US Box Office: Ханибал продължава да е непоклатим на трона, Ръсел и Костнър се провалиха

Това, че ‘Ханибал’ продължава да е на първо място в чарта не бива да ни учудва.
Не само защото Why Bulgaria го предрече.

Продуцентите на филма много точно откриха ‘дупката в киноафиша’ през февруари, малко след ‘Cast Away’ и преди задължителната олелия около раздаването на Оскари-те. Трета седмица поред ‘Ханибал’ е на върха независимо от по-скромния си финансов резултат в рамките на 15 милиона долара за уикенда. Въпреки тоталната ханибал-мания по света Австралия направи всичко възможно да забрани филма, като му сложи етикетче ‘забранен за деца до 18 години’. Първоначалното решение на цензурата на зеления континет бе, че филмът може да бъде гледан от деца и юноши до 15 години само с придружител, т.е на принципа ‘мама, татко и аз’.
Много бързо обаче бдителни общинари с будна гражданска съвест от Оуклънд му намериха цаката и след задължителния протест, как филмът ‘възпитавал към насилие’, Ханибал бе ударен през главата. Тези австралийски терзания обаче не пречат на американците да продължават да пълнят киносалоните.

След близо 70 дни в топ 10 на Америка ‘Cast Away’ най-после е на път да излезе от челната десятка, докато сагата на Анг Лий ‘Тигър и дракон’ продължава да седи на петото място и вече 12 седмица е сред първите десет. Ако анализираме седмичните приходи на ‘тигъра-а’, които се движат около 6 милиона долара и ако успее да запази набраната инерция до края на март, когато ще се раздават златните статуетки, нищо чудно това е да е първият чуждоезичен филм, който ще задмине 100 милиона долара приходи в Америка. А това вече си е световен срекорд отвсякъде.

‘Трафик’ на Содърбърг и ‘Шоколад’ на Халстрьом продължат да са в златната среда благодарение на номинациите си за Оскар.

Конкуренцията на ‘Ханибал’ сред дебютните заглавия бе изключително слаба, както и предположихме през миналата седмица. Единственото ню-ентри, което сколаса да влезе в чарта бе ‘300 мили до Грейсленд’ с Кърт Ръсел, Кевин Костнър, Дейвид Аркет и Крисчиан Слейтър, и Къртни Кокс. В поддържащите роли се появяват и Кевин Полак, Джон Ловитц и Айс Т. Трилърът проследява историята на група бандюги (начело с Костнър), които имат за задача да ‘излязат на зелено’ по време на ежегодния фестивал за двойници на Елвис. Обирът разбира се е планиран по елвис-ки, с много шарени и лъскави дрешки, лампази, бакенбарди и т.н рокендрол-атрибути. Много скоро обаче историята навлиза в познатото русло ‘всеки гледа да прецака другия’, като за всички е ясно, че който остане в края на филма ще бъде Кралят (не на рока, а на мангизите. Историята на филма се развива в шикозното казино ‘Ривиера’. Режисьор на филма е неизвестният (поне за момента) Деймиън Лихтенщайн. Въпреки звездния актьорски състав филмът получи много отрицателни критики от журналистическото братство, което неминуемо се отрази на дебютния му резултат – 7,1 милиона долара. С тази сума може да се очаква, че филмът ще е истински флоп (така наричат американците ‘финансовите провали’). Присъдата тук е повече от обичайна - отдавна Ръсел и Костнър не са хората, които могат да оправдаят който и да е продуцентски напън и да вкарат американците в киносалоните

Така както предрекохме през миналата седмица ‘Sweet November’ с Кеану Рийвс и Шарлийз Терън шеметно заслиза надолу в класацията и падна до седмото място с 10 дневни приходи от едва 17 милиона долара. Нищо ново под слънцето.
Нищо ново, поне докато ‘Ханибал’ е на върха.

Очаквайте през следващата седмица …….. ще се намери ли някой, който да застраши ‘Ханибал’ и дали Антонио Бандерас и Анджелина Джоли са способни на това

Carlos

Тигър и Дракон - приказката на последните 10 години (или как се прави добро независимо кино)

Неведнъж приятели са ми казвали, че съм краен, т.е или харесвам нещо или не го харесвам и не прощавам в критиката. Най-вероятно е така, но когато нещо ми хареса го защитавам с пълна сила.

‘Тигър и Дракон’ е една от най-добрите творби, които съм гледал в последните 10 години. Не го пропускайте, защото киното има нужда от такива филми. В противен случай гърмежите, безмисленото насилие, сиропираните комедии, тъпите романтики и нещастните драми ще ни завладеят. Филмът на Анг Лий е от тези продукции, които можеш да гледаш по няколко пъти (аз поне ще спазя този принцип), защото подобни срещи със седмото изкуство са истинска рядкост. Не ми пука за това колко награди, Оскари, Глобуси и всякакъв друг вид статуетки ще донесе на автора си. Важното е, че си струва да направиш филм като този и да има някой да го гледа, да го разбере, и в крайна сметка да прекара два прекрасни часа в киносалано. Нали все пак така е създадено киното – за развлечение.
В нашия случай развлечението е от висша класа.

Как обаче се прави независимо кино, онова другото кино, което не може да разчита на мастити продуценти, шумни рекламни кампании и примерно на 3200 киносалона в дебютната си седмица.

Правило първо:
Намирате талантлив режисьор, който хем да не ламти за пари, хем да е уникален, т.е със собствен доказан стил в режисьорското изкуство.
По това правило изборът на Анг Лий е повече от успешен. Тайванецът доказа, че умее да прави независимо кино още с ‘Разум и чувства’, където успя да обедини усилията с Уинслет, Томпсън и другите английски актьори. Независимо от произхода си (много от критиците първоначално заявиха, че е невъзможно азиатец да направи един чисто английски филм) Лий успя да направи един чудесен филм. По-късно Лий режисира и ‘Ледената буря’ с Кевин Клайн, филм който премина без излишни фоерверки, но остави следа сред журналистическото общество. При всички случаи с ‘Тигър и Дракон’ Анг Лий достига апогея си като режисьор, не само поради факта, че произведението му е едно от малкото, което се развива на принципа на ‘безвремието’. Имаш чувството, че нещата просто се случват, без да се опитваш да разбереш през коя година се случва действието и защо. Малко са филмите, при които е трудно да се определи историческата нотка, или както се изразява един от най-големите кинокорифеи Егбърт ‘да се датират’. Действието във филма тече плавно като безвремието на средновековен Китай. Някой биха ме опонирали, че разлика между 12 и 19 век в Китай е липсвала. Въпреки това постижението на Лий да вплете в един двучасов филм както романтика, така и бойни изкуства, драматични обрати, любовна история и приказни елементи е достойно за възхищение.

Правило второ:
Избираш актьори, които да слушат режисьора и изменяш актьорското им амплоа.
По това правило изборът е уцелил десятката. Всички смятят Чоу Юн Фат за най-известното лице на Изтока. В Хонконг той е по-популярен от Шварценегер и Круз взети заедно. Всички филми с негово участие са блокбъстъри в Азия. На пръв поглед това е идеалният екшън филм за него, но не би. Въпреки, че той е Ли Му Бай, най-големият майстор на меча от Удан, Фат е най-ранимата персона във филма. Мъжката му сила е прикрита под булото на сдържаността и медитацията. Драматичните способности на Фат са вън от съмнение, макар че малко от зрителите знаят, че най-големите му награди в Хонконг са именно за драматични роли преди времето на неговото откритие от Джон Ву в ‘За едно по-добро бъдеще’, ‘Твърдо сварен’ или ‘Убиецът’. По своята същност изброените филми са си смесица от драма и ийстърн, а и както беше казал Брус Уилис ‘никой не е убивал повече хора от Фат при това в рамките на един филм и с такъв финес’.

Най-интересното е, че екшън-звездите в този филм са женските персонажи и в същото време най-голямата драма се разразява именно в отношенията между тях. Бившата шампионка по кунг-фу Мишел Йео спокойно можеше да бъде номинирана за Оскар за най-добра женска роля, защото изпълнението й е перфектно. Голямата находка на Лий обаче е двадесетгодишната Зианг Зии, в ролята на дъщерята на губернатора. Заедно с Йео тя изнася филма на гърба си, а финалните кадри на филма са поразителни. Тази екранна симбиоза между Йео и Зии е и завръзката на филма, неговият край и апотеоз.

Правило трето:
Променяш нещата. Правиш нещо интересно което да отличава филма от всички други.
И ако по-голяма част от американското независимо кино набляга на нестандартните сценарии и участието на стойностни актьори в нискобюджетни филми (ей така за разнообразие), то Лий залага на визията, операторското майсторство и хореографията на бойните сцени.
На много от вас гоненето по покривите, прелитанията по върховете на дърветата, летежите от стена на стена и т.н ще се сторят смехотворни и ще ви накарат да въздъхнете ‘ай стига бе’. В случая на ‘Тигър и Дракон’ обаче, художествената измислица не дразни, а напротив тя се натрапва до последния акорд на филма. Кара те да гледаш в захлас и да свалиш шапка пред невероятната хореография и феерия на бойните сцени. От тях на лъха на ефирност и страст, позната само на Изтока. Сцените за заснети по изумителен начин на фона на величествени природни гледки и се отличават с изключителна фантазия. Няма го познатото насилие, като в повечето случаи това е битка на духа, а не битка на тялото и физиката. Работата на ‘човекът с ластиците’, както наричат гуруто на бойните сцени Пинг (направил ‘Матрицата’ и всички бойни сцени на филмите на Ву) е изумителна и изключително възбуждаща.

И накрая съдържанието:
Откраднат е прочутият меч, наречен ‘зелена светлина’. Двама свободни войни, единият от които притежател на меча, се опитват да го намерят. Най-вероятният крадец е дъщерята на губернатора, която е на път да се омъжи, но таи голяма тайна в сърцето си. В къщата на губернатора се крие един от най-търсените наемни убийци в Китай …………………………….

P.S
Правило четвърто: Гледайте ‘Тигър и Дракон’ задължително.
Това е филм за всичко – за любовната история на двама влюбени, за несподелените чувства, за предателството и измяната, за душевната борба, за красотата на бойните изкуства, за източния дух и ……. преди всичко приказка за смисъла на живота, събрала в себе си общочовешките проблеми.



Киното отдавана не е било толкова красиво и пленително.

Carlos

US Box Office: Ханибал отново първи, ню-ентрита по петите

Излязоха номинациите за Оскар и американците започнаха големите залози. Нашите ще започнат по късно, но няма да са големи. Но въпреки това ……………
Абе аз като Ви разправям, слушайте! Грешка няма.

‘Ханибал’ запази първото си място в чарта почти без проблеми, както и предположихме. Три нови филма се опитаха да окупират първото място, но без дори и минималната възможност да застрашат трона на Антъни Хопкинс. ‘Ханибал’ достигна само за 10 дни цифрата от 103, 8 милиона долара и както върви в близките 20 – 25 дни ще запрати ‘Корабокрушенецът’ на Хенкс и Земекис на безлюдният им остров, изпреварвайки ги като най-гледаният филм на годината.

Новите предложения за седмицата окупираха местата от 2 до 4, а те са:

‘Down To Earth’ с вечно говорящата уста Крис Рок. Спомняте ли си онази ‘чернилка в добрия смисъл на думата’, която не преставаше да досажда на Мел Гибсън и Дани Гловър в едно от ‘смъртоносните оръжия’ или ‘тринадесетият черен апостол’ от култовата гротеска ‘Догма. И в новия си филм Крис Рок не изневерява на характера си – думи, думи и т.н, изобщо сленг и бърборене до дупка в ролята на аматьор-комедиант, който трябва да получи помощ свише т.е ‘с небом’, за да спечели голямото състезание в Аполо Тиатър. В помощ на ‘голямата уста’, както наричат Рок зад океана е Чаз Палминетери. Общият сбор на ‘Down To Earth’ е 20, 1, но не по скалата на Рихтер.

Трето място зае анимацията на Буена Виста ‘Recess: School’s Out’, която изпревари новото предложение на Уорнър ‘Sweet November’. Честно казано да изкараш филм с такова заглавие през февруари не е от най-гениалните маркетингови идеи. Още повече, че присъствието на Кеану Рийвс и Шарлийз Терън е достатъчен дразнител за първо място в чарта, но не и в царството на ‘Ханибал’. Може би и заради това със сбор от 10, 5 милиона долара ‘Sweet November’ зае четвъртото място за уикенда. Това е и втората екранна поява на двамата актьори след сътрудничеството им за ‘Адвокат на дявола’, който откри за киното Шарлийз Терън. Историята на филма е простичка, т.е двама души, които нямат нищо помежду си, решават да си дадат едномесечен срок и да видят какво ще се получи между тях. Разбира се без никакви очаквания, без натиск от която и да е страна, изобщо без ….. Да ама, те вземат, че се влюбват или поне така е написал в сценария някой некадърен американски сценарист, а на всичкото отгоре се е намерил и ирландския режисьор Пат О Конър, който да го режисира. Филмът ще е абсолютно фиаско за Рийвс, още повече американците си чакат втората ‘матрица’ и дотогава едва ли ще дадат и пукнат цента, да го гледат в нещо друго, защото и на тях им писна драма и романтика да си дават среща единствено на киноекрана.

В по-долните етажи на класацията е ясно. Няма да казвам, че ‘Тигърът и дракона’ е все още тук, и то за 11-та поредна седмица, като за първи път седмичният приход е 11 милиона долара. 10-те номинации за Оскар, които Чоу Юн Фат, Зианг Зии и Мишел Йео получиха, вляха нови сили в тоталната аритметика, а тя показва общи приходи от над 73 милиона долара. За филма на Анг Лий четете отделното ревю, което ще намерите на страниците на Why Bulgaria. Има защо.
И накрая за десерт: Очаквайте нашата игра на принципа ‘Познай Оскарите’, но преди да спра с тракането на компютъра, ето и топ 10 класацията на авторитетното списание ‘Entertainment Weekly’ за десетте топ-филма, получили Оскар за най-добър филм ……….. и разбира се за всички времена:
1. Кръстникът
2. Всичко за Ева
3. Кръстникът ІІ
4. Лорънс Арабски
5. На кея
6. Казабланка
7. Отнесени от вихъра
8. Най-добрите години от нашия живот
9. Списъкът на Шиндлер
10. Апартаментът

Ако имате желание, дайте Вашите предложения.

Очаквайте през следващата седмица ……………. до къде стигна Ханибал. Това, че ще е първи не се и съмнявайте.

Carlos

За Левски

Не организирано. Не под строй. Наистина само на 19 февруари, но затова пък някак си безрезервно, паметникът на Левски се отрупва с цветя. Аз също минавам от там, минах и днес – хора като мен оставят по цвете, умълчават за миг, забравили за лютия февруарски студ се стоплят от образа му, и после отпрашват по свои дела.

В дребнавия еснафски свят, където всеки се бори за богатство, власт, удобство и любов, неговият подвиг е някак си странен. Да му се чуди човек на акъла – тръгнал да спасява тоя народ, дето нищо не заслужава…Речите на политиците в негова чест винаги са помпозни, натруфени и звучат ужасно. Защото Левски не е знаме, не е символ, не е тотем. Той е искрица човешка, която всеки от нас, независимо от възрастта, независимо колко далеч по света живее, носи в сърцето си. Всеки българин го чувсва близък.

И така, един ЧОВЕК загина, предаден, понеже вярваше и отстояваше неща, за които и днес би останал неразбран. Понеже казваше, че трябва да сме честни, човеколюбиви и да обичаме Родината си. Каква утопия!

Всъщност годишнината от смъртта му ме навежда отново на два въпроса, които ме мъчат отдавна:

Единият е: Ако той беше живял в няше време, какво би станало с него (от него). И не само той! Ботев, например също.... За другите някак си не ми се пита.

Другият е за ценностите на хората, на българите в наше време. Nadie писа за каузите и за липсата им, нека сега видим и ценностите. Кое е всъщност това, което ценим най-много? В какво се измерва то? Някога ни учиха на едни ценности в училище. По литература учехме даже и за ‘общочовешките’ ценности – много модерни бяха. Съчетаваха се някак си и със ‘социализЪма’. Изобщо рай. Нещата ни идваха сдъвкани и смлени. Животът беше прост и подреден и всичко беше ясно. Въпрос на избор беше просто да ги приемеш и да си живееш спокойно. Имаше нужда човек от цел – готово, няма грижи – светлия пример на борците (за свобода) беше пред нас – избираш един и го следваш.

После дойде обаче демокрацията. И когaто взеха да настъпват ‘свтлите дни за демокрацията’, постепенно в душите ни стана тъмно. Не от демокрацията разбира се, а защото започнахме да осъзнаваме, че има и други ценности, с които не знаехме какво да правим. Да се борим за свобода и прав(д)а стана някак си безсмислено – нали ни ги дадоха. Е, не бяха кой знае какво, особено когато народеца избра Виденов, ама ги имаше. За някакъв просперитет да се борим ни се виждаше тъпо – не може финансовият просперитет да ти е основна цел в живота, пък и тая борба (е, малко променена – за оцеляване) си я получихме даром с обърканата реформа. Друго? Кариерата, или казано иначе - професионалното израстване... Някак си определението ‘еснафски’ прилепна на последните две. Някак си със сбърканата реформа и тези, иначе положителни цели, се изопачиха, заснобяха и зазвучаха грозно, примесени с родната миризма на чорапки под френския парфюм.

Но да кажем, че ги намерим за приемливи....Хубаво, ама това са 8 часа на ден. Още 8 остават свободни. Какви са ценностите ни за през свободното време, ако можем така да ги наречем. Пазаруване, готвене, пред телевизора, игра с детето.... ИГРА С ДЕТЕТО. И възпитаването му. За да бъде един по-добър човек от нас, за да успява в живота си да остоява идеалите си, да постига целите си, без да му се налага да отстъпва от принципите си.... Обаче как да постигна това с моето опорочено, извратено, погубено съзнание, с пустотата в душата ми...?

Всяка година отивам на паметника, за да се допитам до Левски по този въпрос. И тази година, поставяйки цветето на благодарността и гузната съвест не получих отговор. Може би догодина?

Zaro

Mama … Mama ti … Mamka vi!!!

Спомням си как баба ми навремето с треперещи ръце внимателно разрязваше плика на всяко писмо, което вуйчо ми пращаше от далечни страни и четеше и препрочиташе всеки ред. После дни наред тълкувахме всяка дума и си представяхме как минават дните им там далече и така докато дойде лятото, че да ги видим ако дойдат на почивка. Като добре отрепетиран ритуал всички веднага се редяхме да изпишем страници с нашите си вълнения и бързо да ги пратим за да получим пак обратни вести.

Писмата от чичо ми (на дядо брат му) бяха направо празници - идваха толкова рядко, а и той живееше през океана и всяка вест насам плуваше мъчително бавно, а и често аха да стигне до брега - накой чичко или лелка в сиво хоп! я натика да се удави непрочетена от адресата.

После дойде пазарната икономика и вестите взеха да пристигат по-редовно - нали и на чичковците и лелките в сиво челядта се разпътува та станаха по-състрадателни. Освен това като разцъфна родната банкова система гурбетчиите се научиха да пращат чекове - никакъв келепир от ровене в мръсни пликове с шарени марки не остана.

Телефонните разговори почти винаги бяха с посока от тях към нас (и колко спестявания се стопиха наполовина поради този форс мажор носталгията). Понякога и ние се докопвахме до някои комсомолски телефон (докато още имаше неразбория кой какво точно плаща) и със затаен дъх се молехме точно в този момент гласа на навестителя на нашите сънища да пропука в слушалката. И после рев та рев от вълнение че сме се чули!

Дори не ми се е прокрадвало тайно в мечтите, че един ден (и то докато съм още бурно млада …е, поне така си мисля) ще се появя една късна вечер с лека мътна усмивка (така де нали като се прибирам трябва да се видя с приятелите на кафе, а то кога ли е минавало само с кафето…) при милата си вуйна и ще ги заваря там три майки вперили очи в трептящия екран и затаили дъх да чуят дали най-сетне тоз модем ще захапе на аналоговата линия. Две дебели Майкрософтски книги се мъдрят около тях и те настървено ровят и не се предават.

‘Тука се опитва да ми изчезне това съобщение ама го намерих най-накрая!’ доволно ми обеснява едната и ми показва трите версии на съобщението дето беше почнала да праща дo двете си дъщери някъде по света - и тъкмо да го завърши се включвал модема и текста бягал от екрана. Последната версия в завършен вид тъкмо се точеше по модема с веселото заглавие ‘ Mamka vi!!!’, а долу на тулбара се мъдреха и другите две ‘Mamа’ и ‘Маmа ti’ - ама не се беше предала! И отбелязахме победата с ракия.

И сега като като вземе да ми дава заето с часове ми е ясно - една нова комуникационна победа ще се отпразнува с наздравица.

Blue

Брюксел – голямото европейско село или сборна приказка от две посещения в страната на пикаещото момче – част І

Имало едно време една страна на име ‘Белгия’, дето никой в Европа не я взимал насериозно. То и кой да я вземе предвид безконечните битки между великите сили Германия, Франция и Англия.

Имало едно време и един град на име ‘Брюксел’, дето никой не го слагал в сметките. То покрай Лондон, Париж и Берлин, можеш ли се класира, а като добавим и Виена, работата става лоша за сравнение.

Днес има и страна и Белгия и град на име Брюксел, с който обаче всички се съобразяват, не защото много искат, а защото им се налага. Спят по хотелите му, пръскат пари си и най-вече търкат бюрата я на Европейския съюз, я на НАТО.

В тази връзка много хора, включително и жената на адаша ме предупреждаваха, че ще се разочаровам от Брюксел. Предупреждаваха ме хората, нали приятел в нужда се познава.

И слизам аз на брюкселското летище. Чистичко, спретнато, ескалаторчета, като за развита Европа. Отвсякъде лъскаво, надписите са на френски и белгийски (има ли такъв език ще разбера по-късно). Нареждам си се на опашката ‘Non-resident of the EU’. Така де, знам си яслата. Чакам да ми врътнат печатчето, че съм влязъл в цивилизования свят и гледам онази, другата редичка с ‘постоянноживущите в Европейския съюз’. Ми тя по-шарена от нашенската шарена сол. Не съм расист, ама вносът от белгийските колонии явно е вървял добре. Един бял, един внос, един бял, един внос. Чудя се конгоанците, суринамците и другият вносен материал по европейци ли са от нас, че ние да сме на другата редичка. Нещо не ми се връзват понятията. Ние се набираме да ставаме членове на Европейския съюз, а хората си минават през тяхната портичка и само си вдигат паспорта колкото да кажат едно ‘здравей’ на граничния контрол. Смесената дружина си седи тихо и кротко знаейки, че се прибира в страната на ограниченията, наречена ‘Европейски съюз’, нищо че само до преди два часа бяха вдигнали голяма аларма в самолета на ‘Балкан’. Наложи ми се даже да изгледам един от тях строго за да спре с речитативите зад ухото ми.

Добре, че опашката свършва бързо и не ми остава време да си разгърна мислите на тема ‘колониална политика’. Човекът в будката ме гледа, проверява ми визата, която е в ред и въпреки това ме пита по-какъв повод съм на белгийска територия. Опазил ме Господ, не съм тръгнал да бягам, но въпреки това му отговарям любезно. Той какво е виновен, че нашият износ през последните 7-8 години е само ‘с криминално минало’. Гледа ми ту едната, ту другата виза и не може да се отвори, коя важи, защото и двете са за един същ срок. Откъде да знае човечеца, че са с еднократно влизане в Европейския съюз.
Ами чети бе бате, нали вие ги издавате тези лъскавите холограми, дето ни разрешават пътуването до вашите вилаети. И продължава да отваря ту едната страница на паспорта ми, ту другата. Повтарям му няколко пъти ‘Open the next page’, но той не зацепва и се принуждавам да му обърна внимание на датите и броя на ентри-тата. След това той зацепва, повдига рамене извинително, удря ми печатчето и ‘давай следващия’.

Тръгвам да си търся багажа и не го намирам. Дремя до лентата и въпреки това нищо. Попълвам някакв декларация на френски, нищо, че бъкел не разбирам. Добре поне, че усмихната белгийска ситизенка подразбира и английски. Научавам, че ще като пристигне ще ми го донесат в хотела. Трябва да ми стане тъпо, ама нейсе. И те са хора и те грешат. Важното е да не си развалям доброто настроение. Все пак всички очакват от мен репортаж за Брюксел на страниците на Why Bulgaria.

Пътувам в таксито, удобно разположен в Мерцедеса и наблюдавам гледката около летището. Не е голямо или поне не е толкова голямо колкото Хийтроу или това във Франкфурт. В сравнение с нашето обаче си е цял град. Спретнати къщи се показват от едната страна на пътя. Отдясно са еднотипни административни сгради с основен строителен елемент ‘стъкло’. Надписите препускат един след друг ‘Cisco Systems’, ‘Sun’, ‘Dr. Oetker’, даже и малка фабрика на Ферари. Добре, че го няма един от приятелите ми, защото вечният спор ‘колко велики са червените кончета’ щеше да започне с пълна сила.

Почти влизаме в същинската част на Брюксел и започват безкрайните административни сгради на ‘чиновниците’, коренното население на града. Ако искате да видите социалистическата тежка бюрократична чиновническа система това е вашият шанс, а името на свърталището им се казва Брюксел. Един от колегите встъпва в ролята си на гид и надълго ми обяснява как преди две години старата административна сграда на една от комисиите на Европейския съюз била напълно обезлюдена, след което съградена отново с цел ‘поемане на нов и най-вече повече чиновнически персонал’.

Таксито ни спира пред хотела, плащам сметката и ми се подкосяват краката след като установявам, че с тези пари в София ще се возя на такси цял месец. Това е Европа, друг стандарт, други финикийски знаци. Ако искаш. Летището се оказва във втора зона на града, т.е извън 15-километровата граница и си плащаш като поп. Слизам от таксито, а срещу мен се е облещила Глен Клоуз от плаката на ‘102 далматинци’. Явно и тук американското кино е № 1.

Както и да е. Хотелът се оказва хубав. 100-годишен както разбрах по-късно. Влизам ……………………



Очаквайте част ІІ на ‘Брюксел – голямото европейско село’

Carlos

In memoriam: Георги Минчев

Почина Георги Минчев, създателят на най – хубавата песен в българската музика. Лека му пръст!
Ето я и песента:

Бяла тишина

Късен гларус над нас прелетя.
Бързи спомени в мрака препуснаха
И подирихме пак любовта
В топлината на устните,
Но намерихме само една
Тишина.

Беше тихо във наш’те сърца.
Беше тихо в очите притворени.
И стояхме със тъжни лица.
И се вслушвахме в спомена,
Но дочувахме само една
Тишина.

В нощта птица пак лети.
В нощта тихо тъгувахме
Аз и ти.

Над морето изгрява денят
И блестят върховете на мачтите.
Кораб вдига отново платна
Да отплува със вятъра,
А в платната белее една
Тишина.

Zaro