четвъртък, 27 март 2003 г.

Нова Зеландия: ... И малко предистория

Всеки, който хвърли дори бегъл поглед на красотите на Нова Зеландия остава потресен от абсолютно уникалните гледки и пейзажи, от вечно цъфтящите и изумително разнообразни растителни видове, странните птици и насекоми и рано или късно започва да се рови из книгите, за да разбере защо, аджеба, всичко е толкова различно. Моите лични разследвания установиха следното:

Оказва се, че Нова Зеландия е част от първото парче суша, откъснало се от някогашния голям континент Гондвана. Много по-късно се е отцепила Австралия и още по-след това другите континенти. Резултатът от цялото това бързане е , че Нова Зеландия се е отдалечила най-много, като при това земята се раздробила и по-голямата част от нея потънала. Останали изолирани островчета с безподобна вулканична активност. На големия континент еволюцията на видовете продължила - след папратите, хвощовете и иглолистните растения се появили широколистните, след земноводните, влечугите и птиците се пръкнали млекопитаещите, а най-накрая и човеците, но на далечния вулканичен остров като в машина на времето оцелели само малка част праисторически видове, които в продължение на хилядолетия се старали да еволюират, но поради ограничения си брой и специфична среда не стигнали много далеч. Когато някъде около 10-ти век първите канута с полинезийци достигнали до зелените брегове на тази далечна земя, заварили девствен свят без нито едно плодно, кореноплодно или зърненодайно растение, но за сметка на това с гъмжащи от риба води и пълни с невиждани птици странни гори.

Със себе си хората донесли разни плодове, вероятно и ларви на насекоми, кучета и някои други дребни хищници, започнали да отглеждат и култивират едно кореноплодно растение, което днес се нарича кумара и в продължение на векове е било единствената им растителна храна , и така за първи път било нарушено екологичното равновесие в последния земен рай .А птиците били невиждани, защото при липсата на хищни бозайници напъните им да еволюират довели до появата на безкрили пернати. Много вкусни и абсолютно безпомощни. Хората веднага се заели с изтреблението им. Десетки уникални животински видове са изчезнали завинаги през следващите няколко века. Поради различни причини. Например, на едно малко островче, отдалечено по-навътре в океана живеел ендемичен вид безкрили птици /забравих им името, пък и няма значение - те вече не съществуват/. На островчето в по-цивилизованите времена построили фар, а пазачът на фара бил странен човек - живеел сам на острова с котарака си. Не знам какво е станало с пазача , обаче котаракът изял всичките уникални птици. До една. Птицата моа , пък, била изтребена още преди идването на белите хора.Има запазени само скелети по които учените са направили възстановка и може да се види в музеите. Голяма безкрила и приличаща на щраус. Според маорските легенди била много вкусна. На острова нямало по-голямо животно от нея. Пак според маорите, единият й крак само бил по-голям от висок човек ( а , пък, маорите са доста едри).

Другата ми любима поучителна история е за зайците. Всички знаем как в Австралия "зайците изяли хората" т.е. изяли пашата на овцете и разорили фермерите, защото се размножавали неконтролирано в свободната от хищници територия. Всички знаем също, че никой не се учи от историята. И абсолютно същото се случило и в Нова Зеландия. Правителството решило да вземе мерки срещу тази заешка напаст и обявило награда за всеки убит заек. Кампанията продължила няколко години, правителството изхарчило маса държавни пари, но не се постигнал никакъв напредък. Тогава парламентът назначил комисия да разследва причините. Те се оказали икономически - всеки фермер, отстрелващ зайци и получаващ пари за това тайно в задния си двор ги развъждал и после ги пускал на свобода, за да си осигури държавни дотации и в бъдеще.

Следващата мярка, която правителството взело, била да се внесат от Англия и Европа лисици, които по естествен начин да регулират заешката популация. Лисиците, обаче, както е известно още от детските книжки, хич не са глупави - защо да се трепят да гонят зайци, като могат почти без усилие да си ловят безкрили птици. И така безкрилите птици били почти напълно изтребени, оцелели са само някои видове на изолирани островчета, днес - резервати, а лисиците се превърнали в нова напаст за фермерите и били също подложени на изтребление. Не знам какво е станало със зайците, май всички са вдигнали ръце от тях, защото и до днес гъмжи от зайци из горите, по поляните, пътищата и дори в градовете.В напаст са се превърнали и опосумите, котките и дори кротки животни като елените. Наскоро се запознахме с един човек, който си изкарва прехраната като професионален ловец. Той разказа, че последната му работа била да убие стотици диви свине, които нападали храната в някаква ферма. Изобщо всяко внесено от континента животно тук се превръща в проблем и войната за поддържане на екологичното равновесие се води непрестанно с всевъзможни средства.

Много покъртителна е и историята на дървото каури. Когато първите заселници слезли на брега на северния остров, той бил гъсто обрасъл с невероятни гори от каури. Това е иглолистно дърво, което израства на височина над 50 метра, като долните му клони постоянно умират и падат и има листна корона само на върха. Гладкият дървесен ствол се оказал идеален за издълбаване на канута. В по-късни времена английските заселници открили, че дървесината на това растение не гние и започнали масово да го изсичат за целите на корабостроенето. Дори са го изгаряли, за да освободят място за пасища.Направените от каури неща са вечни. В Нова Зеландия има много къщи, яхти, мебели и домакински съдове от каури на по 200 години. Така и не са мръднали. Цената им днес е много висока не само заради трайността на дървесината - те са уникални, защото дървото каури е на изчезване. След като горите били напълно изсечени, намерили се хора, които да се загрижат за бъдещето и се опитали да отглеждат нови насаждения. Чак тогава разбрали, че това растение е много специално. Расте само на север от 39-я паралел на точно определена надморска височина, размножава се много рядко и трудно, защото, за да стигне до размножителна зрелост са му нужни 800 години. И аз като го прочетох за първи път помислих, че има печатна грешка. Изчезналите вече гори от каури са били на хиляди години. От оцелелите до днес дървета най-старото е на предполагаема възраст около 1500 години. В музеите, обаче , се пазят дървени плоскости, намерени в разни корабостроителници или на стари сечища, за които с помощта на радиоактивен въглерод е доказано, че са на 35 - 50 хил. години, а за едното даже пишеше, че е на 350 хил. години, но аз отказвам да го повярвам. Около всяко дърво има създаден резерват и продължават усилията за изкуственото им отглеждане, но дали ще дадат резултат ще се разбере след няколко века.

На изчезване е дори националния символ на Нова Зеландия - птицата киви. Тя според мен не е никаква птица, а си е направо едно природно недоразумение. Не само, че няма крила и не може да лети, но почти не вижда и дори перата й не са птичи, а повече приличат на косми. Оцеляла е по чудо малка популация на някакво островче и има отделни индивиди по зоопарковете.

Може би за това, просто за всеки случай, новозеландците са си избрали и друг национален символ - Сребърната папрат. Това е едно праисторически изглеждащо дърво с черен полуизгнил ствол и много елегантна зелена корона на върха от папратови листа. На мен ми се вижда много по-стилно от някаква тромава кафеникава перната животинка, уж птица.

Bella

Нова Зеландия: Малко история

В Нова Зеландия историята е наистина малко. Започва някъде след X век с идването на мистериозните островитяни - предци на маорите (така се нарича местното население) и после няколко века не се случва нищо, докато не дошли англичаните. Всъщност холандецът Абел Тасман пръв "открива" Южния остров през XVII век, но маорите се проявили като много войнствено племе, убили част от хората му, пък и се оказало,че това не е митичният южен континент, който търсел, а само остров, така че веднага го нарекъл Nieuw Zeeland на името на холандската островна провинция Zeeland и го напуснал завинаги.

Чак след един век британецът Джеймс Кук , търсейки същия този още неоткрит континент в Тихия океан попаднал на северния бряг на Северния остров. Този път маорите били дружелюбни и островът бил обявен за британско владение. Следват години на зверска експлоатация на природните ресурси. Избиване на китове и тюлени в невиждани мащаби за китова мас и тюленови кожи, изсичане и дори изгаряне на цели гори от уникални дървесни видове за корабостроене или само за да се освободи обработваема площ.

Мястото било населено основно от рибари и избягали от Австралия затворници (по онова време населението на Австралия е било предимно от депортирани британски затворници) и си спечелило световна слава като Адската дупка на Пасифика.

Със себе си англичаните донесли болести, алкохол и огнестрелно оръжие. И трите се оказали еднакво пагубни за местното население. Благодарение на ниската цена на оръжието (можело да продадеш на глупавите бели хора един никому ненужен малък остров за цели два мускета (или за бутилка вино)) едно от местните племена, обитаващо Северния остров, унищожило в междуплеменни войни (поне така твърдят англичаните) почти цялото останало население на острова, който поради мекия си климат бил по-гъсто населеният от двата. Така само за няколко десетки години местното население било сведено буквално до една шепа хора. Чак през 20 век благодарение на цивилизационни придобивки като медицинско обслужване, разнообразна храна и строги закони срещу канибализма броят на маорите нараснал и сега са над 300 хил.

Към края на XIX век на Южния остров открили злато и то предопределило бъдещето на това забравено от Бога място. Започнали да прииждат на тълпи заселници, а с тях дошла и цивилизацията. Построили пътища , мостове, пристанища, обезлесили огромни площи, създали ферми за овце и плантации, като купували земята от маорите за дребни пари. По някое време станало ясно, че се е получило малко недоразумение. Маорите не били достигнали в своето еволюционно развитие до идеята за лична собственост и когато белите хора им предложили сделка те я приели без да вникват в същността й. Оказало се, че всеки маор смята земята за колективна собственост и се чувства свободен да я продаде от свое име, но не и от името на сънародниците си. Т.е. за всяко парче земя трябвало да се плати на всеки жител на острова. Освен това имало свещени места, върху които имало наложено табу и те не можели да се купуват. Разбира се, последвали кръвопролития, но в крайна сметка англичаните принудили маорите да излъчат свои представители, с които да се пазарят и на които повторно да се плати, но срещу подпис върху договор, за който впоследствие се оказало, че маорите пак не са разбрали правилно, този път защото текстът на маорски и на английски бил /умишлено?!/ различен (И как да го разберат, като в техния език няма никакви юридически термини и преводачът е трябвало да борави с понятия като "сянката на земята" или " домът на Богинята-Майка"!)
И до ден днешен има маорско движение, изискващо собствеността на земята да се върне на коренните жители, но това е само теоретична постановка, тъй като многобройните смесени бракове са довели дотам , че половин милион души претендират да са с маорски произход. Всъщност някои от свещените места са запазени като резервати и са частна маорска собственост и днес.

Но, да се върнем на историята - освен златотърсачи, китоловци, избягали затворници и всякакви асоциални типове към този девствен свят се устремили много мисионери, учени, идеалисти, които не намирали мястото си в дивата джунгла на капитализма , търсачи на приключения и романтици, вярващи в съществуването на земен рай. Всеки от тях положил много усилия да реализира мечтите си и , макар че те били доста разнопосочни, за разлика от колата на орела, рака и щуката тукашната кола се придвижвала по малко нанякъде. В началото на XX век Нова Зеландия вече имала нова слава - на място , където се провеждат невиждани социални експерименти. Това от своя страна довело нови тълпи от идеалисти и романтици и нови социални промени. Повод за национална гордост е фактът, че Нова Зеландия е първата страна в света, разрешила на жените да гласуват. Освен това страната е сред първите , въвели безплатно медицинско обслужване, образование , социални помощи, пенсии по инвалидност и старост . Също така много се гордеят с факта, че са безкласово общество. За един българин това не е кой знае какво, но за англичаните с техните класови предразсъдъци, възпитание и традиции е велико постижение.

А, пропуснах да спомена, че след Втората световна война, в която участва и дава много жертви (както и в Първата) Нова Зеландия прекъсва окончателното връзката с "Родината -майка" и от 47-ма година е независима държава, член на Британската общност, което означава , че рожденият ден на Британската кралица се празнува като национален празник и за нея има специален резбован трон в Парламента, но това е всичко. В резултат на имиграционната политика на правителството през последните десетилетия тук са се преселили по различно време големи групи холандци, островитяни от Полинезия, източно и западноевропейци, китайци, индийци, корейци, бели южноафриканци, а напоследък и много хонгконгци. Така че местните, макар и в най-голяма степен с английски произход, не се смятат за англичани. Те имат различна националност, с която много се гордеят и сами си викат "киви"-та, по името на националния символ - безкрилата птица киви. Официалните езици са два - английски и маорски, а социалният строй , според мен, (не съм гледала какво пише в учебниците) си е истински социализъм, ама съвсем по нашенски, както го помним от близкото минало на България. Единствената разлика е в частната собственост върху земята и частният дребен бизнес. Монополът (държавен и частен) в почти всички сфери оказва пагубното си влияние върху качеството на стоките и услугите. Социалният комфорт отнема амбициите на хората - тук малцина учат или полагат изобщо някакви усилия да надскочат средата си. Стресът е абсолютно непознато явление, изключение правят , може би, само жителите на много големите градове( те са само пет в цялата страна). Хората са добродетелни и наивни като деца и всички много се стараят да са "зелени" т. е. да живеят здравословно и същевременно да опазват околната среда.

Много са популярни доброволните организации - това също е начин да бъдеш "зелен".Например, има доброволна пожарна служба и тя почти всеки ден участва в разни спасителни и тежки ремонтни работи по пътищата (заради постоянните дъждове има много свлачища), освен, че гаси пожари. Училищата много разчитат на доброволното участие на родители в многото екскурзии, състезания и акции за набиране на средства. От няколко седмици чета в местния вестник, че в Окланд е станал много популярен т.нар "пешеходен ученически автобус" - ще рече , че двама възрастни - доброволци , облечени със специални дрехи , шапки и прочие се движат всяка сутрин и следобед по определен маршрут към и от училището и водят децата строени помежду им.Такива " автобусни" линии има вече много за различни училища. Така се избягвала емисията на вредни газове от дизеловите двигатели и децата растяли по-здрави и силни от ходенето. Има всевъзможни доброволни организации за грижи за животните - За Защита На Животните От Насилие, За Спасяване На Китовете, За Защита на Живота Във Водата, За Защита На Изчезващите Видове, За Защита На Патиците, Които Си Пресичат, Където Им Падне /това последното е шега , но глобите за сгазена патица съвсем не са шеговити/. От всеки се очаква да се включи в някаква доброволна акция за благото на обществото и хората масово го правят. Вестниците са пълни с обяви за работа от сорта "Търсим доброволец за подлепване на книги в библиотеката", "Търсят се доброволци за гледане на стари хора" и прочие. Доброволни са дори спасителните служби по плажовете.

С две думи - ако някой иска да види развит социализъм в действие , като от утопичен роман, да се разходи до Нова Зеландия. Всички тук се оплакват , че животът бил скучен. Ами, така е - раят е скучен. Аз горещо препоръчвам на всички, които искат да живеят интересно , да се разходят до една малка източноевропейска страна на западния бряг на Черно море. Екшънът е гарантиран.

Bella

Кафе от Германия

КАФЕ
лека фея на страстта
кафеена
кафез с екзотика
във който времето
куфее
КЕФ Е
да се топиш
да се превръщаш
бавно ти самият
във утайка от
КАФЕ

Жената си живеела съвсем сама в оня родопски градец. То градец, градец, ама си бил чисто село. Къщички с прекопани дворчета, из които хаотично стърчал по някой и друг корен зарзават, и разкаляни, миришещи на обор и старо спокойствие, улички. По тях важно и методично кълвяли пилци чак до късна есен – когато ги брояли с наточени ножове - като в поговорката. Имало и махленски бакалнички, неналапани от никоя търговска верига, и в чиито търбуси - учудващо за малкия им размер, всичко се намирало. Хорските истории денем припкали по припечните места, а вечер се гушели в кръчмите и по здрачните ъгли на дворчетата – защото тя, историята на всеки, по право си принадлежала на градчето и никой не можел да я затваря и да си я пази само за себе си.
Та, мъжът на жената си бил отишъл отдавна от по-лошия свят, понеже мъжете, знаете, трупат повечко амбиции, а синът се запилял по оная пуста Германия и там се оженил, ама за истинска германка. То чунким има значение, като е истинска германка, така казвала жената де, като разбрала. Тя си била свикнала с пейзажа, с въздуха, с комшиите и с лепкавото им любопитство, и не се интересувала много от това какво става извън шепата преплетени като в родопска престилка сокаци и извезаните помежду тях четвъртити фигури на къщите (за аромата им - вж.по-горе). Живеела си пестеливо, без патос и младежки хормони, с оня ритъм, който се удава виртуозно на възрастните хора доплували до бреговете на посткомунистическия преход. Умеела да си доставя малки удоволствия в ежедневието – да сипе помията на животните сутрин, да си купи хляб и да поговори с бакалина, на който единият син също бил някъде по държави и градове с патагонски имена, да придремва следобед на един хълбок на любимото твърдо миндерче, и особено се стараела да не си пропусне сериала в 5 следобед.
Синът се обаждал рядко, казвал че е добре, а снахата пращала на свекърва си, която така и не познавала, по-някоя и друга дреболия в колет – кафенце, бисквити, кърпа за глава например, и ей такива полезни неща. Не че кой знае какъв възторг доставяли тези работи на жената, но тя обичала да кани комшийките си по време на църковни празници особено, и да ги черпи с кафе и сладки, та да си побъбрят и припомнят големите, заглъхващи като ехо спомени в малкия живот. Събирали се те, опитвали кафенцето, опитвали сладките, цъкали с език, казвали, че вътре има това и това, ама сигурно и от това, щото пък миришели на такова, и изобщо имали усещането за някакво особено екзотично съзаклятие.
Колетите идвали веднъж в годината - обикновено за Коледа, или - по-рядко - за Великден. Германката пускала и по някоя лъскава картичка вътре, с надпис, там, на нейния си език, а синът дори не винаги се сещал да драсне по един-два реда на майка си – не обичал да пише човека.
Абе, с две думи нищо особено, съдба като хиляди, хиляди други балкански съдби, ама сега ще видите че не съвсем, щото той, синът де, взел че изведнъж умрял. Случило се, както на всеки може да се случи, понеже и на тези дето са в сресаната чужбина, и на тях понякога се случвали внезапни случки, макар че там тяхното здравеопазване и грижа за човека, нали знаете, уж добре уредено, както беше при нас, преди да тръгнем да ставаме като тях (то тука малко се получи каламбур, но си е баш така). И той, като умрял човека, естествено не можел да се обади на майка си, да каже че е умрял, а пък германката не знаела бъкел български, щото те в техните училища, ама изобщо не учели български. Тогава снахата взела мъдрото и хуманитарно решение (немците открай време си падали по хуманитарните решения и по хуманитарните мисии) да кремира своя съпруг и да изпрати кутията с праха му в колет на родната му майка, та тя да си го жална ожали и погребе, както си му е редът. Направила тя каквото решила и през цялото време имала усещането, че прави нещо много добро, и от това ú било леко и спокойно, само че по немски леко и спокойно.
А нашата жена, майката де, като получила пратката, естествено, пак събрала комшийки и приятелки на актуална раздумка, сварила кафе от новия колет, само дето германката не пращала въобще такъв артикул този път. Вярно, поучудили се всички, че този път кафето от Германията, имало странен вкус и не се разтваряло както друг път, но кой ги знае там какви щуротии пият сега младите, така казали.
Но като си помислиш, приятелю, не е чак толкова откачена историята, нали? То, като отстраниш символиката (според едни -добра, според други - лоша), я претегли фактите - нима има значение, кое къде отива - нали във Вселената нищо не се губи. И кафето, и Човека, и Хаоса са си все Божии работи, а в тях няма нищо случайно.

Иво Георгиев

вторник, 25 март 2003 г.

Полюции по първа пролет a.k.a Оскари по Канал 1

Прибирам се в къщи с вид на защитник на Мосул по първа пролет. Кротко се олюлявам в коридора и силно се надявам съпругата ми по-бързо да отключи вратата на апартамента за да се потопя под завивките и да сънувам как Харисън Форд извиква “And the winner is …. Martin Scorcese”.
27 часа си мечтая само и единствено за сън след като цялата предишна вечер будувах. Но не би.

Пускам телевизора и се сещам, че Канал 1 ще предава Оскарите за сънливите български зрители или просто за тези, които не се интересуват от кино или пък просто за ... целокупния български народ.

Какво виждам на екрана?.
Полюции по първа пролет.

Преди няколко години по затъмнение всички български горди притежатели на Тринитрон-и успяха сами да преценят дали техният телевизор е бляк-или-хай-бляк. Всички които ме познават знаят, че наистина си падам по качествена картина и звук, но “снощното оскаро-раздаване по Канал 1” направо ме разби. Имах чувството, че съм си купил жълт-трон.
Та да ги захващам един по един.

Не знам откъде бяха взели сигнала, но толкова “жълт цвет” на едно място не съм виждал от последните парламентарни избори. На този фон Никол Кидмън с иначе стилната си черна рокля и грим и русо излъчване изглеждаше като амазонка болна от жълтеница. Качеството на сигнала беше като от токущо ремастерирани стари ленти.

Подборката на наградите, които Канал 1 обикновено пуска, съдържа почти винаги големите отличия. Но не и този път. Страшно интересно е да не видиш Оскар-ът за главна мъжка роля, но да видиш Броуди да се разкарва със златната статуетка в ръка и да се присъединява към старите лауреати. Какво пък толкова, грешка при монтажа. Ами по тази логика можеше и Оскар за най-добър филм да пропуснат. Добре, че е в края на програмата.

Преводът обаче този път надмина себе си. Страхотия. Даже и иначе адски консервативните и безкрайни поддръжници на немския си език немци спряха да превеждат през последните 4-5 години. Но ние не. Всеки трябва да направи някой леф-ф-ф. Че и трима си бяха взели в студиото. Сакън да ни са уморът от толкоз превод. То всички други преводачи от английски “война превеждат”. Искам само едно да обясна на националната медия. Тази велика практика да се коментират десет вида неща (примерно спорт) я измислихме ние. Пък и какъв е проблемът – “Завършил съм хандбал във ВИФ. Щом е игра с топка, защо да не коментирам и футбол, баскетбол, волейбол и т.н. Пък и хандбалът се играе с ръце. Значи и бокс можем да включим в тази връзка, защото и той се играе с ръце. Пък и футболът се играе с крака, защо и лека атлетика да не коментирам. Другият начин е във връзка с хобито ми. Ама аз и скиор съм бил на времето. Защо да не коментирам и ски”. Та така се завърта кръговрата да се коментира нещо, което не се разбира. А и все още не съм виждал Алберто Томба да коментира футбол по Rai Uno или Бекенбауер и Ники Лауда да коментират биатлон по ARD или Елмар Библ да коментира вместо Оскари военните действия в Ирак.

Защо ли ви говоря всичко това?.
Снощи беше върхът.
Преводачите трудно разпознаваха “главните герои”, освен ако не са от последните 10 години. Стигна се до такива гафове легендата на 40-те Оливия де Хавиланд, носителка на два Оскара (участвала в “Отнесени от вихъра”), да бъде анонсирана като Оливия де Валиън. Явно на нашите коментатори им трябва текст като на караоке, та да нямат проблеми. Не ми се говори за кашлянето и бухукането в студиото. Да не би пясъчна буря да се бе извила над Сан Стефано?. Или химическа атака.

И стигам до най-атрактивния, а именно “специалистът” Грозев, който вече е и професор. По какво бе? Може би по кино. Ако е така сигурно другарят Грозев е първият професор по кино в света и кой е университетът, който може да си позволи такъв корифей. То Лий Страсбърг и Стела Адлър не станаха професори и никога не си помислиха да си сложат такава абревиатура, но при нас нямаш грижи, щото ти си знаеш и тебе ни те требе жокер. Другарят Грозев, явно опиянен от възможността да се появи след дълги години липса по националната медия, го отдаде на “стари заучени спомени” от ранга на “бих казал, че филмът е на много високо професионално равнище” (това другарю Грозев правенето на кино е отдавна работа, сиреч професия) или “парадоксалността в творчеството на Алмодовар” или “бих казал една заслужена награда” или дълбоки разсъждения на тема “колко велико е холивудското кино”.
Страхотно бе другарю!. Тебе не ти требе и да гледаш.

Още си спомням 80-те години, когато харчеше държавни пари до Кан, Берлин и Карлови Вари и обобщаваше фестивалите с типичните си фрази “както всяка година фестивалът в Кан не предложи нищо ново, а американските продукции не на бяха ниво. Особено впечатление в извънконкурсната програма направи съветският филм еди-койси”. А на цяла Бългаия й требеше жокер, а не акъл какво да не гледа.
Как така сега изведнъж много ти хареса Холивуд?.
Не искам да си спомням и как с трепет очаквах да свърши “десетминутката на Грозев” преди “Десета муза”, която беше като трактат по философия и опит да се обясни на нас простосмъртните, които не са ходили до Кан, за какво всъщност става дума във филмите на Куросава, Бергман или Бунюел.

Похвално е старанието на Канала да представя Оскарите само вечер след тяхното раздаване, ама другари и другарки един призив и от мен “пооправете звука и картината, вкарайте субтитри и изгонете търговците от храма”. Киното няма нужда от обяснение. Всеки си го разбира по свой начин. Другото е коментар, който не обвързва никого.
Както бяха и тези редове от моя милост, която не е професор по кино а прост фен или д.д.к на киното Carlos (за кратко Juanita по ирония на съдбата).

Carlos

понеделник, 24 март 2003 г.

OSCAR Time

Време е.
Измина още една филмова година.
Пак е последната неделя на месец март, когато традиционно светът затаява дъх в очакване на поредните късчета слава, които ще бъдат раздадени за втора поредна година в Кодак Тиатър.

На пръв поглед всичко изглежда нормално – изключителни мерки за сигурност, снайперисти, лимузини с тъмни стъкла, журналистическа суматоха. Но тази година и снайперистите и картите със секретен достъп са в повече, защото за целия останал свят е War Time, а не Oscar Time. Войната, която киното толкова много обича като изразно средство и възможност за спечелване на златната статуетка. Същата тази война, която ни донесе шедьоври от ранга на “Апокалипсис сега” и “Взвод”, “Война и мир” и “Животът е прекрасен”. Сега войната не е на бялото платно, а в неговия малък телевизионен вариант на мониторите на целия свят, който едва ли ще се заинтересува от Оскарите, така както те винаги са го заслужавали.

Заради войната първите съобщения са, че в случай на важни новини от Ирак същите ще вървят на телевизионните ни монитори. Пак заради нея Джордж Клуни и Уил Смит определено ще пропуснат събитието. Полански го пропуска поради проблеми със съдебните власти. Академията ще направи най-големия пропуск в историята си ако присъди Оскар на Боно, защото едва ли ирландецът ще изпълни негласната забрана да не се произнасят антивоенни речи. Най-нормалното нещо, което академията можеше да направи е да отмени събитието, но това не се е случвало в цялата история на наградите. Вярно, че са били забавяни или отлагани (при атентата срещу Рейгън), че са били арена на публични откази (Брандо през 1972), но като чели изходът бе събитието да бъде отложено.

Но не би. Когато си започнал война за 100 милиарда долара, не можеш да си позволиш да отложиш събитие, което иначе щеше да ти струва единствено ….75 милиона долара загуба.

Както и да е. Време е. 75 години стигат.

Червеният килим е разпънат, но тази година липсват традиционните интервюти, суета и показност, за сметка на охранителните камери и големи едри батковци с черни очила и слушалки в ушите. Малко приказки с Рене Зелуегър, Даян Лейн, Холи Бери, Джулиан Мур, половинчасово превю и толкоз.

Затова се пренасяме директно в Кодак Тиатър и неизменното интро на Стив Мартин, което не бе нищо особено, ……. а Оскар за най-добър филм се присъжда на “Чикаго”. Поне така ни съобщиха Кърк и Майкъл Дъглас. Часът е 07.00 и е време за работа.

Oscar тайм-ът свърши, паля колата и се отправям покрай солниците по пътя към Сарафово.

Welcome to the War Zone.
Loose Yourself.
Няма Майтап Еминем Е Носител На ОСКАР



А какво всъщност се случи през последните три часа и половина.

Акцентите на шоуто:

Сълзите на Крис Купър започнаха първи след като заслужено спечели приза за най-добра второстепенна мъжка роля и пое приза от Дженифър Конъли, както и призива за мир. Дали наистина актьорите са хора, които могат да бъдат инструктирани?.

Еднаквите като вид твърде-бременната Катрин Зета-Джоунс и не-бременната Куин Латифа изпълниха страхотна версия на “Move On”.
И започнаха сълзите на Катрин след като шотландецът Шон Конъри произнесе простичко първото име на родената в Суонзи съпруга на Майкъл Дъглас. Фамилията “Дъглас” вече има Оскар и по женска линия.

“Ако Фрида беше жива и беше тук, тя щеше да бъде на наша страна, против войната” - това бе изречено от испанеца Бернал от хита “Y Tu Mama Tambien” по повод на анонса на оригиналната песен на бразилската легенда Каетано Велосо “Burn It Blue”. Кой пуска европейци на американско шоу да им развалят празника.

Но бяха пропуснали в залата и Майкъл Мур, чиято 45-секундна реч беше определено политическа, обвинявайки Буш, че времето му е изтекло и че води войната по чисто фетишистки подбуди. Дюдюкания, ръкопляскания, Мур никога не е бил от лесните. Момент от който организаторите най-много са се опасявали.

Но не и от моменти като тези:

Ейдриън Броуди се нахвърли в прегръдките на Холи Бери и узакони една от най-големите подигравки в историята на киното (лично мнение), но и една от най-добрите речи по приемане на наградата Оскар в цялата й история (лично мнение). За втори път само в рамките на няколко години академията отличи роля на актьор, превъплътил се в пианист. Не станаха ли Оскар-ите твърде еднотипни?

“Ръсел Кроу ми каза, като се качиш там горе не плачи, а аз го правя” – така започна Никол Кидмън с така лелеяната златна статуетка в ръка. Останалото бяха сълзи и …. се надявам да го видите по Канал 1 на 24.03.2003 година някъде след новините.

И ето го моментът на вечерта – Мартин Скорсезе. Не, никога. Академията за разлика от всички други не обича Скорсезе. Носител на наградата за най-добър режисьор е Роман Полански.


Победителите:

При анимираните филми за голяма изненада спечели японския “Spirited Away” за сметка на “Ice Age”. Сценографията намери признанието на Джон Майри за “Чикаго”. Най-добър “шивач” на годината е Колин Атууд отново за “Чикаго”. Беатрис де Алба грабна приза при гримьорите за “Фрида”, от което най-доволна остана Салма Хайек. Успехът за “Фрида” е още по-значителен, ако приемем факта, че това е може би първият Оскар в тази категория, даден на филм с бюджет от 12 милиона долара, като се има предвид, че това е категорията на богатите студия. Оригиналната музика също бе спечелена от “Фрида” и Елиът Голдентал. Най-добър чуждоезичен филм е немският “Някъде в Африка”, като след повече от 20 години Оскар-ът се завръща в Германия. От това най-недоволна остана Салма Хайек, която очакваше да връчи наградата на мексиканската продукция “Грехът на отец Амаро”. Звуковите и визуалните ефекти бяха спечелени от “Властелинът на пръстените: Двете кули”, докато Оскар-ите за звук и монтаж спечели “Чикаго”. Най-добър пълнометражен документален филм е както всички очаквахме изследването на Майкъл Мур. Операторският приз отиде заслужено при Конрад Хол посмъртно. Оскар за цялостно творчество отиде при номинирания седем пъти Питър О’ Тул. Адаптираният сценарий бе спечелен от “Пианистът”, а оригиналният му събрат посети за втори път колекцията на Педро Алмодовар за “Говори с нея”.


А ето и наградите на WhyBG за вечерта:

Най-голям Селянин на годината: Дензъл Уошингтън, който беше толкова брадясъл, че все едно се връщаще от мисия в Басра.

Най-добър Женски Английски език на годината: Салма Хайек, чийто английски разбира единствено и само …. Едуард Нортън.

Най-добър Мъжки Английски език на годината: Арнолд Шварценегер. Ако някой успее да преведе израза Ceremony mit Taste, моля да заповяда.

Най-добри Мъжки и Женски Мечки на годината: Кати Бейтс и Куин Латифа, които щедро разливаха плът по екрана, както и президентът на Мирамакс Харви Уайнстийн.

Най-добре Изложени Предна и Задна Част на годината: Кой друг ако не Дженифър Лопес (хората посещават такива събития и заради нея).

Най-Неудобна Рокля на вечерта – тази на Никол Кидмън. Един съвет към “шивача”- “Като знаете, че ще трябва да държи Оскар в тази ръка, там ли се слагат презрамките бе аланкоолу”.


В крайна сметка:

Мечтаната вечер на “Чикаго” с 6 статуетки за сметка на “Часовете” и “Бандите на Ню Йорк”. Академията за пореден път предпочете по-лекото и по-захаросано произведение вместо сериозните творби. С фронт-рънър като “Мулен Руж” зад гърба си (но в значително по алтернативен вариант) “Чикаго” просто обра урожая на посятото от Баз Лурман през 2002 година. В тази връзка бих добавил едно изречение на авторитетното английско списание “Empire” – “Чикаго е добър филм, но 13 номинации за една адаптация на британски мюзикъл. Айде моля Ви се!”. Явно след последните няколко “разпръснати” години академията предпочете да си гласува на кило, както беше в миналото.

Освен мюзикъла доволни могат да бъдат “Пианистът”, “Фрида” и “Властелинът на пръстените: Двете кули”, докато “Часовете” и особено “Бандите на Ню Йорк” са победените на вечерта.

В крайна сметка това беше най-странната церемония на наградите “Оскар”, която съм гледал в целия ми активен целулоиден живот. Постна церемония с изключение на Броуди, академията щедро раздаде Оскари по време на война на средностатистически мюзикъл, главната мъжка роля се даде на военен филм пренебрегвайки страхотните изпълнения на Даниел Дей-Луис и Джак Никълсън, а в същото време бе отличен Еминем и се отдаде дължимото за минали периоди на Кидмън и О’ Тул, като и четирите актьорски Оскара посещават за първи път своите притежатели. Не мислите ли, че има нещо сбъркано, при положение, че няма филмов критик в света който да не харесва “Часовете” и “Бандите на Ню Йорк”?. Последният ще остане в историята като единственият филм с 10 номинации, но без нито една награда. Гениите никога не ги разбират.

Carlos

петък, 21 март 2003 г.

Естраден присмех

Естраден присмех,
хаос и
зимен съсек.
Ограбил себе си
човек отива, откъсва се
и пак се връща
към точката
на свойта същност.

Разпръсква негативни
люспи,
Отърсва се от
книжен прах
Развихрил бич
за властна поза,
изплисква киселинна злоба
на мъстител.

Зъбни дискове във ход
прегризват със скърцащ звук
и в ежедневен ритъм
проблясък,
разум и
сърдечност,
загърнати в разкош.

Върви! Да. Там ще
достигнеш върха на
пирамидата от
кухи дрънкащи консерви.

Миа Николова

четвъртък, 20 март 2003 г.

Мейк лов, нот риболов! *

* Графити от неизвестен автор на стената на софийска сграда.

Всъщност какво ни засяга. От София до Багдад са към 2000 километра. Дет се вика даже и да се прицелят точно иракчаните и да ни пушнат една от прословутите си ракети, които, апропо, никой така и не е видял с очите си, пак няма да фръкне до покривите на Горна баня. Географската отдалеченост, обаче, не попречи на баба Миронка от долния етаж, пенсионерка последен сезон, преживяла Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората Световни, да си изреже старателно списъка с хранителни и медицински продукти първа необходимост от вестник “Труд” и да се юрне по магазините да се запасява. Жената е обръгнала на военни конфликти. Преживя сриването на шкафа с кристалите, когато син ни се качи да рови дали не сме му скрили шоколада на най-горния рафт. Оцеля при срутването на част от тавана, подгизнал когато дъщерята реши да си направи басейн и изля пет кофи вода на пода в хола, докато ние невинно дремехме в съседната стая една тиха неделя. По едно време нервите на баба Миронка не издържаха. Изнесе се на палатков лагер пред блока и подаде молба в общината да получи статут на бежанец. Издържа само два дни, бомбардирана непрекъснато от хартиени самолети и найлоново-водни бомбички.

Пацифстичните стремления на нацията се изчерпаха с протеста на бургазлии, на които не че им пука за Ирак, позицията на Щатите и световния мир, а просто се безпокоят да не пострада бизнеса с туристите този сезон. Група войнстващи таксиджии, продавачи от кварталния пазар и охранители на клона на местната банка обявиха, че заминават доброволци на страната на Саддам. Същите редовно сънуват, че имат харем и изповядват веруюто, че жената трябва да си знае двете основни задължения - да ражда и да реже салата. Съчувствието им към иракчаните, естествено, няма нищо общо с любовта им към домашната шльоковица и тлъстите свински пържоли.

Конфликтът беше отразен от училищния вестник на децата ни така: “Широкоплещестото богаташко синче - отличник, комсомолец и бейзболист, ошамари цигането, което седи на кацата с нефта и му пречи на търговията. След побоя в джоба на цигането са намерени една шепа пиратки.”

Nadie

четвъртък, 13 март 2003 г.

ОСКАРИАДА 2003 (Година трета за WhyBG) - Част II

Оскар за най-добра мъжка роля”

Номинации:

Никълъс Кейдж за “Адаптация”
Даниел Дей-Луис за “Бандите на Ню Йорк”
Майкъл Кейн за “Тихият американец”
Ейдриън Броуди за “Пианистът”
Джак Никълсън за “За Шмидт”

Най-големите аутсайдери в тази категория са Ейдриън Броуди и Майкъл Кейн. Броуди никога не е печелил отличието, а Кейн бе признат преди три години за поддържащата си роля в “Правилата на дома”. Никълъс Кейдж има недостатъка, че комедийните роли изключително рядко са печелили благословията на академията, освен когато става дума за …. Джак Никълсън и последния му засега Оскар за “Колкото толкова”. В крайна сметка Джак Никълсън с неговата 13-та номинация срещу Даниъл Дей-Луис или втори за Луис срещу легендарен четвърти за Никълсън. Ако академията отличи Никълсън то това ще го превърне в жива легенда и ако предположим, че Джак неминуемо ще получи Оскар за цялостно творчество, то те могат да бъдат пет. Колкото и да ми се иска, силно се съмнявам.

За какво всъщност номинираха за 13-ти път Джак Никълсън и кой е Уорът Р. Шмидт. Той е застрахователен агент, който след пенсионирането си се подготвя да извърви пътя до …. Гроба. След смъртта на съпругата му, той вече е готов да направи това, но …. Основното му занимание докато спонсорира африканче по пощата е да осуети женитбата на дъщеря си с доказан нещастник. Много дълго журналистическата гилдия се двоуми в коя категория на Златните глобуси да номинира тази черна драма/комедия на кризата на третата възраст на средната класа на Америка.

Срещу това превъплъщение на Никълсън се изправя лудостта и жестокостта на Бил The Butcher на Даниъл Дей-Луис, който вече е прегръщал тази статуетка за “Моят ляв крак”. Изключително талантливият актьор, когото помним и с “В името на отца” и “Боксьорът” се срещна за втори път със Скорсезе след “Невинни години”. Пет години след последната си роля в киното Луис просто открадна филма от изключителния актьорски ансамбъл на “бандите”, в ролята, която е писана за не кого да е Робърт Де Ниро. Изключителна роля. Ще оценят ли за втора поредна година академиците жестокостта, след като през миналата година оцениха най-високо ченгето Алонсо на Дензъл Уошингтън.

Какво ни липсва?
Критиката в цял свят отбеляза изпълненията на Робин Уилямс в “Снимка за един час” и комика Адам Сандлър.
Прогноза на Juanita за WhyBG:
Джак Никълсън за “За Шмидт” (50% победител),
Даниъл Дей-Луис за “Бандите на Ню Йорк” (50% победител) .


Оскар за най-добра женска роля”

Номинации:

Салма Хайек за “Фрида”
Джулиан Мур за “Далеч от небето”
Никол Кидмън за “Часовете”
Рене Зелуегър за “Чикаго”
Даян Лейн за “Изневяра”

Скорсезе трябваше да спечели отдавна, така както Никол Кидмън трябваше да спечели миналата година за "Мулен Руж". Сега е нейното време и ролята, която тя смяташе да откаже предвид развода си с Том Круз, ще и донесе Оскар. С изкуствен нос и превъплъщавайки се в писателката Вирджиния Улф - Кидмън е на път да достигне върха. За мен въпреки пристрастията на критиката към Зелуегър (втора номинация след тази за “Дневникът на Бриджит Джоунс”) най-сериозната конкуренция на Кидмън е Мур със страхотната си роля в инидипендънт-откритието на Focus Features “Далеч от небето”. Колкото и абсурдно да звучи най-големият недостатък на драмата от 50-те и Мур е миналогодишният Оскар на Холи Бери за “Балът на чудовището”. Връзката на черна жена с бял мъж на зряла възраст донесе на Бери Оскар. Връзката на бяла жена в зряла възраст с черен мъж ще донесе ли Оскар на Мур. Не забравяйте, че Мур е номинирана и за поддържаща роля и то точно за “Часовете” с Кидмън. Преди две години Содърбърг се възползва от това и спечели, но дали академията ще повтори това упражнение за втори път.

Самото появяване сред номинираните на Лейн и доскорошната мексиканска лолитка Хайек е вече голям успех, а и колко от Вас са чели нещо за историята на Фрида Кало – бисексуална художничка, катастрофи, пробити вагини, мустаци, автопортрети, легенда на Мексико, един от първите пропагандатори на комунизма в Латинска Америка, почитателка на Троцки и … т.н. Кало на Хайек бе нейният Рубикон през последните две години, както като продукция, така и като лична борба с Дженифър Лопес и Мадона (основни претендентки за продукцията, която е била замислена преди 5 години). Въпреки 12-милионния си бюджет (ако прочетем имената на актьорите е почти невъзможно да си помислим, че филмът е излязъл на бял екран) “Фрида” е едно от приятните изключение на тези Оскар-и с шестте си номинации и радушния прием на критиката.

Какво ни липсва?
Ами май-всички са тук.
Прогноза на Juanita за WhyBG:
Никол Кидмън за “Часовете” (100% победител) .


Оскар за най-добра поддържаща женска роля”

Номинации:

Куин Латифа за “Чикаго”
Джулиан Мур за “Часовете”
Кати Бейтс за “За Шмидт”
Катрин Зета-Джоунс за “Чикаго”
Мерил Стрийп за “Адаптация”

Категориите за поддържаща роля винаги са поднасяли най-много изненади. Тук фаворитките са Мерил Стрийп (която също участва в “Часовете”) и отново Джулиан Мур, Това е 13 номинация за Стрийп, изравнен рекорд на Катрин Хепбърн, която все още държи рекорда за всички времена с четирите си златни статуетки. Присъствието на Куин Латифа и Катрин Зета-Джоунс за един и същ филм винаги носи със себе си риска и двете да останат излъгани. И ако Зета-Джоунс спечели достатъчно от наградите на критиката (поделени със Стрийп), то бившата рапърка Куин Латифа се появява за пръв път сред призьорите. Дали това не е нейният миг като абсолютен аутсайдер до момента. В същата позиция е и Кати Бейтс, която вече е прегръщала Оскар за ролята си в “Мизъри”. Нейният основен проблем е прекаленото внимание, което се обръща на Джак Никълсън, докато нейното участие във филма остава в сянка. Оспорвана категория с възможности за изненада, но въпреки това Мерил Стрийп е с едни гърди напред.

Какво ни липсва?
Саманта Мортън за ролята си в “Специален доклад”
Прогноза на Juanita за WhyBG:
Мерил Стрийп за “Адаптация” (80% победител) ,
Катрин Зета-Джоунс (15% победител) и
Джулиан Мур за “Часовете” (5% победител) .


Оскар за най-добра поддържаща мъжка роля”

Номинации:

Джон С. Райли за “Чикаго”
Ед Харис за “Часовете”
Пол Нюмън за “Път към отмъщение”
Кристофър Уокън за “Хвани ме ако можеш”
Крис Купър за “Адаптация”

Категорията за изненади.
Тук всеки освен Джон С. Райли може да спечели. Поредната номинация за Ед Харис. Както бих казала, Харис ще спечели при всички положения Оскар, но не тази година. Този изключително качествен актьор заслужава призвание в категорията за водеща роля, но все попада в тази на поддържащите актьори. Пътят е пред него. Същото не може да се каже за Пол Нюмън, но той вече е печелил отличието и достойната поанта на неговата бляскава кариера би бил един Оскар за цялостно творчество в някоя от следващите години. И останаха двамата претенденти, поне според моето скромно мнение. Кристофър Уокън срещу Крис Купър. Първото появяване на Купър може и да се окаже печелившо в изключително оригиналната “адаптация”. Кристофър Уокън (в ролята на екранен баща на Лео Ди Каприо), който ще отсрами Спилбърг, не е печелил приза от 1979 година насам, когато руските рулетки с Де Ниро в “Ловецът на елени” му донесоха статуетката в същата категория. До момента Уокън е с едни гърди напред сред наградите на “критикарските” гилдии, докато Купър спечели Златния Глобус. Кой кого?

Кой ни липсва?
Независимо, че не харесах “Двете кули” гласът на Анди Серкъс като Ам-Гъл е една от второстепенните роли, които определено можеше да намери място.
Прогноза на Juanita за WhyBG:
Крис Купър за “Адаптация” (50% победител) и
Кристофър Уокън за “Хвани ме ако можеш” (5% победител) .



В крайна сметка освен лютата борба между хитовете на Miramax, до Оскарите ще се доредят и много други. “Адаптация”-та на Спайк Джонзи е с много силни позиции в поддържащите роли, както и почти сигурен победител при “адаптираните сценарии”. Страхотно е да поднесеш на продуцентите си сценарий, в който да описваш как не си успял да адаптираш книгата, която те са искали. Не мога да не спомена и “Фрида”, която има големи шансове в категориите “грим”, “костюми” и “сценография”, като в последната ще се бори с феерите на “Чикаго” и огромните декори на Ню Йорк от Чинечита на Скорсезе. Изключително любопитна категория. Своето ще вземе и “Двете кули” в техническите категории, но какво е Питър Джаксън и компания пред Лукас и компания в тази насока. Явно на академията и омръзна да дава награди на “Индъстриъл Лайт енд Маджик”.

При оригиналните сценарии ще се види дали Ниа Вардалос ще успее да се пребори с “Моята гръцка сватба” (филмът, който просто разби американския бокс-офис през последната година) с не по-малко оригиналните Алмодовар и Алфонсо Куарон. Почти 100% сигурен е Оскарът за изключително качествената анимирана продукция на Фокс “Ледникова епоха”, както бе през миналата година “Шрек”. Почти сигурен е и победителят в категорията за “документален филм”, където Майкъл Мур няма равен след автентичния разказ за това колко лесно е да си купиш оръжие от която и да е верига супермаркети в Щатите. При операторите голямата надпревара ще е между геният на Скорсезе Майкъл Болхаус и вече починалия Конрад Л. Хол за изключително стилната му операторска работа в “Път към отмъщение”, което е и най-силния коз на филма за Оскар на 23 март.

Категорията, която винаги съм следила с интерес, а именно за “чуждоезичен” филм е изключително пуста тази пролет, защото Академията просто не номинира трите най-добри чужди филма за годината, не само според мен, но и според 90% от световното пишещо братство. В тяхно присъствие надпреварата щеше да е много любопитна, но без бразилския “Град на бога” (определен като южноамериканският “Добри момчета”), “Говори с нея” на Алмодовар (след Бунюел и Саура това е живият класик на испанското кино) и “Необратимо” с Моника Белучи и Венсан Касел (определен от кино-иконата в журналистиката списание “Empire” за “най-трудният, най-провокативният, но един от най-интересните филми на годината”) усещането от повече от постно. Оригиналната песен ще е титаничен сблъсък между U2 и Еминем, който надмина себе си не само с “8 миля” .

Губещият за вечерта определено ще бъде “Пианистът” на Полански, за който от седемте номинации може да остане само спомена. Всеки Оскар в повече за първата тройка на Мирамакс ще означава победа на пряк съпреник и съответно намаляване на статуетките за “Чикаго”, “Часовете” или “Бандите на Ню Йорк”. В случай, че някой от тях “натовари кошницата”, то това ще е за сметка на някой от другите двама основни претенденти.

И за финал – гласувайте във вече традиционната анкета на WhyBG, годината е силна за световното кино …. Пък и белият екран продължава да ни привлича неудържимо.
От мен ваша Хуанита толкова …. Време за Оскари.

Juanita

ОСКАРИАДА 2003 (Година трета за WhyBG) - Част I

Carlos потъна в небитието, спечели зелена карта и хвана дългия път оттатък океана. И WhyBG осиротя откъм екранни емоции. Не, че July, Zaro, Nadie и другите не разбират от кино, но като че ли това си беше негова собствена емоция и негова запазена територия. Както би казал миналогодишният носител на Оскар за най-добрия чуждестранен филм режисьорът Танович, “киното винаги е било и си остава НИЧИЯ ЗЕМЯ”. Нито на Carlos, нито на когото и да е.

След година филмова скука на страниците на WhyBG, авторите на сайта учтиво ме помолиха да направя трудното, но не и невъзможното да заместя Carlos и да направя интрото към третата поредна година, в която WhyBG ще единствената (отново разбира се!) интернет-медия, която ще проследи за вас най-голямото шоу на планетата след Супербоул, олимпиадите и световните първенства по футбол.

Силно се надявам, че написаното дотук ви звучи, като начало на сценарий на Чарли Кауфман или поне така му е звучало на сценариста на “Да бъдеш Джон Малкович”, когато е започвал да “адаптира” сценария на “Крадецът на орхидеи”. За мен ситуацията е същата, започвайки да “адаптирам” стилът на писане, който Carlos обичаше.
Но да започваме.

“Имало едно време преди 75 години една академия, наричана AMPAS, която избрала малка златна статуетка за символ на победата. Всяка година академията връчвала наградата на най-заслужилите, на който намери за добре, на тези, на които им липсва статуетката, на някои повече от един път, на други незаслужено, но ….. това като че ли вече го знаете”.

На 23 март 2003 година, за втори пореден път в Кодак Тиатър Стив Мартин ще открие 75-та церемония по връчването на наградите Оскар. В едно съм сигурна, че това ще е една от най-пъстрите и определено една от най-силните години в историята на киното. Това ще бъде година, за която Carlos мечтаеше от дълго време. Стана ни навик в последните години да няма изявени “класики”, които да оберат полагащото се на другите, а и не всеки ден има “титанични напъни” или “английски пациенти”. Няколко пъти ще повторя “пъстра” защото личното ми мнение е, че едва ли някой от тазгодишните участници ще успее да си тръгне от Кодак Тиатър с повече от пет статуетки. Ако това се случи, то по-добре да се върне Carlos и той да ви развлича в ранната утрин на 24 март по българските стандарти. И ако борбата за чичо Оскар ще е особено ожесточена в една година с доста добри екранни произведения, то крайният победител е вече ясен. За 20 години съществуване Харви Уайнстийн успя да изведе Miramax до челната позиция. Само за тази година Miramax успя да вкара сред петте номинирани филма в най-престижната категория три от своите продукции, които не само по моето скромно мнение са филмите, които в голямата си част ще си разделят статуетките след две седмици – “Чикаго”, “Часовете” и “Бандите на Ню Йорк”. Като прибавя към това и “Фрида” и “Тихият американец”, то общата равносметка на Уайнстийн и компания е 39 номинации. Едва ли в най-новата история на Оскар-ите е имало по-внушително присъствие на дадена компания. От всичко това големите губещи се наричат двете най-печеливши компании за последните три години – Buena Vista и Warner Bros. Присъствието на тези два мейджъра сред номинираните е повече от символично, да не кажа по-силната дума трагично. Едва ли присъствието на три филма сред номинираните за “най-добър анимационен филм” ще стопли сърцата на босовете на Buena Vista или пък възтъпичката адаптация на “Машината на времето” на Хърбърт Уелс е идеалният вариант да се появиш на награждаването в особено “престижната” категория за “най-добър грим”. Няма да коментирам, че и в тези две категории отрочетата на тези две компании са абсолютните аутсайдери.
Какво ни очаква все пак?

Оскар за най-добър филм

Номинации:

Чикаго”
Бандите на Ню Йорк”
Часовете”
Пианистът”
Властелинът на пръстените: Двете кули”

Основната борба за отличията ще е сред фаворитите на Miramax. Кой от тях има най-големи шансове да надделее. На пръв поглед “Чикаго” е основният претендент, след като през миналата година “Мулен Руж” проправи отново пътя на мюзикълите на големия екран. За сметка на твърде нестандартния “Мулен Руж” “Чикаго” с неговата 100% адаптация на хитовия мюзикъл е твърде стандартна и абсолютно по вкуса на академията “Повече класа, по малко-качество”. 13 номинации изглеждат твърде много за “Чикаго”, но спомнете си кога за последен път е номиниран мюзикъл. Времената на “Лили”, “Ах този джаз” или “Уестсайдска история” изглеждат безвъзвратно отминали. “Часовете” на свой ред изглежда твърде странен и труден за гледане за да успее в тази категория. Американската преса не случайно го нарече "Паноптикум на човешките драми”, каквото и да означава това. Историите на Вирджиния Улф, на умиращ от СПИН художник, на 50-годишна средностатистическа домакиня и т.н са нещо изключително тежко за прочит за академията. “Бандите на Ню Йорк” – поредният шедьовър на Скорсезе, който трудно ще успее не само да възвърне вложените в него през последните 3 години пари, но и да спечели, независимо че академията обича епиката, но ……. не от този кървав тип. “Двете кули” изглежда случайно попаднал в тази компания, а имам чувството, че академията ще дочака “Завръщането на краля” за да си каже последната дума. За “Пианистът” едва ли трябва изобщо да споменавам. След като насъбра почти всички европейски награди холокост-драмата на Владислав Шпилман достигна върха с тази номинация. Филмът няма никакъв шанс да спечели поради два факта. Две класики от ранга на “Списъкът на Шиндлър” и “Животът е прекрасен” с подобна тематиката вече са докосвали статуетките, а присъствието на Роман Полански е 100% минус за филма, предвид криминалната му слава в Щатите.

Какво ни липсва?
За сметка на “хобитите” в тази компания може би трябваше да се появи най-нестандартното предложение за тази година “Адаптация”.
Прогноза на Juanita за WhyBG:
Чикаго” (50% победител),
Бандите на Ню Йорк” (20% победител),
Часовете” (30% победител).


Оскар за най-добър режисьор

Номинации:

Роб Маршъл за “Чикаго”
Мартин Скорсезе за “Бандите на Ню Йорк”
Стивън Долдри за “Часовете”
Роман Полански за “Пианистът”
Педро Алмодовар за “Говори с нея”

Цар Мартин и всички останали. Категорията, в която всичко друго освен победа на Скорсезе ще е абсолютна изненада. Най-великият жив режисьор – така наричат Скросезе всички маниаци на седмото изкуство. Академията едва ли ще пропусне шанса да отдаде дължимото на гения. Може би най-сигурния standing ovation за 23 март и събитието, заради което церемонията ще си заслужава. Първият Оскар за Скорсезе ще ознаменува една от най-бляскавите кариери в историята на киното, оставила след себе си шедьоврите “Зли улици”, “Шофьор на такси”, “Разяреният бик”, “Последното изкушение на Христос”, “Добри момчета”.
Всички останали сред които Долдри с втора номинация след “Били Елиът” и Алмодовар след “Всичко за майка ми” (за който получи Оскар) едва ли ще успеят да точкуват в листовете на членовете на академията. След като 25 години академията пренебрегваше Скорсезе, сега тя направи всичко възможно да разчисти пътя му към заветното признание.

Какво ни липсва?
Спайк Джонзи за “Адаптация”, Сам Мендес за “Път към отмъщение” или Спилбърг за “Специален доклад” и “Хвани ме ако можеш”.
Прогноза на Juanita за WhyBG:
Мартин Скорсезе за “Бандите на Ню Йорк” (100% победител).


Очаквайте в ОСКАРИАДА 2003 - Част II – Оскар-и за “най-добра мъжка роля”, “най-добра женска роля”, “най-добра мъжка поддържаща роля”, “най-добра поддържаща женска роля” и общата прогноза за 23 Март.
Не забравяйте и традиционната анкета на WhyBG и бутилката гроздова.

Juanita

сряда, 12 март 2003 г.

Заговезни

Слушайте, слушайте лъжемесията!
Бе да му стъпиш на тоя на шията,
че… Обаче не може!
Нацията ще се изложи,
ако … такова … като юдеите -
знаеш там … фарисеите…

Рана крием под дрипите.
Боже! Все ние сме битите!
Ний да не сме камбана!?

Все като Хамлет се питам -
камък или “Осанна!”?

bay Ilia

петък, 7 март 2003 г.

Патрио

чакане

блъскане

друс друс друс

ругатни

миризма

автобус

цигани

бабички

трака трак

пак воня

ишиас

роден влак

писна ми

нейде в мен плаче Гилгамеш

в подлеза просяци листят вестник КЕШ

беемве

кадилак

порше

мерцедес

и трабантче едно колкото за стрес

сбъркана държава

направо резерват

който няма крава - да пие шоколад

бе не се преструвам на дисидент и бард

просто си празнувам с бутилка трети март

bay Ilia

Празник. Мама.

Тази сутрин гледам мама -
хубава е грешка няма!
Спи, пък колко е красива,
даже със прическа крива.
Тя си спи пък аз говоря,
под нос тихичко мърморя:
Денем все за нещо тича…
Знам бе, знам, че ме обича!
То и аз си я обичам -
постоянно се заричам
хич да не ядосвам мама,
щото тя е по-голяма,
нервите и по-са тънки,
късат се кат стари дънки -
туй на нищо не прилича …
Знам бе, знам, че ме обича!
То и аз си я обичам -
обещах й да не тичам,
щото новите обувки -
два шамара без преструвки!
Аз сега не се оплаквам,
какво мога да очаквам -
тя е толкова критична …
Знам бе, знам, че ме обича!
Скрил съм тук едно кокиче -
днес е празник чакам само...
Ама ти не спиш ли мамо!?

bay Ilia