Огледален свят

Никога не съм обичала историята за Алиса в Огледалния свят, но сега съжалявам, че не си спомням подробности за нейните приключения. Може би там е имало някой ценен съвет как да оцеляваме, когато всичко е наопаки. Не стига, че Нова Зеландия е на обратната страна на Земята , че тук хората ходят с главата надолу и дърветата растат надолу, че северът е топъл, а югът - студен, че когато в България е нощ тук е ден, когато в Европа е лято, тук е зима, че дори водата стичаща се в канала се върти по посока на часовниковата стрелка (всеки, който е чел Умберто Еко знае, че заради прищявките на някой си Кориолис в северното полукълбо водата се върти наобратно), ами са въвели и ляво движение по пътищата, пък колите са с дясна дирекция. И за капак лостчето за мигачите е отдясно, а за чистачките отляво. Кошмар!

Всеки нормален европеец с нормално развити рефлекси на улицата се оглежда първо наляво, после надясно. В Нова Зеландия се оглеждаш като смахнат във всички посоки, особено, ако не идва кола, която да ти подскаже посоката на движение. После включваш чистачките и чак като чуеш, че стържат на сухо по стъклото си спомняш къде са мигачите. Всеки път вместо скоростния лост хващаш дръжката на вратата, а на многобройните кръгови кръстовища си обикаляш обратно на часовника и само смаяните физиономии на останалите участници в движението ти напомнят, че тук правилата са наопаки. Постоянно се шашкаш, като видиш в огледалото за обратно виждане, че колата зад теб няма шофьор или пък шофьорът е куче, провесило език през прозореца. И за десерт правилата за даване на предимство на кръстовище не са съвсем обратни на европейските. В Нова Зеландия (не знам дали е така и в Англия) завиващият наляво дава предимство на дяснозавиващите. Все едно в България като правиш десен завой да чакаш завиващите наляво отсреща, които пък чакат преминаващите направо. Пада едно голямо и абсолютно безсмислено чакане, едно щуро ръкомахане, за да си даваме един на друг път и да си благодарим след това. Преди около година имало референдум за премахване на това нелепо правило, но бабичките, които са преобладаващата част от местното население не се съгласили. Те по петдесет и повече години са шофирали така и сега ще вземат да се объркат на някое кръстовище, не, по-добре да си се чакаме до припадък.

Но най-ошашаваща огледалност е поведението на хората. Като срещнеш непознат в парка , той не поглежда встрани и не те подминава мълчаливо, ами те гледа в очите, усмихва ти се отдалеч и дръпва една дълга реч за времето (задължително!!), колко е красива гората днес или колко е сладко онова кученце там, пита как си прекарал деня си, дали си му се наслаждавал и не си ли много happy да си тук. Ако се поддадеш на изкушението да се усмихнеш в отговор следва запознанство, дълъг разговор за това откъде имаш такъв особен акцент и задължителна покана за чай. В супермаркета докато маркира покупките касиерката не сумти тежко като човек, понесъл страданията на целия свят, а те разпитва надълго и нашироко какво е времето навън, не е ли малко ветровито (понякога се изкушавам да кажа , че не е, за да проверя дали ще хукнат навън да видят това чудо невиждано), обичаш ли риба (защото съм си купила рибешка консерва), а падаш ли си по риболова, да, сега при пълнолуние няма риба, но другата седмица ще бъде добра за рибарите, откъде ти е акцента, ах, колко интересно, и къде е това място?, в Европа?, колко хубаво!, ама тук е много красиво, нали?!!

Да си откриеш разплащателна сметка в банката е цяло изпитание, но не заради бюрократични подробности - такива просто не съществуват, а защото служителката няма друга спешна работа и е толкова лъчезарна, че не можеш да си тръгнеш без да я обидиш . След като изслушаш пълната версия за нейното пристигане тук, за трудностите, които семейството й е срещнало и за особеностите на местния климат, следва подробно изложение на проблема със закупуване на собствено жилище, видовете заеми, няколко забавни истории за клиенти, направили неподходящ избор и най-накрая след тридесетминутен неангажиращ разговор си тръгваш с куп брошури и визитки и, разбира се, с жизненонеобходимата карта в джоба.

Не знам да споменавам ли въобще, че когато се туткаш на някое кръстовище и се чудиш накъде да завиеш, как се спираха тия чистачки и къде, по дяволите, беше скоростния лост, другите шофьори не скачат върху клаксона, не псуват, не ти правят неприлични жестове, а най-любезно идват да те попитат, дали нямаш нужда от помощ. Без капчица ирония в гласа!

Опак свят!

Bella