Писмо до Арменския поп

До
Арменския поп

Уважаеми дядо попе,

Изчерпах всички други възможности и ми остана само да плюя на атеистичните си възгледи и да ти пиша, за да се оплача, белким ти поне ме чуеш. На зимата студена във средата зачакахме да ни монтират топломери. Записали сме се от август, обаче желаещите много, а техниците – както малко, така и в полагаема. Нали трябва да заведат децата и жените на море. А днеска да дойдат, а утре– никакви ги няма. Източили сме си чинно системата и ковем клинци. Освен налбантство, за запълване на времето поехме шефство над две бели мечки и няколко пингвина от Зоопарка. Животинките се чувстваха отлично. Най-доволни бяха като им пробих дупка в леда на ваната, за да поплуват и да половуват. Вчера ветеринарят ми донесе в една торбичка гумените рибки и патета на бебето, които извадил от корема на едната мечка след операцията.

Преди седмица най-после дойдоха две момчета. Че монтираха топломерите – монтираха ги. За това, собствено, не мога да се оплача. Само че докато съм им правила кафенце в кухнята, успели да изтарашат хола и да ми свият белите 250 лева за черни дни. То не че са много пари, но пък ми бяха всичките. Обадих се във фирмата, обаче от там ми казаха, че монтажниците са подизпълнители и фирмата не носи отговорност за тях. Обадих се на подизпълнителите, а от там ми отговориха, че тези момчета работят съвестно от три години и не е възможно да са откраднали. След това едно от тях ми звънна да ми каже, че ще ме съди за клевета и за всеки случай да си пазя бебето. Подадох жалба в полицията, но нямам свидетели, освен бебето, в чийто активен речник за сега фигурират само думите “дай” и “ам”. Накрая един много мил старшина ми изнесе лекция, че не трябва на никого да имам вяра, България е джунгла, човек за човека е вълк. И други животни спомена в лекцията, май за да ме охарактеризира нагледно, но малката се разплака точно в този момент и само ми се стори, че чух блеене. Посъветва ме да пиша до вестниците и да ги насъскам за журналистическо разследване. Писах, ама още нямам отговор, защото напоследък има много катастрофи и успяват да си запълнят страниците.

Препрочитам редовно записките си от лекцията на полицая, дано най-после ми се набие в главата убеждението, че за да успееш в тази страна, трябва да си мошеник, лъжец и крадец. И да имаш свидетели. Сега сме се разбрали с една приятелка, на която й обраха апартамента малко след посещение на топломераджии-разузнавачи, да започнем частен бизнес –детска градина с профил “Измами, кражби и джебчийство”. Ще цаним хонорувани преподаватели от Филиповци. Говорили сме вече и с “Градски транспорт” АД да си карат децата стажа по трамваите. Бебето много плака, когато му отрязах кутретата, но смятам, че като джебчийка ще живее по-добре. Тя е русичка, със сини очета, тъкмо няма да буди подозрение. Ако се окаже без талант и неподатлива на обучението също има изход, даже около петнайсет изхода - от Малко Търново до Дуранкулак, включително и летище София (авариен). Ако някой междувременно не я надхитри и не й задигне парите за еднопосочния билет.

Остани си със здраве.

Една българска майка

Nadie

Наръчник на инвеститора и кандидат – бизнесмена

Забравете книгите “100 начина...”, “11 правила ...” и т.н.
Забравете подкупите, чиновническите проблеми, грижите с кредитите...

Правенето на бизнес в България е лесно. Стига да подходите към бизнеса с единствената правилна идея. Правете бизнес от нещастието на хората или от суетата им. И от двете имаме достатъчно.

И така:
Направете аптека.
Гледайте на ръка, правете хороскопи.
Станете екстрасенс.
“Уреждайте” хора в болницата, съда, данъчното...
“Уреждайте” изпити в университета. (последните две не са легални).
Давайте “съвети” как да вземем кредит.
Направете фитнес студио или козметичен салон (козметичен салон за мъже сега излиза на мода, значи трябва да е много луксозен).
Махайте бръчки, целулит, тлъстини.
Ако искате и да се забавлявате, направете клуб за изоставени, за разведени... (за рогоносци и уволнени няма да върви, там ще трябва кабинет за психоанализа, пак е хубаво и не се притеснявайте за диплома – и без нея става).
Направете каквото и да е, само не забравяйте – нещастието или суетата.
Ако мислите, че няма да върви, просто го направете луксозно и скъпо.

Най-важното – забравете моралните си норми (ако сте ги имали), забравете човешките ценности. Не прекалявайте със съвестта. И всичко ще е ОК.

Толкова е просто.
Успех!

Zaro

Господ работи ... в чистотата

Нова Година - миг преди "голямата бомба"
Ами да. Тъкмо изчистиха “основните пътни артерии“ (третият ми най-любим израз) от сняг и аха да почнат да почистват вътрешните улици и ... синоптиците обещаха затопляне. Сега ще ни оставят да тренираме плуване в киша и да тестваме колко вода пускат новите ни обувки...
Така вече знаем и за кого работи самият Господ.

А иначе, че Господ е българин, разбрахме още през 1994. Около Нова година той даде поредните доказателства за това:
- Докато половин Европа тънеше в наводнения, а другата половина в студ, ние се радвахме на меко и спокойно време. Един язовир Ивайловград се препълни и той, ако реши да изтече, ще тече в Гърция.
- Празничните фойерверки не раниха почти никого на фона на масовото им използване. Изгърмяхме боеприпаси като за малък близкоизточен конфликт, само атомна бомба дето не пуснахме на Нова година и пак почти никой ранен.
- Никой от предречените от пресата апокалипсиси не се случи.
- Даже имаше 13-та пенсия. Така държавата се оказа по-добра майка и закрилница от някой частни фирми.
- Накрая падна и малко сняг да се зарадват децата, скиорите и заетите в туризма.

Равновесие в природата обаче трябва да има. Трябва и да пазим името си на страна със стабилно намаляващо население. И така:
- Заехме се да намаляваме населението с подръчни средства - ръчни стрелкови оръжия, пръчки, въжета и всичко друго приспособено с пословичната ни изобретателност...
- Снегопочистването особено се постараха в организирането на верижни катастрофи по пътищата чрез поддръжката на ледени пързалки. Създават и запазват работни места хората – “Пирогов”, текенеджии, авточасти... Нещо като промоция по повод величавия член на екипа им.

Като излезе това от мода, друго ще измислим. Така де. Българи сме. Изобретателна нация. Компютър измислихме, та начин да се самоунищожим ли няма да измислим..

Zaro

Тихо се сипе... Галено щипе...

Омотала съм се като десетата любима съпруга на афганистански муджахидин и ми светят само очите, още подути от сън и хванали ледена корица. На вратата на детската градина вместо охранителят и фелшерката, която проверява за въшки всяка сутрин (ще рече човек, че нарочна фея на въшките шета нощем и ръси целокупно децата), ме посрещат три пингвина. Изпод шапките, шаловете и сополите разпознавам (по височина и възраст във възходящ ред 3-5 години) Момчилчо, Косьо и Жорко – видимо емисари на I, II и III група съответно. Измучават хорово реплика, която, филтрирана през вълнения опаковачен амбалаж достига до ушите ми като “ааа-оооооооооо-ааа” и оживено размахват ръце.

“Заповядай на нашия коледен базар”, превежда симултанно синът ми и ме набутва в малката зала за игри. По рафтовете вместо традиционните еднокраки кукли, мечета, жертвали очите си за поколения деца, камиони без колела и мозаечни кули, са се намърдали елхички, коледарчета, камбанки, суровачки и гирлянди. Започвам бавно да загрявам защо от къщи мистериозно се изпариха всички запаси от пуканки, пакет зрял боб, две торби памук и моливите ми за очи. Децата цяла седмица рязали, рисували, низали, украсявали, с изплезени от старание езици и омацани до ушите в бои и лепило. На всеки рафт се мъдри по един буркан, запечатан отгоре с хартия и прорез за левчетата.

“Парите ще ги пратим на Дядо Коледа, за да направи подаръци на децата от съседната градина, които си нямат майка и баща”, обяснява Жорко, дезертирал от входната си позиция поради измръзване първа степен. “Ходихме им на гости миналия месец. Тях никой не ги бие, защото има комитет за защита на децата. Този комитет ходи с хеликоптери и гледа, и като види да бият дете, слага лошите в затвора”. След това страховито изявление, Жорко удовлетворено се почесва по носа и отново излиза на пост пред вратата.

“Земи тая картичка. Аз съм я правил. Само за десет лева е.”, съветва ме Симеон. На нея е изобразено извънземно, решено в кърваво червен цвят, с тънки крака, огромни ботуши 58 номер и глава, колкото върха на карфица. Разположено е във нещо, подобно на неудобен леген без дъно, теглен от тлъста божа кравичка с рога. “Дядо Коледа в шейната и главният елен Рудолф”, съпричастно ми тълкува сюжета Монката. Примирявам се, че няма да вляза в историята като майка на най-известния български художник, но все пак купувам картичката – нали си е мое... Като бонус си избирам една камбанка за елха, украсена с пайетите от вечерната рокля на съседката (предния ден ми се беше оплакала, че й е изчезнала). Детето ми ме целува за довиждане и се присъединява към агитката на вратата.

Памукът от картичката започва тихо да се сипе по палтото ми. Затрупва неприятностите, избелва лошите мисли и галено щипе душата. Над главата ми бръмчат хеликоптери – поне за Коледа всички лоши ще са на топло.

Nadie

За статистиките и децата

В днешният брой на в-к Сега има прелюбопитна статия озаглавена “1/3 от българските деца искат да живеят в друга страна”. В нея се дискутира анкета на иначе уважавания УНИЦЕФ за "Гласовете на младите".
Общите изводи са, естествено, тъжни, но забавното е в някой от въпросите в анкетата, на които е наблегнала авторката (заради УНИЦЕФ се надявам тя да не се е състояла само от такива въпроси).
За какво иде реч или кратък превод на въпросите и отговорите.

“33% от децата в България между 9 и 17-годишна възраст биха искали да живеят в друга страна, сочи изследването на УНИЦЕФ”.
Да се разбира 33% от децата са попили мнението на родителите си, че “навън” е по добре. Силно се съмнявам, че децата, особено в долната възрастова половина се радват на собствено мнение точно по този въпрос.

“Децата биха избрали Западна Европа или Северна Америка като алтернатива на България”.
Интересно от какви критерии се водят при избора си и откъде черпят сведенията си. Иначе предполагам че точно такива са били отговорите им в анкетата.

“78% от анкетираните искат по-добри условия на живот.”
Само? Не може да е истина!

“45% от младежите твърдят, че животът преди 10 г. е бил по-добър”.
Пак същото. Дори и 17 годишните ми се виждат млади, за да го преценят. А 9 годишните...
От друга страна тогава (преди 10 години) беше Беровото правителство. Оценката на живота при него като “по-добър” може да е наистина плод само на детска мисъл...

“Но въпреки това повече от половината смятат, че ще живеят по-добре от родителите си”.
Хе, че и ние мислехме така едно време. Кой ли не е.

“Повече от половината анкетирани деца не вярват в правителството, а 65% нямат доверие в лекарите. 92% вярват на майките си.”
И за да научи това някой е дал пари? В какъв свят живеем, Боже....

Най-добре ще е УНИЦЕФ да се занимава, както впрочем се споменава нататък в статията, с парите, отделяни за децата от държавата, с детската смъртност, с насилието над децата, с правата им и т.н. и да харчи парите си (които и ние му даваме) да помага там, където държавата не може.
Е, така или иначе тази година купихме коледните картички от SOS Kinderdorf, та не ме е яд толкова.

Също така би било хубаво журналистите да търсят смисъла на нещата, а не бомбастичното заглавие. Току виж вестниците станали интересни и информативни, а не просто забавни. Имаше един виц в началото на демокрацията, че вицовете изчезнали понеже се появили вестниците.

Zaro

Научно съобщение

Научно съобщение:

Космосът бил с цвят на

мляко с кафе.

Тепърва започва спорът

кой си го е поръчал,

край какво ли жълто море,

под какво ли синьо слънце

го разбърква лениво

и се въртят в млечно-кафявия танц

планети, звезди, съзвездия и галактики

както се върти в главата на някакво си човечество

потресаващата мисъл за вечност,

която е лъжичката захар

в млякото с кафе

на този, който просто е решил

да се наслади на следобеда:

Келнер, oще веднъж «Cosmic Latte»,

този път без захар, ако обичате!

Светла

Разруха 007

Рушен К. Рушен имаше фирма за рушене. Беше завършил “Учителския” и свиреше на акордеон, но това не му помагаше особено в работата. Фирмата се казваше “Разруха 007”, а на визитните му картички го пишеше и на английски и френски, но с кирилица – “Дистракшън 007” и “Дестрюксион 007”. Започна през далечната 1991 г, когато Вазов – най-колоритния просяк на оня град, го нае да изкърти плочките и да строши пейката пред паметника на някакъв поет, където просеше конкурента му от друга ромска фамилия. Когато след това гушна хонорара – е, вярно, на дребни монети - емисия 1990 г, тогава му просветна, че животът може да стане и по-светъл. Отначало започна с полулегални поръчки – събори няколко свинарника, два павилиона за закуски, осем бюста на вождове на пролетариата (и един в цял ръст), 5-6 стопански постройки на бивши ТКЗС-та…А,... срина и едно кино. Натрупа опит, мускули и не малко завист. За няколко години, Рушен вече осигуряваше работа на 32 души, на служебното куче Жельо и на секретарка, която също си имаше галено име, но това не е наша работа. Най-доволен беше от това, че помага на хората. В “силните” си години изравни със земята 17 магазина, 6 детски градини, 56 училища, над 45 завода на леката и 12 завода на тежката родна индустрия, затрупа няколко рудника за някаква руда , а след реформата в армията се “справи” и с 14 казарми. Разбира се, всичко вършеше вече по правителствени поръчки или по проекти на международната Програма “ФАРС”. Как се надсмиваше на аматьорите, които 10 дни се мъчиха да гътнат Мавзолея в София. В офиса, се четеше девиза му, на фона на негова снимка, залепена на стената : “Това, което Времето руши за столетия, ние рушим само за дни”. Когато Папата дойде в страната, “Разруха 007”, активно “помогна” за преместването на цяло село, защото на негово място трябвало да се построи въртолетна площадка за светия божи наместник.Този етап на “мускулите”, както самият Рушен го наричаше, скоро започна да не му носи удовлетворение и неговите търсения го доведоха до нов - “интелектуален “ етап. Фирмата предлагаше вече и “по-тънки” услуги - проваляне на бизнес-сделки и съдружия, разваляне на приятелства, разтрогване на годежи и на сватби, компрометиране на реколтата на арендатори, а също и проваляне на селски събори и на срещи на випуски. Напоследък бяха установили дискретна връзка с него и от страна на Висши политически кръгове – там се работеше на ниво приватизацонни сделки, и дори за проваляне на избори на политически опоненти, но честно казано той не искаше да си пъха там носа. Този филм, казваше той, е за други. Беше си чист професионалист. Умиление пърхаше край него като ореол, когато си спомняше как отклони с усмивка бабата, дошла да поръча да не втаса киселото зеле на съседката й, щото онази я нарекла “пуйка”. Въпреки характера на дейността си Рушен беше култивирал нежно сърце. Когато трябваше да “обработят” старата градска баня, която целия град свързваше с най-чисти спомени, на него му беше много тъжно, три дни преди това. А още по-жално му беше за двете големи брези, които растяха на един от прозорците на мъжкото отделение на банята - да се чудиш как бяха поникнали там – на самия бетонен перваз. Той специално даде пресконференция за това как щели да спасят двете дървета и как щели да ги пренесат в специален резерват с редки растения, край града. После щели да сложат и възпоменателна табела пред тях, за това откъде и как са пренесени.А напоследък колкото и да не му стигаше времето, се връщаше към “старата си любов” – поезията. Рушен пишеше стихове, в които най-често възпяваше свободата на вероизповедание и киселите краставички сорт “Победа” (останалите сортове корнишони не му понасяха на дванадесетопръстника). Та, точно когато събаряха старата градска баня, която помнеше кирта на всички кметове на града до 1989 г, тогава съдбата ехидно се всели в стволовете на същите тези две бели брези и те, заедно с част от прозореца, го затиснаха с цялата си тежест, по време на финното им демонтиране. Издъхна още на 37-та секунда, макар че можеше да издържи и до една минута, но прецени, че няма смисъл, защото по междуведомствена уговорка, при тежка злополука първо идваше “пожарната”, и чак след нея “бърза помощ”, а при пожар беше обратното.

Така умря Рушен К.Рушен – един идеалист, радетел за един нов свят, в който да няма повече нищо за рушене. Той не мечтаеше безсмъртие, но безсмъртно ще остане навеки, разрушеното от него по всички кътчета на Родината. Да са живи и здрави достойните му наследници!

Из надгробното слово
прочетено над гроба му

Иво Георгиев