Тананикам си, докато проучвам канализационните тръби по оста Лозенец-НДК-Университета. Зер, като дойде папата, единствените проходими места ще са под земята, понеже и пиле няма да може да прехвръкне. Цялата пеши, конна и моторизирана полиция, жандармерия, артилерия и охранителните дружинки по места ще са на крак. Папомобилът идва с ТИР от Италия, а местният шофьор, който ще го пилотира отива на едномесечен курс във Ватикана, като че ли ще кара космически кораб. От Румъния пък внасяме ограждения за тълпата. Добре, че си платихме данъците - да има държавата с какво да го посрещне както подобава. И пътищата ще оправят спешно, и ще поизмият тук-там, и ще поизмажат, и на Сергей Антонов пенсийка отпуснаха, жилав се оказа, човекът, доживя... Абе голото ни дупе ще лъсне в един доста представителен вид.
Ама аз, понеже съм си атеист и съм доста тъпа в сферата на богоугодните дела (например на Великден се напих и не можах да видя Христос че е возкресъл, добре че услужливи хора ми го повториха многократно на следващия ден), взех да разпитвам с образователна цел. Каните ли скъпи гости у вас, ако децата ви гладуват? Колко са католиците в България? Колко пари ще се изхарчат по визитата? Какъв ще бъде положителния ефект от нея? Щото нали и Клинтън е идвал, и Българския Великден като Джурасик Парк се издаде в I, II и III епизод, но нещо нито имидж подобрихме, нито инвестициите потекоха като пълноводна река.
Папа-ра-па-па
Тра-ла-ли-ли-ла
Трасето е уточнено – е, малко е лайняно тук долу, има спукани тръби, ама нали е под земята и не се вижда, не подлежи на ремонт. Всички пълзешком след мен! Само по два лева вход вземам, за абитуриенти и безработни с отстъпка.
Nadie
сряда, 8 май 2002 г.
вторник, 23 април 2002 г.
Зелено. Зелено.
Пролетта се е развихрила в осраната от кучета и хора гора. Алеите са застлани с пъстър килим опаковки Трезор и Виктори, вафли, чипс, слънчогледови семки, бутилки от водка, кола и Шопско пиво, и обелки от евтин телешки салам. Че някои са на диета става ясно от хляб-Бонус-найлончета и шишенцата Горна баня. Весели и дружелюбни катерици, кълвачи, славеи и косове се стрелкат между клоните единствено благодарение на факта, че традиционното меню на българина включва по-скоро шкембе чорба, агнешки главички и свински винен кебап, отколкото славеева супа и яхния от катеричи опашки.
В средата на единствената чиста поляна разярена буква ‘Ф’, образувана от ръцете на кръста на 5-годишния ми син, е вирнала брадичка към пъпчивото ‘Т’ на широкоплещест младеж и крещи с цяло гърло ‘да си вдигнеш хартийката, щото с мама сме чистили цял час тука, как не те е срам!’ Младежът смутено се озърта и вади първото попаднало му под ръка оправдание, че ‘ми наоколо пукнато кошче няма’. ‘Като няма ще си пъхнеш боклука в джобчето и ще си го хвърлиш после, майка ти не ти ли е казвала’ – малкият е здраво подкован теоретически. Накрая хартийката е вдигната и врагът се оттегля поразен. Природозащитникът зловещо махва – гумените домакински ръкавици са твърде грамадни за ръчичките му, восъчните им пръсти висят и се ветреят. Извиква призрачно-назидателно едно ‘а-а-а-маха!’, яхва метлата и отхвърчава да изхвърли последната торба боклук. Една седмица по-късно синът ми с огорчение отбелязва, че наш’та поляна все едно не сме я чистили и защо въобще е трябвало да рискуваме живота си (има предвид огромната рижа стоножка, която намери под една бутилка ‘Карнобатска гроздова’ и която, съдейки по писъците му, без малко да го изяде). Оборвам го с изпитания аргумент, че той като ще огладее пак защо изобщо яде – пред него такива аргументи все още минават.
На кампанията за почистване в София са се отзовали 60 000 души, което е 6% от населението. Много хора цапат, малко хора чистят, но явно въпросът не е само в чистенето, а и в пазенето. Иначе в някой прекрасен ден ще стане така, че няма да е важно дали ние ще кажем на природата ‘Да’, а тя да не вземе да ни каже ‘Не’.
В средата на единствената чиста поляна разярена буква ‘Ф’, образувана от ръцете на кръста на 5-годишния ми син, е вирнала брадичка към пъпчивото ‘Т’ на широкоплещест младеж и крещи с цяло гърло ‘да си вдигнеш хартийката, щото с мама сме чистили цял час тука, как не те е срам!’ Младежът смутено се озърта и вади първото попаднало му под ръка оправдание, че ‘ми наоколо пукнато кошче няма’. ‘Като няма ще си пъхнеш боклука в джобчето и ще си го хвърлиш после, майка ти не ти ли е казвала’ – малкият е здраво подкован теоретически. Накрая хартийката е вдигната и врагът се оттегля поразен. Природозащитникът зловещо махва – гумените домакински ръкавици са твърде грамадни за ръчичките му, восъчните им пръсти висят и се ветреят. Извиква призрачно-назидателно едно ‘а-а-а-маха!’, яхва метлата и отхвърчава да изхвърли последната торба боклук. Една седмица по-късно синът ми с огорчение отбелязва, че наш’та поляна все едно не сме я чистили и защо въобще е трябвало да рискуваме живота си (има предвид огромната рижа стоножка, която намери под една бутилка ‘Карнобатска гроздова’ и която, съдейки по писъците му, без малко да го изяде). Оборвам го с изпитания аргумент, че той като ще огладее пак защо изобщо яде – пред него такива аргументи все още минават.
На кампанията за почистване в София са се отзовали 60 000 души, което е 6% от населението. Много хора цапат, малко хора чистят, но явно въпросът не е само в чистенето, а и в пазенето. Иначе в някой прекрасен ден ще стане така, че няма да е важно дали ние ще кажем на природата ‘Да’, а тя да не вземе да ни каже ‘Не’.
Nadie
четвъртък, 18 април 2002 г.
Коктейл 'Годишни български музикални награди'
Необходимите продукти:
1. 2-3 литра абсолютно неясен регламент
2. За жури 1 пакет журналисти (те, известно е, разбират най-много от музика) и 2 пакета зрители
3. - За серт вариант 5-6 бр. изпълнители (Йоана, Лора, Вики, Нети, Ирина Флорин), които да пеят толкова фалшиво на живо, че да ти се напукат зъбите и да ти изпръхне езика
- За по-мек вариант 5-6 бр. изпълнители (Те, Д-2, Мария Илиева, Стенли, Кирил Маричков), които да пеят с кеф и добре
4. 1 бр. водещ, който да тича по сцената и да пита многократно ‘сега кво трябваше да кажа’ или непрекъснато да подвиква на жена си в публиката ‘не бой се, платил съм, ше земеме награда’. Тези две реплики минават за особено оригинални и остроумни, но в прекалени количества придават на коктейла вкус на шкембе чорба
5. Килце бял дим, а ако рецептата включва изпълнение на Лили Иванова – две –три килца
6. Отляво – цигулки, отдясно – китари, бърка се внимателно по часовниковата стрелка
7. Балет и тъп сценарий – на вкус
Начин на приготвяне:
Всички продукти се смесват в шейкъра на зала 1 на НДК. Коктейлът се сервира директно по БНТ и се разбърква със статуетка, изработена от неизвестен скулптор, която непременно тежи поне 3 кила. Много е важно да бъде разпределен по равно между всички, за да няма обидени, че някой е останал без питие Интересното е, че дори при еднакво жури, резултатите всеки път са различни.
За екзотичност може да внесете свой собствен стил, като въведете нова и непозната подправка, например ‘Най-добър артист’ (разликата с най-добър изпълнител/ка ще ви я обясня някой път като съм по-свободна). Това веднъж го спечели Румънецаиенчев, много симпатично момче - артис’че.
Внимание! Очаква се от догодина на пазара да излязат ментета от сорта на
‘Най-фалшиво пеене на живо’ (номинираните са изредени по-горе в точка 3);
‘Най-безвкусен текст’ – единствен и безапелационен номиниран е ‘можеш да имаш всичко, ако нямаш’ с тенденция да се превърне в химн на пенсионерите;
‘Най-кошмарен тоалет’ – номинирана е солистката на Мери Бойз Бенд, която може да объркаш с пълен брашнен чувал, черен на цват във връзка с официалността;
‘Най-тъпа реплика след получаване на награда’ – Васко Найденов, спечелил наградата за вдъхновител на поколения изпълнители: ‘Радвам се, че съм вдъхновявал. Надявам се, че от кръста нагоре, а не от кръста надолу.’ И ние се надяваме на същото, Васко.
След като треснеш третия поред коктейл (Наградите на БГ Радио, Наградите на ММ и Наградите Форте Топ 100), започваш да виждаш всичко единично (като в добрия стар Параграф 22, примерно Д-2 става Д-1), всичко ти се слива в един грандиозен фалшив фарс. Жалко, че заради тия награди ни спират ‘Спешно отделение’. Там поне никой не се опитва да пее.
1. 2-3 литра абсолютно неясен регламент
2. За жури 1 пакет журналисти (те, известно е, разбират най-много от музика) и 2 пакета зрители
3. - За серт вариант 5-6 бр. изпълнители (Йоана, Лора, Вики, Нети, Ирина Флорин), които да пеят толкова фалшиво на живо, че да ти се напукат зъбите и да ти изпръхне езика
- За по-мек вариант 5-6 бр. изпълнители (Те, Д-2, Мария Илиева, Стенли, Кирил Маричков), които да пеят с кеф и добре
4. 1 бр. водещ, който да тича по сцената и да пита многократно ‘сега кво трябваше да кажа’ или непрекъснато да подвиква на жена си в публиката ‘не бой се, платил съм, ше земеме награда’. Тези две реплики минават за особено оригинални и остроумни, но в прекалени количества придават на коктейла вкус на шкембе чорба
5. Килце бял дим, а ако рецептата включва изпълнение на Лили Иванова – две –три килца
6. Отляво – цигулки, отдясно – китари, бърка се внимателно по часовниковата стрелка
7. Балет и тъп сценарий – на вкус
Начин на приготвяне:
Всички продукти се смесват в шейкъра на зала 1 на НДК. Коктейлът се сервира директно по БНТ и се разбърква със статуетка, изработена от неизвестен скулптор, която непременно тежи поне 3 кила. Много е важно да бъде разпределен по равно между всички, за да няма обидени, че някой е останал без питие Интересното е, че дори при еднакво жури, резултатите всеки път са различни.
За екзотичност може да внесете свой собствен стил, като въведете нова и непозната подправка, например ‘Най-добър артист’ (разликата с най-добър изпълнител/ка ще ви я обясня някой път като съм по-свободна). Това веднъж го спечели Румънецаиенчев, много симпатично момче - артис’че.
Внимание! Очаква се от догодина на пазара да излязат ментета от сорта на
‘Най-фалшиво пеене на живо’ (номинираните са изредени по-горе в точка 3);
‘Най-безвкусен текст’ – единствен и безапелационен номиниран е ‘можеш да имаш всичко, ако нямаш’ с тенденция да се превърне в химн на пенсионерите;
‘Най-кошмарен тоалет’ – номинирана е солистката на Мери Бойз Бенд, която може да объркаш с пълен брашнен чувал, черен на цват във връзка с официалността;
‘Най-тъпа реплика след получаване на награда’ – Васко Найденов, спечелил наградата за вдъхновител на поколения изпълнители: ‘Радвам се, че съм вдъхновявал. Надявам се, че от кръста нагоре, а не от кръста надолу.’ И ние се надяваме на същото, Васко.
След като треснеш третия поред коктейл (Наградите на БГ Радио, Наградите на ММ и Наградите Форте Топ 100), започваш да виждаш всичко единично (като в добрия стар Параграф 22, примерно Д-2 става Д-1), всичко ти се слива в един грандиозен фалшив фарс. Жалко, че заради тия награди ни спират ‘Спешно отделение’. Там поне никой не се опитва да пее.
Nadie
Аз и новия свят
Получих имейл. От някого, когото не познавах. Предлагаше да пиша. Като че ли ми беше, баш, до това! Да пиша - познайте за какво? За мен и новия свят - хахаха. Аз… да пиша… и то за новия свят. Почнах да пресмятам дали ще се справя… не върви с алгебра… помня ли как се решаваха уравнения само с неизвестни? Виж геометрията - възможно ли е две успоредни прави да се пресекат някога някъде? Абсурд! Нали? И аз така викам, ама не, могло някъде някога в безкрайността. И после светът не бил абсурден. Ама айде нали на това се крепи - на вярата ни в абсурдите - що пък да не пиша. Аз и света и то новия /като че не е все един и същ/ - две успоредни прави, две паралелни пространства, два захвърлени камъка. Лък и птица, изстрел и писък, риба и молекула - вода. Извод - в три на въртележката, за да почнем от начало!
Трябваше да си призная не познавах нито едното, нито другото. Е сега подробности - четящите и без това не знаят, че е така. Ще се направя на знаеща. /В университетите поне за това всички получават отличен./ Пък и да се усетят хората, понеже са интелектуалци ще четат интелектуално и ще се усмихват интелигентно. Каква им е работата? Накрая ще вдигнат поглед над очилата и ще промълвят зашеметено “каква дълбочина на чувствата, какъв тънък психологизъм”… хахаха - всъщност ще отпият от черното кафе от барчето и ще кажат “неясна мисъл, неизчистен стил, не… абе чудя се к’во да сготвя довечера… ще минеш ли с мене през пазара, да купя картофи ли, зеле ли и аз не знам вече…” Такъв е светът - обикновено прозаичен.
Ама не, все пак, ще трябва да измисля нещо, верно че е посред нощ, ама наградата си я бива. Тюх, то тоз нов свят с тези чаткащи клавиатури, няма как да си ги гризеш, нито да си прочистваш мисълта от ушна кал - абе виж моливчето си е друго. Смукнеш го оттук, смукнеш го от там, пък ти дойде вдъхновението. Но не, аз съм твърдо решена да напиша за новия свят. Ама как ще пишеш за нещо, което не познаваш? Я да отворя аз Вапцаров и той завалийката трябваше да съчинява “човекът във новото време”. Ама май не го съчини както требе и се стигна до “какво тук значи някаква си личност”. Какво? Мъдро заключавам, че явно нищо не се е променило… е да, освен молива. Ама не върви някак да кажа - “Господа, открих какво е новото – клавиатурата, Господа!” И всичко става някак си лесно “аз и клавиатурата” звучи вече разбираемо и е все същото като “аз и новия свят”. Но не бива да го казвам, че ще ме обвинят в тавтология. А то трябва да съм по-сериозна, трябва да ги стресна, трогна, очаровам и за какво, моля ви се, за да ми отпуснат малко интернет временце, за малка глътка свеж въздух, за малко открехване на браузера към света, до който иначе може и никога да не се докосна, а така някак си макар и нелегално ще вляза в новия свят. Става ми тъжно. На времето в училище трябваше да пишем писмо до непознатото другарче от 2000-та година. И писах. И писах… така се вдъхнових, че написах цял един нов свят - фантастичен, красив… според мен възможен. 2000-та година беше далече… Понятието “далече” е определящо. Помня, че не си направих труда да пресмятам на колко години ще бъда. Струваше ми се безсмислено, като така и така е далече. А дотогава светът имаше време да стане прекрасен. Дори спечелих конкурса, но не спечелих света. Никой не си направи труда да прочете мечтата ми за новия свят. И затова тя не се сбъдна. А аз престанах да пиша.
Светът стана наистина гаден или поне аз осъзнах, че е хищник, който изяжда мечти.
Всъщност може би светът не се промени. Само, може би, децата започнаха да пишат до непознати другарчета от 3000-та година - мисля, че това е далече достатъчно далече, за да стане света нов и щастлив.
Като остарях разбрах, че светът не се променя към добро, когато има повече време за това. Чудя се, променя ли се изобщо? И защо колкото по-стари са хората, които срещам, колкото по-мъдри са хората, в чийто мисли надниквам чувам все същото “Нищо ново под слънцето”? Е, аз мислех, че в новото време ще стигнем поне до десет други слънца, а то само увеличиха сметките за светлината.
Новото време иска нови жертви - все човешки! Новия свят - примамва с нови мечти. Така и не открих пресечната точка между мен и света - новия. Поне да си бях купила нова рокля, че да имаме по едно общо определение! А така какво друго ми остава освен да проверя колко интернет време имам, че да отскокна до новия свят. В стария, така или иначе, нищо ново. Пускам си любимата оратория - модемът започва да набира…
Трябваше да си призная не познавах нито едното, нито другото. Е сега подробности - четящите и без това не знаят, че е така. Ще се направя на знаеща. /В университетите поне за това всички получават отличен./ Пък и да се усетят хората, понеже са интелектуалци ще четат интелектуално и ще се усмихват интелигентно. Каква им е работата? Накрая ще вдигнат поглед над очилата и ще промълвят зашеметено “каква дълбочина на чувствата, какъв тънък психологизъм”… хахаха - всъщност ще отпият от черното кафе от барчето и ще кажат “неясна мисъл, неизчистен стил, не… абе чудя се к’во да сготвя довечера… ще минеш ли с мене през пазара, да купя картофи ли, зеле ли и аз не знам вече…” Такъв е светът - обикновено прозаичен.
Ама не, все пак, ще трябва да измисля нещо, верно че е посред нощ, ама наградата си я бива. Тюх, то тоз нов свят с тези чаткащи клавиатури, няма как да си ги гризеш, нито да си прочистваш мисълта от ушна кал - абе виж моливчето си е друго. Смукнеш го оттук, смукнеш го от там, пък ти дойде вдъхновението. Но не, аз съм твърдо решена да напиша за новия свят. Ама как ще пишеш за нещо, което не познаваш? Я да отворя аз Вапцаров и той завалийката трябваше да съчинява “човекът във новото време”. Ама май не го съчини както требе и се стигна до “какво тук значи някаква си личност”. Какво? Мъдро заключавам, че явно нищо не се е променило… е да, освен молива. Ама не върви някак да кажа - “Господа, открих какво е новото – клавиатурата, Господа!” И всичко става някак си лесно “аз и клавиатурата” звучи вече разбираемо и е все същото като “аз и новия свят”. Но не бива да го казвам, че ще ме обвинят в тавтология. А то трябва да съм по-сериозна, трябва да ги стресна, трогна, очаровам и за какво, моля ви се, за да ми отпуснат малко интернет временце, за малка глътка свеж въздух, за малко открехване на браузера към света, до който иначе може и никога да не се докосна, а така някак си макар и нелегално ще вляза в новия свят. Става ми тъжно. На времето в училище трябваше да пишем писмо до непознатото другарче от 2000-та година. И писах. И писах… така се вдъхнових, че написах цял един нов свят - фантастичен, красив… според мен възможен. 2000-та година беше далече… Понятието “далече” е определящо. Помня, че не си направих труда да пресмятам на колко години ще бъда. Струваше ми се безсмислено, като така и така е далече. А дотогава светът имаше време да стане прекрасен. Дори спечелих конкурса, но не спечелих света. Никой не си направи труда да прочете мечтата ми за новия свят. И затова тя не се сбъдна. А аз престанах да пиша.
Светът стана наистина гаден или поне аз осъзнах, че е хищник, който изяжда мечти.
Всъщност може би светът не се промени. Само, може би, децата започнаха да пишат до непознати другарчета от 3000-та година - мисля, че това е далече достатъчно далече, за да стане света нов и щастлив.
Като остарях разбрах, че светът не се променя към добро, когато има повече време за това. Чудя се, променя ли се изобщо? И защо колкото по-стари са хората, които срещам, колкото по-мъдри са хората, в чийто мисли надниквам чувам все същото “Нищо ново под слънцето”? Е, аз мислех, че в новото време ще стигнем поне до десет други слънца, а то само увеличиха сметките за светлината.
Новото време иска нови жертви - все човешки! Новия свят - примамва с нови мечти. Така и не открих пресечната точка между мен и света - новия. Поне да си бях купила нова рокля, че да имаме по едно общо определение! А така какво друго ми остава освен да проверя колко интернет време имам, че да отскокна до новия свят. В стария, така или иначе, нищо ново. Пускам си любимата оратория - модемът започва да набира…
Ния
петък, 5 април 2002 г.
Навигация в българските териториални води на възпитанието
Лодката от винкели пори асфалтовите вълни на детската площадка, а железните й платна плющят на вятъра. “Пълен напееед! Земя на хоизонта!”, реве страховито капитанът (в ролята – Мартинчо от съседния вход). “Р”-то му e паднало зад борда в предишната експедиция. Боцман и юнга, набори на капитана, седят на прогнилата дъска на фалшборда и бръмчат с усърдие, очевидно изобразявайки мотор, а един невръстен, овързан с шалчета пленник, гребе с две криви сопи. Лодка тип универсална – придвижва се с всиички средства. Преди да акостират на острова на съкровищата, обаче, бабата на Мартинчо се откъсва от темата за артрита и извисява властен глас: “Мартине, веднага слез от там, ш’съ прибийш!” Височината на лодката не е по-голяма от тази на пейката, където стадото бабички преживя остатъците от обеда, полепнали по ченетата им. Само че отговорността да гледаш чуждо дете и то да оцелее води до свръхпредпазливост. Мартинчо послушно дебаркира, но е посрещнат от предателска канонада: “Стой далеко от люлките! Не се кетри по тая пързалка! Спри да ровиш в пясъчника, ще се изцапаш! Дай топката тука, ще удариш някого!” Единственият избор на детето е да приглади бретона си с плюнка, да приседне до баба на пейката и да се включи в обсъждането на немотията, скъпотията, и индексирането на пенсиите. Мартинчо, обаче, е пич и още след втората забрана освирепява, напълва си джобчето с камъни, качва се на най-високата катерушка и започва да замерва бабите. Собственичката на хлапето започва да редува: “Маскара, веднага престани, ш’ти скъсам ушити!” с “Казах ти бе, Марче, много е палав, виждаш – не мож се оправи с него!”, при което Марчето състрадателно пуска плочата с репертоара за те-днешните-деца-не-са-кат-едновремeшните.
Бабите имат едно положително качество – не смеят и не им дава сърце да бият. За това пък родителите… Така де, не е хубаво един ден да се събудиш с мисълта, че малко си го бил туй твойту. Тази неделя в южния парк една мама шамаросваше безмилостно дъщеря си: “Аз съм те родила, аз мога да те убия! Изрод ли си ти, какво си, че не разбираш от дума! Виж се на какво приличаш, свиня такава!” Провинението – детето събираше камъчета да си направи мозайка. Ще взема да се изявя като общественичка и да основа Комитет за спасяване на децата от родителите им.
Хлапетата в никакъв случай не искат да им създавате забавления. На тях им дай топла супа, да блестят от чистота, да ходят на алианс, да спят следобед и да се срастнат с пианото. Пляскай табла със съседа на воля, щото Несесърдито е мъчение - зарчето непрекъснато пада извън кутията, детето събаря пионките и брои бавно. Гледай си сериалите, вместо да го заведеш на куклен театър, щото четирите лева за билет са колкото за едно шише гроздова. Лежи под Москвича, вместо да поритате футбол. Пусни му телевизора и го забрави там, вместо да го качиш на Витоша. Така със сигурност ще отгледаш невротизирано геймърче, което шмърка и се боцка от невръстно. Тъкмо после ще имаш тема за разговор - как е виновно обществото, правителството, народа и целия шибан свят даебешмамаму, че трови децата ни и не ги пази.
И някак си докато догледаш новините, докато довършиш бодовете на “Зимният замък” или докато си допиеш бирата, която детето покорно ти е донесло от хладилника, лодката от винкели е отплавала далеч. Чакаш с нетърпение всяка лаконична радиограма тип “Добре съм, взимам си изпитите, прати пари.” и трупаш с треперещи ръце писмата и картичките в прашната кутия от Несесърди-то.
Бабите имат едно положително качество – не смеят и не им дава сърце да бият. За това пък родителите… Така де, не е хубаво един ден да се събудиш с мисълта, че малко си го бил туй твойту. Тази неделя в южния парк една мама шамаросваше безмилостно дъщеря си: “Аз съм те родила, аз мога да те убия! Изрод ли си ти, какво си, че не разбираш от дума! Виж се на какво приличаш, свиня такава!” Провинението – детето събираше камъчета да си направи мозайка. Ще взема да се изявя като общественичка и да основа Комитет за спасяване на децата от родителите им.
Хлапетата в никакъв случай не искат да им създавате забавления. На тях им дай топла супа, да блестят от чистота, да ходят на алианс, да спят следобед и да се срастнат с пианото. Пляскай табла със съседа на воля, щото Несесърдито е мъчение - зарчето непрекъснато пада извън кутията, детето събаря пионките и брои бавно. Гледай си сериалите, вместо да го заведеш на куклен театър, щото четирите лева за билет са колкото за едно шише гроздова. Лежи под Москвича, вместо да поритате футбол. Пусни му телевизора и го забрави там, вместо да го качиш на Витоша. Така със сигурност ще отгледаш невротизирано геймърче, което шмърка и се боцка от невръстно. Тъкмо после ще имаш тема за разговор - как е виновно обществото, правителството, народа и целия шибан свят даебешмамаму, че трови децата ни и не ги пази.
И някак си докато догледаш новините, докато довършиш бодовете на “Зимният замък” или докато си допиеш бирата, която детето покорно ти е донесло от хладилника, лодката от винкели е отплавала далеч. Чакаш с нетърпение всяка лаконична радиограма тип “Добре съм, взимам си изпитите, прати пари.” и трупаш с треперещи ръце писмата и картичките в прашната кутия от Несесърди-то.
Nadie
четвъртък, 4 април 2002 г.
Футбол: Ливърпул – Байер Леверкузен (1:0)
Голямото, дългоочаквано събитие на седмицата. Подготовката е направена, бирите се изстудяват, ракията и салатата са сложени. Мъжката част на клуба е събрана. За да убием времето, гледаме филм за Пеле и си спомняме (разказите за) старите години.
Наближава началото и женската част на клуба (тая вечер в лицето на Леноре, специално произведена в мъж) се присъединява към нас. Кратки коментари за прическите на някои коментатори (“на дупе”) за костюмите им и за пуловерчето на Цанко Цветанов.
Първи съдийски сигнал. Почна се. Тактическа игра (иначе казано скука). Почвам да изнервям всички с идеята, че германците трябва да вкарат гол, за да стане интересно. Все пак всички искат да победи Ливърпул. Какъв ти гол.
Средата на първото полувреме. Гол естествено няма. То и удари към вратите няма. Почваме разсъждения, колко нещастен е футбола ни, щом Бербатов ни е водещия нападател. Гореспоменатия се носи по терена и топките все “му идват” далеч. Кратък спор кои все пак са нападателите на националния отбор и за мястото им във футбола. Минаваме на бира.
Края на първото полувреме. Гооол! Измъчена история. Дойде колкото да прекъсне спомените, как Пеле се забля нанякъде и пропусна да размаха флага на последната Формула 1. И за това колко пъти го повториха това RTL. Полувремето свършва и аз почвам да мърморя, че Бербатов трябва да ходи да се къпе и да пускат Кирстен, стига да има въздух за цяло полувреме.
Паузата. Наградата за най-добра реклама печели Ford. Така и не стигаме до консенсус какво им има на пръстите на Цанко, че все ги гледа и трие. Леноре забелязва халка на ръката му и оборва идеята, че може пък да е обърнал табелата човека. За пуловерчето сме категорични – не искаме да имаме такова.
Начало на второто полувреме. Скука. Чакаме смените в отборите, та дано се отпуши нещо. Почвам пространна класация за най-грозен футболист. Ramelow със сигурност е в Топ 5. А Kahn би трябвало да спечели награда за цялостно творчество в областта. Следва дълго разсъждение, защо номинираните са само от северните нации и се отплесваме по клюките за любовния живот на италианските футболисти. Коя манекенка на кого разбила сърцето след 3 месеца любов. А тя на всичко отгоре била преоценена стока, понеже идвала от Формула 1. Единодушно заключаваме, че ще понесем и по-често разбиване на сърцето – на 2 месеца да речем.
Средата на второто полувреме. На терена нищо ново. Аз бавно, но сигурно задрямвам. Другите се държат и в края на краищата ме събуждат.
Край. Най-после! Резултата остава 1:0, което означава, че Carlos отново е познал в прогнозата си. Което впрочем не учудва никого.
Пак коментари от студиото. Колкото да позлобеем още малко. Разсъждения на тема кого интересува Турската купа. Единодушно – никого. Спорове дали да не видим на телетекста резултата от другия мач. Решаваме да почакаме репортажа все пак. Другия мач се оказва още по-скучен, ако това въобще е възможно. Единодушно решаваме че няма да го гледаме. Обявените от коментатора “голове” се оказват еди гол в края...
Поглеждаме отрупаната маса и пъните пепелници със съжаление. Е, поне ще се наспим. Другата седмица пак.
Zaro
Наближава началото и женската част на клуба (тая вечер в лицето на Леноре, специално произведена в мъж) се присъединява към нас. Кратки коментари за прическите на някои коментатори (“на дупе”) за костюмите им и за пуловерчето на Цанко Цветанов.
Първи съдийски сигнал. Почна се. Тактическа игра (иначе казано скука). Почвам да изнервям всички с идеята, че германците трябва да вкарат гол, за да стане интересно. Все пак всички искат да победи Ливърпул. Какъв ти гол.
Средата на първото полувреме. Гол естествено няма. То и удари към вратите няма. Почваме разсъждения, колко нещастен е футбола ни, щом Бербатов ни е водещия нападател. Гореспоменатия се носи по терена и топките все “му идват” далеч. Кратък спор кои все пак са нападателите на националния отбор и за мястото им във футбола. Минаваме на бира.
Края на първото полувреме. Гооол! Измъчена история. Дойде колкото да прекъсне спомените, как Пеле се забля нанякъде и пропусна да размаха флага на последната Формула 1. И за това колко пъти го повториха това RTL. Полувремето свършва и аз почвам да мърморя, че Бербатов трябва да ходи да се къпе и да пускат Кирстен, стига да има въздух за цяло полувреме.
Паузата. Наградата за най-добра реклама печели Ford. Така и не стигаме до консенсус какво им има на пръстите на Цанко, че все ги гледа и трие. Леноре забелязва халка на ръката му и оборва идеята, че може пък да е обърнал табелата човека. За пуловерчето сме категорични – не искаме да имаме такова.
Начало на второто полувреме. Скука. Чакаме смените в отборите, та дано се отпуши нещо. Почвам пространна класация за най-грозен футболист. Ramelow със сигурност е в Топ 5. А Kahn би трябвало да спечели награда за цялостно творчество в областта. Следва дълго разсъждение, защо номинираните са само от северните нации и се отплесваме по клюките за любовния живот на италианските футболисти. Коя манекенка на кого разбила сърцето след 3 месеца любов. А тя на всичко отгоре била преоценена стока, понеже идвала от Формула 1. Единодушно заключаваме, че ще понесем и по-често разбиване на сърцето – на 2 месеца да речем.
Средата на второто полувреме. На терена нищо ново. Аз бавно, но сигурно задрямвам. Другите се държат и в края на краищата ме събуждат.
Край. Най-после! Резултата остава 1:0, което означава, че Carlos отново е познал в прогнозата си. Което впрочем не учудва никого.
Пак коментари от студиото. Колкото да позлобеем още малко. Разсъждения на тема кого интересува Турската купа. Единодушно – никого. Спорове дали да не видим на телетекста резултата от другия мач. Решаваме да почакаме репортажа все пак. Другия мач се оказва още по-скучен, ако това въобще е възможно. Единодушно решаваме че няма да го гледаме. Обявените от коментатора “голове” се оказват еди гол в края...
Поглеждаме отрупаната маса и пъните пепелници със съжаление. Е, поне ще се наспим. Другата седмица пак.
Zaro
US Box Office: Финчър отново на линия
Дейвид Финчър ..... каквото и да кажа за него .... няма да е достатъчно. Обичам режисьори от неговия калибър. Америка няма изобилие от такива личности. В началото на новия век когато сапунките и тъпите екшъни на американската индустрия са заляли целия свят, филмите на Финчър са истинска светлинка в иначе сивата картина на филмовото изкуство зад океана.
Роден през 1962 година само за 10 години Финчър се превърна в може би най-оригиналния творец на новото поколение американски режисьори. Кой не си спомня няколко вече класически сцени от шедьоврите му.
Скокът на Сигърни Уивър в края на “Пришълецът 3” и подаващата се главичка на най-класическото хорор-създание в историята на киното. Пламъци, драматичен монтаж и “елиънче”-то, което си пробива път от тялото на Рипли?
Или онази страхотна гледка по средата на нищото, в която Брад Пит отваря изпратения му кашон от Кевин Спейси. Тъмните снимки и безпощадния дъжд по лицето на Пит.
Сюреалистичния пейзаж на Боен Клуб и беизразната физиономия на Едуард Нортън който гледа през прозореца очаквайки градът да избухне.
Или недоумението на Майкъл Дъглас в края на “Играта”, когато разбира за какво всъщност е ставало дума през последния час и половина (междувпрочем “Играта” ще се завърти и по Канал 1 в събота или в неделя – ако сте го пропуснали, не го правете пак. Адаш връзвай родата пред телевизора!!!).
А сега ни очаква поредната му режисьорска изява, която както вече загатнахме през миналата седмица ... абсолютно безапелационно прегази всички в Топ 10 на Америка и зае първото място с 30 милиона долара. Алтернативното мислене на Финчър през 2002 година се оказа и печелившо.
Какво ново в “Panic Room”? Why BG никога не си е поставял за цел да преразказва сценарии. Няма да го направими и този път. Интересната личност на борда на филма извън Финчър и Фостър е малко популярното име на сценариста на филма – Дейвид Коп. Обикновено сценаристите остават някъде в дъното на медийния шум ....... освен ако не се казват Дейвид Мамет или си спомняме за тях при раздаването на Оскарите. В други случаи или нищо или само трохите. В случая обаче нека Ви осветля за 38-годишния Коп, който стана известен в киното със сценариите си за няколко забележителни екшъна като “Сянката”, “Лошо влияние” и т.н, но получи славата си за “Пътят на Карлито” и съавторството на “Джурасик парк” и “Мисията невъзможна”. И преди да завърша с Финчър нека да спомена и любимият му филм - “Челюсти”. Друго си е Финчър да реши да те плаши .... дали пък той не е идеалният режисьор за всичко на Стивън Кинг?
Какво ново в чарта след “стаята” на Финчър?
Второто място продължава да се държи от “саблезъбите”, които вече надхвърлиха 110 милиона долара приходи. Адаш, давай да правим една компанийка и да се залавяме с детската машина за пари. Файда има, сам виждаш.
На трето място дебютира поредният филм със заглавието “Новобранецът” с режисьор Джан Лий Хенкок и с участието на Денис Куейд. Сценарият е ....... не, не, не. За тези филми обикновено казвам, че все аз съм набутан да пиша. Адаш, ти си сведущ по бейзболните уроци. Вземете поговорете със Заро, припомнете си правилата и драснете някой ред за следващия път ... Нищо, че филмът може и да е изпаднал от Топ 10.
Четвъртото място е за “Блейд 2”, който след здравото ентри намали парата и влезе в нормално русло.
Нататък стандартната скръб на филми от 7-8 седмици. “Красив ум” продължава да се инати, да прави пари и да си седи в долната половина на таблицата.
Carlos
Абонамент за:
Публикации (Atom)