осемдесет…’ ‘И шест. Осемдесет и шест. А каква бях на времето!’ Прокарваше носталгично пръст по снимката, сякаш да избърше праха, с който годините бяха напудрили лицето й. Очите й се уголемяваха под лупестите очила, вързани с ластик зад ушите и започваха да прожектират на стената кадрите на отдавна забравени мигове. ‘Обичаше ме лудо тоя генералски син. Тъкмо ми предложи да се оженим, техните го изпратиха в Швейцария да учи. Разделиха ни. Ето го, я какъв е напет! Ама актрисите тогава, знаеш…’ Таня разглеждаше снимките, а после се впускаше в разкопки, за да открие под бръчките поне знак от предишните черти. Нищо не беше останало. Изпепелена сива коса на туфи, беззъба уста с чене не по мярка и ярко червило около незабележимите вече устни.

‘А това е от турнето ни в Париж.’ Стара картичка от Лувъра. На гърба пишеше нещо на френски. Разчиташе само Je vous aime и подпис Phillip. ‘Дойде на сцената и ми поднесе огромен букет жълти рози. Целуна ми ръка – миришеше на лавандулов одеколон. Каза ми, че винаги ще помни моята Дездемона. Бях царицата на шекспировите роли.’ Паркинсон така здраво клатеше ръката й, че половината от кафето се разливаше по главата на Марко – зловещо катранен котарак с магарешко име. Основно му хоби беше да спи в скута на бабата, а в свободното си време да трепе хлебарките в покоите й и да се разхожда нагоре-надолу по клавишите на старото пиано. Глухата Слава сигурно въобще не подозираше за скритите му музикални заложби.

В кутията със съкровищата, освен албума, имаше още камара ненужни боклуци – проядена от молците носна кърпичка с чужди инициали ‘която царица Йоана изтърва по време на едно от представленията’, блестящо слюдено камъче от двора на Рилския манастир ‘от сватбеното ми пътешествие с Кольо’, угарка от свещ и проскубан кичур, вързан със синя панделка ‘от кръщенето на Тошко’, бутафорна диадема на неизвестна владетелка, стари програми от театрални представления, които се разпадаха в ръцете й. ‘Това, моето момиче, ми е останало от осемдесет и шест години живот и любовта на публиката. Една кутия боклуци и един албум спомени. Синът ми и внука са петимни да се гътна, за да се нанесат тука в центъра, вместо да се бъхтат до Люлин всеки ден. То и аз искам вече да сляза от сцената на живота, ама на.’ Сладникавият драматизъм на фразата винаги караше Таня да настръхва.

Обръщаха чашите върху чинийките, туряха им по един кръст с ръка и продължаваха да се носят по рошавите гребени на спомените, докато изсъхне утайката. После Карабулева, според настроението, рецитираше монолози, разказваше й за турнетата из цяла Европа или й предричаше бляскаво бъдеще и дълги пътища до места с огромни цветя и романтични плажове. Таня не знаеше защо изобщо я слуша, като беше абсурдно с нейните лупи да различи каквото и да било по чашата. Сети се за първият път, когато я видя да гледа телевизия. Беше допряла нос до този на Митко Цонев и го гледаше в очите като хипнотизирана. ‘Гласът му хубав, ама не мога да го видя’, оплака се.

‘Пълна кукувица е тая бабичка, обаче ми действа успокояващо.’ Звънецът прекъсна забавата. От Социални грижи носеха обяда. Таня сложи масата и заряза Карабулева и Марко да лочат рядката супа.

Ритуалът за първи път се провали с такъв гръм, че професора й скъса книжката. И без това й беше дошло до гуша да се мъчи с неща, за които не й пука. Събра си багажа, сбогува се със шашардисаната Слава и отпраши на море. След месец, срещу 350 долара, Таня се сдоби с диплома като слънце. Преведена, легализирана и с розова панделка. Преди да се качи на самолета до местата с огромни цветя и романтични плажове, купи една жълта роза и се понесе към Карабулева. На вратата я посрещна внукът – дребно, пъпчиво мъжле с ужасно щастливо изражение на лицето. ‘Умря, бабишкерата! Два дни след като ти се изнесе. Ела, щото остави нещо да ти дам, ако се появиш.’ Толкова беше доволен, че я покани на кафе. Метна глава към пианото: ‘Баща ми ще го кара на вилата. И без това не ще да яде и сигурно няма да го бъде.’ Марко лежеше вдървено върху капака и гледаше объркано. ‘Ето тая кутия каза да ти дам. Не знам за какво са ти вехториите в нея.’ ‘Спомен от една велика актриса.’, сама не повярва, че го казва, а сладникавият драматизъм на фразата я накара да настръхне. ‘Ами, ами. И на тебе ли ти ги разправяше тия простотии. Разпоредителка, мойто момиче. Цял живот е късала билети и е показвала на хората в коя седалка да си сложат гъза. И по-далеч от Кривина носа си не е подавала. Пък и актриса да е била, кого го е грижа!’

С котарака и кутията под мишница, Таня напусна сцената. След два дни го погреба в ковчега с всички реликви, завит с проядената от молци носна кърпичка и с диадемата на оплесканата с кафе глава.

Nadie

BUENA VISTA ИСТОРИЯ. Част VІ – Ибрахим Ферер – Черната перла І

или
Сага за мухерес-а, кохонес-а, сон-а и корасон-а

‘Имахме шанса през 1996 да намерим Ибрахим Ферер’.
Така започва едно от хилядите интервюта, които Рай Куудър даде по повод на излизането на албума Buena Vista Social Club. Шансът наистина е бил много голям и той носи името Хуан Де Маркос Гонзалес. На него следва да благодарим, че ни поднесе на тепсия един от най-самородните таланти (не казвам изтърканото ‘вокалисти’, защото в Куба ги наричат ‘soneros’) в цялата история на Куба.

‘Лъсках обувки, бях изцапан с боя. Хуан Де Маркос влезе и каза, че му трябва гласа ми. Първоначално му отказах, като му напомних, че от две години вече не пея. Той обаче ми каза, че само аз мога да се справя и беше много настъпателен. Попитах го, за кога му трябвам, за утре, за вдругиден. Не, за днес бе човече, отговори ми той. Той настоя да тръгнем веднага. Отидохме в Egrem, където бяха Елиадес, Компай Сегундо и Рубен’, спомня си Ферер.

Предвид познанството им с Гонзалес, пианистът подхваща първите тактове на ‘Candela’, един от най-популярните хитове на Ибрахим Ферер от началото на 60-те години. Ибрахим Ферер запява, а Рай Куудър вече е убеден, че една от най-обичаните песни от албума е вече само въпрос на звукозапис.

Гледайки Ферер първото ми чувство бе, че е животар, не по-голям разбира се от Сегундо. В същото време чувството му за хумор е заразително, като започнем от постоянните му майтапи за строгата му като последния мохикан съпруга и завършим с опитите му ту да откаже пурите или да спре с местния ром. Нито едното ще се случи, нито другото макар, че в сравнение със Сегундо или с Абсолютният Маниак На Тема Пури Пио Лейва, той си е направо дилетант в пушенето. От друга гледна точка без да засягам въпроса с възрастта на Сегундо, Лейва или Гонзалес, Ибрахим Ферер си е направо ‘младо момче’.

‘Младото момче’ Ибрахим Ферер Планас е роден на 20 февруари 1927 година в малкото градче Сан Луис, близко до Сантияго Де Куба. Официалните данни, доколкото по това време статистиката е била present в Куба, гласят, че майка му Аурелия Ферер го е родила в social dance club, т.е Нейно Величество Музиката е в кръвта му още със срязването на пъпната връв. Ферер не престава да твърди, че е легално регистриран от лицата по гражданско състояние син на майка си, защото това му дава самочувствието и иска всички да разберат, кой е, откъде идва и какъв човек е. Бащата на Ферер (който почива преди майка му) е тера инкогнита, а и той самият като достоен кубинец говори предимно за майка си. Пък и нали някой беше казал, че майката по принцип е известна, а бащата ………

Дядото на Ферер е председател на френското общество, наричано El Cocuye. От тези години датира и прословутият черен идол, галено наречен от Ферер ‘Лазар’. ‘Лазар’ представлява черна абаносова пръчка с африкански идол, която е подарена на майка му от африканец, посетил Куба във връзка с дейността на дядо му.

‘Лазар’ е и символът, който Ферер стиска близо до сърцето си и в който вярва от деня на смъртта на майка си. Тя почива когато Ферер е на 12 години. Ибрахим напуска училище принуден да се бори с живота и се прехранва с …… пеене по улиците на Сантияго Де Куба. На 13 години Ферер сформирва първата си група заедно с братовчед си Пинео, която се нарича Joveneas del Son (Young Men of Son). Групата изнася концерти главно на частни партита и забави през цялата 1941 година на принципа ‘през деня спим-през нощта пеем’. Младите момчета привличат вниманието на акулите на музикалния пазар на труда и съвсем скоро Ферер е поканен да пее с особено успешните бендове Conjunto Wilson, Conjunto Sorpresa и Maravillla Beltran.

Малко по-късно Ферер има шанса да работи и с най-големият оркестър на Сантияго Де Куба ‘Orquestra Chepin-Choven’. По това време оркестърът, воден от композитора Електо Розел, определя латино-джаз тенденцията на Куба, а Ферер е водещият му вокалист. В тези години се оформя и типичния стил на Ибрахим да пее без каквото и да е напрежение, като на шега и да включва в песните онези особено характерни добавки за Фаустино Орамас или Компай Сегундо. Розел е автор и на най-големия хит на Ферер от края на 40-те години ‘El platanal de Bartolo’, който продължава да звучи в Куба и през средата на 60-те. Певецът приема гост-участия и при легендата Бени Море.

През 1953 година в Сантяго де Куба Ибрахим Ферер започва съвместна работа с групата на Пачо Алонсо. Шест години по-късно те се местят в столицата Хавана и групата се преименува на Los Bocucos. През тези години Ферер пее главно сон и guarchas и много рядко boleros, талант за който ще говорим в част ІІ от историята на Черната перла. Новият вариант на ‘El platanal de Bartolo’, ‘Mi Quimbin’, и ‘Candela’ му спечелват изключителна популярност. Los Bocucos придобива легендарна слава в Куба, като е една от любимите групи на ……… берачите на кафе.
Сътрудничеството на Ферер с Пачо Алонсо продължава повече от двадесет години.

В началото на 80-те Ферер е почти забравен в Куба паметник от миналото. Никой не си спомня бляскавите концерти от 50-те и 60-те. Почти 10 години Ферер не е издавал запис. Изглежда, че легендата е забравена. Ферер не печели почти нищо.

Един от най-самобитните музиканти на Куба се препитава като лъска обувки и с малката държавна пенсия. Живее в малкия си апартамент в старата част на Хавана в сграда, строена в края на 19 век. Слага ром, ухания, мед и меренге на своя ‘Лазар’ или ‘Човекът, който отваря врати’, както той обича да го нарича. С месечна пенсия, в размер на 15 долара, две години след последната му временна музикална изява, Ферер чува чукането на вратата.
‘Лазар’(в който той вярва от 57 години) отваря вратите на вселената, а на прага на апартамента е ……………….. Хуан Де Маркос Гонзалес.

Очаквайте в BUENA VISTA ИСТОРИЯ или Сага за мухерес-а, кохонес-а, сон-а и корасон-а Част VІІ – Ибрахим Ферер (Черната перла) ІІ

Carlos

четвъртък, 1 февруари 2001 г.

US Box Office: Ох на мама, Джени, Джени

Идиотски 'романтични' фииономии

Аз пак съм на линия и пак навреме.
Независимо, че последната седмица някои хора се опитаха да ми ритнат столчето, да ме хванат за гушката, да ме хвърлят на върбата, да ми постелят меча кожа, т.е с две думи ‘нежна революция изотзаде’ или ‘тиха смяна на караула’, НИЕ ПАК СМЕ ТУКА И СМЕ ПАК СЪЩИТЕ, АЗ И АДАША, АДАША И АЗ, както Ви харесва.

Крайно време е да кажем нещо и за киното все пак, или какво толкова се случи зад океана, че първото място бе окупирано (кой знае защо не съм изненадан) от Дженифър Лопес. Тая жена няма ли да направи един нормален клип. И ние сме хора, не може вечно да ни опъват еротичните помисли. Ами по-кротко я, той хормонът не спира да пита: ‘Това оная леличка ли беше? Ох на мама!.

Излизането на ‘The Wedding Planner’ бе планувано успоредно с излизането на ‘J.Lo’, втората тава на Лопес и компания. Рекламният шум беше страхотен. То не бяха премиери, то не бяха интервюта за таблоиди, то не бяха първи страници (ако успеете доберете се до корицата на Rolling Stone’ гледката си заслужава), то не бяха светски клюки около съдебните проблеми на Пъф Деди.

В крайна сметка резултатът беше постигнат, което доказа за пореден път, че американската рекламна машина работи безотказно. ‘J.Lo’ събори Бийтълс (да са му живи и здрави на адаша, поне тримата де….) от първото място на Билборд, а ‘The Wedding Planer’ мушна 13 милиона долара в бокс-офиса, за да стане второто по успех ню-ентри в Америка за всички времена по време на Супер-боул уикенда. Пак почнах, ню-тва, ню-онва, пари правят хората, не си играят.

Та какво му е толкова страхотното на ‘The Wedding Planner’ и какво всъщност означава заглавието. Оказва, че освен всичките други простотии зад океана, има и такава професия. Преведено на нашенски лангуидж, това си е нещо като ‘Планировчик на сватби’, ‘Сватбен съветник’, ‘Тоя дето ти организира сватбеното тържество’ и още куп преводи. В случая обаче, той е тя и се казва Дженифър Лопес. Така, както обаче аз си го превеждам, тая ще да е тая дето определя къде да бъдат цветята (саксиите накриво ли да бъдат или не), розовите фламинга ще си подават ли главичките от езерцето или не, къде ще седи The best man (това би трябвало да е кума), свекъра и свекървата щастливи ли да изглеждат (или както обикновено). Абе шибан занаят. Да, ама както се казва Джени била специалистка в тази работа и то не къде да е, а във Фриско. Най-голямата й задача, да не кажа служебно начинание, е да организира сватбата на дъщерята на интернет-величие (в ролята Бриджит-Уилсън Сампрас, това момиче да не е онова дето удуши сладура Пит, или говоря глупости). Да ама, в една приятна вечер, не щеш ли намира любовта на живота си, т.е тексаският хубавец Матю Макконъхи. На другата сутрин обаче се оказва, че любовта на живота й е бъдещият главен участник в сватбата, а именно жениха. Оттук нататък се заформя и романтичната комедия на режисьора Адам Шанкман, който както сам казва си падал по такива сиропирани реванета от времето на Кари Грант, Спенсър Трейси или Катрин Хепбърн.

Едва ли ‘The Wedding Planner’ ще се задържи дълго на върха, но кой знае. Същото щях да кажа и преди две седмици за ‘Save The Last Dance’, ама добре, че адаша ме замести.

Продължавам да го цитирам и бих казал Топ от 2 до 4 ясен и пак ще е вsрно. ‘Cast Away’ е на път да ни оправдае очакванията и да стане първият филм за лето господне 2001, преминал в категория ‘тежка – 200 милиона’. Американците почнаха яко да гледат и ‘Трафик’ и ‘Тигърът и дракона’ едва след като се разшумя за тях и обраха награди на критика и всякакви други гилдии, а и Оскарите наближават.

Меракът на янките по ‘Snatch’ трая точно една седмица, колкото да разберат, че тоя език дето го говорят във филма има нужда от субтитри. Пък то и филмcj не е за тях, трудноразбираем (да не говоририм за латино-пуерто-кубано и други говорящи), хаотичен, няма драма, няма човешки съдби, няма хепиенд, няма положителен герой (заради който си струва да стискаш палци или да напълниш пода на киното, докато люпиш семки).

Чакайте, чакайте, малко се отплеснах.
Те тези хора семки не люпеха. Простете, ставаше въпрос за пуканките.
И за конец.
Дръжте се, ПАК СМЕ ТУКА И АЗ И АДАША.

Очаквайте през следващата седмица ………………………, или АДАША или АЗ, ако не съм ……………Силистра.

Carlos