Аз и новия свят

Получих имейл. От някого, когото не познавах. Предлагаше да пиша. Като че ли ми беше, баш, до това! Да пиша - познайте за какво? За мен и новия свят - хахаха. Аз… да пиша… и то за новия свят. Почнах да пресмятам дали ще се справя… не върви с алгебра… помня ли как се решаваха уравнения само с неизвестни? Виж геометрията - възможно ли е две успоредни прави да се пресекат някога някъде? Абсурд! Нали? И аз така викам, ама не, могло някъде някога в безкрайността. И после светът не бил абсурден. Ама айде нали на това се крепи - на вярата ни в абсурдите - що пък да не пиша. Аз и света и то новия /като че не е все един и същ/ - две успоредни прави, две паралелни пространства, два захвърлени камъка. Лък и птица, изстрел и писък, риба и молекула - вода. Извод - в три на въртележката, за да почнем от начало!

Трябваше да си призная не познавах нито едното, нито другото. Е сега подробности - четящите и без това не знаят, че е така. Ще се направя на знаеща. /В университетите поне за това всички получават отличен./ Пък и да се усетят хората, понеже са интелектуалци ще четат интелектуално и ще се усмихват интелигентно. Каква им е работата? Накрая ще вдигнат поглед над очилата и ще промълвят зашеметено “каква дълбочина на чувствата, какъв тънък психологизъм”… хахаха - всъщност ще отпият от черното кафе от барчето и ще кажат “неясна мисъл, неизчистен стил, не… абе чудя се к’во да сготвя довечера… ще минеш ли с мене през пазара, да купя картофи ли, зеле ли и аз не знам вече…” Такъв е светът - обикновено прозаичен.

Ама не, все пак, ще трябва да измисля нещо, верно че е посред нощ, ама наградата си я бива. Тюх, то тоз нов свят с тези чаткащи клавиатури, няма как да си ги гризеш, нито да си прочистваш мисълта от ушна кал - абе виж моливчето си е друго. Смукнеш го оттук, смукнеш го от там, пък ти дойде вдъхновението. Но не, аз съм твърдо решена да напиша за новия свят. Ама как ще пишеш за нещо, което не познаваш? Я да отворя аз Вапцаров и той завалийката трябваше да съчинява “човекът във новото време”. Ама май не го съчини както требе и се стигна до “какво тук значи някаква си личност”. Какво? Мъдро заключавам, че явно нищо не се е променило… е да, освен молива. Ама не върви някак да кажа - “Господа, открих какво е новото – клавиатурата, Господа!” И всичко става някак си лесно “аз и клавиатурата” звучи вече разбираемо и е все същото като “аз и новия свят”. Но не бива да го казвам, че ще ме обвинят в тавтология. А то трябва да съм по-сериозна, трябва да ги стресна, трогна, очаровам и за какво, моля ви се, за да ми отпуснат малко интернет временце, за малка глътка свеж въздух, за малко открехване на браузера към света, до който иначе може и никога да не се докосна, а така някак си макар и нелегално ще вляза в новия свят. Става ми тъжно. На времето в училище трябваше да пишем писмо до непознатото другарче от 2000-та година. И писах. И писах… така се вдъхнових, че написах цял един нов свят - фантастичен, красив… според мен възможен. 2000-та година беше далече… Понятието “далече” е определящо. Помня, че не си направих труда да пресмятам на колко години ще бъда. Струваше ми се безсмислено, като така и така е далече. А дотогава светът имаше време да стане прекрасен. Дори спечелих конкурса, но не спечелих света. Никой не си направи труда да прочете мечтата ми за новия свят. И затова тя не се сбъдна. А аз престанах да пиша.

Светът стана наистина гаден или поне аз осъзнах, че е хищник, който изяжда мечти.
Всъщност може би светът не се промени. Само, може би, децата започнаха да пишат до непознати другарчета от 3000-та година - мисля, че това е далече достатъчно далече, за да стане света нов и щастлив.

Като остарях разбрах, че светът не се променя към добро, когато има повече време за това. Чудя се, променя ли се изобщо? И защо колкото по-стари са хората, които срещам, колкото по-мъдри са хората, в чийто мисли надниквам чувам все същото “Нищо ново под слънцето”? Е, аз мислех, че в новото време ще стигнем поне до десет други слънца, а то само увеличиха сметките за светлината.
Новото време иска нови жертви - все човешки! Новия свят - примамва с нови мечти. Така и не открих пресечната точка между мен и света - новия. Поне да си бях купила нова рокля, че да имаме по едно общо определение! А така какво друго ми остава освен да проверя колко интернет време имам, че да отскокна до новия свят. В стария, така или иначе, нищо ново. Пускам си любимата оратория - модемът започва да набира…

Ния

Райските ябълки

Марк се щураше напосоки из вилната зона и търсеше уединено и закътано кътче където да прекара един необезпокояван от никого следобед. Беше му писнало от досадни типове с нравоучителни поучения и прочие баналности. Искаше да остане насаме с мислите си и най-вече с фантазиите си. Носеше си няколко цигари с трева и тоя път искаше удоволствието от несъзнаваното да бъде пълно и да не бъде споделяно с никого. Нито с приятел, нито с дългокрака красавица.

След като вече беше вървял достатъчно дълго и то все в една и съща посока, абсолютно правилната – обратно противоположна на цивилизацията, реши, че вече е време да се установи някъде, където спокойно да дочака залеза и да се напуши за всичките тия дни, които трябваше да изживее заедно с цялата си многолюдна и определено досадна фамилия.

Метна се през оградата на една напълно занемарена и обрасла с павит ябълкова градина и тупна във високата трева на своите мечти. “Това е мястото” - каза си Марк - и потърси с очи къде може да се настани възможно най-удобно. Огромното ябълково дърво веднага привлече погледа му - клоните стигаха досами земята, така че ако се обтегнеш на ствола ще можеш да бъдеш напълно защитен от външни вмешателства. Трябваше някой целенасочено да се запъти към дървото, че да те открие.

“Екстра!” - прошепна доволен от находката Марк и тъмните му очи се усмихнаха на някакво само нему известно блаженство. Той метна на земята дънковото яке, извади скъпоценната трева, която му струваше последните спестявания и се приготви да запали. Примижа срещу все още пламтящото и жарещо слънце. Поогледа се, търсейки из джобовете запалката и чак сега забеляза, че на дървото примамливо грееха огромни червенобузести ябълки. Нямаше начин, усилието да откъсне най-близката си струваше отвсякъде. Марк се понадигна и докопа една. Поизбърса я и впи зъби в тънкокората й плът. Ароматът й го зашемети и той преглъщайки, приседна с омекнали колене. Удари го силна приливна вълна от ярки цветове – пред очите му преминаваха талази тюркоазено синьо, мигновено преметени от кърваво мораво и смарагдено зелено. Имаше чувството, че го въртяха в гигантската въртележка на някакъв калейдоскоп. Той впиваше зъби в сочния плод все по-жадно и по-настървено. Бурен прилив на емоции облада душата му. Марк ликуваше, това беше фантастично изживяване. Никой не беше споделял досега за нещо подобно. Премина през целия спектър на емоционалните екстри. Изпитваше силата на разстилащата се в гънките на устните му омая на първото влюбване, тръпката бързо премина към слабините му и го обзе бурната ярко лилава страст на неустоимо, животинско полово влечение. Тъкмо очакваше да се разтопи в урагана на оргазъма, когато преглътна и изневиделица го завладя дива ярост. Идеше му да троши, да вие и да убива. Представяше си как насича Леа с обикновен кухненски нож, страстта му към разрушение се надигаше и сока потече надолу по брадата му. Обзе го усещане за непобедимост. Досега не се бе сещал, че той е Бог и диктува правилата на живота. Кой да живее и кой да умре, кой да плаче и кой да танцува. Усещаше мощна сила съсредоточена в дланите си. Знаеше, че в този момент е способен на всичко. Но единственото му желание бе да покорява, да завладява и да обладава. Тялото му трепереше в неистови конвулсии. Той не можеше да контролира залялата го енергийна вълна от страсти и емоции. Цветовете шеметно се въртяха и Марк започна да агонизира. Изведнъж го заля чувството на празнота и изоставеност. Мозъкът му не издържа и потъна в черната дупка на безвремието. Току-що родения бог бе вече мъртъв.

Залезът се промъкна между гъстата завеса от листа и вятърът донесе шума на тихо прокрадващи се стъпки.
- Яаааа, да видим какво прави дървото на боговете!
- -Истинска райска градина! - възкликна клокочещ женски смях.
- Мисля да ги оберем още тази нощ. - чу се приглушен бас.
- Ще можем ли да ги съхраняваме в лабораторията? И откъде да намерим поне двама трима рецидивисти за експериментите? Всъщност каквито намерим. - заключи мъдро тя.
- Че е най-екологичното биологическо оръжие, е, но въпроса е как да регулираме дозата. Ще се продават доста добре и ще навлязат на пазара още преди да са се усетили. - Опаа - замлъкна в недоумение Франк. Ето май имаме първия експеримент, който доказва, моето твърдение, че дозата трябва да се намали.
Те се наведоха и отметнаха клоните на дървото. Коленичиха и заопипваха момчето.
- Изял е почти цяла. Множко му е дошло. Абе казах ти, че трябва да си осигурим някаква наистина недостъпна зона за експеримента.
-Е, така поне имаме и опитни мишленца. Гадното е, че сега трябва да се занимаваме и с трупове. Никой не трябва да разбере какво се е случило с момчето и вече наистина ще трябва да оберем всичко до шушка тъкмо тая нощ.
- Все така става, а можеше да бъде една фамозно нежна нощ. - захили се Шани. - Ще го вземем в лабораторията за аутопсия.
- Шефа ще е бесен, ако нещо излезе на яве. Хващай се да береш и не коментирай.
-Дозата прави отровата! - постулира набързо тя първия експериментален опит.
- Номерът е веднъж да започнеш да желаеш райските ябълки. Скоро може да имаме волята и емоциите на когото пожелаем.
- Без съмнение само дето ще трябва още да побачкаш.
- Не коментирай, а бери. Всъщност иди да потърсиш фенера, че без него няма да минем. Трябва да заличим всичко до последно.
Чак призори Франк и Шани напуснаха градината и подкараха джипа в никому неизвестна посока.

Ния

Имало едно време

Имало едно време, което почти нямало кой да запомни и затова, за да не се хаби много много то вървяло невероятно бавно. Толкова бавно, че можело да мине за вечност. Това било времето след Третата Световна Война. Колко време след, никой не можел да каже, пък и нямало никакво значение, защото и без това никой не го назовавал така. Това било едно тихо и спокойно време. Земята се отърсвала от дългия сън и разцъфтявала. Небето било зелено, както винаги си е било и слънцето, което все още било слънце, светело с меката си лилава светлина. С една дума всичко си било същото. Било невероятно тихо, но понеже, така е било винаги откак свят светува това също било съвсем в реда на нещата.
От черната кутия на Земята обаче може да научим, че всъщност това започнало когато войната навлязла в своята последна фаза. Тя тая фаза настъпила невероятно бързо и продължила невероятно кратко и то защото точно оная сутрин японския главнокомандващ се събудил невероятно кисел и ядосан на цялото земно кълбо. Без да се измие дори, той започнал да крещи истерично. И преди жена му да успее да го умилостиви с любимото му сутрешно дълго кафе той вече бил обявил началото на операция “Настървени термити”. Всичко свършило бързо, безболезнено и елегантно. Жената така и не могла да пусне кафе машината. Настървените термити разграждали на атоми всичката биологична и не биологична материя на земята. Но понеже пускането на това оръжие станало някакси импулсивно, преди да са приключили последните тестове процесът на разпадат не се осъществил напълно и не протекъл еднакво за всички части на земното кълбо. Причината за това останала неизяснена, защото по ирония на съдбата мозъкът на всички учени се разградил напълно. Повечето земляни се разпаднали изцяло и само тези, който имали по някаква си причина душа, която не се поддавала на тлението на материята, се запътили към вечния си дом. По-точно казано ангелите и дяволите, които до тоя момент наблюдавали с интерес самоизбиването на човеците наскачали и започнала една още по-ожесточена битка за разквартируването на единственото останало от героите на течащото време. Всеки от небесните същества си държал на неговото и никой не искал да си изгуби предназначения за него контингент. Усилната работа по прибиране на човешките души продължила поне 3/4 вечност. Наизкарали се едни ми ти записи от живота на всеки душеносец, анализирали и проанализирали кой за къде е и защо е. Да не говорим, че записите, който дяволите изфабрикували по нищо не приличали на онея, който ангелите въртели, та се наложило Създателят на всичко тленно и нетленно да се намесва от време на време в спора. Въобще в 8-мото измерение започнала трескава, уморителна и досадна разправия.
Там дотолкова се били задълбочили, че зарязали онова, което било останало от Земята, както се казва, на самотек. Теорията на невероятностите неизменно вярна на себе си доказала, че не подлежи на разпад. Земята продължавала да си бъде земя и дори по нея си щъкали тук-таме разни същества. Така както си е било отначалото на времето.
Не, че всички тия живинки не били оцелели по чудо. Или може би по предвечния план на Всевишния. Но понеже и не подозирали, че изобщо някога са оцелявали като по-чудо, тъй като не им била останала нито една клетка, която да помни миналото в понагъналия им се от енергийното напрежение мозък, те изобщо и не предполагали подобни измишльотини. Имали някаква интиутивна онтологична памет, която им казвала , че те винаги са били това, което са и винаги ще продължават да бъдат. Така, че в общи линии за тях нищо не се било променяло. Животът просто си бил живот и те пишели историята на своето време. Както винаги си е било… Изпитвали гордостта на първооткриватели. Вече били открили топлата вода, калните бани и колелото. Какво му трябва на човек! Слънце, въздух, вода. И огън, който да топли. Според Стьопа той си имал всичко най-необходимо.
“Пусть всегда будеть сольнце, пусть всегда буду я!” - пеела Маруся, люлеейки в прегръдките си плюшеното мече и се запътила към малката дървена виличка, където отдалече дочувала звука на вълнуващия се от горещината самовар. Тя живеела с мама, татко и баба и знаела, че някъде отвъд реката живее Саша, когото никога не била виждала.
Както разбирате земята никак не се била променила. С една дума хората дори да нямали памет за миналото имали желание за бъдеще.
Дори се научили да изразяват чувствата си в стихове. Хитър начин да накараш субекта на твоите желания да дойде на уговорената среща край езерото привечер. По тоя случай Агнес четеше вече поредното 150-то писмо и се усмихваше сама на себе си. Тя зарея поглед по ясното безоблачно небе и си припомни неговите изумрудено зелени очи.

“О, кой ти даде толкоз страшна сила
със свойта слабост да цариш над мен,
та ясното ми зрение надвила,
ме караш на нощта да казвам ден?
Как правиш тъй, че всякоя от тия
постъпки твои, плод на мисъл зла,
да ми изглежда, сякаш по магия,
по-светла от най-светлите дела?
И как със всеки повод да те мразя
ти правиш любовта ми да цъфти?…
Презират ме, че името ти пазя –
не ме презирай в хор със тях и ти!

Обикнал в тебе всичко недостойно,
достоен съм за твойта обич двойно.”

твой любящ Ш.

“Дали да му вярва?” Все пак реши, че си струва една разходка с лодка, та била тя и под наем, и взе да сресва енергично, естествено бухналата си като розово облаче коса.
Вечер небето ставаше мастилено и бледата светлина от фосфоресциращата в светла резеда луна хвърляше съвсем непринудени сенки. Той остави греблата и лодката следваше естествения ритъм на живота. Приседна до нея и обви ръце около шията й.

-- “Любовта ще спаси света…” – някъде прозвуча замислен глас.
-- Да, когато се научат да обичат, може би…
-- А дотогава?
…………

Врътни времето сто години напред да проверим. Стоп…, спри, спри, …много напред избяга. Я локализирай. Уголеми. А така! Сега дай на фокус.
Екранът се изпълни със сив метален блясък. И в следващия миг самолетът се вряза в някакъв небостъргач.
-- Мда, дай още петдесет години напред. Експериментът явно продължава.
-- Докога, вече ми писна…
-- Докогато не се научат да обичат истински!
-- Изчисти екрана и върни времето на нула. Започваме отначало… да възлюбиш ближния като себе си...
-- Дали да не добавим и да се научиш да броиш до повече от три. - подметна някой.
-- Харесай нов цвят за слънцето да поразнообразим малко и не ща вече никакви динозаври.

Ния

Прозвучава Вивалди

Стоя безмълвна. Насрещният вятър се блъска в лицето ми. Косите се разпиляват и падат безразборно по раменете като прекършени житни класове. Плисва дъжд и сълзите се стичат на вадички. Навсякъде е мокро. Водата се отцежда от кухините на душата. Времето и пространството губят очертания. Те са функции на живота и повече не ми принадлежат.

Титаник е смъртно ранен. Клишетата се повтарят. Леденоострият нож на неизбежната гибел поразява безотказно. Всяка грешка се наказва. Наказанието засмуква в дълбините на безнадеждността.
Бог е мъртъв, програква пропукала се от палубата мисъл. Не, само справедлив, отвръща мълчаливо айсбергът. Хладнокръвието се прелива в жилите ми.
Долината на мрачната сянка бледнее пред окото на циклопа. Страхът се опитва да изпие костния ми мозък. Дърпам се рязко и затварям очи.

Прозвучава Вивалди.

Не е зле, като за последно. Крилете ми се прогизнали от болка. Небето е замръзнал катран. Звездите - илюзия за щастие. Някога вярвах, че съществуват и затова те блестяха ярко. Сега властва единствено бурята. Не вярвам в нея, но моето мнение не я интересува. Тя е силният на деня. И на нощта...

Титаник се разкъсва от неизбежността. Причината е предвестник на следствието. В случая на смъртта. Някой да е умирал достойно? Нямам спомени. Придобитите знания биват отвявани от стихията.

Събирам каквото е останало от волята и се усмихвам. Всяка усмивка удължава живота с една секунда. Каква нелепост!

Титаник потъва - бавно и сигурно. Секундите нямат значение. Студът вкочанясва чувствата. Вадя цигулката. Опитвам се да произведа звук, да изразя себе си в лицето на смъртта. Не, че някой се интересува от това. Но мисля, че е важно. Не се опитвам да си обяснявам защо.

Събуждам се цялата в пот, обляна в сълзи. Кошмар - не мога да свиря.
Вълните ме заливат и студът прониква в очите ми. Ръцете се вледеняват. Последно усилие..., удавено в мрака.

Повърхността на океана е гладка като огледалото на несбъднатите желания.
Зазвучава Вивалди.
"Пролетта отминава. Птиците заплакаха. А в очите на рибите - сълзи."

Ния

Синьо сияние

През онази паметна зима, в която всъщност не се случи нищо кой знае какво толкова паметно, се случиха доста много други неща, който въпреки че не бяха паметни, се вдълбаха в паметта на тези, които имаха памет.

Първото нещо, което остави следа, бяха ледените браздулици сух вятър, който се напъхваше във всяка една възможна гънка, незапълнена от времето. И разбира се протяжния вой на линейката, която пищеше от ужас и час по час молеше за пощада.

Тя седеше облакътена и безпомощна. Смяната беше свършила, но воят продължаваше да циркулира из фибрите на сърцето й. Ана беше дошла, за да реализира себе си, да открие своето място сред хората. Започна от дъното на миналите си спомени и желания, мина през ада на действителността и се умори. Грохна под ударите на несбъднатите мечти и непрестанната борба със смъртта.

Какво изтръгва хората от живителните корени и ги прави бледи сенки, очакващи вятъра на вечната зима? Толкова време тя се мъчеше да отговори на този въпрос и все й се струваше, че задълбава все по-навътре и по-навътре в преспите на несбъднатите очаквания. Горчеше й.

Денят беше минал в сивото и кишаво еднообразие на болничните стени. Хората гаснеха в ръцете й, губеха пред очите й цветовете на живота, а тя малко по малко се улавяше, че започва да ги възприема като вещи, като част от декора и като част от сенките, пробягващи покрай пътя към върха на една успешна кариера. Искаше й се отново да бъде преди всичко човек, а не професионалист. Но беше уморена и, може би, вече твърде стара.

Старостта не се измерва с годините, нито с белите наноси в косите – разбра го наскоро, когато се редеше на опашката в супермаркета. Преди нея бяха само една възрастна жена, която водеше за ръка внучето си, и една девойка с безизразен поглед. Защо ли пък се сети за тях? Може би заради детето. Децата с красиви очи винаги оставят спомен. Този ухаеше на теменужки и мисълта за смеещите се букетчета я накара да се усмихне. Ана погледна часовника си, отметна падналите кичури русолява коса и започна да се облича. Най-накрая трябваше да си върви. Заметна шала и хвърли последен поглед в огледалото. В коридора я посрещна действителността.

- А, д-р Петрова, тръгвате ли! – задъхано я попита сестрата. – Може ли само секунда, д-р Игнатов искаше да ви помоли... Има спешен случай...

Знаеше ги Ана тези секунди, които продължаваха до среднощ. Беше изцедена и не можеше да направи нищо за никого. Съжали, че се беше отдала на безплодни размишления вместо да изчезне броени секунди след края на смяната, да изключи мобилния и да се запилее нанякъде.

Все пак отиде в интензивното – уханието на теменужки я стресна, но двете букетчета не се смееха този път. ‘Възможно ли е това’ – попита тя себе си и мигом си отговори, че работата я кара да халюцинира.

Колегата, въпреки очакванията й, просто я попита коя кръвна група е.

-- А положителна. – отвърна тя като насън. Става ли?
-- Да, точната. – погледна я с надежда той.
Ана беше абсолютно наясно с положението в болницата. Знаеше, че банките бяха празни и това накара сърцето й да се свие. Тя свали мълчаливо палтото си и запретна единия ръкав. Седна и затвори очи. Беше свикнала толкова много с кръвта, но сега не искаше да отворя очи - отвореше ли ги, сълзите й щяха да рукнат. Банката започна да се пълни капака по капка. Тя преглъщаше, все едно връщаше времето назад.

Ана дочака сутринта, за да отнесе със себе си уханието на теменужки. Тази нощ за първи път тя не беше професионалист. И за първи път получи най-прекрасния подарък в живота си - две ярки букетчета синьо сияние.

Ния