толкова бързо, че вече
се олюляваме
над пропастта на абсурда:
Споделям стиховете си
с някакъв непознат –
никакъв не ми е,
а очаквам е-mail-a му
и сърцето ми се обръща.
Охраната на портала
лениво следи скенера
и не знае, че
да гледа съдържанието
на чантата на жена,
е малко като да гледа
в сърцето й.
Моят син едва ли някога
ще получи плик от момиче.
Дъщеря ми няма да седи
в къщи в скута си с телефон
и да дъвче косите си,
докато чака да звънне.
До първото им влюбване
дори електронната поща
и мобилният телефон
ще са архаизми.
Колко хубаво е и колко е тъжно,
че не зная как ще протичат
сигналите в тяхното време.
Люлеем се като жица
над пропастта на абсурда –
ако някой ден за друго не ставаме,
поне на нас ще се редят лястовичките
и ще си бъбрят преди да отлитнат.
Светлозара
Няма коментари:
Публикуване на коментар