Не всички чакат. Някои минават. Едно цигане протяга ръка последователно на всеки. “Бягай от тук” е най-честата реплика, редувана от мълчание и тук-там звън на монети в шепата му. После тича. Брои ги. Скрива едрите в джоба и пак.
Спирката се запълва постепенно. Чакат. Повечето скучаят.
Някои минават забързано. Дори не поглеждат към импровизираните сергии, предлагащи какво ли не. Други явно излезли само за да убият безвремието на следобеда разглеждат. Бавно. Не че ще купят. Не купуват. Нямат пари. Не са взели. Губят време.
Чакащите се забавляват да наблюдават. Отдалече. От високо. Сякаш това не ги бърка.
Бабите пред кашоните, служещи за щандове, уморено прехвърлят от крак на крак. Не са доволни. Не са недоволни. По-добре тук, отколкото у дома. Все нещо ще продадат. Все време ще мине. Хора наоколо. Шарено. Шум.
Чакащите започват да се изнервят. Прозяват се. Говорят. Скоро ще се развикат. Ще се хванат за вратовете – образно или буквално.
Жена минава с дете. Бие го. Крещи му. Неколцината, неосвободили напълно гражданското си съзнание скокват мислено при гледката. Не се намесват. Тя го налага. То пищи. Публиката се споглежда. Вдига рамене. Оставя ги да отминат.
Нищо друго не се случва. Слънчев следобед е. Скоро ще дойде. Всички го знаят.
От края на улицата се задава. Приближава триумфално. Отваря паст. Качват се.
Живот.
Justine
Няма коментари:
Публикуване на коментар