вторник, 26 февруари 2002 г.

Made in China

Китайската икономика със сигурност произвежда качествени и дълготрайни стоки. Лошото е, че обикновено не ги внасят в България. Или поне не ги излагат по магазините, в които пазарувам. Всичко е много хубаво, работи чудно, но за година – две максимум (обикновено за няколко месеца), и после – край.

Та в тоя ред на мисли, отдавна ме е загризало едно съмнение. Дали ако срещна български политик, особено от ония в парламента, и му надигна косата на врата и проверя..., дали там не стои заветния надпис “Made in China”.

Какво мислите, дали да не вземем да проверим, а? Трудно се живее със съмнението.

Лошото е, че с китайските стоки все има проблем с гаранционния срок...

Zaro

петък, 22 февруари 2002 г.

Да подпомогнем циганите, понеже лекият живот е най-тежък

До г-н Кмета
На гр. Пловдив


О Б Р Ъ Щ Е Н И Е

Уважаеми господин Кмете,

Във връзка с протестите в Столипиново и останалите ромски махали и с цел избягване по-нататъшно нарастване на напрежението в тях, се осмелявам да Ви предложа следното:

Да направите така, че освен тока и следните продукти от първа необходимост да останат поне още 2 години безплатни за ромските Ви съграждани:

- вода;
- хляб;
- салам;
- сирене;
- ракия;

Ние, честните данъкоплатци и сметкоплатци, ще поемем с удоволствие (разбира се) допълнителната данъчна и ценова тежест – все пак някой трябва да плати за продуктите, нали?

Моята баба, радваща се на 40 лв. пенсия, която обаче няма неплатени сметки досега, каза че също ще се включи с удоволствие в подпомагането на гореспоменатите граждани.

По ваше усмотрение може да включите и други махали и населени места в списъка за подпомагане.

С уважение:

Zaro

сряда, 20 февруари 2002 г.

Детските филмчета

Помните ли детските филмчета от младостта ни?
Скоро се замислих, колко от героите от детските филмчета помня. Оказа се много трудна задача, даже няколко трудни задачи , които сега ще поставя на всички.
Естествено ще има и награди за позналите – традиционната бутилка ракия за верен отговор, която ще бъде изпита в компанията на целия клуб, естествено.
За да прилича на състезание ще определим и краен срок за отговорите – 13 март. Подходяща дата е, понеже първо е 13, т.е. щастливо число и второ – сряда е, т.е. на сбирката в четвъртък ще се консумират наградите с мезе. Ако няма наградени ще се консумира ракия с мезе.

И така - въпросите:

1. “Приказки под шипковия храст”
Зайчетата се казваха Ушко и Зъбчо. А козела?

2. “Ум, белият делфин”
Каква беше птицата във филма и как се казваше?

3. Семейство Мейзга
Праправнукът на Гейза Мейзга от бъдещето е Емзеперикс, но как се казваше съседът на сем.Мейзга? А как се казваше моминската любов на г-жа Мейзга?

4. Как се казва другарчето на Джуджето Хаяско?

Можете и да разширите въпросника, ако имате на сърце бутилка ракия (е, и друго пием) и желание разбира се.

Zaro

сряда, 13 февруари 2002 г.

Тийн

Мисля, че най-накрая институциите дадоха адекватно предложение за проблема с тийнейджърите, който назря след драмата в дискотека "Индиго". Вчера зам. кмета на Пловдив публично е предложил идея за компютърна мрежа с терминали във всички заведения: "Идеята е когато тийнейджърът влиза в заведение, да прекарва картата с чип, ЕГН и снимка през специални устройства, монтирани на входа" (в-к 24 часа).

Мисля, че това предложение е доста напредничаво и може да доведе до революция в отношението към тийнейджърите! Милите те. С извинение към г-н Бадев бих могъл да доразвия идеята му, тъй като би следвало да бъдем максималисти и да не вършим нещата половинчато. Освен ЕГН и снимка на въпросните карти би било полезно да пише и колко е позволено на тийнейджъра да пие и в колко часа трябва да се прибере в къщи. Освен това на гърба на картата да има две магнитни ивици, които да функционират като дебитна и фоно- карти - за спешни случаи. Към картата с телбод да е прикрепена торбичка със сандвичи и разтворими витамини- така тийнейджърът няма да получи язва или да му изскочи адамовата ябълка от липса на въпросните витамини. Донякъде тази карта се обезсмисля, ако на излизане от заведението на тийнейджъра не му се прави проба за алкохол и изследвания за полови болести, които да се вписват на гърба между магнитните ленти.

Освен това, за да се предотвратят злополуки по пешеходните пътеки в случите, когато тийнейджърите се хвърлят тичешком да пресичат между колите, е възможно към десния глезен да се прикрепи оловен топуз. Този топуз би бил полезен и при плуване, защото така тийнейджърите няма да могат да ходят на дълбоко, където е опасно за тях.

И изобщо ако можем да вярваме на братя Уашовски ("Матрицата") най- добре би било тийнейджърът да си стои в детската стая, опаковани в специални пъшкули и да си произвеждат електричество без да причиняват никому грижи. По този начин семействата ще пестят от дрешки, кино, закуски и презервативи и едновременно с това ще имат осигурени елетроенергия, топла вода и атомна енергия за домашни цели ( спред зависимост от това колко е КПД-то на тийнейджъра).

Разбира се в това прекрасно бъдеще аз виждам самое един недостатък- така в живота на родителите няма да има никакво разнообразие и забавление. В такива случаи лично аз препоръчвам тийнейджърът да бъде ваден веднъж седмично от пъшкула си и да бъде налаган със здрава дряновица, за да си помислят какви ги вършат докато са в пъшкула.

Та така не ни остава нищо друго освен да се радваме на този прекрасен нов свят.

А на тийнейджърите - здрава им гърбина.

flower

вторник, 12 февруари 2002 г.

Пич

Всъщност той беше невероятен пич. Просто беше 100% от където и да го погледнеш. Мацките в бара хвърляха по едно око и си казваха : 'Мале. Боже господи... ъ-ъ-ъ... Цъ!!' Не особено богатия им лексикален фонд не им позволяваше повече , но основната идея беше ясна. С две думи всички мацки в бара даваха между седем и петнадесет години от живота си да бъдат с него.
Той обаче стоеше сам. Беше 100% пич и просто чакаше всички мацки наоколо да му се нагледат, за да започне да действа. И чакаше. Беше изтънчен, облечен в бяло, пушеше с цигаре. Чакаше. Не му беше скучно, защото и той оглеждаше наоколо, но така че никой да не забелязва. В един момент реши, че се е начакал ( или просто бе преценил ситуацията- всъщност аз самият не бих могъл да прозра неговият сложен мисловен процес). Отиде до бара и си поръча ново питие, потропвайки с пръсти. Почти мигновено на столчето до него цъфна пищна блондинка (така вероятно я правеше някоя евтина боя за коса, а другото вероятно беше естествено).
И поведоха непринуден разговор. Но какъв разговор беше! Просто той беше 100% пич и водеше разговора, така че на нея да не и се налага да използва по широк кръг от тези на 'Да' и 'Не', а това все пак не и беше трудно. Единственото затруднение идваше от там, че едва се удържаше да не припадне от щастие, че е с него...
Докато ... той внезапно не изкриви лице! Чертите му се сгърчиха, прехапа устни и по челото му избиха студени капчици пот.
тя се стресна и отдръпна (а вече почти плътно бе прилепнала към него), но не успя да каже нищо, защото не бе подготвена за подбна ситуация.
той се опита да наподоби нещо като усмивка, но излезе такава гримаса, че тя само повече се уплаши. той се свлече заднешком от столчето, смотолеви нещо, но от успокоителния му тембър нищо не беше останало. Тя се опита да му се усмихне, за да го успокои, но той вече се отдалечаваше задешком с бавни стъпки. Препъна се в някаква маса, разля кола и конякпорядъчно изцапвайки белите си дрехи. Обърна сеи побягна присвит към изхода. Излезе в коридора и бързо отвори първата врата. Сервизно помещение. Затръшна я и се блъсна в някакъв човек, опита се да се извини, но се присви на две и избяга нататък. Подхлъзна се и падна. Дрехите му вече за нищо не ставаха. Изтича на улицата. Оглеждаше се диво. Хората също го гледаха учудено. Заднешком влезе отново. Тръгна по страничен коридор и вече едва ходеше. Видя надпис на една врата 'WC' - блъсна я с глава и влезе. Климатикът се включи. Той го погледна благодарно. Пусна резето. Ослуша се дали някой не идва по коридора. Провери пак резето. Отпусна се. Тялото му беше изтръпнало от продължителното стискане. Успокои се.
Най- накрая се отпусна напълно и на спокойствие пръдна.

flower

петък, 8 февруари 2002 г.

Чакане. Акане. Кане. Ане. Не! Ееее …

Спирка. Чакане. Градският транспорт се чака. Хора всякакви. Едни дебели, други с чисти дрехи, трети – с очила. Слънце в зимния ден. Приятно. Време за мислене или полудрямка. Скоро ще дойде. Всички го знаят.
Не всички чакат. Някои минават. Едно цигане протяга ръка последователно на всеки. “Бягай от тук” е най-честата реплика, редувана от мълчание и тук-там звън на монети в шепата му. После тича. Брои ги. Скрива едрите в джоба и пак.
Спирката се запълва постепенно. Чакат. Повечето скучаят.
Някои минават забързано. Дори не поглеждат към импровизираните сергии, предлагащи какво ли не. Други явно излезли само за да убият безвремието на следобеда разглеждат. Бавно. Не че ще купят. Не купуват. Нямат пари. Не са взели. Губят време.
Чакащите се забавляват да наблюдават. Отдалече. От високо. Сякаш това не ги бърка.
Бабите пред кашоните, служещи за щандове, уморено прехвърлят от крак на крак. Не са доволни. Не са недоволни. По-добре тук, отколкото у дома. Все нещо ще продадат. Все време ще мине. Хора наоколо. Шарено. Шум.
Чакащите започват да се изнервят. Прозяват се. Говорят. Скоро ще се развикат. Ще се хванат за вратовете – образно или буквално.
Жена минава с дете. Бие го. Крещи му. Неколцината, неосвободили напълно гражданското си съзнание скокват мислено при гледката. Не се намесват. Тя го налага. То пищи. Публиката се споглежда. Вдига рамене. Оставя ги да отминат.
Нищо друго не се случва. Слънчев следобед е. Скоро ще дойде. Всички го знаят.
От края на улицата се задава. Приближава триумфално. Отваря паст. Качват се.

Живот.

Justine