Върбово

Няма три неща. Първо няма пукната върба, но за това пък има тилилейски брястове с хралупи. Второ, ако питаш пътната карта на България, и път няма, а селото е малка точка на плътно-кафяв фон. В действителност шосенцето е колкото конец и, ако насреща се зададе кола, трябва да се връщаш до отбивката, за да се разминете. В такива случаи двете ти гуми увисват над една пропаст, на дъното на която реката се вижда колкото сопол на мишка. Трето, нямам разумно обяснение на въпроса, който всеки уважаващ себе си прагматик би задал: какво, аджеба, търсим тук! Може би сме българските маркополовци. Теза, която се подкрепя от тричленния ми екипаж, който точно в този момент крещи: “Село! Село! Пълен напред! Открихме го!” Пътят свършва на моста, от където започва Върбово. Оставяме колата пред едно къще с мултифункционално предназначение в миналото, сега основно табло за некролози. По пътеката срещу нас търчат крава и баба в точно тази последователност. Бабата, трябва да има едно осемдесет години, размахва въже и вика: “Стипай пульóчка ма, Радулке, чи па ши си слумиш нугата”. Радулка, съответно, няма и хал хабер да се забави, а префучава край нас в посока селската чешма, потапя муцуна в корито и замръзва. “Ви на когу сте бе, дяца?”, се сепва бабата. “Илати да въ черпа идна бърканичка!”. Обяснява ни, че само трийсет души са останали в селото, че колата с хляба идва два пъти седмично, ама зимата може и да не стигне и че църквето едно попче го отваря от Гергьовден на Гергьовден. Докато си говорим, е настъпило подозрително спокойствие. Бърз поглед наоколо установява, че децата са изчезнали. Намираме ги на близката поляна да заграждат с камъни един черно-жълт дъждовник. “НИ ГУ ПИПАЙТИ, ЧИ УТРОВНУ!” – викът е по-мощен от бумтенето на мотоциклета “Балкан”, модел '43 с кош и двама рокери на по шейсе години, облечени в милитари стил – униформата на горското стопанство. След като се убеждават, че децата са в безопасност, отпрашват към града да пийнат по бира.

Листо от репей, пълно с горски ягоди, два букета билки и шепа много красиви (според децата златни) камъни са плячката ни от набега до селото. Корабът ни се отдалечава към цивилизацията. На тръгване маскираме моста с клони и трънаци и струпваме купчина шума по шосето, да не го открият никога конквистадорите!

Nadie

Вяра, левче килото

... шишета за светена вода - 0,50 ...

Голяма Богородица. Голяма тарапана. Три часа не можем да стигнем до манастира. Пътят тесен, в двете посоки коли и автобуси, никой никого не пуска, а ако запишеш псувните, дето шофьорите си ги разменят, можеш да публикуваш тритомна енциклопедия от по 500 страници парчето. Скарите димят - промоция на кебапчета от трийсе стинки. Реката влачи жълти води наливна бира, в която цопат потни провинциалисти от околните села, докато стокилограмовите им булки режат на вчерашен вестник доматиту от нашта градина. Азис и Анелия се надвикват от корейските декове на двете конкурентни сергии, обаче не мога да я погледна в очите и да й кажа, че я обичам на тая мойта. Като си представя само как се нахвърли върху гаджето на опашката за свещи пред църквата – предредила се била. Добре че дойде един поп да ги разтърве, че както се бяха заскубали, щяха да овапцат с кръв двора на манастира. Децата и те оскотяха от жегата съвсем, сладоледа им се разтече по дрехите, малкото се загуби в църквата, жената се паникьоса и ревна. Пак тоя поп оправи работата. Започна службата с “Кооойто намееери детенце руусичко с червеена рокличка да го доведе при меееенееееее” и гледаме как на ръце, на ръце – като рок-звезда на концерт, я пренесоха по въздуха до амвона. От благодарност към Бог дето не стана сакатлък с детето, си купих една икона за над мивката в кухнята – като я погледнеш от едната страна е Христос, като мръднеш малко надясно – Богородица. Имахме навремето такава китайска картичка с една мадама, която намигаше. На съседната сергия продаваха прашки по четири за два лева. Взех и тях, не че жената може да обуе такова нещо, защото ще замяза на сумист, а за по-бързо придвижване, че като се изстреляхме всички – право у дома. Няма вече да ходя по църкви и манастири. Палвам пред стереоиконата по една свещ по празниците и се моля за спасението на душите наши.

Nadie

Мейк лов, нот риболов! *

^* Графити от неизвестен автор на стената на софийска сграда.

Всъщност какво ни засяга. От София до Багдад са към 2000 километра. Дет се вика даже и да се прицелят точно иракчаните и да ни пушнат една от прословутите си ракети, които, апропо, никой така и не е видял с очите си, пак няма да фръкне до покривите на Горна баня. Географската отдалеченост, обаче, не попречи на баба Миронка от долния етаж, пенсионерка последен сезон, преживяла Балканската, Междусъюзническата, Първата и Втората Световни, да си изреже старателно списъка с хранителни и медицински продукти първа необходимост от вестник “Труд” и да се юрне по магазините да се запасява. Жената е обръгнала на военни конфликти. Преживя сриването на шкафа с кристалите, когато син ни се качи да рови дали не сме му скрили шоколада на най-горния рафт. Оцеля при срутването на част от тавана, подгизнал когато дъщерята реши да си направи басейн и изля пет кофи вода на пода в хола, докато ние невинно дремехме в съседната стая една тиха неделя. По едно време нервите на баба Миронка не издържаха. Изнесе се на палатков лагер пред блока и подаде молба в общината да получи статут на бежанец. Издържа само два дни, бомбардирана непрекъснато от хартиени самолети и найлоново-водни бомбички.

Пацифстичните стремления на нацията се изчерпаха с протеста на бургазлии, на които не че им пука за Ирак, позицията на Щатите и световния мир, а просто се безпокоят да не пострада бизнеса с туристите този сезон. Група войнстващи таксиджии, продавачи от кварталния пазар и охранители на клона на местната банка обявиха, че заминават доброволци на страната на Саддам. Същите редовно сънуват, че имат харем и изповядват веруюто, че жената трябва да си знае двете основни задължения - да ражда и да реже салата. Съчувствието им към иракчаните, естествено, няма нищо общо с любовта им към домашната шльоковица и тлъстите свински пържоли.

Конфликтът беше отразен от училищния вестник на децата ни така: “Широкоплещестото богаташко синче - отличник, комсомолец и бейзболист, ошамари цигането, което седи на кацата с нефта и му пречи на търговията. След побоя в джоба на цигането са намерени една шепа пиратки.”

Nadie

Вълкът и 1/7 от седемте козлета

Вальо Вълкът. Пътищата на живота кръстосват суровото му лице – радост за всеки картограф, влюбен в професията си. Под очите - два къси, междуселски, трета категория. Единия е утъпкан от чести посещения в ‘Сръбска скара’ за ракия и шопска, споделени с все по-оредяващата тайфа, а другия води до ‘Биад’ за уиски енд бадеми, заедно с поредната провинциалистка, но руса. Двете огромни загуби на комар – първата съпруга и къщата в Дупница, са спомогнали за изграждането на четирилентовите магистрали на хазарта по челото, а носа и устата са свързани с кръгово движение, асфалтирано от втория развод и поръчковото убийство на двамата му съдружници преди години. Решен е в униформеното черно, вече твърде демоде.

Минчо Карагьозов. Бивше партийно величие, а понастоящем бизнес-консултант със затихващи функции. Пуловер ‘Яница’ – Елхово, модна колекцията ’85, канадка за 20 лева от Илиенци и дипломатическо куфарче с щампа ‘10 национална конференция на ДКМС’, връстник на пуловерчето. Минчо е мазничък и угодлив:

- Банкерът е като доктор, бе, Вальо, превежда той на Вълка на достъпен език. - На него трябва всичко точно да си кажеш, за да ти постави правилна диагноза.

Ивайло Лалов. Изпълнява ролята на доктора, под формата на младо, голобрадо юпи. Прясно дипломиран от лондонски колеж с парите на тате и уреден от същия при един стар боен другар – банкер, да научи занаят, понеже камъкът си тежал на мястото, тоест големия шаран Иво – в малкото езеро България. Всъщност причината за отзоваването на детето от кралството беше малко по-различна, но за това – после... Лалов има самочувствие, чанта от мека телешка кожа и обширни теоретични познания в областта на фиска. Чете ‘Капитал’ от кора до кора, включително компютърното приложение, от което почти нищо не разбира, посещава едноименния бар в ‘Шератон’, а в петък вечер пие бира в ‘Червило’, идентичен като визия с останалите присъстващи в клуба. Твърди, че обича джаза и класическата музика, но всъщност дълбоко в съзнанието му единственото яко културно забавление е здрав американски екшън с обилни амуниции и две кутии пуканки от големите в Мултиплекса.

Вълкът нервно тропа по волана на Аудито, докато шльопат в кишата на път за покрайнините. Лалов решава с един удар да отметне две задачи – хем да предразположи човека, хем да понаучи туй-онуй за бизнеса:

- Как решихте да се занимавате с производство на алкохол?- завързва разговор възпитано той.

- Ми к'во да ти кажа - живва Вальо, видимо вече в свои води - събрахме се момчетата преди десет години и решихме – на тоя – наркотиците, на другия – каналите с колите, а за мене остана пиячката.

Карагьозов усеща, че е попрекалил с напътствията за искреност и се опитва да замаже положението:

- И по-добре, Вальо! Гледай какво стана с Кънеца – колко много хора му дойдоха на погребението.

Лалов, макар и стреснат, не се предава:

- А смятате ли, че тази инвестиция в хотел край София ще Ви носи добра възвръщаемост?
- Ама това няма да е хотел бе, момче! - облекчено възкликва Вальо. - От хотел пари не се изкарват, от мене да го знаеш. Аз това ще го правя бардак с кучки. Ама ВИП. С камерите му, с високата ограда, с охраната му. Като тия, нали ги знаеш, дето са по Бояна. Всички депутати и богаташи са там, а като го пусна, ше са при мене. И казино ше има, да се затвори цикъла. Уморих се вече да си късам нервите с фабриката. От дегустации гле'й на к'во съм заприличал. Ше си гледам старините.

Аудито спира на мегдана на бивше софийско село, сега елитен квартал. Минчо започва да си заработва хонорара:

- Ето го обектчето. Десет декара земя има около него, сградата е масивна, тухлена...- Обясненията му се разтварят в искрящия от студ въздух, докато със ситни подскоци се отдалечава към входа.

Лалов вади елегантен органайзер и химикалка ‘Монблан’ и започва да си води записки.

- Тоя площад до хотела виждаш ли го? Красота! – простира космата десница Вълкът. - Като бех навремето в затвора, обещах на Господ да му вдигна една църква. Говорил съм с кмета, ше ми съдейства, понеже съм председател на църковното настоятелство. Не че толко бех вярващ, ама навремето тоя парцел, дето си построих къщата на него, беше църковен, нали се сещаш…

‘Ц-ъ-р-к-в-а’, записва си старателно Лалов и забучва нос в табелата на входа: ‘Дом за стари хора №5’. Посреща ги премръзнал пазач и ги развежда да огледат. Столовата е една зимна феерия – от теч на тавана блестят ледени висулки, а в средата на помещението грее огромно, замръзнало езеро, по което дъщеричката на пазача изпълнява сложни пируети, после се тръшва в ъгъла под саксиите с премръзнали цветя и започва да мърмори: ‘Техническо изпълнение – седем три, седем пет, седем шест...’ Усмихва се разсеяно и помахва към въображаемата камера, а после сменя червената шапка със ярко оранжева и отново излиза на леда.

В стаята, която им отваря пазача, трима ведри старци се греят на кюмбе ‘Циганска мечта’. Мирише на лекарства и на мизерия, но е чисто и леглата са опънати като в казарма.

- Добър ден, момчета! - пенсионерите са мили, без да възлагат особени надежди, че ще завържат разговор. - Студеничко, нали! Елате се сгрейте! Топките на Лалов са станали колкото грахови зърна от студа, но се държи мъжки и тръгва след Вълка, който се е отправил към изхода.

- Кмета каза, че на общината й требват пари. Ми то имот за милиони, а вместо да носи лев, тегли от социалните. За това правиме бартер. Уредили сме всичко - старците ги преместват едно виетнамско общежитие в Обеля, а кмета ни преотстъпва тоя обект.

Карагьозов е видимо доволен:
- Естествено, ще се направи ремонтче. Ако искате, елате да разгледаме къщата на Вальо, да видите стил и изисканост.

Мятат се отново в Аудито и три преки по-нататък огромна желязна врата потъва в стената под диригентството на кривия показалец на Вълка, асистиран от дистанционно. Немска овчарка с размерите на тигър, бенгалски, средностатистически, и също толкова гальовна се впуска да закуси с чантата на Лалов. След кратка схватка и намесата на стопанина, овчарката е заключена в гаража и тримата пристъпват в двореца. Огромните вътрешни витрини на хола разкриват гледка към басейн със същите зимни характеристики като столовата на старческия дом, но без момиченцето – фигуристка.

- Спукаха ми се тръбите, мама му, и покрива протече. Много студ тая зима - казва Вълкът, пуска гръцко по уредбата и се захваща да прави кафе. - Нeма кой да се грижи, ни за бизнес, ни за къща. Син ми замина да учи в Германия. Хич не смята и да се връща. Жената бега. Виж там, ако има некоя колежка в банката - подсмихва се свойски на Лалов и помръдва с вежди: - Как сме с гаджетата?

Ивайло хич не обича да обсъжда личния си живот с непознати, още по-малко кандидат-заематели. Той разсеяно вперва поглед в тавана, където гипсова жена със златна корона крепи между голите си гърди гипсово херувимче с пишле като бобче и златни крилца. Херувимчето е насочило лък със стрела към лаловото сърце и му се плези насмешливо. Само от циците на жената може да се гипсират краката и ръцете на половин София една люта зима с много поледица. Е, Сунг нямаше такива цици, но беше предана и го обичаше до смърт. За малко да се оженят, обаче баща му навреме надуши и това беше истинската причина за завръщането в родината. Внуци-жълтурковци с дръпнати очи – не, благодаря! Ивайло още я сънуваше. Софийските моми се отнасяха спрямо нея по отношение на габаритите и обноските тъй както пуйки към канарче, казано на математико-орнитологичен език.

- За одобрението на проекта, каквото е необходимо, ще направим. Ако кажеш плик – плик, ако нещо чеверменце трябва, мацки, купони... Ние сме сериозни момчета, не жалим средства. За табуретката, на която седиш, отсекохме един стогодишен дъб! Месинг за парапета не е жален – претопих духовата музика на Ловеч. Ходили при един приятел да го врънкат за спонсорство, а той направо им купил инструментите. Заиграхме се една вечер на покер и ги спечелих. После ги дадох на един мангал да ги претопи и глей сега ампорето – свети!

Деловата среща наближаваше своя край. Неотложни дела в банката зовяха Лалов:

- Ами при нас практиката е да се кандидатства с бизнес-план. Нахвърляйте ми на хартия всичко, за което говорехме, и кредитния съвет ще прецени. - Няма проблем! - в очите на Минчо светнаха проценти. – Ще ви представим информацията в най-кратък срок.

Месец по-късно икономическата обосновка на Вълка събираше прах в архива на банката с резолюция ‘Мутри не финансираме!’. Точката на удивителната на шефа беше пробила хартията, а Лалов си търсеше нова работа. Грубата българска действителност бе шокирала лондонския възпитаник и той не пропускаше удобен случай да блесне в средите с поукрасен разказ на досега си със сенчестите среди. Една сутрин, докато преглеждаше обявите в пресата се натъкна на ВЗРИВ! ‘...е разрушил къщата на Валентин Вълков. Полицията разпознава намерения на местопроизшествието труп. Предполага се, че става въпрос за разчистване на сметки...’ Това окончателно разтърси чувствителната душа на Ивайло и го накара да се разтича. Тайно събра пари от всички познати, купи си еднопосочен билет и се обади на Сунг да го чака на Хийтроу. На майка си и баща си каза, че отива на ски, натъпка раницата, навлече клина и якето и заби с народа в един клуб да се накъркат за сбогом. Някаква банда свиреше на живо ретро-хитове. Тромпетистът режеше въздуха на парчета със солото в ‘Your latest trick’ на Дайър Стрейтс. Тромпетът светеше в тъмното с цвят на ампоре, а в една от извивките му чернееше въгленче от пепелището на вълчия дом.

Nadie

Писмо до Арменския поп

До
Арменския поп

Уважаеми дядо попе,

Изчерпах всички други възможности и ми остана само да плюя на атеистичните си възгледи и да ти пиша, за да се оплача, белким ти поне ме чуеш. На зимата студена във средата зачакахме да ни монтират топломери. Записали сме се от август, обаче желаещите много, а техниците – както малко, така и в полагаема. Нали трябва да заведат децата и жените на море. А днеска да дойдат, а утре– никакви ги няма. Източили сме си чинно системата и ковем клинци. Освен налбантство, за запълване на времето поехме шефство над две бели мечки и няколко пингвина от Зоопарка. Животинките се чувстваха отлично. Най-доволни бяха като им пробих дупка в леда на ваната, за да поплуват и да половуват. Вчера ветеринарят ми донесе в една торбичка гумените рибки и патета на бебето, които извадил от корема на едната мечка след операцията.

Преди седмица най-после дойдоха две момчета. Че монтираха топломерите – монтираха ги. За това, собствено, не мога да се оплача. Само че докато съм им правила кафенце в кухнята, успели да изтарашат хола и да ми свият белите 250 лева за черни дни. То не че са много пари, но пък ми бяха всичките. Обадих се във фирмата, обаче от там ми казаха, че монтажниците са подизпълнители и фирмата не носи отговорност за тях. Обадих се на подизпълнителите, а от там ми отговориха, че тези момчета работят съвестно от три години и не е възможно да са откраднали. След това едно от тях ми звънна да ми каже, че ще ме съди за клевета и за всеки случай да си пазя бебето. Подадох жалба в полицията, но нямам свидетели, освен бебето, в чийто активен речник за сега фигурират само думите “дай” и “ам”. Накрая един много мил старшина ми изнесе лекция, че не трябва на никого да имам вяра, България е джунгла, човек за човека е вълк. И други животни спомена в лекцията, май за да ме охарактеризира нагледно, но малката се разплака точно в този момент и само ми се стори, че чух блеене. Посъветва ме да пиша до вестниците и да ги насъскам за журналистическо разследване. Писах, ама още нямам отговор, защото напоследък има много катастрофи и успяват да си запълнят страниците.

Препрочитам редовно записките си от лекцията на полицая, дано най-после ми се набие в главата убеждението, че за да успееш в тази страна, трябва да си мошеник, лъжец и крадец. И да имаш свидетели. Сега сме се разбрали с една приятелка, на която й обраха апартамента малко след посещение на топломераджии-разузнавачи, да започнем частен бизнес –детска градина с профил “Измами, кражби и джебчийство”. Ще цаним хонорувани преподаватели от Филиповци. Говорили сме вече и с “Градски транспорт” АД да си карат децата стажа по трамваите. Бебето много плака, когато му отрязах кутретата, но смятам, че като джебчийка ще живее по-добре. Тя е русичка, със сини очета, тъкмо няма да буди подозрение. Ако се окаже без талант и неподатлива на обучението също има изход, даже около петнайсет изхода - от Малко Търново до Дуранкулак, включително и летище София (авариен). Ако някой междувременно не я надхитри и не й задигне парите за еднопосочния билет.

Остани си със здраве.

Една българска майка

Nadie

Тихо се сипе... Галено щипе...

Омотала съм се като десетата любима съпруга на афганистански муджахидин и ми светят само очите, още подути от сън и хванали ледена корица. На вратата на детската градина вместо охранителят и фелшерката, която проверява за въшки всяка сутрин (ще рече човек, че нарочна фея на въшките шета нощем и ръси целокупно децата), ме посрещат три пингвина. Изпод шапките, шаловете и сополите разпознавам (по височина и възраст във възходящ ред 3-5 години) Момчилчо, Косьо и Жорко – видимо емисари на I, II и III група съответно. Измучават хорово реплика, която, филтрирана през вълнения опаковачен амбалаж достига до ушите ми като “ааа-оооооооооо-ааа” и оживено размахват ръце.

“Заповядай на нашия коледен базар”, превежда симултанно синът ми и ме набутва в малката зала за игри. По рафтовете вместо традиционните еднокраки кукли, мечета, жертвали очите си за поколения деца, камиони без колела и мозаечни кули, са се намърдали елхички, коледарчета, камбанки, суровачки и гирлянди. Започвам бавно да загрявам защо от къщи мистериозно се изпариха всички запаси от пуканки, пакет зрял боб, две торби памук и моливите ми за очи. Децата цяла седмица рязали, рисували, низали, украсявали, с изплезени от старание езици и омацани до ушите в бои и лепило. На всеки рафт се мъдри по един буркан, запечатан отгоре с хартия и прорез за левчетата.

“Парите ще ги пратим на Дядо Коледа, за да направи подаръци на децата от съседната градина, които си нямат майка и баща”, обяснява Жорко, дезертирал от входната си позиция поради измръзване първа степен. “Ходихме им на гости миналия месец. Тях никой не ги бие, защото има комитет за защита на децата. Този комитет ходи с хеликоптери и гледа, и като види да бият дете, слага лошите в затвора”. След това страховито изявление, Жорко удовлетворено се почесва по носа и отново излиза на пост пред вратата.

“Земи тая картичка. Аз съм я правил. Само за десет лева е.”, съветва ме Симеон. На нея е изобразено извънземно, решено в кърваво червен цвят, с тънки крака, огромни ботуши 58 номер и глава, колкото върха на карфица. Разположено е във нещо, подобно на неудобен леген без дъно, теглен от тлъста божа кравичка с рога. “Дядо Коледа в шейната и главният елен Рудолф”, съпричастно ми тълкува сюжета Монката. Примирявам се, че няма да вляза в историята като майка на най-известния български художник, но все пак купувам картичката – нали си е мое... Като бонус си избирам една камбанка за елха, украсена с пайетите от вечерната рокля на съседката (предния ден ми се беше оплакала, че й е изчезнала). Детето ми ме целува за довиждане и се присъединява към агитката на вратата.

Памукът от картичката започва тихо да се сипе по палтото ми. Затрупва неприятностите, избелва лошите мисли и галено щипе душата. Над главата ми бръмчат хеликоптери – поне за Коледа всички лоши ще са на топло.

Nadie

Обява за работа - преводач

WhyBg спешно търси да назначи преводачи от български на български език. Единственото необходимо условие, за да кандидатствате, е да преведете следния текст:

‘Геймърчето Misho е малко и нахално. Забравило си е паролата за аксес до нашия домейн и сега така е кликнало върху звънеца на домофона, че се налага да логна бебето оф шишето с мляко и да се скролвам да му отключа.

- Няма вече да си чатя с тебе. Ъпгрейдна ми кръвното така, че душата ми всеки миг ще си смени хоста. Ако още веднъж си забравиш ключа, ще ти го атачна с ластик на врата и ще ти нулирам акаунта! Ходи гладен!

- Стига нерви бе, Maiche! Нали знаеш, че съм ти фен. Виж, докато ми се караш, дъщеря ти се включи он-лайн и направи уолпейпъра на пъзел.

Он-лайн-а е буквален. Бебето е криейтнало нов сайт на едната стена в стил нео-модернизъм и тъкмо старателно полага последни щрихи под миризливата картина. Памперсът лежи небрежно захвърлен под десктопа, а по паркета се точат лайняни линкове към настоящия му локейшън. Точно в този момент в нашия задружен интерактивен портал се логва и юзърът Ba6tati, който работи в като мениджър в един бизнес-акселератор и по цял ден създава подходяща атмосфера, стимулираща връзката между обществените средства и частния капитал. След обстоен скрийнинг на ситуацията той решава, че е по-уместно да забоде нос в компютъра и да се заеме с хобитата си. Хоби 1: Интернет-продажба на овце порода Мутон Шароле на лизинг и прекопаване на виртуална градинка в унгарската пуста. Отглежда праз и домати за зимна салата с много олио. Хоби 2: Сърфиране из сайтовете за автомобили и разглеждане на обяви за покупко- продажба, най-често със следното съдържание: “Екстериор: седан, цвят брик, лети джанти, шибидах, клиренс 95 мм. Интериор: Ергономичен кожен салон, арматура от меки пластмасови елементи, серво, аларма, имобилайзер, аудио-система”.

Възможностите ми за креативна комуникация и паблик рилейшънс са изчерпани. Пред очите ми се стартира скрийнсейвър на звездички. Аз администратор ли съм или лукова глава! Ctrl заключвам бебето в банята да не мирише, Alt напердашвам геймърчето и го наказвам без Интернет две седмици, Del тегля една майна на баща им, и рестартирам програмата. Ама с ъпгрейднат софтуеър, в който съм се тръшнала в цял ръст на зелена поляна, зяпам облаците, вдъхвам мириса на пръст и билки, а по ръцете ми се надбягват мравки и божи кравички.’<sup>*

*</sup> Всички използвани чуждици са от български страници в Интернет.

Nadie

Спайдърмен

Окачила съм си физиономията "Ни мъ пипай, хапя силно!" и съм се заела да набутам кола с габарити на Форд "Сиера", сив, на местенце колкото за трабант, чиято предница току-що е била отнесена от ТИР. Естествено, затлачила съм улицата и зад мен се е оформила опашка като пред безплатна бензиностанция, само че опашка зла, недоспала и не пила кафе. Шопските шофьори, с присъщата си толерантност, ми устройват клаксонова серенада. Спрели са се на популярното трафик-парче "Айде ма, краво заспала, кой ти даде книжка на тебе, да та ... в тъпото животно!". Заглавието може и да ви се вижда дългичко и неримувано, но се изрича бързо, мазно и без придихание. Диригент на групата е един дебелак в сребрист джип – подпрял е свирката с шкембето си и ме гледа с две хубави кървясали очи – огледало на душа, злоупотребила с пещерска гроздова направо от бурето. Невъзможната мисия по паркирането се увенчава с успех. Изпълзявам от колата през задна дясна, защото сладурчето с джипа е запречило пътя за отстъпление, маха космати боздугани и обсипва предното ми стъкло със стрели от плюнка. Изплезвам му се, притичвам на прибежки между паркиралите по тротоара мепесета, залягайки, за да избегна ругатните в упор и кълбата от мръсна газ и се шмугвам като лалугер в окопа на офиса.

След половин час в стаята връхлита запъхтян човек от охраната, който възбудено ръкомаха и несвързано крещи нещо за зелени човечета, чудовищни паяци и да тичам веднага навън. Делова и на токчета тича ли се веднага току тъй? Запазвам хладнокръвие и звъня на ‘Бърза помощ’ да го приберат човека, доде не е извадил служебното оръжие, та с един замах да замръкнем на първа страница на "Нощен Труд", а от там ми казват, че нямат коли в момента и ме инструктират: "Докарайте пациента със собствен транспорт". Абе гледам го аз, че сам се емва право към моята кола и си викам: "Има надежда, не се е чисто смахнал, щом уцелва посоката и е наясно със ситуацията." Метър по-натам - обувките под мишница и хуквам и аз, боса по асфалта, турбо-дизел инжекцион. Успявам да стигна навреме, за да проследя безпомощно как паякът отнася пищящата "Сиера" в бърлогата си. Сега пък е ред на охраната да върти на 150, защото аз изпадам в истерия. Сядам на бордюра и започвам да му изливам душата си: "Заклевам се, че до вчера нямаше знак тука! Винаги съм паркирала на това място! Ето, купих си колело да не задръствам движението – откраднаха го още на втория ден. Тръгнах пеша, ама все по шосето – тротоарите, знаеш, не са за пешеходци. Откак ме блъсна кола – зъб за зъб, качих се на моята..." Охраната успява да прекъсне нишката на историята на моя живот, преди да стигна до наследствените заболявания в рода и тематиката на семейните скандали, подава ми носна кърпа с консистенция и хигиена на гюдерията, отшумяла в жабката на "Сиерата", подава ми трийсе лева-после-ше-ми-ги-върнеш и ме набутва в едно такси посока паркинга на НДК.

Докато се треса по софийските дупки, от тинята в главата ми изпълзява следният въпрос: защо вдигат моята кола от достатъчно широка улица, по която, дори ако паркирането е двустранно, може да мине ескортът на папата, разгърнат в строй "Кондор" с мах на крилата 10 метра? В същото време по вътрешните улички не може да се промуши и селянинът с колелото поради буренясали дрънтрачайки, път не видели от как мама и тате ме учеха да пресичам. Бързо намирам отговора: защото е а) по-лесно; б) по-евтино и в) ужасно много по-икономически изгодно да се сложат една камара знаци и да се купят два-три допълнителни паяка, вместо да се строят нови паркинги и да се вдигат залежалите коли. Зер най-доходоносното перо на фирма "Паркинги и гаражи" не са нито паркингите, нито гаражите, а наказателният плац зад НДК-то.

Грабвам си акта, пращам въздушна целувка на ошашавения полицай и, ухилена до уши, яхвам "Сиерката". Споходила ме е блестяща идея! С падането на нощта окосявам тревата около "Москвича" на съседа и, след кратка схватка с кварталните помияри, разположили се уютно в импровизираната гарсониера–лукс, отмъквам лепенката, която от година насам предупреждава, че властите ще вземат возилото за скрап. Сега аха съм паркирала, аха съм лепнала с плюнка нея лепенка на предното стъкло. За убедителност влача и два-три чима с треволяк в багажника – за около гумите. Вече няколко месеца карам така, гледам – около мен паякът вдига ли вдига, а "Сиерата" никой за нищо не я закача. Даже мога и лев да припечеля: лекувам арахнофобия^* и стрес с природни средства.

________________
^* арахнофобия - фобия към арахниди

Nadie

Подвигът на дядо Гошо

- Напреееееед! Стреляй, наборе! Да обезвредим картечницата! Ураааааа!

Самоотверженият дядо Гошо от съседния вход зарязва торбата с киселото млекце и се хвърля с голи гърди напред, дистанционно окуражаван от дружинка закоравяли табладжии и пенсионери-оратори, наскачали от пейките в Южния парк.

- Точно тъй беши през войната, кога атакувахме моста на Драва, помниш ли! – крещи в ухото му чичо Кирчо. Малко трудно му се разбира, защото си е забравил ченето вкъщи. – Сватбарската стрелят, мръсниците, тяхната мама фашис’ка!

С последни сили старецът се мята пред Мартинчо, хлапето на съседите от горния етаж. Заблуден куршум одрасква крака на дядото и той се сгромолясва величаво току на ливадата пред басейна ‘Спартак’. Бабичките, накачени по прозорците под формата на свидетелки, писват в един глас: ‘Убиха човека!’ и се юрват единодушно да звънят в полицията и на Бърза помощ. Майка му на Мартинчо се е окопитила, завлякла го е във входа и го обсипва с лигави целувки.

‘Фашистите’ дезертират в сив Мерцедес с размерите на дядовата Гошова гарсониера, но далеч по-лъскав. Бърза помощ идва след един час и прибира простреляните наркобос, бодигард и два броя любовници. Докато чакат линейката да се върне, Марчето от третия етаж, с прибежки и припълзявания, довлича до ранения кутия бонбони ‘Черноморец’.

- Що пълзиш, ма! Атаката свърши, не виждаш ли? - скърца със зъби раненият войник и стиска с артритни пръсти раната. – И тия бонбони кви са? Не са ме заровили още, та да черпиш за бог да прости.

Марчето избърсва развълнувана сълза и вади от ‘Черномореца’ бинт, щипка за лед, игла и бял конец.

- Щипката е за куршума – пояснява тя. - Махни си ръката да те зашия.
- Аз да не съм гоблен! Айде марш от тука, не се виждаш и ти, че си последен сезон!

Линейката спасява дядо Гошо от лапите на новоизлюпената милосърдна сестра. През това време идва полицията и загражда с жълта лента местопроизшествието.

- Няма кво да заграждаш, момче – суфлира чичо Кирчо. – Циганите вече минаха и ошушкаха гилзите. Иди ги търси на пункта за цветни метали горе на ‘Хладилника’.

На следващата вечер на входната врата е залепена обява: ‘Организирам курсове по начално военно обучение, всяка вечер в 19 часа на пейката пред блока. Цена – по договаряне. Дядо Гошо.’

Лекторът, с бинтован крак и с медали за храброст от войната, закачени за авторитет, е събрал дечурлигата от квартала и ги интервюира за мотивацията им да посещават курса.

- Какъв искаш да станеш като порастнеш, мойто момче?
- Ловец.
- А не искаш ли да станеш войник или полицай?
- Не. Тате каза, че в България ловците са повече от войниците в армията и стрелят по-често, щото имат пари за патрони.
- Българският войник е велик! Знаеш ли колко битки е спечелил! Аз навремето при Драва...
- Печелил, печелил, ама сега реже ракетите и от желязото прави тенджери – прекъсва го Мартинчо. - Мама вчера сготви боб в ракетна тенджера. Ако не беше скочил пред мене, сичките щях да ги разпърдя с един откос.

- Мартинчооо, айде прибирай се за вечеря! - Грубият, но затова пък обстоятелствен натурализъм на детето е прекъснат. Той вади левче от джоба си и го подава на стареца:

- На ти, дядо Гошо. Мама каза да си земеш хляб, че като те гледам, едни медали само от теб са останали!

Хлапетата се разотиват, урокът свършва. Дядо Гошо се прибира в самотната си къща, скътва левчето в шкафа при костюма за погребението, прибира медалите и пуска телевизора тъкмо на време, за да види по новините как освобождават от ареста апапите от Мерцедеса поради липса на доказателства.

Nadie

Риба и рибни продукти

Щандът за плажни, растителни и автомобилни масла е в плитчината. Вълните лашкат цялата гама слънцезащитни фактори ‘Нивеа’ пред петзвездния ‘Чайка’ в Слънчев бряг и ‘Ален Мак’ пред почивна станция ‘Огнеборец’ в Равда. Труповете на удавени кутийки от маргарин, туби на Приста Ойл, пластмасови чашки и вълма от окъсани найлонови торбички изкушават гладните и любопитни гларуси по плажа. На пясъка се простира поточна линия за полуфабрикати – дечица с дупета, накиснати на хладно във водата, оформят старателно кюфтета и торти от мокър пясък, салати от водорасли и супи от живи раци, сервирани в нарочно издълбани ямички, които вълните зареждат ритмично с бульон. Друга детска бригада се е напънала да утвърждава българо-австралийската дружба чрез прокопаване на тунел до отсрещната страна на Земята. Толкова страст и дълбочина хвърлят в дълбаенето, че аха да докопат за скалпа някой австралиец и да го нахранят обилно с пясъчни деликатеси. Вместо реклами, по високоговорителите на кулинарния щанд текат непрестанно репликите ‘Излез веднага от водата!’, ‘Сложи си шапката!’, ‘Не хвърляй пясък в очите на хората!’, като всяка реплика се следва от припева ‘щот ш’ти скъсам ушите, Гошко-Юрочка-Юргенчо-Кшищофчо-Ярославек-Пища!’.

В южната част на супермаркета има сладкарски кът с богат асортимент. Сочни розови рускини с увиснали желеподобни цици са подредени до обилно сиропирани с бира британци, корави шоколадови германки тип ‘Мис Лека Атлетика’72’ и хрускави захарни шведки, намазани с плажно мляко (за тях побързайте, че количествата са ужасно ограничени). Най-голямо е разнообразието от немски и датски сухар, но той не се харчи много, макар и ужасно евтин.

Месните деликатеси са на северния плаж. Четворка кебапчета, изкърпени обилно от хирурзите след изваждането на заседнали куршуми, пляскат белот на кичозна ориенталска масичка в бар ‘Паша’. До тях стиска крехки пикантни вурстчета се агитират ‘в негу кузметичну студиу вечи ни стъпвайти!’, ритмично тропат луксозна ноктопластика по облегалките и пият Бейлис с вирнати кутрета. Опаковани са в джапанки Sergio Taccini, шалчета с размер на етикети за кайма от 250 гр. и ужасно скъпи, пропорционално оскъдни дънкови бански с капси. Толкова са лишени от съдържание, че ако ги хванеш за прашките и ги изстреляш, ще хвърчат във въздуха поне един час, дори с вързан за тях немски турист, редовно злоупотребяващ с бира. На туриста могат да му се земат поне четиресе марки за икспириънса, хем и ние някой лев да заработим. Сред месата най-широко е застъпено агнешкото от екологично чисти райони като Горна Оряховица, Ямбол, Хасково и Монтана. Агнета, агнета, хем повечето блондинки, ама не са прости. Гледат с четири очи кой купувач от каква кола слиза и ако е от хубава веднага преминават на режим ‘монокини’.

Гордост на супера е щанда за риба и рибни продукти. Големите акули вдигат за осем-девет месеца камари от месинг, стъкло, окачени тавани, висящи фасади и пълзяща растителност вярвайки, че могат да успеят с петзвездни хотели в двузвездна държава. Само че скъпарските хотели са в курорти с имена, които или започват с Costa, или завършват на Islands, вместо да звучат като Албания (Albena) или Слънчева кучка (Sunny Beach/Bitch). Нашият супер е в краен квартал, с клиенти от работническата класа на Европа и с провинциално обслужване. И златни плочки в баните да сложиш, как може да промениш натюрела на барманката от Кошарица, която отговаря на запитване на плах и възпитан белгиец къде, аджеба, е джина в джинфиса му така: ‘Ти кат си купуваш бисквити ‘Катиричка’ ут вътри дан’би катирички да изскачат бе!’. Сервитьорчето подхваща втори глас с репликата ‘Ко му са обясняваш на тоя, ма! И без друго на тях личния лекар преди да тръгнат категорично им е забранил да дават бакшиши, да не вдигнат много кръвното’ На тръгване собственика пуска анкета дали туристите са доволни и най-положителният отзив често е: ‘Хареса ми вашия хотел. В него не мразят клиентите толкова, колкото в други български хотели.’

Пасажи дребни рибета се хранят с остатъците от акулската трапеза, ходят по петите на туристите да им спират бойлера, вземат по 50 марки от пияните германци, за да ги закарат от единия до другия край на Слънчев бряг, пекат кебапчета на скара на тротоара пред Гранд-хотел Съни Бийч, продават пирографирани змии като типично български сувенир и рисуват Бритни Спиърс едно към едно на портрет.

Всъщност само редовните клиенти на супера знаят, че най-вкусната риба на щанда предлагаха талянджиите на Робинзона, само че това лято на мястото на скромното ресторантче с усмихнатата дебела готвачка и вечно пияните рибари на масата в ъгъла, се простира строителна площадка. ‘За четирийсе милиона дигат курорт тука. Външни асансьори ше има, подземни гаражи и басейн’, обяснява бай Георги, комшия на талянджиите, докато си кърпи мрежата. ‘Тя и рибата вече се разбяга, та съм говорил за пазач на паркинга да ме земат, да дигам бариерата, да позабърсвам стъклата, едно-друго’.

Та така. Напазарували сме се до дупка, количките пращят по шевовете, в очите блясък на комерсиална алчност, а касовия бон е дълъг колкото списъка на туристическите фирми, укриващи данъци. Кой ще плаща сметката не знам. Да не стане така, че догодина единствената оцеляла риба на Черноморието да виси под формата на ароматизатор на предния джам на Мерцедеса на новите собственици на Робинзона.

Nadie

Щраус в парка

Господ ни бодна с вилицата, установи, че сме хванали златиста корица и че пускаме прозрачен сок – готови опечени сме, сиреч, та милостиво спря фурната. Натири ужасния пек зад панелките и над Южния парк се простря привечер, ако не прохладна, то поне по-поносима. Помислих, че съм слънчасала, когато чух Щраусовия ‘На тихия син Дунав’ да се носи на талази в изморения от жегата въздух. Поради липса на Дунав, особено пък тих и син, се замъквам към най-близкия прилежащ водоем - езерото, и що да видя! Голям духов оркестър, ама истински. Наредили столчета на плочника, изправили пред себе си един дребничък, старичък диригент с бяла коса и розови бузи, нещо като Дядо Коледа в мащаб 1:10 – той маха ли маха, те свирят ли свирят. Народът насядал по беседки, пейки и по турски в тревата, слуша и изглежда леко озарен.

‘Изкуството винаги ме е изкушавало’, мърморя под нос, докато паркирам количката. Милото бебе подскача при всеки удар на чинелите, а очите му от любопитство са станали като дупките на гевреците пред Университета. Каня я на един валс и двечките закръжаваме по ливадата – раз-два-триии, раз-два-триии. Раз: един шишко – първолак така се е увлякъл в музиката, че сладоледът му тече по брадата и фланелката без да се усети. Два-ма пенсионери по къси гащи и космати гърди прекъсват оживения си спор за здравната реформа, постилат вестници на бордюра и сядат да слушат. Триии: заклет табладжия от парковата пенсионерска дружинка обхваща дебелата талия на продавачката от сергията за книги и започват да танцуват. Раз: пеперуда каца на фунията на един от тромбоните. Българският Дизи Гилеспи се напъва да докара фортисимо, с надеждата да я издуха. Два: ‘Бабо, дръж за малко!’, връчва автоматът на баба си един дребосък. Така разоръжен, захваща да се кълчи на спокойствие в нещо като такт с валса, а бабата-новобранец смутено върти страшното оръжие - по мислената му траектория последователно залягат контрабасите, обоите и флейтите, докато накрая бабата се сеща да го метне през рамо . Триии-месечна овчарка отмъква партитурата на диригента и се опитва да я пренесе контрабанда на отсрещния бряг на езерото, където е заловена и напердашена. Диригентът простира мокрите ноти на близък храст и невъзмутимо дава началото на тема от ‘Едно време на Запад’, далечно наподобяваща Дунавско хоро, отчасти защото партията на хармониката се изпълнява от кларнет. Следват фрагмент от ‘Царицата на чардаша’, Унгарски танц номер не знам кой си, на който всъщност Чаплин се вживяваше в ролята на бръснар и серия хорца. Очите на публиката заблестяват все по-силно, ръкоплясканията заглушават вечерния ветрец в тополите, ръчицата на бебето шава в дланта ми.

Ето така с помощта на самодейния духов оркестър, без повод и не на специална дата, всички станахме по-добри и по-усмихнати.

Nadie

Колекционерът

Сто тридесет и три...

Лунен пейзаж. Няма как да заобиколи, а цепи направо през дупките с мръсна газ. Така по-леко се усещат. От завоите му изтръпва тялото. Кафенето във Видин, където го чака, явно е собственост на сляп далтонист - лилави пластмасови столове, червено-бели чадъри на Кока-Кола и турско-сини покривки. Тя е кацнала в най-далечния ъгъл, невзрачна като врабец, дебел врабец, и кълве някакво парфе. Следва протоколното ‘Приятно ми е, Васил. Нели, мерси.’ Нелимерси има студена, потна, дебела ръчица.

- От няколко месеца се опитвам да мина на диета. Обаче тука и да се нагласиш, няма кой да те забележи. Всички са или по София, или някъде в чужбина, а тия, дето останаха, са вързани за жените си и само се озъртат похотливо. А като бях малка исках да стана художничка. Къде ти от тая дълбока провинция ше изплуваш! Сега рисувам по торти, ама в Лувъра или в Ермитажа торти да си виждал изложени? Всеки път си представям, че е за мойте двамата. Останаха с баща си. Имаше там една история. Е, това е. Най-добрата съм. В професията де, не майка.

Той не изчаква черните поточета грим да й стигнат до брадичката. Скача в Голфа и потъва обратно в земетресението на дупките по пътя. Ревливите го притесняват най-много. Плувва в сълзите им като баклава в гъст сироп. Кога най-после ще се научи да ги разпитва малко повече, преди да се емне да ги среща.

Сто тридесет и четири и сто тридесет и пет...

Две ученички от Люлин. Кискат се в шепите си и се споглеждат заговорнически, докато му задават оригиналния въпрос ти-коя-зодия-си. Вместо кафе пият бира и смучат един преходен ‘Мелник’. Мизерията се спотайва под гигантските платформи на евтините им, мърляви обувки. Жълтите лица се открояват на фона на силно почернените коси – Мортиша Адамс и нейната сестра близначка:

- Нема изобщо да кандидатстваме, щото бала ни е ного нисък. През една агенция ше ходиме в чужбина да гледаме деца. Лесна работа - яденето и спането ти е осигурено. Не го знаем езика, обещават некви курсове. Кво да ни притеснява. Тука да не би да не ни ебат, само дето е без пари. Там поне ше заработваме. Тате го уволниха от Кремиковци, а майка шие на едни гърци - не са й плащали заплатата от три месеца. Старецът на село продаде пилетата и прати некой лев за бала, ама ги заплашихме, че ше избегаме от къщи, ако не ни купят рокля. В различни дни сме и един тоалет ни оправя двете, добре, че сме еднояйчни.

Сто тридесет и шест...

Да се чуди човек колко бързо се навива на среща българката. Започна да колекционира в Щатите – от едно до двайсет и пет, обаче за три години. Не щат американките да се доверяват току-тъй. Много екшън ги е бил по главата тях. Виж у дома за четири месеца ги докара до сто тридесет и шест. Ето я тая, поредната - за пръв път й било да се среща през Кю-то, притеснявала се. След втората глътка кафе дръпва завеската на изповедалнята: мъжът й не я разбира-оставил я е за всичко да се бъхта сама-свекърва й иска да ги раздели... Гледа го с влажен поглед и кълве на банални комплименти. За час я е омагьосал така, че е готова да се метне на белия му жребец, да склони глава на рамото му и да каже ‘отведи ме далеч от родния Плевен’. Васил закрива драматично лицето си с ръце... и се прозява скришом.

Сто тридесет и седем...

Преди да усети, мелодията започва да вибрира в мозъка, насълзява му очите и кара ушите му да заплющят. Сяда смутен на нестабилния стол в ъгъла. Онова рошавото с глас на второюнска сирена най-открая се хили като надрусано и пее, та се къса. Тя трябва да е, защото му се изплезва между два куплета. ‘Хич не ми пробутвай заучени шаблони от любителската психология и не се прави на внучето на Фройд. Не ща да се виждаме, но ако настояваш, ела утре в читалището.’ Толкова е категорична, че буквите издълбават дупки в месиджа.

‘Лале ли си...’

‘Не съм красива, обаче ужасно се харесвам. На всичкото отгоре имам ебати готиното семейство. Дъщеричката ми е кукла, а мъжът ми не хърка и не хойка. Само малко си пийва, обаче това да му е дертът. А шефът какъв е пич. Плаща ми добра заплата и не знам как се удържа да не ме сваля.’ Скобите на усмивките й са минирали съобщенията гъсто и непробиваемо.

‘Зюмбюл ли си...’

Хармония и мир се стелят на гъсти талази над залата. Момичетата и кльощавия, енергичен диригент така са се разтворили в песента, че не забелязват как се изсулва навън. За пръв път музиката не е сглобена от безутешни въздишки и шумно секнене в Белана от 10 ст. пакетчето. Не беше честно! Дори грозноватата му, свадлива съпруга има нужда от него – скандалите я разтоварват. Не повярва в идилията. То бива, бива, ама чак пък толкова! За това реши да дойде, да я заведе на кафе след репетицията и да се разрови в душата й. ‘Гюл ли си...’ го догонва, натрошава клишето на пух и прах и насмешливо му маха за чао. Обзема го натрапчиво чувство, че е тъп, кух и непотребен.

Сто тридесет и осем...

Лунен пейзаж. Цепи направо през дупките с мръсна газ. Кафене в Стара Загора... Потна ръчица на Хрисимерси... Поточета грим... Скача в Голфа и се скастря под нос – трябва да ги разпитва малко повече, преди да се емне да ги среща. Въпреки вътрешната му съпротива, доволна усмивка издрапва изпод кожата и лъсва на щастливата му физиономия.

Nadie

Реална виртуалност

Белина ароматизирана
Прах за пране Омо 3 кг.
Роли лимон
Веро обикновено

Десет и петдесет. Рестото Ви. Довиждане, заповядайте пак!

У дома не беше чистено с месеци. Нямаше нужда от щори. Прозорците бяха толкова мръсни, че светлината се цедеше през тях като в катастрофирала подводница на дъното на океана. Стогодишните мебели бяха наметнати с паяжини и прах. Бляскав беше само центъра на хола, където тежкарски се чернееше достолепен Стейнуей, яхнат от Пентиум 4, 1.3 GH процесор, 256 МВ RAM, 20 GB хард диск и монитор колкото гаражна врата – копринена кръпка върху проядената от молци дамаска на наследствения апартамент от аристократичната й баба. Комлект сребърни прибори за дванайсет души и две-три картини й осигуриха това чудо на чудесата, заедно с кабелен Интернет, бърз и сигурен като смъртта в американски екшън. Мониторът увенчаваше рояла, а клавиатурата и мишката пълзяха върху капака на клавишите. Да можеше да я види баба й как всяка свободна минута каца на кръглата, неудобна табуретка и свири с часове. Само че не Бетовен, а Интернет. Прекъсна аксесът до Бетовен варварски, но с наслаждение, голям чук и шепа пирони. Щото какво като си талантлив и блъскаш денонощно – без протекции, връзки и пари можеш да станеш най-много главен художествен ръководител на читалищния хор. Закова го и окото й не мигна, няма Стейнуей, няма Мейнуей.

Замразена пица Кариола
5 каменици
3 големи чипса
Пакет пуканки за микровълнова
Консерва ‘Уискас’ 250 г.

Шестнайсет трийсет и пет. Благодаря за точните пари. И на Вас приятна вечер!

Подобно беше съдържанието на нейния хладилник. Без Уискас-а. Котката на баба й, търпеливо и възпитано животно, изчака една седмица, но като се убеди, че стопанката й няма да се върне, а от новата топли грижи не се предвиждат, изяде канарчето и се затри. Обаче не се чувстваше самотна, защото в апартамента се връщаше само за да дремне. Това във виртуалното пространство беше живот. Всичко друго беше еби му майката! Хвърляше престилката в бяло-розов пепит на касиерка от кварталния супер и се превръщаше в човек: рокля на Долче и Габана, чехли Бали, прическа в малкия фризьорски салон на артистичния педераст в Париж – ‘Как сте днес, госпожо. Какъв е поводът тази вечер? Много се радвам за Вас! Надявам се скоро да ни посетите наистина.’ – успяваше да й надрънка куп безмислици, докато изключи чат-функцията на страницата, но пък й правеше косата като за мис Свят. Често наемаше лимузина, избраше си кавалер от един испански сайт за компаньони и вечеряха в най-нашумелия парижки ресторант. После продължаваше сама в някой бар –на ерзац-гаджето усмивката му широка, зъбетата му едни бели, бели, а очите му празни и студени като на банков чиновник. Лягаше си след гореща вана в широкото легло с балдахин в Royal до Триумфалната арка, а на сутринта се събуждаше на коравата орехова спалня с мисълта, че е крайно време да смени чаршафите.

Макар че обичаше Париж, не висеше само там. Ще отскочи до Прадо, ще обиколи Санкт Петербург, ще се качи на круиз до Канарските. Имаше имение в покрайнините на Барселона, малко апартаментче в Ню Йорк и вила на Женевското езеро, всички в 3D формат.

Крем за лице
Маска за мазна коса
Чорапогащник с декоративен ограничител
Презервативи

Осемнайсет и осемдесет. Заповядайте касовата бележка.

Приятелките й бяха заминали до една. Коя в Лондон, коя в Лос Анджелис, коя в Сидни. Бяха различно щастливи, но еднакво далеч. Трудно се улучваха в Кю-то заради часовата разлика и децата-се-прибраха-от-училище-трябва-да-бягам. Обичаше ги, защото пиеха ракия с шопска, не използваха евфемизми и не й викаха ‘миличко’. Познаваше семействата им в JPEG формат, а вместо рецепти за сосове и сладкиши си разменяха MP3-ки и пиратски записи на най-новите филми. Реагираше добродушно на закачките им за задомяване. Около нея бяха останали само шепа комплексари. Не че лайфстайлът беше определящ, но какво, по дяволите, можеше да си каже с Жоро е обллечен в турски копринен костюм от Илиенци, черни мокасини и снежнобели спортни чорапи от пазар ‘Иван Вазов’, или Жечко е с потник на Саня – Плевен, къси гащи с щампа от Капалъчарши и китайски маратонки. Единият имаше цех за кремвирши и кланица в Обеля, а другият разфасоваше захар, брашно и ориз за търговската мрежа. Точно така се изразяваше. Търговската мрежа. Секс не й липсваше – имаше двама-трима готини пичове в Кю-то, които знаеха как да я накарат да се почувства м-м-м-м-м.

Памперси мини 4-7 кг.
Влажни кърпички
Тампони за уши 100 бр.

Трийсет и пет лева. На колко месеца е? Много е сладко. Да Ви е живо и здраво!

Всичко се промени внезапно преди няколко седмици, когато в един чат-рум налетя на Кенет. Дете и семейство престанаха да са понятия от занзибарския тълковен речник. Начина, по който говореше, нещата, които харесваше, как само я гледаше от снимката – две огромни сини очи... На нейната възраст, а вече концертмайтор на симфоничен оркестър. Влюби се до уши и прекарваха заедно всеки он-лайн миг. Още първата вечер й донесе в леглото ягоди с шампанско и сметана. Да де, нали човек като е влюбен ракията и шопската са малко не на място. Рева цяла нощ, когато й отказаха виза за Англия – била потенциален емигрант. Разбира се, че е потенциален емигрант, кой е луд с такъв шанс да стои тук! Прехвърли хиляди варианти – от гребна лодка през Дунава и Ламанша до ТИРаджийка в някоя фирма. Щеше да зареже ТИРа в Англия като едното нищо, стига да се добере до там. Кенет я успокои, че ще потърси начин да си я прибере при него. Вече беше обявила апартамента за продажба.

Ягоди
Сметана флакон
Шампанско внос

Сто и трийсет лева. Тенкю, бай! Буквите и цифрите на касовата бележка странно се размазаха. Докато вдигне поглед и излезе от каданса, клиентът си беше тъгнал. Хвърли престилката, блъсна охраната – да не й се е мотал в краката, и изскочи навън. В хладната лятна привечер пред супера беше спряла лимузина. Онези две сини очи я осветяваха като сценични прожектори. Скочи на врата му, стиснаха я две силни ръце...

Прозя се уморено. Очите я боляха. Реализира три точки в кошчето с празната опаковка Визин. Да не забрави да си купи нов. Не й се искаше, но дисциплинирано изключи компютъра. Утре смяната й почваше в шест.

Nadie

Нов химн за 24 май

Все съм си мислела, че простотията е старица, която уморено се подпира на бастунче и от време на време поприсяда да си почине, но явно не съм била права. Простотията е млада, енергична, ходи на фитнес и не признава националните празници. Единственото, от което страда е хронично безсмъртие.

Днес сутринта се стягаме за градина със сина ми и разучаваме “Върви народе възродени” (като за 5-годишно дете само първия куплет за сега), когато под прозорците ни спира едно колище, очевидно да вози съседката отгоре. Прозорците отворени, а от вътре се чува следния шедьовър на чалгата с ударението на върбата върху “Ъ”. От възторг надрасках текста на покривката на масата, обаче не ми стигнаха сили да сложа запетайки, точки и тирета.

ДЪРТ КОЗЕЛ
“Най-хубавата свирка става от млада върба”
Народна мъдрост

Ела на поляната
Ей така само двамата
Айде де сваляй дрехата
Да нагазим в рехата

Голям срам от хората
Но така е в природата
Гледай там гледай флората
Как се слива с фауната

Дърт козел млада върба лющеше
Със рогата здраво здраво люшкаше

Над мен спускай клоните
До кога ще се гониме
Дърт козел май за теб съм аз
Ти си плачеща върба

Жена недолюбена
Съдба незаслужена
Стар съм бил ала стар орач
Много по-добре оре

Дърт козел млада върба лющеше
Със рогата здраво здраво люшкаше

Дърт ми ти козел, народе възродени, нали. Към светли бъднини много по-добре оре, така да се каже. С книжовността – съдбата си незаслужена ти поднови, разбираш ли. Слава-богу колата отнесе комшийката преди синът ми да се вслуша в текста, така че на едри подскоци, с школския химн на уста и с ръце, пълни с цветя и клонки, тръгна щастлив да плете венец за портрета на светите братя.

Nadie

Money for Nothing

Лудото Ленче познавате ли го? Глупости, не го – аз съм бе. Набрала съм се по баира като торен бръмбар, но вместо топче тор бутам 20 кила количка със седем кила бебе в нея и ме вали дъжд. И да не ме валеше щях да съм вир вода. Тръгнали сме отзарана: първо детската поликлиника, да ни дадат едно лис’че, с което да отидем във възрастната поликлиника на две спирки спринт, един хирург да ни даде друго лис’че, с което евентуално да посетим една болница за безплатен преглед. Мокра съм, но щастлива, защото събрах всички бележки и финиширах първа в отбора по ориентиране на майките от махалата.

На следващия ден победоносно се отправяме към болницата, където ни посреща весела и засмяна женица на регистратурата, поглежда двете листчета, които й връчвам и обявява 4.50 лв. за преглед и 12 лева за ехограф. “Ако това е безплатен преглед, платения какъв ви е?” любопитствам аз. “Тая бележка от детската е направление за хирург, а бележката от хирурга не е за болницата, а за здравната каса, за болницата трябва друг лист с диагноза и “пичати”, щото точно тая болница няма договор със здравната каса, а докторите още не са ориентирани и не знаят какви бележки да пишат”, изстрелва обяснението право в целта с вещината на талибан – авиатор. Вдигам ръце, оставям оръжието си в краката й и примирено плащам 16.50 лв., заделени за памперси (тъй де, баба ми все в памперси си е гледала децата). Ама пусто любопитство продължава да ме гризе. Защо трябваше да си загубя два дни и сума нерви в обикаляне, когато до нас има частен кабинет за същите пари? Защо си плащам редовно здравните осигуровки? Нямаше нужда талибанката да ми отговаря. “Щото си луда” беше изписано на челото й с 72 Bold Italic.

В крайна сметка, обаче, животът е прекрасен. Отслабнах ли три кила в обикаляне на поликлиники? Отслабнах. Здравичко ли се оказа детенцето? Здравичко. Теглих ли им една звънка майна насред болницата, та хора цъкаха възмутено какво възпитание имам? Теглих им. Цъкаха. И милионите на здравната каса останаха непокътнати в ДСК, с което дадох своя граждански принос за нейното, на касата, добруване.

Сега тръгвам да си събера бележки за безплатен психиатричен преглед.

А който си няма шеснайсе и педесе?

Nadie

Папа-ра-па-па Тра-ла-ли-ли-ла

Тананикам си, докато проучвам канализационните тръби по оста Лозенец-НДК-Университета. Зер, като дойде папата, единствените проходими места ще са под земята, понеже и пиле няма да може да прехвръкне. Цялата пеши, конна и моторизирана полиция, жандармерия, артилерия и охранителните дружинки по места ще са на крак. Папомобилът идва с ТИР от Италия, а местният шофьор, който ще го пилотира отива на едномесечен курс във Ватикана, като че ли ще кара космически кораб. От Румъния пък внасяме ограждения за тълпата. Добре, че си платихме данъците - да има държавата с какво да го посрещне както подобава. И пътищата ще оправят спешно, и ще поизмият тук-там, и ще поизмажат, и на Сергей Антонов пенсийка отпуснаха, жилав се оказа, човекът, доживя... Абе голото ни дупе ще лъсне в един доста представителен вид.

Ама аз, понеже съм си атеист и съм доста тъпа в сферата на богоугодните дела (например на Великден се напих и не можах да видя Христос че е возкресъл, добре че услужливи хора ми го повториха многократно на следващия ден), взех да разпитвам с образователна цел. Каните ли скъпи гости у вас, ако децата ви гладуват? Колко са католиците в България? Колко пари ще се изхарчат по визитата? Какъв ще бъде положителния ефект от нея? Щото нали и Клинтън е идвал, и Българския Великден като Джурасик Парк се издаде в I, II и III епизод, но нещо нито имидж подобрихме, нито инвестициите потекоха като пълноводна река.

Папа-ра-па-па
Тра-ла-ли-ли-ла

Трасето е уточнено – е, малко е лайняно тук долу, има спукани тръби, ама нали е под земята и не се вижда, не подлежи на ремонт. Всички пълзешком след мен! Само по два лева вход вземам, за абитуриенти и безработни с отстъпка.

Nadie

Зелено. Зелено.

Пролетта се е развихрила в осраната от кучета и хора гора. Алеите са застлани с пъстър килим опаковки Трезор и Виктори, вафли, чипс, слънчогледови семки, бутилки от водка, кола и Шопско пиво, и обелки от евтин телешки салам. Че някои са на диета става ясно от хляб-Бонус-найлончета и шишенцата Горна баня. Весели и дружелюбни катерици, кълвачи, славеи и косове се стрелкат между клоните единствено благодарение на факта, че традиционното меню на българина включва по-скоро шкембе чорба, агнешки главички и свински винен кебап, отколкото славеева супа и яхния от катеричи опашки.

В средата на единствената чиста поляна разярена буква ‘Ф’, образувана от ръцете на кръста на 5-годишния ми син, е вирнала брадичка към пъпчивото ‘Т’ на широкоплещест младеж и крещи с цяло гърло ‘да си вдигнеш хартийката, щото с мама сме чистили цял час тука, как не те е срам!’ Младежът смутено се озърта и вади първото попаднало му под ръка оправдание, че ‘ми наоколо пукнато кошче няма’. ‘Като няма ще си пъхнеш боклука в джобчето и ще си го хвърлиш после, майка ти не ти ли е казвала’ – малкият е здраво подкован теоретически. Накрая хартийката е вдигната и врагът се оттегля поразен. Природозащитникът зловещо махва – гумените домакински ръкавици са твърде грамадни за ръчичките му, восъчните им пръсти висят и се ветреят. Извиква призрачно-назидателно едно ‘а-а-а-маха!’, яхва метлата и отхвърчава да изхвърли последната торба боклук. Една седмица по-късно синът ми с огорчение отбелязва, че наш’та поляна все едно не сме я чистили и защо въобще е трябвало да рискуваме живота си (има предвид огромната рижа стоножка, която намери под една бутилка ‘Карнобатска гроздова’ и която, съдейки по писъците му, без малко да го изяде). Оборвам го с изпитания аргумент, че той като ще огладее пак защо изобщо яде – пред него такива аргументи все още минават.

На кампанията за почистване в София са се отзовали 60 000 души, което е 6% от населението. Много хора цапат, малко хора чистят, но явно въпросът не е само в чистенето, а и в пазенето. Иначе в някой прекрасен ден ще стане така, че няма да е важно дали ние ще кажем на природата ‘Да’, а тя да не вземе да ни каже ‘Не’.

Nadie

Коктейл 'Годишни български музикални награди'

Необходимите продукти:

1. 2-3 литра абсолютно неясен регламент
2. За жури 1 пакет журналисти (те, известно е, разбират най-много от музика) и 2 пакета зрители
3. - За серт вариант 5-6 бр. изпълнители (Йоана, Лора, Вики, Нети, Ирина Флорин), които да пеят толкова фалшиво на живо, че да ти се напукат зъбите и да ти изпръхне езика
- За по-мек вариант 5-6 бр. изпълнители (Те, Д-2, Мария Илиева, Стенли, Кирил Маричков), които да пеят с кеф и добре
4. 1 бр. водещ, който да тича по сцената и да пита многократно ‘сега кво трябваше да кажа’ или непрекъснато да подвиква на жена си в публиката ‘не бой се, платил съм, ше земеме награда’. Тези две реплики минават за особено оригинални и остроумни, но в прекалени количества придават на коктейла вкус на шкембе чорба
5. Килце бял дим, а ако рецептата включва изпълнение на Лили Иванова – две –три килца
6. Отляво – цигулки, отдясно – китари, бърка се внимателно по часовниковата стрелка
7. Балет и тъп сценарий – на вкус

Начин на приготвяне:

Всички продукти се смесват в шейкъра на зала 1 на НДК. Коктейлът се сервира директно по БНТ и се разбърква със статуетка, изработена от неизвестен скулптор, която непременно тежи поне 3 кила. Много е важно да бъде разпределен по равно между всички, за да няма обидени, че някой е останал без питие Интересното е, че дори при еднакво жури, резултатите всеки път са различни.

За екзотичност може да внесете свой собствен стил, като въведете нова и непозната подправка, например ‘Най-добър артист’ (разликата с най-добър изпълнител/ка ще ви я обясня някой път като съм по-свободна). Това веднъж го спечели Румънецаиенчев, много симпатично момче - артис’че.

Внимание! Очаква се от догодина на пазара да излязат ментета от сорта на

‘Най-фалшиво пеене на живо’ (номинираните са изредени по-горе в точка 3);
‘Най-безвкусен текст’ – единствен и безапелационен номиниран е ‘можеш да имаш всичко, ако нямаш’ с тенденция да се превърне в химн на пенсионерите;
‘Най-кошмарен тоалет’ – номинирана е солистката на Мери Бойз Бенд, която може да объркаш с пълен брашнен чувал, черен на цват във връзка с официалността;
‘Най-тъпа реплика след получаване на награда’ – Васко Найденов, спечелил наградата за вдъхновител на поколения изпълнители: ‘Радвам се, че съм вдъхновявал. Надявам се, че от кръста нагоре, а не от кръста надолу.’ И ние се надяваме на същото, Васко.

След като треснеш третия поред коктейл (Наградите на БГ Радио, Наградите на ММ и Наградите Форте Топ 100), започваш да виждаш всичко единично (като в добрия стар Параграф 22, примерно Д-2 става Д-1), всичко ти се слива в един грандиозен фалшив фарс. Жалко, че заради тия награди ни спират ‘Спешно отделение’. Там поне никой не се опитва да пее.

Nadie

Навигация в българските териториални води на възпитанието

Лодката от винкели пори асфалтовите вълни на детската площадка, а железните й платна плющят на вятъра. “Пълен напееед! Земя на хоизонта!”, реве страховито капитанът (в ролята – Мартинчо от съседния вход). “Р”-то му e паднало зад борда в предишната експедиция. Боцман и юнга, набори на капитана, седят на прогнилата дъска на фалшборда и бръмчат с усърдие, очевидно изобразявайки мотор, а един невръстен, овързан с шалчета пленник, гребе с две криви сопи. Лодка тип универсална – придвижва се с всиички средства. Преди да акостират на острова на съкровищата, обаче, бабата на Мартинчо се откъсва от темата за артрита и извисява властен глас: “Мартине, веднага слез от там, ш’съ прибийш!” Височината на лодката не е по-голяма от тази на пейката, където стадото бабички преживя остатъците от обеда, полепнали по ченетата им. Само че отговорността да гледаш чуждо дете и то да оцелее води до свръхпредпазливост. Мартинчо послушно дебаркира, но е посрещнат от предателска канонада: “Стой далеко от люлките! Не се кетри по тая пързалка! Спри да ровиш в пясъчника, ще се изцапаш! Дай топката тука, ще удариш някого!” Единственият избор на детето е да приглади бретона си с плюнка, да приседне до баба на пейката и да се включи в обсъждането на немотията, скъпотията, и индексирането на пенсиите. Мартинчо, обаче, е пич и още след втората забрана освирепява, напълва си джобчето с камъни, качва се на най-високата катерушка и започва да замерва бабите. Собственичката на хлапето започва да редува: “Маскара, веднага престани, ш’ти скъсам ушити!” с “Казах ти бе, Марче, много е палав, виждаш – не мож се оправи с него!”, при което Марчето състрадателно пуска плочата с репертоара за те-днешните-деца-не-са-кат-едновремeшните.

Бабите имат едно положително качество – не смеят и не им дава сърце да бият. За това пък родителите… Така де, не е хубаво един ден да се събудиш с мисълта, че малко си го бил туй твойту. Тази неделя в южния парк една мама шамаросваше безмилостно дъщеря си: “Аз съм те родила, аз мога да те убия! Изрод ли си ти, какво си, че не разбираш от дума! Виж се на какво приличаш, свиня такава!” Провинението – детето събираше камъчета да си направи мозайка. Ще взема да се изявя като общественичка и да основа Комитет за спасяване на децата от родителите им.

Хлапетата в никакъв случай не искат да им създавате забавления. На тях им дай топла супа, да блестят от чистота, да ходят на алианс, да спят следобед и да се срастнат с пианото. Пляскай табла със съседа на воля, щото Несесърдито е мъчение - зарчето непрекъснато пада извън кутията, детето събаря пионките и брои бавно. Гледай си сериалите, вместо да го заведеш на куклен театър, щото четирите лева за билет са колкото за едно шише гроздова. Лежи под Москвича, вместо да поритате футбол. Пусни му телевизора и го забрави там, вместо да го качиш на Витоша. Така със сигурност ще отгледаш невротизирано геймърче, което шмърка и се боцка от невръстно. Тъкмо после ще имаш тема за разговор - как е виновно обществото, правителството, народа и целия шибан свят даебешмамаму, че трови децата ни и не ги пази.

И някак си докато догледаш новините, докато довършиш бодовете на “Зимният замък” или докато си допиеш бирата, която детето покорно ти е донесло от хладилника, лодката от винкели е отплавала далеч. Чакаш с нетърпение всяка лаконична радиограма тип “Добре съм, взимам си изпитите, прати пари.” и трупаш с треперещи ръце писмата и картичките в прашната кутия от Несесърди-то.

Nadie

Харалампи Петров и какъв ти тука философски камък изобщо

В една панелна боксониера в Обеля IV живеел Харалампи Петров, който всички познати наричали галено Хари. Боксониерата била толкова малка и мрачна, а панелите на блока - толкова тънки, че когато съседите се напиели и задрусали чалга, мазилката от тавана, ведно с хлебарките от горните три етажа, падали на главата му. Хари бил кръгъл. В смисъл сирак. Майка му и баща му ги бил смазал с палка някакъв зловещ полицай на един митинг в началото на реформите и злата съдба принудила Хари да съжителства с леля си Петя, чичо си Ваньо и братовчед си Дидко– дете с лош дъх, миризливи чорапи, подранили младежки пъпки и наднормено тегло. Всъщност отрицателните герои никога не са атлетични, руси и възпитани, както прозорливо отбелязва Уди Алън.

Че бил по-различен от другите, Хари разбрал на един Великденски съботник, организиран от Общината, когато вместо да помете пред блока, яхнал метлата и се възнесъл в облаците. Освен това правел дребни бели магии, развалял черни такива, гледал на карти, ръка и крака, но така и не му оставало време да пусне обява във вестниците и да го превърне в бизнес.

Един ден Хари получил телеграма от Америка, че той е Избраникът с прословутата неизвестна богата леля, която внезапно умряла и му оставила една камара златни парички в трезора на някаква банка, дето с лихвите били станали достатъчно много, та да изплатят външния дълг на Страната на Хари. Вместо да остане да учи в колеж и да осъществява американската мечта, момчето платило външния дълг и станало герой. Предприемчивите му съграждани филмирали случката based on a true story. Поради поучителния си характер и специалните си ефекти (например как хора успяват да оцелеят с 40 лева на месец), филмът станал block buster. От рекламните материали покрай филма - албумчета със стикери, грозни чаши, презервативи и запалки – все неща, по които децата от целия свят полудели, Страната на Хари се замогнала, платила тока на циганите си, обула на пенсионерите бели панталони и ги пратила на круизи в топлите страни, където им е мястото, в следствие на което градския транспорт и поликлиниките се опразнили облекчено. Застрашените от изчезване дребен и среден бизнес били извадени от Червената книга и всеки гражданин получил по пет хилядарки. Дори останали пари за закърпване на дупките по улиците и компютъризиране на държавните учреждения. Освен това Страната станала независима и всички европейски държави напуснали съюза си, и задрапали да се присъединят към нея.

Хари бил обявен от Президента и Министър-председателя за Най-Велик-Магьосник и бил награден с орден първа степен. След което се върнал в боксониерата, където роднините му вкупом го пребили за това, че се оказал такъв глупак. Умрял от студ, докато през зимата просел в подножието на своя паметник, издигнат му от благодарните съграждани.

Десет години по-късно Общината взривила паметника, защото пречел да се построи поредната спирка на метрото.

Nadie