сряда, 18 декември 2002 г.

Тихо се сипе... Галено щипе...

Омотала съм се като десетата любима съпруга на афганистански муджахидин и ми светят само очите, още подути от сън и хванали ледена корица. На вратата на детската градина вместо охранителят и фелшерката, която проверява за въшки всяка сутрин (ще рече човек, че нарочна фея на въшките шета нощем и ръси целокупно децата), ме посрещат три пингвина. Изпод шапките, шаловете и сополите разпознавам (по височина и възраст във възходящ ред 3-5 години) Момчилчо, Косьо и Жорко – видимо емисари на I, II и III група съответно. Измучават хорово реплика, която, филтрирана през вълнения опаковачен амбалаж достига до ушите ми като “ааа-оооооооооо-ааа” и оживено размахват ръце.

“Заповядай на нашия коледен базар”, превежда симултанно синът ми и ме набутва в малката зала за игри. По рафтовете вместо традиционните еднокраки кукли, мечета, жертвали очите си за поколения деца, камиони без колела и мозаечни кули, са се намърдали елхички, коледарчета, камбанки, суровачки и гирлянди. Започвам бавно да загрявам защо от къщи мистериозно се изпариха всички запаси от пуканки, пакет зрял боб, две торби памук и моливите ми за очи. Децата цяла седмица рязали, рисували, низали, украсявали, с изплезени от старание езици и омацани до ушите в бои и лепило. На всеки рафт се мъдри по един буркан, запечатан отгоре с хартия и прорез за левчетата.

“Парите ще ги пратим на Дядо Коледа, за да направи подаръци на децата от съседната градина, които си нямат майка и баща”, обяснява Жорко, дезертирал от входната си позиция поради измръзване първа степен. “Ходихме им на гости миналия месец. Тях никой не ги бие, защото има комитет за защита на децата. Този комитет ходи с хеликоптери и гледа, и като види да бият дете, слага лошите в затвора”. След това страховито изявление, Жорко удовлетворено се почесва по носа и отново излиза на пост пред вратата.

“Земи тая картичка. Аз съм я правил. Само за десет лева е.”, съветва ме Симеон. На нея е изобразено извънземно, решено в кърваво червен цвят, с тънки крака, огромни ботуши 58 номер и глава, колкото върха на карфица. Разположено е във нещо, подобно на неудобен леген без дъно, теглен от тлъста божа кравичка с рога. “Дядо Коледа в шейната и главният елен Рудолф”, съпричастно ми тълкува сюжета Монката. Примирявам се, че няма да вляза в историята като майка на най-известния български художник, но все пак купувам картичката – нали си е мое... Като бонус си избирам една камбанка за елха, украсена с пайетите от вечерната рокля на съседката (предния ден ми се беше оплакала, че й е изчезнала). Детето ми ме целува за довиждане и се присъединява към агитката на вратата.

Памукът от картичката започва тихо да се сипе по палтото ми. Затрупва неприятностите, избелва лошите мисли и галено щипе душата. Над главата ми бръмчат хеликоптери – поне за Коледа всички лоши ще са на топло.

Nadie

вторник, 17 декември 2002 г.

За статистиките и децата

В днешният брой на в-к Сега има прелюбопитна статия озаглавена “1/3 от българските деца искат да живеят в друга страна”. В нея се дискутира анкета на иначе уважавания УНИЦЕФ за "Гласовете на младите".
Общите изводи са, естествено, тъжни, но забавното е в някой от въпросите в анкетата, на които е наблегнала авторката (заради УНИЦЕФ се надявам тя да не се е състояла само от такива въпроси).
За какво иде реч или кратък превод на въпросите и отговорите.

“33% от децата в България между 9 и 17-годишна възраст биха искали да живеят в друга страна, сочи изследването на УНИЦЕФ”.
Да се разбира 33% от децата са попили мнението на родителите си, че “навън” е по добре. Силно се съмнявам, че децата, особено в долната възрастова половина се радват на собствено мнение точно по този въпрос.

“Децата биха избрали Западна Европа или Северна Америка като алтернатива на България”.
Интересно от какви критерии се водят при избора си и откъде черпят сведенията си. Иначе предполагам че точно такива са били отговорите им в анкетата.

“78% от анкетираните искат по-добри условия на живот.”
Само? Не може да е истина!

“45% от младежите твърдят, че животът преди 10 г. е бил по-добър”.
Пак същото. Дори и 17 годишните ми се виждат млади, за да го преценят. А 9 годишните...
От друга страна тогава (преди 10 години) беше Беровото правителство. Оценката на живота при него като “по-добър” може да е наистина плод само на детска мисъл...

“Но въпреки това повече от половината смятат, че ще живеят по-добре от родителите си”.
Хе, че и ние мислехме така едно време. Кой ли не е.

“Повече от половината анкетирани деца не вярват в правителството, а 65% нямат доверие в лекарите. 92% вярват на майките си.”
И за да научи това някой е дал пари? В какъв свят живеем, Боже....

Най-добре ще е УНИЦЕФ да се занимава, както впрочем се споменава нататък в статията, с парите, отделяни за децата от държавата, с детската смъртност, с насилието над децата, с правата им и т.н. и да харчи парите си (които и ние му даваме) да помага там, където държавата не може.
Е, така или иначе тази година купихме коледните картички от SOS Kinderdorf, та не ме е яд толкова.

Също така би било хубаво журналистите да търсят смисъла на нещата, а не бомбастичното заглавие. Току виж вестниците станали интересни и информативни, а не просто забавни. Имаше един виц в началото на демокрацията, че вицовете изчезнали понеже се появили вестниците.

Zaro

сряда, 27 ноември 2002 г.

Научно съобщение

Научно съобщение:

Космосът бил с цвят на

мляко с кафе.

Тепърва започва спорът

кой си го е поръчал,

край какво ли жълто море,

под какво ли синьо слънце

го разбърква лениво

и се въртят в млечно-кафявия танц

планети, звезди, съзвездия и галактики

както се върти в главата на някакво си човечество

потресаващата мисъл за вечност,

която е лъжичката захар

в млякото с кафе

на този, който просто е решил

да се наслади на следобеда:

Келнер, oще веднъж «Cosmic Latte»,

този път без захар, ако обичате!

Светла

петък, 22 ноември 2002 г.

Разруха 007

Рушен К. Рушен имаше фирма за рушене. Беше завършил “Учителския” и свиреше на акордеон, но това не му помагаше особено в работата. Фирмата се казваше “Разруха 007”, а на визитните му картички го пишеше и на английски и френски, но с кирилица – “Дистракшън 007” и “Дестрюксион 007”. Започна през далечната 1991 г, когато Вазов – най-колоритния просяк на оня град, го нае да изкърти плочките и да строши пейката пред паметника на някакъв поет, където просеше конкурента му от друга ромска фамилия. Когато след това гушна хонорара – е, вярно, на дребни монети - емисия 1990 г, тогава му просветна, че животът може да стане и по-светъл. Отначало започна с полулегални поръчки – събори няколко свинарника, два павилиона за закуски, осем бюста на вождове на пролетариата (и един в цял ръст), 5-6 стопански постройки на бивши ТКЗС-та…А,... срина и едно кино. Натрупа опит, мускули и не малко завист. За няколко години, Рушен вече осигуряваше работа на 32 души, на служебното куче Жельо и на секретарка, която също си имаше галено име, но това не е наша работа. Най-доволен беше от това, че помага на хората. В “силните” си години изравни със земята 17 магазина, 6 детски градини, 56 училища, над 45 завода на леката и 12 завода на тежката родна индустрия, затрупа няколко рудника за някаква руда , а след реформата в армията се “справи” и с 14 казарми. Разбира се, всичко вършеше вече по правителствени поръчки или по проекти на международната Програма “ФАРС”. Как се надсмиваше на аматьорите, които 10 дни се мъчиха да гътнат Мавзолея в София. В офиса, се четеше девиза му, на фона на негова снимка, залепена на стената : “Това, което Времето руши за столетия, ние рушим само за дни”. Когато Папата дойде в страната, “Разруха 007”, активно “помогна” за преместването на цяло село, защото на негово място трябвало да се построи въртолетна площадка за светия божи наместник.Този етап на “мускулите”, както самият Рушен го наричаше, скоро започна да не му носи удовлетворение и неговите търсения го доведоха до нов - “интелектуален “ етап. Фирмата предлагаше вече и “по-тънки” услуги - проваляне на бизнес-сделки и съдружия, разваляне на приятелства, разтрогване на годежи и на сватби, компрометиране на реколтата на арендатори, а също и проваляне на селски събори и на срещи на випуски. Напоследък бяха установили дискретна връзка с него и от страна на Висши политически кръгове – там се работеше на ниво приватизацонни сделки, и дори за проваляне на избори на политически опоненти, но честно казано той не искаше да си пъха там носа. Този филм, казваше той, е за други. Беше си чист професионалист. Умиление пърхаше край него като ореол, когато си спомняше как отклони с усмивка бабата, дошла да поръча да не втаса киселото зеле на съседката й, щото онази я нарекла “пуйка”. Въпреки характера на дейността си Рушен беше култивирал нежно сърце. Когато трябваше да “обработят” старата градска баня, която целия град свързваше с най-чисти спомени, на него му беше много тъжно, три дни преди това. А още по-жално му беше за двете големи брези, които растяха на един от прозорците на мъжкото отделение на банята - да се чудиш как бяха поникнали там – на самия бетонен перваз. Той специално даде пресконференция за това как щели да спасят двете дървета и как щели да ги пренесат в специален резерват с редки растения, край града. После щели да сложат и възпоменателна табела пред тях, за това откъде и как са пренесени.А напоследък колкото и да не му стигаше времето, се връщаше към “старата си любов” – поезията. Рушен пишеше стихове, в които най-често възпяваше свободата на вероизповедание и киселите краставички сорт “Победа” (останалите сортове корнишони не му понасяха на дванадесетопръстника). Та, точно когато събаряха старата градска баня, която помнеше кирта на всички кметове на града до 1989 г, тогава съдбата ехидно се всели в стволовете на същите тези две бели брези и те, заедно с част от прозореца, го затиснаха с цялата си тежест, по време на финното им демонтиране. Издъхна още на 37-та секунда, макар че можеше да издържи и до една минута, но прецени, че няма смисъл, защото по междуведомствена уговорка, при тежка злополука първо идваше “пожарната”, и чак след нея “бърза помощ”, а при пожар беше обратното.

Така умря Рушен К.Рушен – един идеалист, радетел за един нов свят, в който да няма повече нищо за рушене. Той не мечтаеше безсмъртие, но безсмъртно ще остане навеки, разрушеното от него по всички кътчета на Родината. Да са живи и здрави достойните му наследници!

Из надгробното слово
прочетено над гроба му


Иво Георгиев

четвъртък, 21 ноември 2002 г.

Mea Culpa

MEA CULPA - лято

Диоген рови с пръчка в контейнера
КаРма Сутра - сапунена опера...

Ех, градушка удари кайсиите!

Предиобедът се кокори базедово
Златен кърлеж в небето е Слънцето...

Ми ще взема да върна бутилките!



MEA CULPA - есен

жълто
болно
ръждиво
кап
смърт метат от бордюрите тъжни циганки
изоставен пикап
с гуми спихнати
спи
ветеран заебан от валкюрите

на тегел
р
ъ
с
и
дъжд
кестен рязнат с бръснач посред ириса
миткат песове
с Бунюел
мен ме кара на плач

що ми трябваше снощи и коктейл

bay Ilia

четвъртък, 31 октомври 2002 г.

Топлофикация срещу Здравна каса - патриотично ли е да си болен?

И пак е есен. Времето на грипа и непуснатото парно.
Нищо ново под слънцето.
Единственият въпрос е: Кое е по-евтино за държавата. Спестените от дотации за топлофикациите пари покриват ли парите, похарчени от също закъсалата здравна каса за лекарства и болнични? Коя дотация е по-малка?

Има ясни на всички неща:
Ясно е, че не можем да се пазим. Личното пространство и спазването му е само термин у нас. И ако лъскането в градския транспорт е разбираемо някак си, необяснимо е желанието на всички (особено баби) да стоят наврени плътно в теб, колкото и свободно място да има. Така че сме си живи заразени.

Ясно и отдавна предъвкано е и затоплянето, което кой знае защо присъства само в метеорологичната справка на топлофикациите. Все пак съвсем скоро (след 6 месеца) е май месец – няма как да не се стопли. Може ние да не сме разбрали нещо....

А след като си купихме топломери е по - правилно ние да решим топло ли ни е или не. Имаме си кранчета в къщи – като ни е топло ще си го спрем парното.

Но явно не е в това проблема. Може би просто излиза по-евтино да сме болни. Ами като е казала държавата – ще боледуваме. Човек трябва да се бори със всички средства за бъдещето на нацията! Демокрацията трябва да се заслужи! Какво е малко страдание пред благоденствието на държавата и бюджета? Да живее България!!!

А може би отново не съм прав и не е патриотично да си болен. Може просто някой, на които плащаме е заспал? Ехоооо .... събудиии сееееее....

Zaro

вторник, 29 октомври 2002 г.

Крем карамел

Карамела, Кармелита,
що не дойде дух да пита
дали искам със тъщá ми
да затварям патладжани
или с тебе, Кармелита,
да си фиркам “Маргарита”...
Сол по ръбчето да бляска
като злато във Аляска ...
Ох, въздушна Кармелита,
не ме блъскай със копита
пясък в бъбреците хруска
с чай се плакна на закуска...
Гуруто и той ме пита
карма или Кармелита?
Пари като гаден трипер...
Щрака като весел флипер
в мен мисловна въртележка.
Като заем тъжна, тежка
потреперва долна бърна
все едно, че ще повърна...
но обратно връщам всичко –
в огледалото съм чичко,
нищо че се чувствам млад
есенен презрял домат...
Ох, Кармела, Кармелита
във шкембето нещо рита
уж на буламач съм сит,
пък разстройство, пък колит...
Как да дръпна нежна струна
с таз подпухнала муцуна?
Колко струва моят спомен -
лист от календар отронен
и кого интересува
че душичката ми плува
в поетичен океан?
Затвори се, бе Сезам,
че ужасно тука духа!
Нищо, че съм в шеста глуха,
че ме правят на маймуна,
че изяждат ми сапуна ...
Ще преглътна, ще забравя
на палячо ще се правя!
Кари, ох бе, Кармелита
битието ми залита
искам да заспя спокойно
даже да си плащам тройно,
даже в социален план
да съм си лапнишаран!
Лека нощ! Сега съм див -
лягам без презерватив
аз сега съм буден син
и не ме е страх от Спин
... Утрото ще ме натисне
във деня да ме накисне
и какво че е все същият –
няма все да ми се мръщи я!?

Писка, пука патладжанът
И блести измит бурканът…
Ще ги погреба в мазата –
патладжанът и мечтата.

bay Ilia