сряда, 26 юни 2002 г.

Щраус в парка

Господ ни бодна с вилицата, установи, че сме хванали златиста корица и че пускаме прозрачен сок – готови опечени сме, сиреч, та милостиво спря фурната. Натири ужасния пек зад панелките и над Южния парк се простря привечер, ако не прохладна, то поне по-поносима. Помислих, че съм слънчасала, когато чух Щраусовия ‘На тихия син Дунав’ да се носи на талази в изморения от жегата въздух. Поради липса на Дунав, особено пък тих и син, се замъквам към най-близкия прилежащ водоем - езерото, и що да видя! Голям духов оркестър, ама истински. Наредили столчета на плочника, изправили пред себе си един дребничък, старичък диригент с бяла коса и розови бузи, нещо като Дядо Коледа в мащаб 1:10 – той маха ли маха, те свирят ли свирят. Народът насядал по беседки, пейки и по турски в тревата, слуша и изглежда леко озарен.

‘Изкуството винаги ме е изкушавало’, мърморя под нос, докато паркирам количката. Милото бебе подскача при всеки удар на чинелите, а очите му от любопитство са станали като дупките на гевреците пред Университета. Каня я на един валс и двечките закръжаваме по ливадата – раз-два-триии, раз-два-триии. Раз: един шишко – първолак така се е увлякъл в музиката, че сладоледът му тече по брадата и фланелката без да се усети. Два-ма пенсионери по къси гащи и космати гърди прекъсват оживения си спор за здравната реформа, постилат вестници на бордюра и сядат да слушат. Триии: заклет табладжия от парковата пенсионерска дружинка обхваща дебелата талия на продавачката от сергията за книги и започват да танцуват. Раз: пеперуда каца на фунията на един от тромбоните. Българският Дизи Гилеспи се напъва да докара фортисимо, с надеждата да я издуха. Два: ‘Бабо, дръж за малко!’, връчва автоматът на баба си един дребосък. Така разоръжен, захваща да се кълчи на спокойствие в нещо като такт с валса, а бабата-новобранец смутено върти страшното оръжие - по мислената му траектория последователно залягат контрабасите, обоите и флейтите, докато накрая бабата се сеща да го метне през рамо . Триии-месечна овчарка отмъква партитурата на диригента и се опитва да я пренесе контрабанда на отсрещния бряг на езерото, където е заловена и напердашена. Диригентът простира мокрите ноти на близък храст и невъзмутимо дава началото на тема от ‘Едно време на Запад’, далечно наподобяваща Дунавско хоро, отчасти защото партията на хармониката се изпълнява от кларнет. Следват фрагмент от ‘Царицата на чардаша’, Унгарски танц номер не знам кой си, на който всъщност Чаплин се вживяваше в ролята на бръснар и серия хорца. Очите на публиката заблестяват все по-силно, ръкоплясканията заглушават вечерния ветрец в тополите, ръчицата на бебето шава в дланта ми.

Ето така с помощта на самодейния духов оркестър, без повод и не на специална дата, всички станахме по-добри и по-усмихнати.

Nadie

понеделник, 17 юни 2002 г.

Един недописан разк

Тогава бях просто един млад и зелен студент, ако не се лъжа първи курс. Ловях мухите и си мислех, че всичко, което хвърчи, се яде. В останалото време пишех разкази и обикалях многобройните столични редакции с надеждата да пробутам някъде нещо. В повечето случаи се отървавах само с някое обещание за близкото бъдеще. От време на време успявах да пробутам нещо. Тогава си купувах цял наръч от съответния вестник и раздавах наляво и надясно. Но истинският празник идваше, като дойдеше време за хонорара.

По онова време хонорарите хич не бяха малки. С парите от един фейлетон, например, успяхме да се напием до козирката в "Тенекиите" до пионерския дом. На другия ден някой разказваше, че сме били направили "бомба" на сервитьора. Но аз лично нямам спомени от края на тази вечер. Спомням си само утрото. Пардон, обеда. Беше минало 12, когато успях да се събудя. По-пребит не се бях чувствал отдавна. Имах чувството, че цял рояк винарки са се заселили трайно в главата ми и постоянно се размножаваха. Та, точно за този ден ми е думата. Сега, около двайсет години по-късно, трудно мога да си спомня кой беше фейлетонът, още по-малко пък кои бяха сътрапезниците ми, дошли да полеем публикацията в долнопробната софийска кръчма. То, за запои винаги имаше кандидати. Особено, когато друг черпи.

Не си спомням и какво сме пили. Спомням си само едно нещо - ясно и отчетливо. Едно лице. Едно красиво женско лице от съседната маса. Беше невъзможно красива и много-много тъжна. Седеше сама и пиеше, ако не се лъжа - водка с доматен сок. Не намирах за редно едно толкова красиво лице в същото време да бъде и толкова тъжно и отнесено. Имах чувството, че не забелязва никого и нищо. Погледът й преминаваше през мен и приятелите ми, като че бяхме безплътни. Не реагираше по никакъв начин и на пиянските подмятания на един от нашите. Само си седеше, гледаше унесено през прозореца с големите си кафяви очи, и небрежно подръпваше една от кестенявите си къдрици, която се открояваше на млечната кожа на деколтето й. Ставам много описателен. Още не мога да си обясня как съм запомнил всички тези подробности, при положение, че цялата пиянска вечер беше просто едно огромно бяло петно в паметта ми.

През целия ден не можах да се отърва от този натрапчив образ. Където и да ходех, все имах чувството, че тя е някъде наблизо. Че е в читалнята на институтската библиотека, че ей сега ще влезе в аулата, където бях на лекции. Че това е ей онова момиче, което си преговаря от някакъв учебник до входа на стола… Намирах я във лицето на всяка брюнетка, която ми се стореше по-тъжна.

Дните минаваха, а аз не можех да си прочистя паметта от натрапчивия образ. Преди минавах за един от отличниците на потока, на тази сесия се провалих тотално. Едва успях да си взема изпитите на поправителната. С падането на успеха загубих и стипендията си. Напуснах хубавата си квартира с ТЕЦ и телефон и се заселих в едно стайче в разнебитена къща край Дървеница. Загубих и много от хората, които смятах за приятели. Явно не им бях необходим такъв. По-нужен съм им бил като зубрача, който винаги ще ти обясни задачите, ще ти услужи с лекциите си, или ще почерпи, тъй като освен на хубавата си стипендия, разчита и на хонорари. А хонорари вече нямаше. Не че не пишех. Пишех дори повече от преди. Старата ми пишеща машина "Марица 12" избълва толкова листове, колкото не съм си представял. Отвсякъде, обаче, връщаха ръкописите ми, с какви ли не мотиви. Вече се чувствах като един изпечен графоман, но не спирах да пиша, най-малкото, защото нямах какво друго да правя, във времето, през което не се мотах като ошашавен из института.

И няма смисъл да ви казвам, за какво бяха всичките ми писания. Нали се сещате кой беше главният ми герой, какво лице имаше, колко кестеняви бяха къдриците върху млечната кожа на деколтето…

Всичко това продължи до един ден, в който забравих всичко това. Е, не съвсем, де. Спомнях си красивото лице, къдрицата, кафявите очи, водката, доматения сок. Но само толкова. Вече нищо не ме караше да се заглеждам подир всяка брюнетка, която върви по тротоара. Не бих казал, че ме е излекувало времето. Ако беше така, това щеше да стане постепенно, пък и все нещо от онази магия щеше да остане в мен. Просто един ден се събудих след един запой, подобен на онзи, от който започна цялата тази идиотска история, но освен махмурлук не изпитвах нищо друго. Сигурно се сещате - оправих си успеха, върнах си стипендията, наех си нова квартира с парно и телефон. Само хонорарите не се върнаха, за да бъде идилията пълна. Не се върнаха, защото престанах да пиша. Вече изобщо не ми идваше ищах да седна пред белия лист. Дори веднъж се наложи да си пиша автобиографията и се оказа, че не помня къде съм дянал пишещата машина. Чисто по фройдистки я бях забутал там, където никой не може да я намери.

Намерих я едва днес, две десетилетия по-късно. Слязох до избата, за да преточа зелето в бидона и да взема някакъв буркан с компот, когато се спънах в нещо. Беше тя, старата ми "Марица 12". Бих се заклел, че не зная как се е озовала там. След онова време, когато се загуби, аз смених две или три квартири, не съм сигурен, а сега със семейството си живея в апартамент в Пловдив. И никога през тези премествания, не съм я намирал, камо ли да съм я пренасял от едно място на друго.

И сега си седя в избата, тук е доста хладно, но сякаш не го усещам, и щракам тези редове на няколко пожълтели от годините листове, които намерих в джоба на капака на машината.

Впрочем, това е последният лист. Вече се вижда краят му. А това са последните редове, които пиша, защото повече листове няма. Трябва да отскоча до книжарницата, да купя стотина листа. Свърш

Стефан Бонев

петък, 14 юни 2002 г.

Колекционерът

Сто тридесет и три...

Лунен пейзаж. Няма как да заобиколи, а цепи направо през дупките с мръсна газ. Така по-леко се усещат. От завоите му изтръпва тялото. Кафенето във Видин, където го чака, явно е собственост на сляп далтонист - лилави пластмасови столове, червено-бели чадъри на Кока-Кола и турско-сини покривки. Тя е кацнала в най-далечния ъгъл, невзрачна като врабец, дебел врабец, и кълве някакво парфе. Следва протоколното ‘Приятно ми е, Васил. Нели, мерси.’ Нелимерси има студена, потна, дебела ръчица.

- От няколко месеца се опитвам да мина на диета. Обаче тука и да се нагласиш, няма кой да те забележи. Всички са или по София, или някъде в чужбина, а тия, дето останаха, са вързани за жените си и само се озъртат похотливо. А като бях малка исках да стана художничка. Къде ти от тая дълбока провинция ше изплуваш! Сега рисувам по торти, ама в Лувъра или в Ермитажа торти да си виждал изложени? Всеки път си представям, че е за мойте двамата. Останаха с баща си. Имаше там една история. Е, това е. Най-добрата съм. В професията де, не майка.

Той не изчаква черните поточета грим да й стигнат до брадичката. Скача в Голфа и потъва обратно в земетресението на дупките по пътя. Ревливите го притесняват най-много. Плувва в сълзите им като баклава в гъст сироп. Кога най-после ще се научи да ги разпитва малко повече, преди да се емне да ги среща.

Сто тридесет и четири и сто тридесет и пет...

Две ученички от Люлин. Кискат се в шепите си и се споглеждат заговорнически, докато му задават оригиналния въпрос ти-коя-зодия-си. Вместо кафе пият бира и смучат един преходен ‘Мелник’. Мизерията се спотайва под гигантските платформи на евтините им, мърляви обувки. Жълтите лица се открояват на фона на силно почернените коси – Мортиша Адамс и нейната сестра близначка:

- Нема изобщо да кандидатстваме, щото бала ни е ного нисък. През една агенция ше ходиме в чужбина да гледаме деца. Лесна работа - яденето и спането ти е осигурено. Не го знаем езика, обещават некви курсове. Кво да ни притеснява. Тука да не би да не ни ебат, само дето е без пари. Там поне ше заработваме. Тате го уволниха от Кремиковци, а майка шие на едни гърци - не са й плащали заплатата от три месеца. Старецът на село продаде пилетата и прати некой лев за бала, ама ги заплашихме, че ше избегаме от къщи, ако не ни купят рокля. В различни дни сме и един тоалет ни оправя двете, добре, че сме еднояйчни.

Сто тридесет и шест...

Да се чуди човек колко бързо се навива на среща българката. Започна да колекционира в Щатите – от едно до двайсет и пет, обаче за три години. Не щат американките да се доверяват току-тъй. Много екшън ги е бил по главата тях. Виж у дома за четири месеца ги докара до сто тридесет и шест. Ето я тая, поредната - за пръв път й било да се среща през Кю-то, притеснявала се. След втората глътка кафе дръпва завеската на изповедалнята: мъжът й не я разбира-оставил я е за всичко да се бъхта сама-свекърва й иска да ги раздели... Гледа го с влажен поглед и кълве на банални комплименти. За час я е омагьосал така, че е готова да се метне на белия му жребец, да склони глава на рамото му и да каже ‘отведи ме далеч от родния Плевен’. Васил закрива драматично лицето си с ръце... и се прозява скришом.

Сто тридесет и седем...

Преди да усети, мелодията започва да вибрира в мозъка, насълзява му очите и кара ушите му да заплющят. Сяда смутен на нестабилния стол в ъгъла. Онова рошавото с глас на второюнска сирена най-открая се хили като надрусано и пее, та се къса. Тя трябва да е, защото му се изплезва между два куплета. ‘Хич не ми пробутвай заучени шаблони от любителската психология и не се прави на внучето на Фройд. Не ща да се виждаме, но ако настояваш, ела утре в читалището.’ Толкова е категорична, че буквите издълбават дупки в месиджа.

‘Лале ли си...’

‘Не съм красива, обаче ужасно се харесвам. На всичкото отгоре имам ебати готиното семейство. Дъщеричката ми е кукла, а мъжът ми не хърка и не хойка. Само малко си пийва, обаче това да му е дертът. А шефът какъв е пич. Плаща ми добра заплата и не знам как се удържа да не ме сваля.’ Скобите на усмивките й са минирали съобщенията гъсто и непробиваемо.

‘Зюмбюл ли си...’

Хармония и мир се стелят на гъсти талази над залата. Момичетата и кльощавия, енергичен диригент така са се разтворили в песента, че не забелязват как се изсулва навън. За пръв път музиката не е сглобена от безутешни въздишки и шумно секнене в Белана от 10 ст. пакетчето. Не беше честно! Дори грозноватата му, свадлива съпруга има нужда от него – скандалите я разтоварват. Не повярва в идилията. То бива, бива, ама чак пък толкова! За това реши да дойде, да я заведе на кафе след репетицията и да се разрови в душата й. ‘Гюл ли си...’ го догонва, натрошава клишето на пух и прах и насмешливо му маха за чао. Обзема го натрапчиво чувство, че е тъп, кух и непотребен.

Сто тридесет и осем...

Лунен пейзаж. Цепи направо през дупките с мръсна газ. Кафене в Стара Загора... Потна ръчица на Хрисимерси... Поточета грим... Скача в Голфа и се скастря под нос – трябва да ги разпитва малко повече, преди да се емне да ги среща. Въпреки вътрешната му съпротива, доволна усмивка издрапва изпод кожата и лъсва на щастливата му физиономия.

Nadie

вторник, 11 юни 2002 г.

Реална виртуалност

Белина ароматизирана
Прах за пране Омо 3 кг.
Роли лимон
Веро обикновено

Десет и петдесет. Рестото Ви. Довиждане, заповядайте пак!


У дома не беше чистено с месеци. Нямаше нужда от щори. Прозорците бяха толкова мръсни, че светлината се цедеше през тях като в катастрофирала подводница на дъното на океана. Стогодишните мебели бяха наметнати с паяжини и прах. Бляскав беше само центъра на хола, където тежкарски се чернееше достолепен Стейнуей, яхнат от Пентиум 4, 1.3 GH процесор, 256 МВ RAM, 20 GB хард диск и монитор колкото гаражна врата – копринена кръпка върху проядената от молци дамаска на наследствения апартамент от аристократичната й баба. Комлект сребърни прибори за дванайсет души и две-три картини й осигуриха това чудо на чудесата, заедно с кабелен Интернет, бърз и сигурен като смъртта в американски екшън. Мониторът увенчаваше рояла, а клавиатурата и мишката пълзяха върху капака на клавишите. Да можеше да я види баба й как всяка свободна минута каца на кръглата, неудобна табуретка и свири с часове. Само че не Бетовен, а Интернет. Прекъсна аксесът до Бетовен варварски, но с наслаждение, голям чук и шепа пирони. Щото какво като си талантлив и блъскаш денонощно – без протекции, връзки и пари можеш да станеш най-много главен художествен ръководител на читалищния хор. Закова го и окото й не мигна, няма Стейнуей, няма Мейнуей.

Замразена пица Кариола
5 каменици
3 големи чипса
Пакет пуканки за микровълнова
Консерва ‘Уискас’ 250 г.

Шестнайсет трийсет и пет. Благодаря за точните пари. И на Вас приятна вечер!


Подобно беше съдържанието на нейния хладилник. Без Уискас-а. Котката на баба й, търпеливо и възпитано животно, изчака една седмица, но като се убеди, че стопанката й няма да се върне, а от новата топли грижи не се предвиждат, изяде канарчето и се затри. Обаче не се чувстваше самотна, защото в апартамента се връщаше само за да дремне. Това във виртуалното пространство беше живот. Всичко друго беше еби му майката! Хвърляше престилката в бяло-розов пепит на касиерка от кварталния супер и се превръщаше в човек: рокля на Долче и Габана, чехли Бали, прическа в малкия фризьорски салон на артистичния педераст в Париж – ‘Как сте днес, госпожо. Какъв е поводът тази вечер? Много се радвам за Вас! Надявам се скоро да ни посетите наистина.’ – успяваше да й надрънка куп безмислици, докато изключи чат-функцията на страницата, но пък й правеше косата като за мис Свят. Често наемаше лимузина, избраше си кавалер от един испански сайт за компаньони и вечеряха в най-нашумелия парижки ресторант. После продължаваше сама в някой бар –на ерзац-гаджето усмивката му широка, зъбетата му едни бели, бели, а очите му празни и студени като на банков чиновник. Лягаше си след гореща вана в широкото легло с балдахин в Royal до Триумфалната арка, а на сутринта се събуждаше на коравата орехова спалня с мисълта, че е крайно време да смени чаршафите.

Макар че обичаше Париж, не висеше само там. Ще отскочи до Прадо, ще обиколи Санкт Петербург, ще се качи на круиз до Канарските. Имаше имение в покрайнините на Барселона, малко апартаментче в Ню Йорк и вила на Женевското езеро, всички в 3D формат.

Крем за лице
Маска за мазна коса
Чорапогащник с декоративен ограничител
Презервативи

Осемнайсет и осемдесет. Заповядайте касовата бележка.


Приятелките й бяха заминали до една. Коя в Лондон, коя в Лос Анджелис, коя в Сидни. Бяха различно щастливи, но еднакво далеч. Трудно се улучваха в Кю-то заради часовата разлика и децата-се-прибраха-от-училище-трябва-да-бягам. Обичаше ги, защото пиеха ракия с шопска, не използваха евфемизми и не й викаха ‘миличко’. Познаваше семействата им в JPEG формат, а вместо рецепти за сосове и сладкиши си разменяха MP3-ки и пиратски записи на най-новите филми. Реагираше добродушно на закачките им за задомяване. Около нея бяха останали само шепа комплексари. Не че лайфстайлът беше определящ, но какво, по дяволите, можеше да си каже с Жоро е обллечен в турски копринен костюм от Илиенци, черни мокасини и снежнобели спортни чорапи от пазар ‘Иван Вазов’, или Жечко е с потник на Саня – Плевен, къси гащи с щампа от Капалъчарши и китайски маратонки. Единият имаше цех за кремвирши и кланица в Обеля, а другият разфасоваше захар, брашно и ориз за търговската мрежа. Точно така се изразяваше. Търговската мрежа. Секс не й липсваше – имаше двама-трима готини пичове в Кю-то, които знаеха как да я накарат да се почувства м-м-м-м-м.

Памперси мини 4-7 кг.
Влажни кърпички
Тампони за уши 100 бр.

Трийсет и пет лева. На колко месеца е? Много е сладко. Да Ви е живо и здраво!


Всичко се промени внезапно преди няколко седмици, когато в един чат-рум налетя на Кенет. Дете и семейство престанаха да са понятия от занзибарския тълковен речник. Начина, по който говореше, нещата, които харесваше, как само я гледаше от снимката – две огромни сини очи... На нейната възраст, а вече концертмайтор на симфоничен оркестър. Влюби се до уши и прекарваха заедно всеки он-лайн миг. Още първата вечер й донесе в леглото ягоди с шампанско и сметана. Да де, нали човек като е влюбен ракията и шопската са малко не на място. Рева цяла нощ, когато й отказаха виза за Англия – била потенциален емигрант. Разбира се, че е потенциален емигрант, кой е луд с такъв шанс да стои тук! Прехвърли хиляди варианти – от гребна лодка през Дунава и Ламанша до ТИРаджийка в някоя фирма. Щеше да зареже ТИРа в Англия като едното нищо, стига да се добере до там. Кенет я успокои, че ще потърси начин да си я прибере при него. Вече беше обявила апартамента за продажба.

Ягоди
Сметана флакон
Шампанско внос

Сто и трийсет лева. Тенкю, бай!
Буквите и цифрите на касовата бележка странно се размазаха. Докато вдигне поглед и излезе от каданса, клиентът си беше тъгнал. Хвърли престилката, блъсна охраната – да не й се е мотал в краката, и изскочи навън. В хладната лятна привечер пред супера беше спряла лимузина. Онези две сини очи я осветяваха като сценични прожектори. Скочи на врата му, стиснаха я две силни ръце...

Прозя се уморено. Очите я боляха. Реализира три точки в кошчето с празната опаковка Визин. Да не забрави да си купи нов. Не й се искаше, но дисциплинирано изключи компютъра. Утре смяната й почваше в шест.

Nadie