Тихо се сипе... Галено щипе...

Омотала съм се като десетата любима съпруга на афганистански муджахидин и ми светят само очите, още подути от сън и хванали ледена корица. На вратата на детската градина вместо охранителят и фелшерката, която проверява за въшки всяка сутрин (ще рече човек, че нарочна фея на въшките шета нощем и ръси целокупно децата), ме посрещат три пингвина. Изпод шапките, шаловете и сополите разпознавам (по височина и възраст във възходящ ред 3-5 години) Момчилчо, Косьо и Жорко – видимо емисари на I, II и III група съответно. Измучават хорово реплика, която, филтрирана през вълнения опаковачен амбалаж достига до ушите ми като “ааа-оооооооооо-ааа” и оживено размахват ръце.

“Заповядай на нашия коледен базар”, превежда симултанно синът ми и ме набутва в малката зала за игри. По рафтовете вместо традиционните еднокраки кукли, мечета, жертвали очите си за поколения деца, камиони без колела и мозаечни кули, са се намърдали елхички, коледарчета, камбанки, суровачки и гирлянди. Започвам бавно да загрявам защо от къщи мистериозно се изпариха всички запаси от пуканки, пакет зрял боб, две торби памук и моливите ми за очи. Децата цяла седмица рязали, рисували, низали, украсявали, с изплезени от старание езици и омацани до ушите в бои и лепило. На всеки рафт се мъдри по един буркан, запечатан отгоре с хартия и прорез за левчетата.

“Парите ще ги пратим на Дядо Коледа, за да направи подаръци на децата от съседната градина, които си нямат майка и баща”, обяснява Жорко, дезертирал от входната си позиция поради измръзване първа степен. “Ходихме им на гости миналия месец. Тях никой не ги бие, защото има комитет за защита на децата. Този комитет ходи с хеликоптери и гледа, и като види да бият дете, слага лошите в затвора”. След това страховито изявление, Жорко удовлетворено се почесва по носа и отново излиза на пост пред вратата.

“Земи тая картичка. Аз съм я правил. Само за десет лева е.”, съветва ме Симеон. На нея е изобразено извънземно, решено в кърваво червен цвят, с тънки крака, огромни ботуши 58 номер и глава, колкото върха на карфица. Разположено е във нещо, подобно на неудобен леген без дъно, теглен от тлъста божа кравичка с рога. “Дядо Коледа в шейната и главният елен Рудолф”, съпричастно ми тълкува сюжета Монката. Примирявам се, че няма да вляза в историята като майка на най-известния български художник, но все пак купувам картичката – нали си е мое... Като бонус си избирам една камбанка за елха, украсена с пайетите от вечерната рокля на съседката (предния ден ми се беше оплакала, че й е изчезнала). Детето ми ме целува за довиждане и се присъединява към агитката на вратата.

Памукът от картичката започва тихо да се сипе по палтото ми. Затрупва неприятностите, избелва лошите мисли и галено щипе душата. Над главата ми бръмчат хеликоптери – поне за Коледа всички лоши ще са на топло.

Nadie

За статистиките и децата

В днешният брой на в-к Сега има прелюбопитна статия озаглавена “1/3 от българските деца искат да живеят в друга страна”. В нея се дискутира анкета на иначе уважавания УНИЦЕФ за "Гласовете на младите".
Общите изводи са, естествено, тъжни, но забавното е в някой от въпросите в анкетата, на които е наблегнала авторката (заради УНИЦЕФ се надявам тя да не се е състояла само от такива въпроси).
За какво иде реч или кратък превод на въпросите и отговорите.

“33% от децата в България между 9 и 17-годишна възраст биха искали да живеят в друга страна, сочи изследването на УНИЦЕФ”.
Да се разбира 33% от децата са попили мнението на родителите си, че “навън” е по добре. Силно се съмнявам, че децата, особено в долната възрастова половина се радват на собствено мнение точно по този въпрос.

“Децата биха избрали Западна Европа или Северна Америка като алтернатива на България”.
Интересно от какви критерии се водят при избора си и откъде черпят сведенията си. Иначе предполагам че точно такива са били отговорите им в анкетата.

“78% от анкетираните искат по-добри условия на живот.”
Само? Не може да е истина!

“45% от младежите твърдят, че животът преди 10 г. е бил по-добър”.
Пак същото. Дори и 17 годишните ми се виждат млади, за да го преценят. А 9 годишните...
От друга страна тогава (преди 10 години) беше Беровото правителство. Оценката на живота при него като “по-добър” може да е наистина плод само на детска мисъл...

“Но въпреки това повече от половината смятат, че ще живеят по-добре от родителите си”.
Хе, че и ние мислехме така едно време. Кой ли не е.

“Повече от половината анкетирани деца не вярват в правителството, а 65% нямат доверие в лекарите. 92% вярват на майките си.”
И за да научи това някой е дал пари? В какъв свят живеем, Боже....

Най-добре ще е УНИЦЕФ да се занимава, както впрочем се споменава нататък в статията, с парите, отделяни за децата от държавата, с детската смъртност, с насилието над децата, с правата им и т.н. и да харчи парите си (които и ние му даваме) да помага там, където държавата не може.
Е, така или иначе тази година купихме коледните картички от SOS Kinderdorf, та не ме е яд толкова.

Също така би било хубаво журналистите да търсят смисъла на нещата, а не бомбастичното заглавие. Току виж вестниците станали интересни и информативни, а не просто забавни. Имаше един виц в началото на демокрацията, че вицовете изчезнали понеже се появили вестниците.

Zaro