вторник, 23 декември 2003 г.

Весела Коледа! С фауната на Нова Зеландия

Новата Зеландия имала умерен климат. Как не!Нищо не е умерено в тая държава. Като завали няма мярка - вали стръвно, вали неистово, като из ведро, като от небесна цистерна, като на провала, като за последно, или просто кротко си вали и не се сеща да спре по няколко седмици. Като запече пък, направо се забравя - изсушава и изгаря всичко за минути, обезводнява блата и езера и обезтревява поляни и морави, прави слънчевата ни веранда негодна за обитаване, принуждава ни да ходим постоянно облечени и омазани с разни слънцезащитни мазнотии и даже котката ни получи слънчево изгаряне на ушите, та сега и тя ходи омазана и тъжна в жегата.

Като решат новозеландците да доказват на света (или на себе си) колко са напредничави и как са преодолели старите консервативни английски синдроми пак изтървават мярката - Проституцията вече е законна и вертепите си плащат данъците като всички други данъкоплатци, а за Коледа е забранено децата да седят на коляното на дядо Коледа , защото това унижавало децата и било намек за педофилия (не си спомням вече дали разказвах за дебатите дали депутатките имат право да си кърмят бебетата в парламентарната зала). За консерватизма, пък, няма какво да коментирам. Само ще спомена (пак) че в двадесет и първи век нямат смесителни батерии на мивките, не кусват маслини, половината си живот прекарват в гледане на някаква безнадеждно смахната игра като крикет, например, в която седем дни по осем часа някакви хора се размотават насам-натам и накрая пак не се разбира кой е победил в тази, така наречена среща (изобщо няма да коментирам другата им още по-любима игра - голфа).

Другата крайност - птиците. И аз като повечето хора ги асоциирах с нещо приятно - птича песен, ромон на поточе, предвестници на пролетта и други лигави сантименталности. Обаче тук нещата изглеждат различно. Вероятно Хичкок е бил в Нова Зеландия като му е хрумнала идеята за филма “Птиците”.То не е просто напаст, то е Божие наказание.

Като живеехме в Уоркуърт имахме в двора на къщата едно симпатично дръвче – Кофай (или Ковхай или Кауай или както там му викат - има поне още осем вида произнасяне на въпросната дума) - много важно в новозеландската култура, почти сакрално, предвестник на пролетта, маорски символ и прочие и прочие. Аз си го харесвах дръвчето - нищо особено, цъфти в ярко жълто. Обаче! Друг любим новозеландски символ - иначе симпатично изглеждащата и неголяма птичка Туи много си пада по цъфтящия Кофай (или Кауай или каквото е там) и има ненарушима традиция да провежда любовните си похождения и песнопения!!! по изгрев слънце на или в близост до въпросното дръвче. Новозеландците така се умиляват от тази гледка, че масово си садят Кофаи по дворовете, белким се засели някое семейство Туи наоколо. Моя изтерзана милост, обаче, още на първата сутрин в далечната, непозната, екзотична страна се събудих с твърдото убеждение, че мъжът ми трябва напълно да се е смахнал, за да наеме къща , разположена между железарийска и дърводелска работилница, започващи да работят още преди изгрев слънце с неистово дрънчене, скърцане, чукане, тракане, скрибуцане,пищене и мърморене в паузите. Когато на закуска споделих спонтанното си неодобрение на местоположението ни, ми бе разяснено, че това което чувам рано сутрин е просто сватбената песен на Туито.

Тлъстият Новозеландски гълъб, за който вече съм разказвала, че се има за дребна птичка и небрежно каца по тънките вейки на дръвчетата, като ги превива до земи има още по-отвратителна и механично звучаща "песен". Така, след като дръвчето прецъфтя Туиото се запиля някъде и ние се преместихме, като един от най-важните ми критерии като си избирахме къща беше да има душ в банята и да няма Кофай в двора. Е, сегашната ни къща няма Кофай и не чуваме Туитата често, но в двора на съседната къща има някакво вековно изглеждащо дърво, което е дом за стотици птичи семейства, които на разсъмване споделят на висок глас впечатленията си от отиващата си нощ. Какафонията е невероятна. Особено противна е някаква безобидно изглеждаща кафява птичка, която пронизително стърже, хрипти , хърка и като че ли се дави , киха и кашля, като при това успява едновременно и да се провиква самодоволно и пищящо, нещо като "Видяхте ли сега, какво изпях, а!?" Обикновено млъква, след като се увери, че никой вече не спи. При многобройните ми оплаквания пред съседи и приятели новозеландци, те самоотбранително ми обясниха, че тази птичка не е тукашна. Индийска била и мигрирала съвсем наскоро. Аз пък си мислех, че тя ще да е главната причина за високия процент самоубийства в страната.

Ако речеш да си отглеждаш домати в градината цели рояци от птички ще ги изкълват безпощадно още на розовия им стадий. Всички лозя и овощни градини тук са покрити с мрежи против птици. Скъпичко е , но е единственият начин да отглеждаш нещо на открито.Ако купиш на дъщеря си зайче за домашен любимец, още на втория ден хищна птица ще го убие по кървав и отвратителен начин, който ще остави незаличима травма не само в нейната душа, но и в твоята.Ако ще всеки ден да си пребоядисваш верандата, тя пак ще е нацвъкана от птици, освен ако нямаш ламаринен бухал на покрива (това е само според приказките на кивитата, още не сме пробвали дали върши работа). Ако пък, покривът ти е ламаринен (само 1% от покривите не са) непременно ще се намери птичка, дето я мързи да лети и много обича да щъпурка шумно и непрестанно точно по твоя покрив.( за това спасението пак е само ламаринен бухал)

Добре, оставям настрана проблема с птиците. Хората си ги харесват, имат си клубове за наблюдения на птици, за любители на птичи песни?!, слагат си специални хранилки и къпални за птички по градините, за да ги привличат, изобщо - обичат си ги и толкова. Аз сама съм си крива, че не съм музикална.

Да отидем по-натам , към проблема с насекомите. Ясно е, че за да има толкова много птици явно има и много храна за тях. Има! Има милиони паяци само в нашата къща. Не се наемам да изчислявам колко прави умножено по няколко милиона къщи. Има хлебарки - тукашни, австралийски, южноафрикански , китайски и индийски. Едните летят, не си спомням кои точно бяха, но обикновено точно с тях се сражаваме в детската стая. Някой ни беше излъгал, че в Нова Зеландия нямало комари. Е, това е откровена лъжа - има си комари и то много. При тая влага и треволяци наоколо, направо си е развъдник на комари. Истина е , обаче, че те не са големият ни проблем. Както казва една приятелка (след като ходи по доктори и й биха инжекции пеницилин) вече обичаме комарите, те са наши приятели - големи са , можеш да ги видиш, да ги убиеш, да ги прогониш с разни миризми, пушилки, мрежи и прочие, пък и да те ухапят, ще те посърби няколко дена, седмици, месец, пък ще ти мине. Истинската напаст са така наречените Пясъчни мушици - микроскопични, почти невидими, живеят навсякъде и целогодишно, особено са разпространени по плажовете и в нашата градина. Като нашественици от друг континент ние нямаме имунитет срещу тяхната отрова и първите няколко ухапвания са с много тежки последици - не само подуване, сърбежи, болки, рани, но дори отравяния, алергични пристъпи и прочие (затова приятелката ми беше на антибиотици). След първата-втората година имунната система започва да се справя по-добре и ухапванията вече са само болезнени, непоносимо сърбящи, подути и отвратително изглеждащи за по месец-два, но не са опасни.

За любимеца на новозеландците Уета, просто не ми се разказва. Като го срещнах за първи път на улицата в центъра на Уоркуърт почти изпищях от ужас и никога повече не се осмелих да се доближа до това място. Никой в къщи не повярва на покъртителния ми разказ, помислиха, че окончателно съм изперкала от преумора, носталгия, културен шок и разни други имигрантски феномени. По-късно дъщеря ми имаше тема за изучаване в училище и донесе разни снимки и други учебни материали. Не ми се затъва в подробности, но най-общо това е нещо като праисторически скакалец с огромни размери (според учебника достига до 14 см) и отвратителна , отвратително огромна глава със зъбати челюсти, изпъкнали очи - изобщо, хубавец. Уникален. Новозеландски. Не напада хора. Смята се за безобиден.

Когато за първи път видях в Нова Зеландия змия ,само на метър от къпещите се в реката деца ,не повярвах на очите си. Само си повтарях: “Не може да бъде! В тази страна няма змии. Това е остров , няма откъде да дойдат. Сигурно ми се привижда.” Е, оказа се, че били водни, не са отровни и затова не се броят, така че, в Нова Зеландия змии няма. Не бойте се деца.

И за финал на това антиутопично писание - даже Коледата в тази страна е изчанчена. По коледните картички бъка от разни коледни символи като джапанки, цъфнали дървета, барбекюта, плажове, риби, цветя (усетихте ли вече празничната атмосфера?)

ДядоКоледовците и Снежанките се разхождат по къси гащи и бански костюми и само в по-официалните си варианти - с джапанки, а иначе обикновено са боси.
Традиционно на Коледа се ходи на палатки или поне на целодневен плаж с барбекю на брега на морето, за да се даде възможност на Пясъчните мушици хубаво да се насмучат с човешка кръв. Да разберат и те от празника, де.
Традиционните Коледни подаръци са плажни чадъри, рибарски пръчки, сърфове, слънцезащитна козметика , пролетни цветя.

И така, Весела Ви Коледа и Нова Година! Най-добри пожелания за здраве и късмет! И не ни мислете!

Все по-успешно оцеляващa в приятелска, доброжелателна и неопасна Нова Зеландия:

Bella

вторник, 7 октомври 2003 г.

Светлина в тунела

Човек и добре да живее, умира. Това не съм го измислил аз. Как точно става тая работа, един Господ знае... и архангел Михаил, де.

Разравят, че в последния миг целият живот минавал пред очите ти като на филмова лента... (Б-р-р, ега ти кошмара). И още разправят за белия тунел и светлината в края му, която мами, мами... Чунким тая светлина в тунела не ни се привижда през целия живот като един хоризонт, дето все тичаш към него, пък той все ти бяга. Мислил съм си - може пък накрая наистина да я вижда човек тая светлина, нещо като премия, джакпот на живота. И така излезе, мамка му стара! От къде зная ли? Абе, може и да ми се смеете, обаче един път умрях. И ако вземете да ме питате като как е станала тая работа, срам не срам, ще ви кажа.

Имам, значи, един комшия - голям зевзек и майтапчия. Пък жена му - урсуз за две Екатерини Михайлови. Направо му изпива мозъка. И на човека му дошло до гуша и решил да я вразуми както той си знае. След поредния скандал да вземе да отиде в мазето, ама три пъти й казал къде отива, долу направил една постановка, че уж се беси - нали се сещате - вързал се под мишниците и виси като на тиранти, пък примката на врата - само за заблуда, пълен камуфлаж, като един каскадьор направо. И като се минало достатъчно време, чул цербера да шляпа с чехли към семейното консервохранилище, ритнал столчето и се направил на обесен. И оная като писнала, ревове, крясъци, шаш и паника, бедна ви е фантазията! Пък аз таман се прибирам от работа и чувам, че в мазето някой се изхитрява хем да хлипа, хем да вие, хем да кълне като циганска тъща. Хукнах по мръсните стълби надолу да видя какво става... и видях каквото видях! Грабнах го оня шемет през краката, вдигнах го и викам на оная патка - Бягай ма! Бягай да викаш полиция, бърза помощ, поп и каквото ти дойде на ум, и крокодилът хукна та се не видя. Пък аз останах като на оня филм с хармониката - стискам, пъшкам и се моля да устискам... и както ми треперят мартинките, взех че... Ох, дяволът ме накара, знам си, ама ракията му на тоя комшия е като елексир... и го стиснах малоумника с едната ръка, с другата се пресегнах към рафта и хоп една бутилка в джоба... а той като ревна отгоре, остави ракията на място, бе тъпан... сърцето ми се обърна, прескочи на алф такт - и умрях!

Сега защо пак съм жив, ли!? Ами после възкръснах - таман на време, мене ако питате - вече ме били курдисали за разфасоване на масата в моргата, една студентка пипнала където не й е работата – и аз айде обратно...

Ама за друго говорех - за светлината в края на тунела.

Значи, като умрях, първо вървях по един сив път... някои разправят, че душите на християните минавали в отвъдното по пътя на Исус към Голгота. Може, аз не съм ходил по тез краища, ходил съм само в Съветския Съюз, но то не се брои, защото Съветски Съюз вече нали няма. Та накрая на оня сив път, вам лъжа - мене истина, два тунела! И в двата тунела - светлини!

Мен са ме учили преди да действам да помисля, и ей на - цял живот мислих и тъкмо щях вече да започна да действам - взех, че умрях. И докато си мисля там пред двата тунела - хоп насреща ми един ангел. Беличък, русичък, бузки, крилца, къдрици - картинка. И картинката ми вика:

- Хайде, човече, ела в левия тунел. Той води в рая. А на тебе там ти е мястото, защото си праведен.

- Не съм много праведен - викам аз като един дядо Матейко - ама, щом казвате... Вие по знаете...- и докато мрънкам така, хоп - пръкна се и един дявол - черен, ухилен, печен, със златен зъб, и вика:

- Щом сам се чувстваш грешен, човече, значи си самоосъзнат, ела в десния тунел!

- Моля ви, конкуренцията си е конкуренция, - вика ангелът на дявола, - обаче правилата са си правила - аз дойдох първи, значи редно е първи да си направя офертата. Хайде, човече, заповядайте, пуснете смъртния акт в ей тази урна...

-Опа! - вика дяволът. - Тука, приятелче, е ничие пространство и има Свобода! Внушенията - в църквата, нали така. Долу колкото сте му мътили главата – толкова - сега човекът сам ще решава. Сега, ако реши, актчето ще го пусне в моята урничка. Давай, човече, да не ти пука! При мен е купонът, в рая е пълна скука!

- Моля ви! Моля ви! - изчерви се ангелът! - Ами че това си е реклама, долнопробна римувана реклама.

-Тихо, човекът решава!

- Но аз имам право на реплика! - чурулика обидено ангелът.

- После аз взимам дуплика и се връщаме на старото място. - контрира го дяволът. - Така че, трай си!

- То когато на един дявол му липсват първите седем хилядолетия - нацупи се ангелът.

- Ха! Ами когато за управлението на Вселената предендират чистофайници и облизани типчета, дето се правят, че не виждат лайната...- изплю се презрително дяволът.

- Циник и грубиян! - жално пропя ангелът.

- Утопист и педераст! - изхили се дяволът... и продължиха все по-настървено, а за мен забравиха въобще. Аз се повъртях, окашлях се, пък си навих смърния акт на тръбичка, обърнах се и поех полека лека обратно по сивия път, по сивия път, та до моргата. И както вече ви казах - таман на време.

Сега живея втори живот.
Ама, знаете ли - и той като първия.

Kamila

вторник, 30 септември 2003 г.

От кого е построен замъкът Уиндзор? (въпрос за 100 лв. към Ники Кънчев)

Не, този път моето варненско сърце не изтрая! Много пъти “Стани богат” ме е провокирало да седна да напиша как по-точно стоят нещата всъщност, но пусти мързел... Но не и този път, не!

Аз лично не го гледам това предаване може би от година вече, но семейството ме ползва като консултант по някои въпроси, най-вече свързани с точните науки. Този път въпросът беше лесен, нещо с отговор D. Торесовия проток... ммм... “Как се казва протокът между Австралия и Папуа-Нова Гвинея”, нещо подобно. Обаче дамата (Състезателят, демек) се позачуди, та Ники Кънчев (Водещият, демек) реши да и помогне с въпрос “извън конкурсната програма”, а именно

“На кого е кръстен град Варна?”

(явно дамата беше от Варна).. Сега пояснение – макар че половината от своя “дълъг и нелек живот” съм прекарал в София, аз съм си варналия, за разлика от всички останали т.е. жена ми и децата. И съответно реагирах светкавично на естествено насочените към мен погледи с “Глупости, на кого била кръстена Варна. Много ясно, че на никого” и продължих да си чета там каквото четях, а домочадието да следи развоя на събитията. Състезателят явно не знаеше правилния отговор и се отказа, но Водещият реши на изпроводяк да й помогне да си повиши общата култура, обявявайки че

“град Варна е кръстен на полския крал Владислав Варненчик”,

който дошъл да ни освобождава през 1444 г. от турско робство, но турците взели, че го убили него ...

Погледите, вперени в мен, недвусмислено ми даваха да разбера, че не само, че повече няма да бъда ползван за консултант по “Стани богат”, но и че е срамота, че варненци (и аз, и дамата) не знаят на кого е кръстен градът им. ПОБЕСНЯХ! Мозъкът ми реши, че няма нужда от толкова много оросяване, та ушите ми забучаха и пред очите ми причерня. Но само за малко - после ме напуши смях, като се сетих за една история, която Carlos разказваше - за смесената група туристи, с които разглеждал замъка Уиндзор. След края на разходката един американец възкликнал: “Много хубав замък, ама кралицата защо го е построила толкова близо до летището?”

P.S.
Към Ники Кънчев,
Полският крал Владислав III Ягело е убит през 1444 г. в прословутата битка край Варна, поради което ТОЙ е наречен Варненчик. Ако не вярваш иди в музея на Владислав във Варна, аз съм ходил там в първи клас. И си чети друг път само това, което ти пишат на екранчето, не импровизирай - да не се окаже, че Нике може и да е била богиня на победата в древна Елада, но Ники е бог на глупостта в съвременна България.

P.P.S.
На Ники Кънчев оставям също и отговора на въпроса защо английската кралица си е построила замъка толкова близо до летището.

July

Uniformis

Всяка нова учебна година намира начин да хвърли в смут изтерзаното родителското тяло. Кога нова програма, кога нови учебници, кога нов министър - тази година трънчето в петичката, бръмбарът в мравуняка, фитилът на бомбата са униформите. Поне в Русе. Какво се отразява в кривото огледало на една уж неутрална гледна точка? От една страна се зъби ученическият спомен на майките и татковците, че ръка за ръка с униформите вървяха и стригането, поренето на панталони, изобщо вкарването в калъп... От другата страна пък се мержелее отражението на бъдещо юпи, гордо с принадлежността си към дадена общност... Ами ако не е гордо!?

Но най-напред - Що е това униформа и има ли то почва у нас!?

В речника за чуждите думи пише, че думата униформа иде от латинското uniformis и ще рече еднакво облекло за войници, ученици или служащи. Разбирай – знак на отлика, знак за принадлежност към дадена група.

Едно време въпросът за ученическите униформи беше разрешен генерално – всички ученици от всички училища - с еднакви униформи, различни бяха само емблемите. Черни костюми и фуражки за момчетата, черни манти с бели якички и барети за момичетата. Но как да изглежда една такава унифицирана ученическа форма сега!?

Сега по принцип модата клони към унисекс – в този смисъл такава униформа би могъл да бъде гащиризонът. Но гащиризоните на момичетата ще трябва да бъдат изрязани в коремната област, за да се виждат пъпчетата на тийнейджърките – в последната година-две те ужасно държаха на това. Тогава вместо емблема на училището момичетата могат да носят пъпен пиърсинг с подходящ символ на учебното заведение – за техникума по дървообработване – сребърно ренденце, автотранспорта – карбураторче, селскостопанския “Образцов чифлик” – мотичка, и т.н. Момчетата пък трябва да носят обеца(и) със същите символи. Пиърсингът може да бъде заменен по решение на учителския съвет и настоятелството с татуировка на видно място.

Обувките – ролери, разбира се, като правим изключение за ЖП-то – ролкови кънки без гумички на колелцата и за автотранспорта – с резервна гума.
Като атрибут към тази униформа препоръчвам раничка от конопена тъкан с индийски орнаменти плюс вградена табакера с герба на училището.

Основен елемент от униформата е шапката – елемент, който в най-голяма степен дава възможност да бъде обозначена индивидуалността, отликата на всяко едно учебно заведение.
За дойчешуле шапката може да бъде висока фуражка или каска.
За химията – цилиндър във формата на обърната мензура или каскет-колба.
За Училищата “Христо Ботев” и “Васил Левски” – калпак с емблемата на пежо – на чела им левски знаци, в очите им пламА ПЛЕВЕН.
Шапките на математическата могат да бъдат борсалино във формата на хиперболичен параболоид или гугли, следващи линията на конформно изображение на параболоид в хилбертово пространство.
Училището за европейски езици ме затруднява – там всеки клас ще дърпа към характерните за изучавания език шапки – ушанки, испанки, наполеонки… компромисен вариант е лента за уши от синя прежда с извезани жълти звезди на Европейския съюз.

Корабния техникум са ясни – те направо се раждат с капитански фуражки или пиратски кърпи. Статистиката сочи обаче, че предпочитащите пиратската кърпа в последствие зарязват плаването и се реализират като сервитьори, таксиметрови шофьори или данъчни агенти.

Ако се дистанцираме от тази стара концепция за стандартна ученическа униформа плюс идентификационни елементи, фантазията може да се развихри още повече… може дори да се стигне до идеята възпитаниците на школите за манекени и фотомодели да ходят въобще без униформи - направо по бельо.

... В края на краищата, всяко училище е свободно само да решава – Ту би униформи или не би.


Като се уморих от тези глупости полека в главата ми изплува една мисъл - дали аджеба работата е в идентификация на детето с училищната общност или въпросът стои както с постоянно сменящите се учебници - едни хора пишат едни учебници, гушат едни хонорари, а ние се бъркаме и плащаме. Ситуацията е “униформена” – еднаква за всички такива ситуации – ти ще прокараш решението за униформите, аз ще ги ушия – а твоето не се губи... И ще ми навират в носа Итън и Кембридж...

Kamila

петък, 29 август 2003 г.

защо европата не може да ни затвори казаните

сливи
захар
ферментация

огън
тръби
дестилация

чаша
мезе
дегустация

разговор
спор
демокрация

сокак
денивелация

чело
паве
реанимация

нация

bay Ilia

четвъртък, 28 август 2003 г.

Джин след работа

Ако някъде там бях разбрала как
да стигна по-дълбоко до мислите му,
щях да събирам парченцата страх
да не би да обсебя живота му...

Ако някъде там бях усетила как
да потъна по-дълбоко в сърцето му,
щях да гоня рояка спомени пак
от бивши любови и копнежи в битието му

Ако някъде там бях почувствала как
да вляза поне веднъж в главата му,
щях да се покрия с прах
от изречени и неизпълнени обещания

...но не желая да разбирам, усещам и чувствам.
Предпочитам да пия джин
и да милвам ръба на чашата
...а той да се чуди как
да завладее и тялото и душата ми



П.С. Слънце, пепел по чаршафа, петно вляво,
Похлупена стара снимка отдясно...
Няма нужда от думи, само “Кафе?”
“Не, чао” - всичко е ясно.
Банално или прекрасно....
до следващия път.

Klodet

вторник, 26 август 2003 г.

Върбово


Няма три неща. Първо няма пукната върба, но за това пък има тилилейски брястове с хралупи. Второ, ако питаш пътната карта на България, и път няма, а селото е малка точка на плътно-кафяв фон. В действителност шосенцето е колкото конец и, ако насреща се зададе кола, трябва да се връщаш до отбивката, за да се разминете. В такива случаи двете ти гуми увисват над една пропаст, на дъното на която реката се вижда колкото сопол на мишка. Трето, нямам разумно обяснение на въпроса, който всеки уважаващ себе си прагматик би задал: какво, аджеба, търсим тук! Може би сме българските маркополовци. Теза, която се подкрепя от тричленния ми екипаж, който точно в този момент крещи: “Село! Село! Пълен напред! Открихме го!” Пътят свършва на моста, от където започва Върбово. Оставяме колата пред едно къще с мултифункционално предназначение в миналото, сега основно табло за некролози. По пътеката срещу нас търчат крава и баба в точно тази последователност. Бабата, трябва да има едно осемдесет години, размахва въже и вика: “Стипай пульóчка ма, Радулке, чи па ши си слумиш нугата”. Радулка, съответно, няма и хал хабер да се забави, а префучава край нас в посока селската чешма, потапя муцуна в корито и замръзва. “Ви на когу сте бе, дяца?”, се сепва бабата. “Илати да въ черпа идна бърканичка!”. Обяснява ни, че само трийсет души са останали в селото, че колата с хляба идва два пъти седмично, ама зимата може и да не стигне и че църквето едно попче го отваря от Гергьовден на Гергьовден. Докато си говорим, е настъпило подозрително спокойствие. Бърз поглед наоколо установява, че децата са изчезнали. Намираме ги на близката поляна да заграждат с камъни един черно-жълт дъждовник. “НИ ГУ ПИПАЙТИ, ЧИ УТРОВНУ!” – викът е по-мощен от бумтенето на мотоциклета “Балкан”, модел '43 с кош и двама рокери на по шейсе години, облечени в милитари стил – униформата на горското стопанство. След като се убеждават, че децата са в безопасност, отпрашват към града да пийнат по бира.

Листо от репей, пълно с горски ягоди, два букета билки и шепа много красиви (според децата златни) камъни са плячката ни от набега до селото. Корабът ни се отдалечава към цивилизацията. На тръгване маскираме моста с клони и трънаци и струпваме купчина шума по шосето, да не го открият никога конквистадорите!

Nadie

петък, 22 август 2003 г.

Вяра, левче килото

... шишета за светена вода - 0,50 ...

Голяма Богородица. Голяма тарапана. Три часа не можем да стигнем до манастира. Пътят тесен, в двете посоки коли и автобуси, никой никого не пуска, а ако запишеш псувните, дето шофьорите си ги разменят, можеш да публикуваш тритомна енциклопедия от по 500 страници парчето. Скарите димят - промоция на кебапчета от трийсе стинки. Реката влачи жълти води наливна бира, в която цопат потни провинциалисти от околните села, докато стокилограмовите им булки режат на вчерашен вестник доматиту от нашта градина. Азис и Анелия се надвикват от корейските декове на двете конкурентни сергии, обаче не мога да я погледна в очите и да й кажа, че я обичам на тая мойта. Като си представя само как се нахвърли върху гаджето на опашката за свещи пред църквата – предредила се била. Добре че дойде един поп да ги разтърве, че както се бяха заскубали, щяха да овапцат с кръв двора на манастира. Децата и те оскотяха от жегата съвсем, сладоледа им се разтече по дрехите, малкото се загуби в църквата, жената се паникьоса и ревна. Пак тоя поп оправи работата. Започна службата с “Кооойто намееери детенце руусичко с червеена рокличка да го доведе при меееенееееее” и гледаме как на ръце, на ръце – като рок-звезда на концерт, я пренесоха по въздуха до амвона. От благодарност към Бог дето не стана сакатлък с детето, си купих една икона за над мивката в кухнята – като я погледнеш от едната страна е Христос, като мръднеш малко надясно – Богородица. Имахме навремето такава китайска картичка с една мадама, която намигаше. На съседната сергия продаваха прашки по четири за два лева. Взех и тях, не че жената може да обуе такова нещо, защото ще замяза на сумист, а за по-бързо придвижване, че като се изстреляхме всички – право у дома. Няма вече да ходя по църкви и манастири. Палвам пред стереоиконата по една свещ по празниците и се моля за спасението на душите наши.

Nadie

А утрините тук са тихи

Там е работата, че въобще не са тихи тук утрините! Апартамент, първи етаж над кат обществени помещения. Булевард. Дългият ни блок затваря акустично каре с още три такива гордости на соцстроителството.

6.30 - кафенето е в съседния блок, обаче масичките са под моя прозорец. Пластмасови масички. И пластмасови столове. 12 масички и 48 стола. (Понякога вадят и 49-ти, сещат се че е счупен и го прибират – “Ни знайш ли чи тоз и счупин, ма-а!?” – сервитьорките са от близкото село. Собственикът на кафенето – техен съселянин – едно към едно “къртичето в града” - ги спуква от работа, докато си поискат парите, после ги спуква от бой и ги гони, а на тяхно място идват следващите шаранки.) 12+48=60, а както се разбра, понякога и 61 тръшкания на пластмаса върху асфалт. В акустичния квадрат на блоковете. Мамка му, никой друг ли не чува!?… В началото излизах по гащи на терасата и като едни шкембест Тарзан гневно виех сред градската джунгла… Но за войната после.

7.00 - точно под нашия апартамент – клуб на инвалидите.
Понеделник – помощи.
Вторник – нещо думкат, тракат и лангъркат – сервизен ден може би...
Сряда – планинарски песни, че и Симеон понякога воеводи си зове...
Четвъртък, петък… какво ли не, важното е, да е шумно и да започва в 7.
Събота и неделя – само по празници

7.15 - в кафенето сядат първите редовни клиенти – кучкарите. Те пият кафе, кучетата им ми пият мозъка...

7.30 - А-а-а-а! Чалга-а!... и така докато си тръгне и последният клиент – много след полунощ… тогава идва Руслан Мъйнов – сервитьорките спят с касетата му между краката.

8.00 - от другата страна на блока. Там е детската. Дан!-Дан!-Дан!-Дан! – камбаната на църквата, която е от другата страна на улицата. След последния удар в тишината изплува кап-кап-кап-кап… до побъркване – индианско ли беше, китайско ли… Там горе някъде – на осмия етаж - някой си е инсталирал климатик. Лошо няма, ама много къса тръбичка му сложил (да му се скъси оная тръбичка дано!) и нон стоп кап-кап-кап… по ламаринената козирка на обущарничката отдолу. Известно разнообразие има само когато чичото набива клечки – тогава става кап-чук-кап-чук-кап-чук…

Welcome to my sweet home! Моят дом е моята крепост, а!? Какво казват по въпроса за крепостта стратезите, тактиците и играчите на играта Го!? По-лесно е да завземеш една крепост, отколкото да е задържиш... Добре,бе! Давай, ние сме по трудните работи. Като оня, дето искал с гаджето си да се чукат прави в хамак...

Инвалидите… Вижте, имам тъща инвалид, вътре в нещата съм и все пак отидох при домоуправителя, а той ме зяпа като Дарвин клонинг на крокотак и вика – Ма нали знаеш, че са инвалиди, бе пич!? – и въпросът умря от самосебеси.
Кафенето… Ходих до общината, ходих, имам приятелче... Разговорът мина делово, като в предизборен щаб – Не моеш го пипна, майна – плаща си къде требе...
Църквата… хе-хе, не си го и помислих, пък на всичко отгоре отчето ми е кум…

И кво сега – остана оня с климатика. Sorry, няма на кого друг да си го изкарам – тоя ще опере пешкира без накисване. Два пъти ходих като бял човек – моля, ако обичате, съжалявам и т.н. – капе си. Още една вербална нота в присъствието на трети лица ще му перна и от там нататък – пай се! - не отговарям. Щото – вратата му метална-а, шкодичката му бяла-а … Ако не знаете – да ви открехна – на металната врата цаката й е припой в ключалката. Има поялничета с батерии – пъхаш телчето тинол и после стопяваш… колкото до обитателя – дали да го оставите вътре или навън – оставям на вашата преценка.
Бялата шкодичка!? Лютеница! Нужни са около три часа, за да проникне под лустрото на боята и край – само пребоядисване! Преди време един сътвер се беше накичил новия москвич с всичките такъми на ауди – много грозна гледка. За да се научи да нарича нещата с истинските им имена на целия преден капак изписахме МОСКВИЧ с домашна лютеница – пипера май беше от пловдивско, но стратегическата съставка са доматите – те осигуряват пигмента-душманин на белия автомобил. И това с вратата и колата ще е само предупреждението. За по нататък съм си взел да гледам Рамбо - "Първа кръв" и останалите…

Разправят, че в следствения арест наистина било тихо сутрин.

Kamila

сряда, 2 юли 2003 г.

Изгревът

- Хайде, ставай, моето момче! Пет без десет е, ставай, че ще го изтървем!

Разбрали сме се с още няколко човека за тази сутрин да се изкачим малко над Софийското поле и да гледаме изгрева на слънцето. Големият ми син (хм, голям, на шест и половина) прояви желание да се включи и той в групата, та няма как - ще се става. (Като се прибрахме към седем и половина, видях, че си е оправил и леглото, докато аз съм правил сандвичи и кафе - в 5 часа! Абсолютен фен!)

Тръгваме. Започнало е да се развиделява, но имаме достатъчно време. Приятелите вече ни чакат. Качват се и потегляме нагоре, към Горна баня, където Ицето твърди, че имало добра площадка за наблюдение. (Бил гледал оттам залези, ама ставало и за изгреви, хехе.)

Излизаме от Горна баня, караме още километър и половина и стигаме до набелязаното място. (Съгласете се, ако видите на иначе пусто място десет човека накуп в пет и половина сутринта ... И ако по същото време се задава и един Крайслер Саратога, същият цвят като на Пешо .. сигурно сме стигнали...) Ето го и Пешо, който си носи фотоапарат и ние го избъзикваме със светкавица ли смята да снима слънцето или без. (После се оказа се, че е направил много добри снимки, за разлика от моя опит за операторско майсторство с видео-камерата)

На изток вече съвсем се е развиделило, небето е чисто, с изключение на два самолета. За пътниците в тях слънцето вече е изгряло. Има и едно малко облаче, малко над хоризонта, което също е огряно от слънцето и ние с нетърпение очакваме кога лъчите му ще стигнат и до нас.

Всеки момент ... Иззад зъберите на Стара планина бавно се появява светлина. Викове "Ето го, ето го!". Слънцето изглежда странно и малко. В този момент над съседния връх се появява втора светлина.

Гледката е невероятна. Слънцето изгрява, но Луната е застанала пред него и ние виждаме само двата му края. Изгревът в София почти съвпада с максималната фаза на частичното слънчево затъмнение. "Гледай, гледай, моето момче, такова нещо не сме виждали". Всички наоколо стоят притихнали пред неземната гледка. Ха-ха, хванахте ли се?! Всички наоколо крещят от възторг, разбира се!

След малко слънцето вече цялото се е показало над планината (е, цялото - колкото не е закрито от Луната). Започва да се издига по-високо над хоризонта, а Луната започва да се изтегля и да разкрива все по-голяма част от слънчевия диск. Максималната фаза е отминала, слънцето става все по-ярко и вече е трудно да се гледа с просто око. Ние, разбира се, сме си запазили очилата от затъмнението през 1999 г., наблюдаваме с тях, правим импровизирани прожекции през бинокъл и т.н. още към един час, но това вече е наблюдение на затъмнението. Странният изгрев на 31 май 2003 година е приключил.

July

петък, 20 юни 2003 г.

Опера на мегдана

Пак ще има опера на площада в София. Ама как звучи само. Като “на мегдана до фурната”. Много хубаво нещо и една култура ще се излее също. Като в Европата един вид.

Само че не е. Понеже това нали е културно събитие за града, радва граждани, данъкоплатци, туристи и друга плащаща сволочь, та там го прави общината безплатно. А тук не е! И що ли ни е безплатно? С таз популярност на оперното изкуство кат нищо ша съберем едно 10 – 15 хиляди души на представление. Като на платен open air по света. Дет’ се е събрало светлото минало, настояще и бъдеще на пеенето. Павароти и брат’чеди.

Та така. Е, поне има надежда, че като свърши ще си съберат сцената. Че последния път стоя там един ръждив паметник на безстопанствеността. Вярно, че имаше и доза благотворителност - open air тоалетна за бездомниците и пийналите граждани. Друго си е да препикаваш декора на АИДА. По-културно е някак си. И е по-безопасно от лятната пързалка по мазните павета след бирен фест (що не я направят с вход, ем ще има спортни мероприятия за хлапетиите през ваканцията). Така че ВИВА ИЗКУСТВОТО! Идвай народе, че не остана.
Изкуство де.
И градинки също. Имаше там едни пост-мавзолейни градинки. На всеки народ по една. После ги поокрадоха и станаха само градинки. Сега, като ги покрием със сцена и трибуни ще станат едни бивши градинки. Надявам се, предприемчивите организатори ще платят за възстановяването им с част от скромната културна печалба. Че да настане едно равновесие. От друга страна ще се компенсира псуването на гражданството заради затворената улица с изкуство. Равновесие в природата един вид.

Но стига голословна заядливост, ами да излезем с конкретното предложение:

И то е ... ВНИМАНИЕ...хоп, дойде ми:
Общината да си ги вземе тез функции, зер избори идат – не е майтап. Пък те спонсорите пак ще дадат лев за организацията, че да платим труда и хапчетата за простиване на родните таланти. И за прибиране на сцената. И за градинките надявам се. Че тя сцената не е зор. Половин година стоя, ще повторим. Пък ако я дадат на братята със старото желязо, за една нощ са я оправили и за ракия ще има време.

Мисъл му е майката на изкуството. Или бащата (щото му такова майката).

Zaro

четвъртък, 12 юни 2003 г.

Луи Прима - Оригиналът

"The Original" - сборен компакт диск на Луи Прима (Louis Prima) - излиза през 1996-та. Аз си го слушам от 2000-та, за последно вчера. Сигурно е чудно защо точно днес съм се наканил да напиша нещо по въпроса. Ами пуснете търсене на "Луи Прима" в Google и ще видите колко страници ще излязат. Две!! Срамота!!! "Две" за меломаните в българския интернет. "Две" и за WhyBulgaria, щото си го слушаме редовно, а не сме написали и един ред. Но все пак събрахме смелост да си поправим двойката.

Нямам намерение да ви занимавам с подробности - кога е роден, къде и с кого е свирил и т.н. Само две думи: джаз, тромпет.

И ако мислите, че не сте слушали нищо негово, сега ще ви разубедя. Даже и да не си падате много по такава музика, повечето от песните в албума са толкова популярни, че няма начин да не сте чули поне нещичко. Например ако сте гледали "Казино" на Скорсезе или "Мики Синьото око". Всъщност я да добавя още малко думички: Америка, гангстери, сух режим, италианци. Добивате ли представа вече?

Buona sera, segnorina, buona sera
It is time to say good night to Napoli...

Е?

Buona sera, segnorina, kiss me goodnight.

Впрочем, със специфичния си дрезгав глас и италиански акцент, не случайно е бил избран да озвучава краля на маймуните Луи в първата версия на "Книга за джунглата" на Дисни от 1966 г.

Друга песен, която може и да не сте слушали, но ако чуете ще си я тананикате дълго време е ...I eat antipasta twice / just because she is so nice - Angelina / waitress in a pizzeria... Не, не точно този стих, а този : О ма-МА зума зума ба-ко- ЛА . Пробвайте!

Също така Just a Gigolo, която и Тодор Колев едно време пя, само че вместо "жиголо" пееше "жигули", сещате ли се?

Обаче най-известната в България песен от този диск, която са слушали и рапъри, и чалгари, и рокаджии ... въобще почти всички българи е Banana Split for My Baby / A Glass of Plain Water for Me. Не вярвате ли? Нищо не ви говори това заглавие? Ами натиснете "Play" и чуйте сами (http://www.youtube.com/watch?v=uJcRoYuV2Q0).

Бананов сплит за моето гадже, един диск на Луи Прима за мен. Дискът (съвсем оригинален) струва 11 лева. Проверете в "Дюкян Меломан" ако не вярвате. Просто чудно как досега не сте си го купили.

July

понеделник, 26 май 2003 г.

Нямало работа в България? Как не! Упътване как да влезем в обществената прослойка “Тя, хубавата работа, само с връзки...”

Само тук, във WhyBulgaria, публикуваме ексклузивно упътването “Как да влезем в обществената прослойка “Тя, хубавата работа, само с връзки...”
Последната мода на пазара на труда!!!

Казваха ми колеги от други фирми за тая мода, ама все не им вярвах. Мислех си, че с нас няма да “посТЪПят” така...
Как се постъпва?
Кандидатствате по обява за добра фирма, с добри перспективи за развитие. Обещано добро заплащане, обучение и т.н.. Не се изисква стаж. Светлото бъдеще за завършващ студент и млад специалист!
Канят ви на интевю (ако не в едната, в другата или третата ще ви поканят).
И сега идва най-важното – не отивате на интервюто. Ей така – без да се обадите.
Кеф! Гордостта на отказа – хе, вий сте бастуни беее, аз да не съм луд за вас да работя. Чувството, че си важен - cool е да вържеш двама – трима души, високо платени специалисти, да те чакат!

Това е. Вече сте уредени. Сигурно ви е ненаемането за дълги години наред във фирмата и близките и фирми.
Край на заплахата от наемане. Няма ставане в седем, навличане на костюма, бързане, работа... успехи, добра заплата и подобни.
Татеееееее, помогни нещо, виж там, ама хич ли нямаш някой приятел, някъде да започна само пък ще видят те... какво, само 1000 лв. ли... о, ама я стига...добре де, какво да е... няма? ... ама какъв родител си ти... скапана държава, ще емигрирам тогава...

Е, демокрация сме – никой не е длъжен да се труди.
Ех, Европо, Европо, пази се – идваме.

Ех, да беше друга модата...

Zaro

четвъртък, 15 май 2003 г.

Алооо... пък аз имам син!!!

Гордият татко е July. Денят е 15 май, времето - около обяд.
Това което чакахме, се случи. Клубът нарастна с още един член. И за да е перфектно всичко - случи се в четвъртък :)

Да са ни живи и здрави с щастливата майка! И ... чакаме за името!

Наздраве!!!

Zaro

понеделник, 21 април 2003 г.

Цветница


Цветница, Връбница или Палмова неделя - независимо как наричате този празник, - той идва да покаже, че пролетта окончателно е тук и със студовете е приключено. Растенията са разпукали своите пъпки без страх за листата и цветовете си, жужат първите насекоми, а аз започнах пак да се събуждам с изгрева на слънцето от чуруликането на птичките. Всичко това в сърцето на града. А представяте ли си какво е по горите?

На тези като мен, които тази пролет нямат възможност за по-дълги екскурзии из природата, предлагам да се разходим виртуално до една поляна край пътя Батак - Доспат. Ето така я видяхме с приятели точно преди година.

July

петък, 11 април 2003 г.

За топлата вода (made in NZ)

Не ги разбирам тия работи с империите и това си е! Как е възможно могъщата и властна империя на Инките да построи цялата си мощ и величествените си пирамиди без изобщо да познава колелото?! Ами Египетската?!! Построили чудеса да им се диви човек и днес, а пък букви като хората нямат - някакви картинки рисуват. Китайската Империя не стига, че също букви не изобретила, и те с йероглифи се изразявали, но при всичките си познания за природата, космоса и хората, при цялата си прозорливост и изобретателност - то не било хартия, то не било компаси, то не било коприна, порцелан, - вярвали, че ще се опазят от вездесъщата американизация и профанизация със стена. Е, вярно, висока, дебела, дълга, охранявана, ама просто стена. Наивна работа! Дали да споменавам изобщо Римската Империя дето владяла целия свят по тогавашните стандарти, пък се оставила да я разрушат варварите (и българите в това число, да не пропуснем повода да градим национално самочувствие); Турската Империя, дето при цялото си могъщество не знаела, че не може да има звезда вътре в лунния сърп и стана за смях на цял свят, та се наложи да си променя герба.

Но безспорен лидер в класацията на абсурдите е Британската Империя. Ти да владееш половината свят, да имаш колонии чак на другата страна на планетата, да създадеш индустриалната революция, основните принципи на демокрацията, основите на цялото модерно западно общество, културните му ценности и прочие фундаменталности и да не си открил толкова елементарно нещо като топлата вода!!!! Това не го разбирам.

И не само тогава, ами и до ден днешен топлата вода е непознато явление в бившите британски колонии. Не че няма смесителни батерии по магазините, не че хората не гледат американски и европейски филми, не че не разглеждат италиански списания за обзавеждане. Имат си и си гледат, и къщи си строят за милиони долари, обаче смесителни батерии не им слагат. Гледаш - кухня-мечта - с вградени уреди, миялна машина, хладилник като гардероб, в супер модерни цветове, направо да ти се прииска да се разшеташ, да готвиш, чинии да миеш. Обаче, над мивката се кипрят два крана - един за студена и друг за гореща вода. Въпрос с повишена трудност: как се мият чинии при тези обстоятелства? Отговор: Хакаш ги в миялната машина, разбира се. Ами, ако нямаш такава, ако само искаш да си измиеш ръцете или пък имаш странното желание да си измиеш лицето в банята? Аз, понеже не съм особено интелигентна, научена съм да разсъждавам стереотипно и прочее, не можах да измисля нищо по-добро от това да търкам ожесточено мазните петна с гъба, да си попарвам системно ръцете с вряла вода, да се мия с ледено студена такава и да проклинам всичко живо отсам екватора колчем вляза за нещо в банята или кухнята.

Не щеш ли, един хубав ден (май валеше неистово, ама такъв е изразът) отиваме на гости у едно новозеландско семейство в модерната им, като извадена от рекламно списание къща. И след великолепната вечеря (пак използвам стандартен израз, то иначе английската кухня не може да се похвали с големи кулинарни изкушения) се втурвам да помагам на домакина!!!! (Ехо, половинките, обърнете внимание!) да мие чиниите. По този въпрос бях старателно инструктирана от всички познати, че като те поканят на гости се предполага да занесеш храна и пиене, да участваш в готвенето и слагането на масата, както и да помогнеш с почистването преди да си тръгнеш. Традиции си имат хората. Така че, аз усърдно заразтребвах масата и внимателно занаблюдавах домакина, да видя как ще измие мазните тави и чинии на суперелегантната си мивка от хром-никелова стомана без смесителна батерия. Че има някакъв чалъм - предполагах, но че е толкова просто - не допусках. Ами, хич не ги и миеш. За пушваш мивката, пълниш я с гореща и малко студена вода, пускаш съдовете вътре, поливаш ги с течен препарат за миене на чинии, после ги поизтъркваш с една четка с дълга дръжка (може и само да ги поразбъркаш), вадиш чиниите с два пръста (водата е горещичка, все пак) и ги избърсваш с кърпа. Това последното се падна на мен и колкото и да се старах, все ме глождеше усещането, че доста Веро остана по чиниите. Накрая моята балканска природа надделя и колкото и грубо да прозвуча, попитах любезните домакини, не е ли по-хигиенично съдовете да се изплакват. Те никак даже не се обидиха, а само поучително ми посочиха надписа на етикета на пластмасовата бутилка:
"БИОЛОГИЧНОРАЗГРАЖДАЩ СЕ" и на долния ред:
"АНТИБАКТЕРИАЛЕН".

Толкова било просто! Накисваш всичко в антибактериална среда, която мигновено убива микробите, после поизбърсваш с кърпа труповете им, остатъците от храна и препарат за миене и готово! Даже ако на следващата вечеря още усещаш вкуса на верото от чинията , знаеш че не е вредно. То си се разгражда биологично. Чак им се чудя на докторите в нашата малка изостанала държавица, колко са неосведомени. Дъщеря ми като изпи верото в къщи , те чак линейка пратиха да ни закара в болницата, промивки на стомаха й правиха, в едни дебели книги четоха, а то не само че не било вредно, ами даже може и полезно да е - антибактериално. Пък верото и тук е същото като в България. Аз съм професионалист в тази сфера . И консистенцията му е същата, и цветът и ароматът. Даже етикета и производителя са същите. Само отгоре е мацнато едно надписче "Biodegradable". Е, на това му викам аз маркетинг.

Добре. Разбра се вече, че няма чалъм . Хората просто не си плакнат чиниите. Аз, обаче, съм твърдоглава назадничава източноевропейка и не ги възприемам много лесно тия новости в храненето.Че няма чубрица се примирих, но да си подправям храната с веро няма да стане. Искам смесителна батерия! Няма да мия чинии без топла вода! Съпругът ми е човек търпелив и умее да устоява на всякакви женски прищевки и превземки, но като свършиха чистите чинии и се хранихме два дни направо от тенджерата с лъжички за кафе, защото и вилиците не бяха безброй, се пречупи - купи смесителна батерия. Новичка, лъскава, хромирана и ... непригодна. Тръбите в стената бяха изведени твърде ниско и твърде далеч една от друга. Известно време си я пазих и си я гледах с умиление, но накрая трябваше да я върна в магазина. След дълго обикаляне по шопинг центрове, случайно в китайската барачка "За един долар" намерихме това, което ни трябваше - набор от пластмасови и гумени тръбички (кой знае защо струваха 20 долара), които побългарени с порядъчно количество тиксо, тел, силикон и ламаринки, озарени от неочаквано избликналия артистичен заряд у моя благоверен съпруг и скрепени с традиционните в такива случаи заклинания, споменаващи майките на всички китайци, англичани и няколко неодушевени предмета, се превърнаха в нещо, което мога да нарека само със станалата напоследък модерна сред артистичните среди дума - инсталация. Нелепо, грозно, чудовищно,обемисто, неудобно за употреба, с неясно на пръв поглед предназначение, но - функциониращо. Чудото стана - открихме топлата вода!

И както винаги става , когато си мислиш, че си разчепкал някоя загадка на природата, тя те връхлита изневиделица с нещо още по-необяснимо. В един градски парк в Окланд ( ако някой не вярва, да иде да види - на Лонг Бийч, точно до електрическото влакче. Самолетният билет от България е около 3000лв., от други точки на света - по-малко) в една иначе съвременна и поддържана обществена тоалетна има две мивки с по едно кранче - от едното тече студена вода, а от другото - гореща. Е, как се предполага там да си измиеш ръцете, още не съм разбрала.

Bella

четвъртък, 27 март 2003 г.

Нова Зеландия: ... И малко предистория

Всеки, който хвърли дори бегъл поглед на красотите на Нова Зеландия остава потресен от абсолютно уникалните гледки и пейзажи, от вечно цъфтящите и изумително разнообразни растителни видове, странните птици и насекоми и рано или късно започва да се рови из книгите, за да разбере защо, аджеба, всичко е толкова различно. Моите лични разследвания установиха следното:

Оказва се, че Нова Зеландия е част от първото парче суша, откъснало се от някогашния голям континент Гондвана. Много по-късно се е отцепила Австралия и още по-след това другите континенти. Резултатът от цялото това бързане е , че Нова Зеландия се е отдалечила най-много, като при това земята се раздробила и по-голямата част от нея потънала. Останали изолирани островчета с безподобна вулканична активност. На големия континент еволюцията на видовете продължила - след папратите, хвощовете и иглолистните растения се появили широколистните, след земноводните, влечугите и птиците се пръкнали млекопитаещите, а най-накрая и човеците, но на далечния вулканичен остров като в машина на времето оцелели само малка част праисторически видове, които в продължение на хилядолетия се старали да еволюират, но поради ограничения си брой и специфична среда не стигнали много далеч. Когато някъде около 10-ти век първите канута с полинезийци достигнали до зелените брегове на тази далечна земя, заварили девствен свят без нито едно плодно, кореноплодно или зърненодайно растение, но за сметка на това с гъмжащи от риба води и пълни с невиждани птици странни гори.

Със себе си хората донесли разни плодове, вероятно и ларви на насекоми, кучета и някои други дребни хищници, започнали да отглеждат и култивират едно кореноплодно растение, което днес се нарича кумара и в продължение на векове е било единствената им растителна храна , и така за първи път било нарушено екологичното равновесие в последния земен рай .А птиците били невиждани, защото при липсата на хищни бозайници напъните им да еволюират довели до появата на безкрили пернати. Много вкусни и абсолютно безпомощни. Хората веднага се заели с изтреблението им. Десетки уникални животински видове са изчезнали завинаги през следващите няколко века. Поради различни причини. Например, на едно малко островче, отдалечено по-навътре в океана живеел ендемичен вид безкрили птици /забравих им името, пък и няма значение - те вече не съществуват/. На островчето в по-цивилизованите времена построили фар, а пазачът на фара бил странен човек - живеел сам на острова с котарака си. Не знам какво е станало с пазача , обаче котаракът изял всичките уникални птици. До една. Птицата моа , пък, била изтребена още преди идването на белите хора.Има запазени само скелети по които учените са направили възстановка и може да се види в музеите. Голяма безкрила и приличаща на щраус. Според маорските легенди била много вкусна. На острова нямало по-голямо животно от нея. Пак според маорите, единият й крак само бил по-голям от висок човек ( а , пък, маорите са доста едри).

Другата ми любима поучителна история е за зайците. Всички знаем как в Австралия "зайците изяли хората" т.е. изяли пашата на овцете и разорили фермерите, защото се размножавали неконтролирано в свободната от хищници територия. Всички знаем също, че никой не се учи от историята. И абсолютно същото се случило и в Нова Зеландия. Правителството решило да вземе мерки срещу тази заешка напаст и обявило награда за всеки убит заек. Кампанията продължила няколко години, правителството изхарчило маса държавни пари, но не се постигнал никакъв напредък. Тогава парламентът назначил комисия да разследва причините. Те се оказали икономически - всеки фермер, отстрелващ зайци и получаващ пари за това тайно в задния си двор ги развъждал и после ги пускал на свобода, за да си осигури държавни дотации и в бъдеще.

Следващата мярка, която правителството взело, била да се внесат от Англия и Европа лисици, които по естествен начин да регулират заешката популация. Лисиците, обаче, както е известно още от детските книжки, хич не са глупави - защо да се трепят да гонят зайци, като могат почти без усилие да си ловят безкрили птици. И така безкрилите птици били почти напълно изтребени, оцелели са само някои видове на изолирани островчета, днес - резервати, а лисиците се превърнали в нова напаст за фермерите и били също подложени на изтребление. Не знам какво е станало със зайците, май всички са вдигнали ръце от тях, защото и до днес гъмжи от зайци из горите, по поляните, пътищата и дори в градовете.В напаст са се превърнали и опосумите, котките и дори кротки животни като елените. Наскоро се запознахме с един човек, който си изкарва прехраната като професионален ловец. Той разказа, че последната му работа била да убие стотици диви свине, които нападали храната в някаква ферма. Изобщо всяко внесено от континента животно тук се превръща в проблем и войната за поддържане на екологичното равновесие се води непрестанно с всевъзможни средства.

Много покъртителна е и историята на дървото каури. Когато първите заселници слезли на брега на северния остров, той бил гъсто обрасъл с невероятни гори от каури. Това е иглолистно дърво, което израства на височина над 50 метра, като долните му клони постоянно умират и падат и има листна корона само на върха. Гладкият дървесен ствол се оказал идеален за издълбаване на канута. В по-късни времена английските заселници открили, че дървесината на това растение не гние и започнали масово да го изсичат за целите на корабостроенето. Дори са го изгаряли, за да освободят място за пасища.Направените от каури неща са вечни. В Нова Зеландия има много къщи, яхти, мебели и домакински съдове от каури на по 200 години. Така и не са мръднали. Цената им днес е много висока не само заради трайността на дървесината - те са уникални, защото дървото каури е на изчезване. След като горите били напълно изсечени, намерили се хора, които да се загрижат за бъдещето и се опитали да отглеждат нови насаждения. Чак тогава разбрали, че това растение е много специално. Расте само на север от 39-я паралел на точно определена надморска височина, размножава се много рядко и трудно, защото, за да стигне до размножителна зрелост са му нужни 800 години. И аз като го прочетох за първи път помислих, че има печатна грешка. Изчезналите вече гори от каури са били на хиляди години. От оцелелите до днес дървета най-старото е на предполагаема възраст около 1500 години. В музеите, обаче , се пазят дървени плоскости, намерени в разни корабостроителници или на стари сечища, за които с помощта на радиоактивен въглерод е доказано, че са на 35 - 50 хил. години, а за едното даже пишеше, че е на 350 хил. години, но аз отказвам да го повярвам. Около всяко дърво има създаден резерват и продължават усилията за изкуственото им отглеждане, но дали ще дадат резултат ще се разбере след няколко века.

На изчезване е дори националния символ на Нова Зеландия - птицата киви. Тя според мен не е никаква птица, а си е направо едно природно недоразумение. Не само, че няма крила и не може да лети, но почти не вижда и дори перата й не са птичи, а повече приличат на косми. Оцеляла е по чудо малка популация на някакво островче и има отделни индивиди по зоопарковете.

Може би за това, просто за всеки случай, новозеландците са си избрали и друг национален символ - Сребърната папрат. Това е едно праисторически изглеждащо дърво с черен полуизгнил ствол и много елегантна зелена корона на върха от папратови листа. На мен ми се вижда много по-стилно от някаква тромава кафеникава перната животинка, уж птица.

Bella

Нова Зеландия: Малко история

В Нова Зеландия историята е наистина малко. Започва някъде след X век с идването на мистериозните островитяни - предци на маорите (така се нарича местното население) и после няколко века не се случва нищо, докато не дошли англичаните. Всъщност холандецът Абел Тасман пръв "открива" Южния остров през XVII век, но маорите се проявили като много войнствено племе, убили част от хората му, пък и се оказало,че това не е митичният южен континент, който търсел, а само остров, така че веднага го нарекъл Nieuw Zeeland на името на холандската островна провинция Zeeland и го напуснал завинаги.

Чак след един век британецът Джеймс Кук , търсейки същия този още неоткрит континент в Тихия океан попаднал на северния бряг на Северния остров. Този път маорите били дружелюбни и островът бил обявен за британско владение. Следват години на зверска експлоатация на природните ресурси. Избиване на китове и тюлени в невиждани мащаби за китова мас и тюленови кожи, изсичане и дори изгаряне на цели гори от уникални дървесни видове за корабостроене или само за да се освободи обработваема площ.

Мястото било населено основно от рибари и избягали от Австралия затворници (по онова време населението на Австралия е било предимно от депортирани британски затворници) и си спечелило световна слава като Адската дупка на Пасифика.

Със себе си англичаните донесли болести, алкохол и огнестрелно оръжие. И трите се оказали еднакво пагубни за местното население. Благодарение на ниската цена на оръжието (можело да продадеш на глупавите бели хора един никому ненужен малък остров за цели два мускета (или за бутилка вино)) едно от местните племена, обитаващо Северния остров, унищожило в междуплеменни войни (поне така твърдят англичаните) почти цялото останало население на острова, който поради мекия си климат бил по-гъсто населеният от двата. Така само за няколко десетки години местното население било сведено буквално до една шепа хора. Чак през 20 век благодарение на цивилизационни придобивки като медицинско обслужване, разнообразна храна и строги закони срещу канибализма броят на маорите нараснал и сега са над 300 хил.

Към края на XIX век на Южния остров открили злато и то предопределило бъдещето на това забравено от Бога място. Започнали да прииждат на тълпи заселници, а с тях дошла и цивилизацията. Построили пътища , мостове, пристанища, обезлесили огромни площи, създали ферми за овце и плантации, като купували земята от маорите за дребни пари. По някое време станало ясно, че се е получило малко недоразумение. Маорите не били достигнали в своето еволюционно развитие до идеята за лична собственост и когато белите хора им предложили сделка те я приели без да вникват в същността й. Оказало се, че всеки маор смята земята за колективна собственост и се чувства свободен да я продаде от свое име, но не и от името на сънародниците си. Т.е. за всяко парче земя трябвало да се плати на всеки жител на острова. Освен това имало свещени места, върху които имало наложено табу и те не можели да се купуват. Разбира се, последвали кръвопролития, но в крайна сметка англичаните принудили маорите да излъчат свои представители, с които да се пазарят и на които повторно да се плати, но срещу подпис върху договор, за който впоследствие се оказало, че маорите пак не са разбрали правилно, този път защото текстът на маорски и на английски бил /умишлено?!/ различен (И как да го разберат, като в техния език няма никакви юридически термини и преводачът е трябвало да борави с понятия като "сянката на земята" или " домът на Богинята-Майка"!)
И до ден днешен има маорско движение, изискващо собствеността на земята да се върне на коренните жители, но това е само теоретична постановка, тъй като многобройните смесени бракове са довели дотам , че половин милион души претендират да са с маорски произход. Всъщност някои от свещените места са запазени като резервати и са частна маорска собственост и днес.

Но, да се върнем на историята - освен златотърсачи, китоловци, избягали затворници и всякакви асоциални типове към този девствен свят се устремили много мисионери, учени, идеалисти, които не намирали мястото си в дивата джунгла на капитализма , търсачи на приключения и романтици, вярващи в съществуването на земен рай. Всеки от тях положил много усилия да реализира мечтите си и , макар че те били доста разнопосочни, за разлика от колата на орела, рака и щуката тукашната кола се придвижвала по малко нанякъде. В началото на XX век Нова Зеландия вече имала нова слава - на място , където се провеждат невиждани социални експерименти. Това от своя страна довело нови тълпи от идеалисти и романтици и нови социални промени. Повод за национална гордост е фактът, че Нова Зеландия е първата страна в света, разрешила на жените да гласуват. Освен това страната е сред първите , въвели безплатно медицинско обслужване, образование , социални помощи, пенсии по инвалидност и старост . Също така много се гордеят с факта, че са безкласово общество. За един българин това не е кой знае какво, но за англичаните с техните класови предразсъдъци, възпитание и традиции е велико постижение.

А, пропуснах да спомена, че след Втората световна война, в която участва и дава много жертви (както и в Първата) Нова Зеландия прекъсва окончателното връзката с "Родината -майка" и от 47-ма година е независима държава, член на Британската общност, което означава , че рожденият ден на Британската кралица се празнува като национален празник и за нея има специален резбован трон в Парламента, но това е всичко. В резултат на имиграционната политика на правителството през последните десетилетия тук са се преселили по различно време големи групи холандци, островитяни от Полинезия, източно и западноевропейци, китайци, индийци, корейци, бели южноафриканци, а напоследък и много хонгконгци. Така че местните, макар и в най-голяма степен с английски произход, не се смятат за англичани. Те имат различна националност, с която много се гордеят и сами си викат "киви"-та, по името на националния символ - безкрилата птица киви. Официалните езици са два - английски и маорски, а социалният строй , според мен, (не съм гледала какво пише в учебниците) си е истински социализъм, ама съвсем по нашенски, както го помним от близкото минало на България. Единствената разлика е в частната собственост върху земята и частният дребен бизнес. Монополът (държавен и частен) в почти всички сфери оказва пагубното си влияние върху качеството на стоките и услугите. Социалният комфорт отнема амбициите на хората - тук малцина учат или полагат изобщо някакви усилия да надскочат средата си. Стресът е абсолютно непознато явление, изключение правят , може би, само жителите на много големите градове( те са само пет в цялата страна). Хората са добродетелни и наивни като деца и всички много се стараят да са "зелени" т. е. да живеят здравословно и същевременно да опазват околната среда.

Много са популярни доброволните организации - това също е начин да бъдеш "зелен".Например, има доброволна пожарна служба и тя почти всеки ден участва в разни спасителни и тежки ремонтни работи по пътищата (заради постоянните дъждове има много свлачища), освен, че гаси пожари. Училищата много разчитат на доброволното участие на родители в многото екскурзии, състезания и акции за набиране на средства. От няколко седмици чета в местния вестник, че в Окланд е станал много популярен т.нар "пешеходен ученически автобус" - ще рече , че двама възрастни - доброволци , облечени със специални дрехи , шапки и прочие се движат всяка сутрин и следобед по определен маршрут към и от училището и водят децата строени помежду им.Такива " автобусни" линии има вече много за различни училища. Така се избягвала емисията на вредни газове от дизеловите двигатели и децата растяли по-здрави и силни от ходенето. Има всевъзможни доброволни организации за грижи за животните - За Защита На Животните От Насилие, За Спасяване На Китовете, За Защита на Живота Във Водата, За Защита На Изчезващите Видове, За Защита На Патиците, Които Си Пресичат, Където Им Падне /това последното е шега , но глобите за сгазена патица съвсем не са шеговити/. От всеки се очаква да се включи в някаква доброволна акция за благото на обществото и хората масово го правят. Вестниците са пълни с обяви за работа от сорта "Търсим доброволец за подлепване на книги в библиотеката", "Търсят се доброволци за гледане на стари хора" и прочие. Доброволни са дори спасителните служби по плажовете.

С две думи - ако някой иска да види развит социализъм в действие , като от утопичен роман, да се разходи до Нова Зеландия. Всички тук се оплакват , че животът бил скучен. Ами, така е - раят е скучен. Аз горещо препоръчвам на всички, които искат да живеят интересно , да се разходят до една малка източноевропейска страна на западния бряг на Черно море. Екшънът е гарантиран.

Bella

Кафе от Германия

КАФЕ
лека фея на страстта
кафеена
кафез с екзотика
във който времето
куфее
КЕФ Е
да се топиш
да се превръщаш
бавно ти самият
във утайка от
КАФЕ

Жената си живеела съвсем сама в оня родопски градец. То градец, градец, ама си бил чисто село. Къщички с прекопани дворчета, из които хаотично стърчал по някой и друг корен зарзават, и разкаляни, миришещи на обор и старо спокойствие, улички. По тях важно и методично кълвяли пилци чак до късна есен – когато ги брояли с наточени ножове - като в поговорката. Имало и махленски бакалнички, неналапани от никоя търговска верига, и в чиито търбуси - учудващо за малкия им размер, всичко се намирало. Хорските истории денем припкали по припечните места, а вечер се гушели в кръчмите и по здрачните ъгли на дворчетата – защото тя, историята на всеки, по право си принадлежала на градчето и никой не можел да я затваря и да си я пази само за себе си.
Та, мъжът на жената си бил отишъл отдавна от по-лошия свят, понеже мъжете, знаете, трупат повечко амбиции, а синът се запилял по оная пуста Германия и там се оженил, ама за истинска германка. То чунким има значение, като е истинска германка, така казвала жената де, като разбрала. Тя си била свикнала с пейзажа, с въздуха, с комшиите и с лепкавото им любопитство, и не се интересувала много от това какво става извън шепата преплетени като в родопска престилка сокаци и извезаните помежду тях четвъртити фигури на къщите (за аромата им - вж.по-горе). Живеела си пестеливо, без патос и младежки хормони, с оня ритъм, който се удава виртуозно на възрастните хора доплували до бреговете на посткомунистическия преход. Умеела да си доставя малки удоволствия в ежедневието – да сипе помията на животните сутрин, да си купи хляб и да поговори с бакалина, на който единият син също бил някъде по държави и градове с патагонски имена, да придремва следобед на един хълбок на любимото твърдо миндерче, и особено се стараела да не си пропусне сериала в 5 следобед.
Синът се обаждал рядко, казвал че е добре, а снахата пращала на свекърва си, която така и не познавала, по-някоя и друга дреболия в колет – кафенце, бисквити, кърпа за глава например, и ей такива полезни неща. Не че кой знае какъв възторг доставяли тези работи на жената, но тя обичала да кани комшийките си по време на църковни празници особено, и да ги черпи с кафе и сладки, та да си побъбрят и припомнят големите, заглъхващи като ехо спомени в малкия живот. Събирали се те, опитвали кафенцето, опитвали сладките, цъкали с език, казвали, че вътре има това и това, ама сигурно и от това, щото пък миришели на такова, и изобщо имали усещането за някакво особено екзотично съзаклятие.
Колетите идвали веднъж в годината - обикновено за Коледа, или - по-рядко - за Великден. Германката пускала и по някоя лъскава картичка вътре, с надпис, там, на нейния си език, а синът дори не винаги се сещал да драсне по един-два реда на майка си – не обичал да пише човека.
Абе, с две думи нищо особено, съдба като хиляди, хиляди други балкански съдби, ама сега ще видите че не съвсем, щото той, синът де, взел че изведнъж умрял. Случило се, както на всеки може да се случи, понеже и на тези дето са в сресаната чужбина, и на тях понякога се случвали внезапни случки, макар че там тяхното здравеопазване и грижа за човека, нали знаете, уж добре уредено, както беше при нас, преди да тръгнем да ставаме като тях (то тука малко се получи каламбур, но си е баш така). И той, като умрял човека, естествено не можел да се обади на майка си, да каже че е умрял, а пък германката не знаела бъкел български, щото те в техните училища, ама изобщо не учели български. Тогава снахата взела мъдрото и хуманитарно решение (немците открай време си падали по хуманитарните решения и по хуманитарните мисии) да кремира своя съпруг и да изпрати кутията с праха му в колет на родната му майка, та тя да си го жална ожали и погребе, както си му е редът. Направила тя каквото решила и през цялото време имала усещането, че прави нещо много добро, и от това ú било леко и спокойно, само че по немски леко и спокойно.
А нашата жена, майката де, като получила пратката, естествено, пак събрала комшийки и приятелки на актуална раздумка, сварила кафе от новия колет, само дето германката не пращала въобще такъв артикул този път. Вярно, поучудили се всички, че този път кафето от Германията, имало странен вкус и не се разтваряло както друг път, но кой ги знае там какви щуротии пият сега младите, така казали.
Но като си помислиш, приятелю, не е чак толкова откачена историята, нали? То, като отстраниш символиката (според едни -добра, според други - лоша), я претегли фактите - нима има значение, кое къде отива - нали във Вселената нищо не се губи. И кафето, и Човека, и Хаоса са си все Божии работи, а в тях няма нищо случайно.

Иво Георгиев

вторник, 25 март 2003 г.

Полюции по първа пролет a.k.a Оскари по Канал 1

Прибирам се в къщи с вид на защитник на Мосул по първа пролет. Кротко се олюлявам в коридора и силно се надявам съпругата ми по-бързо да отключи вратата на апартамента за да се потопя под завивките и да сънувам как Харисън Форд извиква “And the winner is …. Martin Scorcese”.
27 часа си мечтая само и единствено за сън след като цялата предишна вечер будувах. Но не би.

Пускам телевизора и се сещам, че Канал 1 ще предава Оскарите за сънливите български зрители или просто за тези, които не се интересуват от кино или пък просто за ... целокупния български народ.

Какво виждам на екрана?.
Полюции по първа пролет.

Преди няколко години по затъмнение всички български горди притежатели на Тринитрон-и успяха сами да преценят дали техният телевизор е бляк-или-хай-бляк. Всички които ме познават знаят, че наистина си падам по качествена картина и звук, но “снощното оскаро-раздаване по Канал 1” направо ме разби. Имах чувството, че съм си купил жълт-трон.
Та да ги захващам един по един.

Не знам откъде бяха взели сигнала, но толкова “жълт цвет” на едно място не съм виждал от последните парламентарни избори. На този фон Никол Кидмън с иначе стилната си черна рокля и грим и русо излъчване изглеждаше като амазонка болна от жълтеница. Качеството на сигнала беше като от токущо ремастерирани стари ленти.

Подборката на наградите, които Канал 1 обикновено пуска, съдържа почти винаги големите отличия. Но не и този път. Страшно интересно е да не видиш Оскар-ът за главна мъжка роля, но да видиш Броуди да се разкарва със златната статуетка в ръка и да се присъединява към старите лауреати. Какво пък толкова, грешка при монтажа. Ами по тази логика можеше и Оскар за най-добър филм да пропуснат. Добре, че е в края на програмата.

Преводът обаче този път надмина себе си. Страхотия. Даже и иначе адски консервативните и безкрайни поддръжници на немския си език немци спряха да превеждат през последните 4-5 години. Но ние не. Всеки трябва да направи някой леф-ф-ф. Че и трима си бяха взели в студиото. Сакън да ни са уморът от толкоз превод. То всички други преводачи от английски “война превеждат”. Искам само едно да обясна на националната медия. Тази велика практика да се коментират десет вида неща (примерно спорт) я измислихме ние. Пък и какъв е проблемът – “Завършил съм хандбал във ВИФ. Щом е игра с топка, защо да не коментирам и футбол, баскетбол, волейбол и т.н. Пък и хандбалът се играе с ръце. Значи и бокс можем да включим в тази връзка, защото и той се играе с ръце. Пък и футболът се играе с крака, защо и лека атлетика да не коментирам. Другият начин е във връзка с хобито ми. Ама аз и скиор съм бил на времето. Защо да не коментирам и ски”. Та така се завърта кръговрата да се коментира нещо, което не се разбира. А и все още не съм виждал Алберто Томба да коментира футбол по Rai Uno или Бекенбауер и Ники Лауда да коментират биатлон по ARD или Елмар Библ да коментира вместо Оскари военните действия в Ирак.

Защо ли ви говоря всичко това?.
Снощи беше върхът.
Преводачите трудно разпознаваха “главните герои”, освен ако не са от последните 10 години. Стигна се до такива гафове легендата на 40-те Оливия де Хавиланд, носителка на два Оскара (участвала в “Отнесени от вихъра”), да бъде анонсирана като Оливия де Валиън. Явно на нашите коментатори им трябва текст като на караоке, та да нямат проблеми. Не ми се говори за кашлянето и бухукането в студиото. Да не би пясъчна буря да се бе извила над Сан Стефано?. Или химическа атака.

И стигам до най-атрактивния, а именно “специалистът” Грозев, който вече е и професор. По какво бе? Може би по кино. Ако е така сигурно другарят Грозев е първият професор по кино в света и кой е университетът, който може да си позволи такъв корифей. То Лий Страсбърг и Стела Адлър не станаха професори и никога не си помислиха да си сложат такава абревиатура, но при нас нямаш грижи, щото ти си знаеш и тебе ни те требе жокер. Другарят Грозев, явно опиянен от възможността да се появи след дълги години липса по националната медия, го отдаде на “стари заучени спомени” от ранга на “бих казал, че филмът е на много високо професионално равнище” (това другарю Грозев правенето на кино е отдавна работа, сиреч професия) или “парадоксалността в творчеството на Алмодовар” или “бих казал една заслужена награда” или дълбоки разсъждения на тема “колко велико е холивудското кино”.
Страхотно бе другарю!. Тебе не ти требе и да гледаш.

Още си спомням 80-те години, когато харчеше държавни пари до Кан, Берлин и Карлови Вари и обобщаваше фестивалите с типичните си фрази “както всяка година фестивалът в Кан не предложи нищо ново, а американските продукции не на бяха ниво. Особено впечатление в извънконкурсната програма направи съветският филм еди-койси”. А на цяла Бългаия й требеше жокер, а не акъл какво да не гледа.
Как така сега изведнъж много ти хареса Холивуд?.
Не искам да си спомням и как с трепет очаквах да свърши “десетминутката на Грозев” преди “Десета муза”, която беше като трактат по философия и опит да се обясни на нас простосмъртните, които не са ходили до Кан, за какво всъщност става дума във филмите на Куросава, Бергман или Бунюел.

Похвално е старанието на Канала да представя Оскарите само вечер след тяхното раздаване, ама другари и другарки един призив и от мен “пооправете звука и картината, вкарайте субтитри и изгонете търговците от храма”. Киното няма нужда от обяснение. Всеки си го разбира по свой начин. Другото е коментар, който не обвързва никого.
Както бяха и тези редове от моя милост, която не е професор по кино а прост фен или д.д.к на киното Carlos (за кратко Juanita по ирония на съдбата).

Carlos

понеделник, 24 март 2003 г.

OSCAR Time

Време е.
Измина още една филмова година.
Пак е последната неделя на месец март, когато традиционно светът затаява дъх в очакване на поредните късчета слава, които ще бъдат раздадени за втора поредна година в Кодак Тиатър.

На пръв поглед всичко изглежда нормално – изключителни мерки за сигурност, снайперисти, лимузини с тъмни стъкла, журналистическа суматоха. Но тази година и снайперистите и картите със секретен достъп са в повече, защото за целия останал свят е War Time, а не Oscar Time. Войната, която киното толкова много обича като изразно средство и възможност за спечелване на златната статуетка. Същата тази война, която ни донесе шедьоври от ранга на “Апокалипсис сега” и “Взвод”, “Война и мир” и “Животът е прекрасен”. Сега войната не е на бялото платно, а в неговия малък телевизионен вариант на мониторите на целия свят, който едва ли ще се заинтересува от Оскарите, така както те винаги са го заслужавали.

Заради войната първите съобщения са, че в случай на важни новини от Ирак същите ще вървят на телевизионните ни монитори. Пак заради нея Джордж Клуни и Уил Смит определено ще пропуснат събитието. Полански го пропуска поради проблеми със съдебните власти. Академията ще направи най-големия пропуск в историята си ако присъди Оскар на Боно, защото едва ли ирландецът ще изпълни негласната забрана да не се произнасят антивоенни речи. Най-нормалното нещо, което академията можеше да направи е да отмени събитието, но това не се е случвало в цялата история на наградите. Вярно, че са били забавяни или отлагани (при атентата срещу Рейгън), че са били арена на публични откази (Брандо през 1972), но като чели изходът бе събитието да бъде отложено.

Но не би. Когато си започнал война за 100 милиарда долара, не можеш да си позволиш да отложиш събитие, което иначе щеше да ти струва единствено ….75 милиона долара загуба.

Както и да е. Време е. 75 години стигат.

Червеният килим е разпънат, но тази година липсват традиционните интервюти, суета и показност, за сметка на охранителните камери и големи едри батковци с черни очила и слушалки в ушите. Малко приказки с Рене Зелуегър, Даян Лейн, Холи Бери, Джулиан Мур, половинчасово превю и толкоз.

Затова се пренасяме директно в Кодак Тиатър и неизменното интро на Стив Мартин, което не бе нищо особено, ……. а Оскар за най-добър филм се присъжда на “Чикаго”. Поне така ни съобщиха Кърк и Майкъл Дъглас. Часът е 07.00 и е време за работа.

Oscar тайм-ът свърши, паля колата и се отправям покрай солниците по пътя към Сарафово.

Welcome to the War Zone.
Loose Yourself.
Няма Майтап Еминем Е Носител На ОСКАР



А какво всъщност се случи през последните три часа и половина.

Акцентите на шоуто:

Сълзите на Крис Купър започнаха първи след като заслужено спечели приза за най-добра второстепенна мъжка роля и пое приза от Дженифър Конъли, както и призива за мир. Дали наистина актьорите са хора, които могат да бъдат инструктирани?.

Еднаквите като вид твърде-бременната Катрин Зета-Джоунс и не-бременната Куин Латифа изпълниха страхотна версия на “Move On”.
И започнаха сълзите на Катрин след като шотландецът Шон Конъри произнесе простичко първото име на родената в Суонзи съпруга на Майкъл Дъглас. Фамилията “Дъглас” вече има Оскар и по женска линия.

“Ако Фрида беше жива и беше тук, тя щеше да бъде на наша страна, против войната” - това бе изречено от испанеца Бернал от хита “Y Tu Mama Tambien” по повод на анонса на оригиналната песен на бразилската легенда Каетано Велосо “Burn It Blue”. Кой пуска европейци на американско шоу да им развалят празника.

Но бяха пропуснали в залата и Майкъл Мур, чиято 45-секундна реч беше определено политическа, обвинявайки Буш, че времето му е изтекло и че води войната по чисто фетишистки подбуди. Дюдюкания, ръкопляскания, Мур никога не е бил от лесните. Момент от който организаторите най-много са се опасявали.

Но не и от моменти като тези:

Ейдриън Броуди се нахвърли в прегръдките на Холи Бери и узакони една от най-големите подигравки в историята на киното (лично мнение), но и една от най-добрите речи по приемане на наградата Оскар в цялата й история (лично мнение). За втори път само в рамките на няколко години академията отличи роля на актьор, превъплътил се в пианист. Не станаха ли Оскар-ите твърде еднотипни?

“Ръсел Кроу ми каза, като се качиш там горе не плачи, а аз го правя” – така започна Никол Кидмън с така лелеяната златна статуетка в ръка. Останалото бяха сълзи и …. се надявам да го видите по Канал 1 на 24.03.2003 година някъде след новините.

И ето го моментът на вечерта – Мартин Скорсезе. Не, никога. Академията за разлика от всички други не обича Скорсезе. Носител на наградата за най-добър режисьор е Роман Полански.


Победителите:

При анимираните филми за голяма изненада спечели японския “Spirited Away” за сметка на “Ice Age”. Сценографията намери признанието на Джон Майри за “Чикаго”. Най-добър “шивач” на годината е Колин Атууд отново за “Чикаго”. Беатрис де Алба грабна приза при гримьорите за “Фрида”, от което най-доволна остана Салма Хайек. Успехът за “Фрида” е още по-значителен, ако приемем факта, че това е може би първият Оскар в тази категория, даден на филм с бюджет от 12 милиона долара, като се има предвид, че това е категорията на богатите студия. Оригиналната музика също бе спечелена от “Фрида” и Елиът Голдентал. Най-добър чуждоезичен филм е немският “Някъде в Африка”, като след повече от 20 години Оскар-ът се завръща в Германия. От това най-недоволна остана Салма Хайек, която очакваше да връчи наградата на мексиканската продукция “Грехът на отец Амаро”. Звуковите и визуалните ефекти бяха спечелени от “Властелинът на пръстените: Двете кули”, докато Оскар-ите за звук и монтаж спечели “Чикаго”. Най-добър пълнометражен документален филм е както всички очаквахме изследването на Майкъл Мур. Операторският приз отиде заслужено при Конрад Хол посмъртно. Оскар за цялостно творчество отиде при номинирания седем пъти Питър О’ Тул. Адаптираният сценарий бе спечелен от “Пианистът”, а оригиналният му събрат посети за втори път колекцията на Педро Алмодовар за “Говори с нея”.


А ето и наградите на WhyBG за вечерта:

Най-голям Селянин на годината: Дензъл Уошингтън, който беше толкова брадясъл, че все едно се връщаще от мисия в Басра.

Най-добър Женски Английски език на годината: Салма Хайек, чийто английски разбира единствено и само …. Едуард Нортън.

Най-добър Мъжки Английски език на годината: Арнолд Шварценегер. Ако някой успее да преведе израза Ceremony mit Taste, моля да заповяда.

Най-добри Мъжки и Женски Мечки на годината: Кати Бейтс и Куин Латифа, които щедро разливаха плът по екрана, както и президентът на Мирамакс Харви Уайнстийн.

Най-добре Изложени Предна и Задна Част на годината: Кой друг ако не Дженифър Лопес (хората посещават такива събития и заради нея).

Най-Неудобна Рокля на вечерта – тази на Никол Кидмън. Един съвет към “шивача”- “Като знаете, че ще трябва да държи Оскар в тази ръка, там ли се слагат презрамките бе аланкоолу”.


В крайна сметка:

Мечтаната вечер на “Чикаго” с 6 статуетки за сметка на “Часовете” и “Бандите на Ню Йорк”. Академията за пореден път предпочете по-лекото и по-захаросано произведение вместо сериозните творби. С фронт-рънър като “Мулен Руж” зад гърба си (но в значително по алтернативен вариант) “Чикаго” просто обра урожая на посятото от Баз Лурман през 2002 година. В тази връзка бих добавил едно изречение на авторитетното английско списание “Empire” – “Чикаго е добър филм, но 13 номинации за една адаптация на британски мюзикъл. Айде моля Ви се!”. Явно след последните няколко “разпръснати” години академията предпочете да си гласува на кило, както беше в миналото.

Освен мюзикъла доволни могат да бъдат “Пианистът”, “Фрида” и “Властелинът на пръстените: Двете кули”, докато “Часовете” и особено “Бандите на Ню Йорк” са победените на вечерта.

В крайна сметка това беше най-странната церемония на наградите “Оскар”, която съм гледал в целия ми активен целулоиден живот. Постна церемония с изключение на Броуди, академията щедро раздаде Оскари по време на война на средностатистически мюзикъл, главната мъжка роля се даде на военен филм пренебрегвайки страхотните изпълнения на Даниел Дей-Луис и Джак Никълсън, а в същото време бе отличен Еминем и се отдаде дължимото за минали периоди на Кидмън и О’ Тул, като и четирите актьорски Оскара посещават за първи път своите притежатели. Не мислите ли, че има нещо сбъркано, при положение, че няма филмов критик в света който да не харесва “Часовете” и “Бандите на Ню Йорк”?. Последният ще остане в историята като единственият филм с 10 номинации, но без нито една награда. Гениите никога не ги разбират.

Carlos

петък, 21 март 2003 г.

Естраден присмех

Естраден присмех,
хаос и
зимен съсек.
Ограбил себе си
човек отива, откъсва се
и пак се връща
към точката
на свойта същност.

Разпръсква негативни
люспи,
Отърсва се от
книжен прах
Развихрил бич
за властна поза,
изплисква киселинна злоба
на мъстител.

Зъбни дискове във ход
прегризват със скърцащ звук
и в ежедневен ритъм
проблясък,
разум и
сърдечност,
загърнати в разкош.

Върви! Да. Там ще
достигнеш върха на
пирамидата от
кухи дрънкащи консерви.

Миа Николова

четвъртък, 20 март 2003 г.

Мейк лов, нот риболов! *

* Графити от неизвестен автор на стената на софийска сграда.

Всъщност какво ни засяга. От София до Багдад са към 2000 километра. Дет се вика даже и да се прицелят точно иракчаните и да ни пушнат една от прословутите си ракети, които, апропо, никой така и не е видял с очите си, пак няма да фръкне до покривите на Горна баня. Географската отдалеченост, обаче, не попречи на баба Миронка от долния етаж, пенсионерка последен сезон, преживяла Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората Световни, да си изреже старателно списъка с хранителни и медицински продукти първа необходимост от вестник “Труд” и да се юрне по магазините да се запасява. Жената е обръгнала на военни конфликти. Преживя сриването на шкафа с кристалите, когато син ни се качи да рови дали не сме му скрили шоколада на най-горния рафт. Оцеля при срутването на част от тавана, подгизнал когато дъщерята реши да си направи басейн и изля пет кофи вода на пода в хола, докато ние невинно дремехме в съседната стая една тиха неделя. По едно време нервите на баба Миронка не издържаха. Изнесе се на палатков лагер пред блока и подаде молба в общината да получи статут на бежанец. Издържа само два дни, бомбардирана непрекъснато от хартиени самолети и найлоново-водни бомбички.

Пацифстичните стремления на нацията се изчерпаха с протеста на бургазлии, на които не че им пука за Ирак, позицията на Щатите и световния мир, а просто се безпокоят да не пострада бизнеса с туристите този сезон. Група войнстващи таксиджии, продавачи от кварталния пазар и охранители на клона на местната банка обявиха, че заминават доброволци на страната на Саддам. Същите редовно сънуват, че имат харем и изповядват веруюто, че жената трябва да си знае двете основни задължения - да ражда и да реже салата. Съчувствието им към иракчаните, естествено, няма нищо общо с любовта им към домашната шльоковица и тлъстите свински пържоли.

Конфликтът беше отразен от училищния вестник на децата ни така: “Широкоплещестото богаташко синче - отличник, комсомолец и бейзболист, ошамари цигането, което седи на кацата с нефта и му пречи на търговията. След побоя в джоба на цигането са намерени една шепа пиратки.”

Nadie

четвъртък, 13 март 2003 г.

ОСКАРИАДА 2003 (Година трета за WhyBG) - Част II

Оскар за най-добра мъжка роля”

Номинации:

Никълъс Кейдж за “Адаптация”
Даниел Дей-Луис за “Бандите на Ню Йорк”
Майкъл Кейн за “Тихият американец”
Ейдриън Броуди за “Пианистът”
Джак Никълсън за “За Шмидт”

Най-големите аутсайдери в тази категория са Ейдриън Броуди и Майкъл Кейн. Броуди никога не е печелил отличието, а Кейн бе признат преди три години за поддържащата си роля в “Правилата на дома”. Никълъс Кейдж има недостатъка, че комедийните роли изключително рядко са печелили благословията на академията, освен когато става дума за …. Джак Никълсън и последния му засега Оскар за “Колкото толкова”. В крайна сметка Джак Никълсън с неговата 13-та номинация срещу Даниъл Дей-Луис или втори за Луис срещу легендарен четвърти за Никълсън. Ако академията отличи Никълсън то това ще го превърне в жива легенда и ако предположим, че Джак неминуемо ще получи Оскар за цялостно творчество, то те могат да бъдат пет. Колкото и да ми се иска, силно се съмнявам.

За какво всъщност номинираха за 13-ти път Джак Никълсън и кой е Уорът Р. Шмидт. Той е застрахователен агент, който след пенсионирането си се подготвя да извърви пътя до …. Гроба. След смъртта на съпругата му, той вече е готов да направи това, но …. Основното му занимание докато спонсорира африканче по пощата е да осуети женитбата на дъщеря си с доказан нещастник. Много дълго журналистическата гилдия се двоуми в коя категория на Златните глобуси да номинира тази черна драма/комедия на кризата на третата възраст на средната класа на Америка.

Срещу това превъплъщение на Никълсън се изправя лудостта и жестокостта на Бил The Butcher на Даниъл Дей-Луис, който вече е прегръщал тази статуетка за “Моят ляв крак”. Изключително талантливият актьор, когото помним и с “В името на отца” и “Боксьорът” се срещна за втори път със Скорсезе след “Невинни години”. Пет години след последната си роля в киното Луис просто открадна филма от изключителния актьорски ансамбъл на “бандите”, в ролята, която е писана за не кого да е Робърт Де Ниро. Изключителна роля. Ще оценят ли за втора поредна година академиците жестокостта, след като през миналата година оцениха най-високо ченгето Алонсо на Дензъл Уошингтън.

Какво ни липсва?
Критиката в цял свят отбеляза изпълненията на Робин Уилямс в “Снимка за един час” и комика Адам Сандлър.
Прогноза на Juanita за WhyBG:
Джак Никълсън за “За Шмидт” (50% победител),
Даниъл Дей-Луис за “Бандите на Ню Йорк” (50% победител) .


Оскар за най-добра женска роля”

Номинации:

Салма Хайек за “Фрида”
Джулиан Мур за “Далеч от небето”
Никол Кидмън за “Часовете”
Рене Зелуегър за “Чикаго”
Даян Лейн за “Изневяра”

Скорсезе трябваше да спечели отдавна, така както Никол Кидмън трябваше да спечели миналата година за "Мулен Руж". Сега е нейното време и ролята, която тя смяташе да откаже предвид развода си с Том Круз, ще и донесе Оскар. С изкуствен нос и превъплъщавайки се в писателката Вирджиния Улф - Кидмън е на път да достигне върха. За мен въпреки пристрастията на критиката към Зелуегър (втора номинация след тази за “Дневникът на Бриджит Джоунс”) най-сериозната конкуренция на Кидмън е Мур със страхотната си роля в инидипендънт-откритието на Focus Features “Далеч от небето”. Колкото и абсурдно да звучи най-големият недостатък на драмата от 50-те и Мур е миналогодишният Оскар на Холи Бери за “Балът на чудовището”. Връзката на черна жена с бял мъж на зряла възраст донесе на Бери Оскар. Връзката на бяла жена в зряла възраст с черен мъж ще донесе ли Оскар на Мур. Не забравяйте, че Мур е номинирана и за поддържаща роля и то точно за “Часовете” с Кидмън. Преди две години Содърбърг се възползва от това и спечели, но дали академията ще повтори това упражнение за втори път.

Самото появяване сред номинираните на Лейн и доскорошната мексиканска лолитка Хайек е вече голям успех, а и колко от Вас са чели нещо за историята на Фрида Кало – бисексуална художничка, катастрофи, пробити вагини, мустаци, автопортрети, легенда на Мексико, един от първите пропагандатори на комунизма в Латинска Америка, почитателка на Троцки и … т.н. Кало на Хайек бе нейният Рубикон през последните две години, както като продукция, така и като лична борба с Дженифър Лопес и Мадона (основни претендентки за продукцията, която е била замислена преди 5 години). Въпреки 12-милионния си бюджет (ако прочетем имената на актьорите е почти невъзможно да си помислим, че филмът е излязъл на бял екран) “Фрида” е едно от приятните изключение на тези Оскар-и с шестте си номинации и радушния прием на критиката.

Какво ни липсва?
Ами май-всички са тук.
Прогноза на Juanita за WhyBG:
Никол Кидмън за “Часовете” (100% победител) .


Оскар за най-добра поддържаща женска роля”

Номинации:

Куин Латифа за “Чикаго”
Джулиан Мур за “Часовете”
Кати Бейтс за “За Шмидт”
Катрин Зета-Джоунс за “Чикаго”
Мерил Стрийп за “Адаптация”

Категориите за поддържаща роля винаги са поднасяли най-много изненади. Тук фаворитките са Мерил Стрийп (която също участва в “Часовете”) и отново Джулиан Мур, Това е 13 номинация за Стрийп, изравнен рекорд на Катрин Хепбърн, която все още държи рекорда за всички времена с четирите си златни статуетки. Присъствието на Куин Латифа и Катрин Зета-Джоунс за един и същ филм винаги носи със себе си риска и двете да останат излъгани. И ако Зета-Джоунс спечели достатъчно от наградите на критиката (поделени със Стрийп), то бившата рапърка Куин Латифа се появява за пръв път сред призьорите. Дали това не е нейният миг като абсолютен аутсайдер до момента. В същата позиция е и Кати Бейтс, която вече е прегръщала Оскар за ролята си в “Мизъри”. Нейният основен проблем е прекаленото внимание, което се обръща на Джак Никълсън, докато нейното участие във филма остава в сянка. Оспорвана категория с възможности за изненада, но въпреки това Мерил Стрийп е с едни гърди напред.

Какво ни липсва?
Саманта Мортън за ролята си в “Специален доклад”
Прогноза на Juanita за WhyBG:
Мерил Стрийп за “Адаптация” (80% победител) ,
Катрин Зета-Джоунс (15% победител) и
Джулиан Мур за “Часовете” (5% победител) .


Оскар за най-добра поддържаща мъжка роля”

Номинации:

Джон С. Райли за “Чикаго”
Ед Харис за “Часовете”
Пол Нюмън за “Път към отмъщение”
Кристофър Уокън за “Хвани ме ако можеш”
Крис Купър за “Адаптация”

Категорията за изненади.
Тук всеки освен Джон С. Райли може да спечели. Поредната номинация за Ед Харис. Както бих казала, Харис ще спечели при всички положения Оскар, но не тази година. Този изключително качествен актьор заслужава призвание в категорията за водеща роля, но все попада в тази на поддържащите актьори. Пътят е пред него. Същото не може да се каже за Пол Нюмън, но той вече е печелил отличието и достойната поанта на неговата бляскава кариера би бил един Оскар за цялостно творчество в някоя от следващите години. И останаха двамата претенденти, поне според моето скромно мнение. Кристофър Уокън срещу Крис Купър. Първото появяване на Купър може и да се окаже печелившо в изключително оригиналната “адаптация”. Кристофър Уокън (в ролята на екранен баща на Лео Ди Каприо), който ще отсрами Спилбърг, не е печелил приза от 1979 година насам, когато руските рулетки с Де Ниро в “Ловецът на елени” му донесоха статуетката в същата категория. До момента Уокън е с едни гърди напред сред наградите на “критикарските” гилдии, докато Купър спечели Златния Глобус. Кой кого?

Кой ни липсва?
Независимо, че не харесах “Двете кули” гласът на Анди Серкъс като Ам-Гъл е една от второстепенните роли, които определено можеше да намери място.
Прогноза на Juanita за WhyBG:
Крис Купър за “Адаптация” (50% победител) и
Кристофър Уокън за “Хвани ме ако можеш” (5% победител) .



В крайна сметка освен лютата борба между хитовете на Miramax, до Оскарите ще се доредят и много други. “Адаптация”-та на Спайк Джонзи е с много силни позиции в поддържащите роли, както и почти сигурен победител при “адаптираните сценарии”. Страхотно е да поднесеш на продуцентите си сценарий, в който да описваш как не си успял да адаптираш книгата, която те са искали. Не мога да не спомена и “Фрида”, която има големи шансове в категориите “грим”, “костюми” и “сценография”, като в последната ще се бори с феерите на “Чикаго” и огромните декори на Ню Йорк от Чинечита на Скорсезе. Изключително любопитна категория. Своето ще вземе и “Двете кули” в техническите категории, но какво е Питър Джаксън и компания пред Лукас и компания в тази насока. Явно на академията и омръзна да дава награди на “Индъстриъл Лайт енд Маджик”.

При оригиналните сценарии ще се види дали Ниа Вардалос ще успее да се пребори с “Моята гръцка сватба” (филмът, който просто разби американския бокс-офис през последната година) с не по-малко оригиналните Алмодовар и Алфонсо Куарон. Почти 100% сигурен е Оскарът за изключително качествената анимирана продукция на Фокс “Ледникова епоха”, както бе през миналата година “Шрек”. Почти сигурен е и победителят в категорията за “документален филм”, където Майкъл Мур няма равен след автентичния разказ за това колко лесно е да си купиш оръжие от която и да е верига супермаркети в Щатите. При операторите голямата надпревара ще е между геният на Скорсезе Майкъл Болхаус и вече починалия Конрад Л. Хол за изключително стилната му операторска работа в “Път към отмъщение”, което е и най-силния коз на филма за Оскар на 23 март.

Категорията, която винаги съм следила с интерес, а именно за “чуждоезичен” филм е изключително пуста тази пролет, защото Академията просто не номинира трите най-добри чужди филма за годината, не само според мен, но и според 90% от световното пишещо братство. В тяхно присъствие надпреварата щеше да е много любопитна, но без бразилския “Град на бога” (определен като южноамериканският “Добри момчета”), “Говори с нея” на Алмодовар (след Бунюел и Саура това е живият класик на испанското кино) и “Необратимо” с Моника Белучи и Венсан Касел (определен от кино-иконата в журналистиката списание “Empire” за “най-трудният, най-провокативният, но един от най-интересните филми на годината”) усещането от повече от постно. Оригиналната песен ще е титаничен сблъсък между U2 и Еминем, който надмина себе си не само с “8 миля” .

Губещият за вечерта определено ще бъде “Пианистът” на Полански, за който от седемте номинации може да остане само спомена. Всеки Оскар в повече за първата тройка на Мирамакс ще означава победа на пряк съпреник и съответно намаляване на статуетките за “Чикаго”, “Часовете” или “Бандите на Ню Йорк”. В случай, че някой от тях “натовари кошницата”, то това ще е за сметка на някой от другите двама основни претенденти.

И за финал – гласувайте във вече традиционната анкета на WhyBG, годината е силна за световното кино …. Пък и белият екран продължава да ни привлича неудържимо.
От мен ваша Хуанита толкова …. Време за Оскари.

Juanita