вторник, 24 септември 2002 г.

Кръчмите на Варвара

несъстояло се стихотворение

СТАРЦИ РАЗБОЙНИЦИ
улицата се спуска безмилостно като мълния
кокалестият й "s" се забива в зелен облак
мента и мастика
потното стъкло на содата задържа нетърпеливите мехурчета
като презерватив
рими: коневръз/бъз/мерак/сак

ВАРНАТА
коктейлът се люшка в мързеливия шейкър на нощта
ледчетата цъкат като цикади
пътеката към кенефа е обрасла с трева
няма кой да я изпуши
всички пикаят другаде
рими: пушек/тек/маримба/ба!

ЧЕРКВАТА
рибата седи на стола някак вдървено
неудобно й е
рибата ляга на стола
все тая
от неудобство главата й пуши
цигара
пура
лула
комин
рибата се отпуска на стола и почернява
столът е електрически
рими: паламуд/луд/търнокоп/поп

ЕРГЕНСКА МЪКА
синът ми не знае кой е съставът
вдига лъжицата и казва
хоризонт не може да се слуша
хоризонтът се гледа
и все пак не знае кой е съставът
ето например тараторът му има следния състав
краставица
мляко
орехи
чесън
олио
и вода
а съставът е гола вода
рими: таратор/тор/маратон/стон

АНИМАЦИЯТА
ето кракът е отрязан
няма го
а продължава да наболява
да изтръпва
да мирише
на гущера като му отрежат опашката
пораства му нова
по спомени
може старата да е била опашка за олио
а новата да е пред някое посолство
стават грешки
спомените винаги зарастват накриво
рими: декамоз/коз/романтик/тик

ГАРДЕЛА
очакването е като акупресура
натискаш си парцалите докато зараснат
един паяк възкръсва от глад
сигурно е кръстоносец
12 мухи се пръсват да пръснат чудото по света
4 от тях се връщат и с кафяви точици пишат нещо по салфетката ми
а може би просто я използват
рими: балък/млък/Пенелопа/оп-па!

СИНЬО ЛЯТО
колко хора бият път до морето през лятото
бият пътя до посиняване
дреме му на лятото
и морето е насинено
ама му викат черно
въпреки че всички си тръгват от него на червено
а на далтонистите им е все едно
рими: връщам се
може да няма рима
ама се връщам

bay Ilia

Майки и дъщери

Никой не избира родителите си. Всеки ще се съгласи с тази максима.
Но не и дъщеря ми. Тя разполага с огромен избор от майки, а на мен е осигурила несметно количество дъщери. Аз не мога да избирам измежду тях, нито да ги викам по свое желание. Научих се само да ги разпознавам.

Всяка майка върви в комплект с някоя от дъщерите. Например както сега - в леглото спи МалкотоСладкоАнгелче и го завива Грижовната мама. На сутринта часовникът ще събуди СърдитотоСъненоЛъвче, а чорапите ще му обува МилатаБързащаМама. После ще се появят близначките МразяВодата и ГребенътСкубе в комплект с Лошата мама, по-късно сменена от Истеричката. В последната минута в училище ще пристигнат ОтегченатаТретокласничка и нейната ОтдаванаЗагубилаБитката майка, а вечерта у дома ще се върнат ВеликатаХудожничка (с поредната шестица по рисуване) и гордата й майка.

Имаме също госпожица ИзпеченаЛъжкиня и госпожа ТияНомераНеНаМене (понякога придружавана от самодоволната й сестра ТиКъдетоОтивашАзОттамСеВръщам ). Веднага след тях обикновено идват мис ЛицемерноРазкаяние и мадам ТоваДаТиЕЗаПоследно, следвани от двойката МногоКроткаИПослушна и Прощаващата мама.

Лично аз най обичам МилотоКоте, което се гушка галено в прегръдките ми, но то се появява все по-рядко.И предимно спи. А най се страхувам от БезстрашнатаИзследователка и все се опитвам да й внуша ,че светът може да се изучава и теоретично, но тя е страстна поклонничка на емпиричното познание. Майка й Благоразумната, всъщност с мъка се крепи на ръба на разума и редува истеричните пристъпи с нравоучителни беседи в паузите между два рисковани научни експеримента. Като, например, задълбоченото изследване на тема: "Какво става, ако вкараш фиба в контакта???" или внимателно планирания и почти успешно реализиран проект "Да превърнем банята в басейн! Еха!".(без да споменавам дребните опити върху плавателната способност на дистанционното на телевизора и устойчивостта на компютърната клавиатура към газирани напитки и водноразтворими боички).

Многострадалният ми съпруг се оплаква от това перманентно многолико женско присъствие в дома ни и заплашва, че ще развие скоротечна шизофрения, ако не намерим начин да приведем в приличен вид многоличностната си идентичност. Искрено полагам усилия в тази посока, но това само усложнява нещата и в крайна сметка доведе до появата на нова двойка - СдържанатаМама и нахалницата НаМенПъкНеМиПука.

Май единственият достоен изход е да се примирим с изменчивата природа на ураганската същност на дъщеря си и да се задоволим със скромната роля на очевидци, имали щастието да присъстват на бурни събития.
Доколкото успявам, ги документирам и класифицирам, но най-вече им се радвам. Китайското пожелание "Да живееш в интересни времена!" би могло да бъде проклятие, но и благословия.
Дали?!

Bella

Есенна картина

С Ураганчето се прибираме след училище. Таткото е на работа, тъй че вечеряме набързо сами и се отдаваме на релаксиращи занимания - празно взиране в екрана на телевизора за мен и поредна кървава и доста шумна виртуална битка за нея.

Идилия. Тъкмо задрямвам, когато чувам стремително приближаващо тупкане на детски петички в коридора. Вратата се взривява и се озовавам очи в очи с най-безмилостната убийца на всички нива - разчорлена и гледа виновно. Това е нещо ново. Силно съм заинтригувана, но не се издавам, иначе ще има да разиграваме петнайсет-минутна сцена от сапунен сериал в стил: "Какво те тревожи? Моля те, кажи ми!" и "Не мога, лошо е, ти ще ми се караш", гарнирана с много сълзи и сополи.
Така че, аз се спотайвам и много старателно гледам новините.
- Мамо, забравих да ти кажа нещо важно.
На този първи етап трябва да се правя на незаинтересована.
- М-м? - без ентусиазъм.
- Много е важно!
Сега поглеждам. Очите са заковани в пода, а долната устна е нагласена в подходяща тъжна дъга. Рискувам:
- Какво има, коте?

Отприщва се лавина от обяснения с доста ясно изразена липса на причинно-следствени връзки. Не разбирам почти нищо, но от цялата тирада се очертават два неприятни извода - първо: забравила е да ми каже, че за вчера, за часа по рисуване са й трябвали есенни листа, т.е. отишла е неподготвена и второ: на всяка цена трябва да набавим тези листа. Незабавно. На минутата!
Поглеждам часовника - почти девет. Едно око на външния термометър - минус два. Как не ми се излиза сега!
Следва безсмислена словесна схватка с предрешен изход (тя използва тайното оръжие: две големи сълзи и "Само аз няма да имам есенна картина!" - с подобаващо пресекващ глас)

Десет минути по - късно се чудя какво , по дяволите , правя навън в тоя кучешки студ с фенерче в едната ръка и непрестанно дърдорещо дете в другата, взираща се отчаяно в светлия кръг, с напразната надежда да открия есенни листа сред купищата боклуци в кварталната ни градинка. Излязла съм без шапка и по чехли, което се оказва твърде неподходящо при новоизяснилите се обстоятелства - асфалтираната пътечка не само изглежда гладка като стъкло, ами е покрита с гладичък лед. Правя погрешно движение и.....виждам звездите. Представяте ли си!!! При тоя смог и недостиг на романтика в днешно време още имало звезди! Ярки и изцъклени от студеното небе.

Мощен детски писък прекъсва романтичните ми наблюдения и ме връща в действителността. Оказва се, че лежа по гръб на стъклено-ледено-гладкия асфалт, като при падането съм се изхитрила едновременно да си ударя главата и да затисна под себе си крака на детето. Сега главата ме боли зверски, а детето пищи кански.

За разлика от мен то е екипирано като за експедиция в далечния север, така че е безпредметно да се опитвам да преглеждам крака под пластовете обувки, панталон, чорапи и помня ли още какво. Колата е на паркинг и ми остава само една възможност. Допълзявам до твърда почва, грабвам тресящото се телце и само след две-три опасни подхлъзвания съм на автобусната спирка. Там като по чудо чака такси. Не е нужно да казвам нищо - по писъците шофьорът е разбрал, че сме за Спешния център. Натиска газта и клаксона едновременно и след рекордно кратко време сме пред входа на болницата. Звуковата картина е обогатена с “Ох, боли! Много боли!”. По лицата и на двете ни са размазани сълзи и още щом ни вижда дежурната сестра се втурва по стълбите към травматологията, а аз подтичвам след нея, съпроводена от съчувствени погледи. Пред кабинета има много хора, но всички почтително се отдръпват и ние нахълтваме при дежурния лекар. Той е зает - гипсира крака на възрастна лелка - и само ми кимва към кушетката. Слагам детето да седне, с треперещи ръце смъквам дрехите и изненадващо малкия брой чорапи и се взирам със страх в крачето. На мен ми изглежда нормално - няма отоци, нито синини, но знам ли.

През това време воплите са преминали в шумно подсмърчане (което ми напомня, че нямам носна кърпичка) и пресекливо поемане на въздух, докато очите са вперени с ужас в спринцовките и другите инструменти, подредени в лъскава тавичка.
- Какво има? - лекарят се е приближил и ни се усмихва, докато с опитни пръсти опипва и раздвижва ставата.
- Вече нищо ми няма - това за моя изненада го казва многострадалната ми дъщеря с още треперещ глас. Поглеждам я смаяно, а докторът на свой ред ме гледа въпросително.

В следващите няколко минути с неудобство обяснявам какво се е случило, извинявам се, че съм дошла без достатъчно основателна причина, обувам вече немирно шаващото краче и под укоризнения поглед на сестрата напускам кабинета с угризения. Пострадалата подскача и си припява "Цвете от луната ,ти, ако желаеш..." Изобщо не искам да знам какво си мислят за нас чакащите в коридора. Стига ми , че знам как изглеждам - обути на бос крак чехли, разкопчано яке над размъкнат домашен анцуг, силно накуцваща (чак сега установявам, че при падането съм си ударила не само главата), обляно в сълзи лице (този път мои - от облекчение) и разрошена коса омазана в сополи (май детски).

Таксито ни чака. Шофьорът е развеселен от чудодейното ни изцеление.Сега кара много внимателно и ни е нужна цяла вечност да се доберем до вкъщи. Оставила съм апартамента незаключен, но май никой не е забелязал. Пулсиращата цицина на тила ми и умората след преживения ужас ме събарят в леглото. Заспивам преди Ураганчето и сънувам есенни листа, понесени в лудешки вихрен танц.

Звънът на часовника ме разстрелва неприлично скоро. Скачам от леглото или поне се опитвам. Твърде неуспешно. Гърбът ми е схванат, главата ме боли ужасно и целият ми крак е синьо-морав отзад. При втория опит успявам да се измъкна от коварната хватка на завивките и с известни затруднения, поради многобройните травми, се заемам с изпълнението на сутрешната програма.

Едва след третото кръстовище по пътя към училище се сещам, че забравихме есенните листа в джоба на якето ми в къщи. Внимателно съобщавам този факт, очаквайки буря от негодувание, но вместо това моето малко сладко природно бедствийце безгрижно заявява:
- А, те не ми трябват за днес. Ще имаме рисуване чак другата седмица.

Bella

понеделник, 23 септември 2002 г.

Дъжд

Малко преди обед престана да вали, а до почивката се отдръпнаха ленивите поточета и езерца, които самоволно се бяха настанили между разкривените плочки по тротоара. Денят се разведри.
Извеждам уморени очи и влажни и хладни ръце на полагащата им се едночасова обедна почивка. Свалям стегнатата каишка на погледа, която го държа четири часа пред остарелия малък монитор и му позволявам свободно да се рее… До следващата задача, която му поставям: Подбор на плодове и зеленчуци от близкия пазар.
Влизам в редиците от маси. Разглеждам и се провирам между хора и натрупани пред сергиите стоки. До купчина дини виждам познато лице, което се извърна преди да срещнем поглед.
Учителката ми по математика.
Любимата учителка на любимата си ученичка.

Седеше на първия чин за неспазване на дисциплина.Непрекъснато се въртеше и разговаряше в час. Четеше си уроците по другите предмети. Играеше на танкове и самолети, бикове и крави или си подхвърляше бележки с най-добрата си приятелка. На контролни успяваше да изпрати решението на “слабите ученици”. А на задачите за прави и равнини в пространството винаги имаше точен отговор още преди въпроса. Учителката по математика и беше любима. Обичаше да я провокира.

Учителката беше строга и взискателна. Почти не сядаше зад бюрото. Чевръсто забърсваше вече издрасканата дъска. Стегнатото и тяло с резки движения чертаеше фигурата и последователно излагаше теоремата. На незнаещите пишеше слаб дори и безгрешно да успяваха да препишат. Обичаше знаещите ученици. Беше доволна когато успешно подреждаха хаотичното пространство от знаци и символи. Харесваше и да се страхуват от нея. Ученичката от първия чин не се страхуваше. Не слушаше в час и успяваше да развали и най-заплетената математическа магия. Беше и любима ученичка.

Ленивата ми крачка замръзна.Отворих уста,но езикът ми не помръдна. Очите не намериха очи... Ледът отпусна краката ми и продължих.
Отново заваля. Притворих прозореца, а погледът ми се наведе, да му закопчея каишката.

Митхуна

четвъртък, 19 септември 2002 г.

За произхода на човека

Когато преди хиляди години
Земята беше пълна със гадини -
разни крякащи летящи,
други скачащи, пълзящи
крокодили, -
по график си изригваха вулкани
и нямаше поставени капани
за лисици и глигани
от двуноги шарлатани,
понеже по неофициални данни
последните не бяха на Земята още
в тез’ години ранни ...

Та, през това антично време диво
един космичен кораб предпазливо
с последните остатъци гориво
приземи се на Гондвана,
Капитанът взе гореща вана
и бършейки сапунената пяна
се отправи към екрана.

Екранът каза: "Всичко е във норма.
Животът в малко агресивна форма
е и пълно е със разни скачащи, летящи,
други крякащи, пълзящи
крокодили.
Във почвата и атмосферата
не са намерени бацили."

Капитанът каза: "О, прекрасно!
Но тука всичко трябва да е ясно,
не можем да рискуваме напразно."
И гледайки към корабните плъхове под вежди
се усмихна мазно.

Със скърцане вратата се отвори,
на плъховете казаха им "Sorry, братче"
и вратата се затвори
и няма тук какво да се говори,
да се спори и мърмори.

И плъховете - инак доста мирни -
започнаха да стават агресивни,
подли, хитри и пробивни
и след не-знам-си-колко-стотин века
от тях се появи ...


---
Стихотворението не е мое, всъщност това е една песен от студентските ми години, писана от един приятел, когото не съм виждал от тогава, за която му благодаря.

July

сряда, 18 септември 2002 г.

На сбогуване

Когато напускаш родината си, дали си предател или герой?
Когато се сбогуваме с приятелите си редно ли е да плачем или трябва да се веселим като за последно?

Когато помъкваме децата си на другия край на света, за да им дадем бъдеще като ги направим чужденци - безотговорни ли сме или правим върховна саможертва в името на родителския си дълг?
Когато за последно прегръщаме родителите си - осиротяваме или порастваме?

Ако светът е едно голямо село, защо да не поседим на дувара на съседите? И дърво без корен ли сме тогава или граждани на света?
Когато имаш повече приятели в чужбина, отколкото в родния си град, тогава имаш ли родина или си чужденец у дома си? Изобщо "С чего начинается родина?" и родина ли ни е България?

На сбогуване се усмихвам храбро, но сълзите тежат непроляти в душата ми и с всичка сила стискам палци на тези, които остават.

Bella

вторник, 10 септември 2002 г.

С дъх на дъвчащи бонбони

Затворил съм прозореца, спуснал съм завесите, включил съм климатика. Той е от модерните, безшумен е, и почти забравяш за присъствието му. Откъснал съм се от външния свят. Зад тези зидове е непоносимата лятна жега. Навън останаха шумотевицата, свистенето на спирачки и изнервените клаксони. Там някъде са и проблемите ми, пръснати между приятели, роднини и колеги. Зад завесите са стресът, темпото и безпокойството. Навън останаха неплатените сметки за ток, приятелски услуги, вода и парно. В стаята е уютно и спокойно, завъртял съм ключа на входната врата. Никой няма да ме безпокои - изключих телефона и звънеца. Светлината вътре е слаба и приглушена. Чува се само класическото отброяване от стенния часовник. Нищо че е с батерия, досущ се държи като класически и като старинен. На масата пред мен има бели листове, пишеща машина и писалка. Натъпквам лулата си с тютюн и паля. Ароматът ми напомня на дъвчащи бонбони. Димът сгъстява полумрака, прокарва наслоени лъчи от пролуките на завесите, и ме кара да запаля настолната лампа. Към всичко това прибавям една кристална чаша, бутилка марково уиски и купичка с бучки лед, които предварително съм сложил в табла встрани на шкафа. Изпълвам целия ритуал с поставянето на няколко бучки в чашата (с ръка, естествено), поливането им със златистата течност и вслушването в пукота на леда. Като в една реклама по телевизията.

Първата глътка наистина носи особено чувство на отмала. Слагам един бял лист в пишещата машина. Дълго време нагласям табулацията отляво и от дясно. Вече съм готов. Или би трябвало да съм готов. Или поне имам всички условия… Всички условия, които са необходими - уединение, тишина, рехав полумрак, тютюнев дим, аромат на дъвчащи бонбони, хладинка, с две думи - комфорт. Всичките тези фетиши, които би трябвало да събудят заспалите от години чувства в едно ефирно създание, което преди години като че ли само движеше пръстите ми по клавишите.

Отпивам отново, вслушвайки се как смалените бучки лед се блъскат една в друга и в кристала на чашата. Този път глътката не ми носи нищо ново. А и тютюневият дим вече не ухае на дъвчащи бонбони, а на вмирисан пепелник. Тракането на часовника не ми се струва толкова класическо, колкото преди малко. А и завесите сякаш са се предали под напора на външния шум и пропускат упоритата чалга на една автомобилна аларма, както и продрания лай на комшийското куче. Крайно време е да напиша жалба до кметството заради този терор. Остави писането, ами от това човек не може да си почине, когато се върне претрепан от работа. Четох някъде, че за такива работи имало предвидени солени глоби. Ще ме тормозят те! Така-а… Белият лист… Пръстите гальовно преминават по клавишите, без да знаят, обаче, на кой от тях да се спрат за началото. Изведнъж забивам всичките си пръсти върху нищо неподозиращите буквички на пишещата машина, защото мозъкът ми е взривен окончателно от пронизителния вой на прахосмукачка от горния етаж. В резултат всички лостчета на машинарията едновременно се втурват към белотата на листа, но се сплитат едни в други и замират на милиметри от заветната цел.

Изведнъж някакво потропване по перваза на прозореца ме откъсна от гнева, който се опитва да ме взриви отвън навътре. Поглеждам и забелязвам малка сянка, която прозира през завесата на светлината на залязващото слънце. Това е птица. Разхожда се по перваза и почуква с клюн по ламарината и по стъклото. Сякаш иска да влезе. Чак сега се сещам. Как бих могъл да привлека музата си с всички тези фетиши? Как би трябвало тя да ме посети, след като съм заключил вратата и залостил прозореца. Как би могла да ме види и чуе, след като съм се барикадирал като за самоотбрана. Скачам към прозореца, като едва не събарям масата с машината, пепелника, лулата, белите листове и чашата с уиски. Дълго време се боря със завесите, които упорито не искат да се мръднат от местата им, после сякаш с часове отварям прозореца крило по крило. Очаквах клаксоните, алармите, далечните сирени, джавкането на кучетата, спирачките, градският тътен и жегата, да ме залеят като всемирен потоп. Като че ли са ме дебнали. Но не се случи. Навън си беше просто навън. Дори от близкото дърво пееха птички, а сред избуялия от летните дъждове треволяк пред жилищния блок се усмихваха полски цветчета, чиито имена никога не съм знаел. Слънцето вече се скриваше зад антените на кооперациите отсреща, а от музата нямаше и следа. Само самотният гълъб от моя перваз все още пърхаше, отдалечавайки се от прозореца. Все повече и повече.

Стефан Бонев

петък, 6 септември 2002 г.

Човекът в началото ...

Било е може би сън, а може би е имало две очи, които гледали всичко скрито, някъде отстрани, но той така и не разбрал какъв е и как е станало всичко това с него. Просто се появил и бил с голямо самочувствие, но някакво такова абсолютно, всеобхватно самочувствие. Знаел си явно силата и от това се чувствал много добре, та чак му било леко. И така си карал – дошъл отникъде, пристигнал някъде, но всичко било много сгъстено и всеки миг от битието му бил всъщност години, но сънят или очите, които гледали отстрани предавали всичко сгъстено, наситено. А цветовете на дните също били плътни, гъсти, уж дни а сумрачни като полярни бели нощи, само че с други оттенъци – биело към тъмнозелено в смес с тъмнокафяво – изобщо ей такива щуротии. Та при тези условия той си спомнял ясно как се озовал на някакъв връх. На върха имало хора, но не много – не повече от 3-4 души, с едри, кръгли лица. И изведнъж той започнал да гледа тези лица – и това било чудото – още по-отвисоко, а наоколо нямало по-високи върхове. Ей така, тихомълком, той се издигнал и загледал отгоре хората, хълма и скатовете му полегати. Малко по малко започнал да осъзнава какво става, но всичко било толкова плавно и естествено, и най-важното – в пълна тишина, че му трябвало наистина време – и то от онова сгъстеното – за да се осъзнае. Чак по-късно и бавно като изплуване той разбрал, че точно това е и причината за доброто му самочувствие, за силната му жизненост, но тогава, в момента още не го знаел. Спомнял си много ясно големите кръгли лица повдигнати към него, с учудено-тъжни изражения и нещо - дали артикулирали с уста, дали така му се сторило, но сякаш не бил на себе си. Чувствал се много странно – движел се над хората свободно, по силата на някаква воля (може би неговата собствена – не знаел), без крила, без перки, без видима помощ. А, в началото си спомнял за енергично въртене на две ръце, като при сухо разгряване на добър плувец, но дали това бил той самият, не знаел. Тогава, изведнъж, той се плеснал бавно и достолепно по челото и сякаш извикал с всичка сила : “Еееей, а бе аз ЛЕТЯ , бе”, но звук не се чул, видяла се само артикулацията. За миг застинал над главите на онези, които продължавали да са с учудени изражения на върха и след това стремглаво се събудил, или може би двете очи, които наблюдавали всичко отстрани, просто затворили клепачи и краят останал недовършен, като мислите на привечерен вятър.
Оттогава никога повече, ама никога - нито на сън, нито на яве, той нямал самочувствие.

Ivo

Предисловие към деня

Хладна лятна сутрин. Разноцветното множество от спирката атакува пристигналия автобус в движение. В него съм и аз. Вече вътре, отминавам трите празни напречни седалки и се отправям към лявото място на първата двойка. На дясното седи жена, която мързеливо отмества колене, за да се провра до целта. Настанявам се и моментакно ставам. Меката шарена дамаска е обилно налята с вода. След кратко колебание избирам най - близкото място и кръстосвам крака като препречвам достъпа на останалите пътници.
Не се ядосвам на глупака, който е хвърлял с кофата вода към прозорците и само ги е зацапал, а на жената от дясно усмихваща се злорадо. Отклонявам няколко устремени дами да влязат в капана. Те се обръщат и продължават назад към вътрешността на возилото. Злорадата усмивка прескочи на моето лице. Откраднах импровизираното и представление.
Пред мен застана младо момиче и след малко понечи да седне. ”Мокро е”, казвам и. Усмихнато ”благодаря” получавам в отговор. На следващата спирка жената отсреща слиза, а на нейно място сяда момичето. Зная,че никой няма да се намокри, докато то стои там.
Ставам и подръпвам влажното петно на светлия ми панталон. Тръгвам към вратата.

Митхуна