Топлофикация срещу Здравна каса - патриотично ли е да си болен?

И пак е есен. Времето на грипа и непуснатото парно.
Нищо ново под слънцето.
Единственият въпрос е: Кое е по-евтино за държавата. Спестените от дотации за топлофикациите пари покриват ли парите, похарчени от също закъсалата здравна каса за лекарства и болнични? Коя дотация е по-малка?

Има ясни на всички неща:
Ясно е, че не можем да се пазим. Личното пространство и спазването му е само термин у нас. И ако лъскането в градския транспорт е разбираемо някак си, необяснимо е желанието на всички (особено баби) да стоят наврени плътно в теб, колкото и свободно място да има. Така че сме си живи заразени.

Ясно и отдавна предъвкано е и затоплянето, което кой знае защо присъства само в метеорологичната справка на топлофикациите. Все пак съвсем скоро (след 6 месеца) е май месец – няма как да не се стопли. Може ние да не сме разбрали нещо....

А след като си купихме топломери е по - правилно ние да решим топло ли ни е или не. Имаме си кранчета в къщи – като ни е топло ще си го спрем парното.

Но явно не е в това проблема. Може би просто излиза по-евтино да сме болни. Ами като е казала държавата – ще боледуваме. Човек трябва да се бори със всички средства за бъдещето на нацията! Демокрацията трябва да се заслужи! Какво е малко страдание пред благоденствието на държавата и бюджета? Да живее България!!!

А може би отново не съм прав и не е патриотично да си болен. Може просто някой, на които плащаме е заспал? Ехоооо .... събудиии сееееее....

Zaro

Крем карамел

Карамела, Кармелита,
що не дойде дух да пита
дали искам със тъщá ми
да затварям патладжани
или с тебе, Кармелита,
да си фиркам “Маргарита”...
Сол по ръбчето да бляска
като злато във Аляска ...
Ох, въздушна Кармелита,
не ме блъскай със копита
пясък в бъбреците хруска
с чай се плакна на закуска...
Гуруто и той ме пита
карма или Кармелита?
Пари като гаден трипер...
Щрака като весел флипер
в мен мисловна въртележка.
Като заем тъжна, тежка
потреперва долна бърна
все едно, че ще повърна...
но обратно връщам всичко –
в огледалото съм чичко,
нищо че се чувствам млад
есенен презрял домат...
Ох, Кармела, Кармелита
във шкембето нещо рита
уж на буламач съм сит,
пък разстройство, пък колит...
Как да дръпна нежна струна
с таз подпухнала муцуна?
Колко струва моят спомен -
лист от календар отронен
и кого интересува
че душичката ми плува
в поетичен океан?
Затвори се, бе Сезам,
че ужасно тука духа!
Нищо, че съм в шеста глуха,
че ме правят на маймуна,
че изяждат ми сапуна ...
Ще преглътна, ще забравя
на палячо ще се правя!
Кари, ох бе, Кармелита
битието ми залита
искам да заспя спокойно
даже да си плащам тройно,
даже в социален план
да съм си лапнишаран!
Лека нощ! Сега съм див -
лягам без презерватив
аз сега съм буден син
и не ме е страх от Спин
... Утрото ще ме натисне
във деня да ме накисне
и какво че е все същият –
няма все да ми се мръщи я!?

Писка, пука патладжанът
И блести измит бурканът…
Ще ги погреба в мазата –
патладжанът и мечтата.

bay Ilia

Утринен концерт

В смутните пост-намкакви времена един човечец получил наследство. Е, сега, чичо му не бил от Америка, ами от Русе. И наследството и то русенско - етаж от къща. Обаче от старите големи русенски къщи - на тиха уличка с много липи.

Хукнал човечецът по нотариуси, жена му застягала бохчите, децата се пречкали весело и една прекрасна утрин вместо от гарата (защото бил машинист) да се прибере в панелната дупка в квартал "Чародейка", нашият гордо прескочил натуриите в антрето на старата нова къща, ударил един душ, ударил и една ракия за приспивателно и се бухнал в леглото. Точно тогава радиоточката прошепнала, че е осем и от горния етаж прозвучали мощни акорди на пиано. Т'ва пък к'во е бе, мамка му, рипнал човечецът, а отгоре се спускали акорд след акорд, извила се вихрена мелодия, като че ли някой тичал по клавишите, после звуците полека стихнали, но само за да се изсипят изневиделица като водопад върху плачещото му за сън същество.

Като се разбрало, че така няма да се спи, железничарят метнал нещо на гърба си, изтопуркал нагоре по стълбите и се облегнал на звънеца. Отзовал се очилатко на неопределена средна възраст в закопчана догоре риза и протрит панталон. Кроткият отначало разговор набързо качил градуса, закипял от права и претенции, льохмани и профани, селяндури и очилати муцуни, лашкаш се цяла нощ да ги возиш, д'ебамааму, пък те да спиш не ти дават, а аз трябва да репетирам, майната им на твоите репетиции, що не си репетираш на друго място, и на Вагнер майната му, вижте се какъв сте имбецил, абе ти гледай много да не дрънкаш... простак!... И вратата хлопнала, и в пианото забушували страстите на обидената музикантска душа, а жепеецът се замятал в леглото с възглавници на ушите.

Така едно добросъседство свършило, преди да е започнало. Железничарят ходел като тигър из стаите, псувал на поразия, та чак фикусът повяхнал, проклинал коварното наследство, заплашвал, че ще се изнесе на палатка пред Централна гара, засипвал с жалби Община, кметство, полиция и филхармония, но очилатият свирел само в разрешеното от правилника време и никой не можел с пръст да го бутне.

Тогава човечецът изтикал леглото си в най-далечния ъгъл, тъпчел ушите си с памук, пиел по три ракии и трупал възглавници върху бучащата си глава... но проклетите звуци пак го намирали, терзаели повече нервите, отколкото слуха му, а когато най-сетне заспивал, музиката се промъквала и в съня му. Траверсите се превръщали в безкрайна редица клавиши, локомотивът свирел на тях бравурна мелодия, после клавишите се свършвали, музиката секвала, вагоните, закачени един за друг с ключ сол, започвали да се търкалят на забавен каданс, от тях се сипели изкормени пиана, пръсвали фонтани трески и чукчета, като лениви светкавици из въздуха проблясвали скъсани струни и било тихо, тихо... Ей така я карали.

Една сутрин железничарят се върнал пребит от умора, изритал обувките си, надигнал шишето с ракия и се проснал в леглото както си бил с униформата. Погледнал часовника, изпсувал мръсно и безадресно, натъпкал памука в ушите, натрупал възглавниците и стиснал очи. Но сънят не идвал. Човечецът се повъртял, притиснал по навик възглавниците, но не можел да заспи и това е. Наоколо витаела някаква липса, която гонела съня, чувство за някакъв недостатък, губело се нещо съществено, но неуловимо... Той отворил очи, погледът му попаднал на циферблата на часовника, осем и петнайсет... топло, топло... Жено, ревнал човечецът, оня зящо не свири?!

Жена му дотърчала с тестени ръце, как не ти казах, свърши се тя неговата свирня, да пукне дано с това дрънкане, ама на, санким 'ко беше голям музикант, щеше да ходи с едни панталони зиме и лете, мухльото, другите по Скандинавията коли си купиха, 'ма на него само репченето му голямо, жена му и тя, лисици по врата, ама сега като ги наритаха три месеца неплатена, щото не се разбра филхармонията министерска ли ще е, общинска ли - лъснаха им голите задници, пък компенсациите за ток ли, за студент в София ли - и продадоха пущината, пианото де... Таз заран гледам барабите го влачат, пък оня ситни по тях като бито куче, да не го ударите, вика, това е немски инструмент, бе к'во те е грижа бе, нали му 'зе парите, 'ко искат от втория етаж да го фърлят... Ей, ти що пак грабна бутилката бе?… Къде тръгна по чехли сега?...

Но външната врата хлопнала зад едно стреснато "бамааму" ... и станало тихо, тихо... само се чувало как чехлите на човечеца шляпат по стълбите към втория етаж.

Kamila

Огледален свят III - за времето

По повод на нашето пристигане в Нова Зеландия местният климат в коварно сътрудничество с метеоролозите проведе един силно ускорен, разширен и обогатен курс по много популярната в района тема - валежи. Имахме съвсем неуникалната възможност да се насладим на всичките агрегатни състояния на водата, които да ме извиняват физиците, ама съвсем не са само три. За един ден видяхме проливен тропически дъжд (с подобаващо грандиозно наводнение в два големи града), лек пролетен дъждец - ръмящ и неспиращ с часове, градушка, мъгла и нещо като вода на прах, рееща се безцелно над земята с поривите на вятъра. После имаше слана, дъжд, друг вид дъжд, гъста водна пара, издигаща се над повърхността и превръщаща се пред очите ни в облаци и в нов дъжд. После валя, пак валя и пак, и пак. Очевидно при тази форма на обучение много се държи на повторението.

Имаше също демонстрация на комбинирани визуални ефекти - дъжд и слънце, дъжд и вятър, мъгла и вятър и други уж невъзможни съвкупности. Но основно усилията на природните сили бяха концентрирани в производството на ефектни, пълноцветни, висококачествени, разкрачени от хоризонт до хоризонт дъги. В несметни количества.

Тъкмо си помислих, че вече съм усвоила най-важното от курса и преминахме към втора тема - ветрища.

Пак пълна програма - малък местен ураган (само 120 км/ч), местен вятър, бриз, студен южен вятър (специална пратка директно от Антарктида), топъл вятър от север, няколко великолепни добре изразени циклона и нито миг безветрие, дори само за разнообразие. Облаците се носят по небето с такава бясна скорост, както на специалните ефекти в киното, когато режисьорът иска да ни внуши колко бързо минава времето. Пред тази небрежна демонстрация на мощ от страна на природните стихии, човек се чувства тленен и жалък.

Температурите на въздуха се движат между десет и двадесет градуса по Целзий, с много малки изключения, независещи от сезоните, а температурата на океанската и морската вода е почти постоянна. С една дума - метеоролог да си в Нова Зеландия. Ако кажеш, че утре времето ще е променливо, с превалявания, ветровито и с температури между 12 и 19 градуса, ще познаеш в 90% от случаите. В останалите десет ще се позовеш на компютърна грешка или на природен феномен. Само предсказването на посоката на вятъра е мисия невъзможна. Дори местните рибари и мореплаватели си признават, че по нищо не личи кога и откъде ще духа. Сигурно е само, че вятър ще има. Понякога духа от две различни посоки едновременно.

Като усвоихме добре и втората част от курса по местен климат ни беше дадена малка почивка. Два дни слънце без урагани и вода само под формата на утринна роса. И никакви дъги. Слушахме как се просмуква водата в почвата и за пръв път разбрах каква е идеята на поетичния израз "да слушаш как расте тревата".

На съседите ни (предимно представителки на третата възраст) този звук се стори твърде необичаен и те групово се втурнаха да поливат моравите си. Сакън, да не вземе малко да поизсъхне калта. Някои така се ентусиазираха, че даже се качиха на покривите на къщите си да ги мият. Да не говорим за колите - тях ги мият по три пъти дневно. Изобщо, всички са вманиачени на тема вода.

Като се огледахме на слънце, се оказа, че това е много красиво място. Всичко е зелено. Където няма трева е зелено от мъх, мухъл и плесен. Но визуалният ефект от зеленината е фантастичен. Само за миг да се покаже слънце и светът грейва в нежна пролетна зеленина. И така целогодишно.

Ще открадна един лаф, който е измислен за Флорида, но е много актуален и тук - ако не ти харесва времето в Нова Зеландия, почакай пет минути. Слънце и дъжд се редуват с такава скорост, че никога не знаеш как да се облечеш подходящо.

Bella

Огледален свят II - за движението по пътищата

Страх - не страх, обратни - необратни, колите трябва да се карат. Животът в Нова Зеландия е немислим без кола. Разстоянията между къщите са големи, дори малките градчета са разпрострени на голяма площ и е немислимо да ходиш до магазина пеш. Да не говорим за ходене на училище или на работа. Та поради тази причина, както и заради ниските цени на колите и бензина тук всичко живо се вози на кола. Семействата имат по няколко автомобила - за всеки пълнолетен по една малка количка, за предпочитане спортна, за занаятчиите - по един микробус и още една голяма за семейни разходки и забавления. Всяка къща има поне два гаража и още няколко места за паркиране в двора, за евентуални гости. Половината от градските площи са превърнати в паркинги и е разрешено паркиране на повечето улици.Дори пощенските кутии са направени така, че да можеш да си вземеш пощата без да слизаш от колата.

От друга страна държавата е сравнително млада и немного богата, така че не може да си позволи да строи големи пътища и магистрали. На северния остров всички пътища са просто асфалтирани или насипани с чакъл стари коларски пътчета. По безумните наклони и завои си личи, че не е имало инженерно проектиране на трасето. Задоволили са се с това да наслагат безброй предупредителни знаци, някои от които изглеждат направо абсурдно в опитите си да изобразят предстоящия засукан участък от пътя. За мантинели тук май още не са чували.

Вероятно за икономии, поради необходимостта да се асфалтират за кратко време голям брой пътища стандартът е променен и ширината на пътната лента е два метра, а не три, както е в Европа. Визуалният ефект от това е, че колите в насрещното платно буквално връхлитат отгоре ти.

Единственото изискване към техническата изправност на автомобилите е да нямат ръжда, да са с нови гуми, да са им здрави предните стъкла и да им работят светлините и спирачките. В резултат по пътищата се движат всякакви безумни превозни средства. Има ретро коли - лъснати и достолепни, огромни по-широки от пътя американски коли от 60-те години, всякакви стари, нови и супермодерни японски автомобили, всевъзможни камиончета, микробусчета и пикапчета (някои са връстници на собствениците си - пенсионери), видях даже лада, багер HITACHI, всякакви размери трактори, които влачат закачени ремаркета с лодки, скутери и цели кораби. Към тази шарена гледка се прибавят огромните, направо чудовищни камиони, натоварени с трупи, които хвърчат във всички посоки, моторите, които са страшно модерни, и неизброимо количество каравани, големи колкото къщи. Всички се движат с не по-малко от 100 км в час и не признават никакви правила за изпреварване. Иначе любезните и усмихнати новозеландци, безкрайно спокойни и търпеливи в други ситуации, стават неузнаваеми като се качат в колите си. Такова агресивно поведение на пътя не съм виждала даже в България.

Участници в движението по пътищата са също стада крави, овчици, сърни и елени, които пресичат винаги на означените за това места. Но патките не се съобразяват със знаците и могат да се срещнат навсякъде. В Нова Зеландия те имат основно декоративни функции и си пресичат както им падне.

С пет думи казано, Нова Зеландия не е място за хора със слаби нерви. Липсата на престъпност се компенсира с хазартно шофиране и опасни спортове. Кивитата са пристрастени към адреналина.

Bella

Огледален свят

Никога не съм обичала историята за Алиса в Огледалния свят, но сега съжалявам, че не си спомням подробности за нейните приключения. Може би там е имало някой ценен съвет как да оцеляваме, когато всичко е наопаки. Не стига, че Нова Зеландия е на обратната страна на Земята , че тук хората ходят с главата надолу и дърветата растат надолу, че северът е топъл, а югът - студен, че когато в България е нощ тук е ден, когато в Европа е лято, тук е зима, че дори водата стичаща се в канала се върти по посока на часовниковата стрелка (всеки, който е чел Умберто Еко знае, че заради прищявките на някой си Кориолис в северното полукълбо водата се върти наобратно), ами са въвели и ляво движение по пътищата, пък колите са с дясна дирекция. И за капак лостчето за мигачите е отдясно, а за чистачките отляво. Кошмар!

Всеки нормален европеец с нормално развити рефлекси на улицата се оглежда първо наляво, после надясно. В Нова Зеландия се оглеждаш като смахнат във всички посоки, особено, ако не идва кола, която да ти подскаже посоката на движение. После включваш чистачките и чак като чуеш, че стържат на сухо по стъклото си спомняш къде са мигачите. Всеки път вместо скоростния лост хващаш дръжката на вратата, а на многобройните кръгови кръстовища си обикаляш обратно на часовника и само смаяните физиономии на останалите участници в движението ти напомнят, че тук правилата са наопаки. Постоянно се шашкаш, като видиш в огледалото за обратно виждане, че колата зад теб няма шофьор или пък шофьорът е куче, провесило език през прозореца. И за десерт правилата за даване на предимство на кръстовище не са съвсем обратни на европейските. В Нова Зеландия (не знам дали е така и в Англия) завиващият наляво дава предимство на дяснозавиващите. Все едно в България като правиш десен завой да чакаш завиващите наляво отсреща, които пък чакат преминаващите направо. Пада едно голямо и абсолютно безсмислено чакане, едно щуро ръкомахане, за да си даваме един на друг път и да си благодарим след това. Преди около година имало референдум за премахване на това нелепо правило, но бабичките, които са преобладаващата част от местното население не се съгласили. Те по петдесет и повече години са шофирали така и сега ще вземат да се объркат на някое кръстовище, не, по-добре да си се чакаме до припадък.

Но най-ошашаваща огледалност е поведението на хората. Като срещнеш непознат в парка , той не поглежда встрани и не те подминава мълчаливо, ами те гледа в очите, усмихва ти се отдалеч и дръпва една дълга реч за времето (задължително!!), колко е красива гората днес или колко е сладко онова кученце там, пита как си прекарал деня си, дали си му се наслаждавал и не си ли много happy да си тук. Ако се поддадеш на изкушението да се усмихнеш в отговор следва запознанство, дълъг разговор за това откъде имаш такъв особен акцент и задължителна покана за чай. В супермаркета докато маркира покупките касиерката не сумти тежко като човек, понесъл страданията на целия свят, а те разпитва надълго и нашироко какво е времето навън, не е ли малко ветровито (понякога се изкушавам да кажа , че не е, за да проверя дали ще хукнат навън да видят това чудо невиждано), обичаш ли риба (защото съм си купила рибешка консерва), а падаш ли си по риболова, да, сега при пълнолуние няма риба, но другата седмица ще бъде добра за рибарите, откъде ти е акцента, ах, колко интересно, и къде е това място?, в Европа?, колко хубаво!, ама тук е много красиво, нали?!!

Да си откриеш разплащателна сметка в банката е цяло изпитание, но не заради бюрократични подробности - такива просто не съществуват, а защото служителката няма друга спешна работа и е толкова лъчезарна, че не можеш да си тръгнеш без да я обидиш . След като изслушаш пълната версия за нейното пристигане тук, за трудностите, които семейството й е срещнало и за особеностите на местния климат, следва подробно изложение на проблема със закупуване на собствено жилище, видовете заеми, няколко забавни истории за клиенти, направили неподходящ избор и най-накрая след тридесетминутен неангажиращ разговор си тръгваш с куп брошури и визитки и, разбира се, с жизненонеобходимата карта в джоба.

Не знам да споменавам ли въобще, че когато се туткаш на някое кръстовище и се чудиш накъде да завиеш, как се спираха тия чистачки и къде, по дяволите, беше скоростния лост, другите шофьори не скачат върху клаксона, не псуват, не ти правят неприлични жестове, а най-любезно идват да те попитат, дали нямаш нужда от помощ. Без капчица ирония в гласа!

Опак свят!

Bella

Нерва

една постоянна нерва
ме друса под кривата круша
после крила разперва
на комплекса ми сред кауша
като лудичките се киска
драска ме с мръсни нокти
и разсеяно дриска
скучности еднооки
болест чума зараза
бедност на джоб и душица

кой на Моканина каза
да чака бяло по жицата

Нервата ме скопява
суши ми мъжките жили
отвътре изпепелява
като табаско и чили
рита ме като седмаче
чаши ми слага в ръката
и през очите ми плаче
като артист пред заплата
яде ме пустата нерва
както вълните ядат вятър
както хамалин ракия перва
както критик гледа театър
обитава ме мамка й нерва
като статуя камък
като сардина консерва
или като призрак замък

мразя я нервата гадна
от егенето я бърша
знам че от нея ще падна
а пък без нея ще свърша

bay Ilia

Майстора и Маргарита

... този виц го знаете, знам ... ама не е виц ...

Хубаво е, че в България си имаме празник на лъжата. Щото не е лъжа, че те лъже който свари - политици, доктори, сервитьори, магазинери... Бе, тя жена ти те лъже... Лъжовна държава сме и това е. Мене ако питат, националният празник трябва да е на 1април. Няма какво да се лъжем - ако не лъжеш - не ти вярват. Както станало с Майстора и Маргарита. Толкова е показателно, че даже като виц го разказват... Но ето как било (или както казват в преведеният на руски дискавъри - "Что произошло на самом деле").

На Маргарита мъжът й пътува. Много пътува. И много лъже. Пък Маргарита - честна. И доверчива. И той, мъжът й, като отива в командировка (командировка - друг път - с две руси командировки на Пампорово), тя си седи тихо и кротко в къщи и си чете книжки. Що да не си седи жената, ще кажете. И ще намигнете. Обаче, няма такива работи! Сериозно! Много е наивна тая Маргарита. Седи си в просторната, но уютна стая и си чете, потънала в тишина. Само тролеят като мине отдолу, чашите в барчето прозвънват, обаче така - дискретно и приятно - колкото да допълнят тишината.

И един ден, както си четяла (мъжът й таман бил заминал с една командировка), отдолу тежко минал тролеят, чашите прозвъннали нежно... и не щеш ли, вратите на гардероба се откачили и пляснали като великански джапанки върху дебелия килим. Маргарита се вкаменила за момент, но след като никой не нахлул с качулки, бухалки, гърмялки и други залъгалки, както миналия месец, тя бавничко се размърдала и обиколила врати и прозорци - решетките и резетата били непокътнати - надзърнала под легла и кушетки, пила един валидол, пила и едно уиски за по-сигурно, па се захванала с вратите на гардероба.

Маргарита е оправно момиче - чадо на епохата "Направи си сам". Едно време в училище по трудово обучение направи на струг и бормашина дървена поставка за 20 цигари и пепелник - шестица й писаха - въпреки, че пушенето беше забранено. И сега вдигнала вратите, закачила ги на пантичките - и готово!

Следващият тролей я изненадал на най-интересното място в розовия роман - знаете как е - главният герой подхваща отмалялата главна героиня, пръски от водопада, лошият е в затвора, старата дойка тича и разплакана оповестява, че главната героиня е получила в наследство половин Гренландия и поживотен гратис в Дисниленд... и вратите пак паднали... и така пет-шест пъти... Като един Петър Попангелов, ако следите мисълта ми (имаше едно време един такъв български скиор, дето все не можеше да свърши, ама както и да е). Тя, Маргарита, ги закачвала, пустите врати, тролеят минавал по разписание, те се срутвали... Тогава Маргарита се сетила за пачките на мъжа си и смело се обадила на някаква фирма от Нов градски указател ли, от "Асансьорен вестник" ли, няма значение. Важното е, че минали не минали три тролея, на вратата се позвънило и влязъл Майстора!

Маргарита може и да е наивна, но знае как се посреща Майстор. Масата попуквала под тежестта на каквото трябва и Майстора тъкмо си правел сметка как да анулира другите поръчки за деня, Маргарита го треснала по главата със същината на проблема. В същия миг отдолу услужливо минал тролей и вратите по неизменен начин шляпнали на пода. Мене ако питате, това си е живо предизвикателство за един Майстор.

И се започнало. Чук и отверка - тролей - падане. Нивелир и ренде - тролей - падане. Резе и верижка - тролей - падане. Мамата-бравата - тролей - падане...

Накрая Майсторът стигнал до радикално решение. Вижте, казал той на Маргарита, аз ще вляза в гардероба, вие хубавичко затворете вратите зад мен и като мине следващия тролей, да видя аз каква е тази мистерия. И влязъл в гардероба. И Маргарита затворила злополучните врати. И външната врата се отворила. И влязъл мъжът й (командировката се оказала неразположена и инатлива). Пък в антрето - нали се сещате - палто, шапка, обувки... В средата на Маргаритината стая - чанта, масата като рог на изобилието... Ти като лъжеш - хубаво,ама тебе като те лъжат - кофти-и-и...

Ревнал мъжът като усурийски тигър и право към гардероба! Страшна работа! Вратите отхвръкнали, все едно е минал тролей - пък вътре - Майстора! Мъжът не губил време,ами задал дежурния тъп въпрос - "Ко праиш ти тука,бе!?...". "Ако ти кажа, че чакам да мине тролея, няма да ми повярваш..." - успял да продума Майстора и се събудил в реанимацията.

Kamila

Обява за работа - преводач

WhyBg спешно търси да назначи преводачи от български на български език. Единственото необходимо условие, за да кандидатствате, е да преведете следния текст:

‘Геймърчето Misho е малко и нахално. Забравило си е паролата за аксес до нашия домейн и сега така е кликнало върху звънеца на домофона, че се налага да логна бебето оф шишето с мляко и да се скролвам да му отключа.

- Няма вече да си чатя с тебе. Ъпгрейдна ми кръвното така, че душата ми всеки миг ще си смени хоста. Ако още веднъж си забравиш ключа, ще ти го атачна с ластик на врата и ще ти нулирам акаунта! Ходи гладен!

- Стига нерви бе, Maiche! Нали знаеш, че съм ти фен. Виж, докато ми се караш, дъщеря ти се включи он-лайн и направи уолпейпъра на пъзел.

Он-лайн-а е буквален. Бебето е криейтнало нов сайт на едната стена в стил нео-модернизъм и тъкмо старателно полага последни щрихи под миризливата картина. Памперсът лежи небрежно захвърлен под десктопа, а по паркета се точат лайняни линкове към настоящия му локейшън. Точно в този момент в нашия задружен интерактивен портал се логва и юзърът Ba6tati, който работи в като мениджър в един бизнес-акселератор и по цял ден създава подходяща атмосфера, стимулираща връзката между обществените средства и частния капитал. След обстоен скрийнинг на ситуацията той решава, че е по-уместно да забоде нос в компютъра и да се заеме с хобитата си. Хоби 1: Интернет-продажба на овце порода Мутон Шароле на лизинг и прекопаване на виртуална градинка в унгарската пуста. Отглежда праз и домати за зимна салата с много олио. Хоби 2: Сърфиране из сайтовете за автомобили и разглеждане на обяви за покупко- продажба, най-често със следното съдържание: “Екстериор: седан, цвят брик, лети джанти, шибидах, клиренс 95 мм. Интериор: Ергономичен кожен салон, арматура от меки пластмасови елементи, серво, аларма, имобилайзер, аудио-система”.

Възможностите ми за креативна комуникация и паблик рилейшънс са изчерпани. Пред очите ми се стартира скрийнсейвър на звездички. Аз администратор ли съм или лукова глава! Ctrl заключвам бебето в банята да не мирише, Alt напердашвам геймърчето и го наказвам без Интернет две седмици, Del тегля една майна на баща им, и рестартирам програмата. Ама с ъпгрейднат софтуеър, в който съм се тръшнала в цял ръст на зелена поляна, зяпам облаците, вдъхвам мириса на пръст и билки, а по ръцете ми се надбягват мравки и божи кравички.’<sup>*

*</sup> Всички използвани чуждици са от български страници в Интернет.

Nadie

Спайдърмен

Окачила съм си физиономията "Ни мъ пипай, хапя силно!" и съм се заела да набутам кола с габарити на Форд "Сиера", сив, на местенце колкото за трабант, чиято предница току-що е била отнесена от ТИР. Естествено, затлачила съм улицата и зад мен се е оформила опашка като пред безплатна бензиностанция, само че опашка зла, недоспала и не пила кафе. Шопските шофьори, с присъщата си толерантност, ми устройват клаксонова серенада. Спрели са се на популярното трафик-парче "Айде ма, краво заспала, кой ти даде книжка на тебе, да та ... в тъпото животно!". Заглавието може и да ви се вижда дългичко и неримувано, но се изрича бързо, мазно и без придихание. Диригент на групата е един дебелак в сребрист джип – подпрял е свирката с шкембето си и ме гледа с две хубави кървясали очи – огледало на душа, злоупотребила с пещерска гроздова направо от бурето. Невъзможната мисия по паркирането се увенчава с успех. Изпълзявам от колата през задна дясна, защото сладурчето с джипа е запречило пътя за отстъпление, маха космати боздугани и обсипва предното ми стъкло със стрели от плюнка. Изплезвам му се, притичвам на прибежки между паркиралите по тротоара мепесета, залягайки, за да избегна ругатните в упор и кълбата от мръсна газ и се шмугвам като лалугер в окопа на офиса.

След половин час в стаята връхлита запъхтян човек от охраната, който възбудено ръкомаха и несвързано крещи нещо за зелени човечета, чудовищни паяци и да тичам веднага навън. Делова и на токчета тича ли се веднага току тъй? Запазвам хладнокръвие и звъня на ‘Бърза помощ’ да го приберат човека, доде не е извадил служебното оръжие, та с един замах да замръкнем на първа страница на "Нощен Труд", а от там ми казват, че нямат коли в момента и ме инструктират: "Докарайте пациента със собствен транспорт". Абе гледам го аз, че сам се емва право към моята кола и си викам: "Има надежда, не се е чисто смахнал, щом уцелва посоката и е наясно със ситуацията." Метър по-натам - обувките под мишница и хуквам и аз, боса по асфалта, турбо-дизел инжекцион. Успявам да стигна навреме, за да проследя безпомощно как паякът отнася пищящата "Сиера" в бърлогата си. Сега пък е ред на охраната да върти на 150, защото аз изпадам в истерия. Сядам на бордюра и започвам да му изливам душата си: "Заклевам се, че до вчера нямаше знак тука! Винаги съм паркирала на това място! Ето, купих си колело да не задръствам движението – откраднаха го още на втория ден. Тръгнах пеша, ама все по шосето – тротоарите, знаеш, не са за пешеходци. Откак ме блъсна кола – зъб за зъб, качих се на моята..." Охраната успява да прекъсне нишката на историята на моя живот, преди да стигна до наследствените заболявания в рода и тематиката на семейните скандали, подава ми носна кърпа с консистенция и хигиена на гюдерията, отшумяла в жабката на "Сиерата", подава ми трийсе лева-после-ше-ми-ги-върнеш и ме набутва в едно такси посока паркинга на НДК.

Докато се треса по софийските дупки, от тинята в главата ми изпълзява следният въпрос: защо вдигат моята кола от достатъчно широка улица, по която, дори ако паркирането е двустранно, може да мине ескортът на папата, разгърнат в строй "Кондор" с мах на крилата 10 метра? В същото време по вътрешните улички не може да се промуши и селянинът с колелото поради буренясали дрънтрачайки, път не видели от как мама и тате ме учеха да пресичам. Бързо намирам отговора: защото е а) по-лесно; б) по-евтино и в) ужасно много по-икономически изгодно да се сложат една камара знаци и да се купят два-три допълнителни паяка, вместо да се строят нови паркинги и да се вдигат залежалите коли. Зер най-доходоносното перо на фирма "Паркинги и гаражи" не са нито паркингите, нито гаражите, а наказателният плац зад НДК-то.

Грабвам си акта, пращам въздушна целувка на ошашавения полицай и, ухилена до уши, яхвам "Сиерката". Споходила ме е блестяща идея! С падането на нощта окосявам тревата около "Москвича" на съседа и, след кратка схватка с кварталните помияри, разположили се уютно в импровизираната гарсониера–лукс, отмъквам лепенката, която от година насам предупреждава, че властите ще вземат возилото за скрап. Сега аха съм паркирала, аха съм лепнала с плюнка нея лепенка на предното стъкло. За убедителност влача и два-три чима с треволяк в багажника – за около гумите. Вече няколко месеца карам така, гледам – около мен паякът вдига ли вдига, а "Сиерата" никой за нищо не я закача. Даже мога и лев да припечеля: лекувам арахнофобия^* и стрес с природни средства.

________________
^* арахнофобия - фобия към арахниди

Nadie

В търсене на формите

Ако се опиташ да влезеш
на градинския охлюв
в черупката,
представяш ли си
в какви гъсти гори
детелинови трябва да бродиш
и какъв дъжд ще те къпе
щом разтърсиш
короните на глухарчето!
Все ще те питат
бели или черни са ти рогата,
ще те забравят на масата в
стъклен буркан,
а твоето малко отмъщение
ще бъде бляскавата следа
по стените им.

Но ако някога забравиш,
че да имаш малко, значи
да бъдеш свободен.
И ако се питаш защо трябва
да ги има гнусливите, капризните
и явно не-гладните хора.
Или ако просто ти се доще
да поспреш под иглика –

пъхни се в черупката
на градинския охлюв.
И ако искаш, покажи си рогата.

------------------------------------

“…Стиснало в ръка трофей за най-добър актьор,
едно остаряло, побеляло момче
обикаля сред гостите на приема
и плаче, защото търси майка си,
която от петнайсет години е мъртва.

Когато най-сетне открива дамата
с високо вдигнати черни коси,
то се промъква сред хората,
хваща полата й и шепнейки
“Мамо, хайде да си ходим, мамо!”,
я тегли към изхода, без да познае жена си…”

Молба за близост ли са нашите сънища?
Или опит да разчетем молбата
на човека до нас?

Светлозара

Незапомнено (едноактно менте)

ИНТЕЛИГЕНТ АЛКОХОЛИК:
Забравихме вкуса на старата ракия.
Бутилките направо миришат на метил.
Нима във некролози ще трябва да открия
с кого съм се напил?

ХОР НА ПОСТОЯННИТЕ КЛИЕНТИ:
Псолютно вярно!
Евалла, братó!

ПЕНСИОНЕР КИБИК:
Освен това с нитрати е пълен зеленчука,
салатката направо от химия трепери.
Обаче на кръчмарите от нищо не им пука -
гробари търсят вместо портиери.

ПОЛУХОР ПРЕД ЗАПЛАТА:
Без хубава салатка
разпивката е кратка
и сутрин дебне махмурлук голям!

ПОЛУХОР СЛЕД ЗАПЛАТА:
Не сме от таз порода
да пием гóла вóда
пред прадедите ще умрем от срам!

ИНТЕЛИГЕНТ АЛКОХОЛИК:
Разбитите илюзии на трезво са отрова
и лъсва ясно целият резил.
Крещи юнакът в теб за хляб или олово,
но туй не е във нашенския стил!

ХОР НА ПОСТОЯННИТЕ КЛИЕНТИ:
Ега ти пича!
Стéгни се , братó!
Глътнá керпича!
Сúпu по едно!

bay Ilia

Приказка за токовия удар

Имало едно време... Боже, какво ли нямало едно време... Ток нямало, парно нямало... Е, имало принцеси, но като си помисли човек, че те вървят комплект със змейовете... И византийци имало, обаче ние пък си имаме Лилов, Божков, Муравей и... хайде да не си разваляме настроението още в началото.

Та, имало едно време едно прокълнато място. Значи още по време на Сътворението Сатанаил, Луцифер или за по-кратко Фери Смъртта, свил райските проекти и от отпадъчни материали си спретнал на Земята резиденция по подобие на Божията. Но в стремлението си към пълно подобие Божие допуснал грешка - взел, че населил земния Еден с човеци. Чиято първа работа естествено, била да зяпнат, а втората - да зареват с пълно гърло "Мила родино, ти си земен рай!", глупаците им с глупаци. И дядо Боже чул, видял и ... прокълнал ! Мястото. А хорицата направо затрил. С потоп ли, изотоп ли - Божа му работа.

Но райските места, дори прокълнати, не търпят празноти. И въпросното място по някое време се заселило с хубав народ - пияници. Всичко било много точно, обаче те много псували - направо майката си трака - затова ги наричали траки. Траките пеели и псували в рима - добре, че не се е запазила в оригинал нито една Орфеева песен, множели се и псували нежно, биели се и псували свирепо, даже когато се молели на боговете, псували почтително. Което, съгласете се, не е много хубаво. Например: Тебе се моля, боже Аполоне, мамка ти и копеле... че и по-лошо… Кофти, нали !? Въпреки, че, общо погледнато, във всяко богородие има нещо патологично. Тъй де. В тази светлина не е чудно, че и траките били прокълнати без време.

После дошло друго племе. Русо. Синеоко. Едро. Имало да хванеш и да остане. Обаче имало и нещо сбъркано. Неслучайно "робот" е славянска дума. Кажат им Бог: Яжте ! - ядат. Каже им: Не яжте ! - не ядат. Дишайте ! - дишат. Не дишайте ! - не дишат... Кашляйте ... и т.н. Накрая за проба им казал: - Проклети да сте ! Славяните казали добре... И така.

После на прокълнатото място дошли други - рошави, лошави, на кончета и на бърза ръка прекроили всичко по свой тертип. Чак дядо Боже се навел от небето и ги попитал: К' ви сте вие, бе !? Българи ! - викнали онез. И му светнала червената лампичка на дядо Боже, надникнал той в бъдещето и чул: - Бог е българин ! О, Боже ! - казал си дядо Боже и на момента ги проклел и тях!

И каква станала тя - трижди проклети племена на трижди прокълнато място. Какво може да се очаква при това положение - бой, глад, стригане и нощна смяна на "Кремиковци"...
И като се почнало -
византийци,
авари,
татари,
кумани,
турци,
германци,
руснаци
- кой откъде завърне... Обаче не би - яка семка е българската - не се затрива току така ей тъй на!

И вдигнал ръце от българите дядо Боже, и против волята си повикал Сатанаил, Луцифер, или както му викали в училище - Фери Смъртта, да отърве проклетото място от проклетата напаст.

И Фери се заел както той си знае - прас -
Георги Димитров ! Нищо !
Развито социалистическо общество - пак нищо !
Демокрация,
екстрасенси,
Жорж Ганчев,
Жан Виденов,
четвърто място на световното по футбол,
структурна реформа,
валутен борд,
цар-премиер
- не и не ! Жив е той, жив е народът български ! Мислел атомна бомба да хвърли - онези от Козлодуй ще оживеят. Бойни отровни вещества да опита - русенци няма и да усетят!

И изведнъж мазна усмивка се плъзнала по сатанинската мутра. Тогава Фери Смъртта, Луцифер, наричан още Изпаднал Ангел, направил така, щото НЕК, ВиК, БТК и Топлофикация да получат пълна свобода и безнаказаност... и да се разпашат.

Е този път ни хвана на тясно, този път ще ни види сметката Сатанаил, мамка му и копеле!

Kamila

Спомен

Трудно се стигаше до онова място в сърцето й, където пазеше спомена за полето,
Звездите, бялата му риза, светулките в мрака...и смачканата трева под полата.
Не си спомняше очите му, а дишането само и едно странно туптене до нейното рамо.
Ако можеше да извика, би повикала луната, би свирнала в мрака, за да събуди тишината и би тичала с вятъра в посока на онази нощ преди...50 години.
Сега трудно стигаше до огледалото, за да приглади бялото в косите си, но стигнеше ли виждаше очите си – все още поразително топли и грешни и сини, като в нощта преди 50 години.

Klodet

Убийците с честни лица

Убийците с честни лица се срамуват от себе си. Срамуват се от нежните си черти. От елегантната усмивка преди престъплението. От красивите очи, които ще наблюдават очите на жертвата. От устните, с които ще поемат последният дъх. От страните, които ще бъдат целунати искрено. От тънките пръсти, с които ще докоснат шията. От думите, с които ще започнат престъплението.

Убийците с честни лица убиват само привечер. Малко преди залез слънце, за да могат да го подарят на жертвата. Заедно с цвете, стих и сълза. И една честна изповед. Понякога и чаша вино.

Убийците с честни лица промушват винаги в сърцето. Бавно, неусетно, почти срамежливо проникват докрая. Не оставят време за дъх, извинение, бягство. Нито за някакви думи за милост. Може би само за последна целувка. Фатална.

Убийците с честни лица се срамуват от себе си. И остават завинаги с теб.

Vasi

Поезия

Развива се техниката,
толкова бързо, че вече
се олюляваме
над пропастта на абсурда:
Споделям стиховете си
с някакъв непознат –
никакъв не ми е,
а очаквам е-mail-a му
и сърцето ми се обръща.
Охраната на портала
лениво следи скенера
и не знае, че
да гледа съдържанието
на чантата на жена,
е малко като да гледа
в сърцето й.
Моят син едва ли някога
ще получи плик от момиче.
Дъщеря ми няма да седи
в къщи в скута си с телефон
и да дъвче косите си,
докато чака да звънне.
До първото им влюбване
дори електронната поща
и мобилният телефон
ще са архаизми.
Колко хубаво е и колко е тъжно,
че не зная как ще протичат
сигналите в тяхното време.

Люлеем се като жица
над пропастта на абсурда –
ако някой ден за друго не ставаме,
поне на нас ще се редят лястовичките
и ще си бъбрят преди да отлитнат.

Светлозара

Ненадейно

уж изсъхна на слънце
иззад скъсана щора
уж прогизна до дънце
в потна сива умора
уж те пъди отблясъка
на лисеещо теме
уж потъна във пясъка
на изтлялото време
уж деца те прескачаха
да не би да пораснеш
уж тромпетите плачеха
че погребана гаснеш

а пък на като котка
девет пъти възкръсваш
пиеш водка сред водка
и във фикуса тръскаш
радвам се че си жива
но съм дърт философ
по добре си отивай
знаеш пътя Любов

bay Ilia

Под тентата

на безметежната младост кончето
тропка с безгрижни копита
пасе поезия от старо томче
и на мастика налита

не ме заразявай със лято
конче, зобящо романтика
Времето се оказа крилато
а оборът ми - пълен с кранти.

не бляскай с очи атлазени
като дух над празна бутилка
Тайната ти ще бъде пазена -
кончето на младостта е кобилка

bay Ilia

Телефон на доверието

След голямо надлъгване, два-три плика и две бутилки марково уиски - Ура! - имам си телефон в новия офис. Бравос, ще кажете, честито... Мерси, обаче тоя номер, дето ми го свиха от пощата с номера - той ми отрови живота.
Ето как стана работата. Още включен-невключен телефонът, чашите на техниците още не бях измил, и звънна. Вдигам аз слушалката, гордо-гордо казвам - Моля!? - и отсреща като се почна - Не мога повече, той не ме поглежда, ще се самоубия, той не ме забелязва, ще скоча от петия етаж... не, от шестия ще скоча, ще му скоча аз на фасона ще му скоча, няма живот за мене...Ало, кого търсите, опитах се да кажа като един глас в пустиня, грешка имате - обаче чувай Верди! - Имам пистолет, вика оная, ще се гръмна, газова печка имам - ще пусна газта и щрак със запалката... с хапчета ще се нагълтам, ясно ли ви е... Ало, чувате ли ме?... И аз какво да правя, викам - да. Ми няма ли да кажете нещо, пита онази. Какво да й кажа? Можете да опитате да се обесите на коланчето на пеньоара, много е ефектно. Моля, втрещи се оная отсреща, пък аз казах - грешка и затворих.
Така се почна - ония садисти от пощата да вземат да ми дадат стария номер на телефона на доверието. Да ви разправям ли нататък? Щях да умра! И няма спиране. Цяла нощ - дзър, ми той свършва, обръща се и заспива, пък аз после цяла нощ се въртя и бълнувам Бойко Борисов от кръста надолу... Дзър, къщата им приписах уж да ме гледат, пък те ми гледат епикризата само, малкото ми вика,бабо, като пукнеш, в твойта стая татко ще ми сложи билярд... ей тоз билярд най-много ма трови, да знаете... На една друга мъжа й като ядял компот от череши, плюел костилките по един такъв особен начин, че убивал всичко детско в нея, на едно девойче гаджето му спяло само с черни чорапи и като четяло Кастанеда в тоалетната, плачело... Друг пък, като вървял по левия тротоар, се възбуждал от жени с пазарски чанти, а като вървял по десния, изпитвал непреодолимо желание да си купува вестник "Семейна драма"...Луд станах, казвам ви.
Ходих в пощата... На телефонния шеф на колене му падах - Ще спрат, викат. Ама онез не спират! Обяснявах, карах се, псувах, устата ми пяна хвана, в полицията ходих, в радиата обява дадох, така и така, тоз телефон не е вече на доверието, на фирма е... Дръжки!
Накрая се примирих. Взех да ги изслушвам. Че и да си приказвам с тях. Даже, ако искате вярвайте, се пристрастих. Ровех кога в литературата, кога в спомените, понякога карах на пълна импровизация. Плаче ми едно момче, номера му правела. Приятелка има ли, питам. Има, отговаря. Ми чукай нея, съветвам го. Вярно бе, вика момчето - и готово!
Един дядо ми се обажда, три дена не бил ходил по малка нужда. Викам му, дядо, да не си го вързал на възел, пък той - О,Боже, тока не съм платил...И така.
По едно време обаче си дадох сметка, че вечер не бързам да изляза, ами засядам до телефона. Слагам цигарите и пепелника до мене, отварям бутилка вино и кибича по цели нощи. Няма кино, няма кръчми, няма гаджета. И се разтревожих за себе си, ми не е нормална тая работа...
Идеята дойде от самосебеси. Намерих в указателя новия номер на телефона на доверието. Споделете, моля, казва отсреща един такъв глас. Ами, започвам аз, имам проблем...Айде бе, чуди се гласът, сериозно ли!? Да,много е сериозно, викам. Чак пък толкоз, хили се гласът, да не ти пука. Ей тука малко се обърках, ама нали съм на зор, продължавам - Моля ви, аз имам проблем, имам нужда от помощ, имам нужда...Май имате голяма нужда, гаври се гласът. Ядосах се аз и викам - Но, моля ви, какъв телефон на довериато сте вие? Грешка, приятел, отговаря гласът, вече сме телефон на недоверието. По на далавера излиза откак един тъпанар направи безплатен телефон на доверието. Аз смотолевих някакво извинение. А, нищо,вика гласът, до тука сте навъртели 30 импулса, ще продължаваме ли? Затворих като попарен и таман отивам да си налея нещо твърдо, телефонът току звънна. Грабнах още топлата слушалка и като викнах - Майната ви, на баба ви трънката, умря Марко, край!... Тряснах омразния апарат на теракота и пет минути скачах отгоре му.
Сега който ме търси в офиса, да ми се обади по водомера.

Kamila

Неблагодарните професии

Замисляли ли сте се кои са най неблагодарните професии в България? Някои са по цял свят нежелани, някои само при нас. Но кои са те?

Политик
Преди изборите:
Стискаш по 1000 ръце на ден (желязно правило). Мити, немити, сухи, потни, костеливи... Само и само да те изберат.
Обещаваш от пиле мляко. Гледаш в очите хората и се чудиш: “Те дали знаят, че ги лъжа?”... Само и само да те изберат.
Обикаляш избирателния си район. Учиш имена на градчета и селца. Места където иначе би отишъл само на път за някъде. И то само ако ти се спука гума. Само и само да те изберат.
След изборите:
Неизбраните: Кои бяха пък тия?
Избраните от опозицията: Възпитаваш черногледство. Нищо не върви, всичко пропада, страната загива, умираме от глад... Докато хапваш и мислиш върху утрешната си реч изпадаш в почуда – тази луканка, дето я ям, луканка ли е или плод на гладната ми фантазия. Джипа ми джип ли е или така виждам ладата с изнурените си очи? Нали сме зле...
Управляващите: “Гадно! Каквото и да сториш, все го плюят. И нищо да не правиш, пак плюят. Знаех си, че не ме заслужава този народ. За какво ли се мъча? Ех, поне да бях преди 5-10 години... Макар че и парите не бяха кои знае какви, а и щеше да се налага да ги държа извън страната....
Няма ли край мъката? Ох, ох, оооооохх...”

Митничар
Преди поне оставаше я кола, я къща, я сметка в чужбина. Или и трите.
А сега само страх, страх, страх...

Лекар
“Оня старик Хипократ, дето ни четоха за него в университета за какъв се е мислил? И за каква клетва ми говорите? Това беше преди 10 ноември, още ли важи? Ами сигурно има и безплатно някъде, знам ли? Луди колкото щеш... Хайде сега, не ми говорете за здравната каса – нека ви прегледа тя...”
Е, да! Слава Богу има още “луди” лекари. Които си я помнят Хипократовата клетва. И които още не са умрели от глад. Че иначе сме за никъде!

Катаджия
Дилемата на съвестта: “Трябват ли ми тез’ пари или да го оставям да се трепе? Е, животът си е негов! А новите мебели ще стоят чудно в хола...“
Каква дилема всъщност?

Човек на изкуството
Трябва да държиш на глад.
Ако си успял и признат, не се иска да държиш на глад. Но не е сигурно.
И всичко това за едно “браво”?

Та се чудя, кой ли се навива да ги работи тия професии? Че и се натискат хората за тях! И фолк звезди ги възпяха...

Zaro