6.30 - кафенето е в съседния блок, обаче масичките са под моя прозорец. Пластмасови масички. И пластмасови столове. 12 масички и 48 стола. (Понякога вадят и 49-ти, сещат се че е счупен и го прибират – “Ни знайш ли чи тоз и счупин, ма-а!?” – сервитьорките са от близкото село. Собственикът на кафенето – техен съселянин – едно към едно “къртичето в града” - ги спуква от работа, докато си поискат парите, после ги спуква от бой и ги гони, а на тяхно място идват следващите шаранки.) 12+48=60, а както се разбра, понякога и 61 тръшкания на пластмаса върху асфалт. В акустичния квадрат на блоковете. Мамка му, никой друг ли не чува!?… В началото излизах по гащи на терасата и като едни шкембест Тарзан гневно виех сред градската джунгла… Но за войната после.
7.00 - точно под нашия апартамент – клуб на инвалидите.
Понеделник – помощи.
Вторник – нещо думкат, тракат и лангъркат – сервизен ден може би...
Сряда – планинарски песни, че и Симеон понякога воеводи си зове...
Четвъртък, петък… какво ли не, важното е, да е шумно и да започва в 7.
Събота и неделя – само по празници
7.15 - в кафенето сядат първите редовни клиенти – кучкарите. Те пият кафе, кучетата им ми пият мозъка...
7.30 - А-а-а-а! Чалга-а!... и така докато си тръгне и последният клиент – много след полунощ… тогава идва Руслан Мъйнов – сервитьорките спят с касетата му между краката.
8.00 - от другата страна на блока. Там е детската. Дан!-Дан!-Дан!-Дан! – камбаната на църквата, която е от другата страна на улицата. След последния удар в тишината изплува кап-кап-кап-кап… до побъркване – индианско ли беше, китайско ли… Там горе някъде – на осмия етаж - някой си е инсталирал климатик. Лошо няма, ама много къса тръбичка му сложил (да му се скъси оная тръбичка дано!) и нон стоп кап-кап-кап… по ламаринената козирка на обущарничката отдолу. Известно разнообразие има само когато чичото набива клечки – тогава става кап-чук-кап-чук-кап-чук…
Welcome to my sweet home! Моят дом е моята крепост, а!? Какво казват по въпроса за крепостта стратезите, тактиците и играчите на играта Го!? По-лесно е да завземеш една крепост, отколкото да е задържиш... Добре,бе! Давай, ние сме по трудните работи. Като оня, дето искал с гаджето си да се чукат прави в хамак...
Инвалидите… Вижте, имам тъща инвалид, вътре в нещата съм и все пак отидох при домоуправителя, а той ме зяпа като Дарвин клонинг на крокотак и вика – Ма нали знаеш, че са инвалиди, бе пич!? – и въпросът умря от самосебеси.
Кафенето… Ходих до общината, ходих, имам приятелче... Разговорът мина делово, като в предизборен щаб – Не моеш го пипна, майна – плаща си къде требе...
Църквата… хе-хе, не си го и помислих, пък на всичко отгоре отчето ми е кум…
И кво сега – остана оня с климатика. Sorry, няма на кого друг да си го изкарам – тоя ще опере пешкира без накисване. Два пъти ходих като бял човек – моля, ако обичате, съжалявам и т.н. – капе си. Още една вербална нота в присъствието на трети лица ще му перна и от там нататък – пай се! - не отговарям. Щото – вратата му метална-а, шкодичката му бяла-а … Ако не знаете – да ви открехна – на металната врата цаката й е припой в ключалката. Има поялничета с батерии – пъхаш телчето тинол и после стопяваш… колкото до обитателя – дали да го оставите вътре или навън – оставям на вашата преценка.
Бялата шкодичка!? Лютеница! Нужни са около три часа, за да проникне под лустрото на боята и край – само пребоядисване! Преди време един сътвер се беше накичил новия москвич с всичките такъми на ауди – много грозна гледка. За да се научи да нарича нещата с истинските им имена на целия преден капак изписахме МОСКВИЧ с домашна лютеница – пипера май беше от пловдивско, но стратегическата съставка са доматите – те осигуряват пигмента-душманин на белия автомобил. И това с вратата и колата ще е само предупреждението. За по нататък съм си взел да гледам Рамбо - "Първа кръв" и останалите…
Разправят, че в следствения арест наистина било тихо сутрин.
Kamila
Няма коментари:
Публикуване на коментар