вторник, 26 август 2003 г.

Върбово


Няма три неща. Първо няма пукната върба, но за това пък има тилилейски брястове с хралупи. Второ, ако питаш пътната карта на България, и път няма, а селото е малка точка на плътно-кафяв фон. В действителност шосенцето е колкото конец и, ако насреща се зададе кола, трябва да се връщаш до отбивката, за да се разминете. В такива случаи двете ти гуми увисват над една пропаст, на дъното на която реката се вижда колкото сопол на мишка. Трето, нямам разумно обяснение на въпроса, който всеки уважаващ себе си прагматик би задал: какво, аджеба, търсим тук! Може би сме българските маркополовци. Теза, която се подкрепя от тричленния ми екипаж, който точно в този момент крещи: “Село! Село! Пълен напред! Открихме го!” Пътят свършва на моста, от където започва Върбово. Оставяме колата пред едно къще с мултифункционално предназначение в миналото, сега основно табло за некролози. По пътеката срещу нас търчат крава и баба в точно тази последователност. Бабата, трябва да има едно осемдесет години, размахва въже и вика: “Стипай пульóчка ма, Радулке, чи па ши си слумиш нугата”. Радулка, съответно, няма и хал хабер да се забави, а префучава край нас в посока селската чешма, потапя муцуна в корито и замръзва. “Ви на когу сте бе, дяца?”, се сепва бабата. “Илати да въ черпа идна бърканичка!”. Обяснява ни, че само трийсет души са останали в селото, че колата с хляба идва два пъти седмично, ама зимата може и да не стигне и че църквето едно попче го отваря от Гергьовден на Гергьовден. Докато си говорим, е настъпило подозрително спокойствие. Бърз поглед наоколо установява, че децата са изчезнали. Намираме ги на близката поляна да заграждат с камъни един черно-жълт дъждовник. “НИ ГУ ПИПАЙТИ, ЧИ УТРОВНУ!” – викът е по-мощен от бумтенето на мотоциклета “Балкан”, модел '43 с кош и двама рокери на по шейсе години, облечени в милитари стил – униформата на горското стопанство. След като се убеждават, че децата са в безопасност, отпрашват към града да пийнат по бира.

Листо от репей, пълно с горски ягоди, два букета билки и шепа много красиви (според децата златни) камъни са плячката ни от набега до селото. Корабът ни се отдалечава към цивилизацията. На тръгване маскираме моста с клони и трънаци и струпваме купчина шума по шосето, да не го открият никога конквистадорите!

Nadie

Няма коментари:

Публикуване на коментар