Обвързан…

Вързаха ме много здраво. С ластици. Нали съм “барабар Петко с мъжете”… Та и аз ще скачам. Ще скачам, ама вързан… Но мене по принцип от високот ми се завива свят. Ама нали съм “курназ”…
Та вързан съм. Подписал съм, че ако нещо друго се случи си е за моя сметка. Толкова опитаха и се справиха. Та, аз ли?! Ама колко ме е страх?! Брях!
Защо не връзват птиците? Ясно защо. Защото могат да летят. Ами аз? Хм!
Поглеждам надолу…надолу. Направо онемявам. Колко е красиво…и страшно! “Скачай” – чувам. И политам… Някой ме е бутнал!
Бързо виждам. О, че цветове! Нищо не чувам…Долу е река. Сега лутя! След малко ще съм риба?!
О, не!
Обвързан съм. Тъкмо да замлъкна и заплувам. Връщам се! (или връщта ме) Нагоре! Ластиците!
Защото съм завързан!
Поосвестявам се и с птичия си поглед – виждам колко е красиво. О, не пак долу! Вече по-кротко. Свиквам. И се радвам. Защото съм завързан.
А, ами ако не бях?! Просто скок с парашут, който никак не се отваря! Туп!
И си мисля:
Хубаво ми е, че съм (об)вързан. Ще мога да разправям, че летя…, но вързан. Инак съм зависим.
Но паднах. Бутнаха ме.

Райо