защо европата не може да ни затвори казаните

сливи
захар
ферментация

огън
тръби
дестилация

чаша
мезе
дегустация

разговор
спор
демокрация

сокак
денивелация

чело
паве
реанимация

нация

bay Ilia

Джин след работа

Ако някъде там бях разбрала как
да стигна по-дълбоко до мислите му,
щях да събирам парченцата страх
да не би да обсебя живота му...

Ако някъде там бях усетила как
да потъна по-дълбоко в сърцето му,
щях да гоня рояка спомени пак
от бивши любови и копнежи в битието му

Ако някъде там бях почувствала как
да вляза поне веднъж в главата му,
щях да се покрия с прах
от изречени и неизпълнени обещания

...но не желая да разбирам, усещам и чувствам.
Предпочитам да пия джин
и да милвам ръба на чашата
...а той да се чуди как
да завладее и тялото и душата ми



П.С. Слънце, пепел по чаршафа, петно вляво,
Похлупена стара снимка отдясно...
Няма нужда от думи, само “Кафе?”
“Не, чао” - всичко е ясно.
Банално или прекрасно....
до следващия път.

Klodet

Върбово

Няма три неща. Първо няма пукната върба, но за това пък има тилилейски брястове с хралупи. Второ, ако питаш пътната карта на България, и път няма, а селото е малка точка на плътно-кафяв фон. В действителност шосенцето е колкото конец и, ако насреща се зададе кола, трябва да се връщаш до отбивката, за да се разминете. В такива случаи двете ти гуми увисват над една пропаст, на дъното на която реката се вижда колкото сопол на мишка. Трето, нямам разумно обяснение на въпроса, който всеки уважаващ себе си прагматик би задал: какво, аджеба, търсим тук! Може би сме българските маркополовци. Теза, която се подкрепя от тричленния ми екипаж, който точно в този момент крещи: “Село! Село! Пълен напред! Открихме го!” Пътят свършва на моста, от където започва Върбово. Оставяме колата пред едно къще с мултифункционално предназначение в миналото, сега основно табло за некролози. По пътеката срещу нас търчат крава и баба в точно тази последователност. Бабата, трябва да има едно осемдесет години, размахва въже и вика: “Стипай пульóчка ма, Радулке, чи па ши си слумиш нугата”. Радулка, съответно, няма и хал хабер да се забави, а префучава край нас в посока селската чешма, потапя муцуна в корито и замръзва. “Ви на когу сте бе, дяца?”, се сепва бабата. “Илати да въ черпа идна бърканичка!”. Обяснява ни, че само трийсет души са останали в селото, че колата с хляба идва два пъти седмично, ама зимата може и да не стигне и че църквето едно попче го отваря от Гергьовден на Гергьовден. Докато си говорим, е настъпило подозрително спокойствие. Бърз поглед наоколо установява, че децата са изчезнали. Намираме ги на близката поляна да заграждат с камъни един черно-жълт дъждовник. “НИ ГУ ПИПАЙТИ, ЧИ УТРОВНУ!” – викът е по-мощен от бумтенето на мотоциклета “Балкан”, модел '43 с кош и двама рокери на по шейсе години, облечени в милитари стил – униформата на горското стопанство. След като се убеждават, че децата са в безопасност, отпрашват към града да пийнат по бира.

Листо от репей, пълно с горски ягоди, два букета билки и шепа много красиви (според децата златни) камъни са плячката ни от набега до селото. Корабът ни се отдалечава към цивилизацията. На тръгване маскираме моста с клони и трънаци и струпваме купчина шума по шосето, да не го открият никога конквистадорите!

Nadie

Вяра, левче килото

... шишета за светена вода - 0,50 ...

Голяма Богородица. Голяма тарапана. Три часа не можем да стигнем до манастира. Пътят тесен, в двете посоки коли и автобуси, никой никого не пуска, а ако запишеш псувните, дето шофьорите си ги разменят, можеш да публикуваш тритомна енциклопедия от по 500 страници парчето. Скарите димят - промоция на кебапчета от трийсе стинки. Реката влачи жълти води наливна бира, в която цопат потни провинциалисти от околните села, докато стокилограмовите им булки режат на вчерашен вестник доматиту от нашта градина. Азис и Анелия се надвикват от корейските декове на двете конкурентни сергии, обаче не мога да я погледна в очите и да й кажа, че я обичам на тая мойта. Като си представя само как се нахвърли върху гаджето на опашката за свещи пред църквата – предредила се била. Добре че дойде един поп да ги разтърве, че както се бяха заскубали, щяха да овапцат с кръв двора на манастира. Децата и те оскотяха от жегата съвсем, сладоледа им се разтече по дрехите, малкото се загуби в църквата, жената се паникьоса и ревна. Пак тоя поп оправи работата. Започна службата с “Кооойто намееери детенце руусичко с червеена рокличка да го доведе при меееенееееее” и гледаме как на ръце, на ръце – като рок-звезда на концерт, я пренесоха по въздуха до амвона. От благодарност към Бог дето не стана сакатлък с детето, си купих една икона за над мивката в кухнята – като я погледнеш от едната страна е Христос, като мръднеш малко надясно – Богородица. Имахме навремето такава китайска картичка с една мадама, която намигаше. На съседната сергия продаваха прашки по четири за два лева. Взех и тях, не че жената може да обуе такова нещо, защото ще замяза на сумист, а за по-бързо придвижване, че като се изстреляхме всички – право у дома. Няма вече да ходя по църкви и манастири. Палвам пред стереоиконата по една свещ по празниците и се моля за спасението на душите наши.

Nadie

А утрините тук са тихи

Там е работата, че въобще не са тихи тук утрините! Апартамент, първи етаж над кат обществени помещения. Булевард. Дългият ни блок затваря акустично каре с още три такива гордости на соцстроителството.

6.30 - кафенето е в съседния блок, обаче масичките са под моя прозорец. Пластмасови масички. И пластмасови столове. 12 масички и 48 стола. (Понякога вадят и 49-ти, сещат се че е счупен и го прибират – “Ни знайш ли чи тоз и счупин, ма-а!?” – сервитьорките са от близкото село. Собственикът на кафенето – техен съселянин – едно към едно “къртичето в града” - ги спуква от работа, докато си поискат парите, после ги спуква от бой и ги гони, а на тяхно място идват следващите шаранки.) 12+48=60, а както се разбра, понякога и 61 тръшкания на пластмаса върху асфалт. В акустичния квадрат на блоковете. Мамка му, никой друг ли не чува!?… В началото излизах по гащи на терасата и като едни шкембест Тарзан гневно виех сред градската джунгла… Но за войната после.

7.00 - точно под нашия апартамент – клуб на инвалидите.
Понеделник – помощи.
Вторник – нещо думкат, тракат и лангъркат – сервизен ден може би...
Сряда – планинарски песни, че и Симеон понякога воеводи си зове...
Четвъртък, петък… какво ли не, важното е, да е шумно и да започва в 7.
Събота и неделя – само по празници

7.15 - в кафенето сядат първите редовни клиенти – кучкарите. Те пият кафе, кучетата им ми пият мозъка...

7.30 - А-а-а-а! Чалга-а!... и така докато си тръгне и последният клиент – много след полунощ… тогава идва Руслан Мъйнов – сервитьорките спят с касетата му между краката.

8.00 - от другата страна на блока. Там е детската. Дан!-Дан!-Дан!-Дан! – камбаната на църквата, която е от другата страна на улицата. След последния удар в тишината изплува кап-кап-кап-кап… до побъркване – индианско ли беше, китайско ли… Там горе някъде – на осмия етаж - някой си е инсталирал климатик. Лошо няма, ама много къса тръбичка му сложил (да му се скъси оная тръбичка дано!) и нон стоп кап-кап-кап… по ламаринената козирка на обущарничката отдолу. Известно разнообразие има само когато чичото набива клечки – тогава става кап-чук-кап-чук-кап-чук…

Welcome to my sweet home! Моят дом е моята крепост, а!? Какво казват по въпроса за крепостта стратезите, тактиците и играчите на играта Го!? По-лесно е да завземеш една крепост, отколкото да е задържиш... Добре,бе! Давай, ние сме по трудните работи. Като оня, дето искал с гаджето си да се чукат прави в хамак...

Инвалидите… Вижте, имам тъща инвалид, вътре в нещата съм и все пак отидох при домоуправителя, а той ме зяпа като Дарвин клонинг на крокотак и вика – Ма нали знаеш, че са инвалиди, бе пич!? – и въпросът умря от самосебеси.
Кафенето… Ходих до общината, ходих, имам приятелче... Разговорът мина делово, като в предизборен щаб – Не моеш го пипна, майна – плаща си къде требе...
Църквата… хе-хе, не си го и помислих, пък на всичко отгоре отчето ми е кум…

И кво сега – остана оня с климатика. Sorry, няма на кого друг да си го изкарам – тоя ще опере пешкира без накисване. Два пъти ходих като бял човек – моля, ако обичате, съжалявам и т.н. – капе си. Още една вербална нота в присъствието на трети лица ще му перна и от там нататък – пай се! - не отговарям. Щото – вратата му метална-а, шкодичката му бяла-а … Ако не знаете – да ви открехна – на металната врата цаката й е припой в ключалката. Има поялничета с батерии – пъхаш телчето тинол и после стопяваш… колкото до обитателя – дали да го оставите вътре или навън – оставям на вашата преценка.
Бялата шкодичка!? Лютеница! Нужни са около три часа, за да проникне под лустрото на боята и край – само пребоядисване! Преди време един сътвер се беше накичил новия москвич с всичките такъми на ауди – много грозна гледка. За да се научи да нарича нещата с истинските им имена на целия преден капак изписахме МОСКВИЧ с домашна лютеница – пипера май беше от пловдивско, но стратегическата съставка са доматите – те осигуряват пигмента-душманин на белия автомобил. И това с вратата и колата ще е само предупреждението. За по нататък съм си взел да гледам Рамбо - "Първа кръв" и останалите…

Разправят, че в следствения арест наистина било тихо сутрин.

Kamila