Тихо се сипе... Галено щипе...

Омотала съм се като десетата любима съпруга на афганистански муджахидин и ми светят само очите, още подути от сън и хванали ледена корица. На вратата на детската градина вместо охранителят и фелшерката, която проверява за въшки всяка сутрин (ще рече човек, че нарочна фея на въшките шета нощем и ръси целокупно децата), ме посрещат три пингвина. Изпод шапките, шаловете и сополите разпознавам (по височина и възраст във възходящ ред 3-5 години) Момчилчо, Косьо и Жорко – видимо емисари на I, II и III група съответно. Измучават хорово реплика, която, филтрирана през вълнения опаковачен амбалаж достига до ушите ми като “ааа-оооооооооо-ааа” и оживено размахват ръце.

“Заповядай на нашия коледен базар”, превежда симултанно синът ми и ме набутва в малката зала за игри. По рафтовете вместо традиционните еднокраки кукли, мечета, жертвали очите си за поколения деца, камиони без колела и мозаечни кули, са се намърдали елхички, коледарчета, камбанки, суровачки и гирлянди. Започвам бавно да загрявам защо от къщи мистериозно се изпариха всички запаси от пуканки, пакет зрял боб, две торби памук и моливите ми за очи. Децата цяла седмица рязали, рисували, низали, украсявали, с изплезени от старание езици и омацани до ушите в бои и лепило. На всеки рафт се мъдри по един буркан, запечатан отгоре с хартия и прорез за левчетата.

“Парите ще ги пратим на Дядо Коледа, за да направи подаръци на децата от съседната градина, които си нямат майка и баща”, обяснява Жорко, дезертирал от входната си позиция поради измръзване първа степен. “Ходихме им на гости миналия месец. Тях никой не ги бие, защото има комитет за защита на децата. Този комитет ходи с хеликоптери и гледа, и като види да бият дете, слага лошите в затвора”. След това страховито изявление, Жорко удовлетворено се почесва по носа и отново излиза на пост пред вратата.

“Земи тая картичка. Аз съм я правил. Само за десет лева е.”, съветва ме Симеон. На нея е изобразено извънземно, решено в кърваво червен цвят, с тънки крака, огромни ботуши 58 номер и глава, колкото върха на карфица. Разположено е във нещо, подобно на неудобен леген без дъно, теглен от тлъста божа кравичка с рога. “Дядо Коледа в шейната и главният елен Рудолф”, съпричастно ми тълкува сюжета Монката. Примирявам се, че няма да вляза в историята като майка на най-известния български художник, но все пак купувам картичката – нали си е мое... Като бонус си избирам една камбанка за елха, украсена с пайетите от вечерната рокля на съседката (предния ден ми се беше оплакала, че й е изчезнала). Детето ми ме целува за довиждане и се присъединява към агитката на вратата.

Памукът от картичката започва тихо да се сипе по палтото ми. Затрупва неприятностите, избелва лошите мисли и галено щипе душата. Над главата ми бръмчат хеликоптери – поне за Коледа всички лоши ще са на топло.

Nadie