вторник, 27 август 2002 г.

Челен опит

Стараем се ние, мъчим да настигнем света. Но ето – пак са крачка напред хората.
Имам предвид сайта http://www.bordellfuehrer.de . Става дума за публични домове. Направили си сайт хората и като ти се доще нещо, кликаш си на пощенският код и виждаш директно, кое е най-доброто в околността. С обяснения, снимки, коментари на пробвали и т.н.
Англичаните – още крачка напред. Нагърбил се е човек с тестването. Първо, като го видях, си мисля: “Какъв тестер ще е пък тоя грозник?”. Но пък от друга страна, щом и с него се представят добре девойките, значи добри ще са... И даже станал известна личност – герой на младото поколение, страшилище и радост за девойките от трудовата класа. И една патетика лъха от думите му: “Правя всичко това за Англия” (кралицата не я спомена). И го издава в книжка патриота! Путеводител.

То челен опит хубаво. Особено ако е безплатно, понеже в тия времена парите най-много да стигнат за ония момичета на Лъвов мост, дето дъъълго чакат приятелите си. . Така де – и ние ще напишем за тях. Щом е за България. Пък и бизнес, работни места и т.н.
Но ще фалираме! Понеже сме си българи. Как така ще си платим ние за такова нещо. Ние? Нееее!
Толкова по тоя челен опит – не на нас тия...

По-добре да издадем пътеводител на гадните места – да не се набутват другите. А хубавите ще си пазим за нас – да не отиде някой и д ни ги развали (тук цитирам постинга на Titi – “Sofianci” по повод “Риба и рибни продукти” на Nadie) “I takiva mesta ima, no niama da vi kaja kyde sa, za da ne gi izcapate i tiah!!!”
Ха така, българи! Нека сме задружни, пък тогава никой не може ни излезе насреща....

Zaro

петък, 23 август 2002 г.

Обвързан…

Вързаха ме много здраво. С ластици. Нали съм “барабар Петко с мъжете”… Та и аз ще скачам. Ще скачам, ама вързан… Но мене по принцип от високот ми се завива свят. Ама нали съм “курназ”…
Та вързан съм. Подписал съм, че ако нещо друго се случи си е за моя сметка. Толкова опитаха и се справиха. Та, аз ли?! Ама колко ме е страх?! Брях!
Защо не връзват птиците? Ясно защо. Защото могат да летят. Ами аз? Хм!
Поглеждам надолу…надолу. Направо онемявам. Колко е красиво…и страшно! “Скачай” – чувам. И политам… Някой ме е бутнал!
Бързо виждам. О, че цветове! Нищо не чувам…Долу е река. Сега лутя! След малко ще съм риба?!
О, не!
Обвързан съм. Тъкмо да замлъкна и заплувам. Връщам се! (или връщта ме) Нагоре! Ластиците!
Защото съм завързан!
Поосвестявам се и с птичия си поглед – виждам колко е красиво. О, не пак долу! Вече по-кротко. Свиквам. И се радвам. Защото съм завързан.
А, ами ако не бях?! Просто скок с парашут, който никак не се отваря! Туп!
И си мисля:
Хубаво ми е, че съм (об)вързан. Ще мога да разправям, че летя…, но вързан. Инак съм зависим.
Но паднах. Бутнаха ме.

Райо

вторник, 20 август 2002 г.

Подвигът на дядо Гошо

- Напреееееед! Стреляй, наборе! Да обезвредим картечницата! Ураааааа!

Самоотверженият дядо Гошо от съседния вход зарязва торбата с киселото млекце и се хвърля с голи гърди напред, дистанционно окуражаван от дружинка закоравяли табладжии и пенсионери-оратори, наскачали от пейките в Южния парк.

- Точно тъй беши през войната, кога атакувахме моста на Драва, помниш ли! – крещи в ухото му чичо Кирчо. Малко трудно му се разбира, защото си е забравил ченето вкъщи. – Сватбарската стрелят, мръсниците, тяхната мама фашис’ка!

С последни сили старецът се мята пред Мартинчо, хлапето на съседите от горния етаж. Заблуден куршум одрасква крака на дядото и той се сгромолясва величаво току на ливадата пред басейна ‘Спартак’. Бабичките, накачени по прозорците под формата на свидетелки, писват в един глас: ‘Убиха човека!’ и се юрват единодушно да звънят в полицията и на Бърза помощ. Майка му на Мартинчо се е окопитила, завлякла го е във входа и го обсипва с лигави целувки.

‘Фашистите’ дезертират в сив Мерцедес с размерите на дядовата Гошова гарсониера, но далеч по-лъскав. Бърза помощ идва след един час и прибира простреляните наркобос, бодигард и два броя любовници. Докато чакат линейката да се върне, Марчето от третия етаж, с прибежки и припълзявания, довлича до ранения кутия бонбони ‘Черноморец’.

- Що пълзиш, ма! Атаката свърши, не виждаш ли? - скърца със зъби раненият войник и стиска с артритни пръсти раната. – И тия бонбони кви са? Не са ме заровили още, та да черпиш за бог да прости.

Марчето избърсва развълнувана сълза и вади от ‘Черномореца’ бинт, щипка за лед, игла и бял конец.

- Щипката е за куршума – пояснява тя. - Махни си ръката да те зашия.
- Аз да не съм гоблен! Айде марш от тука, не се виждаш и ти, че си последен сезон!

Линейката спасява дядо Гошо от лапите на новоизлюпената милосърдна сестра. През това време идва полицията и загражда с жълта лента местопроизшествието.

- Няма кво да заграждаш, момче – суфлира чичо Кирчо. – Циганите вече минаха и ошушкаха гилзите. Иди ги търси на пункта за цветни метали горе на ‘Хладилника’.

На следващата вечер на входната врата е залепена обява: ‘Организирам курсове по начално военно обучение, всяка вечер в 19 часа на пейката пред блока. Цена – по договаряне. Дядо Гошо.’

Лекторът, с бинтован крак и с медали за храброст от войната, закачени за авторитет, е събрал дечурлигата от квартала и ги интервюира за мотивацията им да посещават курса.

- Какъв искаш да станеш като порастнеш, мойто момче?
- Ловец.
- А не искаш ли да станеш войник или полицай?
- Не. Тате каза, че в България ловците са повече от войниците в армията и стрелят по-често, щото имат пари за патрони.
- Българският войник е велик! Знаеш ли колко битки е спечелил! Аз навремето при Драва...
- Печелил, печелил, ама сега реже ракетите и от желязото прави тенджери – прекъсва го Мартинчо. - Мама вчера сготви боб в ракетна тенджера. Ако не беше скочил пред мене, сичките щях да ги разпърдя с един откос.

- Мартинчооо, айде прибирай се за вечеря! - Грубият, но затова пък обстоятелствен натурализъм на детето е прекъснат. Той вади левче от джоба си и го подава на стареца:

- На ти, дядо Гошо. Мама каза да си земеш хляб, че като те гледам, едни медали само от теб са останали!

Хлапетата се разотиват, урокът свършва. Дядо Гошо се прибира в самотната си къща, скътва левчето в шкафа при костюма за погребението, прибира медалите и пуска телевизора тъкмо на време, за да види по новините как освобождават от ареста апапите от Мерцедеса поради липса на доказателства.

Nadie

понеделник, 5 август 2002 г.

Шепа трева

Като го прочетох това "Детство мое", та се сетих за едно стихотворение, дето ми го каза една приятелка в гимназията преди малко повече от 20 години (така и не разбрах нейно ли е, отнякъде го беше чула ли - все едно)

"Какво е това? Какво е това?" пита детето,
в миг сбрало топлината на земята в ръка.
Ти отговаряш: Трева!
А то вижда джунгли,
пустини безкрайни,
дъгата във капчица само роса.
За този свят от чудеса
ти отдавна затворил си всяка врата.
След време запитано "Какво е това?"
ще е жалко да ти отвърне: "Трева!"

Не ми беше лесно да си отгледам децата. Дали защото много обичах оная приятелка (която оттогава не съм виждала - запиля се някъде в Израел), или поради нещо друго - но това стихче беше мое мото през всичките детеотглеждащи години - докато чаках да ми дадат жилище, докато го оправя, докато чакам на опашка с купони за мляко (6,30 сутринта - 2 кисели, 1 прясно), прах за пране и не помня още какво, щото тогава млякото и праха най-много ми трябваха, докато отстоявах като гладиатор пред лелките в детската градина правото на децата си да бъдат като себе си, а не като другите, докато плащах една заплата за месечните частни уроци, понеже "труд и учене му е майката", а темата за госпожите в училището деликатно я избягвах(ме), докато .......
И да ви кажа, не сбърках с това мото. Та покрай децата оставих и моите врати отворени.

Ан

четвъртък, 1 август 2002 г.

Лятото и медиите

Понеже е лято и новини по принцип няма, сега проблемът е да се измислят такива. Че иначе дежурната приспивна и успокояваща хроника с бедствията по света може да ни омръзне. Но пък иначе колко ни е добре на нас, а! Като лудия, който се радвал, като не си улучи пръста. А на малкия екран сякаш конниците на Апокалипсиса са тръгнали вече по Света и незнайно защо избикалят България. Е, ние не им се сърдим.
Забавлението за “драгия зрител”, гледащ и чужди телевизии е като в картинка “Открийте разликите”. Понеже превода трудна работа и стават грешки. Но пък какви новини излизат, нови, че чак по-нови от истинските. Само дето не са верни, ама кой му пука.

И щеше да е голямо напъване и прегряване на мозъци за новини в иначе скучното политическо и икономическо лято, добре че се случи човек на място министърът Василев с тая приватизация на “Булгартабак”. В тоя смисъл трябва ръка да му целуват на човека. Не че някой се интересува още кой ще го купи, щом дава достатъчно пари, щом ще запази (и дай Боже открие) работни места и щом ще изкупува тютюна на хората. Който предложи най-много – да му е честито.

Вестниците, освен коментарите на позабравени хора, за кое е лошото на не знам си кое, родиха игри. Печелят се всякакви неща - от иглата до колата, заповядай народееее....! Пресни топли мечти, сладки утопии...
А ако не спечелите, я масата ще покриете с вестника, я шапка ще си спретнете в жегата, я ще влязат в работа при летните ремонти...

Всъщност, защо ли ги дъвча медиите? Кой е луд да ги гледа / слуша / чете посред лято? Я какво е време и какви капани наизникнаха...
Наздраве!

Zaro

Кой ни е виновен?

Че не сме цъфнали и вързали е видно и с просто око.
Кой обаче ни е виновен за дереджето?
Понеже няма как ние да сме виновни. Естествено.

А дали пък не? Ето някой мои наблюдения напоследък и какво си мисля по въпроса:

Времена на безработица са. Трудно е с работата. И в същото време кандидатите си позволяват лукса да не ходят на уговорените интервюта. Даже без да се обадят да предупредят. Нямаше да е страшно, ако не достигаха тия случаи до 30% за някои позиции. И ако тия кандидати не бяха същите, които иначе тръбят, че работа няма, а доколкото има, тя се намира само с връзки и изобщо по втория начин.
Всъщност лошо няма – демокрация сме и не е задължително да имаш работа.

Преди време производител на тютюн плачеше под състрадателния поглед на “умна” журналистка пред камерата за въвеждането на ДДС и за малките производители. Как нямало да може да изхранва семейството си с петте декара тютюн, които гледали. Защо нарекох журналистката “умна” ли? Ами защото пет декара са много, много малко, за да създадат работа за цял ден, особено на голямо семейство. Още си спомням, как дядо ми гледаше тютюн някога. Бяха 6 декара. Та работата по тоя тютюн беше за него и за нас, невръстните “помощници” (съмнително е дали повече помагахме или пречехме) до обед. После той се занимаваше с друго, а нас пускаше да играем.
Та мисълта ми е – ако някой иска да работи до обед и да му стигат парите – лошо няма, негово право си е. Но трябва да подбере професията по-внимателно.

Любим цитат на циганин от Столипиново тия дни: “Ти българин ли си, в Народна Република България ли си? За тока и за тебе трябва да се грижат ония горе, правителството, а не ти да се мъчиш!”
Сигурно е прав човка. Само дето отдавна не сме Народна република. Поне това...

Такива работи...

Така и така разместват текстовете в читанката на децата, да вземат да сложат вътре приказката за неволята. Та поне следващите да знаят, че няма кой да ни оправи. Работа му е майката. Усилена, упорита, непрекъсната. И после ще берем плодовете. Ако не ни ги е изял някой...

Zaro