сряда, 18 декември 2002 г.

Тихо се сипе... Галено щипе...

Омотала съм се като десетата любима съпруга на афганистански муджахидин и ми светят само очите, още подути от сън и хванали ледена корица. На вратата на детската градина вместо охранителят и фелшерката, която проверява за въшки всяка сутрин (ще рече човек, че нарочна фея на въшките шета нощем и ръси целокупно децата), ме посрещат три пингвина. Изпод шапките, шаловете и сополите разпознавам (по височина и възраст във възходящ ред 3-5 години) Момчилчо, Косьо и Жорко – видимо емисари на I, II и III група съответно. Измучават хорово реплика, която, филтрирана през вълнения опаковачен амбалаж достига до ушите ми като “ааа-оооооооооо-ааа” и оживено размахват ръце.

“Заповядай на нашия коледен базар”, превежда симултанно синът ми и ме набутва в малката зала за игри. По рафтовете вместо традиционните еднокраки кукли, мечета, жертвали очите си за поколения деца, камиони без колела и мозаечни кули, са се намърдали елхички, коледарчета, камбанки, суровачки и гирлянди. Започвам бавно да загрявам защо от къщи мистериозно се изпариха всички запаси от пуканки, пакет зрял боб, две торби памук и моливите ми за очи. Децата цяла седмица рязали, рисували, низали, украсявали, с изплезени от старание езици и омацани до ушите в бои и лепило. На всеки рафт се мъдри по един буркан, запечатан отгоре с хартия и прорез за левчетата.

“Парите ще ги пратим на Дядо Коледа, за да направи подаръци на децата от съседната градина, които си нямат майка и баща”, обяснява Жорко, дезертирал от входната си позиция поради измръзване първа степен. “Ходихме им на гости миналия месец. Тях никой не ги бие, защото има комитет за защита на децата. Този комитет ходи с хеликоптери и гледа, и като види да бият дете, слага лошите в затвора”. След това страховито изявление, Жорко удовлетворено се почесва по носа и отново излиза на пост пред вратата.

“Земи тая картичка. Аз съм я правил. Само за десет лева е.”, съветва ме Симеон. На нея е изобразено извънземно, решено в кърваво червен цвят, с тънки крака, огромни ботуши 58 номер и глава, колкото върха на карфица. Разположено е във нещо, подобно на неудобен леген без дъно, теглен от тлъста божа кравичка с рога. “Дядо Коледа в шейната и главният елен Рудолф”, съпричастно ми тълкува сюжета Монката. Примирявам се, че няма да вляза в историята като майка на най-известния български художник, но все пак купувам картичката – нали си е мое... Като бонус си избирам една камбанка за елха, украсена с пайетите от вечерната рокля на съседката (предния ден ми се беше оплакала, че й е изчезнала). Детето ми ме целува за довиждане и се присъединява към агитката на вратата.

Памукът от картичката започва тихо да се сипе по палтото ми. Затрупва неприятностите, избелва лошите мисли и галено щипе душата. Над главата ми бръмчат хеликоптери – поне за Коледа всички лоши ще са на топло.

Nadie

вторник, 17 декември 2002 г.

За статистиките и децата

В днешният брой на в-к Сега има прелюбопитна статия озаглавена “1/3 от българските деца искат да живеят в друга страна”. В нея се дискутира анкета на иначе уважавания УНИЦЕФ за "Гласовете на младите".
Общите изводи са, естествено, тъжни, но забавното е в някой от въпросите в анкетата, на които е наблегнала авторката (заради УНИЦЕФ се надявам тя да не се е състояла само от такива въпроси).
За какво иде реч или кратък превод на въпросите и отговорите.

“33% от децата в България между 9 и 17-годишна възраст биха искали да живеят в друга страна, сочи изследването на УНИЦЕФ”.
Да се разбира 33% от децата са попили мнението на родителите си, че “навън” е по добре. Силно се съмнявам, че децата, особено в долната възрастова половина се радват на собствено мнение точно по този въпрос.

“Децата биха избрали Западна Европа или Северна Америка като алтернатива на България”.
Интересно от какви критерии се водят при избора си и откъде черпят сведенията си. Иначе предполагам че точно такива са били отговорите им в анкетата.

“78% от анкетираните искат по-добри условия на живот.”
Само? Не може да е истина!

“45% от младежите твърдят, че животът преди 10 г. е бил по-добър”.
Пак същото. Дори и 17 годишните ми се виждат млади, за да го преценят. А 9 годишните...
От друга страна тогава (преди 10 години) беше Беровото правителство. Оценката на живота при него като “по-добър” може да е наистина плод само на детска мисъл...

“Но въпреки това повече от половината смятат, че ще живеят по-добре от родителите си”.
Хе, че и ние мислехме така едно време. Кой ли не е.

“Повече от половината анкетирани деца не вярват в правителството, а 65% нямат доверие в лекарите. 92% вярват на майките си.”
И за да научи това някой е дал пари? В какъв свят живеем, Боже....

Най-добре ще е УНИЦЕФ да се занимава, както впрочем се споменава нататък в статията, с парите, отделяни за децата от държавата, с детската смъртност, с насилието над децата, с правата им и т.н. и да харчи парите си (които и ние му даваме) да помага там, където държавата не може.
Е, така или иначе тази година купихме коледните картички от SOS Kinderdorf, та не ме е яд толкова.

Също така би било хубаво журналистите да търсят смисъла на нещата, а не бомбастичното заглавие. Току виж вестниците станали интересни и информативни, а не просто забавни. Имаше един виц в началото на демокрацията, че вицовете изчезнали понеже се появили вестниците.

Zaro

сряда, 27 ноември 2002 г.

Научно съобщение

Научно съобщение:

Космосът бил с цвят на

мляко с кафе.

Тепърва започва спорът

кой си го е поръчал,

край какво ли жълто море,

под какво ли синьо слънце

го разбърква лениво

и се въртят в млечно-кафявия танц

планети, звезди, съзвездия и галактики

както се върти в главата на някакво си човечество

потресаващата мисъл за вечност,

която е лъжичката захар

в млякото с кафе

на този, който просто е решил

да се наслади на следобеда:

Келнер, oще веднъж «Cosmic Latte»,

този път без захар, ако обичате!

Светла

петък, 22 ноември 2002 г.

Разруха 007

Рушен К. Рушен имаше фирма за рушене. Беше завършил “Учителския” и свиреше на акордеон, но това не му помагаше особено в работата. Фирмата се казваше “Разруха 007”, а на визитните му картички го пишеше и на английски и френски, но с кирилица – “Дистракшън 007” и “Дестрюксион 007”. Започна през далечната 1991 г, когато Вазов – най-колоритния просяк на оня град, го нае да изкърти плочките и да строши пейката пред паметника на някакъв поет, където просеше конкурента му от друга ромска фамилия. Когато след това гушна хонорара – е, вярно, на дребни монети - емисия 1990 г, тогава му просветна, че животът може да стане и по-светъл. Отначало започна с полулегални поръчки – събори няколко свинарника, два павилиона за закуски, осем бюста на вождове на пролетариата (и един в цял ръст), 5-6 стопански постройки на бивши ТКЗС-та…А,... срина и едно кино. Натрупа опит, мускули и не малко завист. За няколко години, Рушен вече осигуряваше работа на 32 души, на служебното куче Жельо и на секретарка, която също си имаше галено име, но това не е наша работа. Най-доволен беше от това, че помага на хората. В “силните” си години изравни със земята 17 магазина, 6 детски градини, 56 училища, над 45 завода на леката и 12 завода на тежката родна индустрия, затрупа няколко рудника за някаква руда , а след реформата в армията се “справи” и с 14 казарми. Разбира се, всичко вършеше вече по правителствени поръчки или по проекти на международната Програма “ФАРС”. Как се надсмиваше на аматьорите, които 10 дни се мъчиха да гътнат Мавзолея в София. В офиса, се четеше девиза му, на фона на негова снимка, залепена на стената : “Това, което Времето руши за столетия, ние рушим само за дни”. Когато Папата дойде в страната, “Разруха 007”, активно “помогна” за преместването на цяло село, защото на негово място трябвало да се построи въртолетна площадка за светия божи наместник.Този етап на “мускулите”, както самият Рушен го наричаше, скоро започна да не му носи удовлетворение и неговите търсения го доведоха до нов - “интелектуален “ етап. Фирмата предлагаше вече и “по-тънки” услуги - проваляне на бизнес-сделки и съдружия, разваляне на приятелства, разтрогване на годежи и на сватби, компрометиране на реколтата на арендатори, а също и проваляне на селски събори и на срещи на випуски. Напоследък бяха установили дискретна връзка с него и от страна на Висши политически кръгове – там се работеше на ниво приватизацонни сделки, и дори за проваляне на избори на политически опоненти, но честно казано той не искаше да си пъха там носа. Този филм, казваше той, е за други. Беше си чист професионалист. Умиление пърхаше край него като ореол, когато си спомняше как отклони с усмивка бабата, дошла да поръча да не втаса киселото зеле на съседката й, щото онази я нарекла “пуйка”. Въпреки характера на дейността си Рушен беше култивирал нежно сърце. Когато трябваше да “обработят” старата градска баня, която целия град свързваше с най-чисти спомени, на него му беше много тъжно, три дни преди това. А още по-жално му беше за двете големи брези, които растяха на един от прозорците на мъжкото отделение на банята - да се чудиш как бяха поникнали там – на самия бетонен перваз. Той специално даде пресконференция за това как щели да спасят двете дървета и как щели да ги пренесат в специален резерват с редки растения, край града. После щели да сложат и възпоменателна табела пред тях, за това откъде и как са пренесени.А напоследък колкото и да не му стигаше времето, се връщаше към “старата си любов” – поезията. Рушен пишеше стихове, в които най-често възпяваше свободата на вероизповедание и киселите краставички сорт “Победа” (останалите сортове корнишони не му понасяха на дванадесетопръстника). Та, точно когато събаряха старата градска баня, която помнеше кирта на всички кметове на града до 1989 г, тогава съдбата ехидно се всели в стволовете на същите тези две бели брези и те, заедно с част от прозореца, го затиснаха с цялата си тежест, по време на финното им демонтиране. Издъхна още на 37-та секунда, макар че можеше да издържи и до една минута, но прецени, че няма смисъл, защото по междуведомствена уговорка, при тежка злополука първо идваше “пожарната”, и чак след нея “бърза помощ”, а при пожар беше обратното.

Така умря Рушен К.Рушен – един идеалист, радетел за един нов свят, в който да няма повече нищо за рушене. Той не мечтаеше безсмъртие, но безсмъртно ще остане навеки, разрушеното от него по всички кътчета на Родината. Да са живи и здрави достойните му наследници!

Из надгробното слово
прочетено над гроба му


Иво Георгиев

четвъртък, 21 ноември 2002 г.

Mea Culpa

MEA CULPA - лято

Диоген рови с пръчка в контейнера
КаРма Сутра - сапунена опера...

Ех, градушка удари кайсиите!

Предиобедът се кокори базедово
Златен кърлеж в небето е Слънцето...

Ми ще взема да върна бутилките!



MEA CULPA - есен

жълто
болно
ръждиво
кап
смърт метат от бордюрите тъжни циганки
изоставен пикап
с гуми спихнати
спи
ветеран заебан от валкюрите

на тегел
р
ъ
с
и
дъжд
кестен рязнат с бръснач посред ириса
миткат песове
с Бунюел
мен ме кара на плач

що ми трябваше снощи и коктейл

bay Ilia

четвъртък, 31 октомври 2002 г.

Топлофикация срещу Здравна каса - патриотично ли е да си болен?

И пак е есен. Времето на грипа и непуснатото парно.
Нищо ново под слънцето.
Единственият въпрос е: Кое е по-евтино за държавата. Спестените от дотации за топлофикациите пари покриват ли парите, похарчени от също закъсалата здравна каса за лекарства и болнични? Коя дотация е по-малка?

Има ясни на всички неща:
Ясно е, че не можем да се пазим. Личното пространство и спазването му е само термин у нас. И ако лъскането в градския транспорт е разбираемо някак си, необяснимо е желанието на всички (особено баби) да стоят наврени плътно в теб, колкото и свободно място да има. Така че сме си живи заразени.

Ясно и отдавна предъвкано е и затоплянето, което кой знае защо присъства само в метеорологичната справка на топлофикациите. Все пак съвсем скоро (след 6 месеца) е май месец – няма как да не се стопли. Може ние да не сме разбрали нещо....

А след като си купихме топломери е по - правилно ние да решим топло ли ни е или не. Имаме си кранчета в къщи – като ни е топло ще си го спрем парното.

Но явно не е в това проблема. Може би просто излиза по-евтино да сме болни. Ами като е казала държавата – ще боледуваме. Човек трябва да се бори със всички средства за бъдещето на нацията! Демокрацията трябва да се заслужи! Какво е малко страдание пред благоденствието на държавата и бюджета? Да живее България!!!

А може би отново не съм прав и не е патриотично да си болен. Може просто някой, на които плащаме е заспал? Ехоооо .... събудиии сееееее....

Zaro

вторник, 29 октомври 2002 г.

Крем карамел

Карамела, Кармелита,
що не дойде дух да пита
дали искам със тъщá ми
да затварям патладжани
или с тебе, Кармелита,
да си фиркам “Маргарита”...
Сол по ръбчето да бляска
като злато във Аляска ...
Ох, въздушна Кармелита,
не ме блъскай със копита
пясък в бъбреците хруска
с чай се плакна на закуска...
Гуруто и той ме пита
карма или Кармелита?
Пари като гаден трипер...
Щрака като весел флипер
в мен мисловна въртележка.
Като заем тъжна, тежка
потреперва долна бърна
все едно, че ще повърна...
но обратно връщам всичко –
в огледалото съм чичко,
нищо че се чувствам млад
есенен презрял домат...
Ох, Кармела, Кармелита
във шкембето нещо рита
уж на буламач съм сит,
пък разстройство, пък колит...
Как да дръпна нежна струна
с таз подпухнала муцуна?
Колко струва моят спомен -
лист от календар отронен
и кого интересува
че душичката ми плува
в поетичен океан?
Затвори се, бе Сезам,
че ужасно тука духа!
Нищо, че съм в шеста глуха,
че ме правят на маймуна,
че изяждат ми сапуна ...
Ще преглътна, ще забравя
на палячо ще се правя!
Кари, ох бе, Кармелита
битието ми залита
искам да заспя спокойно
даже да си плащам тройно,
даже в социален план
да съм си лапнишаран!
Лека нощ! Сега съм див -
лягам без презерватив
аз сега съм буден син
и не ме е страх от Спин
... Утрото ще ме натисне
във деня да ме накисне
и какво че е все същият –
няма все да ми се мръщи я!?

Писка, пука патладжанът
И блести измит бурканът…
Ще ги погреба в мазата –
патладжанът и мечтата.

bay Ilia

петък, 25 октомври 2002 г.

Утринен концерт

В смутните пост-намкакви времена един човечец получил наследство. Е, сега, чичо му не бил от Америка, ами от Русе. И наследството и то русенско - етаж от къща. Обаче от старите големи русенски къщи - на тиха уличка с много липи.

Хукнал човечецът по нотариуси, жена му застягала бохчите, децата се пречкали весело и една прекрасна утрин вместо от гарата (защото бил машинист) да се прибере в панелната дупка в квартал "Чародейка", нашият гордо прескочил натуриите в антрето на старата нова къща, ударил един душ, ударил и една ракия за приспивателно и се бухнал в леглото. Точно тогава радиоточката прошепнала, че е осем и от горния етаж прозвучали мощни акорди на пиано. Т'ва пък к'во е бе, мамка му, рипнал човечецът, а отгоре се спускали акорд след акорд, извила се вихрена мелодия, като че ли някой тичал по клавишите, после звуците полека стихнали, но само за да се изсипят изневиделица като водопад върху плачещото му за сън същество.

Като се разбрало, че така няма да се спи, железничарят метнал нещо на гърба си, изтопуркал нагоре по стълбите и се облегнал на звънеца. Отзовал се очилатко на неопределена средна възраст в закопчана догоре риза и протрит панталон. Кроткият отначало разговор набързо качил градуса, закипял от права и претенции, льохмани и профани, селяндури и очилати муцуни, лашкаш се цяла нощ да ги возиш, д'ебамааму, пък те да спиш не ти дават, а аз трябва да репетирам, майната им на твоите репетиции, що не си репетираш на друго място, и на Вагнер майната му, вижте се какъв сте имбецил, абе ти гледай много да не дрънкаш... простак!... И вратата хлопнала, и в пианото забушували страстите на обидената музикантска душа, а жепеецът се замятал в леглото с възглавници на ушите.

Така едно добросъседство свършило, преди да е започнало. Железничарят ходел като тигър из стаите, псувал на поразия, та чак фикусът повяхнал, проклинал коварното наследство, заплашвал, че ще се изнесе на палатка пред Централна гара, засипвал с жалби Община, кметство, полиция и филхармония, но очилатият свирел само в разрешеното от правилника време и никой не можел с пръст да го бутне.

Тогава човечецът изтикал леглото си в най-далечния ъгъл, тъпчел ушите си с памук, пиел по три ракии и трупал възглавници върху бучащата си глава... но проклетите звуци пак го намирали, терзаели повече нервите, отколкото слуха му, а когато най-сетне заспивал, музиката се промъквала и в съня му. Траверсите се превръщали в безкрайна редица клавиши, локомотивът свирел на тях бравурна мелодия, после клавишите се свършвали, музиката секвала, вагоните, закачени един за друг с ключ сол, започвали да се търкалят на забавен каданс, от тях се сипели изкормени пиана, пръсвали фонтани трески и чукчета, като лениви светкавици из въздуха проблясвали скъсани струни и било тихо, тихо... Ей така я карали.

Една сутрин железничарят се върнал пребит от умора, изритал обувките си, надигнал шишето с ракия и се проснал в леглото както си бил с униформата. Погледнал часовника, изпсувал мръсно и безадресно, натъпкал памука в ушите, натрупал възглавниците и стиснал очи. Но сънят не идвал. Човечецът се повъртял, притиснал по навик възглавниците, но не можел да заспи и това е. Наоколо витаела някаква липса, която гонела съня, чувство за някакъв недостатък, губело се нещо съществено, но неуловимо... Той отворил очи, погледът му попаднал на циферблата на часовника, осем и петнайсет... топло, топло... Жено, ревнал човечецът, оня зящо не свири?!

Жена му дотърчала с тестени ръце, как не ти казах, свърши се тя неговата свирня, да пукне дано с това дрънкане, ама на, санким 'ко беше голям музикант, щеше да ходи с едни панталони зиме и лете, мухльото, другите по Скандинавията коли си купиха, 'ма на него само репченето му голямо, жена му и тя, лисици по врата, ама сега като ги наритаха три месеца неплатена, щото не се разбра филхармонията министерска ли ще е, общинска ли - лъснаха им голите задници, пък компенсациите за ток ли, за студент в София ли - и продадоха пущината, пианото де... Таз заран гледам барабите го влачат, пък оня ситни по тях като бито куче, да не го ударите, вика, това е немски инструмент, бе к'во те е грижа бе, нали му 'зе парите, 'ко искат от втория етаж да го фърлят... Ей, ти що пак грабна бутилката бе?… Къде тръгна по чехли сега?...

Но външната врата хлопнала зад едно стреснато "бамааму" ... и станало тихо, тихо... само се чувало как чехлите на човечеца шляпат по стълбите към втория етаж.

Kamila

сряда, 23 октомври 2002 г.

Огледален свят III - за времето

По повод на нашето пристигане в Нова Зеландия местният климат в коварно сътрудничество с метеоролозите проведе един силно ускорен, разширен и обогатен курс по много популярната в района тема - валежи. Имахме съвсем неуникалната възможност да се насладим на всичките агрегатни състояния на водата, които да ме извиняват физиците, ама съвсем не са само три. За един ден видяхме проливен тропически дъжд (с подобаващо грандиозно наводнение в два големи града), лек пролетен дъждец - ръмящ и неспиращ с часове, градушка, мъгла и нещо като вода на прах, рееща се безцелно над земята с поривите на вятъра. После имаше слана, дъжд, друг вид дъжд, гъста водна пара, издигаща се над повърхността и превръщаща се пред очите ни в облаци и в нов дъжд. После валя, пак валя и пак, и пак. Очевидно при тази форма на обучение много се държи на повторението.

Имаше също демонстрация на комбинирани визуални ефекти - дъжд и слънце, дъжд и вятър, мъгла и вятър и други уж невъзможни съвкупности. Но основно усилията на природните сили бяха концентрирани в производството на ефектни, пълноцветни, висококачествени, разкрачени от хоризонт до хоризонт дъги. В несметни количества.

Тъкмо си помислих, че вече съм усвоила най-важното от курса и преминахме към втора тема - ветрища.

Пак пълна програма - малък местен ураган (само 120 км/ч), местен вятър, бриз, студен южен вятър (специална пратка директно от Антарктида), топъл вятър от север, няколко великолепни добре изразени циклона и нито миг безветрие, дори само за разнообразие. Облаците се носят по небето с такава бясна скорост, както на специалните ефекти в киното, когато режисьорът иска да ни внуши колко бързо минава времето. Пред тази небрежна демонстрация на мощ от страна на природните стихии, човек се чувства тленен и жалък.

Температурите на въздуха се движат между десет и двадесет градуса по Целзий, с много малки изключения, независещи от сезоните, а температурата на океанската и морската вода е почти постоянна. С една дума - метеоролог да си в Нова Зеландия. Ако кажеш, че утре времето ще е променливо, с превалявания, ветровито и с температури между 12 и 19 градуса, ще познаеш в 90% от случаите. В останалите десет ще се позовеш на компютърна грешка или на природен феномен. Само предсказването на посоката на вятъра е мисия невъзможна. Дори местните рибари и мореплаватели си признават, че по нищо не личи кога и откъде ще духа. Сигурно е само, че вятър ще има. Понякога духа от две различни посоки едновременно.

Като усвоихме добре и втората част от курса по местен климат ни беше дадена малка почивка. Два дни слънце без урагани и вода само под формата на утринна роса. И никакви дъги. Слушахме как се просмуква водата в почвата и за пръв път разбрах каква е идеята на поетичния израз "да слушаш как расте тревата".

На съседите ни (предимно представителки на третата възраст) този звук се стори твърде необичаен и те групово се втурнаха да поливат моравите си. Сакън, да не вземе малко да поизсъхне калта. Някои така се ентусиазираха, че даже се качиха на покривите на къщите си да ги мият. Да не говорим за колите - тях ги мият по три пъти дневно. Изобщо, всички са вманиачени на тема вода.

Като се огледахме на слънце, се оказа, че това е много красиво място. Всичко е зелено. Където няма трева е зелено от мъх, мухъл и плесен. Но визуалният ефект от зеленината е фантастичен. Само за миг да се покаже слънце и светът грейва в нежна пролетна зеленина. И така целогодишно.

Ще открадна един лаф, който е измислен за Флорида, но е много актуален и тук - ако не ти харесва времето в Нова Зеландия, почакай пет минути. Слънце и дъжд се редуват с такава скорост, че никога не знаеш как да се облечеш подходящо.

Bella

Огледален свят II - за движението по пътищата

Страх - не страх, обратни - необратни, колите трябва да се карат. Животът в Нова Зеландия е немислим без кола. Разстоянията между къщите са големи, дори малките градчета са разпрострени на голяма площ и е немислимо да ходиш до магазина пеш. Да не говорим за ходене на училище или на работа. Та поради тази причина, както и заради ниските цени на колите и бензина тук всичко живо се вози на кола. Семействата имат по няколко автомобила - за всеки пълнолетен по една малка количка, за предпочитане спортна, за занаятчиите - по един микробус и още една голяма за семейни разходки и забавления. Всяка къща има поне два гаража и още няколко места за паркиране в двора, за евентуални гости. Половината от градските площи са превърнати в паркинги и е разрешено паркиране на повечето улици.Дори пощенските кутии са направени така, че да можеш да си вземеш пощата без да слизаш от колата.

От друга страна държавата е сравнително млада и немного богата, така че не може да си позволи да строи големи пътища и магистрали. На северния остров всички пътища са просто асфалтирани или насипани с чакъл стари коларски пътчета. По безумните наклони и завои си личи, че не е имало инженерно проектиране на трасето. Задоволили са се с това да наслагат безброй предупредителни знаци, някои от които изглеждат направо абсурдно в опитите си да изобразят предстоящия засукан участък от пътя. За мантинели тук май още не са чували.

Вероятно за икономии, поради необходимостта да се асфалтират за кратко време голям брой пътища стандартът е променен и ширината на пътната лента е два метра, а не три, както е в Европа. Визуалният ефект от това е, че колите в насрещното платно буквално връхлитат отгоре ти.

Единственото изискване към техническата изправност на автомобилите е да нямат ръжда, да са с нови гуми, да са им здрави предните стъкла и да им работят светлините и спирачките. В резултат по пътищата се движат всякакви безумни превозни средства. Има ретро коли - лъснати и достолепни, огромни по-широки от пътя американски коли от 60-те години, всякакви стари, нови и супермодерни японски автомобили, всевъзможни камиончета, микробусчета и пикапчета (някои са връстници на собствениците си - пенсионери), видях даже лада, багер HITACHI, всякакви размери трактори, които влачат закачени ремаркета с лодки, скутери и цели кораби. Към тази шарена гледка се прибавят огромните, направо чудовищни камиони, натоварени с трупи, които хвърчат във всички посоки, моторите, които са страшно модерни, и неизброимо количество каравани, големи колкото къщи. Всички се движат с не по-малко от 100 км в час и не признават никакви правила за изпреварване. Иначе любезните и усмихнати новозеландци, безкрайно спокойни и търпеливи в други ситуации, стават неузнаваеми като се качат в колите си. Такова агресивно поведение на пътя не съм виждала даже в България.

Участници в движението по пътищата са също стада крави, овчици, сърни и елени, които пресичат винаги на означените за това места. Но патките не се съобразяват със знаците и могат да се срещнат навсякъде. В Нова Зеландия те имат основно декоративни функции и си пресичат както им падне.

С пет думи казано, Нова Зеландия не е място за хора със слаби нерви. Липсата на престъпност се компенсира с хазартно шофиране и опасни спортове. Кивитата са пристрастени към адреналина.

Bella

Огледален свят

Никога не съм обичала историята за Алиса в Огледалния свят, но сега съжалявам, че не си спомням подробности за нейните приключения. Може би там е имало някой ценен съвет как да оцеляваме, когато всичко е наопаки. Не стига, че Нова Зеландия е на обратната страна на Земята , че тук хората ходят с главата надолу и дърветата растат надолу, че северът е топъл, а югът - студен, че когато в България е нощ тук е ден, когато в Европа е лято, тук е зима, че дори водата стичаща се в канала се върти по посока на часовниковата стрелка (всеки, който е чел Умберто Еко знае, че заради прищявките на някой си Кориолис в северното полукълбо водата се върти наобратно), ами са въвели и ляво движение по пътищата, пък колите са с дясна дирекция. И за капак лостчето за мигачите е отдясно, а за чистачките отляво. Кошмар!

Всеки нормален европеец с нормално развити рефлекси на улицата се оглежда първо наляво, после надясно. В Нова Зеландия се оглеждаш като смахнат във всички посоки, особено, ако не идва кола, която да ти подскаже посоката на движение. После включваш чистачките и чак като чуеш, че стържат на сухо по стъклото си спомняш къде са мигачите. Всеки път вместо скоростния лост хващаш дръжката на вратата, а на многобройните кръгови кръстовища си обикаляш обратно на часовника и само смаяните физиономии на останалите участници в движението ти напомнят, че тук правилата са наопаки. Постоянно се шашкаш, като видиш в огледалото за обратно виждане, че колата зад теб няма шофьор или пък шофьорът е куче, провесило език през прозореца. И за десерт правилата за даване на предимство на кръстовище не са съвсем обратни на европейските. В Нова Зеландия (не знам дали е така и в Англия) завиващият наляво дава предимство на дяснозавиващите. Все едно в България като правиш десен завой да чакаш завиващите наляво отсреща, които пък чакат преминаващите направо. Пада едно голямо и абсолютно безсмислено чакане, едно щуро ръкомахане, за да си даваме един на друг път и да си благодарим след това. Преди около година имало референдум за премахване на това нелепо правило, но бабичките, които са преобладаващата част от местното население не се съгласили. Те по петдесет и повече години са шофирали така и сега ще вземат да се объркат на някое кръстовище, не, по-добре да си се чакаме до припадък.

Но най-ошашаваща огледалност е поведението на хората. Като срещнеш непознат в парка , той не поглежда встрани и не те подминава мълчаливо, ами те гледа в очите, усмихва ти се отдалеч и дръпва една дълга реч за времето (задължително!!), колко е красива гората днес или колко е сладко онова кученце там, пита как си прекарал деня си, дали си му се наслаждавал и не си ли много happy да си тук. Ако се поддадеш на изкушението да се усмихнеш в отговор следва запознанство, дълъг разговор за това откъде имаш такъв особен акцент и задължителна покана за чай. В супермаркета докато маркира покупките касиерката не сумти тежко като човек, понесъл страданията на целия свят, а те разпитва надълго и нашироко какво е времето навън, не е ли малко ветровито (понякога се изкушавам да кажа , че не е, за да проверя дали ще хукнат навън да видят това чудо невиждано), обичаш ли риба (защото съм си купила рибешка консерва), а падаш ли си по риболова, да, сега при пълнолуние няма риба, но другата седмица ще бъде добра за рибарите, откъде ти е акцента, ах, колко интересно, и къде е това място?, в Европа?, колко хубаво!, ама тук е много красиво, нали?!!

Да си откриеш разплащателна сметка в банката е цяло изпитание, но не заради бюрократични подробности - такива просто не съществуват, а защото служителката няма друга спешна работа и е толкова лъчезарна, че не можеш да си тръгнеш без да я обидиш . След като изслушаш пълната версия за нейното пристигане тук, за трудностите, които семейството й е срещнало и за особеностите на местния климат, следва подробно изложение на проблема със закупуване на собствено жилище, видовете заеми, няколко забавни истории за клиенти, направили неподходящ избор и най-накрая след тридесетминутен неангажиращ разговор си тръгваш с куп брошури и визитки и, разбира се, с жизненонеобходимата карта в джоба.

Не знам да споменавам ли въобще, че когато се туткаш на някое кръстовище и се чудиш накъде да завиеш, как се спираха тия чистачки и къде, по дяволите, беше скоростния лост, другите шофьори не скачат върху клаксона, не псуват, не ти правят неприлични жестове, а най-любезно идват да те попитат, дали нямаш нужда от помощ. Без капчица ирония в гласа!

Опак свят!

Bella

вторник, 22 октомври 2002 г.

Нерва

една постоянна нерва
ме друса под кривата круша
после крила разперва
на комплекса ми сред кауша
като лудичките се киска
драска ме с мръсни нокти
и разсеяно дриска
скучности еднооки
болест чума зараза
бедност на джоб и душица

кой на Моканина каза
да чака бяло по жицата

Нервата ме скопява
суши ми мъжките жили
отвътре изпепелява
като табаско и чили
рита ме като седмаче
чаши ми слага в ръката
и през очите ми плаче
като артист пред заплата
яде ме пустата нерва
както вълните ядат вятър
както хамалин ракия перва
както критик гледа театър
обитава ме мамка й нерва
като статуя камък
като сардина консерва
или като призрак замък

мразя я нервата гадна
от егенето я бърша
знам че от нея ще падна
а пък без нея ще свърша

bay Ilia

петък, 18 октомври 2002 г.

Майстора и Маргарита

... този виц го знаете, знам ... ама не е виц ...

Хубаво е, че в България си имаме празник на лъжата. Щото не е лъжа, че те лъже който свари - политици, доктори, сервитьори, магазинери... Бе, тя жена ти те лъже... Лъжовна държава сме и това е. Мене ако питат, националният празник трябва да е на 1април. Няма какво да се лъжем - ако не лъжеш - не ти вярват. Както станало с Майстора и Маргарита. Толкова е показателно, че даже като виц го разказват... Но ето как било (или както казват в преведеният на руски дискавъри - "Что произошло на самом деле").

На Маргарита мъжът й пътува. Много пътува. И много лъже. Пък Маргарита - честна. И доверчива. И той, мъжът й, като отива в командировка (командировка - друг път - с две руси командировки на Пампорово), тя си седи тихо и кротко в къщи и си чете книжки. Що да не си седи жената, ще кажете. И ще намигнете. Обаче, няма такива работи! Сериозно! Много е наивна тая Маргарита. Седи си в просторната, но уютна стая и си чете, потънала в тишина. Само тролеят като мине отдолу, чашите в барчето прозвънват, обаче така - дискретно и приятно - колкото да допълнят тишината.

И един ден, както си четяла (мъжът й таман бил заминал с една командировка), отдолу тежко минал тролеят, чашите прозвъннали нежно... и не щеш ли, вратите на гардероба се откачили и пляснали като великански джапанки върху дебелия килим. Маргарита се вкаменила за момент, но след като никой не нахлул с качулки, бухалки, гърмялки и други залъгалки, както миналия месец, тя бавничко се размърдала и обиколила врати и прозорци - решетките и резетата били непокътнати - надзърнала под легла и кушетки, пила един валидол, пила и едно уиски за по-сигурно, па се захванала с вратите на гардероба.

Маргарита е оправно момиче - чадо на епохата "Направи си сам". Едно време в училище по трудово обучение направи на струг и бормашина дървена поставка за 20 цигари и пепелник - шестица й писаха - въпреки, че пушенето беше забранено. И сега вдигнала вратите, закачила ги на пантичките - и готово!

Следващият тролей я изненадал на най-интересното място в розовия роман - знаете как е - главният герой подхваща отмалялата главна героиня, пръски от водопада, лошият е в затвора, старата дойка тича и разплакана оповестява, че главната героиня е получила в наследство половин Гренландия и поживотен гратис в Дисниленд... и вратите пак паднали... и така пет-шест пъти... Като един Петър Попангелов, ако следите мисълта ми (имаше едно време един такъв български скиор, дето все не можеше да свърши, ама както и да е). Тя, Маргарита, ги закачвала, пустите врати, тролеят минавал по разписание, те се срутвали... Тогава Маргарита се сетила за пачките на мъжа си и смело се обадила на някаква фирма от Нов градски указател ли, от "Асансьорен вестник" ли, няма значение. Важното е, че минали не минали три тролея, на вратата се позвънило и влязъл Майстора!

Маргарита може и да е наивна, но знае как се посреща Майстор. Масата попуквала под тежестта на каквото трябва и Майстора тъкмо си правел сметка как да анулира другите поръчки за деня, Маргарита го треснала по главата със същината на проблема. В същия миг отдолу услужливо минал тролей и вратите по неизменен начин шляпнали на пода. Мене ако питате, това си е живо предизвикателство за един Майстор.

И се започнало. Чук и отверка - тролей - падане. Нивелир и ренде - тролей - падане. Резе и верижка - тролей - падане. Мамата-бравата - тролей - падане...

Накрая Майсторът стигнал до радикално решение. Вижте, казал той на Маргарита, аз ще вляза в гардероба, вие хубавичко затворете вратите зад мен и като мине следващия тролей, да видя аз каква е тази мистерия. И влязъл в гардероба. И Маргарита затворила злополучните врати. И външната врата се отворила. И влязъл мъжът й (командировката се оказала неразположена и инатлива). Пък в антрето - нали се сещате - палто, шапка, обувки... В средата на Маргаритината стая - чанта, масата като рог на изобилието... Ти като лъжеш - хубаво,ама тебе като те лъжат - кофти-и-и...

Ревнал мъжът като усурийски тигър и право към гардероба! Страшна работа! Вратите отхвръкнали, все едно е минал тролей - пък вътре - Майстора! Мъжът не губил време,ами задал дежурния тъп въпрос - "Ко праиш ти тука,бе!?...". "Ако ти кажа, че чакам да мине тролея, няма да ми повярваш..." - успял да продума Майстора и се събудил в реанимацията.

Kamila

четвъртък, 17 октомври 2002 г.

Обява за работа - преводач

WhyBg спешно търси да назначи преводачи от български на български език. Единственото необходимо условие, за да кандидатствате, е да преведете следния текст:

‘Геймърчето Misho е малко и нахално. Забравило си е паролата за аксес до нашия домейн и сега така е кликнало върху звънеца на домофона, че се налага да логна бебето оф шишето с мляко и да се скролвам да му отключа.

- Няма вече да си чатя с тебе. Ъпгрейдна ми кръвното така, че душата ми всеки миг ще си смени хоста. Ако още веднъж си забравиш ключа, ще ти го атачна с ластик на врата и ще ти нулирам акаунта! Ходи гладен!

- Стига нерви бе, Maiche! Нали знаеш, че съм ти фен. Виж, докато ми се караш, дъщеря ти се включи он-лайн и направи уолпейпъра на пъзел.

Он-лайн-а е буквален. Бебето е криейтнало нов сайт на едната стена в стил нео-модернизъм и тъкмо старателно полага последни щрихи под миризливата картина. Памперсът лежи небрежно захвърлен под десктопа, а по паркета се точат лайняни линкове към настоящия му локейшън. Точно в този момент в нашия задружен интерактивен портал се логва и юзърът Ba6tati, който работи в като мениджър в един бизнес-акселератор и по цял ден създава подходяща атмосфера, стимулираща връзката между обществените средства и частния капитал. След обстоен скрийнинг на ситуацията той решава, че е по-уместно да забоде нос в компютъра и да се заеме с хобитата си. Хоби 1: Интернет-продажба на овце порода Мутон Шароле на лизинг и прекопаване на виртуална градинка в унгарската пуста. Отглежда праз и домати за зимна салата с много олио. Хоби 2: Сърфиране из сайтовете за автомобили и разглеждане на обяви за покупко- продажба, най-често със следното съдържание: “Екстериор: седан, цвят брик, лети джанти, шибидах, клиренс 95 мм. Интериор: Ергономичен кожен салон, арматура от меки пластмасови елементи, серво, аларма, имобилайзер, аудио-система”.

Възможностите ми за креативна комуникация и паблик рилейшънс са изчерпани. Пред очите ми се стартира скрийнсейвър на звездички. Аз администратор ли съм или лукова глава! Ctrl заключвам бебето в банята да не мирише, Alt напердашвам геймърчето и го наказвам без Интернет две седмици, Del тегля една майна на баща им, и рестартирам програмата. Ама с ъпгрейднат софтуеър, в който съм се тръшнала в цял ръст на зелена поляна, зяпам облаците, вдъхвам мириса на пръст и билки, а по ръцете ми се надбягват мравки и божи кравички.’*

* Всички използвани чуждици са от български страници в Интернет.

Nadie

сряда, 9 октомври 2002 г.

Спайдърмен

Окачила съм си физиономията "Ни мъ пипай, хапя силно!" и съм се заела да набутам кола с габарити на Форд "Сиера", сив, на местенце колкото за трабант, чиято предница току-що е била отнесена от ТИР. Естествено, затлачила съм улицата и зад мен се е оформила опашка като пред безплатна бензиностанция, само че опашка зла, недоспала и не пила кафе. Шопските шофьори, с присъщата си толерантност, ми устройват клаксонова серенада. Спрели са се на популярното трафик-парче "Айде ма, краво заспала, кой ти даде книжка на тебе, да та ... в тъпото животно!". Заглавието може и да ви се вижда дългичко и неримувано, но се изрича бързо, мазно и без придихание. Диригент на групата е един дебелак в сребрист джип – подпрял е свирката с шкембето си и ме гледа с две хубави кървясали очи – огледало на душа, злоупотребила с пещерска гроздова направо от бурето. Невъзможната мисия по паркирането се увенчава с успех. Изпълзявам от колата през задна дясна, защото сладурчето с джипа е запречило пътя за отстъпление, маха космати боздугани и обсипва предното ми стъкло със стрели от плюнка. Изплезвам му се, притичвам на прибежки между паркиралите по тротоара мепесета, залягайки, за да избегна ругатните в упор и кълбата от мръсна газ и се шмугвам като лалугер в окопа на офиса.

След половин час в стаята връхлита запъхтян човек от охраната, който възбудено ръкомаха и несвързано крещи нещо за зелени човечета, чудовищни паяци и да тичам веднага навън. Делова и на токчета тича ли се веднага току тъй? Запазвам хладнокръвие и звъня на ‘Бърза помощ’ да го приберат човека, доде не е извадил служебното оръжие, та с един замах да замръкнем на първа страница на "Нощен Труд", а от там ми казват, че нямат коли в момента и ме инструктират: "Докарайте пациента със собствен транспорт". Абе гледам го аз, че сам се емва право към моята кола и си викам: "Има надежда, не се е чисто смахнал, щом уцелва посоката и е наясно със ситуацията." Метър по-натам - обувките под мишница и хуквам и аз, боса по асфалта, турбо-дизел инжекцион. Успявам да стигна навреме, за да проследя безпомощно как паякът отнася пищящата "Сиера" в бърлогата си. Сега пък е ред на охраната да върти на 150, защото аз изпадам в истерия. Сядам на бордюра и започвам да му изливам душата си: "Заклевам се, че до вчера нямаше знак тука! Винаги съм паркирала на това място! Ето, купих си колело да не задръствам движението – откраднаха го още на втория ден. Тръгнах пеша, ама все по шосето – тротоарите, знаеш, не са за пешеходци. Откак ме блъсна кола – зъб за зъб, качих се на моята..." Охраната успява да прекъсне нишката на историята на моя живот, преди да стигна до наследствените заболявания в рода и тематиката на семейните скандали, подава ми носна кърпа с консистенция и хигиена на гюдерията, отшумяла в жабката на "Сиерата", подава ми трийсе лева-после-ше-ми-ги-върнеш и ме набутва в едно такси посока паркинга на НДК.

Докато се треса по софийските дупки, от тинята в главата ми изпълзява следният въпрос: защо вдигат моята кола от достатъчно широка улица, по която, дори ако паркирането е двустранно, може да мине ескортът на папата, разгърнат в строй "Кондор" с мах на крилата 10 метра? В същото време по вътрешните улички не може да се промуши и селянинът с колелото поради буренясали дрънтрачайки, път не видели от как мама и тате ме учеха да пресичам. Бързо намирам отговора: защото е а) по-лесно; б) по-евтино и в) ужасно много по-икономически изгодно да се сложат една камара знаци и да се купят два-три допълнителни паяка, вместо да се строят нови паркинги и да се вдигат залежалите коли. Зер най-доходоносното перо на фирма "Паркинги и гаражи" не са нито паркингите, нито гаражите, а наказателният плац зад НДК-то.

Грабвам си акта, пращам въздушна целувка на ошашавения полицай и, ухилена до уши, яхвам "Сиерката". Споходила ме е блестяща идея! С падането на нощта окосявам тревата около "Москвича" на съседа и, след кратка схватка с кварталните помияри, разположили се уютно в импровизираната гарсониера–лукс, отмъквам лепенката, която от година насам предупреждава, че властите ще вземат возилото за скрап. Сега аха съм паркирала, аха съм лепнала с плюнка нея лепенка на предното стъкло. За убедителност влача и два-три чима с треволяк в багажника – за около гумите. Вече няколко месеца карам така, гледам – около мен паякът вдига ли вдига, а "Сиерата" никой за нищо не я закача. Даже мога и лев да припечеля: лекувам арахнофобия* и стрес с природни средства.

________________
* арахнофобия - фобия към арахниди

Nadie

В търсене на формите

Ако се опиташ да влезеш
на градинския охлюв
в черупката,
представяш ли си
в какви гъсти гори
детелинови трябва да бродиш
и какъв дъжд ще те къпе
щом разтърсиш
короните на глухарчето!
Все ще те питат
бели или черни са ти рогата,
ще те забравят на масата в
стъклен буркан,
а твоето малко отмъщение
ще бъде бляскавата следа
по стените им.

Но ако някога забравиш,
че да имаш малко, значи
да бъдеш свободен.
И ако се питаш защо трябва
да ги има гнусливите, капризните
и явно не-гладните хора.
Или ако просто ти се доще
да поспреш под иглика –

пъхни се в черупката
на градинския охлюв.
И ако искаш, покажи си рогата.

------------------------------------

“…Стиснало в ръка трофей за най-добър актьор,
едно остаряло, побеляло момче
обикаля сред гостите на приема
и плаче, защото търси майка си,
която от петнайсет години е мъртва.

Когато най-сетне открива дамата
с високо вдигнати черни коси,
то се промъква сред хората,
хваща полата й и шепнейки
“Мамо, хайде да си ходим, мамо!”,
я тегли към изхода, без да познае жена си…”

Молба за близост ли са нашите сънища?
Или опит да разчетем молбата
на човека до нас?

Светлозара

вторник, 8 октомври 2002 г.

Незапомнено (едноактно менте)

ИНТЕЛИГЕНТ АЛКОХОЛИК:
Забравихме вкуса на старата ракия.
Бутилките направо миришат на метил.
Нима във некролози ще трябва да открия
с кого съм се напил?

ХОР НА ПОСТОЯННИТЕ КЛИЕНТИ:
Псолютно вярно!
Евалла, братó!

ПЕНСИОНЕР КИБИК:
Освен това с нитрати е пълен зеленчука,
салатката направо от химия трепери.
Обаче на кръчмарите от нищо не им пука -
гробари търсят вместо портиери.

ПОЛУХОР ПРЕД ЗАПЛАТА:
Без хубава салатка
разпивката е кратка
и сутрин дебне махмурлук голям!

ПОЛУХОР СЛЕД ЗАПЛАТА:
Не сме от таз порода
да пием гóла вóда
пред прадедите ще умрем от срам!

ИНТЕЛИГЕНТ АЛКОХОЛИК:
Разбитите илюзии на трезво са отрова
и лъсва ясно целият резил.
Крещи юнакът в теб за хляб или олово,
но туй не е във нашенския стил!

ХОР НА ПОСТОЯННИТЕ КЛИЕНТИ:
Ега ти пича!
Стéгни се , братó!
Глътнá керпича!
Сúпu по едно!

bay Ilia

понеделник, 7 октомври 2002 г.

Приказка за токовия удар

Имало едно време... Боже, какво ли нямало едно време... Ток нямало, парно нямало... Е, имало принцеси, но като си помисли човек, че те вървят комплект със змейовете... И византийци имало, обаче ние пък си имаме Лилов, Божков, Муравей и... хайде да не си разваляме настроението още в началото.

Та, имало едно време едно прокълнато място. Значи още по време на Сътворението Сатанаил, Луцифер или за по-кратко Фери Смъртта, свил райските проекти и от отпадъчни материали си спретнал на Земята резиденция по подобие на Божията. Но в стремлението си към пълно подобие Божие допуснал грешка - взел, че населил земния Еден с човеци. Чиято първа работа естествено, била да зяпнат, а втората - да зареват с пълно гърло "Мила родино, ти си земен рай!", глупаците им с глупаци. И дядо Боже чул, видял и ... прокълнал ! Мястото. А хорицата направо затрил. С потоп ли, изотоп ли - Божа му работа.

Но райските места, дори прокълнати, не търпят празноти. И въпросното място по някое време се заселило с хубав народ - пияници. Всичко било много точно, обаче те много псували - направо майката си трака - затова ги наричали траки. Траките пеели и псували в рима - добре, че не се е запазила в оригинал нито една Орфеева песен, множели се и псували нежно, биели се и псували свирепо, даже когато се молели на боговете, псували почтително. Което, съгласете се, не е много хубаво. Например: Тебе се моля, боже Аполоне, мамка ти и копеле... че и по-лошо… Кофти, нали !? Въпреки, че, общо погледнато, във всяко богородие има нещо патологично. Тъй де. В тази светлина не е чудно, че и траките били прокълнати без време.

После дошло друго племе. Русо. Синеоко. Едро. Имало да хванеш и да остане. Обаче имало и нещо сбъркано. Неслучайно "робот" е славянска дума. Кажат им Бог: Яжте ! - ядат. Каже им: Не яжте ! - не ядат. Дишайте ! - дишат. Не дишайте ! - не дишат... Кашляйте ... и т.н. Накрая за проба им казал: - Проклети да сте ! Славяните казали добре... И така.

После на прокълнатото място дошли други - рошави, лошави, на кончета и на бърза ръка прекроили всичко по свой тертип. Чак дядо Боже се навел от небето и ги попитал: К' ви сте вие, бе !? Българи ! - викнали онез. И му светнала червената лампичка на дядо Боже, надникнал той в бъдещето и чул: - Бог е българин ! О, Боже ! - казал си дядо Боже и на момента ги проклел и тях!

И каква станала тя - трижди проклети племена на трижди прокълнато място. Какво може да се очаква при това положение - бой, глад, стригане и нощна смяна на "Кремиковци"...
И като се почнало -
византийци,
авари,
татари,
кумани,
турци,
германци,
руснаци
- кой откъде завърне... Обаче не би - яка семка е българската - не се затрива току така ей тъй на!

И вдигнал ръце от българите дядо Боже, и против волята си повикал Сатанаил, Луцифер, или както му викали в училище - Фери Смъртта, да отърве проклетото място от проклетата напаст.

И Фери се заел както той си знае - прас -
Георги Димитров ! Нищо !
Развито социалистическо общество - пак нищо !
Демокрация,
екстрасенси,
Жорж Ганчев,
Жан Виденов,
четвърто място на световното по футбол,
структурна реформа,
валутен борд,
цар-премиер
- не и не ! Жив е той, жив е народът български ! Мислел атомна бомба да хвърли - онези от Козлодуй ще оживеят. Бойни отровни вещества да опита - русенци няма и да усетят!

И изведнъж мазна усмивка се плъзнала по сатанинската мутра. Тогава Фери Смъртта, Луцифер, наричан още Изпаднал Ангел, направил така, щото НЕК, ВиК, БТК и Топлофикация да получат пълна свобода и безнаказаност... и да се разпашат.

Е този път ни хвана на тясно, този път ще ни види сметката Сатанаил, мамка му и копеле!

Kamila

Спомен

Трудно се стигаше до онова място в сърцето й, където пазеше спомена за полето,
Звездите, бялата му риза, светулките в мрака...и смачканата трева под полата.
Не си спомняше очите му, а дишането само и едно странно туптене до нейното рамо.
Ако можеше да извика, би повикала луната, би свирнала в мрака, за да събуди тишината и би тичала с вятъра в посока на онази нощ преди...50 години.
Сега трудно стигаше до огледалото, за да приглади бялото в косите си, но стигнеше ли виждаше очите си – все още поразително топли и грешни и сини, като в нощта преди 50 години.

Klodet

Убийците с честни лица

Убийците с честни лица се срамуват от себе си. Срамуват се от нежните си черти. От елегантната усмивка преди престъплението. От красивите очи, които ще наблюдават очите на жертвата. От устните, с които ще поемат последният дъх. От страните, които ще бъдат целунати искрено. От тънките пръсти, с които ще докоснат шията. От думите, с които ще започнат престъплението.

Убийците с честни лица убиват само привечер. Малко преди залез слънце, за да могат да го подарят на жертвата. Заедно с цвете, стих и сълза. И една честна изповед. Понякога и чаша вино.

Убийците с честни лица промушват винаги в сърцето. Бавно, неусетно, почти срамежливо проникват докрая. Не оставят време за дъх, извинение, бягство. Нито за някакви думи за милост. Може би само за последна целувка. Фатална.

Убийците с честни лица се срамуват от себе си. И остават завинаги с теб.

Vasi

петък, 4 октомври 2002 г.

Поезия

Развива се техниката,
толкова бързо, че вече
се олюляваме
над пропастта на абсурда:
Споделям стиховете си
с някакъв непознат –
никакъв не ми е,
а очаквам е-mail-a му
и сърцето ми се обръща.
Охраната на портала
лениво следи скенера
и не знае, че
да гледа съдържанието
на чантата на жена,
е малко като да гледа
в сърцето й.
Моят син едва ли някога
ще получи плик от момиче.
Дъщеря ми няма да седи
в къщи в скута си с телефон
и да дъвче косите си,
докато чака да звънне.
До първото им влюбване
дори електронната поща
и мобилният телефон
ще са архаизми.
Колко хубаво е и колко е тъжно,
че не зная как ще протичат
сигналите в тяхното време.

Люлеем се като жица
над пропастта на абсурда –
ако някой ден за друго не ставаме,
поне на нас ще се редят лястовичките
и ще си бъбрят преди да отлитнат.

Светлозара

Ненадейно

уж изсъхна на слънце
иззад скъсана щора
уж прогизна до дънце
в потна сива умора
уж те пъди отблясъка
на лисеещо теме
уж потъна във пясъка
на изтлялото време
уж деца те прескачаха
да не би да пораснеш
уж тромпетите плачеха
че погребана гаснеш

а пък на като котка
девет пъти възкръсваш
пиеш водка сред водка
и във фикуса тръскаш
радвам се че си жива
но съм дърт философ
по добре си отивай
знаеш пътя Любов

bay Ilia

Под тентата

на безметежната младост кончето
тропка с безгрижни копита
пасе поезия от старо томче
и на мастика налита

не ме заразявай със лято
конче, зобящо романтика
Времето се оказа крилато
а оборът ми - пълен с кранти.

не бляскай с очи атлазени
като дух над празна бутилка
Тайната ти ще бъде пазена -
кончето на младостта е кобилка

bay Ilia

Телефон на доверието

След голямо надлъгване, два-три плика и две бутилки марково уиски - Ура! - имам си телефон в новия офис. Бравос, ще кажете, честито... Мерси, обаче тоя номер, дето ми го свиха от пощата с номера - той ми отрови живота.
Ето как стана работата. Още включен-невключен телефонът, чашите на техниците още не бях измил, и звънна. Вдигам аз слушалката, гордо-гордо казвам - Моля!? - и отсреща като се почна - Не мога повече, той не ме поглежда, ще се самоубия, той не ме забелязва, ще скоча от петия етаж... не, от шестия ще скоча, ще му скоча аз на фасона ще му скоча, няма живот за мене...Ало, кого търсите, опитах се да кажа като един глас в пустиня, грешка имате - обаче чувай Верди! - Имам пистолет, вика оная, ще се гръмна, газова печка имам - ще пусна газта и щрак със запалката... с хапчета ще се нагълтам, ясно ли ви е... Ало, чувате ли ме?... И аз какво да правя, викам - да. Ми няма ли да кажете нещо, пита онази. Какво да й кажа? Можете да опитате да се обесите на коланчето на пеньоара, много е ефектно. Моля, втрещи се оная отсреща, пък аз казах - грешка и затворих.
Така се почна - ония садисти от пощата да вземат да ми дадат стария номер на телефона на доверието. Да ви разправям ли нататък? Щях да умра! И няма спиране. Цяла нощ - дзър, ми той свършва, обръща се и заспива, пък аз после цяла нощ се въртя и бълнувам Бойко Борисов от кръста надолу... Дзър, къщата им приписах уж да ме гледат, пък те ми гледат епикризата само, малкото ми вика,бабо, като пукнеш, в твойта стая татко ще ми сложи билярд... ей тоз билярд най-много ма трови, да знаете... На една друга мъжа й като ядял компот от череши, плюел костилките по един такъв особен начин, че убивал всичко детско в нея, на едно девойче гаджето му спяло само с черни чорапи и като четяло Кастанеда в тоалетната, плачело... Друг пък, като вървял по левия тротоар, се възбуждал от жени с пазарски чанти, а като вървял по десния, изпитвал непреодолимо желание да си купува вестник "Семейна драма"...Луд станах, казвам ви.
Ходих в пощата... На телефонния шеф на колене му падах - Ще спрат, викат. Ама онез не спират! Обяснявах, карах се, псувах, устата ми пяна хвана, в полицията ходих, в радиата обява дадох, така и така, тоз телефон не е вече на доверието, на фирма е... Дръжки!
Накрая се примирих. Взех да ги изслушвам. Че и да си приказвам с тях. Даже, ако искате вярвайте, се пристрастих. Ровех кога в литературата, кога в спомените, понякога карах на пълна импровизация. Плаче ми едно момче, номера му правела. Приятелка има ли, питам. Има, отговаря. Ми чукай нея, съветвам го. Вярно бе, вика момчето - и готово!
Един дядо ми се обажда, три дена не бил ходил по малка нужда. Викам му, дядо, да не си го вързал на възел, пък той - О,Боже, тока не съм платил...И така.
По едно време обаче си дадох сметка, че вечер не бързам да изляза, ами засядам до телефона. Слагам цигарите и пепелника до мене, отварям бутилка вино и кибича по цели нощи. Няма кино, няма кръчми, няма гаджета. И се разтревожих за себе си, ми не е нормална тая работа...
Идеята дойде от самосебеси. Намерих в указателя новия номер на телефона на доверието. Споделете, моля, казва отсреща един такъв глас. Ами, започвам аз, имам проблем...Айде бе, чуди се гласът, сериозно ли!? Да,много е сериозно, викам. Чак пък толкоз, хили се гласът, да не ти пука. Ей тука малко се обърках, ама нали съм на зор, продължавам - Моля ви, аз имам проблем, имам нужда от помощ, имам нужда...Май имате голяма нужда, гаври се гласът. Ядосах се аз и викам - Но, моля ви, какъв телефон на довериато сте вие? Грешка, приятел, отговаря гласът, вече сме телефон на недоверието. По на далавера излиза откак един тъпанар направи безплатен телефон на доверието. Аз смотолевих някакво извинение. А, нищо,вика гласът, до тука сте навъртели 30 импулса, ще продължаваме ли? Затворих като попарен и таман отивам да си налея нещо твърдо, телефонът току звънна. Грабнах още топлата слушалка и като викнах - Майната ви, на баба ви трънката, умря Марко, край!... Тряснах омразния апарат на теракота и пет минути скачах отгоре му.
Сега който ме търси в офиса, да ми се обади по водомера.

Kamila

сряда, 2 октомври 2002 г.

Неблагодарните професии

Замисляли ли сте се кои са най неблагодарните професии в България? Някои са по цял свят нежелани, някои само при нас. Но кои са те?

Политик
Преди изборите:

Стискаш по 1000 ръце на ден (желязно правило). Мити, немити, сухи, потни, костеливи... Само и само да те изберат.
Обещаваш от пиле мляко. Гледаш в очите хората и се чудиш: “Те дали знаят, че ги лъжа?”... Само и само да те изберат.
Обикаляш избирателния си район. Учиш имена на градчета и селца. Места където иначе би отишъл само на път за някъде. И то само ако ти се спука гума. Само и само да те изберат.
След изборите:
Неизбраните: Кои бяха пък тия?
Избраните от опозицията: Възпитаваш черногледство. Нищо не върви, всичко пропада, страната загива, умираме от глад... Докато хапваш и мислиш върху утрешната си реч изпадаш в почуда – тази луканка, дето я ям, луканка ли е или плод на гладната ми фантазия. Джипа ми джип ли е или така виждам ладата с изнурените си очи? Нали сме зле...
Управляващите: “Гадно! Каквото и да сториш, все го плюят. И нищо да не правиш, пак плюят. Знаех си, че не ме заслужава този народ. За какво ли се мъча? Ех, поне да бях преди 5-10 години... Макар че и парите не бяха кои знае какви, а и щеше да се налага да ги държа извън страната....
Няма ли край мъката? Ох, ох, оооооохх...”

Митничар
Преди поне оставаше я кола, я къща, я сметка в чужбина. Или и трите.
А сега само страх, страх, страх...

Лекар
“Оня старик Хипократ, дето ни четоха за него в университета за какъв се е мислил? И за каква клетва ми говорите? Това беше преди 10 ноември, още ли важи? Ами сигурно има и безплатно някъде, знам ли? Луди колкото щеш... Хайде сега, не ми говорете за здравната каса – нека ви прегледа тя...”
Е, да! Слава Богу има още “луди” лекари. Които си я помнят Хипократовата клетва. И които още не са умрели от глад. Че иначе сме за никъде!

Катаджия
Дилемата на съвестта: “Трябват ли ми тез’ пари или да го оставям да се трепе? Е, животът си е негов! А новите мебели ще стоят чудно в хола...“
Каква дилема всъщност?

Човек на изкуството
Трябва да държиш на глад.
Ако си успял и признат, не се иска да държиш на глад. Но не е сигурно.
И всичко това за едно “браво”?

Та се чудя, кой ли се навива да ги работи тия професии? Че и се натискат хората за тях! И фолк звезди ги възпяха...

Zaro

вторник, 24 септември 2002 г.

Кръчмите на Варвара

несъстояло се стихотворение

СТАРЦИ РАЗБОЙНИЦИ
улицата се спуска безмилостно като мълния
кокалестият й "s" се забива в зелен облак
мента и мастика
потното стъкло на содата задържа нетърпеливите мехурчета
като презерватив
рими: коневръз/бъз/мерак/сак

ВАРНАТА
коктейлът се люшка в мързеливия шейкър на нощта
ледчетата цъкат като цикади
пътеката към кенефа е обрасла с трева
няма кой да я изпуши
всички пикаят другаде
рими: пушек/тек/маримба/ба!

ЧЕРКВАТА
рибата седи на стола някак вдървено
неудобно й е
рибата ляга на стола
все тая
от неудобство главата й пуши
цигара
пура
лула
комин
рибата се отпуска на стола и почернява
столът е електрически
рими: паламуд/луд/търнокоп/поп

ЕРГЕНСКА МЪКА
синът ми не знае кой е съставът
вдига лъжицата и казва
хоризонт не може да се слуша
хоризонтът се гледа
и все пак не знае кой е съставът
ето например тараторът му има следния състав
краставица
мляко
орехи
чесън
олио
и вода
а съставът е гола вода
рими: таратор/тор/маратон/стон

АНИМАЦИЯТА
ето кракът е отрязан
няма го
а продължава да наболява
да изтръпва
да мирише
на гущера като му отрежат опашката
пораства му нова
по спомени
може старата да е била опашка за олио
а новата да е пред някое посолство
стават грешки
спомените винаги зарастват накриво
рими: декамоз/коз/романтик/тик

ГАРДЕЛА
очакването е като акупресура
натискаш си парцалите докато зараснат
един паяк възкръсва от глад
сигурно е кръстоносец
12 мухи се пръсват да пръснат чудото по света
4 от тях се връщат и с кафяви точици пишат нещо по салфетката ми
а може би просто я използват
рими: балък/млък/Пенелопа/оп-па!

СИНЬО ЛЯТО
колко хора бият път до морето през лятото
бият пътя до посиняване
дреме му на лятото
и морето е насинено
ама му викат черно
въпреки че всички си тръгват от него на червено
а на далтонистите им е все едно
рими: връщам се
може да няма рима
ама се връщам

bay Ilia

Майки и дъщери

Никой не избира родителите си. Всеки ще се съгласи с тази максима.
Но не и дъщеря ми. Тя разполага с огромен избор от майки, а на мен е осигурила несметно количество дъщери. Аз не мога да избирам измежду тях, нито да ги викам по свое желание. Научих се само да ги разпознавам.

Всяка майка върви в комплект с някоя от дъщерите. Например както сега - в леглото спи МалкотоСладкоАнгелче и го завива Грижовната мама. На сутринта часовникът ще събуди СърдитотоСъненоЛъвче, а чорапите ще му обува МилатаБързащаМама. После ще се появят близначките МразяВодата и ГребенътСкубе в комплект с Лошата мама, по-късно сменена от Истеричката. В последната минута в училище ще пристигнат ОтегченатаТретокласничка и нейната ОтдаванаЗагубилаБитката майка, а вечерта у дома ще се върнат ВеликатаХудожничка (с поредната шестица по рисуване) и гордата й майка.

Имаме също госпожица ИзпеченаЛъжкиня и госпожа ТияНомераНеНаМене (понякога придружавана от самодоволната й сестра ТиКъдетоОтивашАзОттамСеВръщам ). Веднага след тях обикновено идват мис ЛицемерноРазкаяние и мадам ТоваДаТиЕЗаПоследно, следвани от двойката МногоКроткаИПослушна и Прощаващата мама.

Лично аз най обичам МилотоКоте, което се гушка галено в прегръдките ми, но то се появява все по-рядко.И предимно спи. А най се страхувам от БезстрашнатаИзследователка и все се опитвам да й внуша ,че светът може да се изучава и теоретично, но тя е страстна поклонничка на емпиричното познание. Майка й Благоразумната, всъщност с мъка се крепи на ръба на разума и редува истеричните пристъпи с нравоучителни беседи в паузите между два рисковани научни експеримента. Като, например, задълбоченото изследване на тема: "Какво става, ако вкараш фиба в контакта???" или внимателно планирания и почти успешно реализиран проект "Да превърнем банята в басейн! Еха!".(без да споменавам дребните опити върху плавателната способност на дистанционното на телевизора и устойчивостта на компютърната клавиатура към газирани напитки и водноразтворими боички).

Многострадалният ми съпруг се оплаква от това перманентно многолико женско присъствие в дома ни и заплашва, че ще развие скоротечна шизофрения, ако не намерим начин да приведем в приличен вид многоличностната си идентичност. Искрено полагам усилия в тази посока, но това само усложнява нещата и в крайна сметка доведе до появата на нова двойка - СдържанатаМама и нахалницата НаМенПъкНеМиПука.

Май единственият достоен изход е да се примирим с изменчивата природа на ураганската същност на дъщеря си и да се задоволим със скромната роля на очевидци, имали щастието да присъстват на бурни събития.
Доколкото успявам, ги документирам и класифицирам, но най-вече им се радвам. Китайското пожелание "Да живееш в интересни времена!" би могло да бъде проклятие, но и благословия.
Дали?!

Bella

Есенна картина

С Ураганчето се прибираме след училище. Таткото е на работа, тъй че вечеряме набързо сами и се отдаваме на релаксиращи занимания - празно взиране в екрана на телевизора за мен и поредна кървава и доста шумна виртуална битка за нея.

Идилия. Тъкмо задрямвам, когато чувам стремително приближаващо тупкане на детски петички в коридора. Вратата се взривява и се озовавам очи в очи с най-безмилостната убийца на всички нива - разчорлена и гледа виновно. Това е нещо ново. Силно съм заинтригувана, но не се издавам, иначе ще има да разиграваме петнайсет-минутна сцена от сапунен сериал в стил: "Какво те тревожи? Моля те, кажи ми!" и "Не мога, лошо е, ти ще ми се караш", гарнирана с много сълзи и сополи.
Така че, аз се спотайвам и много старателно гледам новините.
- Мамо, забравих да ти кажа нещо важно.
На този първи етап трябва да се правя на незаинтересована.
- М-м? - без ентусиазъм.
- Много е важно!
Сега поглеждам. Очите са заковани в пода, а долната устна е нагласена в подходяща тъжна дъга. Рискувам:
- Какво има, коте?

Отприщва се лавина от обяснения с доста ясно изразена липса на причинно-следствени връзки. Не разбирам почти нищо, но от цялата тирада се очертават два неприятни извода - първо: забравила е да ми каже, че за вчера, за часа по рисуване са й трябвали есенни листа, т.е. отишла е неподготвена и второ: на всяка цена трябва да набавим тези листа. Незабавно. На минутата!
Поглеждам часовника - почти девет. Едно око на външния термометър - минус два. Как не ми се излиза сега!
Следва безсмислена словесна схватка с предрешен изход (тя използва тайното оръжие: две големи сълзи и "Само аз няма да имам есенна картина!" - с подобаващо пресекващ глас)

Десет минути по - късно се чудя какво , по дяволите , правя навън в тоя кучешки студ с фенерче в едната ръка и непрестанно дърдорещо дете в другата, взираща се отчаяно в светлия кръг, с напразната надежда да открия есенни листа сред купищата боклуци в кварталната ни градинка. Излязла съм без шапка и по чехли, което се оказва твърде неподходящо при новоизяснилите се обстоятелства - асфалтираната пътечка не само изглежда гладка като стъкло, ами е покрита с гладичък лед. Правя погрешно движение и.....виждам звездите. Представяте ли си!!! При тоя смог и недостиг на романтика в днешно време още имало звезди! Ярки и изцъклени от студеното небе.

Мощен детски писък прекъсва романтичните ми наблюдения и ме връща в действителността. Оказва се, че лежа по гръб на стъклено-ледено-гладкия асфалт, като при падането съм се изхитрила едновременно да си ударя главата и да затисна под себе си крака на детето. Сега главата ме боли зверски, а детето пищи кански.

За разлика от мен то е екипирано като за експедиция в далечния север, така че е безпредметно да се опитвам да преглеждам крака под пластовете обувки, панталон, чорапи и помня ли още какво. Колата е на паркинг и ми остава само една възможност. Допълзявам до твърда почва, грабвам тресящото се телце и само след две-три опасни подхлъзвания съм на автобусната спирка. Там като по чудо чака такси. Не е нужно да казвам нищо - по писъците шофьорът е разбрал, че сме за Спешния център. Натиска газта и клаксона едновременно и след рекордно кратко време сме пред входа на болницата. Звуковата картина е обогатена с “Ох, боли! Много боли!”. По лицата и на двете ни са размазани сълзи и още щом ни вижда дежурната сестра се втурва по стълбите към травматологията, а аз подтичвам след нея, съпроводена от съчувствени погледи. Пред кабинета има много хора, но всички почтително се отдръпват и ние нахълтваме при дежурния лекар. Той е зает - гипсира крака на възрастна лелка - и само ми кимва към кушетката. Слагам детето да седне, с треперещи ръце смъквам дрехите и изненадващо малкия брой чорапи и се взирам със страх в крачето. На мен ми изглежда нормално - няма отоци, нито синини, но знам ли.

През това време воплите са преминали в шумно подсмърчане (което ми напомня, че нямам носна кърпичка) и пресекливо поемане на въздух, докато очите са вперени с ужас в спринцовките и другите инструменти, подредени в лъскава тавичка.
- Какво има? - лекарят се е приближил и ни се усмихва, докато с опитни пръсти опипва и раздвижва ставата.
- Вече нищо ми няма - това за моя изненада го казва многострадалната ми дъщеря с още треперещ глас. Поглеждам я смаяно, а докторът на свой ред ме гледа въпросително.

В следващите няколко минути с неудобство обяснявам какво се е случило, извинявам се, че съм дошла без достатъчно основателна причина, обувам вече немирно шаващото краче и под укоризнения поглед на сестрата напускам кабинета с угризения. Пострадалата подскача и си припява "Цвете от луната ,ти, ако желаеш..." Изобщо не искам да знам какво си мислят за нас чакащите в коридора. Стига ми , че знам как изглеждам - обути на бос крак чехли, разкопчано яке над размъкнат домашен анцуг, силно накуцваща (чак сега установявам, че при падането съм си ударила не само главата), обляно в сълзи лице (този път мои - от облекчение) и разрошена коса омазана в сополи (май детски).

Таксито ни чака. Шофьорът е развеселен от чудодейното ни изцеление.Сега кара много внимателно и ни е нужна цяла вечност да се доберем до вкъщи. Оставила съм апартамента незаключен, но май никой не е забелязал. Пулсиращата цицина на тила ми и умората след преживения ужас ме събарят в леглото. Заспивам преди Ураганчето и сънувам есенни листа, понесени в лудешки вихрен танц.

Звънът на часовника ме разстрелва неприлично скоро. Скачам от леглото или поне се опитвам. Твърде неуспешно. Гърбът ми е схванат, главата ме боли ужасно и целият ми крак е синьо-морав отзад. При втория опит успявам да се измъкна от коварната хватка на завивките и с известни затруднения, поради многобройните травми, се заемам с изпълнението на сутрешната програма.

Едва след третото кръстовище по пътя към училище се сещам, че забравихме есенните листа в джоба на якето ми в къщи. Внимателно съобщавам този факт, очаквайки буря от негодувание, но вместо това моето малко сладко природно бедствийце безгрижно заявява:
- А, те не ми трябват за днес. Ще имаме рисуване чак другата седмица.

Bella

понеделник, 23 септември 2002 г.

Дъжд

Малко преди обед престана да вали, а до почивката се отдръпнаха ленивите поточета и езерца, които самоволно се бяха настанили между разкривените плочки по тротоара. Денят се разведри.
Извеждам уморени очи и влажни и хладни ръце на полагащата им се едночасова обедна почивка. Свалям стегнатата каишка на погледа, която го държа четири часа пред остарелия малък монитор и му позволявам свободно да се рее… До следващата задача, която му поставям: Подбор на плодове и зеленчуци от близкия пазар.
Влизам в редиците от маси. Разглеждам и се провирам между хора и натрупани пред сергиите стоки. До купчина дини виждам познато лице, което се извърна преди да срещнем поглед.
Учителката ми по математика.
Любимата учителка на любимата си ученичка.

Седеше на първия чин за неспазване на дисциплина.Непрекъснато се въртеше и разговаряше в час. Четеше си уроците по другите предмети. Играеше на танкове и самолети, бикове и крави или си подхвърляше бележки с най-добрата си приятелка. На контролни успяваше да изпрати решението на “слабите ученици”. А на задачите за прави и равнини в пространството винаги имаше точен отговор още преди въпроса. Учителката по математика и беше любима. Обичаше да я провокира.

Учителката беше строга и взискателна. Почти не сядаше зад бюрото. Чевръсто забърсваше вече издрасканата дъска. Стегнатото и тяло с резки движения чертаеше фигурата и последователно излагаше теоремата. На незнаещите пишеше слаб дори и безгрешно да успяваха да препишат. Обичаше знаещите ученици. Беше доволна когато успешно подреждаха хаотичното пространство от знаци и символи. Харесваше и да се страхуват от нея. Ученичката от първия чин не се страхуваше. Не слушаше в час и успяваше да развали и най-заплетената математическа магия. Беше и любима ученичка.

Ленивата ми крачка замръзна.Отворих уста,но езикът ми не помръдна. Очите не намериха очи... Ледът отпусна краката ми и продължих.
Отново заваля. Притворих прозореца, а погледът ми се наведе, да му закопчея каишката.

Митхуна

четвъртък, 19 септември 2002 г.

За произхода на човека

Когато преди хиляди години
Земята беше пълна със гадини -
разни крякащи летящи,
други скачащи, пълзящи
крокодили, -
по график си изригваха вулкани
и нямаше поставени капани
за лисици и глигани
от двуноги шарлатани,
понеже по неофициални данни
последните не бяха на Земята още
в тез’ години ранни ...

Та, през това антично време диво
един космичен кораб предпазливо
с последните остатъци гориво
приземи се на Гондвана,
Капитанът взе гореща вана
и бършейки сапунената пяна
се отправи към екрана.

Екранът каза: "Всичко е във норма.
Животът в малко агресивна форма
е и пълно е със разни скачащи, летящи,
други крякащи, пълзящи
крокодили.
Във почвата и атмосферата
не са намерени бацили."

Капитанът каза: "О, прекрасно!
Но тука всичко трябва да е ясно,
не можем да рискуваме напразно."
И гледайки към корабните плъхове под вежди
се усмихна мазно.

Със скърцане вратата се отвори,
на плъховете казаха им "Sorry, братче"
и вратата се затвори
и няма тук какво да се говори,
да се спори и мърмори.

И плъховете - инак доста мирни -
започнаха да стават агресивни,
подли, хитри и пробивни
и след не-знам-си-колко-стотин века
от тях се появи ...


---
Стихотворението не е мое, всъщност това е една песен от студентските ми години, писана от един приятел, когото не съм виждал от тогава, за която му благодаря.

July

сряда, 18 септември 2002 г.

На сбогуване

Когато напускаш родината си, дали си предател или герой?
Когато се сбогуваме с приятелите си редно ли е да плачем или трябва да се веселим като за последно?

Когато помъкваме децата си на другия край на света, за да им дадем бъдеще като ги направим чужденци - безотговорни ли сме или правим върховна саможертва в името на родителския си дълг?
Когато за последно прегръщаме родителите си - осиротяваме или порастваме?

Ако светът е едно голямо село, защо да не поседим на дувара на съседите? И дърво без корен ли сме тогава или граждани на света?
Когато имаш повече приятели в чужбина, отколкото в родния си град, тогава имаш ли родина или си чужденец у дома си? Изобщо "С чего начинается родина?" и родина ли ни е България?

На сбогуване се усмихвам храбро, но сълзите тежат непроляти в душата ми и с всичка сила стискам палци на тези, които остават.

Bella

вторник, 10 септември 2002 г.

С дъх на дъвчащи бонбони

Затворил съм прозореца, спуснал съм завесите, включил съм климатика. Той е от модерните, безшумен е, и почти забравяш за присъствието му. Откъснал съм се от външния свят. Зад тези зидове е непоносимата лятна жега. Навън останаха шумотевицата, свистенето на спирачки и изнервените клаксони. Там някъде са и проблемите ми, пръснати между приятели, роднини и колеги. Зад завесите са стресът, темпото и безпокойството. Навън останаха неплатените сметки за ток, приятелски услуги, вода и парно. В стаята е уютно и спокойно, завъртял съм ключа на входната врата. Никой няма да ме безпокои - изключих телефона и звънеца. Светлината вътре е слаба и приглушена. Чува се само класическото отброяване от стенния часовник. Нищо че е с батерия, досущ се държи като класически и като старинен. На масата пред мен има бели листове, пишеща машина и писалка. Натъпквам лулата си с тютюн и паля. Ароматът ми напомня на дъвчащи бонбони. Димът сгъстява полумрака, прокарва наслоени лъчи от пролуките на завесите, и ме кара да запаля настолната лампа. Към всичко това прибавям една кристална чаша, бутилка марково уиски и купичка с бучки лед, които предварително съм сложил в табла встрани на шкафа. Изпълвам целия ритуал с поставянето на няколко бучки в чашата (с ръка, естествено), поливането им със златистата течност и вслушването в пукота на леда. Като в една реклама по телевизията.

Първата глътка наистина носи особено чувство на отмала. Слагам един бял лист в пишещата машина. Дълго време нагласям табулацията отляво и от дясно. Вече съм готов. Или би трябвало да съм готов. Или поне имам всички условия… Всички условия, които са необходими - уединение, тишина, рехав полумрак, тютюнев дим, аромат на дъвчащи бонбони, хладинка, с две думи - комфорт. Всичките тези фетиши, които би трябвало да събудят заспалите от години чувства в едно ефирно създание, което преди години като че ли само движеше пръстите ми по клавишите.

Отпивам отново, вслушвайки се как смалените бучки лед се блъскат една в друга и в кристала на чашата. Този път глътката не ми носи нищо ново. А и тютюневият дим вече не ухае на дъвчащи бонбони, а на вмирисан пепелник. Тракането на часовника не ми се струва толкова класическо, колкото преди малко. А и завесите сякаш са се предали под напора на външния шум и пропускат упоритата чалга на една автомобилна аларма, както и продрания лай на комшийското куче. Крайно време е да напиша жалба до кметството заради този терор. Остави писането, ами от това човек не може да си почине, когато се върне претрепан от работа. Четох някъде, че за такива работи имало предвидени солени глоби. Ще ме тормозят те! Така-а… Белият лист… Пръстите гальовно преминават по клавишите, без да знаят, обаче, на кой от тях да се спрат за началото. Изведнъж забивам всичките си пръсти върху нищо неподозиращите буквички на пишещата машина, защото мозъкът ми е взривен окончателно от пронизителния вой на прахосмукачка от горния етаж. В резултат всички лостчета на машинарията едновременно се втурват към белотата на листа, но се сплитат едни в други и замират на милиметри от заветната цел.

Изведнъж някакво потропване по перваза на прозореца ме откъсна от гнева, който се опитва да ме взриви отвън навътре. Поглеждам и забелязвам малка сянка, която прозира през завесата на светлината на залязващото слънце. Това е птица. Разхожда се по перваза и почуква с клюн по ламарината и по стъклото. Сякаш иска да влезе. Чак сега се сещам. Как бих могъл да привлека музата си с всички тези фетиши? Как би трябвало тя да ме посети, след като съм заключил вратата и залостил прозореца. Как би могла да ме види и чуе, след като съм се барикадирал като за самоотбрана. Скачам към прозореца, като едва не събарям масата с машината, пепелника, лулата, белите листове и чашата с уиски. Дълго време се боря със завесите, които упорито не искат да се мръднат от местата им, после сякаш с часове отварям прозореца крило по крило. Очаквах клаксоните, алармите, далечните сирени, джавкането на кучетата, спирачките, градският тътен и жегата, да ме залеят като всемирен потоп. Като че ли са ме дебнали. Но не се случи. Навън си беше просто навън. Дори от близкото дърво пееха птички, а сред избуялия от летните дъждове треволяк пред жилищния блок се усмихваха полски цветчета, чиито имена никога не съм знаел. Слънцето вече се скриваше зад антените на кооперациите отсреща, а от музата нямаше и следа. Само самотният гълъб от моя перваз все още пърхаше, отдалечавайки се от прозореца. Все повече и повече.

Стефан Бонев

петък, 6 септември 2002 г.

Човекът в началото ...

Било е може би сън, а може би е имало две очи, които гледали всичко скрито, някъде отстрани, но той така и не разбрал какъв е и как е станало всичко това с него. Просто се появил и бил с голямо самочувствие, но някакво такова абсолютно, всеобхватно самочувствие. Знаел си явно силата и от това се чувствал много добре, та чак му било леко. И така си карал – дошъл отникъде, пристигнал някъде, но всичко било много сгъстено и всеки миг от битието му бил всъщност години, но сънят или очите, които гледали отстрани предавали всичко сгъстено, наситено. А цветовете на дните също били плътни, гъсти, уж дни а сумрачни като полярни бели нощи, само че с други оттенъци – биело към тъмнозелено в смес с тъмнокафяво – изобщо ей такива щуротии. Та при тези условия той си спомнял ясно как се озовал на някакъв връх. На върха имало хора, но не много – не повече от 3-4 души, с едри, кръгли лица. И изведнъж той започнал да гледа тези лица – и това било чудото – още по-отвисоко, а наоколо нямало по-високи върхове. Ей така, тихомълком, той се издигнал и загледал отгоре хората, хълма и скатовете му полегати. Малко по малко започнал да осъзнава какво става, но всичко било толкова плавно и естествено, и най-важното – в пълна тишина, че му трябвало наистина време – и то от онова сгъстеното – за да се осъзнае. Чак по-късно и бавно като изплуване той разбрал, че точно това е и причината за доброто му самочувствие, за силната му жизненост, но тогава, в момента още не го знаел. Спомнял си много ясно големите кръгли лица повдигнати към него, с учудено-тъжни изражения и нещо - дали артикулирали с уста, дали така му се сторило, но сякаш не бил на себе си. Чувствал се много странно – движел се над хората свободно, по силата на някаква воля (може би неговата собствена – не знаел), без крила, без перки, без видима помощ. А, в началото си спомнял за енергично въртене на две ръце, като при сухо разгряване на добър плувец, но дали това бил той самият, не знаел. Тогава, изведнъж, той се плеснал бавно и достолепно по челото и сякаш извикал с всичка сила : “Еееей, а бе аз ЛЕТЯ , бе”, но звук не се чул, видяла се само артикулацията. За миг застинал над главите на онези, които продължавали да са с учудени изражения на върха и след това стремглаво се събудил, или може би двете очи, които наблюдавали всичко отстрани, просто затворили клепачи и краят останал недовършен, като мислите на привечерен вятър.
Оттогава никога повече, ама никога - нито на сън, нито на яве, той нямал самочувствие.

Ivo

Предисловие към деня

Хладна лятна сутрин. Разноцветното множество от спирката атакува пристигналия автобус в движение. В него съм и аз. Вече вътре, отминавам трите празни напречни седалки и се отправям към лявото място на първата двойка. На дясното седи жена, която мързеливо отмества колене, за да се провра до целта. Настанявам се и моментакно ставам. Меката шарена дамаска е обилно налята с вода. След кратко колебание избирам най - близкото място и кръстосвам крака като препречвам достъпа на останалите пътници.
Не се ядосвам на глупака, който е хвърлял с кофата вода към прозорците и само ги е зацапал, а на жената от дясно усмихваща се злорадо. Отклонявам няколко устремени дами да влязат в капана. Те се обръщат и продължават назад към вътрешността на возилото. Злорадата усмивка прескочи на моето лице. Откраднах импровизираното и представление.
Пред мен застана младо момиче и след малко понечи да седне. ”Мокро е”, казвам и. Усмихнато ”благодаря” получавам в отговор. На следващата спирка жената отсреща слиза, а на нейно място сяда момичето. Зная,че никой няма да се намокри, докато то стои там.
Ставам и подръпвам влажното петно на светлия ми панталон. Тръгвам към вратата.

Митхуна

вторник, 27 август 2002 г.

Челен опит

Стараем се ние, мъчим да настигнем света. Но ето – пак са крачка напред хората.
Имам предвид сайта http://www.bordellfuehrer.de . Става дума за публични домове. Направили си сайт хората и като ти се доще нещо, кликаш си на пощенският код и виждаш директно, кое е най-доброто в околността. С обяснения, снимки, коментари на пробвали и т.н.
Англичаните – още крачка напред. Нагърбил се е човек с тестването. Първо, като го видях, си мисля: “Какъв тестер ще е пък тоя грозник?”. Но пък от друга страна, щом и с него се представят добре девойките, значи добри ще са... И даже станал известна личност – герой на младото поколение, страшилище и радост за девойките от трудовата класа. И една патетика лъха от думите му: “Правя всичко това за Англия” (кралицата не я спомена). И го издава в книжка патриота! Путеводител.

То челен опит хубаво. Особено ако е безплатно, понеже в тия времена парите най-много да стигнат за ония момичета на Лъвов мост, дето дъъълго чакат приятелите си. . Така де – и ние ще напишем за тях. Щом е за България. Пък и бизнес, работни места и т.н.
Но ще фалираме! Понеже сме си българи. Как така ще си платим ние за такова нещо. Ние? Нееее!
Толкова по тоя челен опит – не на нас тия...

По-добре да издадем пътеводител на гадните места – да не се набутват другите. А хубавите ще си пазим за нас – да не отиде някой и д ни ги развали (тук цитирам постинга на Titi – “Sofianci” по повод “Риба и рибни продукти” на Nadie) “I takiva mesta ima, no niama da vi kaja kyde sa, za da ne gi izcapate i tiah!!!”
Ха така, българи! Нека сме задружни, пък тогава никой не може ни излезе насреща....

Zaro

петък, 23 август 2002 г.

Обвързан…

Вързаха ме много здраво. С ластици. Нали съм “барабар Петко с мъжете”… Та и аз ще скачам. Ще скачам, ама вързан… Но мене по принцип от високот ми се завива свят. Ама нали съм “курназ”…
Та вързан съм. Подписал съм, че ако нещо друго се случи си е за моя сметка. Толкова опитаха и се справиха. Та, аз ли?! Ама колко ме е страх?! Брях!
Защо не връзват птиците? Ясно защо. Защото могат да летят. Ами аз? Хм!
Поглеждам надолу…надолу. Направо онемявам. Колко е красиво…и страшно! “Скачай” – чувам. И политам… Някой ме е бутнал!
Бързо виждам. О, че цветове! Нищо не чувам…Долу е река. Сега лутя! След малко ще съм риба?!
О, не!
Обвързан съм. Тъкмо да замлъкна и заплувам. Връщам се! (или връщта ме) Нагоре! Ластиците!
Защото съм завързан!
Поосвестявам се и с птичия си поглед – виждам колко е красиво. О, не пак долу! Вече по-кротко. Свиквам. И се радвам. Защото съм завързан.
А, ами ако не бях?! Просто скок с парашут, който никак не се отваря! Туп!
И си мисля:
Хубаво ми е, че съм (об)вързан. Ще мога да разправям, че летя…, но вързан. Инак съм зависим.
Но паднах. Бутнаха ме.

Райо

вторник, 20 август 2002 г.

Подвигът на дядо Гошо

- Напреееееед! Стреляй, наборе! Да обезвредим картечницата! Ураааааа!

Самоотверженият дядо Гошо от съседния вход зарязва торбата с киселото млекце и се хвърля с голи гърди напред, дистанционно окуражаван от дружинка закоравяли табладжии и пенсионери-оратори, наскачали от пейките в Южния парк.

- Точно тъй беши през войната, кога атакувахме моста на Драва, помниш ли! – крещи в ухото му чичо Кирчо. Малко трудно му се разбира, защото си е забравил ченето вкъщи. – Сватбарската стрелят, мръсниците, тяхната мама фашис’ка!

С последни сили старецът се мята пред Мартинчо, хлапето на съседите от горния етаж. Заблуден куршум одрасква крака на дядото и той се сгромолясва величаво току на ливадата пред басейна ‘Спартак’. Бабичките, накачени по прозорците под формата на свидетелки, писват в един глас: ‘Убиха човека!’ и се юрват единодушно да звънят в полицията и на Бърза помощ. Майка му на Мартинчо се е окопитила, завлякла го е във входа и го обсипва с лигави целувки.

‘Фашистите’ дезертират в сив Мерцедес с размерите на дядовата Гошова гарсониера, но далеч по-лъскав. Бърза помощ идва след един час и прибира простреляните наркобос, бодигард и два броя любовници. Докато чакат линейката да се върне, Марчето от третия етаж, с прибежки и припълзявания, довлича до ранения кутия бонбони ‘Черноморец’.

- Що пълзиш, ма! Атаката свърши, не виждаш ли? - скърца със зъби раненият войник и стиска с артритни пръсти раната. – И тия бонбони кви са? Не са ме заровили още, та да черпиш за бог да прости.

Марчето избърсва развълнувана сълза и вади от ‘Черномореца’ бинт, щипка за лед, игла и бял конец.

- Щипката е за куршума – пояснява тя. - Махни си ръката да те зашия.
- Аз да не съм гоблен! Айде марш от тука, не се виждаш и ти, че си последен сезон!

Линейката спасява дядо Гошо от лапите на новоизлюпената милосърдна сестра. През това време идва полицията и загражда с жълта лента местопроизшествието.

- Няма кво да заграждаш, момче – суфлира чичо Кирчо. – Циганите вече минаха и ошушкаха гилзите. Иди ги търси на пункта за цветни метали горе на ‘Хладилника’.

На следващата вечер на входната врата е залепена обява: ‘Организирам курсове по начално военно обучение, всяка вечер в 19 часа на пейката пред блока. Цена – по договаряне. Дядо Гошо.’

Лекторът, с бинтован крак и с медали за храброст от войната, закачени за авторитет, е събрал дечурлигата от квартала и ги интервюира за мотивацията им да посещават курса.

- Какъв искаш да станеш като порастнеш, мойто момче?
- Ловец.
- А не искаш ли да станеш войник или полицай?
- Не. Тате каза, че в България ловците са повече от войниците в армията и стрелят по-често, щото имат пари за патрони.
- Българският войник е велик! Знаеш ли колко битки е спечелил! Аз навремето при Драва...
- Печелил, печелил, ама сега реже ракетите и от желязото прави тенджери – прекъсва го Мартинчо. - Мама вчера сготви боб в ракетна тенджера. Ако не беше скочил пред мене, сичките щях да ги разпърдя с един откос.

- Мартинчооо, айде прибирай се за вечеря! - Грубият, но затова пък обстоятелствен натурализъм на детето е прекъснат. Той вади левче от джоба си и го подава на стареца:

- На ти, дядо Гошо. Мама каза да си земеш хляб, че като те гледам, едни медали само от теб са останали!

Хлапетата се разотиват, урокът свършва. Дядо Гошо се прибира в самотната си къща, скътва левчето в шкафа при костюма за погребението, прибира медалите и пуска телевизора тъкмо на време, за да види по новините как освобождават от ареста апапите от Мерцедеса поради липса на доказателства.

Nadie

понеделник, 5 август 2002 г.

Шепа трева

Като го прочетох това "Детство мое", та се сетих за едно стихотворение, дето ми го каза една приятелка в гимназията преди малко повече от 20 години (така и не разбрах нейно ли е, отнякъде го беше чула ли - все едно)

"Какво е това? Какво е това?" пита детето,
в миг сбрало топлината на земята в ръка.
Ти отговаряш: Трева!
А то вижда джунгли,
пустини безкрайни,
дъгата във капчица само роса.
За този свят от чудеса
ти отдавна затворил си всяка врата.
След време запитано "Какво е това?"
ще е жалко да ти отвърне: "Трева!"

Не ми беше лесно да си отгледам децата. Дали защото много обичах оная приятелка (която оттогава не съм виждала - запиля се някъде в Израел), или поради нещо друго - но това стихче беше мое мото през всичките детеотглеждащи години - докато чаках да ми дадат жилище, докато го оправя, докато чакам на опашка с купони за мляко (6,30 сутринта - 2 кисели, 1 прясно), прах за пране и не помня още какво, щото тогава млякото и праха най-много ми трябваха, докато отстоявах като гладиатор пред лелките в детската градина правото на децата си да бъдат като себе си, а не като другите, докато плащах една заплата за месечните частни уроци, понеже "труд и учене му е майката", а темата за госпожите в училището деликатно я избягвах(ме), докато .......
И да ви кажа, не сбърках с това мото. Та покрай децата оставих и моите врати отворени.

Ан

четвъртък, 1 август 2002 г.

Лятото и медиите

Понеже е лято и новини по принцип няма, сега проблемът е да се измислят такива. Че иначе дежурната приспивна и успокояваща хроника с бедствията по света може да ни омръзне. Но пък иначе колко ни е добре на нас, а! Като лудия, който се радвал, като не си улучи пръста. А на малкия екран сякаш конниците на Апокалипсиса са тръгнали вече по Света и незнайно защо избикалят България. Е, ние не им се сърдим.
Забавлението за “драгия зрител”, гледащ и чужди телевизии е като в картинка “Открийте разликите”. Понеже превода трудна работа и стават грешки. Но пък какви новини излизат, нови, че чак по-нови от истинските. Само дето не са верни, ама кой му пука.

И щеше да е голямо напъване и прегряване на мозъци за новини в иначе скучното политическо и икономическо лято, добре че се случи човек на място министърът Василев с тая приватизация на “Булгартабак”. В тоя смисъл трябва ръка да му целуват на човека. Не че някой се интересува още кой ще го купи, щом дава достатъчно пари, щом ще запази (и дай Боже открие) работни места и щом ще изкупува тютюна на хората. Който предложи най-много – да му е честито.

Вестниците, освен коментарите на позабравени хора, за кое е лошото на не знам си кое, родиха игри. Печелят се всякакви неща - от иглата до колата, заповядай народееее....! Пресни топли мечти, сладки утопии...
А ако не спечелите, я масата ще покриете с вестника, я шапка ще си спретнете в жегата, я ще влязат в работа при летните ремонти...

Всъщност, защо ли ги дъвча медиите? Кой е луд да ги гледа / слуша / чете посред лято? Я какво е време и какви капани наизникнаха...
Наздраве!

Zaro

Кой ни е виновен?

Че не сме цъфнали и вързали е видно и с просто око.
Кой обаче ни е виновен за дереджето?
Понеже няма как ние да сме виновни. Естествено.

А дали пък не? Ето някой мои наблюдения напоследък и какво си мисля по въпроса:

Времена на безработица са. Трудно е с работата. И в същото време кандидатите си позволяват лукса да не ходят на уговорените интервюта. Даже без да се обадят да предупредят. Нямаше да е страшно, ако не достигаха тия случаи до 30% за някои позиции. И ако тия кандидати не бяха същите, които иначе тръбят, че работа няма, а доколкото има, тя се намира само с връзки и изобщо по втория начин.
Всъщност лошо няма – демокрация сме и не е задължително да имаш работа.

Преди време производител на тютюн плачеше под състрадателния поглед на “умна” журналистка пред камерата за въвеждането на ДДС и за малките производители. Как нямало да може да изхранва семейството си с петте декара тютюн, които гледали. Защо нарекох журналистката “умна” ли? Ами защото пет декара са много, много малко, за да създадат работа за цял ден, особено на голямо семейство. Още си спомням, как дядо ми гледаше тютюн някога. Бяха 6 декара. Та работата по тоя тютюн беше за него и за нас, невръстните “помощници” (съмнително е дали повече помагахме или пречехме) до обед. После той се занимаваше с друго, а нас пускаше да играем.
Та мисълта ми е – ако някой иска да работи до обед и да му стигат парите – лошо няма, негово право си е. Но трябва да подбере професията по-внимателно.

Любим цитат на циганин от Столипиново тия дни: “Ти българин ли си, в Народна Република България ли си? За тока и за тебе трябва да се грижат ония горе, правителството, а не ти да се мъчиш!”
Сигурно е прав човка. Само дето отдавна не сме Народна република. Поне това...

Такива работи...

Така и така разместват текстовете в читанката на децата, да вземат да сложат вътре приказката за неволята. Та поне следващите да знаят, че няма кой да ни оправи. Работа му е майката. Усилена, упорита, непрекъсната. И после ще берем плодовете. Ако не ни ги е изял някой...

Zaro

сряда, 31 юли 2002 г.

Из (У)пражнения по езика

1.
Мъже за сливи
(автобиография на кандидат-емигрант
до Канадското посолство)

Учих се при калпав даскал
от вода с кал как да правя
глинени глигани,
а за нравите
кака Нада ми показваше
и казваше,
че във Канада търсели мъже за сливи.
Та, драги сър,
това е мойто CV.


2.
Одалиска

Една стрина
с остри нагони
гони
един добряк, от бряг до бряг,
и иска да му стане одалиска.
Ама той даль` иска...

Ivo

вторник, 30 юли 2002 г.

На рибаря

Вятърът носи
дъжд и писък на гларус.
Зимен хоризонт.

Вълни леко поклащат
Олющената лодка.

Просмукалата
вода солено плиска
на дъното й.

На кея жена
в черно кърпи мрежите
и плаче тихо.

July

понеделник, 29 юли 2002 г.

Лято в града

И това лято не пропуснахме удоволствието да послушаме как народа се оплаква от морето. Как е Мръсно, Гадно, Скъпо и Има Чалга. Брррр. Е, понеже последните мазохисти, чувам, измрели доста отдавна, а леко снобското отричане на положителните страни на мен лично почна да ми омръзва, да предложим няколко други варианта на историята.

Позитивно мислещите: Отново е лято и отново съдбата беше благосклонна към нас. Имаме работа, получихме и заслужен отпуск. Фирмата се отблагодарява добре за труда ни, та имаше и пари за почивка. Не ни се ходеше в чужбина, а и нали сме тръгнали да се оправяме, решихме да стимулираме родния туризъм... И т.н.

Негативното мислене: Жегата и това лято се не трае, запиляхме се по морето, и там същото. Само пропиляхме отпуската и с лишения спестените парици. И на кого ги дадохме – на родните търгаши, дето ореваха света че са им ниски цените. Те знаят ли как се изкарват тия пари! Така ми се правело туризъм! А това правителство с какво се занимава... Нататък е ясно...

За да не са нещастни горните наши събратя им предлагаме поглед през очите на обречения на непрекъсваема офисна активност градски човек:
Всеки се спаси нанякъде, май само ние останахме да се пържим и да преливаме от пусто в празно по офисите. Четем си тук за преживелиците им по морето... Ами кой ги кара. Е, това са хората – създават си сами проблеми и после се оплакват. Ами да бяха попитали за цените по морето, да бяха прочели някоя оферта и нямаше чак сега да припадат, че на цената на 2 нощувки в хотела им могат да изкарат една седмица в Гърция. Или пък да не се тъпчеха на юг – на север си е чисто, празно и евтино. Балчик и той е за хора, щом държат да са във България на море. Освен това им остава успокоението, че са внесли пари във фонда за паметник на Незнайния_Балък_Отишъл_На_Море_В_България (е, ако решат хотелиерите да отделят пари от печалбите си за такъв)...
Изобщо – хубаво си е в града – привичното, без перспектива за развитие, без сътресение спокойствие. И движението намаля...
Само с йодните пари го закъсахме. А били полезни, казват...

А как е на село ли? Ами жътва е.... Кой ти мисли за почивка!

Zaro