Спомен

Трудно се стигаше до онова място в сърцето й, където пазеше спомена за полето,
Звездите, бялата му риза, светулките в мрака...и смачканата трева под полата.
Не си спомняше очите му, а дишането само и едно странно туптене до нейното рамо.
Ако можеше да извика, би повикала луната, би свирнала в мрака, за да събуди тишината и би тичала с вятъра в посока на онази нощ преди...50 години.
Сега трудно стигаше до огледалото, за да приглади бялото в косите си, но стигнеше ли виждаше очите си – все още поразително топли и грешни и сини, като в нощта преди 50 години.

Klodet