Идилия. Тъкмо задрямвам, когато чувам стремително приближаващо тупкане на детски петички в коридора. Вратата се взривява и се озовавам очи в очи с най-безмилостната убийца на всички нива - разчорлена и гледа виновно. Това е нещо ново. Силно съм заинтригувана, но не се издавам, иначе ще има да разиграваме петнайсет-минутна сцена от сапунен сериал в стил: "Какво те тревожи? Моля те, кажи ми!" и "Не мога, лошо е, ти ще ми се караш", гарнирана с много сълзи и сополи.
Така че, аз се спотайвам и много старателно гледам новините.
- Мамо, забравих да ти кажа нещо важно.
На този първи етап трябва да се правя на незаинтересована.
- М-м? - без ентусиазъм.
- Много е важно!
Сега поглеждам. Очите са заковани в пода, а долната устна е нагласена в подходяща тъжна дъга. Рискувам:
- Какво има, коте?
Отприщва се лавина от обяснения с доста ясно изразена липса на причинно-следствени връзки. Не разбирам почти нищо, но от цялата тирада се очертават два неприятни извода - първо: забравила е да ми каже, че за вчера, за часа по рисуване са й трябвали есенни листа, т.е. отишла е неподготвена и второ: на всяка цена трябва да набавим тези листа. Незабавно. На минутата!
Поглеждам часовника - почти девет. Едно око на външния термометър - минус два. Как не ми се излиза сега!
Следва безсмислена словесна схватка с предрешен изход (тя използва тайното оръжие: две големи сълзи и "Само аз няма да имам есенна картина!" - с подобаващо пресекващ глас)
Десет минути по - късно се чудя какво , по дяволите , правя навън в тоя кучешки студ с фенерче в едната ръка и непрестанно дърдорещо дете в другата, взираща се отчаяно в светлия кръг, с напразната надежда да открия есенни листа сред купищата боклуци в кварталната ни градинка. Излязла съм без шапка и по чехли, което се оказва твърде неподходящо при новоизяснилите се обстоятелства - асфалтираната пътечка не само изглежда гладка като стъкло, ами е покрита с гладичък лед. Правя погрешно движение и.....виждам звездите. Представяте ли си!!! При тоя смог и недостиг на романтика в днешно време още имало звезди! Ярки и изцъклени от студеното небе.
Мощен детски писък прекъсва романтичните ми наблюдения и ме връща в действителността. Оказва се, че лежа по гръб на стъклено-ледено-гладкия асфалт, като при падането съм се изхитрила едновременно да си ударя главата и да затисна под себе си крака на детето. Сега главата ме боли зверски, а детето пищи кански.
За разлика от мен то е екипирано като за експедиция в далечния север, така че е безпредметно да се опитвам да преглеждам крака под пластовете обувки, панталон, чорапи и помня ли още какво. Колата е на паркинг и ми остава само една възможност. Допълзявам до твърда почва, грабвам тресящото се телце и само след две-три опасни подхлъзвания съм на автобусната спирка. Там като по чудо чака такси. Не е нужно да казвам нищо - по писъците шофьорът е разбрал, че сме за Спешния център. Натиска газта и клаксона едновременно и след рекордно кратко време сме пред входа на болницата. Звуковата картина е обогатена с “Ох, боли! Много боли!”. По лицата и на двете ни са размазани сълзи и още щом ни вижда дежурната сестра се втурва по стълбите към травматологията, а аз подтичвам след нея, съпроводена от съчувствени погледи. Пред кабинета има много хора, но всички почтително се отдръпват и ние нахълтваме при дежурния лекар. Той е зает - гипсира крака на възрастна лелка - и само ми кимва към кушетката. Слагам детето да седне, с треперещи ръце смъквам дрехите и изненадващо малкия брой чорапи и се взирам със страх в крачето. На мен ми изглежда нормално - няма отоци, нито синини, но знам ли.
През това време воплите са преминали в шумно подсмърчане (което ми напомня, че нямам носна кърпичка) и пресекливо поемане на въздух, докато очите са вперени с ужас в спринцовките и другите инструменти, подредени в лъскава тавичка.
- Какво има? - лекарят се е приближил и ни се усмихва, докато с опитни пръсти опипва и раздвижва ставата.
- Вече нищо ми няма - това за моя изненада го казва многострадалната ми дъщеря с още треперещ глас. Поглеждам я смаяно, а докторът на свой ред ме гледа въпросително.
В следващите няколко минути с неудобство обяснявам какво се е случило, извинявам се, че съм дошла без достатъчно основателна причина, обувам вече немирно шаващото краче и под укоризнения поглед на сестрата напускам кабинета с угризения. Пострадалата подскача и си припява "Цвете от луната ,ти, ако желаеш..." Изобщо не искам да знам какво си мислят за нас чакащите в коридора. Стига ми , че знам как изглеждам - обути на бос крак чехли, разкопчано яке над размъкнат домашен анцуг, силно накуцваща (чак сега установявам, че при падането съм си ударила не само главата), обляно в сълзи лице (този път мои - от облекчение) и разрошена коса омазана в сополи (май детски).
Таксито ни чака. Шофьорът е развеселен от чудодейното ни изцеление.Сега кара много внимателно и ни е нужна цяла вечност да се доберем до вкъщи. Оставила съм апартамента незаключен, но май никой не е забелязал. Пулсиращата цицина на тила ми и умората след преживения ужас ме събарят в леглото. Заспивам преди Ураганчето и сънувам есенни листа, понесени в лудешки вихрен танц.
Звънът на часовника ме разстрелва неприлично скоро. Скачам от леглото или поне се опитвам. Твърде неуспешно. Гърбът ми е схванат, главата ме боли ужасно и целият ми крак е синьо-морав отзад. При втория опит успявам да се измъкна от коварната хватка на завивките и с известни затруднения, поради многобройните травми, се заемам с изпълнението на сутрешната програма.
Едва след третото кръстовище по пътя към училище се сещам, че забравихме есенните листа в джоба на якето ми в къщи. Внимателно съобщавам този факт, очаквайки буря от негодувание, но вместо това моето малко сладко природно бедствийце безгрижно заявява:
- А, те не ми трябват за днес. Ще имаме рисуване чак другата седмица.
Bella
Няма коментари:
Публикуване на коментар