В търсене на формите

Ако се опиташ да влезеш
на градинския охлюв
в черупката,
представяш ли си
в какви гъсти гори
детелинови трябва да бродиш
и какъв дъжд ще те къпе
щом разтърсиш
короните на глухарчето!
Все ще те питат
бели или черни са ти рогата,
ще те забравят на масата в
стъклен буркан,
а твоето малко отмъщение
ще бъде бляскавата следа
по стените им.

Но ако някога забравиш,
че да имаш малко, значи
да бъдеш свободен.
И ако се питаш защо трябва
да ги има гнусливите, капризните
и явно не-гладните хора.
Или ако просто ти се доще
да поспреш под иглика –

пъхни се в черупката
на градинския охлюв.
И ако искаш, покажи си рогата.

------------------------------------

“…Стиснало в ръка трофей за най-добър актьор,
едно остаряло, побеляло момче
обикаля сред гостите на приема
и плаче, защото търси майка си,
която от петнайсет години е мъртва.

Когато най-сетне открива дамата
с високо вдигнати черни коси,
то се промъква сред хората,
хваща полата й и шепнейки
“Мамо, хайде да си ходим, мамо!”,
я тегли към изхода, без да познае жена си…”

Молба за близост ли са нашите сънища?
Или опит да разчетем молбата
на човека до нас?

Светлозара

Поезия

Развива се техниката,
толкова бързо, че вече
се олюляваме
над пропастта на абсурда:
Споделям стиховете си
с някакъв непознат –
никакъв не ми е,
а очаквам е-mail-a му
и сърцето ми се обръща.
Охраната на портала
лениво следи скенера
и не знае, че
да гледа съдържанието
на чантата на жена,
е малко като да гледа
в сърцето й.
Моят син едва ли някога
ще получи плик от момиче.
Дъщеря ми няма да седи
в къщи в скута си с телефон
и да дъвче косите си,
докато чака да звънне.
До първото им влюбване
дори електронната поща
и мобилният телефон
ще са архаизми.
Колко хубаво е и колко е тъжно,
че не зная как ще протичат
сигналите в тяхното време.

Люлеем се като жица
над пропастта на абсурда –
ако някой ден за друго не ставаме,
поне на нас ще се редят лястовичките
и ще си бъбрят преди да отлитнат.

Светлозара