Човекът в началото ...

Било е може би сън, а може би е имало две очи, които гледали всичко скрито, някъде отстрани, но той така и не разбрал какъв е и как е станало всичко това с него. Просто се появил и бил с голямо самочувствие, но някакво такова абсолютно, всеобхватно самочувствие. Знаел си явно силата и от това се чувствал много добре, та чак му било леко. И така си карал – дошъл отникъде, пристигнал някъде, но всичко било много сгъстено и всеки миг от битието му бил всъщност години, но сънят или очите, които гледали отстрани предавали всичко сгъстено, наситено. А цветовете на дните също били плътни, гъсти, уж дни а сумрачни като полярни бели нощи, само че с други оттенъци – биело към тъмнозелено в смес с тъмнокафяво – изобщо ей такива щуротии. Та при тези условия той си спомнял ясно как се озовал на някакъв връх. На върха имало хора, но не много – не повече от 3-4 души, с едри, кръгли лица. И изведнъж той започнал да гледа тези лица – и това било чудото – още по-отвисоко, а наоколо нямало по-високи върхове. Ей така, тихомълком, той се издигнал и загледал отгоре хората, хълма и скатовете му полегати. Малко по малко започнал да осъзнава какво става, но всичко било толкова плавно и естествено, и най-важното – в пълна тишина, че му трябвало наистина време – и то от онова сгъстеното – за да се осъзнае. Чак по-късно и бавно като изплуване той разбрал, че точно това е и причината за доброто му самочувствие, за силната му жизненост, но тогава, в момента още не го знаел. Спомнял си много ясно големите кръгли лица повдигнати към него, с учудено-тъжни изражения и нещо - дали артикулирали с уста, дали така му се сторило, но сякаш не бил на себе си. Чувствал се много странно – движел се над хората свободно, по силата на някаква воля (може би неговата собствена – не знаел), без крила, без перки, без видима помощ. А, в началото си спомнял за енергично въртене на две ръце, като при сухо разгряване на добър плувец, но дали това бил той самият, не знаел. Тогава, изведнъж, той се плеснал бавно и достолепно по челото и сякаш извикал с всичка сила : “Еееей, а бе аз ЛЕТЯ , бе”, но звук не се чул, видяла се само артикулацията. За миг застинал над главите на онези, които продължавали да са с учудени изражения на върха и след това стремглаво се събудил, или може би двете очи, които наблюдавали всичко отстрани, просто затворили клепачи и краят останал недовършен, като мислите на привечерен вятър.
Оттогава никога повече, ама никога - нито на сън, нито на яве, той нямал самочувствие.

Ivo