Рейнмен

След работа се разхождам. За да “подишам въздух” (въздух в София, как не) и главно за да изчистя от главата си всичко свързано с деня и да се прибера в къщи като един нормален човек. Минавам винаги по един и същ маршрут. Вече втора година.

Скоро минах по него в почивен ден. И установих, че аз тая улица не съм я виждал през тия две години. Съборили са една къща и са вдигнали нова кооперация на 4 етажа. Хората даже вече се нанасят. Магазините са станали кафенета, кафенетата – бутици, а бутиците – заведения за пица на парче....

И се замислих че сме станали като Рейнмен. Минаваме винаги от една и съща страна на тротоара и по същата улица. И когато не вървим по “нашия си” тротоар, се чувстваме некомфортно и нервно. И сме слепи за света около нас. А той е интересен. И хубав. И пълен с предизвикателства.

Та мисълта ми е да вземем да си отворим очите за света. Понеже си е наш.
Да видим, че въобще не е лошо в тая държава, и че всъщност сме късметлии да сме в нея. Късметлии сме да имаме приятелите, колегите, съседите, с които можем да си поговорим, да споделим, да изпием по едно, да попсуваме съдията на мача....
Да видим и голямото предизвикателство – справянето с батака, в който е държавата ни и в който са душите ни. Понеже батака в държавата идва от блатото в душите ни. Корумпираните, мързеливите, хората “всички ми пречат” – те са част от нас….
Нека забравим вече миналото, нека разберем, че няма кой да ни оправи ( някой може само да ни “оправи”, ама не е желателно, нали?) и да се хванем на работа.

А на другия тротоар е хубаво!

Zaro