Светлина в тунела

Човек и добре да живее, умира. Това не съм го измислил аз. Как точно става тая работа, един Господ знае... и архангел Михаил, де.

Разравят, че в последния миг целият живот минавал пред очите ти като на филмова лента... (Б-р-р, ега ти кошмара). И още разправят за белия тунел и светлината в края му, която мами, мами... Чунким тая светлина в тунела не ни се привижда през целия живот като един хоризонт, дето все тичаш към него, пък той все ти бяга. Мислил съм си - може пък накрая наистина да я вижда човек тая светлина, нещо като премия, джакпот на живота. И така излезе, мамка му стара! От къде зная ли? Абе, може и да ми се смеете, обаче един път умрях. И ако вземете да ме питате като как е станала тая работа, срам не срам, ще ви кажа.

Имам, значи, един комшия - голям зевзек и майтапчия. Пък жена му - урсуз за две Екатерини Михайлови. Направо му изпива мозъка. И на човека му дошло до гуша и решил да я вразуми както той си знае. След поредния скандал да вземе да отиде в мазето, ама три пъти й казал къде отива, долу направил една постановка, че уж се беси - нали се сещате - вързал се под мишниците и виси като на тиранти, пък примката на врата - само за заблуда, пълен камуфлаж, като един каскадьор направо. И като се минало достатъчно време, чул цербера да шляпа с чехли към семейното консервохранилище, ритнал столчето и се направил на обесен. И оная като писнала, ревове, крясъци, шаш и паника, бедна ви е фантазията! Пък аз таман се прибирам от работа и чувам, че в мазето някой се изхитрява хем да хлипа, хем да вие, хем да кълне като циганска тъща. Хукнах по мръсните стълби надолу да видя какво става... и видях каквото видях! Грабнах го оня шемет през краката, вдигнах го и викам на оная патка - Бягай ма! Бягай да викаш полиция, бърза помощ, поп и каквото ти дойде на ум, и крокодилът хукна та се не видя. Пък аз останах като на оня филм с хармониката - стискам, пъшкам и се моля да устискам... и както ми треперят мартинките, взех че... Ох, дяволът ме накара, знам си, ама ракията му на тоя комшия е като елексир... и го стиснах малоумника с едната ръка, с другата се пресегнах към рафта и хоп една бутилка в джоба... а той като ревна отгоре, остави ракията на място, бе тъпан... сърцето ми се обърна, прескочи на алф такт - и умрях!

Сега защо пак съм жив, ли!? Ами после възкръснах - таман на време, мене ако питате - вече ме били курдисали за разфасоване на масата в моргата, една студентка пипнала където не й е работата – и аз айде обратно...

Ама за друго говорех - за светлината в края на тунела.

Значи, като умрях, първо вървях по един сив път... някои разправят, че душите на християните минавали в отвъдното по пътя на Исус към Голгота. Може, аз не съм ходил по тез краища, ходил съм само в Съветския Съюз, но то не се брои, защото Съветски Съюз вече нали няма. Та накрая на оня сив път, вам лъжа - мене истина, два тунела! И в двата тунела - светлини!

Мен са ме учили преди да действам да помисля, и ей на - цял живот мислих и тъкмо щях вече да започна да действам - взех, че умрях. И докато си мисля там пред двата тунела - хоп насреща ми един ангел. Беличък, русичък, бузки, крилца, къдрици - картинка. И картинката ми вика:

- Хайде, човече, ела в левия тунел. Той води в рая. А на тебе там ти е мястото, защото си праведен.

- Не съм много праведен - викам аз като един дядо Матейко - ама, щом казвате... Вие по знаете...- и докато мрънкам така, хоп - пръкна се и един дявол - черен, ухилен, печен, със златен зъб, и вика:

- Щом сам се чувстваш грешен, човече, значи си самоосъзнат, ела в десния тунел!

- Моля ви, конкуренцията си е конкуренция, - вика ангелът на дявола, - обаче правилата са си правила - аз дойдох първи, значи редно е първи да си направя офертата. Хайде, човече, заповядайте, пуснете смъртния акт в ей тази урна...

-Опа! - вика дяволът. - Тука, приятелче, е ничие пространство и има Свобода! Внушенията - в църквата, нали така. Долу колкото сте му мътили главата – толкова - сега човекът сам ще решава. Сега, ако реши, актчето ще го пусне в моята урничка. Давай, човече, да не ти пука! При мен е купонът, в рая е пълна скука!

- Моля ви! Моля ви! - изчерви се ангелът! - Ами че това си е реклама, долнопробна римувана реклама.

-Тихо, човекът решава!

- Но аз имам право на реплика! - чурулика обидено ангелът.

- После аз взимам дуплика и се връщаме на старото място. - контрира го дяволът. - Така че, трай си!

- То когато на един дявол му липсват първите седем хилядолетия - нацупи се ангелът.

- Ха! Ами когато за управлението на Вселената предендират чистофайници и облизани типчета, дето се правят, че не виждат лайната...- изплю се презрително дяволът.

- Циник и грубиян! - жално пропя ангелът.

- Утопист и педераст! - изхили се дяволът... и продължиха все по-настървено, а за мен забравиха въобще. Аз се повъртях, окашлях се, пък си навих смърния акт на тръбичка, обърнах се и поех полека лека обратно по сивия път, по сивия път, та до моргата. И както вече ви казах - таман на време.

Сега живея втори живот.
Ама, знаете ли - и той като първия.

Kamila

А утрините тук са тихи

Там е работата, че въобще не са тихи тук утрините! Апартамент, първи етаж над кат обществени помещения. Булевард. Дългият ни блок затваря акустично каре с още три такива гордости на соцстроителството.

6.30 - кафенето е в съседния блок, обаче масичките са под моя прозорец. Пластмасови масички. И пластмасови столове. 12 масички и 48 стола. (Понякога вадят и 49-ти, сещат се че е счупен и го прибират – “Ни знайш ли чи тоз и счупин, ма-а!?” – сервитьорките са от близкото село. Собственикът на кафенето – техен съселянин – едно към едно “къртичето в града” - ги спуква от работа, докато си поискат парите, после ги спуква от бой и ги гони, а на тяхно място идват следващите шаранки.) 12+48=60, а както се разбра, понякога и 61 тръшкания на пластмаса върху асфалт. В акустичния квадрат на блоковете. Мамка му, никой друг ли не чува!?… В началото излизах по гащи на терасата и като едни шкембест Тарзан гневно виех сред градската джунгла… Но за войната после.

7.00 - точно под нашия апартамент – клуб на инвалидите.
Понеделник – помощи.
Вторник – нещо думкат, тракат и лангъркат – сервизен ден може би...
Сряда – планинарски песни, че и Симеон понякога воеводи си зове...
Четвъртък, петък… какво ли не, важното е, да е шумно и да започва в 7.
Събота и неделя – само по празници

7.15 - в кафенето сядат първите редовни клиенти – кучкарите. Те пият кафе, кучетата им ми пият мозъка...

7.30 - А-а-а-а! Чалга-а!... и така докато си тръгне и последният клиент – много след полунощ… тогава идва Руслан Мъйнов – сервитьорките спят с касетата му между краката.

8.00 - от другата страна на блока. Там е детската. Дан!-Дан!-Дан!-Дан! – камбаната на църквата, която е от другата страна на улицата. След последния удар в тишината изплува кап-кап-кап-кап… до побъркване – индианско ли беше, китайско ли… Там горе някъде – на осмия етаж - някой си е инсталирал климатик. Лошо няма, ама много къса тръбичка му сложил (да му се скъси оная тръбичка дано!) и нон стоп кап-кап-кап… по ламаринената козирка на обущарничката отдолу. Известно разнообразие има само когато чичото набива клечки – тогава става кап-чук-кап-чук-кап-чук…

Welcome to my sweet home! Моят дом е моята крепост, а!? Какво казват по въпроса за крепостта стратезите, тактиците и играчите на играта Го!? По-лесно е да завземеш една крепост, отколкото да е задържиш... Добре,бе! Давай, ние сме по трудните работи. Като оня, дето искал с гаджето си да се чукат прави в хамак...

Инвалидите… Вижте, имам тъща инвалид, вътре в нещата съм и все пак отидох при домоуправителя, а той ме зяпа като Дарвин клонинг на крокотак и вика – Ма нали знаеш, че са инвалиди, бе пич!? – и въпросът умря от самосебеси.
Кафенето… Ходих до общината, ходих, имам приятелче... Разговорът мина делово, като в предизборен щаб – Не моеш го пипна, майна – плаща си къде требе...
Църквата… хе-хе, не си го и помислих, пък на всичко отгоре отчето ми е кум…

И кво сега – остана оня с климатика. Sorry, няма на кого друг да си го изкарам – тоя ще опере пешкира без накисване. Два пъти ходих като бял човек – моля, ако обичате, съжалявам и т.н. – капе си. Още една вербална нота в присъствието на трети лица ще му перна и от там нататък – пай се! - не отговарям. Щото – вратата му метална-а, шкодичката му бяла-а … Ако не знаете – да ви открехна – на металната врата цаката й е припой в ключалката. Има поялничета с батерии – пъхаш телчето тинол и после стопяваш… колкото до обитателя – дали да го оставите вътре или навън – оставям на вашата преценка.
Бялата шкодичка!? Лютеница! Нужни са около три часа, за да проникне под лустрото на боята и край – само пребоядисване! Преди време един сътвер се беше накичил новия москвич с всичките такъми на ауди – много грозна гледка. За да се научи да нарича нещата с истинските им имена на целия преден капак изписахме МОСКВИЧ с домашна лютеница – пипера май беше от пловдивско, но стратегическата съставка са доматите – те осигуряват пигмента-душманин на белия автомобил. И това с вратата и колата ще е само предупреждението. За по нататък съм си взел да гледам Рамбо - "Първа кръв" и останалите…

Разправят, че в следствения арест наистина било тихо сутрин.

Kamila

Кафе от Германия

КАФЕ
лека фея на страстта
кафеена
кафез с екзотика
във който времето
куфее
КЕФ Е
да се топиш
да се превръщаш
бавно ти самият
във утайка от
КАФЕ

Жената си живеела съвсем сама в оня родопски градец. То градец, градец, ама си бил чисто село. Къщички с прекопани дворчета, из които хаотично стърчал по някой и друг корен зарзават, и разкаляни, миришещи на обор и старо спокойствие, улички. По тях важно и методично кълвяли пилци чак до късна есен – когато ги брояли с наточени ножове - като в поговорката. Имало и махленски бакалнички, неналапани от никоя търговска верига, и в чиито търбуси - учудващо за малкия им размер, всичко се намирало. Хорските истории денем припкали по припечните места, а вечер се гушели в кръчмите и по здрачните ъгли на дворчетата – защото тя, историята на всеки, по право си принадлежала на градчето и никой не можел да я затваря и да си я пази само за себе си.
Та, мъжът на жената си бил отишъл отдавна от по-лошия свят, понеже мъжете, знаете, трупат повечко амбиции, а синът се запилял по оная пуста Германия и там се оженил, ама за истинска германка. То чунким има значение, като е истинска германка, така казвала жената де, като разбрала. Тя си била свикнала с пейзажа, с въздуха, с комшиите и с лепкавото им любопитство, и не се интересувала много от това какво става извън шепата преплетени като в родопска престилка сокаци и извезаните помежду тях четвъртити фигури на къщите (за аромата им - вж.по-горе). Живеела си пестеливо, без патос и младежки хормони, с оня ритъм, който се удава виртуозно на възрастните хора доплували до бреговете на посткомунистическия преход. Умеела да си доставя малки удоволствия в ежедневието – да сипе помията на животните сутрин, да си купи хляб и да поговори с бакалина, на който единият син също бил някъде по държави и градове с патагонски имена, да придремва следобед на един хълбок на любимото твърдо миндерче, и особено се стараела да не си пропусне сериала в 5 следобед.
Синът се обаждал рядко, казвал че е добре, а снахата пращала на свекърва си, която така и не познавала, по-някоя и друга дреболия в колет – кафенце, бисквити, кърпа за глава например, и ей такива полезни неща. Не че кой знае какъв възторг доставяли тези работи на жената, но тя обичала да кани комшийките си по време на църковни празници особено, и да ги черпи с кафе и сладки, та да си побъбрят и припомнят големите, заглъхващи като ехо спомени в малкия живот. Събирали се те, опитвали кафенцето, опитвали сладките, цъкали с език, казвали, че вътре има това и това, ама сигурно и от това, щото пък миришели на такова, и изобщо имали усещането за някакво особено екзотично съзаклятие.
Колетите идвали веднъж в годината - обикновено за Коледа, или - по-рядко - за Великден. Германката пускала и по някоя лъскава картичка вътре, с надпис, там, на нейния си език, а синът дори не винаги се сещал да драсне по един-два реда на майка си – не обичал да пише човека.
Абе, с две думи нищо особено, съдба като хиляди, хиляди други балкански съдби, ама сега ще видите че не съвсем, щото той, синът де, взел че изведнъж умрял. Случило се, както на всеки може да се случи, понеже и на тези дето са в сресаната чужбина, и на тях понякога се случвали внезапни случки, макар че там тяхното здравеопазване и грижа за човека, нали знаете, уж добре уредено, както беше при нас, преди да тръгнем да ставаме като тях (то тука малко се получи каламбур, но си е баш така). И той, като умрял човека, естествено не можел да се обади на майка си, да каже че е умрял, а пък германката не знаела бъкел български, щото те в техните училища, ама изобщо не учели български. Тогава снахата взела мъдрото и хуманитарно решение (немците открай време си падали по хуманитарните решения и по хуманитарните мисии) да кремира своя съпруг и да изпрати кутията с праха му в колет на родната му майка, та тя да си го жална ожали и погребе, както си му е редът. Направила тя каквото решила и през цялото време имала усещането, че прави нещо много добро, и от това ú било леко и спокойно, само че по немски леко и спокойно.
А нашата жена, майката де, като получила пратката, естествено, пак събрала комшийки и приятелки на актуална раздумка, сварила кафе от новия колет, само дето германката не пращала въобще такъв артикул този път. Вярно, поучудили се всички, че този път кафето от Германията, имало странен вкус и не се разтваряло както друг път, но кой ги знае там какви щуротии пият сега младите, така казали.
Но като си помислиш, приятелю, не е чак толкова откачена историята, нали? То, като отстраниш символиката (според едни -добра, според други - лоша), я претегли фактите - нима има значение, кое къде отива - нали във Вселената нищо не се губи. И кафето, и Човека, и Хаоса са си все Божии работи, а в тях няма нищо случайно.

Иво Георгиев

Вълкът и 1/7 от седемте козлета

Вальо Вълкът. Пътищата на живота кръстосват суровото му лице – радост за всеки картограф, влюбен в професията си. Под очите - два къси, междуселски, трета категория. Единия е утъпкан от чести посещения в ‘Сръбска скара’ за ракия и шопска, споделени с все по-оредяващата тайфа, а другия води до ‘Биад’ за уиски енд бадеми, заедно с поредната провинциалистка, но руса. Двете огромни загуби на комар – първата съпруга и къщата в Дупница, са спомогнали за изграждането на четирилентовите магистрали на хазарта по челото, а носа и устата са свързани с кръгово движение, асфалтирано от втория развод и поръчковото убийство на двамата му съдружници преди години. Решен е в униформеното черно, вече твърде демоде.

Минчо Карагьозов. Бивше партийно величие, а понастоящем бизнес-консултант със затихващи функции. Пуловер ‘Яница’ – Елхово, модна колекцията ’85, канадка за 20 лева от Илиенци и дипломатическо куфарче с щампа ‘10 национална конференция на ДКМС’, връстник на пуловерчето. Минчо е мазничък и угодлив:

- Банкерът е като доктор, бе, Вальо, превежда той на Вълка на достъпен език. - На него трябва всичко точно да си кажеш, за да ти постави правилна диагноза.

Ивайло Лалов. Изпълнява ролята на доктора, под формата на младо, голобрадо юпи. Прясно дипломиран от лондонски колеж с парите на тате и уреден от същия при един стар боен другар – банкер, да научи занаят, понеже камъкът си тежал на мястото, тоест големия шаран Иво – в малкото езеро България. Всъщност причината за отзоваването на детето от кралството беше малко по-различна, но за това – после... Лалов има самочувствие, чанта от мека телешка кожа и обширни теоретични познания в областта на фиска. Чете ‘Капитал’ от кора до кора, включително компютърното приложение, от което почти нищо не разбира, посещава едноименния бар в ‘Шератон’, а в петък вечер пие бира в ‘Червило’, идентичен като визия с останалите присъстващи в клуба. Твърди, че обича джаза и класическата музика, но всъщност дълбоко в съзнанието му единственото яко културно забавление е здрав американски екшън с обилни амуниции и две кутии пуканки от големите в Мултиплекса.

Вълкът нервно тропа по волана на Аудито, докато шльопат в кишата на път за покрайнините. Лалов решава с един удар да отметне две задачи – хем да предразположи човека, хем да понаучи туй-онуй за бизнеса:

- Как решихте да се занимавате с производство на алкохол?- завързва разговор възпитано той.

- Ми к'во да ти кажа - живва Вальо, видимо вече в свои води - събрахме се момчетата преди десет години и решихме – на тоя – наркотиците, на другия – каналите с колите, а за мене остана пиячката.

Карагьозов усеща, че е попрекалил с напътствията за искреност и се опитва да замаже положението:

- И по-добре, Вальо! Гледай какво стана с Кънеца – колко много хора му дойдоха на погребението.

Лалов, макар и стреснат, не се предава:

- А смятате ли, че тази инвестиция в хотел край София ще Ви носи добра възвръщаемост?
- Ама това няма да е хотел бе, момче! - облекчено възкликва Вальо. - От хотел пари не се изкарват, от мене да го знаеш. Аз това ще го правя бардак с кучки. Ама ВИП. С камерите му, с високата ограда, с охраната му. Като тия, нали ги знаеш, дето са по Бояна. Всички депутати и богаташи са там, а като го пусна, ше са при мене. И казино ше има, да се затвори цикъла. Уморих се вече да си късам нервите с фабриката. От дегустации гле'й на к'во съм заприличал. Ше си гледам старините.

Аудито спира на мегдана на бивше софийско село, сега елитен квартал. Минчо започва да си заработва хонорара:

- Ето го обектчето. Десет декара земя има около него, сградата е масивна, тухлена...- Обясненията му се разтварят в искрящия от студ въздух, докато със ситни подскоци се отдалечава към входа.

Лалов вади елегантен органайзер и химикалка ‘Монблан’ и започва да си води записки.

- Тоя площад до хотела виждаш ли го? Красота! – простира космата десница Вълкът. - Като бех навремето в затвора, обещах на Господ да му вдигна една църква. Говорил съм с кмета, ше ми съдейства, понеже съм председател на църковното настоятелство. Не че толко бех вярващ, ама навремето тоя парцел, дето си построих къщата на него, беше църковен, нали се сещаш…

‘Ц-ъ-р-к-в-а’, записва си старателно Лалов и забучва нос в табелата на входа: ‘Дом за стари хора №5’. Посреща ги премръзнал пазач и ги развежда да огледат. Столовата е една зимна феерия – от теч на тавана блестят ледени висулки, а в средата на помещението грее огромно, замръзнало езеро, по което дъщеричката на пазача изпълнява сложни пируети, после се тръшва в ъгъла под саксиите с премръзнали цветя и започва да мърмори: ‘Техническо изпълнение – седем три, седем пет, седем шест...’ Усмихва се разсеяно и помахва към въображаемата камера, а после сменя червената шапка със ярко оранжева и отново излиза на леда.

В стаята, която им отваря пазача, трима ведри старци се греят на кюмбе ‘Циганска мечта’. Мирише на лекарства и на мизерия, но е чисто и леглата са опънати като в казарма.

- Добър ден, момчета! - пенсионерите са мили, без да възлагат особени надежди, че ще завържат разговор. - Студеничко, нали! Елате се сгрейте! Топките на Лалов са станали колкото грахови зърна от студа, но се държи мъжки и тръгва след Вълка, който се е отправил към изхода.

- Кмета каза, че на общината й требват пари. Ми то имот за милиони, а вместо да носи лев, тегли от социалните. За това правиме бартер. Уредили сме всичко - старците ги преместват едно виетнамско общежитие в Обеля, а кмета ни преотстъпва тоя обект.

Карагьозов е видимо доволен:
- Естествено, ще се направи ремонтче. Ако искате, елате да разгледаме къщата на Вальо, да видите стил и изисканост.

Мятат се отново в Аудито и три преки по-нататък огромна желязна врата потъва в стената под диригентството на кривия показалец на Вълка, асистиран от дистанционно. Немска овчарка с размерите на тигър, бенгалски, средностатистически, и също толкова гальовна се впуска да закуси с чантата на Лалов. След кратка схватка и намесата на стопанина, овчарката е заключена в гаража и тримата пристъпват в двореца. Огромните вътрешни витрини на хола разкриват гледка към басейн със същите зимни характеристики като столовата на старческия дом, но без момиченцето – фигуристка.

- Спукаха ми се тръбите, мама му, и покрива протече. Много студ тая зима - казва Вълкът, пуска гръцко по уредбата и се захваща да прави кафе. - Нeма кой да се грижи, ни за бизнес, ни за къща. Син ми замина да учи в Германия. Хич не смята и да се връща. Жената бега. Виж там, ако има некоя колежка в банката - подсмихва се свойски на Лалов и помръдва с вежди: - Как сме с гаджетата?

Ивайло хич не обича да обсъжда личния си живот с непознати, още по-малко кандидат-заематели. Той разсеяно вперва поглед в тавана, където гипсова жена със златна корона крепи между голите си гърди гипсово херувимче с пишле като бобче и златни крилца. Херувимчето е насочило лък със стрела към лаловото сърце и му се плези насмешливо. Само от циците на жената може да се гипсират краката и ръцете на половин София една люта зима с много поледица. Е, Сунг нямаше такива цици, но беше предана и го обичаше до смърт. За малко да се оженят, обаче баща му навреме надуши и това беше истинската причина за завръщането в родината. Внуци-жълтурковци с дръпнати очи – не, благодаря! Ивайло още я сънуваше. Софийските моми се отнасяха спрямо нея по отношение на габаритите и обноските тъй както пуйки към канарче, казано на математико-орнитологичен език.

- За одобрението на проекта, каквото е необходимо, ще направим. Ако кажеш плик – плик, ако нещо чеверменце трябва, мацки, купони... Ние сме сериозни момчета, не жалим средства. За табуретката, на която седиш, отсекохме един стогодишен дъб! Месинг за парапета не е жален – претопих духовата музика на Ловеч. Ходили при един приятел да го врънкат за спонсорство, а той направо им купил инструментите. Заиграхме се една вечер на покер и ги спечелих. После ги дадох на един мангал да ги претопи и глей сега ампорето – свети!

Деловата среща наближаваше своя край. Неотложни дела в банката зовяха Лалов:

- Ами при нас практиката е да се кандидатства с бизнес-план. Нахвърляйте ми на хартия всичко, за което говорехме, и кредитния съвет ще прецени. - Няма проблем! - в очите на Минчо светнаха проценти. – Ще ви представим информацията в най-кратък срок.

Месец по-късно икономическата обосновка на Вълка събираше прах в архива на банката с резолюция ‘Мутри не финансираме!’. Точката на удивителната на шефа беше пробила хартията, а Лалов си търсеше нова работа. Грубата българска действителност бе шокирала лондонския възпитаник и той не пропускаше удобен случай да блесне в средите с поукрасен разказ на досега си със сенчестите среди. Една сутрин, докато преглеждаше обявите в пресата се натъкна на ВЗРИВ! ‘...е разрушил къщата на Валентин Вълков. Полицията разпознава намерения на местопроизшествието труп. Предполага се, че става въпрос за разчистване на сметки...’ Това окончателно разтърси чувствителната душа на Ивайло и го накара да се разтича. Тайно събра пари от всички познати, купи си еднопосочен билет и се обади на Сунг да го чака на Хийтроу. На майка си и баща си каза, че отива на ски, натъпка раницата, навлече клина и якето и заби с народа в един клуб да се накъркат за сбогом. Някаква банда свиреше на живо ретро-хитове. Тромпетистът режеше въздуха на парчета със солото в ‘Your latest trick’ на Дайър Стрейтс. Тромпетът светеше в тъмното с цвят на ампоре, а в една от извивките му чернееше въгленче от пепелището на вълчия дом.

Nadie

“Св. Валентин”. Из дневника на една стара мома

Е какво да направя днес? Да се самоубия, затова че още не съм намерила мъжа на живота си?! Или да отида в манастир, за да не гледам мазните, доволни физиономии на всички влюбени около мен? Този празник е част от световния заговор срещу нас неомъжените, за да ни накарат да се чувстваме тъпо.

8:00
Събуждане. Аз съм интелигентна, независима, красива и все още млада, само на 30. Не съм хапка за всяка уста. Само ценителите знаят как да ме покорят. Със сигурност мъжът на живота ми ще го разбере точно днес и ще се появи. Усещам го! С луксозното си ауди, скъп костюм, ще се усмихне загадъчно и ще ме погледне влюбено със сините си очи. Така, да сложим онова черно бельо, за специални случаи. Няма още смс-и. Това е защото мъжете обичат да си поспиват.

9:00 часа
В офиса. Да погледнем с презрение на колежката с поомачкана пола, която закъснява за работа. Съпругът, поднесъл подаръка сутринта?! Пръстен с колие? О, какви сладки миниатюрни камъчета. Не са “Сваровски”?, А пък така добре ги имитират!
Проверка на пощата. Картичка. Да! Да! По дяволите, пак ли този смотаняк от счетоводството? Delete!!! Кафе и цигара. О, колежките имат планове за обяд? Всичките? Само неомъжените. А омъжените за довечера? О, колко са мили съпрузите ви, че поне тази вечер няма да ви карат да готвите. И свекървите ви тази вечер ще са така добри да гледат изчадията....... ъъъ децата? Какви сте късметлийки.

12:00 часа
Кола за доставки от цветарския магазин. Всички жени в офиса поглеждат тайничко през прозореца. Дано да за мен! Дано! Дано! Може би шефът ми най-накрая е решил да преосмисли онова, което нарече “грешка”. Или е г-н Жененият за онази крава и е решил, че вече няма нужда от малко време и ще се разведе. Колко романтично да го съобщи на деня на Св. Валентин. Хайде, момченце доставчик, влез в моята стая! За мен, за мен.........оооо, моля те.........Не! Тази мръсна малка кучка! И без това бюрото й вече е затрупано от цветни кутийки! Защо мъжете винаги си падат по евтини пикли с къси поли?

16:00 часа
Проверка на пощата за n-ти път. Никакви картички? Е, няма да броим тази от мама, две-три приятелки, които пожелават търпение и кураж, които се искат да срещнеш и задържиш принца. Никакви смс-и. Освен покана за вечеря с 8 /осем!/ семейни двойки. За какво ли да ходя? За да гледам овчите женски очички, гледащи с обожание мъжете, които са си избрали? Добри мъже са, но като за тях – не са богати, карат разни потрошени таратайки, имат чувство за хумор и са донякъде интелигентни, но нима това е достатъчно??!! Не и за мен.

18:00 часа
Тази отвратителна суматоха. Фирменият купон бил и за половинки??? Затова ли всички така бързат да се изнесат към ресторанта? Онази смотана колежка от съседния отдел носи букет цветя като трофей. Дрисла! Не, не, не е това. Сигурно напуска работа! Господи, колко много хора има тук. И за какво е цялата веселба? За някакъв си измислен празник, на който ще ви обичат, а утре пак ще перете чорапи и ще дундуркате ревливите си сополиви изчадия! Така ви се пада. Аз съм над тези неща. Радвам се, че не съм като вас!

23:00 часа
Келнер, още една чаша вино. О, колегата от счетоводството. Благодаря за розичката. От вазата в коридора ли я открадна? А, пазил си я цяла вечер и си се чудил как да ме заговориш? Ами да, подпийналият ви главен счетоводител не се умори цяла вечер да ме кани на дансинга и да ме подмята като пръскачка из лозе.
Слава Богу, че повечето двойки започнаха да се изнасят. И без това цяла вечер ме дразнят с лигавите си прегръдчици и целувчици “муцинко, пуцинко...”
Не си ли съгласен с мен, пиленце? Като станеш на 30 и малко, ще ги разбереш тези неща. По дяволите и принц! Счетоводителчето не е толкова лошо. Пък и това черно бельо не трябва да остане неизползвано, като миналата година. Е какво пък, тъпо е да си лягаш сама. Вземи бутилката с виното и извикай такси. И да не забравиш утре сутрин да си тръгнеш рано, защото може да ме потърси принца, за да се извини, че и тази вечер не е стигнал навреме.

AIDA

Разруха 007

Рушен К. Рушен имаше фирма за рушене. Беше завършил “Учителския” и свиреше на акордеон, но това не му помагаше особено в работата. Фирмата се казваше “Разруха 007”, а на визитните му картички го пишеше и на английски и френски, но с кирилица – “Дистракшън 007” и “Дестрюксион 007”. Започна през далечната 1991 г, когато Вазов – най-колоритния просяк на оня град, го нае да изкърти плочките и да строши пейката пред паметника на някакъв поет, където просеше конкурента му от друга ромска фамилия. Когато след това гушна хонорара – е, вярно, на дребни монети - емисия 1990 г, тогава му просветна, че животът може да стане и по-светъл. Отначало започна с полулегални поръчки – събори няколко свинарника, два павилиона за закуски, осем бюста на вождове на пролетариата (и един в цял ръст), 5-6 стопански постройки на бивши ТКЗС-та…А,... срина и едно кино. Натрупа опит, мускули и не малко завист. За няколко години, Рушен вече осигуряваше работа на 32 души, на служебното куче Жельо и на секретарка, която също си имаше галено име, но това не е наша работа. Най-доволен беше от това, че помага на хората. В “силните” си години изравни със земята 17 магазина, 6 детски градини, 56 училища, над 45 завода на леката и 12 завода на тежката родна индустрия, затрупа няколко рудника за някаква руда , а след реформата в армията се “справи” и с 14 казарми. Разбира се, всичко вършеше вече по правителствени поръчки или по проекти на международната Програма “ФАРС”. Как се надсмиваше на аматьорите, които 10 дни се мъчиха да гътнат Мавзолея в София. В офиса, се четеше девиза му, на фона на негова снимка, залепена на стената : “Това, което Времето руши за столетия, ние рушим само за дни”. Когато Папата дойде в страната, “Разруха 007”, активно “помогна” за преместването на цяло село, защото на негово място трябвало да се построи въртолетна площадка за светия божи наместник.Този етап на “мускулите”, както самият Рушен го наричаше, скоро започна да не му носи удовлетворение и неговите търсения го доведоха до нов - “интелектуален “ етап. Фирмата предлагаше вече и “по-тънки” услуги - проваляне на бизнес-сделки и съдружия, разваляне на приятелства, разтрогване на годежи и на сватби, компрометиране на реколтата на арендатори, а също и проваляне на селски събори и на срещи на випуски. Напоследък бяха установили дискретна връзка с него и от страна на Висши политически кръгове – там се работеше на ниво приватизацонни сделки, и дори за проваляне на избори на политически опоненти, но честно казано той не искаше да си пъха там носа. Този филм, казваше той, е за други. Беше си чист професионалист. Умиление пърхаше край него като ореол, когато си спомняше как отклони с усмивка бабата, дошла да поръча да не втаса киселото зеле на съседката й, щото онази я нарекла “пуйка”. Въпреки характера на дейността си Рушен беше култивирал нежно сърце. Когато трябваше да “обработят” старата градска баня, която целия град свързваше с най-чисти спомени, на него му беше много тъжно, три дни преди това. А още по-жално му беше за двете големи брези, които растяха на един от прозорците на мъжкото отделение на банята - да се чудиш как бяха поникнали там – на самия бетонен перваз. Той специално даде пресконференция за това как щели да спасят двете дървета и как щели да ги пренесат в специален резерват с редки растения, край града. После щели да сложат и възпоменателна табела пред тях, за това откъде и как са пренесени.А напоследък колкото и да не му стигаше времето, се връщаше към “старата си любов” – поезията. Рушен пишеше стихове, в които най-често възпяваше свободата на вероизповедание и киселите краставички сорт “Победа” (останалите сортове корнишони не му понасяха на дванадесетопръстника). Та, точно когато събаряха старата градска баня, която помнеше кирта на всички кметове на града до 1989 г, тогава съдбата ехидно се всели в стволовете на същите тези две бели брези и те, заедно с част от прозореца, го затиснаха с цялата си тежест, по време на финното им демонтиране. Издъхна още на 37-та секунда, макар че можеше да издържи и до една минута, но прецени, че няма смисъл, защото по междуведомствена уговорка, при тежка злополука първо идваше “пожарната”, и чак след нея “бърза помощ”, а при пожар беше обратното.

Така умря Рушен К.Рушен – един идеалист, радетел за един нов свят, в който да няма повече нищо за рушене. Той не мечтаеше безсмъртие, но безсмъртно ще остане навеки, разрушеното от него по всички кътчета на Родината. Да са живи и здрави достойните му наследници!

Из надгробното слово
прочетено над гроба му

Иво Георгиев

Утринен концерт

В смутните пост-намкакви времена един човечец получил наследство. Е, сега, чичо му не бил от Америка, ами от Русе. И наследството и то русенско - етаж от къща. Обаче от старите големи русенски къщи - на тиха уличка с много липи.

Хукнал човечецът по нотариуси, жена му застягала бохчите, децата се пречкали весело и една прекрасна утрин вместо от гарата (защото бил машинист) да се прибере в панелната дупка в квартал "Чародейка", нашият гордо прескочил натуриите в антрето на старата нова къща, ударил един душ, ударил и една ракия за приспивателно и се бухнал в леглото. Точно тогава радиоточката прошепнала, че е осем и от горния етаж прозвучали мощни акорди на пиано. Т'ва пък к'во е бе, мамка му, рипнал човечецът, а отгоре се спускали акорд след акорд, извила се вихрена мелодия, като че ли някой тичал по клавишите, после звуците полека стихнали, но само за да се изсипят изневиделица като водопад върху плачещото му за сън същество.

Като се разбрало, че така няма да се спи, железничарят метнал нещо на гърба си, изтопуркал нагоре по стълбите и се облегнал на звънеца. Отзовал се очилатко на неопределена средна възраст в закопчана догоре риза и протрит панталон. Кроткият отначало разговор набързо качил градуса, закипял от права и претенции, льохмани и профани, селяндури и очилати муцуни, лашкаш се цяла нощ да ги возиш, д'ебамааму, пък те да спиш не ти дават, а аз трябва да репетирам, майната им на твоите репетиции, що не си репетираш на друго място, и на Вагнер майната му, вижте се какъв сте имбецил, абе ти гледай много да не дрънкаш... простак!... И вратата хлопнала, и в пианото забушували страстите на обидената музикантска душа, а жепеецът се замятал в леглото с възглавници на ушите.

Така едно добросъседство свършило, преди да е започнало. Железничарят ходел като тигър из стаите, псувал на поразия, та чак фикусът повяхнал, проклинал коварното наследство, заплашвал, че ще се изнесе на палатка пред Централна гара, засипвал с жалби Община, кметство, полиция и филхармония, но очилатият свирел само в разрешеното от правилника време и никой не можел с пръст да го бутне.

Тогава човечецът изтикал леглото си в най-далечния ъгъл, тъпчел ушите си с памук, пиел по три ракии и трупал възглавници върху бучащата си глава... но проклетите звуци пак го намирали, терзаели повече нервите, отколкото слуха му, а когато най-сетне заспивал, музиката се промъквала и в съня му. Траверсите се превръщали в безкрайна редица клавиши, локомотивът свирел на тях бравурна мелодия, после клавишите се свършвали, музиката секвала, вагоните, закачени един за друг с ключ сол, започвали да се търкалят на забавен каданс, от тях се сипели изкормени пиана, пръсвали фонтани трески и чукчета, като лениви светкавици из въздуха проблясвали скъсани струни и било тихо, тихо... Ей така я карали.

Една сутрин железничарят се върнал пребит от умора, изритал обувките си, надигнал шишето с ракия и се проснал в леглото както си бил с униформата. Погледнал часовника, изпсувал мръсно и безадресно, натъпкал памука в ушите, натрупал възглавниците и стиснал очи. Но сънят не идвал. Човечецът се повъртял, притиснал по навик възглавниците, но не можел да заспи и това е. Наоколо витаела някаква липса, която гонела съня, чувство за някакъв недостатък, губело се нещо съществено, но неуловимо... Той отворил очи, погледът му попаднал на циферблата на часовника, осем и петнайсет... топло, топло... Жено, ревнал човечецът, оня зящо не свири?!

Жена му дотърчала с тестени ръце, как не ти казах, свърши се тя неговата свирня, да пукне дано с това дрънкане, ама на, санким 'ко беше голям музикант, щеше да ходи с едни панталони зиме и лете, мухльото, другите по Скандинавията коли си купиха, 'ма на него само репченето му голямо, жена му и тя, лисици по врата, ама сега като ги наритаха три месеца неплатена, щото не се разбра филхармонията министерска ли ще е, общинска ли - лъснаха им голите задници, пък компенсациите за ток ли, за студент в София ли - и продадоха пущината, пианото де... Таз заран гледам барабите го влачат, пък оня ситни по тях като бито куче, да не го ударите, вика, това е немски инструмент, бе к'во те е грижа бе, нали му 'зе парите, 'ко искат от втория етаж да го фърлят... Ей, ти що пак грабна бутилката бе?… Къде тръгна по чехли сега?...

Но външната врата хлопнала зад едно стреснато "бамааму" ... и станало тихо, тихо... само се чувало как чехлите на човечеца шляпат по стълбите към втория етаж.

Kamila

Майстора и Маргарита

... този виц го знаете, знам ... ама не е виц ...

Хубаво е, че в България си имаме празник на лъжата. Щото не е лъжа, че те лъже който свари - политици, доктори, сервитьори, магазинери... Бе, тя жена ти те лъже... Лъжовна държава сме и това е. Мене ако питат, националният празник трябва да е на 1април. Няма какво да се лъжем - ако не лъжеш - не ти вярват. Както станало с Майстора и Маргарита. Толкова е показателно, че даже като виц го разказват... Но ето как било (или както казват в преведеният на руски дискавъри - "Что произошло на самом деле").

На Маргарита мъжът й пътува. Много пътува. И много лъже. Пък Маргарита - честна. И доверчива. И той, мъжът й, като отива в командировка (командировка - друг път - с две руси командировки на Пампорово), тя си седи тихо и кротко в къщи и си чете книжки. Що да не си седи жената, ще кажете. И ще намигнете. Обаче, няма такива работи! Сериозно! Много е наивна тая Маргарита. Седи си в просторната, но уютна стая и си чете, потънала в тишина. Само тролеят като мине отдолу, чашите в барчето прозвънват, обаче така - дискретно и приятно - колкото да допълнят тишината.

И един ден, както си четяла (мъжът й таман бил заминал с една командировка), отдолу тежко минал тролеят, чашите прозвъннали нежно... и не щеш ли, вратите на гардероба се откачили и пляснали като великански джапанки върху дебелия килим. Маргарита се вкаменила за момент, но след като никой не нахлул с качулки, бухалки, гърмялки и други залъгалки, както миналия месец, тя бавничко се размърдала и обиколила врати и прозорци - решетките и резетата били непокътнати - надзърнала под легла и кушетки, пила един валидол, пила и едно уиски за по-сигурно, па се захванала с вратите на гардероба.

Маргарита е оправно момиче - чадо на епохата "Направи си сам". Едно време в училище по трудово обучение направи на струг и бормашина дървена поставка за 20 цигари и пепелник - шестица й писаха - въпреки, че пушенето беше забранено. И сега вдигнала вратите, закачила ги на пантичките - и готово!

Следващият тролей я изненадал на най-интересното място в розовия роман - знаете как е - главният герой подхваща отмалялата главна героиня, пръски от водопада, лошият е в затвора, старата дойка тича и разплакана оповестява, че главната героиня е получила в наследство половин Гренландия и поживотен гратис в Дисниленд... и вратите пак паднали... и така пет-шест пъти... Като един Петър Попангелов, ако следите мисълта ми (имаше едно време един такъв български скиор, дето все не можеше да свърши, ама както и да е). Тя, Маргарита, ги закачвала, пустите врати, тролеят минавал по разписание, те се срутвали... Тогава Маргарита се сетила за пачките на мъжа си и смело се обадила на някаква фирма от Нов градски указател ли, от "Асансьорен вестник" ли, няма значение. Важното е, че минали не минали три тролея, на вратата се позвънило и влязъл Майстора!

Маргарита може и да е наивна, но знае как се посреща Майстор. Масата попуквала под тежестта на каквото трябва и Майстора тъкмо си правел сметка как да анулира другите поръчки за деня, Маргарита го треснала по главата със същината на проблема. В същия миг отдолу услужливо минал тролей и вратите по неизменен начин шляпнали на пода. Мене ако питате, това си е живо предизвикателство за един Майстор.

И се започнало. Чук и отверка - тролей - падане. Нивелир и ренде - тролей - падане. Резе и верижка - тролей - падане. Мамата-бравата - тролей - падане...

Накрая Майсторът стигнал до радикално решение. Вижте, казал той на Маргарита, аз ще вляза в гардероба, вие хубавичко затворете вратите зад мен и като мине следващия тролей, да видя аз каква е тази мистерия. И влязъл в гардероба. И Маргарита затворила злополучните врати. И външната врата се отворила. И влязъл мъжът й (командировката се оказала неразположена и инатлива). Пък в антрето - нали се сещате - палто, шапка, обувки... В средата на Маргаритината стая - чанта, масата като рог на изобилието... Ти като лъжеш - хубаво,ама тебе като те лъжат - кофти-и-и...

Ревнал мъжът като усурийски тигър и право към гардероба! Страшна работа! Вратите отхвръкнали, все едно е минал тролей - пък вътре - Майстора! Мъжът не губил време,ами задал дежурния тъп въпрос - "Ко праиш ти тука,бе!?...". "Ако ти кажа, че чакам да мине тролея, няма да ми повярваш..." - успял да продума Майстора и се събудил в реанимацията.

Kamila

Убийците с честни лица

Убийците с честни лица се срамуват от себе си. Срамуват се от нежните си черти. От елегантната усмивка преди престъплението. От красивите очи, които ще наблюдават очите на жертвата. От устните, с които ще поемат последният дъх. От страните, които ще бъдат целунати искрено. От тънките пръсти, с които ще докоснат шията. От думите, с които ще започнат престъплението.

Убийците с честни лица убиват само привечер. Малко преди залез слънце, за да могат да го подарят на жертвата. Заедно с цвете, стих и сълза. И една честна изповед. Понякога и чаша вино.

Убийците с честни лица промушват винаги в сърцето. Бавно, неусетно, почти срамежливо проникват докрая. Не оставят време за дъх, извинение, бягство. Нито за някакви думи за милост. Може би само за последна целувка. Фатална.

Убийците с честни лица се срамуват от себе си. И остават завинаги с теб.

Vasi

Телефон на доверието

След голямо надлъгване, два-три плика и две бутилки марково уиски - Ура! - имам си телефон в новия офис. Бравос, ще кажете, честито... Мерси, обаче тоя номер, дето ми го свиха от пощата с номера - той ми отрови живота.
Ето как стана работата. Още включен-невключен телефонът, чашите на техниците още не бях измил, и звънна. Вдигам аз слушалката, гордо-гордо казвам - Моля!? - и отсреща като се почна - Не мога повече, той не ме поглежда, ще се самоубия, той не ме забелязва, ще скоча от петия етаж... не, от шестия ще скоча, ще му скоча аз на фасона ще му скоча, няма живот за мене...Ало, кого търсите, опитах се да кажа като един глас в пустиня, грешка имате - обаче чувай Верди! - Имам пистолет, вика оная, ще се гръмна, газова печка имам - ще пусна газта и щрак със запалката... с хапчета ще се нагълтам, ясно ли ви е... Ало, чувате ли ме?... И аз какво да правя, викам - да. Ми няма ли да кажете нещо, пита онази. Какво да й кажа? Можете да опитате да се обесите на коланчето на пеньоара, много е ефектно. Моля, втрещи се оная отсреща, пък аз казах - грешка и затворих.
Така се почна - ония садисти от пощата да вземат да ми дадат стария номер на телефона на доверието. Да ви разправям ли нататък? Щях да умра! И няма спиране. Цяла нощ - дзър, ми той свършва, обръща се и заспива, пък аз после цяла нощ се въртя и бълнувам Бойко Борисов от кръста надолу... Дзър, къщата им приписах уж да ме гледат, пък те ми гледат епикризата само, малкото ми вика,бабо, като пукнеш, в твойта стая татко ще ми сложи билярд... ей тоз билярд най-много ма трови, да знаете... На една друга мъжа й като ядял компот от череши, плюел костилките по един такъв особен начин, че убивал всичко детско в нея, на едно девойче гаджето му спяло само с черни чорапи и като четяло Кастанеда в тоалетната, плачело... Друг пък, като вървял по левия тротоар, се възбуждал от жени с пазарски чанти, а като вървял по десния, изпитвал непреодолимо желание да си купува вестник "Семейна драма"...Луд станах, казвам ви.
Ходих в пощата... На телефонния шеф на колене му падах - Ще спрат, викат. Ама онез не спират! Обяснявах, карах се, псувах, устата ми пяна хвана, в полицията ходих, в радиата обява дадох, така и така, тоз телефон не е вече на доверието, на фирма е... Дръжки!
Накрая се примирих. Взех да ги изслушвам. Че и да си приказвам с тях. Даже, ако искате вярвайте, се пристрастих. Ровех кога в литературата, кога в спомените, понякога карах на пълна импровизация. Плаче ми едно момче, номера му правела. Приятелка има ли, питам. Има, отговаря. Ми чукай нея, съветвам го. Вярно бе, вика момчето - и готово!
Един дядо ми се обажда, три дена не бил ходил по малка нужда. Викам му, дядо, да не си го вързал на възел, пък той - О,Боже, тока не съм платил...И така.
По едно време обаче си дадох сметка, че вечер не бързам да изляза, ами засядам до телефона. Слагам цигарите и пепелника до мене, отварям бутилка вино и кибича по цели нощи. Няма кино, няма кръчми, няма гаджета. И се разтревожих за себе си, ми не е нормална тая работа...
Идеята дойде от самосебеси. Намерих в указателя новия номер на телефона на доверието. Споделете, моля, казва отсреща един такъв глас. Ами, започвам аз, имам проблем...Айде бе, чуди се гласът, сериозно ли!? Да,много е сериозно, викам. Чак пък толкоз, хили се гласът, да не ти пука. Ей тука малко се обърках, ама нали съм на зор, продължавам - Моля ви, аз имам проблем, имам нужда от помощ, имам нужда...Май имате голяма нужда, гаври се гласът. Ядосах се аз и викам - Но, моля ви, какъв телефон на довериато сте вие? Грешка, приятел, отговаря гласът, вече сме телефон на недоверието. По на далавера излиза откак един тъпанар направи безплатен телефон на доверието. Аз смотолевих някакво извинение. А, нищо,вика гласът, до тука сте навъртели 30 импулса, ще продължаваме ли? Затворих като попарен и таман отивам да си налея нещо твърдо, телефонът току звънна. Грабнах още топлата слушалка и като викнах - Майната ви, на баба ви трънката, умря Марко, край!... Тряснах омразния апарат на теракота и пет минути скачах отгоре му.
Сега който ме търси в офиса, да ми се обади по водомера.

Kamila

Майки и дъщери

Никой не избира родителите си. Всеки ще се съгласи с тази максима.
Но не и дъщеря ми. Тя разполага с огромен избор от майки, а на мен е осигурила несметно количество дъщери. Аз не мога да избирам измежду тях, нито да ги викам по свое желание. Научих се само да ги разпознавам.

Всяка майка върви в комплект с някоя от дъщерите. Например както сега - в леглото спи МалкотоСладкоАнгелче и го завива Грижовната мама. На сутринта часовникът ще събуди СърдитотоСъненоЛъвче, а чорапите ще му обува МилатаБързащаМама. После ще се появят близначките МразяВодата и ГребенътСкубе в комплект с Лошата мама, по-късно сменена от Истеричката. В последната минута в училище ще пристигнат ОтегченатаТретокласничка и нейната ОтдаванаЗагубилаБитката майка, а вечерта у дома ще се върнат ВеликатаХудожничка (с поредната шестица по рисуване) и гордата й майка.

Имаме също госпожица ИзпеченаЛъжкиня и госпожа ТияНомераНеНаМене (понякога придружавана от самодоволната й сестра ТиКъдетоОтивашАзОттамСеВръщам ). Веднага след тях обикновено идват мис ЛицемерноРазкаяние и мадам ТоваДаТиЕЗаПоследно, следвани от двойката МногоКроткаИПослушна и Прощаващата мама.

Лично аз най обичам МилотоКоте, което се гушка галено в прегръдките ми, но то се появява все по-рядко.И предимно спи. А най се страхувам от БезстрашнатаИзследователка и все се опитвам да й внуша ,че светът може да се изучава и теоретично, но тя е страстна поклонничка на емпиричното познание. Майка й Благоразумната, всъщност с мъка се крепи на ръба на разума и редува истеричните пристъпи с нравоучителни беседи в паузите между два рисковани научни експеримента. Като, например, задълбоченото изследване на тема: "Какво става, ако вкараш фиба в контакта???" или внимателно планирания и почти успешно реализиран проект "Да превърнем банята в басейн! Еха!".(без да споменавам дребните опити върху плавателната способност на дистанционното на телевизора и устойчивостта на компютърната клавиатура към газирани напитки и водноразтворими боички).

Многострадалният ми съпруг се оплаква от това перманентно многолико женско присъствие в дома ни и заплашва, че ще развие скоротечна шизофрения, ако не намерим начин да приведем в приличен вид многоличностната си идентичност. Искрено полагам усилия в тази посока, но това само усложнява нещата и в крайна сметка доведе до появата на нова двойка - СдържанатаМама и нахалницата НаМенПъкНеМиПука.

Май единственият достоен изход е да се примирим с изменчивата природа на ураганската същност на дъщеря си и да се задоволим със скромната роля на очевидци, имали щастието да присъстват на бурни събития.
Доколкото успявам, ги документирам и класифицирам, но най-вече им се радвам. Китайското пожелание "Да живееш в интересни времена!" би могло да бъде проклятие, но и благословия.
Дали?!

Bella

Есенна картина

С Ураганчето се прибираме след училище. Таткото е на работа, тъй че вечеряме набързо сами и се отдаваме на релаксиращи занимания - празно взиране в екрана на телевизора за мен и поредна кървава и доста шумна виртуална битка за нея.

Идилия. Тъкмо задрямвам, когато чувам стремително приближаващо тупкане на детски петички в коридора. Вратата се взривява и се озовавам очи в очи с най-безмилостната убийца на всички нива - разчорлена и гледа виновно. Това е нещо ново. Силно съм заинтригувана, но не се издавам, иначе ще има да разиграваме петнайсет-минутна сцена от сапунен сериал в стил: "Какво те тревожи? Моля те, кажи ми!" и "Не мога, лошо е, ти ще ми се караш", гарнирана с много сълзи и сополи.
Така че, аз се спотайвам и много старателно гледам новините.
- Мамо, забравих да ти кажа нещо важно.
На този първи етап трябва да се правя на незаинтересована.
- М-м? - без ентусиазъм.
- Много е важно!
Сега поглеждам. Очите са заковани в пода, а долната устна е нагласена в подходяща тъжна дъга. Рискувам:
- Какво има, коте?

Отприщва се лавина от обяснения с доста ясно изразена липса на причинно-следствени връзки. Не разбирам почти нищо, но от цялата тирада се очертават два неприятни извода - първо: забравила е да ми каже, че за вчера, за часа по рисуване са й трябвали есенни листа, т.е. отишла е неподготвена и второ: на всяка цена трябва да набавим тези листа. Незабавно. На минутата!
Поглеждам часовника - почти девет. Едно око на външния термометър - минус два. Как не ми се излиза сега!
Следва безсмислена словесна схватка с предрешен изход (тя използва тайното оръжие: две големи сълзи и "Само аз няма да имам есенна картина!" - с подобаващо пресекващ глас)

Десет минути по - късно се чудя какво , по дяволите , правя навън в тоя кучешки студ с фенерче в едната ръка и непрестанно дърдорещо дете в другата, взираща се отчаяно в светлия кръг, с напразната надежда да открия есенни листа сред купищата боклуци в кварталната ни градинка. Излязла съм без шапка и по чехли, което се оказва твърде неподходящо при новоизяснилите се обстоятелства - асфалтираната пътечка не само изглежда гладка като стъкло, ами е покрита с гладичък лед. Правя погрешно движение и.....виждам звездите. Представяте ли си!!! При тоя смог и недостиг на романтика в днешно време още имало звезди! Ярки и изцъклени от студеното небе.

Мощен детски писък прекъсва романтичните ми наблюдения и ме връща в действителността. Оказва се, че лежа по гръб на стъклено-ледено-гладкия асфалт, като при падането съм се изхитрила едновременно да си ударя главата и да затисна под себе си крака на детето. Сега главата ме боли зверски, а детето пищи кански.

За разлика от мен то е екипирано като за експедиция в далечния север, така че е безпредметно да се опитвам да преглеждам крака под пластовете обувки, панталон, чорапи и помня ли още какво. Колата е на паркинг и ми остава само една възможност. Допълзявам до твърда почва, грабвам тресящото се телце и само след две-три опасни подхлъзвания съм на автобусната спирка. Там като по чудо чака такси. Не е нужно да казвам нищо - по писъците шофьорът е разбрал, че сме за Спешния център. Натиска газта и клаксона едновременно и след рекордно кратко време сме пред входа на болницата. Звуковата картина е обогатена с “Ох, боли! Много боли!”. По лицата и на двете ни са размазани сълзи и още щом ни вижда дежурната сестра се втурва по стълбите към травматологията, а аз подтичвам след нея, съпроводена от съчувствени погледи. Пред кабинета има много хора, но всички почтително се отдръпват и ние нахълтваме при дежурния лекар. Той е зает - гипсира крака на възрастна лелка - и само ми кимва към кушетката. Слагам детето да седне, с треперещи ръце смъквам дрехите и изненадващо малкия брой чорапи и се взирам със страх в крачето. На мен ми изглежда нормално - няма отоци, нито синини, но знам ли.

През това време воплите са преминали в шумно подсмърчане (което ми напомня, че нямам носна кърпичка) и пресекливо поемане на въздух, докато очите са вперени с ужас в спринцовките и другите инструменти, подредени в лъскава тавичка.
- Какво има? - лекарят се е приближил и ни се усмихва, докато с опитни пръсти опипва и раздвижва ставата.
- Вече нищо ми няма - това за моя изненада го казва многострадалната ми дъщеря с още треперещ глас. Поглеждам я смаяно, а докторът на свой ред ме гледа въпросително.

В следващите няколко минути с неудобство обяснявам какво се е случило, извинявам се, че съм дошла без достатъчно основателна причина, обувам вече немирно шаващото краче и под укоризнения поглед на сестрата напускам кабинета с угризения. Пострадалата подскача и си припява "Цвете от луната ,ти, ако желаеш..." Изобщо не искам да знам какво си мислят за нас чакащите в коридора. Стига ми , че знам как изглеждам - обути на бос крак чехли, разкопчано яке над размъкнат домашен анцуг, силно накуцваща (чак сега установявам, че при падането съм си ударила не само главата), обляно в сълзи лице (този път мои - от облекчение) и разрошена коса омазана в сополи (май детски).

Таксито ни чака. Шофьорът е развеселен от чудодейното ни изцеление.Сега кара много внимателно и ни е нужна цяла вечност да се доберем до вкъщи. Оставила съм апартамента незаключен, но май никой не е забелязал. Пулсиращата цицина на тила ми и умората след преживения ужас ме събарят в леглото. Заспивам преди Ураганчето и сънувам есенни листа, понесени в лудешки вихрен танц.

Звънът на часовника ме разстрелва неприлично скоро. Скачам от леглото или поне се опитвам. Твърде неуспешно. Гърбът ми е схванат, главата ме боли ужасно и целият ми крак е синьо-морав отзад. При втория опит успявам да се измъкна от коварната хватка на завивките и с известни затруднения, поради многобройните травми, се заемам с изпълнението на сутрешната програма.

Едва след третото кръстовище по пътя към училище се сещам, че забравихме есенните листа в джоба на якето ми в къщи. Внимателно съобщавам този факт, очаквайки буря от негодувание, но вместо това моето малко сладко природно бедствийце безгрижно заявява:
- А, те не ми трябват за днес. Ще имаме рисуване чак другата седмица.

Bella

С дъх на дъвчащи бонбони

Затворил съм прозореца, спуснал съм завесите, включил съм климатика. Той е от модерните, безшумен е, и почти забравяш за присъствието му. Откъснал съм се от външния свят. Зад тези зидове е непоносимата лятна жега. Навън останаха шумотевицата, свистенето на спирачки и изнервените клаксони. Там някъде са и проблемите ми, пръснати между приятели, роднини и колеги. Зад завесите са стресът, темпото и безпокойството. Навън останаха неплатените сметки за ток, приятелски услуги, вода и парно. В стаята е уютно и спокойно, завъртял съм ключа на входната врата. Никой няма да ме безпокои - изключих телефона и звънеца. Светлината вътре е слаба и приглушена. Чува се само класическото отброяване от стенния часовник. Нищо че е с батерия, досущ се държи като класически и като старинен. На масата пред мен има бели листове, пишеща машина и писалка. Натъпквам лулата си с тютюн и паля. Ароматът ми напомня на дъвчащи бонбони. Димът сгъстява полумрака, прокарва наслоени лъчи от пролуките на завесите, и ме кара да запаля настолната лампа. Към всичко това прибавям една кристална чаша, бутилка марково уиски и купичка с бучки лед, които предварително съм сложил в табла встрани на шкафа. Изпълвам целия ритуал с поставянето на няколко бучки в чашата (с ръка, естествено), поливането им със златистата течност и вслушването в пукота на леда. Като в една реклама по телевизията.

Първата глътка наистина носи особено чувство на отмала. Слагам един бял лист в пишещата машина. Дълго време нагласям табулацията отляво и от дясно. Вече съм готов. Или би трябвало да съм готов. Или поне имам всички условия… Всички условия, които са необходими - уединение, тишина, рехав полумрак, тютюнев дим, аромат на дъвчащи бонбони, хладинка, с две думи - комфорт. Всичките тези фетиши, които би трябвало да събудят заспалите от години чувства в едно ефирно създание, което преди години като че ли само движеше пръстите ми по клавишите.

Отпивам отново, вслушвайки се как смалените бучки лед се блъскат една в друга и в кристала на чашата. Този път глътката не ми носи нищо ново. А и тютюневият дим вече не ухае на дъвчащи бонбони, а на вмирисан пепелник. Тракането на часовника не ми се струва толкова класическо, колкото преди малко. А и завесите сякаш са се предали под напора на външния шум и пропускат упоритата чалга на една автомобилна аларма, както и продрания лай на комшийското куче. Крайно време е да напиша жалба до кметството заради този терор. Остави писането, ами от това човек не може да си почине, когато се върне претрепан от работа. Четох някъде, че за такива работи имало предвидени солени глоби. Ще ме тормозят те! Така-а… Белият лист… Пръстите гальовно преминават по клавишите, без да знаят, обаче, на кой от тях да се спрат за началото. Изведнъж забивам всичките си пръсти върху нищо неподозиращите буквички на пишещата машина, защото мозъкът ми е взривен окончателно от пронизителния вой на прахосмукачка от горния етаж. В резултат всички лостчета на машинарията едновременно се втурват към белотата на листа, но се сплитат едни в други и замират на милиметри от заветната цел.

Изведнъж някакво потропване по перваза на прозореца ме откъсна от гнева, който се опитва да ме взриви отвън навътре. Поглеждам и забелязвам малка сянка, която прозира през завесата на светлината на залязващото слънце. Това е птица. Разхожда се по перваза и почуква с клюн по ламарината и по стъклото. Сякаш иска да влезе. Чак сега се сещам. Как бих могъл да привлека музата си с всички тези фетиши? Как би трябвало тя да ме посети, след като съм заключил вратата и залостил прозореца. Как би могла да ме види и чуе, след като съм се барикадирал като за самоотбрана. Скачам към прозореца, като едва не събарям масата с машината, пепелника, лулата, белите листове и чашата с уиски. Дълго време се боря със завесите, които упорито не искат да се мръднат от местата им, после сякаш с часове отварям прозореца крило по крило. Очаквах клаксоните, алармите, далечните сирени, джавкането на кучетата, спирачките, градският тътен и жегата, да ме залеят като всемирен потоп. Като че ли са ме дебнали. Но не се случи. Навън си беше просто навън. Дори от близкото дърво пееха птички, а сред избуялия от летните дъждове треволяк пред жилищния блок се усмихваха полски цветчета, чиито имена никога не съм знаел. Слънцето вече се скриваше зад антените на кооперациите отсреща, а от музата нямаше и следа. Само самотният гълъб от моя перваз все още пърхаше, отдалечавайки се от прозореца. Все повече и повече.

Стефан Бонев

Човекът в началото ...

Било е може би сън, а може би е имало две очи, които гледали всичко скрито, някъде отстрани, но той така и не разбрал какъв е и как е станало всичко това с него. Просто се появил и бил с голямо самочувствие, но някакво такова абсолютно, всеобхватно самочувствие. Знаел си явно силата и от това се чувствал много добре, та чак му било леко. И така си карал – дошъл отникъде, пристигнал някъде, но всичко било много сгъстено и всеки миг от битието му бил всъщност години, но сънят или очите, които гледали отстрани предавали всичко сгъстено, наситено. А цветовете на дните също били плътни, гъсти, уж дни а сумрачни като полярни бели нощи, само че с други оттенъци – биело към тъмнозелено в смес с тъмнокафяво – изобщо ей такива щуротии. Та при тези условия той си спомнял ясно как се озовал на някакъв връх. На върха имало хора, но не много – не повече от 3-4 души, с едри, кръгли лица. И изведнъж той започнал да гледа тези лица – и това било чудото – още по-отвисоко, а наоколо нямало по-високи върхове. Ей така, тихомълком, той се издигнал и загледал отгоре хората, хълма и скатовете му полегати. Малко по малко започнал да осъзнава какво става, но всичко било толкова плавно и естествено, и най-важното – в пълна тишина, че му трябвало наистина време – и то от онова сгъстеното – за да се осъзнае. Чак по-късно и бавно като изплуване той разбрал, че точно това е и причината за доброто му самочувствие, за силната му жизненост, но тогава, в момента още не го знаел. Спомнял си много ясно големите кръгли лица повдигнати към него, с учудено-тъжни изражения и нещо - дали артикулирали с уста, дали така му се сторило, но сякаш не бил на себе си. Чувствал се много странно – движел се над хората свободно, по силата на някаква воля (може би неговата собствена – не знаел), без крила, без перки, без видима помощ. А, в началото си спомнял за енергично въртене на две ръце, като при сухо разгряване на добър плувец, но дали това бил той самият, не знаел. Тогава, изведнъж, той се плеснал бавно и достолепно по челото и сякаш извикал с всичка сила : “Еееей, а бе аз ЛЕТЯ , бе”, но звук не се чул, видяла се само артикулацията. За миг застинал над главите на онези, които продължавали да са с учудени изражения на върха и след това стремглаво се събудил, или може би двете очи, които наблюдавали всичко отстрани, просто затворили клепачи и краят останал недовършен, като мислите на привечерен вятър.
Оттогава никога повече, ама никога - нито на сън, нито на яве, той нямал самочувствие.

Ivo

Предисловие към деня

Хладна лятна сутрин. Разноцветното множество от спирката атакува пристигналия автобус в движение. В него съм и аз. Вече вътре, отминавам трите празни напречни седалки и се отправям към лявото място на първата двойка. На дясното седи жена, която мързеливо отмества колене, за да се провра до целта. Настанявам се и моментакно ставам. Меката шарена дамаска е обилно налята с вода. След кратко колебание избирам най - близкото място и кръстосвам крака като препречвам достъпа на останалите пътници.
Не се ядосвам на глупака, който е хвърлял с кофата вода към прозорците и само ги е зацапал, а на жената от дясно усмихваща се злорадо. Отклонявам няколко устремени дами да влязат в капана. Те се обръщат и продължават назад към вътрешността на возилото. Злорадата усмивка прескочи на моето лице. Откраднах импровизираното и представление.
Пред мен застана младо момиче и след малко понечи да седне. ”Мокро е”, казвам и. Усмихнато ”благодаря” получавам в отговор. На следващата спирка жената отсреща слиза, а на нейно място сяда момичето. Зная,че никой няма да се намокри, докато то стои там.
Ставам и подръпвам влажното петно на светлия ми панталон. Тръгвам към вратата.

Митхуна

Обвързан…

Вързаха ме много здраво. С ластици. Нали съм “барабар Петко с мъжете”… Та и аз ще скачам. Ще скачам, ама вързан… Но мене по принцип от високот ми се завива свят. Ама нали съм “курназ”…
Та вързан съм. Подписал съм, че ако нещо друго се случи си е за моя сметка. Толкова опитаха и се справиха. Та, аз ли?! Ама колко ме е страх?! Брях!
Защо не връзват птиците? Ясно защо. Защото могат да летят. Ами аз? Хм!
Поглеждам надолу…надолу. Направо онемявам. Колко е красиво…и страшно! “Скачай” – чувам. И политам… Някой ме е бутнал!
Бързо виждам. О, че цветове! Нищо не чувам…Долу е река. Сега лутя! След малко ще съм риба?!
О, не!
Обвързан съм. Тъкмо да замлъкна и заплувам. Връщам се! (или връщта ме) Нагоре! Ластиците!
Защото съм завързан!
Поосвестявам се и с птичия си поглед – виждам колко е красиво. О, не пак долу! Вече по-кротко. Свиквам. И се радвам. Защото съм завързан.
А, ами ако не бях?! Просто скок с парашут, който никак не се отваря! Туп!
И си мисля:
Хубаво ми е, че съм (об)вързан. Ще мога да разправям, че летя…, но вързан. Инак съм зависим.
Но паднах. Бутнаха ме.

Райо

Подвигът на дядо Гошо

- Напреееееед! Стреляй, наборе! Да обезвредим картечницата! Ураааааа!

Самоотверженият дядо Гошо от съседния вход зарязва торбата с киселото млекце и се хвърля с голи гърди напред, дистанционно окуражаван от дружинка закоравяли табладжии и пенсионери-оратори, наскачали от пейките в Южния парк.

- Точно тъй беши през войната, кога атакувахме моста на Драва, помниш ли! – крещи в ухото му чичо Кирчо. Малко трудно му се разбира, защото си е забравил ченето вкъщи. – Сватбарската стрелят, мръсниците, тяхната мама фашис’ка!

С последни сили старецът се мята пред Мартинчо, хлапето на съседите от горния етаж. Заблуден куршум одрасква крака на дядото и той се сгромолясва величаво току на ливадата пред басейна ‘Спартак’. Бабичките, накачени по прозорците под формата на свидетелки, писват в един глас: ‘Убиха човека!’ и се юрват единодушно да звънят в полицията и на Бърза помощ. Майка му на Мартинчо се е окопитила, завлякла го е във входа и го обсипва с лигави целувки.

‘Фашистите’ дезертират в сив Мерцедес с размерите на дядовата Гошова гарсониера, но далеч по-лъскав. Бърза помощ идва след един час и прибира простреляните наркобос, бодигард и два броя любовници. Докато чакат линейката да се върне, Марчето от третия етаж, с прибежки и припълзявания, довлича до ранения кутия бонбони ‘Черноморец’.

- Що пълзиш, ма! Атаката свърши, не виждаш ли? - скърца със зъби раненият войник и стиска с артритни пръсти раната. – И тия бонбони кви са? Не са ме заровили още, та да черпиш за бог да прости.

Марчето избърсва развълнувана сълза и вади от ‘Черномореца’ бинт, щипка за лед, игла и бял конец.

- Щипката е за куршума – пояснява тя. - Махни си ръката да те зашия.
- Аз да не съм гоблен! Айде марш от тука, не се виждаш и ти, че си последен сезон!

Линейката спасява дядо Гошо от лапите на новоизлюпената милосърдна сестра. През това време идва полицията и загражда с жълта лента местопроизшествието.

- Няма кво да заграждаш, момче – суфлира чичо Кирчо. – Циганите вече минаха и ошушкаха гилзите. Иди ги търси на пункта за цветни метали горе на ‘Хладилника’.

На следващата вечер на входната врата е залепена обява: ‘Организирам курсове по начално военно обучение, всяка вечер в 19 часа на пейката пред блока. Цена – по договаряне. Дядо Гошо.’

Лекторът, с бинтован крак и с медали за храброст от войната, закачени за авторитет, е събрал дечурлигата от квартала и ги интервюира за мотивацията им да посещават курса.

- Какъв искаш да станеш като порастнеш, мойто момче?
- Ловец.
- А не искаш ли да станеш войник или полицай?
- Не. Тате каза, че в България ловците са повече от войниците в армията и стрелят по-често, щото имат пари за патрони.
- Българският войник е велик! Знаеш ли колко битки е спечелил! Аз навремето при Драва...
- Печелил, печелил, ама сега реже ракетите и от желязото прави тенджери – прекъсва го Мартинчо. - Мама вчера сготви боб в ракетна тенджера. Ако не беше скочил пред мене, сичките щях да ги разпърдя с един откос.

- Мартинчооо, айде прибирай се за вечеря! - Грубият, но затова пък обстоятелствен натурализъм на детето е прекъснат. Той вади левче от джоба си и го подава на стареца:

- На ти, дядо Гошо. Мама каза да си земеш хляб, че като те гледам, едни медали само от теб са останали!

Хлапетата се разотиват, урокът свършва. Дядо Гошо се прибира в самотната си къща, скътва левчето в шкафа при костюма за погребението, прибира медалите и пуска телевизора тъкмо на време, за да види по новините как освобождават от ареста апапите от Мерцедеса поради липса на доказателства.

Nadie

Един недописан разк

Тогава бях просто един млад и зелен студент, ако не се лъжа първи курс. Ловях мухите и си мислех, че всичко, което хвърчи, се яде. В останалото време пишех разкази и обикалях многобройните столични редакции с надеждата да пробутам някъде нещо. В повечето случаи се отървавах само с някое обещание за близкото бъдеще. От време на време успявах да пробутам нещо. Тогава си купувах цял наръч от съответния вестник и раздавах наляво и надясно. Но истинският празник идваше, като дойдеше време за хонорара.

По онова време хонорарите хич не бяха малки. С парите от един фейлетон, например, успяхме да се напием до козирката в "Тенекиите" до пионерския дом. На другия ден някой разказваше, че сме били направили "бомба" на сервитьора. Но аз лично нямам спомени от края на тази вечер. Спомням си само утрото. Пардон, обеда. Беше минало 12, когато успях да се събудя. По-пребит не се бях чувствал отдавна. Имах чувството, че цял рояк винарки са се заселили трайно в главата ми и постоянно се размножаваха. Та, точно за този ден ми е думата. Сега, около двайсет години по-късно, трудно мога да си спомня кой беше фейлетонът, още по-малко пък кои бяха сътрапезниците ми, дошли да полеем публикацията в долнопробната софийска кръчма. То, за запои винаги имаше кандидати. Особено, когато друг черпи.

Не си спомням и какво сме пили. Спомням си само едно нещо - ясно и отчетливо. Едно лице. Едно красиво женско лице от съседната маса. Беше невъзможно красива и много-много тъжна. Седеше сама и пиеше, ако не се лъжа - водка с доматен сок. Не намирах за редно едно толкова красиво лице в същото време да бъде и толкова тъжно и отнесено. Имах чувството, че не забелязва никого и нищо. Погледът й преминаваше през мен и приятелите ми, като че бяхме безплътни. Не реагираше по никакъв начин и на пиянските подмятания на един от нашите. Само си седеше, гледаше унесено през прозореца с големите си кафяви очи, и небрежно подръпваше една от кестенявите си къдрици, която се открояваше на млечната кожа на деколтето й. Ставам много описателен. Още не мога да си обясня как съм запомнил всички тези подробности, при положение, че цялата пиянска вечер беше просто едно огромно бяло петно в паметта ми.

През целия ден не можах да се отърва от този натрапчив образ. Където и да ходех, все имах чувството, че тя е някъде наблизо. Че е в читалнята на институтската библиотека, че ей сега ще влезе в аулата, където бях на лекции. Че това е ей онова момиче, което си преговаря от някакъв учебник до входа на стола… Намирах я във лицето на всяка брюнетка, която ми се стореше по-тъжна.

Дните минаваха, а аз не можех да си прочистя паметта от натрапчивия образ. Преди минавах за един от отличниците на потока, на тази сесия се провалих тотално. Едва успях да си взема изпитите на поправителната. С падането на успеха загубих и стипендията си. Напуснах хубавата си квартира с ТЕЦ и телефон и се заселих в едно стайче в разнебитена къща край Дървеница. Загубих и много от хората, които смятах за приятели. Явно не им бях необходим такъв. По-нужен съм им бил като зубрача, който винаги ще ти обясни задачите, ще ти услужи с лекциите си, или ще почерпи, тъй като освен на хубавата си стипендия, разчита и на хонорари. А хонорари вече нямаше. Не че не пишех. Пишех дори повече от преди. Старата ми пишеща машина "Марица 12" избълва толкова листове, колкото не съм си представял. Отвсякъде, обаче, връщаха ръкописите ми, с какви ли не мотиви. Вече се чувствах като един изпечен графоман, но не спирах да пиша, най-малкото, защото нямах какво друго да правя, във времето, през което не се мотах като ошашавен из института.

И няма смисъл да ви казвам, за какво бяха всичките ми писания. Нали се сещате кой беше главният ми герой, какво лице имаше, колко кестеняви бяха къдриците върху млечната кожа на деколтето…

Всичко това продължи до един ден, в който забравих всичко това. Е, не съвсем, де. Спомнях си красивото лице, къдрицата, кафявите очи, водката, доматения сок. Но само толкова. Вече нищо не ме караше да се заглеждам подир всяка брюнетка, която върви по тротоара. Не бих казал, че ме е излекувало времето. Ако беше така, това щеше да стане постепенно, пък и все нещо от онази магия щеше да остане в мен. Просто един ден се събудих след един запой, подобен на онзи, от който започна цялата тази идиотска история, но освен махмурлук не изпитвах нищо друго. Сигурно се сещате - оправих си успеха, върнах си стипендията, наех си нова квартира с парно и телефон. Само хонорарите не се върнаха, за да бъде идилията пълна. Не се върнаха, защото престанах да пиша. Вече изобщо не ми идваше ищах да седна пред белия лист. Дори веднъж се наложи да си пиша автобиографията и се оказа, че не помня къде съм дянал пишещата машина. Чисто по фройдистки я бях забутал там, където никой не може да я намери.

Намерих я едва днес, две десетилетия по-късно. Слязох до избата, за да преточа зелето в бидона и да взема някакъв буркан с компот, когато се спънах в нещо. Беше тя, старата ми "Марица 12". Бих се заклел, че не зная как се е озовала там. След онова време, когато се загуби, аз смених две или три квартири, не съм сигурен, а сега със семейството си живея в апартамент в Пловдив. И никога през тези премествания, не съм я намирал, камо ли да съм я пренасял от едно място на друго.

И сега си седя в избата, тук е доста хладно, но сякаш не го усещам, и щракам тези редове на няколко пожълтели от годините листове, които намерих в джоба на капака на машината.

Впрочем, това е последният лист. Вече се вижда краят му. А това са последните редове, които пиша, защото повече листове няма. Трябва да отскоча до книжарницата, да купя стотина листа. Свърш

Стефан Бонев

Колекционерът

Сто тридесет и три...

Лунен пейзаж. Няма как да заобиколи, а цепи направо през дупките с мръсна газ. Така по-леко се усещат. От завоите му изтръпва тялото. Кафенето във Видин, където го чака, явно е собственост на сляп далтонист - лилави пластмасови столове, червено-бели чадъри на Кока-Кола и турско-сини покривки. Тя е кацнала в най-далечния ъгъл, невзрачна като врабец, дебел врабец, и кълве някакво парфе. Следва протоколното ‘Приятно ми е, Васил. Нели, мерси.’ Нелимерси има студена, потна, дебела ръчица.

- От няколко месеца се опитвам да мина на диета. Обаче тука и да се нагласиш, няма кой да те забележи. Всички са или по София, или някъде в чужбина, а тия, дето останаха, са вързани за жените си и само се озъртат похотливо. А като бях малка исках да стана художничка. Къде ти от тая дълбока провинция ше изплуваш! Сега рисувам по торти, ама в Лувъра или в Ермитажа торти да си виждал изложени? Всеки път си представям, че е за мойте двамата. Останаха с баща си. Имаше там една история. Е, това е. Най-добрата съм. В професията де, не майка.

Той не изчаква черните поточета грим да й стигнат до брадичката. Скача в Голфа и потъва обратно в земетресението на дупките по пътя. Ревливите го притесняват най-много. Плувва в сълзите им като баклава в гъст сироп. Кога най-после ще се научи да ги разпитва малко повече, преди да се емне да ги среща.

Сто тридесет и четири и сто тридесет и пет...

Две ученички от Люлин. Кискат се в шепите си и се споглеждат заговорнически, докато му задават оригиналния въпрос ти-коя-зодия-си. Вместо кафе пият бира и смучат един преходен ‘Мелник’. Мизерията се спотайва под гигантските платформи на евтините им, мърляви обувки. Жълтите лица се открояват на фона на силно почернените коси – Мортиша Адамс и нейната сестра близначка:

- Нема изобщо да кандидатстваме, щото бала ни е ного нисък. През една агенция ше ходиме в чужбина да гледаме деца. Лесна работа - яденето и спането ти е осигурено. Не го знаем езика, обещават некви курсове. Кво да ни притеснява. Тука да не би да не ни ебат, само дето е без пари. Там поне ше заработваме. Тате го уволниха от Кремиковци, а майка шие на едни гърци - не са й плащали заплатата от три месеца. Старецът на село продаде пилетата и прати некой лев за бала, ама ги заплашихме, че ше избегаме от къщи, ако не ни купят рокля. В различни дни сме и един тоалет ни оправя двете, добре, че сме еднояйчни.

Сто тридесет и шест...

Да се чуди човек колко бързо се навива на среща българката. Започна да колекционира в Щатите – от едно до двайсет и пет, обаче за три години. Не щат американките да се доверяват току-тъй. Много екшън ги е бил по главата тях. Виж у дома за четири месеца ги докара до сто тридесет и шест. Ето я тая, поредната - за пръв път й било да се среща през Кю-то, притеснявала се. След втората глътка кафе дръпва завеската на изповедалнята: мъжът й не я разбира-оставил я е за всичко да се бъхта сама-свекърва й иска да ги раздели... Гледа го с влажен поглед и кълве на банални комплименти. За час я е омагьосал така, че е готова да се метне на белия му жребец, да склони глава на рамото му и да каже ‘отведи ме далеч от родния Плевен’. Васил закрива драматично лицето си с ръце... и се прозява скришом.

Сто тридесет и седем...

Преди да усети, мелодията започва да вибрира в мозъка, насълзява му очите и кара ушите му да заплющят. Сяда смутен на нестабилния стол в ъгъла. Онова рошавото с глас на второюнска сирена най-открая се хили като надрусано и пее, та се къса. Тя трябва да е, защото му се изплезва между два куплета. ‘Хич не ми пробутвай заучени шаблони от любителската психология и не се прави на внучето на Фройд. Не ща да се виждаме, но ако настояваш, ела утре в читалището.’ Толкова е категорична, че буквите издълбават дупки в месиджа.

‘Лале ли си...’

‘Не съм красива, обаче ужасно се харесвам. На всичкото отгоре имам ебати готиното семейство. Дъщеричката ми е кукла, а мъжът ми не хърка и не хойка. Само малко си пийва, обаче това да му е дертът. А шефът какъв е пич. Плаща ми добра заплата и не знам как се удържа да не ме сваля.’ Скобите на усмивките й са минирали съобщенията гъсто и непробиваемо.

‘Зюмбюл ли си...’

Хармония и мир се стелят на гъсти талази над залата. Момичетата и кльощавия, енергичен диригент така са се разтворили в песента, че не забелязват как се изсулва навън. За пръв път музиката не е сглобена от безутешни въздишки и шумно секнене в Белана от 10 ст. пакетчето. Не беше честно! Дори грозноватата му, свадлива съпруга има нужда от него – скандалите я разтоварват. Не повярва в идилията. То бива, бива, ама чак пък толкова! За това реши да дойде, да я заведе на кафе след репетицията и да се разрови в душата й. ‘Гюл ли си...’ го догонва, натрошава клишето на пух и прах и насмешливо му маха за чао. Обзема го натрапчиво чувство, че е тъп, кух и непотребен.

Сто тридесет и осем...

Лунен пейзаж. Цепи направо през дупките с мръсна газ. Кафене в Стара Загора... Потна ръчица на Хрисимерси... Поточета грим... Скача в Голфа и се скастря под нос – трябва да ги разпитва малко повече, преди да се емне да ги среща. Въпреки вътрешната му съпротива, доволна усмивка издрапва изпод кожата и лъсва на щастливата му физиономия.

Nadie

Реална виртуалност

Белина ароматизирана
Прах за пране Омо 3 кг.
Роли лимон
Веро обикновено

Десет и петдесет. Рестото Ви. Довиждане, заповядайте пак!

У дома не беше чистено с месеци. Нямаше нужда от щори. Прозорците бяха толкова мръсни, че светлината се цедеше през тях като в катастрофирала подводница на дъното на океана. Стогодишните мебели бяха наметнати с паяжини и прах. Бляскав беше само центъра на хола, където тежкарски се чернееше достолепен Стейнуей, яхнат от Пентиум 4, 1.3 GH процесор, 256 МВ RAM, 20 GB хард диск и монитор колкото гаражна врата – копринена кръпка върху проядената от молци дамаска на наследствения апартамент от аристократичната й баба. Комлект сребърни прибори за дванайсет души и две-три картини й осигуриха това чудо на чудесата, заедно с кабелен Интернет, бърз и сигурен като смъртта в американски екшън. Мониторът увенчаваше рояла, а клавиатурата и мишката пълзяха върху капака на клавишите. Да можеше да я види баба й как всяка свободна минута каца на кръглата, неудобна табуретка и свири с часове. Само че не Бетовен, а Интернет. Прекъсна аксесът до Бетовен варварски, но с наслаждение, голям чук и шепа пирони. Щото какво като си талантлив и блъскаш денонощно – без протекции, връзки и пари можеш да станеш най-много главен художествен ръководител на читалищния хор. Закова го и окото й не мигна, няма Стейнуей, няма Мейнуей.

Замразена пица Кариола
5 каменици
3 големи чипса
Пакет пуканки за микровълнова
Консерва ‘Уискас’ 250 г.

Шестнайсет трийсет и пет. Благодаря за точните пари. И на Вас приятна вечер!

Подобно беше съдържанието на нейния хладилник. Без Уискас-а. Котката на баба й, търпеливо и възпитано животно, изчака една седмица, но като се убеди, че стопанката й няма да се върне, а от новата топли грижи не се предвиждат, изяде канарчето и се затри. Обаче не се чувстваше самотна, защото в апартамента се връщаше само за да дремне. Това във виртуалното пространство беше живот. Всичко друго беше еби му майката! Хвърляше престилката в бяло-розов пепит на касиерка от кварталния супер и се превръщаше в човек: рокля на Долче и Габана, чехли Бали, прическа в малкия фризьорски салон на артистичния педераст в Париж – ‘Как сте днес, госпожо. Какъв е поводът тази вечер? Много се радвам за Вас! Надявам се скоро да ни посетите наистина.’ – успяваше да й надрънка куп безмислици, докато изключи чат-функцията на страницата, но пък й правеше косата като за мис Свят. Често наемаше лимузина, избраше си кавалер от един испански сайт за компаньони и вечеряха в най-нашумелия парижки ресторант. После продължаваше сама в някой бар –на ерзац-гаджето усмивката му широка, зъбетата му едни бели, бели, а очите му празни и студени като на банков чиновник. Лягаше си след гореща вана в широкото легло с балдахин в Royal до Триумфалната арка, а на сутринта се събуждаше на коравата орехова спалня с мисълта, че е крайно време да смени чаршафите.

Макар че обичаше Париж, не висеше само там. Ще отскочи до Прадо, ще обиколи Санкт Петербург, ще се качи на круиз до Канарските. Имаше имение в покрайнините на Барселона, малко апартаментче в Ню Йорк и вила на Женевското езеро, всички в 3D формат.

Крем за лице
Маска за мазна коса
Чорапогащник с декоративен ограничител
Презервативи

Осемнайсет и осемдесет. Заповядайте касовата бележка.

Приятелките й бяха заминали до една. Коя в Лондон, коя в Лос Анджелис, коя в Сидни. Бяха различно щастливи, но еднакво далеч. Трудно се улучваха в Кю-то заради часовата разлика и децата-се-прибраха-от-училище-трябва-да-бягам. Обичаше ги, защото пиеха ракия с шопска, не използваха евфемизми и не й викаха ‘миличко’. Познаваше семействата им в JPEG формат, а вместо рецепти за сосове и сладкиши си разменяха MP3-ки и пиратски записи на най-новите филми. Реагираше добродушно на закачките им за задомяване. Около нея бяха останали само шепа комплексари. Не че лайфстайлът беше определящ, но какво, по дяволите, можеше да си каже с Жоро е обллечен в турски копринен костюм от Илиенци, черни мокасини и снежнобели спортни чорапи от пазар ‘Иван Вазов’, или Жечко е с потник на Саня – Плевен, къси гащи с щампа от Капалъчарши и китайски маратонки. Единият имаше цех за кремвирши и кланица в Обеля, а другият разфасоваше захар, брашно и ориз за търговската мрежа. Точно така се изразяваше. Търговската мрежа. Секс не й липсваше – имаше двама-трима готини пичове в Кю-то, които знаеха как да я накарат да се почувства м-м-м-м-м.

Памперси мини 4-7 кг.
Влажни кърпички
Тампони за уши 100 бр.

Трийсет и пет лева. На колко месеца е? Много е сладко. Да Ви е живо и здраво!

Всичко се промени внезапно преди няколко седмици, когато в един чат-рум налетя на Кенет. Дете и семейство престанаха да са понятия от занзибарския тълковен речник. Начина, по който говореше, нещата, които харесваше, как само я гледаше от снимката – две огромни сини очи... На нейната възраст, а вече концертмайтор на симфоничен оркестър. Влюби се до уши и прекарваха заедно всеки он-лайн миг. Още първата вечер й донесе в леглото ягоди с шампанско и сметана. Да де, нали човек като е влюбен ракията и шопската са малко не на място. Рева цяла нощ, когато й отказаха виза за Англия – била потенциален емигрант. Разбира се, че е потенциален емигрант, кой е луд с такъв шанс да стои тук! Прехвърли хиляди варианти – от гребна лодка през Дунава и Ламанша до ТИРаджийка в някоя фирма. Щеше да зареже ТИРа в Англия като едното нищо, стига да се добере до там. Кенет я успокои, че ще потърси начин да си я прибере при него. Вече беше обявила апартамента за продажба.

Ягоди
Сметана флакон
Шампанско внос

Сто и трийсет лева. Тенкю, бай! Буквите и цифрите на касовата бележка странно се размазаха. Докато вдигне поглед и излезе от каданса, клиентът си беше тъгнал. Хвърли престилката, блъсна охраната – да не й се е мотал в краката, и изскочи навън. В хладната лятна привечер пред супера беше спряла лимузина. Онези две сини очи я осветяваха като сценични прожектори. Скочи на врата му, стиснаха я две силни ръце...

Прозя се уморено. Очите я боляха. Реализира три точки в кошчето с празната опаковка Визин. Да не забрави да си купи нов. Не й се искаше, но дисциплинирано изключи компютъра. Утре смяната й почваше в шест.

Nadie