четвъртък, 20 декември 2001 г.

Порцелан

Днес порцелановите кукли ще имат състезание. Коя ще скочи най-далече върху мраморния под. Ще се засилват, затворили вечно отворените си очи и ще се хвърлят от ръба на масата, беззвучно пищейки, очакващи порцелановия си край. Една след друга ще чакат мълчаливо реда си, за да могат да станат безмислена купчина от нарисувани парченца, в които едва ли някой ще познае нещо друго освен счупените очи. Човешко, колко човешко ще бъде в душите им, осъзнавайки, че единствената награда е парченце от тях да се забие в крака на някой и така, поне за секунда куклите ще станат ножове. И ще отмъстят за това, че ги забравяме когато порастнем. И че сме счупили техните порцеланови сърца.

Аз приготвих метлата, събух се и сега чакам.

Vasi

четвъртък, 13 декември 2001 г.

Българката - дизайнер на пари от Берлин


Гърбът на монетата от 1 Euro
Покрай политическите и корупционни страсти, покрай недоимъка един факт така и убягва на българските медии. А е добре да се знае какви е чада раждала България.

На 30.12.1998 Berliner Zeitung пише “Скоро нейният орел ще е във всички джобове”. Става дума за монетите на новата валута – Еврото.

А дамата, за която иде реч, се казва Снежана Русева – Хойер. Тя, заедно с мъжа си Хайнц Хойер, има зад гърба си 8 години успехи в дизайна на монети. Те са правили вече монети за три валути, възпоменателни монети. Те са първите, поставили животно на немска монета, правили са възспоменателни монети и за екзотични републики, като Науру и Вануату.

Историята започва преди 29 години, когато Снежана отива в Източен Берлин за следва графичен дизайн. С твърдото обещание пред баща си да се върне обратно. Но още през първата седмица се среща с Хайнц, за когото и се оженва през 1976 година. В България все пак се връща, но заедно с него. Получавала е стипендия (помните ли ги тези стипендии?), и по договора трябва да работи 3 години, за да си отработи парите. Иначе трябва се връщат. И понеже по това време двамата не ринат парите и сумата е непосилна за тях, се озовават в Родината. Работа за нея естествено няма, но след дълго търсене попада все пак в някакво издателство и започва изплащането. През това време Хайнц се размотава по морето, където все пак получава възможността за извае от мрамор един дионисиевски паметник за града Балчик. Така трите години стават четири.

След завръщането си в ГДР започват първите опити с пощенски марки, медали и монети. Обаче понеже старото ГДР не е можело да се преживява от това, Хайнц започва да преподава в старото си училище, А Снежана – да илюстрира детски книжки. Някъде по това време се раждат и децата. Появяват се и първите им монети – ГДР-марки.

След промяната и съединението се опитват да пробият и в новата Германия. Ако и известни в ГДР, в западната половина по това време никой не чувал за тях. Успеха идва бавно но сигурно. Така се появяват и монетите за общата марка на обединена Германия.

Сега идва и еврото. Двамата спечелват конкурса за изработване на гърба на немските монети от 1 и 2 евро (гърбовете на монетите във всяка страна са различни). И съответно са едни от първите, който са ги пипнали. “Бяха още горещи, директно от пресата”, разказва Хайнц пред Berliner Morgenpost.

Това е, което успяхме да разберем за една талантлива българка, разнасяща славата на България из Европа. Нека и върви така и за в бъдеще.

Zaro

сряда, 12 декември 2001 г.

Че кое му е новото?

Първо дойде новото време.
После минаха 100 дни.
После минаха още няколко дни.
И имаше и нови неща.

Само не мога да разбера кое му е новото да се уволни някой неудобен от телевизията. Това го можеха (и правеха) и преди. Дето се казва – който не е постъпил в БНТ, него не са го уволнили.
Ново ще бъде, ако са го уволнили така, че да не може да ги осъди и да се върне. Май и това не успяха.

Ново щеше да бъде и ако депутатите си седяха в пленарна зала и работеха. Е, ново ще е ако почнат да ходят само по трима. По случая Соломон Паси каза, че в Европа можело да се гласува и от тоалетните. Като гледам колко е празна залата почвам да се безспокоя – да няма нещо в тия кюфтета, че все по тоалетните киснат нашите депутати? Дано са им направили достатъчно тоалетни, че да не висят по опашки, горките, и да се стискат...

С времето спрях да се интересувам и от БНТ и от Парламента. И предаванията на Явор Дачков съм ги гледал колкото предаванията от Парламента – т.е. никога.
По-лошо – спрях да се интересувам и от други работи...

Въпросът ми е – защо и докога трябва да плащам за тия глупости. Щото интересувам се или не – данъците си вървят.
Дано поне на някой му е интересно. Щото държавата нали това прави – преразпределя благата. Аз плащам данъци, но не ми е интересно. Друг не може или не иска да плаща, но му е интересно. Понеже иначе би се оказало, че държавата България и това не прави.
Не дай си Боже!

Zaro

вторник, 11 декември 2001 г.

По това време на годината ...

Тя тая тема си е за сериал – "Странна държава", V филм, 27. епизод, - но като кажеш "България", то си е ясно. А конкретно по темата:

По това време на годината правителството раздава тринадесета пенсия и тринадесета заплата в бюджетния сектор. За да се зарадват хората и да имат някой лев за празниците. Но за да има тринадесета пенсия и тринадесета заплата трябва – ясно е - да има пари в бюджета. Отлично информиран източник от правителствените среди обяви, че това щяло стане като БТК и НЕК си платят данъците. А пък те за да имат пари, трябва да си платя аз телефона и тока. И ето как се получава “хранителната верига”:

Получавам заплата, върху която ми удържат ми данъци. Макар и не от бюджета, по това време на годината получавам и аз тринадесета заплата, която ми удържат като данъци.

С част от това, което ми остане, си плащам тока. И тъй като отоплявам жилището си с електрически уреди, а по това време на годината на картата за времето пише –еди-колко-си° сметката ми хич не е малка. Разделям се с аванса си изцяло. Поне ни беше топло, за другия месец ще трябва да се справяме с пуловери. Или както се казва “декември студен, януари – гладен”. Дай, Боже, да не стигнем до там.

Това е времето, когато "се активизират грипно-простудните заболявания” (както звучи по телевизията). С прости думи това означава, че ще трябва да похарча маса пари за лекарства на хлапето...

Добрият Белобрад Хахо (или голобрад – зависи там теологията как е :) и той се присетил точно по това време на годината да носи подаръци. Ама джуджетата и те искат тринадесета заплата, и елените тринадесета порция там каквото ядат – овес ли беше, лишеи ли...

Е, как стана така, че миналия месец имаше пържоли и вино на масата, а сега – когато уж ми бяха дали нарочно някой лев – ще караме на боб.

Тринадесета заплата ли?... Ай-сиктир, мерси!

July

Добрият старец

Честно казано не познавам добре традициите. Не ме и интересуват особено засега дотолкова, доколкото синът ми е малък и му е рано за които и да е дядо, освен за собствените му такива. Че са се променили традициите променили са се. Коледарските песни се пеят единствено след доволна употреба на алкохол и то обикновено не точно на Коледа. Сурвакането си стана занаят за циганчетата. Ясно е едно - че Борис няма да сурвака.

Това за което искам да пиша обаче е, че Коледа е един хубав християнски празник, време в което трябва да отворим душите си навън, да се загледаме в себе си, да намерим доброто, останало у нас и да го оставим да се покаже. Иначе казано – поне веднъж, за разнообразие, да бъдем добри един към друг. Все пак са малко празниците, църковни и официални, които не са свързани с това, че някой е убил друг някой с особен успех. На Коледа поне се родил някой (оттам и Йежишек, Baby Jesus, Christ child, Christkind и т.н.). Дали за добро или за зло е друг спор. Но е хубав празник.

За доброто. Живеем в свят и държава, където грижата за оцеляване е пръв приоритет. В забързаното, задъхано ежедневие често забравяме, че сме и хора. Във времето на процъфтяващите еснафски ценности, във времето, в което простакът – новобогаташ или “интелектуалецът” - бияч още са на мода, забравяме да видим, че и другите са хора.

Та независимо дали вярваме в Добрият старец (независимо как го наричаме), е използваме поводът и поне веднъж погледнем с добро на околните, нека зарадваме семействата си, нека се отнесем с добро и поне един случаен човек...

За по-добро утре, дай Боже!
Амин!

Zaro

сряда, 5 декември 2001 г.

Teramisu - по български

Здравейте,
Пише Ви една средно статистическа българка, със средно статистически джоб, мозък и коефициент на полезно действие. Изхождайки последното, реших да предложа нещо за Коледната ви трапеза.
Сигурна съм, че при всички случаи ще имате прекрасни блюда с предястия и ястия, та за това ви представям скромният ми десерт.

TERAMISU - по български

Приготвя си по следният начин.
Взимате 5 яйца. Съвсем обикновени 5 яйца, като 8 милиона българи примерно, или 10 милиона гърци, или което и да е число по населеност на европейските държави. Трябва да ви спомена, че яйцата им са много по-безвкусни и безцветни.
Но, да речем намирате българските осем милиони 5 яйца. Следващата стъпка е на вид проста, но много отговорна, тъй като ни предстои разделяне на жълтъците от белтъците. Емигрантите – така да наречем белтъците, горките, не само, че трябва да ги разбием с миксер (до тъй бленуваният сняг, който в Гърция никога не можеш да усетиш истински), но с малко нескрит страх ви споделям, че се слага малко сол.
Ах, колко са солени сълзите в чужбина!
Болезнено е, но след разбиването им изглеждат прекрасно. Стават пухкав сняг, във “вид удобен за логаритмуване”. Оставяте ги търпеливо да чакат шансът си в чужбина.
Продължаваме с жълтъците останали в държавата. В същност, продължението е с 5 супени лъжици захарни предизборни обещания. Не се притеснявайте изобщо! Както знаем, предизборните обещания се стапят напълно при разбиването им с миксер, максимално след 5-10 месечни или годишни минути. След този тъй значим момент, пред нас е вече останалата макар и малко, но за това пък достатъчно побеляла от студ, ад и гняв народна маса. Оставяте я и нея, да се готви за празничната или празната (е разликата е само в три звука!) трапеза.
Естествено, на студено!
Как да ви опиша сега бишкотите?! Може да ги намерите по 10-20 броя в пакети, като онези пакети в които обикновено се скриват спечелените пари при преминаването на границата. Колко наивно!
Всеизвестен е сладкарският нюх на проверяващите.
Но това е друга тема.
Та, как да ви опиша бишкотите?! Този градивен елемент в представеният сладкиш. Може би ще ви помогна ако споделя, че характерът им напомня характерът на днешната младеж – потапят се в студено кафе и коняк. Трудно е, че трябва да се улучи моментът на изваждане. Ако се оставят повече от необходимото се разкашкват и обезсмислят, а ако ги извадиш бързо си остават безвкусни сухари. Звучи ли ви позната? Но знам, че ще се справите от опит.
Така, успешно извадените бишкоти се редят една до друга – плътно, неотстъпно и упорито, както безбройните опашки с желаещи да емигрират в чужбина. Един след друг, бишкота след бишкота докато свършат. Не е трудно, иска се търпение!
Да припомним: имаме един съд отчаяно разбити емигранти – белтъци, една държавна купа отчаяно разбити с последни илюзии жълтъци, известен брой напоени бишкоти и ... никаква надежда да излезе нещо от всичко това.
Но само на пръв поглед!
Фактически стигаме до най-отговорната и значима част от нашия десерт – направата на крема.
Той всъщност издава своеобразният характер на българското “терамишу” – този оригинален и самобитен български вкус! Как се постига той?
Както знаете, всички българи сме заклети индивидуалисти и може би, в даденият пример няма да се досетите, че на тази толкова симпатична, подсладена вече не 8 а (след емигрирането на белтъците) не знам колко милиона яйчена емулсия й трябва ...какво?
Е, какво не бихте и помислили да сложите в един сладкиш?
Обичайно се слага шоко, ванилия, шоколад, вишни, ягоди и т.н. но сиренето-крема ще бъде най-откачената идея за сладкиш, нали?!
Ах, този солен вкус! Все ни върви на сълзи!
И въпреки това, резултатът е поразителен! Само се искат известни усилия, защото специалното сирене има и специално име – “Честни полицаи”, е марката. Доста е скъпо. Има го и под друго име – “Управляващи, милеещи за народа.” Е, намира се трудно, разбира се, но в другите европейски държави се среща и то на доста прилична цена. Внимавайте да не е мухлясало или с изминал срок на годност. Разбърква се добре с държавните жълтъци до пълно взаимодействие...
Тогава ще видите как ще се върнат и емигрантите – белтъци на мястото си. Всички заедно – в една държавна купа. Каква радост за очите! А за сърцето!
След това е лесно като песен – изсипва се сместа върху чашките до изнемогващите вече бишкоти. Но тук има една малка подробност. Трябва да се удържите от опитвания, облизвания на пръсти и други подобни примери на някои полицаи и банкери, защото след подобна намеса .както знаем от горчив опит) пред нас остава само един празен поднос.
И така, ако успеете да се удържите в тази насока, пред вас вече ще стои най-симпатичният сладкиш с най-неочакван вкус!
Последното изпитание обаче е известно или по точно неизвестното време ( в българският вариант) за което сладкишът трябва да престои в хладилника. Но обнадеждаващото, е че за Коледа ще стане...
Поръсва се с какаото на съвременният живот, сервира се на подходящ поднос върху европейска покривка стил-балканско каре.
Да ви е сладко!

Л. Колева, гр. Спарта

Записки по пътя

Когато преди десетина години нашата страна се бе запътила стремглаво за Европата, и Шенген и хлопна резето под носа, и аз като повечето българи останах безкрайно огорчена.
Преди 10.10.1989 г. си мърморех, когато бяхме другарки и другари, и ни плашеха с Хелзинкското споразумение – това да, но след 10.10, след като станахме госпожи и господа, защо трябваше да има някакво Шенгенско метро, което трябваше да прескочим, те това не го разбирах. Приех хлопването като лична обида даже, чувствах се като човек със смачкано самочувствие, а на това отгоре и джоба ми беше празен.
И сега не съм сигурна дали толкова Шенген ми смачка самочувствието или празният ми джоб, но със сигурност знам, че се чувствах много кофти. Кофти, кофти ама следях политиката и като чух Доган да казва, че пътя на България за Европа минава през Босфора, смачках се още малко, но си рекох, че от Доган велик везир няма да излезе. Политикономика е учил човека и му личи! Обаче, като чух после Бойчев ли беше или Кулеков не знам, да потвърждават тезата на Доган и то не само за Босфора, но за по-сигурно и пред Дарданелите, и че само така “ще се оправим”, коригирах си мнението за Доган и се стегнах.
Пред Босфора и Дарданелите думах си, цяла България не може да мине, провинции са това тясно е! Но по единично може! Така ще се спасяваме, така ще “оправим”, рекох си и взех пари на заем. Намериха се и хора – извадиха ми виза за Гърция, и потеглих.
Гърция ме посрещна като европейска страна от 60-те години – със стачка. Пътя Солун-Атина беше блокиран от стачкуващите. Нито влак вървеше нормално, автобусите хич. Затова пък такситата знаеха един малко обиколен път, колкото да избегнат блокадата и така напред!
Като герои от Джером К. Джером – пет души в едно такси без да се брои шофьора с куфари и чанти, които не се събираха в багажника. За 6 часа и нещо преминахме над 500 км. и от Солун се озовахме в Атина.
Атина, град като град, както бе казал някой чудомировец, малко по-голям от София и чужденци, чужденци и всички жални за Европа. Жални, жални ама който веднъж се е докопал до тука не мърда, освен ако не го размърда “Астиномията” (полицията) при някоя поредна чистка.
В Гърция не само чужденците са жални за Европа, но и самите гърци, “ониревун тин Европи”(мечтаят я Европата)...Нямат самочувствието на турците например, които само с един пръст дето се казва са се опрели на европейският континент и се смятат за европейска страна.
Гърция като “алитини хора ста Валкания”,(истинска държава на Балканите) си страда от балканския комплекс, мечтае за Европа, въпреки, че стандарта й в сравнение с всички Балкански страни е не само европейски ами направо американски.
Да се озовеш в чужда страна сам, без да знаеш език, без пари, да си мъкнеш дисагите с километри, като шерп, но не в планината, където никой не те гледа, а в един цивилизован град, да се връщаш, да се сещаш за тези преживявания ще те обявят за мазохист, затова направо към успеха!
За 5 месеца смених две работи, платих на две бюра за намиране на работа и третата, която ми намериха сънароднички, без да плащам – случих! Работата не беше лесна, но заплатата беше добра, хората на които попаднах-още по-добри, а пък аз колко се стараех...
Суперлативите по мой адрес не закъсняха и ще излъжа, ако каже, че не ми е било приятно да ме похвалят, но похвалите не ми вирнаха ни носа ни главата.
Грижех се за една болна, възрастна жена на легло. Една от дъщерите на “кирията” (госпожата), живееше в същата кооперация и беше винаги на разположение. Така при едно от поредните посещения на лекуващата лекарка при болната, изрази възхищението си от хигиената, а дъщерята на кирията, каза, че това го дължи на мен и продължи да ме хвали. Тогава докторката попита каква съм по народност. Като разбра, че съм българка, лекарското заключение беше: “Българките са добри, еди кои си лоши”! И, а да ми потекат сълзите от умиление, но стана нещо по-друго. Почувствах, че главата ми, която преди това като че ли беше на шията ми, е кльопнала доле пред краката ми и за да си дойде на място трябваше да я подритвам като футболна топка. При тия вълшебни думи сама си дойде на мястото и аз се почувствах като член на английския клуб на лордовете. Бре, рекох си колко е било достойно да си българин? Шенген ли? Те не ни искат на континента, а ние направо през Ламанша та в клуба!
Ей, такова ми стана самочувствието от лекарското заключение тогава, но после заради другарката Ценка се наложи да се изключа от клуба.
Това стана месец по-късно, когато дъщерята на кирията, разказа на мен и на една приютена българка, как по-предишната наша сънародничка, след като е работила цяла година, и когато бабата се е разболяла, и залежала, Цанка е обрала апартаментчето, оставила е сама посред нощ болната и се е измъкнала “по търлъци”.
Като чухме всичко това с другата българка, погледнахме се като бити кучета в очите – време за връщане рекох си няма, далеко са Босфора и Дарданелите, тук позорно ще се загива край Термопилите и се самоизключих от клуба.
От тогава изминаха повече от четири години.
Не щеш ли, разбра се –Шенген отпадна! И въпреки, че бях много, много уморена, а, да подскоча от радост, но се сетих за Ценка и си рекох: “Прощавай Роде мой, яла съм ти попарата и не смея да се фукам с тебе.”
За Великден, синът на кирията, където работих от една година, дойде да ни поздрави за празника. Завари и една съседка – гъркиня, която бе дошла по същия повод. Заприказвах ме се, стана въпрос за безвизовият ни режим, стана въпрос за работниците – чужденци и когато се засегна болният въпрос – престъпността, тогава аз умно си замълчах и се опитах да си почеша главата с пръстите на краката.
Изпуснала съм част от разговора, но добре чух ласкавите думи на гъркинята по мой адрес, а когато сита на кирията допълни, че 75% от българките са точни, верни и правилни т.е свестни, добри), очите ми се напълниха с благодарствени сълзи, потекоха ми по шията чак и така разбрах, че главата ми без подритване си беше дошла пак на мястото.
И тогава я отписах Ценка! Сетих се какво беше казал русчуклийката Канети за майка си, че от отделни членове на фамилията си сее срамувала, но като цяло от рода си е изпитвала само гордост и гордост!
В този момент сякаш чух и думите на Царя – “Та ние сме си европейци”! каза ги още преди десетина години!

Юлия Сушичка, Атина

В един момент

Специално посветено
На гръцката действителност


И вървях... В един матов, мрачен ноемврийски ден. Бързах в чуждата столица. Изморена, преследвана от толкова грижи и проблеми.
И изведнъж – хоп! – Изникна едно хлапе, с големи сини и бистри очи...и с голяма прашка.
-Да се прицеля ли? – ми казва.
-В кой се целиш, хлапе?
-Целя се в несъстрадателността и безчувствието на великите управляващи.
-Целя се в банкерите с вратовръзки, които часове, дни и години ни съдят от червените и зелени светлини на паричната борса...
-Целя се в дебелите новобогаташки-госпожи, когато водят кучетата си на фризьор...
-Целя се във всички полицаи, депутати с луксозни костюми и с още по-луксозни лимузини, със “сиромашки” вили, които се мъчат – заради “бедните” над чиния с омар и хайвер...
-Целя се в добре нагласените дребни човечета изгниващи пред телевизора на псевдо – “културните”, продаващи евтино изкуство...
-Целя се в добре охранените владици и попове, които с църковна фарисейщина скриват истинското значение на вярата...
-Целя се...Целя се... Целя се...
накрая се прицели в мен, прикритата в делата ми и в думите ми. Мен, която изтърпя камъкът ти да премине през душата ми и да я изправи в правилна посока.
И ВСИЧКО ТОВА
В ЕДИН МОМЕНТ

Неда Кирилова

Запознанство

Току-що бе пристигнала. За пръв път идваше тук. Беше отседнала в някакъв хотел в центъра. Едва дочака да й донесат багажа и се просна на канапето. Не помнеше откога не е спала. Отпусна се и заспа. И този път не сънува нищо. Когато се събуди, не знаеше колко време е минало. Опита се да си припомни защо бе дошла именно тук, но не можа. Извади бележника от раницата си, но и там не намери нещо, с което да свърже пристигането си в Лондон.
Беше около 21 ч. Навън бе тъмно и мокро от дъжда, който за N-ти път се изсипа над града. След като взе душ, реши да излезе. Усети, че силите й се възвръщат и й стана някак хубаво.
Знаеше, че няма да скучае тази вечер. След броени минути бе на улицата. Наоколо имаше много хора, които се разхождаха. Отвсякъде светяха реклами и тя за момент се умори от толкова много светлини. На “Пикадили” реши да си почине. Седна на един тротоар и запали цигара. Не беше сама. На площада освен нея имаше една влюбена двойка, един мрачен господин, който разхождаше някакво мършаво куче и една загадъчна фигура, която тя, в първия момент не можа да определи. Беше мъж, с къса черна коса и леко набола брада. Той забеляза, че тя го гледа, но реши, че е още рано да я заговори. Тя продължаваше да го гледа. Струваше й се, че го е виждала и преди. Искаше й се да го приближи, да го заговори, да го целуне дори, но не посмя. Опита се да каже нещо, но от устата й не излезе дори звук. Не можеше да помръдне.
Небето започна да се прояснява и задуха лек ветрец. Нощта бе приказна. Всичко наоколо сякаш оживя. Тя стана по-чувствителна. Сетивата й се изостриха. Струваше й се, че може да чуе човешки глас от другата улица. С нея ставаше нещо, но тя още не знаеше какво. Някакво ново непознато чувство я завладяваше.
Той забеляза, че тя продължава да го гледа. Стори му се дори, че му се усмихна. Разбра, че не му остава нищо друго освен да я заговори. Той стана и бавно се приближи към нея. Когато видя лицето й, се разтрепери. Струваше му се, че всеки момент земята ще се преобърне и ще го затрупа. Кръвта му кипеше, а тя чуваше ударите на сърцето му. Не каза нищо. Седеше пред нея и не можеше дори за секунда да откъсне поглед от очите й. Струваше му се, че в тях се отразява целият му живот. Искаше му се да я попита защо се появява толкова късно, но сам осъзна абсурдността на въпроса си след като се виждаха едва за първи път. Нищо не я попита. Гледаше я само в очите. Цял живот можеше да стои така и да я гледа. За него вече нищо друго нямаше значение.
Тя не се учуди от поведението му. Спомни си нещо незнайно от къде за Вавилон, за езиците, които Бог разбъркал не за да се разбират по-трудно хората, а изобщо да не се разберат.
Осъзнавайки безсмислието на думите – не каза нищо.
Тя стана, хвана го за ръката и те поеха в неизвестна посока без да проронят и дума.
Градът бързо ги погълна и те изчезнаха от редовете на тази история. И никой не знае къде са сега. Някой казват, че са се превърнали в риби и плуват някъде из Темза.

Явор

вторник, 4 декември 2001 г.

Интелектуална

А уж бяхме тръгнали за Европа, за Америка и за не знам си къде. Глупости на търкалета.

Излезе един “интелектуалец” и си наби един полицай, понеже не му позволявал да си паркира, където си иска. Много интересно.

Първо полицията е затова да се слуша. Доколкото знам там, за където сме тръгнали при съпротива на полицай при изпълнение на служебните му задължения очакваната продължителност на живота рязко спада – до няколко минути. Дори и без да бие полицай, а само ако на полицая му се стори, че указанията му не се изпълняват достатъчно бързо и точно.

Ние обаче сме други. При нас може. Полицията е затова да се бие и да се псува, че не си върши работата. Ами как да я свърши? Избраните от нас не и обръщат внимание. Защо тогава да го правят престъпниците. Те и без това са извън закона.

Както и да е – на някой толкоз му бил ъкъла. Срамното в случая са подписките на другите “интелектуалци”. Приказките за “гаври” и не знам си още какво. Време е да разберем, че законите, хубави или лоши, са затова да се спазват. Ако не е така, тогава нека някой от тях ми каже следното. Аз, като инженер, който не заема постове, интелектуалец ли съм? Ако съм, то мога ли и аз да бия полицаи. Ако мога – с какъв чин да са и по какъв повод?
Ако все пак, бивайки инженер, съм по-долна класа интелектуалец, кого мога да бия безнаказано?
И главното – в кои закон е написано това, за да си го прочета и да мога да го цитирам, докато си шамаря някой: “Виж сега, аз вярно те бия, ама е законно, понеже съм интелектуалец и мога да бия отпадъци като тебе според член еди си кои, алинея еди си коя...”
А, да – също да попитам кога мога да крада....

Уф, хайде стига глупости...

Срам, СРАМ!!!

Zaro

понеделник, 3 декември 2001 г.

Nothing But HARRY Up

“Harry Rules”, “Harry Shooter”, “Harry War”, “Potter smashed the pot” – това са само част от заглавията, които заляха световните медии след размазващия дебют на “Хари Потър и магическия камък”.

Истерията завладяла кино-маниаците граничеше с тази на феновете на “Stars Wars”. Още на втория ден от официалната премиера на филма започнаха залаганията, дали най-после се е появило филмовото събитие, което ще успее да прекрачи заветния четвърти ден и да събере 100 милиона долара. Въпреки, че това не се случи, филмът на “самия в къщи” Крис Кълъмбъс се нареди сред “Джурасик Парк” и “Епизод 1” в галерията на US-Box-Office-героите, като запази за себе си рекорда за ню-ентри № 1 за всички времена.

Голата статистика до момента показва приходи от 220,1 милиона долара за 15 дни от излизането на филма на голям екран, второ място за всички времена относно това “на кой ден кой филм влиза в Клуб 200” и трета поредна седмица на върха на чарта. Дали Oceans 11 на Содърбърг, Робъртс, Клууни и компания ще имат сили да свалят Хари Потър от върха ще разберем на 7 декември. В противен случай единственият кандидат за слава до края на годината си остава “Властелинът на пръстените”.

За първи път няма да говорим за класации, а обещаното от Why Bulgaria “рreview” ще се превърне в едно “след-view” изследване на интересни факти около книгите и филма от типа “знаете ли, че”, а именно:

    Знаете ли, че :
  • Първата идея на Дж.К.Роулинг за младия вълшебник се появява във влака, пътувайки от Манчестър за лонодонската гара Кингс Крос през 1990 година;
  • Дж.К.Роулинг дописва първата книга в Португалия, където сутрин създава Хари, а следобед преподава английски;
  • Бившият мъж на Дж.К.Роулинг се нарича Хорхе Арантес;
  • Първото издание на Хари Потър е дело на Bloomsbury Children’s Books е в 500 екземпляра;
  • Сумата, за която Дж.К.Роулинг продава правата за филмиране върху първите две книги за Хари Потър е 700 000 долара (човекът на Warner осъществил сделката е Дейвид Хеймън);
  • До края на 1999 година Дж.К.Роулинг е спечелила 40 милиона долара от авторските права върху книгите;
  • До края на 2000 година са отпечатани 100 милиона екземпляра от книгите, като превод е направен на 47 езика;
  • Дж.К.Роулинг отказва да присъства на връчването на ордена й на британската империя от Елизабет ІІ, поради това, че по същото време се провежда театрално представление с участието на дъщеря й Джесика;
  • Стивън Спилбърг е бил заинтересован от осъществяването на филма, но както твърдят близки до авторката се “дезинтересирал” след първия разговор с Дж.К.Роулинг;
  • Режисьорът Крис Кълъмбъс е съгласувал с авторката всеки от първоначалните сторибордове за филма;
  • До момента Coca Cola е инвестирала 150 милиона долара в рекламата на Хари Потър;
  • Сценографът на продукцият Стюърт Крейг е носител на три награди “Оскар” за “Ганди”, “Опасни връзки” и “Английският пациент”;
  • Гигантите за производство на детски играчки “Mattel”, “Lego” и “Hasbro” са заплатили до момента лицензи права в размер на 50 милиона долара и имат правата за производство на 160 вида играчки, свързани с Хари;
  • Warner са предложили телевизионните права за “магическия камък” на ABC, NBC, CBS и Fox за сумата от 70 милиона долара (справка: до момента рекордът се държи от “Титаник” с 30 милиона долара);
  • Преди да е бил продаден и един билет за филма, постъпленията от merchandise са били 150 милиона долара, а общата сума очаквана от Warner е 1 милиард;
  • Дж.К.Роулинг очаква 500 милиона долара постъпления от правата върху книгите;
  • Дж.К. Роулинг е родена 31 юли 1965 година, Хари Потър на 31 юли 1990 година, а изпълнителят на главната роля актьорът Даниел Радклиф на 31 юли 1989 година;
  • Продуцентите на филма са получили 80 000 писма със заявки за ролята на Хари Потър, близо 200 училища са предложили услугите си за снимки;
  • Тим Рот е бил кандидат за ролята на Снейп, но отказва заради участието си в “Планетата на маймуните”;
  • Даниел Радклиф е играл и в продукцията на BBC “Дейвид Копърфилд”...


Моля допълвайте, какво не знаем, че ..........

Carlos

четвъртък, 29 ноември 2001 г.

Любов, фондации, сдружения, организации и ... движение

Казано е, че любовта ще спаси света. Но явно този, който го е казал или е говорил доста тихо или никой не го е слушал в този момент. Поне такова е впечатлението, което се придобива, като погледне човек криминалните и икономическите новини.

След безуспешните напъни на автора да прави добро на ближните през съзнателния му живот, той стигна до следните три генерални извода:

- Да се прави добро е хубаво – усещането като успееш е много приятно.
- Обикновено ти отвръщат с лошо. Т.е. човек трябва да се приготви за това. Тук не става дума за изказване или не на благодарност – никой не прави добро заради нея. Иде реч именно за неволното или не дотам неволно зло.
- Все пак си струва, ако нямаш нищо друго за правене.

Тук ще трябва се спрем и на някои други факти за да можем да продължим повествованието. От една страна аз съм един 32 годишен щастлив глава на семейство и баща и като такъв основното ми задължение е да осребрявам сметките на семейството. От друга страна мечтата ми за професия е нещо като съветник (каква ли е учената дума за това – “решител на проблеми” – така добре звучи Problemsolutions Inc.). Казано иначе – да седя с ръце в джобовете и да давам ъкъл на хората. И да ми плащат за това. Повечко, естествено. За съжаление на тоя бизнес план му куца страната с клиентите. Ясно защо.

Предвид горното и предвид това, че фондации “Бъдеще за Бълагария”, “Будеще за София” и т.н. вече има и функционират, т.е. бъдещето на изброените и неизброените вече е гарантирано, реших да основа ФБЗС.
И така драги читателю, ти присъстваш на уникалното събитие, за пръв път в историята - на световната премиера на Фондация “Бъдеще за Заро и Семейството му” (ФБЗС) – тук и сега. Добре дошли и помагайте.
С цел избягване на бюрократичните и данъчни препятствия, моля сумите да се дават директно на мен. Документ за това естествено няма да има, но не губите нищо – парите са дадени за добро дело, освен това и дадените с документ на фондациите пари не носят данъчни и други облекчения на дарителите. Така казват всички шефове на фондации.
Благодаря!

Сега, след като уредихме това, да обявя и създаването на едно движение:

“За по-добро утре”

Хубаво звучи, нали? Значи движение е, понеже не е нещо друго. Не е организация, понеже няма да се организираме, пък и на кого му се занимава. Не е и сдружение, понеже някак си “сдружение” предполага някаква стопанска цел, поне за мен. А стопанските цели и проблеми намериха решението си по-горе.

Затова е движение. И то движение, което ще се извършава в главите ни. Понеже аман от други такива. Идеята е проста и стара като света, чак се чудя как не ни е дошла в главите. И тя е:
Нека всеки си свърши работата, да си плати данъците, да гласува, като го помолят за това и изобщо – нека дадем нужното от себе си, за да може тази иначе хубава и обещаваща страна, нашата Родина, България, да стане едно добро място за живеене, ако не за нас, то поне за децата ни. И нека не им се иска като нас да грабнат постоянно стегнатият куфар и да отпрашат нанякъде. И нека учат чужди езици единствено за да се запознават с произведенията на изкуството в оригинал.

Ако някой измисли по-добра форма – нека ми я каже – приемат се всякакви предложения.
А дотогава действайте - “За по-добро утре”!

Zaro

вторник, 27 ноември 2001 г.

Теология по Коледа

Идва Коледа, а с нея идват и писмата до Дядо Коледа. Тази година употребих всичките си познания по модална логика за да обясня на сина ми (5) че има разлика между това че в писмото пише “искам” видео и това че джуджетата “могат” да правят само по-простички играчки, щото на северния полюс високите технологии още не са толкова развити. Споделих тези мои упражнения с един съученик (за когото неведнъж съм имал случай да разказвам и който след 13 години в Бърно се пресели в Торонто) и ето какво сподели с мен той:

“За дядовците-коледовци - или по-скоро за съществата, които носят подаръци на Коледа, - най-невероятното е, че синът ми още им вярва, въпреки, че според мен само се прави, тъй като преживя такава смяна на традиции и легендарни същества, че сигурно вече си е направил извода, че това е някаква луда история. Чехите по традиция вярват в това, че подаръците им ги носи Йежишек (това го видях веднъж преведено на английски като Baby Jesus - на български въобще не се и опитвам да го преведа - това е нещо като бебето Исус, Исусчо или нещо такова - просто това, дето му се прави всъщност рожден ден по Коледа), който по обясними религиозни и други причини не може да бъде някак си така реалистично въплатен. Та легендата там е, че на Бъдни вечер след вечеря децата се залепят за прозореца, за да могат да го видят тоя Йежишек (дето никога не са го виждали), а през това време той "неочаквано" нарежда подаръците под елхата и изчезва, като малко преди да изчезне звъни със звънче.

Навремето чехите учеха децата си да мразят Дядо Мраз като нещо руско и комунистическо (те май си мислеха, че е облечен в червено, щото е червен боклук), което им беше натрапвано от идеолозите тогава, за да им замести Йежишека. Да де, ама дори не мина и година след революцията и се появи Санта Клаус, който си беше в същите дрехи като на Дядо Мраз, ама беше американец и се възприемаше по-скоро като реклама на кока-кола, но вече беше обичан от населението и много "in".

Бяхме една Коледа в България, та там се оказа, че освен другите двама образи ходи и Дядо Коледа, който така и не разбрахме по какво си прилича и различава от Санта Клаус, обаче цяла вечер спорехме по въпроса кога и как носи подаръците, така че синът ми си ги получи от Йежишек в България в пълното недоумение на бабите какво пък се случи сега.

Иначе сме писали писма и на Йежишек (това е като да пишеш на арменския поп), на Санта Клаус и на Дядо Коледа и те някак си по много сложен начин си му съществуват в малката главичка и все още вярва на такива работи. В България едно по-голямо дете се опитваше да го вкара в правия път - вика - ти си много глупав, ако си мислиш, че Дядо Коледа ще ти донесе играчки - няма Дядо Коледа. Синът ми обаче въобще не се възмути от тази работа и дойде да ми каже, че то онова момче било глупаво, щото не знаело, че всъщност наистина нямало Дядо Коледа, щото играчките ги носел Йежишек.

То в България най-големият ни проблем беше кога всъщност ходи да носи играчките Дядо Коледа - дали вечерта на Бъдни вечер или на другата сутрин или пък имаше и предложение чак за другата вечер, което само накара сина ми да намрази българския герой, какъвто и да е той и най-накрая решихме, че Дядо Коледа е всъщност поредното менте като много други работи в България и играчките си му ги донесе Йежишека.

Lubo

петък, 23 ноември 2001 г.

Следизборна идилия

Избрахме си нов президент. Вече друг човек ще ни казва наздраве в 12 без 5 на Нова година. За да не получи някой удар от промяната, тая работа ще почне от догодина.

Инициативата на Why … Bulgaria да си изберем президент още в първия тур пропадна. Отново бяхме ларж и избирахме на два тура. Тъй де – страната ни е богата, що да пестим пари.

За да е циркът пълен, фирмата преброител обърка броенето. Очакваното събитие Господ да слезе на земята и да подкара техниката явно не се случи, тя не тръгна и роихме на ръка. Да сме като американците де. Ако и да е по други причини. Освен желаещи да броят, се наредиха и желаещи да съдят преброителите. Съдия, пожелал да остане анонимен, сподели за Why … Bulgaria: “Делото няма как да бъде спечелено. Казуса опира в бетонното: “Ами като им бил толкоз ъкъла...””.
В отделна група се подредиха всички желаещи да обяснят, че нямат общо със злополучната фирма преброител и че също така нямат сестра.

Сокола явно отново се извиси, видя ситуацията отвисоко и си взе каквото му трябваше.

Първанов спечели и да му е честито.
Лошото е, че сега ще трябва да практикува и съногадателство. Бившата му вече партия започна да сънува сладките сънища за управление на България. Дано им обясни човека... Досега успяваше.

Никой обаче така и не разбра как стана тая работа. Социолози и политолози се поскараха кой е знаел, че ще стане така, и кой не е знаел, и накрая за общото благо решиха да млъкнат вкупом. До следващото излагане.

Бате Пешо каза, че ще се оттегли от политиката за поне една година. Всички така се зарадваха, че започнаха да си хвърлят шапките от кеф. Последва първият в историята на София дъжд от шапки. Чака се становището на Екоминистерството и на парламентарната група на НДСВ по въпроса. Второто становище се взема само за да кажат нещо, понеже сега си наваксват за мълчанието в началото.

Покрай цялата работа няколко господа отново ме нарекоха за кой ли път “електорат”. Ами не съм, не съм бил, не искам да бъда и няма да бъда. Другите глупости по телевизията някак изтраях, ама това ми дойде в повече и развали иначе приятното забавление “избори”.

Но както се казва – всяко чудо за три дни. Остава края на цирка: Оставки ще има, оставки няма да има, конференция ще има (няма да има), конгрес ще има (няма да има)... Както обикновено.

А аз? Аз до следващите избори няма да съм електорат, а обикновена безгласна, така че кой всъщност го интересува...
Наздраве!

Zaro

понеделник, 12 ноември 2001 г.

не оставяй есента да отмине

хей, не оставяй есента да мине край теб незабелязана!
обърни й внимание. забележи я преди небето да е посивяло, преди слънчевите лъчи да са се скрили за дълго и преди вятъра да е издухал и последните листа от короните на дърветата …
а те политат и в ритъма на танго - бавно, мелодично, меланхолично, флиртуват, докосват се, отдалечават се и пак се приближават, след което меко прилягат на влажната, целуната от хладната братовчедка на росата, земя
някои са все още зелени, наивно, нереално, само тук таме, като прибягващите из улиците девойки все още с къси полички и пролетни потничета, облечени като че на инат на хладното време
някои са жълти, топли и нежни, като прегръдката на сгорещилия се пясък на плажа, на който човек придремва блажено и безпаметно в юлския следобед някои са оранжево-червени, като отражението на залязващото страстно слънце в чашата вечерен коктейл на бара на плажа, с привкус на лятна нощ, изпълнена с буйни танци и силни чувства
някои са кафяви – с предусещане на идващата зима, приятно пукащи цепеници в камината, нежни докосвания пред прозореца, с изглед към потъналия в сняг пейзаж, с мечтание за пролет, къси полички и потничета …
есента е красива, шарена, палава, носталгична, чувствена, изпълнена с цветовете на всички сезони …

хей, не оставяй есента да отмине незабелязана … отдай се на страстта й.

Justine

четвъртък, 8 ноември 2001 г.

Тцатики, сувлаки, драхмас и ........ слънце (или записки по едно византийско лято) - Част ІV

На аерогарата всичко е спокойно.
От западния фронт нищо ново.
Инвеститори няма. Полети също.
“Балкан” обаче вече летяла.
Запътвам се към самолета. Пак за Гърция. То като махала ми стана, ама и нали от WhyBG и те хора.
Материал чакали. Аз да не съм им длъжник, та да си описвам неволите и патилата по тая чужбина.
О, не-не-не........, това е “машина времени” Антонов 24. То затова ли полетът е предвиден за два часа. Едно време един германец разправяше, че летял на някакъв “герет” (т.е “уред” за немскоговорящите), но след “вдигането на крака на родното самолетоизвозване”, и това си е самолет. Започваме да набираме скорост и се чудя, кога ли ще изхвръкне нещо. Малко преди това обслужващ персонал, въоръжен с маркучи мие самолета и е истинско водно приключение, ако влезеш в хралупата без да са ти намокрили “версаче-то”. То кой ли с “версаче” ще се качи на Ан-24, ама знаеш ли?. Междувременно инженер-специалист с отвертка човърка нещо по обшивката и добре, че датата е преди 11 септември.

Компанията била летяла.
Летеше с шест човека пътници и пет човека екипаж. Щели да я вдигат на крака? Как бе амсолаци? С шест човека пасажери и кетъринг за петдесет. Поне бирата е в повече и пътят не се усети.

Отново съм по улиците на Атина. Неделя е. Движение никакво. За някакви си 35 минути съм в хотела и съм на път да счупя световния рекорд за придвижване в гръцката столица.
Ден по-късно решавам, че е крайно време да напусна Атина и да се поразходя из Пирея. Най-голям интерес представляват спийд-ботове, както гордо гласят новите надписи. Качваш се на такова корабче и докато нацелуваш жената и си я на Санторини, я на Кос. Острови поне дал Господ много. Пристанището е голямо и мръсно, като всяко пристанище. Метрото до Пирея също. Прословутата Пирея не ме впечатлява, но местните разправят, че в Глифада се намирали най-големите заведения и локали с лайв-гръцка музика. Както вече неведнъж заявих гърците не си падат много по работата. Вие работлив южняк виждали ли сте? Бачкат хората, ама когато трябва. После бузуки-сувлаки и тия всичките думички в речника дето завършват на “ки”, .... до сутринта разбира се.
Южна страна, южни хора, южни идеали.

Два дни по-късно пътувам в обратна посока – към Вуляменти. Това е най-южната точка на Атина. Спретнато кварталче на около 35-40 километра от центъра. Цялата крайбрежна част на квартала е заета от кръчми и хотелчета. Преди години тук бил разквартирован половиния американски флот (сега са се разквартировали руснаците, но като собственици). Знаете как е като наблизо са рейнджърите и нейвита-та. В общи линии – пияни нейви-та, жрици на любовта, здрави запои и безкрайна аларма. Но всяко нещо си има своя край и преди 15 години кварталът запустял, за да се превърне в едно от най-спокойните кътчета на Атина, каквото е и в момента. Няма да ви разправям, че тук ядох и най-големите кралски скариди, които съм виждал. И за да не стане като приказката за рибарите и лафа “ей такава риба хванах” се подсигурявам, че скаридите бяха поне 15 сантиметра.

Магистралата в тази посока е като оазис. В средата са засадени палми. От ляво са китни хотелчета по цялото протежение, докато отдясно е залива, в който баровските яхти са често срещано явление.

Излизаме от територията на Атина и се насочваме към Сунио.
Какво търсим там ли?
Оказва се, че в Сунио се намира най-старият открит храм в историята на човечеството, като първите стъпки по построяването му се губят някъде около 10 век пр.н.е. Пътният оазис свършва и започват чукарите, които жълтеят под напора на слънчевите лъчи. Растителността е оскъдна, плажовете са малки и осеяни с камънак, но на всеки 5 километра в 60-километровата ивица между Атина и Сунио са накацали малки селца, чието основно препитание е туризма и рибарлъка.

Вече 10 километра наблюдаваме храма, който е точно на върха на един хълм и гледката е страхотна. Стигаме до Сунио. Започваме изкачването по прашната чакълеста пътека и независимо, че е едва 10 сутринта е пълно с туристи. Речта е главно английска и японска. Група американци, които сигурно вече не си спомнят кога са се влели в редиците на пенсионната общност, пухти по хълма, но не се отказва.

Слънцето пече зверски, морето е синьо като на картичка и просто не ми се вярва, че такъв цвят съществува. Храмът разбира се е полуразрушен, но въпреки това съм впечатлен. Присламчвайки се към група американци слушам малко история. А те горките слушат и тъпеят. Що е то 10 век пр. Н.Е за хора които броят само до 200, а ние варварите от този край на света смятаме във векове. В храма е погребан не друг, а капитанът на Менелай, който е управлявал корабите му на връщане от Троянската война. По-късно е използван за крепост и фортово съоръжение от гърци, македонци и роби, завладяван по няколко пъти и от едните и от другите. Геометрията е съвършена и храмът е така построен, че слънцето изгрява винаги на едно и също място, там където е входът на храма и залязва на неговия изход. Американците продължават да цъкат с уста и се опитват да си спомнят те това Троянската война филм със Стив Рийвс ли беше или спектакъл на Бродуей. Ще мине време, ще походят по Европа-та, ще се научат хората. Междувременно японците са нападнали сувенирния магазин и изкупуват всичко що е с техните си къщички-йероглифи и става за четене.

Както и при Акропола неизвестен остава факта, как тези огромни мраморни късове са “докарани, донесени, спуснати, сложени, вдигнати, сглобени” във времена, в който единствената жива сила е била човешка или животинска.
Независимо, че се намира на час и половина път от Атина, Сунио е задължителна дестинация за всички туристи, посетили тази част на Гърция.

Връщаме се в Атина и задължително се отправяме към най-високия връх на Атина. Връх, връх, чист хълм с височина от 277 метра. Отдолу погледнат Ликавитос си е направо планина, но самата му височина не предполага това. В тази част на Атина е пълно с магазинчета и стръмни малки улички, които се губят в подножието на хълма. Намираме влакчето, което за нула време се запълва с туристи и се понасяме към “върха на хълма”. Пътешествието е кратко и то ни отвежда под бялата черквица, която е на върха. Ще има сватба. Булка, младоженци, сервитьори спрятат маси в ресторанта на Ликавитос, туристи щракат панорамни снимки на Атина. Градът се вижда като на длан. Кеф ти Акропола, кеф ти Монастираки, кеф ти първият олимпийски стадион от 1896 година и какво ли не, кеф ти басейнчета на покривите на по-баровските кооперации. Не може да си дошъл в Атина и да не се качиш. По стълбите надолу виреят каквито си поискате кактуси и надписи от рода “Еди кой си лов еди кой си, при това форевър” или “Иван уос хиър” са често срещано явление. Дали да не си извадя ножчето и да си оставя подписа на някой по-голям кактус.

Дръж се прилично бе човек и стига с тая Гърция, че на хората им омръзна да четат?
Ама материал чакали онези от WhyBG, а и за алманах на Мадрид договор подписахме?
Да си чакат.
Дай да му дръпнем по едно узо и да не се занимаваме с драсканици.
Край на цитата.

Carlos

сряда, 7 ноември 2001 г.

US Box Office: Delivery Status – CNN, Антракс и .... тук таме ...........муувис

Дръж здраво брадвата и да ходим да го видим тоя, дето не иска да ни гледа

Америка била страната на неограничените възможности. Америка била Меката на киното. Май беше.
Защото през последният месец освен да запят CNN и да ходят на работа с ръкавици, американците май забравиха, че кино-людете и те хора и те семейства хранят. Едва ли е имало друга есен, която да е толкова слаба и постна като приходи и едва ли някой си е представял, че филмите ще се прескачат на върха на Топ 10 като талибан над корана.
Изобщо веселба.

Излизат филми, гледат ги по малко, правят някой друг долар и айде в миманса. И всички са вперили взор към края на месеца, Коледа, а и малко след нея, когато ще нахлуят и Потърче-тата и Властелинчета-та и сериозните продукции като “Гангстерите на Ню Йорк” на Скорсезе или “Али” на Майкъл Ман.

А какво всъщност се случи през последния месец.
Провал след провал.

Започвам с “Бандити”, който аз лично очаквах да върви pretty well, като се имаше предвид никаквата конкуренция на “Training Day”. Да обаче филмът на Фукуа се пребори, а бандитите направо се провалиха. Провали се екип с участието на чичо Брус (който по принцип си е chart killer), изключително качественият актьор Били Боб Торнтън (който печели повече популярност с последния алтернативен прочит на братя Коен – “The Man Who Wasn’t There”) и най-вече режисьорът Бари Левинсън, който само “Рейнмен” да беше направил щеше да остане в историята на киното. Историята за банковите крадци, които делят любовта на една жена не е нищо ново под слънцето, но въпреки това актьорският състав просто заслужаваше повече внимание. Общият приход на бандитите без да обират банки е 36 милиона долара за четири седмици.
Трагедия.

После на върха се появи дълго рекламирания From Hell с идеалния за такива случаи Джони Деп. И пак трагедия – 26 милиона долара за три седмици. Аз ако бях на мястото на продуцентите посмъртно нямаше да пусна филма. Народът се е наплашил зверски, а ти вместо да му дадеш нещо успокоително и да го почешеш по коремчето, какво? Джак Изкормвача в нова версия. Еми, как ще го гледат бе, брате?.
И започнаха ужасиите, противно на всякаква кино и народо-логика.
То не беше Bones, то не беше 13 Ghosts. И пак трагедии като рилийзи, като приходи.. Хората гледат един месец на живо ужасии, те тръгнали да пълнят кината. Тюрлю гювеч от класа.

Свеж полъх повя откъм особено остроумното като заглавие K-Pax, в който Кевин Спейси продължи да търси нестандартните роли, които му донесоха двата Оскара през последните 5 години. Тук го виждаме като перко, който си представя, че е от друга планета, а доктор Бриджес му влиза в положението. Заглавието на филма е и планетата, от която би трябвало да произхожда героя на Спейси. Странното обаче е, че сюжетът на филма си е чиста проба пиратиран от никому неизвестният аржентински филм Hombre mirando al sudeste. Леко момчета, леко. То не бяха римейки на испаноговорящи филми, а не е и време за Vanilla Sky.

Миналата седмица щях да заложа всичките си пари на едно име – Джет Ли и пак трагедия – второ място. Очаквах гръм и трясък на “The One” в бокс-офиса, най-малкото защото Ли отказа “Матрицата 2”, заради участието в този филм. Сценарият е правен за него, както и този на Kiss The Dragon, а то е разпердушинване на всичко що мърда, бой до дупка, спиращо дъха действие през паралелни вселени и ..............екшън мале до прималяване. Ли е поканил и старата си дружка от “Ромео трябва да умре” Делрой Линдо.
Явно и това не искат да гледат американците през есента на лето господне 2001-во, а те си гледаха екшън на поразия. Питайте Гибсън, Арни, Сегал, Уилис и другите.

Третото място през последната седмица е поредният слаб конвейрен филм на Траволта “Domestic Disturbance”, за който критиците пишат, че не е толкова зле, но се надяват следващият Траволта-филм наистина да е добър. Сценарий като слънце. Мъж и жена се развеждат. Жената се влюбва и се жени за Мистър Доброто Момче, който след сватбата се оказва Мистър Да Не Ти Е В Къщата. Бившият съпруг трябва да спасява положението. Е, кой гледа вече такива трилъри? Излиза ли Траволта от дупката, в която го вкара дебелата му глава от “Бойно поле Земя”. На Костнър му трябваха 4 години за да преодолее “Пощальонът” и да стигне до “Писмо в бутилка”, който за него бе каквото е “Domestic Disturbance” за Траволта, т.е чакаме “Тринайсет дни” на Траволта.

Първото място, здраве да е ............ американците си искат глупости, т.е миналата година беше “Гринч-а” тази година есента ще е за “Monsters Inc.” на компанията Пиксар (същите герои дето изкараха великата простотия “Играта на играчките”) Но за него при следващата ни среща.

Очаквайте голямо preview на Хари Потър и т.н, защото се оказа, че половината клуб са фенове на Дж. Роулинг. Не като жена естествено.

Carlos

вторник, 6 ноември 2001 г.

Фарсът

Снощи имаше дебат на кандидат – президентите по телевизия bTV. По-добре да не го бяха правили (или пък по-добре, че го видяхме?). Във всеки случай сеира беше на ниво за радост на “драгия зрител”. Така не бях се смял от години...

Самите изказвания ще цъфнат по пресата и къде ли не и не ми се коментират.
Само две неща:
Първо – отсъстващият Първанов. Имал ангажименти не знам си къде. Мислех, че bTV е национална телевизия и се лови и там, където е бил той. Във всеки случай аз, като избирател, се чувствам обиден от него и даже и да мислех да гласувам за него, щеше да има да взема...
Иначе той поне се отърва от участие в това, което се получи. Нямам думи да го определя. Но съм сигурен в едно – моят президент не трябва да се държи така.
Бедна, бедна България...

Като помислих, ми се видя най-разумно следното решение за нас като граждани и българи, каквото и да означава това (Понеже всеки ни го обяснява, почнах да се обърквам):
Едно е ясно – всичките са маскари. Затова нека да си спестим някой лев като данъкоплатци (понеже от нашия джоб идват) и да си изберем един президент на първия тур, та поне да не се харчат пари за втори.
Така ще имаме един уикенд повече, а и ще остане някой лев за и без това продънения бюджет. Я пенсийката ще се вдигне, я заплатите в бюджетната сфера, я някой път ще поправят – все ще е по-добре от това, което наблюдаваме...

Zaro

понеделник, 5 ноември 2001 г.

Седмият ден

В събота сутринта изпратих благоверния и детето на двудневна екскурзия до някакъв язовир. Страшни риби имало там, пък и да се откъснат малко от напрегнатата обстановка у дома. Тогава аз чистя и светът ми е черен, та те го отнасят. После като се почувствах свободна, волна птичка се втурнах безпаметно в онова главозамайващо приключение, на което не може да устои никоя жена, останала сама в къщи - изтупах килимите, свалих и изпрах пердетата, излъсках апартамента до блясък - отвън и отвътре, - и като ми остана да измия само чиниите в мивката се оказа, че нямам сили да стоя права, изпуснала съм и късните новини, тъй че не ми оставаше нищо друго освен да си легна. В леглото нямаше чаршафи (бях ги изпрала), но аз и не забелязах, понеже заспах някъде по пътя към него.

Събужда ме звънец. Не , не е часовникът - звъни се на вратата. Измъквам се от леглото на автопилот и почти без да си отварям очите отключвам . На прага стои разярена пощальонката и с предизвикателен жест ми хвърля ръкавица в лицето. Ударът е доста болезнен, та малко ми прояснява зрението и установявам, че всъщност ми е хвърлила вестник - дебел, ръбест и опакован в найлон. Пак не е могла да го натика в пощенската кутия, въпреки че по нейна препоръка вече два пъти разширяваме отвора. Пак не сме си монтирали допълнителна (и по-голяма ) кутия, каквато беше другата й препоръка, така че защо поне не си оправим асансьора, та да не я караме да се качва пеша до шестия етаж?!. Тук трябва да поясня, че асансьорът в нашия блок е от онези отживелици с привкус на атракция , които потеглят само ако съвпаднат няколко благоприятни фактора - първо: трябва да си по-тежък от 30 кг. Второ: да захраниш касичката с монета с подходящ номинал и трето (но най-важно): асансьорът да е на кеф. Нашето семейство така и не се научи да ползва услугите на това своенравно превозно средство защото първо: дъщеря ми тежи достатъчно само ако носи чанта с четири пълни бири (с празните бутилки не става), второ: аз никога нямам монета с подходящ размер и стойност (не че някога съм знаела какъв трябва да е) и трето: дори да са изпълнени първите две условия асансьорът доста често капризничи и пак се налага да вървим пеш. Това не ни се отразява зле, тъй че просто не разбирам какво се е разфучала женицата с пощенската чанта. Но все пак я изслушвам търпеливо, обещавам да се погрижим за нова пощенска кутия до другата седмица и с въздишка на облекчение затварям. Край на първи рунд.

Неделя е. Къщата ми е изчистена и аз мога да отделя мно-о-ого време на себе си. Още преди месец си купих къна за коса и все нямам време да я изпробвам. Сега е моментът. Наливам в купичката вода, смесвам и намазвам обилно косата си, завивам я с найлон и кърпа и се изтягам на дивана с новия вестник в ръка. Там, разбира се, нищо не пише, но докато разгледам картинките, докато си проверя хороскопа и ето ти го минал половин час. Отивам в банята да си изплакна косата и да се насладя на новия й цвят. Кранчето на душа се завърта услужливо, но вода не потича. Не ми е за сефте – всяка неделя някой комшия прави ремонт и спира главния водопровод за няколко часа или пък включват в канализацията някоя нова кооперация в квартала и тогава няма вода с дни. Изпълнена със справедлив гняв и неистово желание да мисля позитивно обличам халата и се запътвам към кухнята да си направя кафе. Не съм се запасила с вода, но има лед във фризера и без излишно суетене го натрошавам в джезвето.

Когато десет минути по-късно ледът още не се е превърнал в течност ме загризва черно предчувствие. С трепереща ръка посягам към електрическия ключ - така си и мислех - няма ток. Мисли положително! Мисли положително! Да! Имам кибрит и декоративна свещ. Оказва се доста трудно да сваря кафе на свещ, но след като неколкократно намалявам количеството на водата (така де, ледът е потенциална вода) накрая имам около две лъжици ароматно топло кафе. Изпивам го бавно и с наслада и чак тогава забелязвам, че в апартамента е доста студено – явно няма ток отдавна. Халата не ми топли особено и мократа коса в комбинация с боси крака и леденостуден под ме принуждава да тракам със зъби , партнирайки неволно в дует на сърдито бръмчащата над неизмитите от вчера чинии муха. Решавам да взема нещата в ръцете си и правя план за действие. Първо: от опит знам, че ток скоро няма да има и ще се наложи да си сготвя нещо от лед, горчица, яйце и каноконлит (това е цялото съдържание на хладилника) без разход на топлинна енергия; второ: термометърът в стаята показва, че е 11 градуса, нямам печка с дърва, тъй че трябва да се погрижа за запазването на телесната си температура; трето: нямам телевизия, интернет нито книга и много спешно трябва да си измисля занимание за цял ден, което да не изисква употребата на вода или електричество; пето: (или шесто, или колкото е там, по дяволите!) на вся-ка це-на трябва да разкарам тази гадост от косата си!

В изпълнение на предначертания план се заемам първо: да накисна полуготови спагети в купичка с лед и да я поставя до прозореца на слънце; второ: с известни затруднения поради увитата в найлон и кърпи коса си навличам дебел пуловер и всичко подходящо за ски екипировка, което откривам в гардероба; третото е най-трудно и го оставям за после, а като стигам до косата ме осенява гениална идея - имам приятелка фризьорка, която не работи в нашия квартал и значи има доста голям шанс да не са й спрели водата. Освен това ми е близка и няма да ми се подиграва за каската от кал, в която се е превърнала къната. Слагам си шапка (на мъжа ми, разбира се, моята не би побрала цялата хавлия) и хуквам към фризьорския салон. Старателно избягвам погледите на минувачите и се правя, на “какво, не знаете ли - сега модата е такава”. Пред заключената врата се сепвам и чак тогава си спомням един, сега като се замисля, доста странен факт - фризьорката работи само на четни дати, и то - ако не е неделя. Този път вече положителното мислене ми изневерява и аз си тръгвам оклюмана. Почти подминавам киното, когато нещо тихичко ми прошепва, че там е топло и има забавления и най-важното: тъмно е. Събирам всички монети и банкноти от портмонето си и едва успявам да платя билета. В неделя прожекциите са само за двама - продават двойни билети на двойна цена. Специално за мен правят изключение - купувам си единичен билет на двойна цена, но положението ми изобщо не предполага да водя дълги, привличащи вниманието спорове, тъй че бързо се шмугвам в тъмната зала. Температурата там не е по-висока от външната. Явно се очаква двойките да се гушкат. Е, остава ми да се насладя на катарзиса от изкуството.

След половин час се разбира, че на този филм няма да има нито изкуство, нито катарзис, нито отопление и аз тихичко се измъквам. В къщи не ме очаква приятна изненада. Все така е студено и безводно. Спагетите са поомекнали,чиниите не са се самоизмили, а мухата е изчезнала. Калната каска на главата ми пука и се сипе на прах при всяко движение, ръсейки се обилно из цялата къща. Свивам се на дивана и потъвам дълбоко в самосъжалението си, което бавно прелива в нелепа следобедна дрямка по принуда. Но сънувам жесток сън:

Неделя е. Няма ток и вода, а аз съм имала глупостта да си намажа косата с нещо, което прилича най-вече на кафеникава кал. Нямам по-добро занимание и затова чета Библията. Като стигам до последната страница се стъписвам - там има телефон за връзка със Създателя и Е-мейл на Архангелския съюз. Грабвам мобифона (телефонът също не работи без електричество) и набирам дългия номер. За моя огромна изненада чувам сигнал свободно и малко по-късно Неговия глас: “Да?” .Толкова много съм Му насъбрала, толкова неща имам да Му казвам, а батерията ми е на свършване! Карам направо и без да спирам да си поема дъх:

- Сътворил си света за шест дни и на седмия си почивал, а? Щото много Се умори, а? Ми да Си беше погледнал първо творението преди да изобретиш почивния ден. Можеше да го пипнеш тук-там и сега светът щеше да е по-малко несъвършен. Сутрин като погледна в огледалото Твоя образ и подобие и ми се доревава. Претупана работа и нескопосана. При това правена още в шестия ден. Ами на седмия? Бил си вече съвсем скапан и единственото нещо, което си сътворил - неделята - си е направо провал. Какво, да не би да си починах? Да не би да се заредих с енергия за новата седмица, а? Не ти ща неделята! Искам да си работя спокойно и равномерно, без да бързам непременно да свърша всичко преди уикенда, без ужасните понеделнични и петъчни задръствания, без да си разстройвам работния ритъм и без.... - сигналът внезапно прекъсва, батерията е свършила. Още ме е яд на Него и тъкмо умувам дали да хвърля безполезния мобифон към небето или да вляза в Архангелския чат и да ги насоля и тях едно хубаво, когато ме събужда тих гълголещ звук. Гали ухото, бавно прониква в съзнанието ми заедно със сивата утринна светлина и категорично налагащият се извод - водата идва! И... Господи, благодаря Ти - понеделник е!

Bella

петък, 2 ноември 2001 г.

Бяла смърт

Мирон седеше на пода в центъра на хола, омотан с шал и навлечен като бедстващ полярник. Целият лед от фризера, натрупан в спретната камарка, приютяваше в подножието си разпъната палатката от експедициите. Тук-таме се беше поизносила от дълго висене по гардеробите и пренасяне от една квартира в друга. Понеже тоя ноември се случи възтопличък, за да докара студен планински климат, Мирон затегна кранчетата на радиаторите, а големия вентилатор на тавана се въртеше на пълни обороти и създаваше виелицоподобно настроение. Чертаеше маршрута за утре по една карта, често поглеждаше към компаса и уморено избърсваше потта от челото си. Тоя ноември наистина се случи възтопличък.

Знаеше какъв иска да стане още откакто се качи на върха на селската топола, а баба му, след като беше гаврътнала на екс цялото количество валериан от домашната аптечка, извика пожарната да го свали. Докато пожарникарите обикаляха около дървото объркани и притеснени - без стълба и техника така или иначе не можеха да направят нищо - цялото село се беше събрало да зяпа сеир, а отчаяната баба с мегафон в ръка като директор на цирк по време на промоция крещеше, придържайки се строго към сценария за такива случаи: от "шъ ти скъсам ушити, на кого съ метна толкоз диво" през "баща ти шъ тъ убий" до "мило-златно чедо на баба, слезни - шъ ти купя тава баклава", което за пресметливата старица беше равностойно на половин царство. Накрая мъдростта превъзмогна липсата на оборудване. Бабата се закле тържествено, че ще мълчи като партизанин пред тате му относно случката и материализира обещанието за тавата с баклавата, размахвайки я под тополата като бяло знаме. Мирон слезе изподран и щастлив. Горе на дървото се беше се почувствал могъщ. Толкова могъщ, че в един момент си помисли да разпери ръце и да излети, абсолютно сигурен, че няма да падне. От тогава вървеше три стъпки над земята, а дебелото рижо училищно страшилище с прозаичното име Иван, тласнал го към отчаяната тополна авантюра с подигравките си и пердаха, стреляше напусто - Мирон беше станал неуязвим дори физически.

Първата му работа като студент беше да се запише в алпинисткия клуб. Нямаше приятели, а девойките от групата го прошнуроваха и пронoмероваха в папката "антисоциален мизантроп" и още в края на първия месец от следването се отказаха да го свалят, макар че беше хубавец с ненатрапчиво интелектуално излъчване. Катереше самоотвержено, избираше най-тежките маршрути и най-мъчителните експедиции, но онова чувство, обзело го на тополата не се повтори никога повече. До Килиманджаро и Еверест не стигна поради плячката, която закачи случайно на една от многобройните кукички на раницата си през онзи горещ август. На път за гарата - щяха да лагеруват в Рила - усети леко дръпване, но не му обърна внимание. Чу викове, някаква суматоха, но беше над тези неща и продължаваше да крачи като горд жираф през гмежта в подлеза към билетните каси. "Спри бе, чукундур, че съблече момичето!", се хвърли пред него самоотвержен старец. Ани едва крепеше скъсаната рокля, от която напираха да излязат великолепни цици като козунаци, а подир нея се беше събрало ято циганета и агитка граждани-ценители на женската красота. Едва изчака Мирон да я откачи и се хвърли да го налага - не крещеше, не ругаеше, а ръмжеше като мечка на синджир. Разбра се, че си я влачи така от трамвая. "Ако събереш стотинки от зяпачите, ще можеш да ми купиш нова рокля", примирено отбеляза Ани и това се оказа единствената й проява на чувство за хумор изобщо.

За да храни нея - не беше свикнала да се лишава от нищо - и двете им деца, които логично се пръкнаха набързо след сватбата, Мирон изостави планините и се хвана да поправя покриви, да сваля котки от дървета, да боядисва фасадите и да мие прозорците на високи сгради. Рядко се осигуряваше, сякаш нарочно търсеше риска, за да удави рутината и лавината от последствия, наречени "отговорност", "семейни и родителски задължения", "подобаващо поведение на глава на семейство". Често хората го зяпаха учудено, докато клатеше крака от олука, похапвайки обедния сандвич. Беше падал два пъти - един път от третия и един път от четвъртия етаж, но главата му беше корава, а и просторите с прането се оказваха здраво закичени. Само започна да накуцва с десния крак. Ани се оказа добра майка, но свадлива, празноглава и скучна жена, с която не ги свързваше нищо, освен скъсаната рокля.

Един ден развълнувана дама помоли Мирон да се отзове веднага - детето й се покачило на едно дърво и не искало да слезе. Тополата беше висока, а малкия се ветрееше на самия връх. Мирон хладнокръвно разбута традиционното за случая множество и се изкачи внимателно по тънките клони. "Как се чувстваш, мъжки!", запита той детето с безгрижен тон, когато вече беше на една ръка разстояние. Малкият го погледна усмихнат и Мирон прочете отговора в безстрашните му очи - "Могъщ!". Гледаха се втренчено дълъг миг, но малко преди да разперят ръце и да полетят, бащинските инстинкти дръпнаха Мирон в реалността. Той протегна ръка и сграбчи детето в прегръдките си. Смъкнаха се полека на земята, смигнаха си заговорнически и се оставиха на тълпата да ги мачка и изследва.

Вечерта Мирон се прибра в празната къща - Ани беше заминала при майка си с децата за празниците. Аристократичната му тъща никога не го канеше, но за него това си беше истинско облекчение. Така се озова с компас в ръка пред фризера с палатката, крилата на ушанката му плющяха под напора на виелицата, а нарисувано огнище върху паркета в хола почти не топлеше. Когато Ани и децата се върнаха след два дни, го завариха вкочанен. Съдебният лекар постави диагноза "смърт от измръзване".

Nadie

вторник, 30 октомври 2001 г.

Приказки от 801 дни

Имало едно време един народ наречен Шахрия. Той бил добър и послушен, докато не открил, че управниците му обичали други. Тогава се разгневил и свалил управниците от власт.

За десет години Шахрия си избирал нови управници и ги свалял, избирал нови и ги свалял, но мъката в душите на хората оставала ...

Един ден при Шахрия дошла Шехерезада, дъщерята на Великия Везир, и смирено помолила народа да я вземе нея да го управлява.

Шахрия много се зарадвал, защото Шехерезада му разказвала приказки. Приказки, в които Доброто винаги побеждавало - безработицата била ниска, инфлацията била ниска, данъците били ниски, цените били ниски, заплатите били ...

На най-интересното място Шехерезада прекъсвала приказката, защото изтичало времето за информационната емисия и Шахрия с нетърпение чакал продължението на другия ден.

... не, не - заплатите не били ниски, - високи били.

Така ден след ден, седмица, след седмица, месец след месец. 800 дни разказвала Шехерезада приказки, а Шахрия я слушал.

На 801 ден Шахрия бил забравил и избори и всичко и разбрал, че не е бил прав така да си сменя управниците, както му скимне, и пожелал Шехерезада да остане завинаги негов управник.

Спретнали голяма церемония и короновали Шехерезада за ... мм, шахеса? шахкиня? .. Абе за Велик Резил. Всички яли, пили и се веселили, по брадите ни тече, в устата ни не влезе.

July

Тенденции и съмнения

Обзеха ме съмнения. От една страна се оказа, че не всичко, което са ми казвали и ми казват е истина. От друга страна това, което научавам никак, ама никак, не ми харесва.

Щяха да свалят данъците. Щяха да вдигат други данъци. Не ги вдигнаха. После ги вдигнаха по друг начин. Със свалянето не стана ясно...
Като в сапунен сериал. Главната героиня е най - хубавата, най – добрата, най – умната, най – богатата, най... Приятелката и от своя страна също е най - хубавата, най – добрата, най – умната, най – богатата, най... Но по друг начин!
Сега ще задържат престъпниците. Чакаме утре какво ще стане.
В един момент спря да ме интересува.Хубаво беше, като си мълчеше царя – чакаш 800 дни после си купуваш баничка и боза и сравняваш цените с “някога”.
Иначе за цените на тока и парното се забелязва едно завидно постоянство. Което не се отнася за пускането на парното обаче. Хем е скъпо, хем го няма. Почти като слоновете в BILLA – много са евтини (10 лв. за слон), ама ги няма.

Антраксът. Осман Бил Гладен (готино име) беше виновен, После спря да е той... Обаче мене друго ме обезспокои - предпазните средства. Едно време измислиха СПИН. Сложиха ни презервативи. Сега измислиха и антракс. Сложиха ни ръкавици и маски. Кога ли ще тръгнем огънати отвсякъде? Е, има случаи, в които от чисто естетически съображения маските...., ама нейсе...

Обаче пък откриха горещ телефон за антракса. Готино нещо – звъниш и ти обясняват всичко – кислородна вода и сапун му е майката (да бе – има и такива хора – звънят, та пушек се вдига). Интересното е, че телефонът е горещ само денем. Нощем изстива (т.е. не работи). Така де – кой ще вземе да се заразява нощем. Тогава ние, българите си имаме друга работа. Няма да се заразяваме 7х24 я! Дa не сме в USA. От друга страна няма смисъл да се бърза и да се звъни – всеки момент по вестниците ще излезе, че има билка от българската народна медицина, която вирее някъде в Родопите и която, като я изпиеш и тутяяя - няма антракс. Поне така беше с виаграта – на нас ли тия – виагра ще ни продават. Че те я правят от хормони от българин (от кои град трябва да е, за да е най-чиста пробата се спори още). Или пък пиеш билка от Родопите, препикана от черна коза и ставаш атлет на атлетите. Количествата, които се продават по аптеките – те от чужденците се купуват....

И пак ще има избори. Този път интригата е кой ще е втори (понеже друга няма). Като че ли някой го интересува кой ще е втори в състезание, в което се излъчва само победител.

Абе весела държава. Зададоха се дамаджано – пръжолните празници. Виж, от тях разбираме, не ни трябват горещи телефони или билки (освен за пелина естествено). А и времето вече е подходящо.
Ннннннназдраве, разбииш ли...

Zaro

сряда, 24 октомври 2001 г.

Познавате ли програмата на правителството? (тест)

Оградете в кръгче подходящите думи в скобите.

"..Хората бяха много изплашени, защото събереше ли се ( съдът / парламентът ), винаги се случваха неприятни работи. Последния път например ( съдът / парламентът ) беше решил, че въздухът е собственост на ( графините Череша / правителството ) и всеки, който диша, трябваше да плаща данък на управата.

( Дон Домат / Председателят на парламентарната група ) пръв взе думата и каза всред дълбоката тишина:

- Напоследък приходите на ( замъка / държавата ) са твърде оскъдни. Както знаете, ( двете бедни стари госпожи, пълни сираци / бедният стар министър-председател, пълен сирак ), живеят в голяма мизерия и се намират в печалната необходимост да издържат ( дука Мандарина и барона Портокал / парламентарна група и правителство ), за да не ги оставят да умрат от глад.
...
( Адвокатът Грах / Председателят на парламента ) се надигна, изкашля се, изпъчи важно гърди и зачете:
- Долуподписаните ( Череша първа и Череша втора / министри ) смятат, че бидейки собственички на въздуха, трябва да бъдат признати и за собственички на дъжда. За това те искат от всички граждани да им заплащат такса, възлизаща на сто ( лири / лева ) за обикновен валеж, на двеста ( лири / лева ) за буря с гръмотевици, на триста ( лири / лева ) за снеговалеж и на четиристотин ( лири / лева ) за градушка. Следват подписи. ( Съдът / Парламентът ) решава, че трябва в допълнение да се плаща наем за росата, мъглата и другите форми на влага. ( Присъдата / Законът ) влиза в сила от този момент."

Резултати

Ако сте оградили левия израз в скобите добавете 1 точка към резултата си.
Ако сте оградили десния израз - добавете 0 точки или изобщо не добавяйте!

1 или повече точки:
Вие изобщо не познавате програмата на правителството, а текстът, който четете, е откъс из "Приключенията на Лукчо" от Джани Родари, превод на Светозар Златаров и Никола Иванов, издадена през май 1979 г. Желаем Ви успех!

0 точки:
Вие познавате добре програмата на правителството, а текстът е стенограма от заседание на XXXIX Народно събрание, проведено през есента на 2001 г. Бог да Ви пази!

Nadie & July

петък, 19 октомври 2001 г.

Напред, науката е слънце

Why … Bylgaria има особената чест и е радостна да съобщи, че в България най-после отвори врати филиал на Факултета “Бавно и мъчително откриване на изненадващо очевидното” на Максимегалонския университет.

Това научно събитие донесе изненадващ ефект върху обществения живот в страната. Вятърът на промяната се почувства във всички сфери на обществения живот, пък и в моя микроскопичен личен свят.

- Разбрахме, че нямаме футбол. Някой пресметна, че от 1994 година са минали 7 години. Браво!
- Пак се оказа, че имаме корупция. През следващия семестър сте ни кажат коя е корупцията (т.е. кои е корумпиран). Все пак научният подход вече е налице.
- Открихме Америка. Иначе казано, открихме, че и нас може да ни засегне тероризма. Всеотдайни ентусиасти започнаха подготовката на населението за случая. Очакват се призовете на МВР за най-оригинален вид бял прах с надпис “Антракс”. Отговорникът по самодейността в Централния софийски затвор вече подготвя план за мероприятие – футболен мач в двора между спечелилите първа и втора награда. Очакват се единствено призьорите.
- IT бранша е на път да открие, че такъв бранш в България няма. Далновидни програмисти започнаха да пишат програма (с WEB-интерфейс естествено), описваща ситуацията. Чака се и WAP–версия. В резултат Максимегалонския университет прояви инициатива и проведе семинар на тема “Бурите в чаша вода – причини, ранно оповестяване, развитие и последици”. На излизане младите членове на бранша заявиха, че не са съгласни с изнесеното, следователно те не са взели участие в семинара и присъствието им в залата е плод на нечия болна фантазия. Заявиха също така, че биха взели с удоволствие участие в такъв семинар, стига да се организира от друг (неназован) факултет на университета.
- БТК след 52 дни проучвания откри, че явно мога да имам телефон, щом имам такъв. Още седмица ще им отнеме да запишат това в компютъра. По случая аз пък открих защо БТК е на загуба. За 59 дни работа ми касираха само 61 лева – няма и по лев на ден. Е, така на печалба не се излиза.
- Хората, изпратени от фирма да ми монтират нови радиатори, откриха, че не могат да ги монтират, преди да си ги донесат. Аз пък открих, че един парнаджия не трябва да е непременно пиян, за да не ти свърши работа. Това го могат вече и трезвени. Явно “Новото време” е дошло.
- Няколко нещастни компютъра блокираха при опит за обработка на базата данни, съдържаща номинациите за “Дървена глава на годината”. Оказа се че претоварването се е получило вследствие на неправилното включване в надпреварата и на кандидатите за призовете “Аз съм много добър, но всички ми пречат и никой не ми обръща внимание” и “Не може, защото”. В момент на просветление техническият екип разбра за грешката и нещо повече – разбра и защо нещата в България не вървят.
- Умни глави отново откриха че сме в Европа и сме европейци. Нужно било само да ни приемат там. А аз, горкият, си мислех, че сме в Европа открай време (под “открай време” да се разбира поне 681 год.). Явно образованието не е вече каквото беше.

А вие, драги читатели, сте на път да откриете, че току що за пореден път сте изгубили 15 минути за глупости. Здраве да е. Времето е ново и има много от него.

Zaro

четвъртък, 18 октомври 2001 г.

Обявявайки любов на войната

Две костенурки си чукат корубите
а после играят шах:
Е две - е четири.

Видимото мъчи мисълта -
на слепите войници ли завиждаш
че ваят хиляди картини във душите си.
Долита после птица - камикадзе
и се самовзривява от любов - там в клоните.

Разхвръкналата после перушина
попада вълху кепето на караулния
и той забравя за войната.
Измисля географията на момичето,
което ще му сготви супа утре вечер,
и как ще чукат чаши като костенурки,
и свещите ще се разтапят от любов.

А онзи войнолюбец - телевизорът
ще бъде /пада му се/ смъртно загасен.

Ivo

Акордеонист в трамвая

Откопча бавно каишката на меха
и започна да свири.
Пръстите му запрепускаха като чевръсти
хороводци по клавишите
отваряйки място на меки отколешни звуци,
звуци шлайфани от ушите на поколения
и поколения слушатели.

Слушате ли?

Сърцевината му е недостъпна -
зад погледа,зад наболата брада,
зад смелостта му да държи
картонената кутия,зад
полуотворената му уста -
недостъпна е сърцевината.

Безразличен към сезоните,
безразличен към възрастта,
безразличен към хората
и към шибаната им интелигентност
която им пречи да бъдат
да бъдат,да бъдат,да бъдат,
да бъдат им пречи,
да бъдат,да бъдат...

акордеонист в трамвая.

Ivaylo

сряда, 17 октомври 2001 г.

Сензационно съобщение!

А-а-а-а-а, хванахте ли се! Достатъчно е да се пусне стръв с три удивителни или с големи бели букви на черен фон, като ‘АНТРАКС!’ ‘Паника в София’ на челната страница на ежедневниците днес и тиражът скача. Нищо че още снощи в новините се спомена, че това край ‘Хилтън’ е най-вероятно прах за пране. Открита е телефонна линия за бдителните граждани, а всички скучаещи пубертети междувременно започнаха да разфасоват пудрата захар от запасите на мама в малки пакетчета и да ги пръскат артистично из градове и села. Ако драснат и нещо, наподобяващо арабски на опаковката, още по-добре. Тъй де – малко разнообразие. Че то бомбените заплахи и фалшивите пожари се поизтъркаха отдавна. Пишат журналистите – нали това ги храни. Чете народът – нали друго не му е останало. А данъкоплатеца се ръси за спешни проверки на Гражданска защита и прочистване на заразените райони с хлорна вар. Абе поне ше светне чисто сититу!

За крайно забавна намерих оная статия преди време, която бе онагледена графично с диаграмка на небостъргачите в света. Непосредствено след Айфеловата кула спретнато се кипреха Хрельовата кула, два-три блока и няколко административни сгради в София като потенциално заплашени да налети върху тях някой аероплан като бик на червено. Дип терористите друга работа си нямат, ами по цял ден чешат гъсти бради и се чудят как да фраснат Профсъюзите!

Сдобихме се и с български папараци, които, притаени в храстите, снимали Иван и Елена Костови на почивка в Евксиноград. Голяма сензация (той чете вестник, а тя топи нозе в морето) да гледаш мъгляви фигури по бански, изглеждащи като всяко средно статистическо българско семейство, отдадено на заслужен отдих.

Дори не ми се отваря дума за флагманите на българската преса ‘Шок’, ‘Лична драма’, ‘Съдби’ (това е списание) и още цяла камара, които, ако питате мен, са достойна конкуренция на ‘Стършел’, че и по-смешни понякога. Там журналистите имат двойнствена функция – хем пишат жални писма под формата на читатели, хем после ги анализират под формата на психолози. А Венчето, моята съседка – пенсионерка, изоставена и болна, рони сълзи четейки ги и тихо вярва, че в тоя живот има лошо, има по-лошо, обаче има и мамата-си-ебало, и добре, че нейната съдба й е отредила място по-скоро в първата категория.

Както е казал датският философ Киркегор: ‘По-добре дъщеря ми да е курва, отколкото синът ми – журналист’. Лесно му е било на него – той, собствено, както син, така и дъщеря си е нямал.

Но стига съм говорила глупости. Отивам да си купя противогаз и антибиотици, че гледам - на носа ми напира да избие синя пъпка.

Nadie

четвъртък, 11 октомври 2001 г.

US Box Office: “No Action Allowed”. Глупости, вече го разрешиха

Цялата патърдия с липсата на екшън, кървави сцени, убийства и т.н трая точно две седмици. Защо ли?

Ми то, две трети от американския кино-екран си е топурдия и патърдия, независимо от напъна да оставим американеца на мира поне няколко седмици след голямата трагедия. Но няма как? Парите определят съзнанието и бокс-офиса от последните седмици го показа.

“Don’t’ Say A Word” – отвличания, похищения, преследвания, пак справедливи каузи ........ присъствието на Майкъл Дъглас обаче се оказа достатъчен стимул и въпреки скромните резултати филмът покори върха през миналата седмица. Режисьорът в случая е достатъчно на “ти” със “съспенс-трепери-хвани лошия накрая” жанра и неговото име е Гари Фледър, който получи известност за масовия зрител с “Целуни момичетата” и “Нещата, които правиш в Денвър, докато си мъртъв”. Покрай историята с отвлечената дъщеря на Дъглас се появяват и бившата Бонд-гърла Фамке Янсен, бившият Бонд-злодей Шон Бийн и Оливър Плат.

И толкова. Дъглас танцува само един уикенд, защото го нападна полицейската reality-стори “Training Day”.
Успехът на филма се дължи най-вече на две лица. Първото е на може би най-добрия черен актьор след Сидни Поатие Дензъл Уошингтън, който е изстискал най-доброто от образа на коравото улично ченге Алонзо Харис. Второто е на режисьора Антъни Фукуа, който след поредица страхотни видеоклипове преминава в игралното кино и прави дебютът си със стилния “Резервни убийци” с мистър Азия Чоу Юн Фат. Вторият му филм бе излезлият наскоро на видеокасети “Примамката”. Иначе историята е простичка – печеното ченге открива уличния свят пред новобранеца Итън Хоук.

Междувременно в Топ 10 останаха и новите предложения от последните две седмици.
“Hearts In Atlantis” не успя да качи върха, а не беше и нужно. Аудиторията не обича много да мисли, за разлика от гуруто на съспенса Стивън Кинг. Зад проекта стоят Антъни Хопкинс, чието име вече е подвижна реклама и режисьорът Скот Хикс, който още с появата си доказа че е цар на философските и същевременно “тежки за гледане” филми. За познавачите “Shine” и “Кедри в снега” са задължителни филми. “Hearts In Atlantis” е част от пет истории на Стивън Кинг, чиито права компанията Castle Rock закупува още с излизането им през септември 1999 година. Бързали са хората, не си играят. Пък и Стивън Кинг е на път да измести Шекспир от върха на най-екранизирания автор в света на киното. Интересното в случая е, че “Hearts In Atlantis” е заглавието на втория разказ, а фабулата се върти около съдържанието на първия разказ със стивън-кинговското-иди-разбери-какво-е-това заглавие “Low Man In Yellow Coats”.

“Zoolander” е като филм сбирка за имащи желание да си загубят времето звезди от ранга на Дейвид Бауи, Куба Гуудинг Джуниър, Лени Кравитц, Дейвид Духовни, Натали Портман, Уинона Райдър и ........ Наистина участващите във филма за мъжкия модел са сценаристът-режсьорът-продуцент-изпълнител на главната роля Бен Стилър и Мила Йовович. Бен Стилър има уникалното качество да прави страхотни индипендънт-филми (справка режисьорският му дебют “Reality Bites” и “Изкушението”) и да се проваля във всеки един първоначално-определен-за-качествен филм (справка великата тъпотия “Запознай се с нашите”). Историята на филма идва от персонажа на Стилър от 1996 година, представен на VH1 Fashion Awards.

И като заговорихме за индипендънт-кино, през тази седмица второто място бе заето от филма “Serendipity“. Тук главно действащо лице е абсолютният цар на независимото и странно кино през последните тодини Джон Кюсък. Не обичам да правя ревюта на филмите му, предпочитам да ги гледам, защото винаги има нещо нестандартно като “Grosse Point Blank” и “High Fidelity”.

През миналата седмица “The replacement, но не killer, а movie writer на WhyBG” ме набута да пиша за “Hardball”, докато той кротко и любознателно се прехвърли на “The Others” (останал в Топ 10), което си е приятно забавление. Изпълнявам желанието му.
1. Не гледайте този филм;
2. Писна ми от сюжети от рода на “неудачник тренира детски спортен отбор от немай къде и става голямата работа”;
3. Хепи енд – задължителен (кой дивак-режисьор се захваща с такъв сценарий);
4. Кеану Рийвс да си гледа “Матрицата” и всичко свързано с втора и трета част и да не се занимава с глупости (един път вече се снима в подобен филм “Аматьорите” и беше пълен провал);
5. И защо все аз трябва да пиша за простотиите.

С поздрави Карлос

Повече когато му дойде времето.

Carlos

петък, 5 октомври 2001 г.

Из дневника на един бард от Източната лига

12 септември, сряда
Сутринта млекаря не дойде и трябваше да купя мляко от магазина на бай Генчо на двойна цена – 1 евро литъра.След това тупах килими до обяд. В 2 ч. след обяд ме викаха в Данъчното за справка. Казаха, че не съм си платил данъка на китарата и течали лихви още от юни. Мой познат ме светна, че ако декларирам 12-струнка излизало по-тънко. Добре че не знаят за 5-те хармоники и окарината.
Вечерта от 20 ч. ще подгрявам феновете на някаква фолкзвезда, Венера ли беше, Луна ли беше...,ама нещо венерическо имаше в нея. Крайно време е и аз да си измисля артистичен псевдоним. Обсъждам Поетичен Гробар или Трите хикса на квадрат, но ще видим.

17 септември, понеделник
Днес се открива учебната година в града. Канен съм в 3 училища и в 2 техникума по традиция. Изрично ме предупредиха от инспектората да пея само на английски и по възможност нещо така по-рапърско – това било съгласно новите програми на обучение. Вечерта съм канен на Бала на учителя в дискотека Чака-Рака, ама едва ли ще отида.

20 септември, четвъртък
Днес срещнах две костенурки в парка – в първия момент помислих, че са две подвижни шахматни дъски и заподозрях тайните служби, но жена ми каза, че това е сигурно защото напоследък сме се поизнервили. Във всеки случай обичам костенурките – те са бавни и спокойни животни и никога не ти искат пари, като те срещнат. Решавам да ги възпея при пръв удобен случай.

2 октомври, вторник
От общината ме поканиха да пея пред безработни. Нямали пари за помощи и това го компенсирали със зрелища. Предната седмица ги завели на филм за вредата от тютюнопушенето. На мен щели да ми платят с презервативи с аромат на манго.Това е безобразие – сякаш се свършиха родните плодове. Обмислям все по-сериозно трансфера си в Западната лига на бардовете.Чух че там нашего брата бил на почит, а ако не е доволен от заплащането може и да те прокълне, както е било още по времето на крал Артур. Така наскоро един бизнесмен фалирал на борсата и му се срутил търговския център, след което той пък се изприщил по устната и в слабините. Еех, в тази насока трябва да тренирам повечко.

5 октомври, петък
Сутринта ми се обадиха от централата на управляващите да свиря довечера на годишнината от премахването на статуята в цял ръст на Г. Димитров. Обещаха да ми платят в брой. След пладне обаче пред къщи дойдоха група опозиционно настроени пенсионери и обещаха да ми платят две минимални пенсии, ако не свиря на това същото мероприятие. Чувствам се като Буридановото магаре. Зачетох се в приказките за Хитър Петър за да намеря решение на дилемата, но нищо не излезе. Вечерта заваля градушка и всичко се провали, а жена ми се разсърди и каза, че три дни ще готви само фасул. Има дни, в които наистина не върви.
Вече с нетърпение чакам 19 октомври, когато ще е годишното сборище на всички бардове от Източната лига.
Е-е-е-ех тогава светът вече няма да е същия.

Иво Георгиев

вторник, 2 октомври 2001 г.

Тцатики, сувлаки, драхмас и ........ слънце (или записки по едно византийско лято) - Част III

Партенонът

На път съм за Акропола.
Нямам търпение най-после да стъпя на заветния хълм, нищо, че се оказва, че не е най-високото място на Атина, както предполагах и както бях чел в дебелите книги. Вървя по прашна улица под звуците на бетонобъркачки, валяци и гръмка гръцка реч. Просто поправят подстъпите към Акропола и е истински паралелен слалом докато достигнеш до подножието на хълма. Майстори редят павета, засаждат се всякакви средиземноморски китки и палми с единствената цел да превърнат пътя в градина. И на Вас да ви отпуснат 20 милиона марки от Евросъюза и Вие ще бачкате. А и как няма да Ви отпуснат, като след три години Атина ще е тъпканакът на света, т.е всичко живо ще се юрне на олимпиада, а юрне ли се на олимпиада, посещението на едно от седемте чудеса на света е истинско задължение.

След близо километрово ходене под адския пек най-после съм пред билето-продавачите. Скромно, но от сърце оставям нужния драхмен дан и продължавам изкачването. Около мен бъка от туристи, групи понесли се след преводачи с табели (сакън да не се загубят горките западняци), баби, които продават всичко от картички и диплянки до ...... познанията си за Акропола. Мястото отдавна се е превърнало не само в една от най-големите туристически атракции на цивилизования свят, но и в съвършена печатница за пари. Пак се сещам за лафа с “пет камънака имат ......”, но продължавам по стълбите заобиколен от маслинови дръвчета и слънце.

Най-после съм вътре и освен огромното туловище на Пропилая, което се издига над мен, очите ми са втренчени другаде – Herod Aticus.

Една мечта по-малко.

Оказа се, че десет дни по-късно един от най-самобитните музиканти на нашето време бил казал същото: “Една мечта по-малко. За първи път съм в амфитеатъра и вече имам нова мечта и тя е да се върна на това място отново. Акрополът е съвършенството и мечтата на стария свят, но с поглед към бъдещето”. Потвърждавайки думите на Жан Мишел Жар, който десет дни по-късно направи така жадувания концерт под Акропола и който аз разбира се изтървах (но за моя карък по отношение на лайв-овете ще говоря друг път).

Мястото е монументално.
В абсолютната геометрична форма, по силите единствено на гения на древните гърци, амфитеатърът продължава да учудва всички и да пази ревниво репутацията си на № 1 лайв-сцена в света. Това уникално съоръжение, което продължава да се използва и до днес, е не само страхотия като архитектура (страхотия е най-малкото което ми идва наум), то просто те вцепенява. Стоя до оградата и не мога да откъсна очи. Да не говорим, че отсега ме е яд, че няма да мога да чуя нищо на живо. Та на това място са били Нуреев, Плисецкая, Калас, Павароти, Яни и .......... списъкът е прекалено дълъг. Група самобитен гръцки ансамбъл започва репетиции и имам шанса да чуя, какво е то да си на Herod Aticus. Звукът е убийствен, а какво ли е било в древна Елада. Мисля си, че ако бях с адресна регистрация в Атина едва ли щях да пропусна нещо на тази сцена, независимо от цената на билетите.
Откъсвам очи и продължавам нагоре.

Пропилая!!

Входът на Акропола. Построен в периода 437-432 година преди новата ера, входът към Партенона е уникално съоръжение, което и в момента продължава да се реконструира.

По пътечката между колоните туристи като скакалци са напълзяли изтритите от човешки нозе стълби. Истинска гмеж от световни езици. Преводачи обясняват надълго и нашироко историята на Акропола. Монтажници се катерят по стоманените скелета и а-ха достигат някоя от горните части на колоните. Слънчасали бездомни песове са изпънали телеса под сенчестите колони.

Слънцето продължава да пече, а в далечината съглеждам и Агора-та. На това място е било гласувано в древността (поне от тези, имащи право на глас). Това е бил и своеобразният Хайд Парк на древността - голямата говорилня. Сега обаче са останали само колонадите и ширналият се около Агора-та квартал Монастираки, който опира в Плака. Чудя се какво по-напред да правя, да снимам с камерата ли, с фотоапарата ли или просто да гледам.

Първият сблъсък с вътрешната част на Акропола е страхотно преживяване и независимо, че си се катерил близо километър в тръпнещо очакване, гледката просто те разбива. От южната страна е Негово Величество Партенон-а, а от северната страна .........

Каквото и да кажа за Партенон-а ще е загуба на време, усилия и ........
Той просто не подлежи на описание. Абсолютният връх на древногръцката архитектурна мисъл, неподлежащ на сравнение с нищо друго създавано от тях. В целия си завършен вид храмът е бил гордостта на древния свят. Много малко е останало от пищните му мраморни украшения, малка част от които се пазят и в музея на Акропола. В средата на храма щъкат работници и кранове, които даже в съвременните си колосални размери изглеждат като недорасли хлапета пред лицето на историята. Всеки казва “това било построено през еди коя си година преди Христа ......”, но никой не обяснява как. В музея са запазени мраморни орнаменти отразяващи голяма част от историята на древна Гърция и които по едно или друго време са красяли капителите на храма – от приключенията на Херкулес до Зевс, Хера, Атина Палада и Посейдон, в чест на които в крайна сметка е построен целия Акропол.

Как ли са се чувствали дребните хорица, които са наблюдавали отдолу този грандиозен храм и какво ли са си мислили за боговете. Аз лично само гледам и отдавна съм спрял да говоря.

На север от Партенон-а се намира и не по-малко известният храм, наречен Ерехтион. С него са свързани както най-зловещите истории, така и най-големите заблуди за света. На по-голяма част от картичките от Акропола се мъдрят шест девойки или “мейдън-и”, както един грък се опитваше да обяснявя на група американци (за които 437 пр.н.е. е само ахкане и тюхкане). Голямата заблуда е, че тези девойки не са на Партенон-а, който е световно-известната част от Акропола. Шестте девойки са част от фасадата на Ерехтион-а и поддържат на главите си южната фасада на храма, който е бил издигнат в чест на Атина Палада и Посейдон - по времето на строежа патрон на града. По-горе казах най-зловещата част, защото именно шестте девойки са били обект и на най-голямото посегателство. Някъде около Първата световна война “изключително интелигентният” шотландски лорд Белгин просто разфасовал две от момичетата и на магарета ги изнесъл във великата британска страна. Ако това не е пладнешки обир, здраве му кажи, но на великите нации всичко е простено. Скимнало му на някой, две-три кирки и лопати на рамо, две магарета и такър-такър-оп! в Британския музей. Ако лордът не беше лорд, а например чорбаджи Еди-Кой-Си щеше да е грабител, но щом си от шотландска вълна изпреден, може и археолог да те нарекат. В момента и шестте девойки са копия, а останалите четири оригинала се намират в музея на Акропола, където по принцип не дават да се снима. Прокраднал се като камикадзе над Пърл Харбър успях да сгъна на две снагата си и използвах момента, когато група от 30 едри потомъка на изгряващото слънце си включиха камерите и ...... успях да заснема момичета преди охраната на музея да разгони натрапниците.



Крайно време е да си тръгвам, но ще дойда пак. В това поне съм сигурен, защото Акропола, Агората и амфитеатъра на Дионисий никога не омръзват. А и следващият път ще ми се наложи да летя с нашата родна авиокомпания, която се опитват да вдигнат на крака и ..........

Carlos