Трябваше да си призная не познавах нито едното, нито другото. Е сега подробности - четящите и без това не знаят, че е така. Ще се направя на знаеща. /В университетите поне за това всички получават отличен./ Пък и да се усетят хората, понеже са интелектуалци ще четат интелектуално и ще се усмихват интелигентно. Каква им е работата? Накрая ще вдигнат поглед над очилата и ще промълвят зашеметено “каква дълбочина на чувствата, какъв тънък психологизъм”… хахаха - всъщност ще отпият от черното кафе от барчето и ще кажат “неясна мисъл, неизчистен стил, не… абе чудя се к’во да сготвя довечера… ще минеш ли с мене през пазара, да купя картофи ли, зеле ли и аз не знам вече…” Такъв е светът - обикновено прозаичен.
Ама не, все пак, ще трябва да измисля нещо, верно че е посред нощ, ама наградата си я бива. Тюх, то тоз нов свят с тези чаткащи клавиатури, няма как да си ги гризеш, нито да си прочистваш мисълта от ушна кал - абе виж моливчето си е друго. Смукнеш го оттук, смукнеш го от там, пък ти дойде вдъхновението. Но не, аз съм твърдо решена да напиша за новия свят. Ама как ще пишеш за нещо, което не познаваш? Я да отворя аз Вапцаров и той завалийката трябваше да съчинява “човекът във новото време”. Ама май не го съчини както требе и се стигна до “какво тук значи някаква си личност”. Какво? Мъдро заключавам, че явно нищо не се е променило… е да, освен молива. Ама не върви някак да кажа - “Господа, открих какво е новото – клавиатурата, Господа!” И всичко става някак си лесно “аз и клавиатурата” звучи вече разбираемо и е все същото като “аз и новия свят”. Но не бива да го казвам, че ще ме обвинят в тавтология. А то трябва да съм по-сериозна, трябва да ги стресна, трогна, очаровам и за какво, моля ви се, за да ми отпуснат малко интернет временце, за малка глътка свеж въздух, за малко открехване на браузера към света, до който иначе може и никога да не се докосна, а така някак си макар и нелегално ще вляза в новия свят. Става ми тъжно. На времето в училище трябваше да пишем писмо до непознатото другарче от 2000-та година. И писах. И писах… така се вдъхнових, че написах цял един нов свят - фантастичен, красив… според мен възможен. 2000-та година беше далече… Понятието “далече” е определящо. Помня, че не си направих труда да пресмятам на колко години ще бъда. Струваше ми се безсмислено, като така и така е далече. А дотогава светът имаше време да стане прекрасен. Дори спечелих конкурса, но не спечелих света. Никой не си направи труда да прочете мечтата ми за новия свят. И затова тя не се сбъдна. А аз престанах да пиша.
Светът стана наистина гаден или поне аз осъзнах, че е хищник, който изяжда мечти.
Всъщност може би светът не се промени. Само, може би, децата започнаха да пишат до непознати другарчета от 3000-та година - мисля, че това е далече достатъчно далече, за да стане света нов и щастлив.
Като остарях разбрах, че светът не се променя към добро, когато има повече време за това. Чудя се, променя ли се изобщо? И защо колкото по-стари са хората, които срещам, колкото по-мъдри са хората, в чийто мисли надниквам чувам все същото “Нищо ново под слънцето”? Е, аз мислех, че в новото време ще стигнем поне до десет други слънца, а то само увеличиха сметките за светлината.
Новото време иска нови жертви - все човешки! Новия свят - примамва с нови мечти. Така и не открих пресечната точка между мен и света - новия. Поне да си бях купила нова рокля, че да имаме по едно общо определение! А така какво друго ми остава освен да проверя колко интернет време имам, че да отскокна до новия свят. В стария, така или иначе, нищо ново. Пускам си любимата оратория - модемът започва да набира…
Ния
Няма коментари:
Публикуване на коментар