Реална виртуалност

Белина ароматизирана
Прах за пране Омо 3 кг.
Роли лимон
Веро обикновено

Десет и петдесет. Рестото Ви. Довиждане, заповядайте пак!

У дома не беше чистено с месеци. Нямаше нужда от щори. Прозорците бяха толкова мръсни, че светлината се цедеше през тях като в катастрофирала подводница на дъното на океана. Стогодишните мебели бяха наметнати с паяжини и прах. Бляскав беше само центъра на хола, където тежкарски се чернееше достолепен Стейнуей, яхнат от Пентиум 4, 1.3 GH процесор, 256 МВ RAM, 20 GB хард диск и монитор колкото гаражна врата – копринена кръпка върху проядената от молци дамаска на наследствения апартамент от аристократичната й баба. Комлект сребърни прибори за дванайсет души и две-три картини й осигуриха това чудо на чудесата, заедно с кабелен Интернет, бърз и сигурен като смъртта в американски екшън. Мониторът увенчаваше рояла, а клавиатурата и мишката пълзяха върху капака на клавишите. Да можеше да я види баба й как всяка свободна минута каца на кръглата, неудобна табуретка и свири с часове. Само че не Бетовен, а Интернет. Прекъсна аксесът до Бетовен варварски, но с наслаждение, голям чук и шепа пирони. Щото какво като си талантлив и блъскаш денонощно – без протекции, връзки и пари можеш да станеш най-много главен художествен ръководител на читалищния хор. Закова го и окото й не мигна, няма Стейнуей, няма Мейнуей.

Замразена пица Кариола
5 каменици
3 големи чипса
Пакет пуканки за микровълнова
Консерва ‘Уискас’ 250 г.

Шестнайсет трийсет и пет. Благодаря за точните пари. И на Вас приятна вечер!

Подобно беше съдържанието на нейния хладилник. Без Уискас-а. Котката на баба й, търпеливо и възпитано животно, изчака една седмица, но като се убеди, че стопанката й няма да се върне, а от новата топли грижи не се предвиждат, изяде канарчето и се затри. Обаче не се чувстваше самотна, защото в апартамента се връщаше само за да дремне. Това във виртуалното пространство беше живот. Всичко друго беше еби му майката! Хвърляше престилката в бяло-розов пепит на касиерка от кварталния супер и се превръщаше в човек: рокля на Долче и Габана, чехли Бали, прическа в малкия фризьорски салон на артистичния педераст в Париж – ‘Как сте днес, госпожо. Какъв е поводът тази вечер? Много се радвам за Вас! Надявам се скоро да ни посетите наистина.’ – успяваше да й надрънка куп безмислици, докато изключи чат-функцията на страницата, но пък й правеше косата като за мис Свят. Често наемаше лимузина, избраше си кавалер от един испански сайт за компаньони и вечеряха в най-нашумелия парижки ресторант. После продължаваше сама в някой бар –на ерзац-гаджето усмивката му широка, зъбетата му едни бели, бели, а очите му празни и студени като на банков чиновник. Лягаше си след гореща вана в широкото легло с балдахин в Royal до Триумфалната арка, а на сутринта се събуждаше на коравата орехова спалня с мисълта, че е крайно време да смени чаршафите.

Макар че обичаше Париж, не висеше само там. Ще отскочи до Прадо, ще обиколи Санкт Петербург, ще се качи на круиз до Канарските. Имаше имение в покрайнините на Барселона, малко апартаментче в Ню Йорк и вила на Женевското езеро, всички в 3D формат.

Крем за лице
Маска за мазна коса
Чорапогащник с декоративен ограничител
Презервативи

Осемнайсет и осемдесет. Заповядайте касовата бележка.

Приятелките й бяха заминали до една. Коя в Лондон, коя в Лос Анджелис, коя в Сидни. Бяха различно щастливи, но еднакво далеч. Трудно се улучваха в Кю-то заради часовата разлика и децата-се-прибраха-от-училище-трябва-да-бягам. Обичаше ги, защото пиеха ракия с шопска, не използваха евфемизми и не й викаха ‘миличко’. Познаваше семействата им в JPEG формат, а вместо рецепти за сосове и сладкиши си разменяха MP3-ки и пиратски записи на най-новите филми. Реагираше добродушно на закачките им за задомяване. Около нея бяха останали само шепа комплексари. Не че лайфстайлът беше определящ, но какво, по дяволите, можеше да си каже с Жоро е обллечен в турски копринен костюм от Илиенци, черни мокасини и снежнобели спортни чорапи от пазар ‘Иван Вазов’, или Жечко е с потник на Саня – Плевен, къси гащи с щампа от Капалъчарши и китайски маратонки. Единият имаше цех за кремвирши и кланица в Обеля, а другият разфасоваше захар, брашно и ориз за търговската мрежа. Точно така се изразяваше. Търговската мрежа. Секс не й липсваше – имаше двама-трима готини пичове в Кю-то, които знаеха как да я накарат да се почувства м-м-м-м-м.

Памперси мини 4-7 кг.
Влажни кърпички
Тампони за уши 100 бр.

Трийсет и пет лева. На колко месеца е? Много е сладко. Да Ви е живо и здраво!

Всичко се промени внезапно преди няколко седмици, когато в един чат-рум налетя на Кенет. Дете и семейство престанаха да са понятия от занзибарския тълковен речник. Начина, по който говореше, нещата, които харесваше, как само я гледаше от снимката – две огромни сини очи... На нейната възраст, а вече концертмайтор на симфоничен оркестър. Влюби се до уши и прекарваха заедно всеки он-лайн миг. Още първата вечер й донесе в леглото ягоди с шампанско и сметана. Да де, нали човек като е влюбен ракията и шопската са малко не на място. Рева цяла нощ, когато й отказаха виза за Англия – била потенциален емигрант. Разбира се, че е потенциален емигрант, кой е луд с такъв шанс да стои тук! Прехвърли хиляди варианти – от гребна лодка през Дунава и Ламанша до ТИРаджийка в някоя фирма. Щеше да зареже ТИРа в Англия като едното нищо, стига да се добере до там. Кенет я успокои, че ще потърси начин да си я прибере при него. Вече беше обявила апартамента за продажба.

Ягоди
Сметана флакон
Шампанско внос

Сто и трийсет лева. Тенкю, бай! Буквите и цифрите на касовата бележка странно се размазаха. Докато вдигне поглед и излезе от каданса, клиентът си беше тъгнал. Хвърли престилката, блъсна охраната – да не й се е мотал в краката, и изскочи навън. В хладната лятна привечер пред супера беше спряла лимузина. Онези две сини очи я осветяваха като сценични прожектори. Скочи на врата му, стиснаха я две силни ръце...

Прозя се уморено. Очите я боляха. Реализира три точки в кошчето с празната опаковка Визин. Да не забрави да си купи нов. Не й се искаше, но дисциплинирано изключи компютъра. Утре смяната й почваше в шест.

Nadie

Честит 1 юни, деца!

Други го направиха, ние само ви го подаряваме!

Да сте ни здрави и щастливи, да растете и да ни радвате!
И вместо да ви пиша глупости, ще ви предложа нещо, направено наскоро от по-умни и по-добри хора от мен – детски портал.

Наскоро “отвори врати” детският портал "Аз–детето". Посетете го и вижте сами (http://www.az-deteto.com).

Zaro

Бизнес модели за световното първенство по футбол

Световното първенство е преди всичко бизнес. Очаквахме това да стане, когато избраха Сеп Блатер за шеф на ФИФА. Видяхме реализацията на предното световно. Сега го преизбраха човека....Но целта ми е не да му хвърлям камъни в градината, а да му помогна на човека.

Идеята е следната. Поради часовата разлика мачовете са през деня. Запалянковците така или иначе ще гледат. И тук идва проблема. В Европа вече пресметнаха очакваните загуби от световното. Повечето шефове в България пресметнаха печалбата си от неработенето на служителите си (така де –няма да правят глупости). Но да се върнем в Европа – ние, както се знае, не сме фактор в тия неща.

Идеята е да се види какво биха дали тези фирми, заплашени от загуби, за да се намали интереса на служителите им към първенството. Така де, колко му е съдията да помогне в правилния момент на “другите”. И после, като изпадне отбора, хората ще си работят и това е.

Само трябва да се видят другите сметки – продажбите на тениски, значки и тем подобни глупости да не спаднат много, та да се окаже “на загуба” мероприятието. Преди 8 години малко ли бизнес объркахме....

А телевизиите са си платили, нека излъчват, все едно е дали някой ще гледа. Е, ще им намалеят приходите от реклама, но кой е казал, че светът е съвършен и справедлив. От друга страна и те могат да съберат някоя пара, та да не се случи горния сценарий. И ще се искат по-малко пари даже, поради приходите от сувенири. А там и туроператорите ще сложат нещо отгоре...

Изобщо можем да направим едно залагане кой ще надцака. Така току виж и ние сме изкарали нещо от световното. Бизнес е това...

Цялата история има и друг положителен елемент – ако правилните хора дадат повече, може пък и да е почти честно световното. И да спечели спорта...

О, Боже, верно, че ставаше дума за спорт...

Zaro

Рейнмен

След работа се разхождам. За да “подишам въздух” (въздух в София, как не) и главно за да изчистя от главата си всичко свързано с деня и да се прибера в къщи като един нормален човек. Минавам винаги по един и същ маршрут. Вече втора година.

Скоро минах по него в почивен ден. И установих, че аз тая улица не съм я виждал през тия две години. Съборили са една къща и са вдигнали нова кооперация на 4 етажа. Хората даже вече се нанасят. Магазините са станали кафенета, кафенетата – бутици, а бутиците – заведения за пица на парче....

И се замислих че сме станали като Рейнмен. Минаваме винаги от една и съща страна на тротоара и по същата улица. И когато не вървим по “нашия си” тротоар, се чувстваме некомфортно и нервно. И сме слепи за света около нас. А той е интересен. И хубав. И пълен с предизвикателства.

Та мисълта ми е да вземем да си отворим очите за света. Понеже си е наш.
Да видим, че въобще не е лошо в тая държава, и че всъщност сме късметлии да сме в нея. Късметлии сме да имаме приятелите, колегите, съседите, с които можем да си поговорим, да споделим, да изпием по едно, да попсуваме съдията на мача....
Да видим и голямото предизвикателство – справянето с батака, в който е държавата ни и в който са душите ни. Понеже батака в държавата идва от блатото в душите ни. Корумпираните, мързеливите, хората “всички ми пречат” – те са част от нас….
Нека забравим вече миналото, нека разберем, че няма кой да ни оправи ( някой може само да ни “оправи”, ама не е желателно, нали?) и да се хванем на работа.

А на другия тротоар е хубаво!

Zaro

Да помогнем на синдикатите!

Не е честно някак си. На военните, понеже ги съкращават хората, им направиха програма за приобщаване към цивилния живот. Посъбраха се пари – де от НАТО, де от другаде и тръгна едно приобщаване.... Резултата ще го видим.

А за горките синдикалисти – нищо! Как така – до вчера казваха какво ще е в България, а сега изведнъж малко по малко им взимат думата. Напъват се хората, ама не става.

Затова предлагам да посъбере някой лев (като за болно дете), да поизпросим и нещо от ЕС, САЩ или който даде и да им спретнем една семинарна програма за подготовка за живот като нашия (дали е жизнь или life е друг въпрос), а именно:
1.Да работиш не е страшно, не боли и не се умира от това. Лабораторно упражнение – разходка по улиците пеша с цел да се види, че има хора, които ч карат така цял живот.
2.Мобилният телефон е услуга, за която се плаща. Лабораторно упражнение – посещение в бизнес център на МТел.
3.Земята не се върти около тях – показно със снимки, скици и модел на Слънчевата система.

Вярвам всеки може да продължи списъка.
Причините за всичко това ли? Ами погледнете новините и помислете!

Zaro

Нов химн за 24 май

Все съм си мислела, че простотията е старица, която уморено се подпира на бастунче и от време на време поприсяда да си почине, но явно не съм била права. Простотията е млада, енергична, ходи на фитнес и не признава националните празници. Единственото, от което страда е хронично безсмъртие.

Днес сутринта се стягаме за градина със сина ми и разучаваме “Върви народе възродени” (като за 5-годишно дете само първия куплет за сега), когато под прозорците ни спира едно колище, очевидно да вози съседката отгоре. Прозорците отворени, а от вътре се чува следния шедьовър на чалгата с ударението на върбата върху “Ъ”. От възторг надрасках текста на покривката на масата, обаче не ми стигнаха сили да сложа запетайки, точки и тирета.

ДЪРТ КОЗЕЛ
“Най-хубавата свирка става от млада върба”
Народна мъдрост

Ела на поляната
Ей така само двамата
Айде де сваляй дрехата
Да нагазим в рехата

Голям срам от хората
Но така е в природата
Гледай там гледай флората
Как се слива с фауната

Дърт козел млада върба лющеше
Със рогата здраво здраво люшкаше

Над мен спускай клоните
До кога ще се гониме
Дърт козел май за теб съм аз
Ти си плачеща върба

Жена недолюбена
Съдба незаслужена
Стар съм бил ала стар орач
Много по-добре оре

Дърт козел млада върба лющеше
Със рогата здраво здраво люшкаше

Дърт ми ти козел, народе възродени, нали. Към светли бъднини много по-добре оре, така да се каже. С книжовността – съдбата си незаслужена ти поднови, разбираш ли. Слава-богу колата отнесе комшийката преди синът ми да се вслуша в текста, така че на едри подскоци, с школския химн на уста и с ръце, пълни с цветя и клонки, тръгна щастлив да плете венец за портрета на светите братя.

Nadie

Money for Nothing

Лудото Ленче познавате ли го? Глупости, не го – аз съм бе. Набрала съм се по баира като торен бръмбар, но вместо топче тор бутам 20 кила количка със седем кила бебе в нея и ме вали дъжд. И да не ме валеше щях да съм вир вода. Тръгнали сме отзарана: първо детската поликлиника, да ни дадат едно лис’че, с което да отидем във възрастната поликлиника на две спирки спринт, един хирург да ни даде друго лис’че, с което евентуално да посетим една болница за безплатен преглед. Мокра съм, но щастлива, защото събрах всички бележки и финиширах първа в отбора по ориентиране на майките от махалата.

На следващия ден победоносно се отправяме към болницата, където ни посреща весела и засмяна женица на регистратурата, поглежда двете листчета, които й връчвам и обявява 4.50 лв. за преглед и 12 лева за ехограф. “Ако това е безплатен преглед, платения какъв ви е?” любопитствам аз. “Тая бележка от детската е направление за хирург, а бележката от хирурга не е за болницата, а за здравната каса, за болницата трябва друг лист с диагноза и “пичати”, щото точно тая болница няма договор със здравната каса, а докторите още не са ориентирани и не знаят какви бележки да пишат”, изстрелва обяснението право в целта с вещината на талибан – авиатор. Вдигам ръце, оставям оръжието си в краката й и примирено плащам 16.50 лв., заделени за памперси (тъй де, баба ми все в памперси си е гледала децата). Ама пусто любопитство продължава да ме гризе. Защо трябваше да си загубя два дни и сума нерви в обикаляне, когато до нас има частен кабинет за същите пари? Защо си плащам редовно здравните осигуровки? Нямаше нужда талибанката да ми отговаря. “Щото си луда” беше изписано на челото й с 72 Bold Italic.

В крайна сметка, обаче, животът е прекрасен. Отслабнах ли три кила в обикаляне на поликлиники? Отслабнах. Здравичко ли се оказа детенцето? Здравичко. Теглих ли им една звънка майна насред болницата, та хора цъкаха възмутено какво възпитание имам? Теглих им. Цъкаха. И милионите на здравната каса останаха непокътнати в ДСК, с което дадох своя граждански принос за нейното, на касата, добруване.

Сега тръгвам да си събера бележки за безплатен психиатричен преглед.

А който си няма шеснайсе и педесе?

Nadie