вторник, 23 април 2002 г.

Зелено. Зелено.

Пролетта се е развихрила в осраната от кучета и хора гора. Алеите са застлани с пъстър килим опаковки Трезор и Виктори, вафли, чипс, слънчогледови семки, бутилки от водка, кола и Шопско пиво, и обелки от евтин телешки салам. Че някои са на диета става ясно от хляб-Бонус-найлончета и шишенцата Горна баня. Весели и дружелюбни катерици, кълвачи, славеи и косове се стрелкат между клоните единствено благодарение на факта, че традиционното меню на българина включва по-скоро шкембе чорба, агнешки главички и свински винен кебап, отколкото славеева супа и яхния от катеричи опашки.

В средата на единствената чиста поляна разярена буква ‘Ф’, образувана от ръцете на кръста на 5-годишния ми син, е вирнала брадичка към пъпчивото ‘Т’ на широкоплещест младеж и крещи с цяло гърло ‘да си вдигнеш хартийката, щото с мама сме чистили цял час тука, как не те е срам!’ Младежът смутено се озърта и вади първото попаднало му под ръка оправдание, че ‘ми наоколо пукнато кошче няма’. ‘Като няма ще си пъхнеш боклука в джобчето и ще си го хвърлиш после, майка ти не ти ли е казвала’ – малкият е здраво подкован теоретически. Накрая хартийката е вдигната и врагът се оттегля поразен. Природозащитникът зловещо махва – гумените домакински ръкавици са твърде грамадни за ръчичките му, восъчните им пръсти висят и се ветреят. Извиква призрачно-назидателно едно ‘а-а-а-маха!’, яхва метлата и отхвърчава да изхвърли последната торба боклук. Една седмица по-късно синът ми с огорчение отбелязва, че наш’та поляна все едно не сме я чистили и защо въобще е трябвало да рискуваме живота си (има предвид огромната рижа стоножка, която намери под една бутилка ‘Карнобатска гроздова’ и която, съдейки по писъците му, без малко да го изяде). Оборвам го с изпитания аргумент, че той като ще огладее пак защо изобщо яде – пред него такива аргументи все още минават.

На кампанията за почистване в София са се отзовали 60 000 души, което е 6% от населението. Много хора цапат, малко хора чистят, но явно въпросът не е само в чистенето, а и в пазенето. Иначе в някой прекрасен ден ще стане така, че няма да е важно дали ние ще кажем на природата ‘Да’, а тя да не вземе да ни каже ‘Не’.

Nadie

четвъртък, 18 април 2002 г.

Коктейл 'Годишни български музикални награди'

Необходимите продукти:

1. 2-3 литра абсолютно неясен регламент
2. За жури 1 пакет журналисти (те, известно е, разбират най-много от музика) и 2 пакета зрители
3. - За серт вариант 5-6 бр. изпълнители (Йоана, Лора, Вики, Нети, Ирина Флорин), които да пеят толкова фалшиво на живо, че да ти се напукат зъбите и да ти изпръхне езика
- За по-мек вариант 5-6 бр. изпълнители (Те, Д-2, Мария Илиева, Стенли, Кирил Маричков), които да пеят с кеф и добре
4. 1 бр. водещ, който да тича по сцената и да пита многократно ‘сега кво трябваше да кажа’ или непрекъснато да подвиква на жена си в публиката ‘не бой се, платил съм, ше земеме награда’. Тези две реплики минават за особено оригинални и остроумни, но в прекалени количества придават на коктейла вкус на шкембе чорба
5. Килце бял дим, а ако рецептата включва изпълнение на Лили Иванова – две –три килца
6. Отляво – цигулки, отдясно – китари, бърка се внимателно по часовниковата стрелка
7. Балет и тъп сценарий – на вкус

Начин на приготвяне:

Всички продукти се смесват в шейкъра на зала 1 на НДК. Коктейлът се сервира директно по БНТ и се разбърква със статуетка, изработена от неизвестен скулптор, която непременно тежи поне 3 кила. Много е важно да бъде разпределен по равно между всички, за да няма обидени, че някой е останал без питие Интересното е, че дори при еднакво жури, резултатите всеки път са различни.

За екзотичност може да внесете свой собствен стил, като въведете нова и непозната подправка, например ‘Най-добър артист’ (разликата с най-добър изпълнител/ка ще ви я обясня някой път като съм по-свободна). Това веднъж го спечели Румънецаиенчев, много симпатично момче - артис’че.

Внимание! Очаква се от догодина на пазара да излязат ментета от сорта на

‘Най-фалшиво пеене на живо’ (номинираните са изредени по-горе в точка 3);
‘Най-безвкусен текст’ – единствен и безапелационен номиниран е ‘можеш да имаш всичко, ако нямаш’ с тенденция да се превърне в химн на пенсионерите;
‘Най-кошмарен тоалет’ – номинирана е солистката на Мери Бойз Бенд, която може да объркаш с пълен брашнен чувал, черен на цват във връзка с официалността;
‘Най-тъпа реплика след получаване на награда’ – Васко Найденов, спечелил наградата за вдъхновител на поколения изпълнители: ‘Радвам се, че съм вдъхновявал. Надявам се, че от кръста нагоре, а не от кръста надолу.’ И ние се надяваме на същото, Васко.

След като треснеш третия поред коктейл (Наградите на БГ Радио, Наградите на ММ и Наградите Форте Топ 100), започваш да виждаш всичко единично (като в добрия стар Параграф 22, примерно Д-2 става Д-1), всичко ти се слива в един грандиозен фалшив фарс. Жалко, че заради тия награди ни спират ‘Спешно отделение’. Там поне никой не се опитва да пее.

Nadie

Аз и новия свят

Получих имейл. От някого, когото не познавах. Предлагаше да пиша. Като че ли ми беше, баш, до това! Да пиша - познайте за какво? За мен и новия свят - хахаха. Аз… да пиша… и то за новия свят. Почнах да пресмятам дали ще се справя… не върви с алгебра… помня ли как се решаваха уравнения само с неизвестни? Виж геометрията - възможно ли е две успоредни прави да се пресекат някога някъде? Абсурд! Нали? И аз така викам, ама не, могло някъде някога в безкрайността. И после светът не бил абсурден. Ама айде нали на това се крепи - на вярата ни в абсурдите - що пък да не пиша. Аз и света и то новия /като че не е все един и същ/ - две успоредни прави, две паралелни пространства, два захвърлени камъка. Лък и птица, изстрел и писък, риба и молекула - вода. Извод - в три на въртележката, за да почнем от начало!

Трябваше да си призная не познавах нито едното, нито другото. Е сега подробности - четящите и без това не знаят, че е така. Ще се направя на знаеща. /В университетите поне за това всички получават отличен./ Пък и да се усетят хората, понеже са интелектуалци ще четат интелектуално и ще се усмихват интелигентно. Каква им е работата? Накрая ще вдигнат поглед над очилата и ще промълвят зашеметено “каква дълбочина на чувствата, какъв тънък психологизъм”… хахаха - всъщност ще отпият от черното кафе от барчето и ще кажат “неясна мисъл, неизчистен стил, не… абе чудя се к’во да сготвя довечера… ще минеш ли с мене през пазара, да купя картофи ли, зеле ли и аз не знам вече…” Такъв е светът - обикновено прозаичен.

Ама не, все пак, ще трябва да измисля нещо, верно че е посред нощ, ама наградата си я бива. Тюх, то тоз нов свят с тези чаткащи клавиатури, няма как да си ги гризеш, нито да си прочистваш мисълта от ушна кал - абе виж моливчето си е друго. Смукнеш го оттук, смукнеш го от там, пък ти дойде вдъхновението. Но не, аз съм твърдо решена да напиша за новия свят. Ама как ще пишеш за нещо, което не познаваш? Я да отворя аз Вапцаров и той завалийката трябваше да съчинява “човекът във новото време”. Ама май не го съчини както требе и се стигна до “какво тук значи някаква си личност”. Какво? Мъдро заключавам, че явно нищо не се е променило… е да, освен молива. Ама не върви някак да кажа - “Господа, открих какво е новото – клавиатурата, Господа!” И всичко става някак си лесно “аз и клавиатурата” звучи вече разбираемо и е все същото като “аз и новия свят”. Но не бива да го казвам, че ще ме обвинят в тавтология. А то трябва да съм по-сериозна, трябва да ги стресна, трогна, очаровам и за какво, моля ви се, за да ми отпуснат малко интернет временце, за малка глътка свеж въздух, за малко открехване на браузера към света, до който иначе може и никога да не се докосна, а така някак си макар и нелегално ще вляза в новия свят. Става ми тъжно. На времето в училище трябваше да пишем писмо до непознатото другарче от 2000-та година. И писах. И писах… така се вдъхнових, че написах цял един нов свят - фантастичен, красив… според мен възможен. 2000-та година беше далече… Понятието “далече” е определящо. Помня, че не си направих труда да пресмятам на колко години ще бъда. Струваше ми се безсмислено, като така и така е далече. А дотогава светът имаше време да стане прекрасен. Дори спечелих конкурса, но не спечелих света. Никой не си направи труда да прочете мечтата ми за новия свят. И затова тя не се сбъдна. А аз престанах да пиша.

Светът стана наистина гаден или поне аз осъзнах, че е хищник, който изяжда мечти.
Всъщност може би светът не се промени. Само, може би, децата започнаха да пишат до непознати другарчета от 3000-та година - мисля, че това е далече достатъчно далече, за да стане света нов и щастлив.

Като остарях разбрах, че светът не се променя към добро, когато има повече време за това. Чудя се, променя ли се изобщо? И защо колкото по-стари са хората, които срещам, колкото по-мъдри са хората, в чийто мисли надниквам чувам все същото “Нищо ново под слънцето”? Е, аз мислех, че в новото време ще стигнем поне до десет други слънца, а то само увеличиха сметките за светлината.
Новото време иска нови жертви - все човешки! Новия свят - примамва с нови мечти. Така и не открих пресечната точка между мен и света - новия. Поне да си бях купила нова рокля, че да имаме по едно общо определение! А така какво друго ми остава освен да проверя колко интернет време имам, че да отскокна до новия свят. В стария, така или иначе, нищо ново. Пускам си любимата оратория - модемът започва да набира…

Ния

петък, 5 април 2002 г.

Навигация в българските териториални води на възпитанието

Лодката от винкели пори асфалтовите вълни на детската площадка, а железните й платна плющят на вятъра. “Пълен напееед! Земя на хоизонта!”, реве страховито капитанът (в ролята – Мартинчо от съседния вход). “Р”-то му e паднало зад борда в предишната експедиция. Боцман и юнга, набори на капитана, седят на прогнилата дъска на фалшборда и бръмчат с усърдие, очевидно изобразявайки мотор, а един невръстен, овързан с шалчета пленник, гребе с две криви сопи. Лодка тип универсална – придвижва се с всиички средства. Преди да акостират на острова на съкровищата, обаче, бабата на Мартинчо се откъсва от темата за артрита и извисява властен глас: “Мартине, веднага слез от там, ш’съ прибийш!” Височината на лодката не е по-голяма от тази на пейката, където стадото бабички преживя остатъците от обеда, полепнали по ченетата им. Само че отговорността да гледаш чуждо дете и то да оцелее води до свръхпредпазливост. Мартинчо послушно дебаркира, но е посрещнат от предателска канонада: “Стой далеко от люлките! Не се кетри по тая пързалка! Спри да ровиш в пясъчника, ще се изцапаш! Дай топката тука, ще удариш някого!” Единственият избор на детето е да приглади бретона си с плюнка, да приседне до баба на пейката и да се включи в обсъждането на немотията, скъпотията, и индексирането на пенсиите. Мартинчо, обаче, е пич и още след втората забрана освирепява, напълва си джобчето с камъни, качва се на най-високата катерушка и започва да замерва бабите. Собственичката на хлапето започва да редува: “Маскара, веднага престани, ш’ти скъсам ушити!” с “Казах ти бе, Марче, много е палав, виждаш – не мож се оправи с него!”, при което Марчето състрадателно пуска плочата с репертоара за те-днешните-деца-не-са-кат-едновремeшните.

Бабите имат едно положително качество – не смеят и не им дава сърце да бият. За това пък родителите… Така де, не е хубаво един ден да се събудиш с мисълта, че малко си го бил туй твойту. Тази неделя в южния парк една мама шамаросваше безмилостно дъщеря си: “Аз съм те родила, аз мога да те убия! Изрод ли си ти, какво си, че не разбираш от дума! Виж се на какво приличаш, свиня такава!” Провинението – детето събираше камъчета да си направи мозайка. Ще взема да се изявя като общественичка и да основа Комитет за спасяване на децата от родителите им.

Хлапетата в никакъв случай не искат да им създавате забавления. На тях им дай топла супа, да блестят от чистота, да ходят на алианс, да спят следобед и да се срастнат с пианото. Пляскай табла със съседа на воля, щото Несесърдито е мъчение - зарчето непрекъснато пада извън кутията, детето събаря пионките и брои бавно. Гледай си сериалите, вместо да го заведеш на куклен театър, щото четирите лева за билет са колкото за едно шише гроздова. Лежи под Москвича, вместо да поритате футбол. Пусни му телевизора и го забрави там, вместо да го качиш на Витоша. Така със сигурност ще отгледаш невротизирано геймърче, което шмърка и се боцка от невръстно. Тъкмо после ще имаш тема за разговор - как е виновно обществото, правителството, народа и целия шибан свят даебешмамаму, че трови децата ни и не ги пази.

И някак си докато догледаш новините, докато довършиш бодовете на “Зимният замък” или докато си допиеш бирата, която детето покорно ти е донесло от хладилника, лодката от винкели е отплавала далеч. Чакаш с нетърпение всяка лаконична радиограма тип “Добре съм, взимам си изпитите, прати пари.” и трупаш с треперещи ръце писмата и картичките в прашната кутия от Несесърди-то.

Nadie

четвъртък, 4 април 2002 г.

Футбол: Ливърпул – Байер Леверкузен (1:0)

Голямото, дългоочаквано събитие на седмицата. Подготовката е направена, бирите се изстудяват, ракията и салатата са сложени. Мъжката част на клуба е събрана. За да убием времето, гледаме филм за Пеле и си спомняме (разказите за) старите години.

Наближава началото и женската част на клуба (тая вечер в лицето на Леноре, специално произведена в мъж) се присъединява към нас. Кратки коментари за прическите на някои коментатори (“на дупе”) за костюмите им и за пуловерчето на Цанко Цветанов.

Първи съдийски сигнал. Почна се. Тактическа игра (иначе казано скука). Почвам да изнервям всички с идеята, че германците трябва да вкарат гол, за да стане интересно. Все пак всички искат да победи Ливърпул. Какъв ти гол.

Средата на първото полувреме. Гол естествено няма. То и удари към вратите няма. Почваме разсъждения, колко нещастен е футбола ни, щом Бербатов ни е водещия нападател. Гореспоменатия се носи по терена и топките все “му идват” далеч. Кратък спор кои все пак са нападателите на националния отбор и за мястото им във футбола. Минаваме на бира.

Края на първото полувреме. Гооол! Измъчена история. Дойде колкото да прекъсне спомените, как Пеле се забля нанякъде и пропусна да размаха флага на последната Формула 1. И за това колко пъти го повториха това RTL. Полувремето свършва и аз почвам да мърморя, че Бербатов трябва да ходи да се къпе и да пускат Кирстен, стига да има въздух за цяло полувреме.

Паузата. Наградата за най-добра реклама печели Ford. Така и не стигаме до консенсус какво им има на пръстите на Цанко, че все ги гледа и трие. Леноре забелязва халка на ръката му и оборва идеята, че може пък да е обърнал табелата човека. За пуловерчето сме категорични – не искаме да имаме такова.

Начало на второто полувреме. Скука. Чакаме смените в отборите, та дано се отпуши нещо. Почвам пространна класация за най-грозен футболист. Ramelow със сигурност е в Топ 5. А Kahn би трябвало да спечели награда за цялостно творчество в областта. Следва дълго разсъждение, защо номинираните са само от северните нации и се отплесваме по клюките за любовния живот на италианските футболисти. Коя манекенка на кого разбила сърцето след 3 месеца любов. А тя на всичко отгоре била преоценена стока, понеже идвала от Формула 1. Единодушно заключаваме, че ще понесем и по-често разбиване на сърцето – на 2 месеца да речем.

Средата на второто полувреме. На терена нищо ново. Аз бавно, но сигурно задрямвам. Другите се държат и в края на краищата ме събуждат.

Край. Най-после! Резултата остава 1:0, което означава, че Carlos отново е познал в прогнозата си. Което впрочем не учудва никого.

Пак коментари от студиото. Колкото да позлобеем още малко. Разсъждения на тема кого интересува Турската купа. Единодушно – никого. Спорове дали да не видим на телетекста резултата от другия мач. Решаваме да почакаме репортажа все пак. Другия мач се оказва още по-скучен, ако това въобще е възможно. Единодушно решаваме че няма да го гледаме. Обявените от коментатора “голове” се оказват еди гол в края...

Поглеждаме отрупаната маса и пъните пепелници със съжаление. Е, поне ще се наспим. Другата седмица пак.

Zaro

US Box Office: Финчър отново на линия


Дейвид Финчър ..... каквото и да кажа за него .... няма да е достатъчно. Обичам режисьори от неговия калибър. Америка няма изобилие от такива личности. В началото на новия век когато сапунките и тъпите екшъни на американската индустрия са заляли целия свят, филмите на Финчър са истинска светлинка в иначе сивата картина на филмовото изкуство зад океана.

Роден през 1962 година само за 10 години Финчър се превърна в може би най-оригиналния творец на новото поколение американски режисьори. Кой не си спомня няколко вече класически сцени от шедьоврите му.

Скокът на Сигърни Уивър в края на “Пришълецът 3” и подаващата се главичка на най-класическото хорор-създание в историята на киното. Пламъци, драматичен монтаж и “елиънче”-то, което си пробива път от тялото на Рипли?

Или онази страхотна гледка по средата на нищото, в която Брад Пит отваря изпратения му кашон от Кевин Спейси. Тъмните снимки и безпощадния дъжд по лицето на Пит.

Сюреалистичния пейзаж на Боен Клуб и беизразната физиономия на Едуард Нортън който гледа през прозореца очаквайки градът да избухне.

Или недоумението на Майкъл Дъглас в края на “Играта”, когато разбира за какво всъщност е ставало дума през последния час и половина (междувпрочем “Играта” ще се завърти и по Канал 1 в събота или в неделя – ако сте го пропуснали, не го правете пак. Адаш връзвай родата пред телевизора!!!).

А сега ни очаква поредната му режисьорска изява, която както вече загатнахме през миналата седмица ... абсолютно безапелационно прегази всички в Топ 10 на Америка и зае първото място с 30 милиона долара. Алтернативното мислене на Финчър през 2002 година се оказа и печелившо.

Какво ново в “Panic Room”? Why BG никога не си е поставял за цел да преразказва сценарии. Няма да го направими и този път. Интересната личност на борда на филма извън Финчър и Фостър е малко популярното име на сценариста на филма – Дейвид Коп. Обикновено сценаристите остават някъде в дъното на медийния шум ....... освен ако не се казват Дейвид Мамет или си спомняме за тях при раздаването на Оскарите. В други случаи или нищо или само трохите. В случая обаче нека Ви осветля за 38-годишния Коп, който стана известен в киното със сценариите си за няколко забележителни екшъна като “Сянката”, “Лошо влияние” и т.н, но получи славата си за “Пътят на Карлито” и съавторството на “Джурасик парк” и “Мисията невъзможна”. И преди да завърша с Финчър нека да спомена и любимият му филм - “Челюсти”. Друго си е Финчър да реши да те плаши .... дали пък той не е идеалният режисьор за всичко на Стивън Кинг?

Какво ново в чарта след “стаята” на Финчър?

Второто място продължава да се държи от “саблезъбите”, които вече надхвърлиха 110 милиона долара приходи. Адаш, давай да правим една компанийка и да се залавяме с детската машина за пари. Файда има, сам виждаш.

На трето място дебютира поредният филм със заглавието “Новобранецът” с режисьор Джан Лий Хенкок и с участието на Денис Куейд. Сценарият е ....... не, не, не. За тези филми обикновено казвам, че все аз съм набутан да пиша. Адаш, ти си сведущ по бейзболните уроци. Вземете поговорете със Заро, припомнете си правилата и драснете някой ред за следващия път ... Нищо, че филмът може и да е изпаднал от Топ 10.

Четвъртото място е за “Блейд 2”, който след здравото ентри намали парата и влезе в нормално русло.

Нататък стандартната скръб на филми от 7-8 седмици. “Красив ум” продължава да се инати, да прави пари и да си седи в долната половина на таблицата.

Carlos

BUENA VISTA ИСТОРИЯ. Част XI - Пио Лейва и Мануел “Пунтилита” Лисеа (Soneros De Verdad)

или
Сага за мухерес-а, кохонес-а, сон-а и корасон-а

Стигнахме и до двамата сонеро-си, които цяла Куба никога не забравя. Троцки, човекът с неизменната пура, световният шампион на домино, най-интересната креатура с най-страшните костюми от цялото съзвездие на Buena Vista, – това са част от превъплъщенията на Пио Лейва.

Лейва е ветеран на кубинските сонеро-си. Единственият, който го бие на “набор” е другата легенда Компай Сегундо, с когото се познава от има-няма петдесетина години. Лейва присъства и неизменно във всички алтернативни турнета на Сегундо и винаги изпяват заедно емблематичната “Huma de Ajer”. Дълго и упорито се допитвах до всички мои приятели, които са “на ти” с испанския, за да получа превода на това парче, което двамата никога не пропускат да изпълнят. В много интервюта Лейва говори, че това е любимото му парче, което помни още от времето когато Куба бе раят на Батиста и Кастро даже и не си е представял, че ще ходи до Монкада или ще прави революция. Оказа се, че преводът е вид идиом в “кубинския испански” и означава нещо като “махмурлукът от снощи”.

За какво ли могат да пеят най-старите бардове на Куба, които на всичкото отгоре са живите монументи на кубинската традиционна школа.

Пио Лейва е роден през 1917 година в провинция Монрон така, че през тази година “нашият герой” ще празнува 85 лазарника. Първоначалната страст на Лейва обаче не е пеенето, а бонгос, на които той свири в оркестър “Siboney”. Няма да ви казвам, че това е оркестърът на родния град на Сегундо ... но на тези от Вас, които са чели първите десет части на сагата BUENA VISTA, този факт би трябвало вече да е известен.

През 40-те години Лейва започва да пее в дуети или триота и се премества в Камагей, където работи няколко години с братята Лисеа и оркестъра на Хуанито Блез. В началото на 50-те години Лейва преоткрива Хавана, а и градът преоткрива него. Само за 10 години Пио става най-известният солист на столицата и записва над 200 парчета с най-модните оркестри за времето. От тези години остава и неизменният му начин на живот – безкрайни партита, безкрайни шеги и майтапи и безкрайни пури. Рядко някой е виждал Пио Лейва без пура. В Хавана Пио Лейва пее и с оркестъра на легендата Бени Море. В тази част от живота му са и най-големите му хитове с песните “Mulata con Cola” (не е нужно да си особен лингвист за да си преведеш заглавието), “La Alegria del Montuno” и “Francicso Guabal”. Последната дава и нов прякор на Лейва – el guyabero.

Пио Лейва е безспорно една от златните фигури на “златната ера” на кубинската популярна музика. Списъкът с гиганти, с които Пио работи, се допълва и от Роберто Фаз и “Оркестра Арагон”. През 60-те години на миналия век “човекът с голямата пура” се подписва и под “Montuno Sibanicu” и “Los Pescadores de Varadero”. Последното парче описва тежкия живот на рибарите от Варадеро, който се състои от ... разходки в морето (с една дузина любопитни американки на борда), “лошият въздух и мръсотията” в най-големия кубински курорт, “вкиснатия ром” и т.н.........тежко, тежко се живее, нищо че цял свят е налетял Варадеро. Малко по-късно се появява и настолното парче “Pio Mentiroso”, което е един от върховете на традиционния son montuno. Певческият стил на Лейва се характеризира с изключителна енергия, емоционалност и артистизъм в коренна противоположност на този на Ферер. Може би и за това комбинацията Ферер, Лейва, Пунтилита и Хуан де Маркос Гонзалес в концертите от Карнеги Хол и Амстердам е толкова експлозивна. “El Cuarto de Tula” и“Candela” са едни от гвоздеите на програмата, а Лейва е в епицентъра на надпяването.

Появата на Лейва в BUENA VISTA-фамилията е поредният връх на организаторския талант на Хуан Де Маркос, който във всяко едно интервю не пропуска възможността да изкаже своята благодарност на всички, взели участие във второто прераждане на кубинската музика. Лейва участва в почти всички излезли от 1997 година насам албуми и турнета на всички свързани с BUENA VISTA. Едно турне обаче или по-точно една покана просто взриви европейския музикален свят за втори път след бомбата на BUENA VISTA. Но неизменно до Лейва е другото главно действащо лице – Мануел “Пунтилита” Лисеа.

Лека му пръст.

Той вече не е сред нас. Негово Величество Животът ни отне през 2000 година Пунтилита. В тази връзка излезе и In memoriam албумът на Egrem, наречен простrчко “Puntillita Homenje 1927-2000”. Човекът, който си беше харесал от първото американско турне прословутата барета “Кангол” (и която не сваляше от главата си в последните две години от своя живот) е роден в провинция Холгин. Прякорът “Пунтилита” той получава за шеметните си изпълнения на хита на Феликс Карденас “El Son de Puntillita”. В началото на кариерата си и той работи в Камагей с оркестъра на Гонзалес Алю, но от 1945 година се преселва в Хавана, където започва дългогодишното си сътрудничество с Хулио Куева. От средата на 60-те е и най-големият му хит “Bilongo”. Също като Лейва участва в почни всички изяви на BUENA VISTA-фамилията, включително и албумите на “Afro-Cuban All Stars”. Кой не помни страхотния разговор между Пунтилита и Пио Лейва от филма на Вендерс. “Пунтилита, ти може и да си по-голям певец от мен, но никога не можеш да ме биеш на домино. Защото аз съм шампионът, аз съм номер 1, аз съм уникалният. Дай да отидем да видим какво стана със записите” – казва Пио Лейва, прибира пуловете за доминото и премества догарящата пура в другата ръка. Двамата големи отиват да видят, ще излезе ли нещо от записите на Рай Куудър. Излезе и то какво?

Голямото предизвикателство на последните 10 години от живота на Пунтилита е обучението и свиренето с “младите лъвчета” на кубинската музикална сцена, в лицето на Гонзалес и Луис Франк. По покана на Франк, Пио Лейва и Пунтилита предвождат супер-турнето Soneros De Verdad, което направо разби немскоговорящата общност в средата на 2000 година. 35 концерта в Германия, пълни зали, възторжени отзиви в пресата, Лейва и Пунтилита с Луис Франк и немския продуцент Детлеф Енгелхарт повдигнаха на главата си Германия и иначе студената нация полудя по турнето им. От същата година излезе и едноименният албум Soneros De Verdad – A Buena Vista: Barrio De La Habana, който е едно от най-добрите неща, които съм слушал от издаването на оригиналната BUENA VISTA досега. Под същия надслов в края на 2001 година се появи и представянето на Пио Лейва.

Музиката и пеенето на Лейва и Пунтилита е неподражаемо, защото те наистина са уникални, не само като самороден талант, но и като истински ветерани на кубинския начин на живот и психология.

Крайно време е да си пусна CD-плейъра и да видя, абе какво точно стана с онези записи. С една дума – магия. Soneros De Verdad – Лейва и Пунтилита са тук и няма скоро да ме напуснат.

И накрая за феновете на тази дълга история ... разбира се текста на “El Cuarto de Tula”, написана от ветерана Серджо Саба.

En el barrio La Cachimba se ha foratado la corredera.
Allá fueron los bomberos con sus companas, sus sirenas.
Allá fueron los bomberos con sus companas, sus sirenas.

Ay mama, qué pasó...
Ay mama qué pasó?

El cuarto de Tula, le cogió candela
Se quedó dormida y no apagó la vela.

Que llamen a Ibrahim Ferrer, que busquen los bomberos!
Que yo creo que Tula lo que quiere es que le apaguen el fuego.

Ay, par ahi viene Eliades, en tremenda corredera
Viene a observar el cuarto de Tula que ha coigo candela.

Carlo' y Marco' están mirando este fuego
Si ahora no se apaga, se apaga luego.

Puntillita ve y busca a Marco', pa' que busque al Sierra Maestra
Que vengan para acá rapido que La Tula, mira cogió candela.

Ey Marcos, coge pronto el cubito y no te quedé allá fuera.

Llénalo de agua y ven a apagar el cuarto de Tula que ha cogido candela.
Tula está encendida llama¡ a los bomberos Tu eres candela, afina los curelos!

(dicho)
Candela muchacho
Se volvió loco. Barbarito.
¡Ay que interesante!

Очаквайте в BUENA VISTA ИСТОРИЯ или Сага за мухерес-а, кохонес-а, сон-а и корасон-а Част ХІІ – Качао, Амадито Валдес, Мирабал и Барбарито Торес (Музикантите)

Carlos

сряда, 3 април 2002 г.

Хигиенен полуден на журналистиката

Хигиена му е майката!

Имаше едно определение за журналист, което гласеше:
“Журналистът е човек, който пише за неща, за които няма никаква идея.”

Не съм аз човекът, които ще каже вярно ли е или не, но има серия любопитни случки, които ми се ще да разкажа.

Отдавна се канех да пиша за седмичната програма за телевизията на “24 часа” и “Труд”. Проблемът с нея е просто, че не са верни програмите на чуждите телевизии. Така и не успях да сравня дали просто разместват седмиците или пък правят случаен набор на предавания, за да изглежда “истинско”. Преводът на имената на предаванията няма да го дискутирам тук - напоследък се пооправи.
Но така трябва да бъде. Само дезинформация за чуждите телевизии. Няма да правят конкуренция на родните, я! Патриотизъм му е майката.!!!

По повод на преводите, любим напоследък ми стана преводът “Агентите на короната”. Каква страшна работа, а? АГЕНТИТЕ! НА КОРОНАТА!!! MI 1 do MI 11 идват вкупом. Джеймс Бонд, 007 и приятели. Ужас! Продадохме България. Нека се плаши народа.
А всъщност във всяка една монархия, настояща или бивша (особено настояща), нещо_си_на_Короната, обикновено означава (или може да се приема като) знак за качество.
С което не искам да кажа добра ли е фирмата или не и добра ли е сделката или не. Това ще го покаже времето. Нека просто се борим с разумни аргументи. Стига евтина манипулация.

Всъщност повода за цялото това нещо беше следната прелюбопитна публикация, присъстваща с малки вариации в няколко български медии:

“Спират интернет за 24-часова профилактика” ("Дневник")
“Затварят Мрежата за профилактика” (news.bg)

Интернет явно е нещо като ТЕЦ да речем. Спираме го, правим профилактика, и пускаме пак. Профилактиката аз си я представям така - бършем, трием прах, сървърите изстиват.... Не знам днес ли е денят за смяна на повредена ос на вентилатор, да речем? Не пише по въпроса.
И щях и да го повярвам, ако не го бях прочел ... в интернет. През времето когато е спрян. Ех, ако знаех нямаше да чета. Хигиенен полуден е това! И даже не полу-, а цял!!!

Примери много. Идеята е да се пише малко по внимателно, та да не се окаже определението по-горе вярно. Един вид а си направим хигиенния полуден сами.

Zaro