Чак след един век британецът Джеймс Кук , търсейки същия този още неоткрит континент в Тихия океан попаднал на северния бряг на Северния остров. Този път маорите били дружелюбни и островът бил обявен за британско владение. Следват години на зверска експлоатация на природните ресурси. Избиване на китове и тюлени в невиждани мащаби за китова мас и тюленови кожи, изсичане и дори изгаряне на цели гори от уникални дървесни видове за корабостроене или само за да се освободи обработваема площ.
Мястото било населено основно от рибари и избягали от Австралия затворници (по онова време населението на Австралия е било предимно от депортирани британски затворници) и си спечелило световна слава като Адската дупка на Пасифика.
Със себе си англичаните донесли болести, алкохол и огнестрелно оръжие. И трите се оказали еднакво пагубни за местното население. Благодарение на ниската цена на оръжието (можело да продадеш на глупавите бели хора един никому ненужен малък остров за цели два мускета (или за бутилка вино)) едно от местните племена, обитаващо Северния остров, унищожило в междуплеменни войни (поне така твърдят англичаните) почти цялото останало население на острова, който поради мекия си климат бил по-гъсто населеният от двата. Така само за няколко десетки години местното население било сведено буквално до една шепа хора. Чак през 20 век благодарение на цивилизационни придобивки като медицинско обслужване, разнообразна храна и строги закони срещу канибализма броят на маорите нараснал и сега са над 300 хил.
Към края на XIX век на Южния остров открили злато и то предопределило бъдещето на това забравено от Бога място. Започнали да прииждат на тълпи заселници, а с тях дошла и цивилизацията. Построили пътища , мостове, пристанища, обезлесили огромни площи, създали ферми за овце и плантации, като купували земята от маорите за дребни пари. По някое време станало ясно, че се е получило малко недоразумение. Маорите не били достигнали в своето еволюционно развитие до идеята за лична собственост и когато белите хора им предложили сделка те я приели без да вникват в същността й. Оказало се, че всеки маор смята земята за колективна собственост и се чувства свободен да я продаде от свое име, но не и от името на сънародниците си. Т.е. за всяко парче земя трябвало да се плати на всеки жител на острова. Освен това имало свещени места, върху които имало наложено табу и те не можели да се купуват. Разбира се, последвали кръвопролития, но в крайна сметка англичаните принудили маорите да излъчат свои представители, с които да се пазарят и на които повторно да се плати, но срещу подпис върху договор, за който впоследствие се оказало, че маорите пак не са разбрали правилно, този път защото текстът на маорски и на английски бил /умишлено?!/ различен (И как да го разберат, като в техния език няма никакви юридически термини и преводачът е трябвало да борави с понятия като "сянката на земята" или " домът на Богинята-Майка"!)
И до ден днешен има маорско движение, изискващо собствеността на земята да се върне на коренните жители, но това е само теоретична постановка, тъй като многобройните смесени бракове са довели дотам , че половин милион души претендират да са с маорски произход. Всъщност някои от свещените места са запазени като резервати и са частна маорска собственост и днес.
Но, да се върнем на историята - освен златотърсачи, китоловци, избягали затворници и всякакви асоциални типове към този девствен свят се устремили много мисионери, учени, идеалисти, които не намирали мястото си в дивата джунгла на капитализма , търсачи на приключения и романтици, вярващи в съществуването на земен рай. Всеки от тях положил много усилия да реализира мечтите си и , макар че те били доста разнопосочни, за разлика от колата на орела, рака и щуката тукашната кола се придвижвала по малко нанякъде. В началото на XX век Нова Зеландия вече имала нова слава - на място , където се провеждат невиждани социални експерименти. Това от своя страна довело нови тълпи от идеалисти и романтици и нови социални промени. Повод за национална гордост е фактът, че Нова Зеландия е първата страна в света, разрешила на жените да гласуват. Освен това страната е сред първите , въвели безплатно медицинско обслужване, образование , социални помощи, пенсии по инвалидност и старост . Също така много се гордеят с факта, че са безкласово общество. За един българин това не е кой знае какво, но за англичаните с техните класови предразсъдъци, възпитание и традиции е велико постижение.
А, пропуснах да спомена, че след Втората световна война, в която участва и дава много жертви (както и в Първата) Нова Зеландия прекъсва окончателното връзката с "Родината -майка" и от 47-ма година е независима държава, член на Британската общност, което означава , че рожденият ден на Британската кралица се празнува като национален празник и за нея има специален резбован трон в Парламента, но това е всичко. В резултат на имиграционната политика на правителството през последните десетилетия тук са се преселили по различно време големи групи холандци, островитяни от Полинезия, източно и западноевропейци, китайци, индийци, корейци, бели южноафриканци, а напоследък и много хонгконгци. Така че местните, макар и в най-голяма степен с английски произход, не се смятат за англичани. Те имат различна националност, с която много се гордеят и сами си викат "киви"-та, по името на националния символ - безкрилата птица киви. Официалните езици са два - английски и маорски, а социалният строй , според мен, (не съм гледала какво пише в учебниците) си е истински социализъм, ама съвсем по нашенски, както го помним от близкото минало на България. Единствената разлика е в частната собственост върху земята и частният дребен бизнес. Монополът (държавен и частен) в почти всички сфери оказва пагубното си влияние върху качеството на стоките и услугите. Социалният комфорт отнема амбициите на хората - тук малцина учат или полагат изобщо някакви усилия да надскочат средата си. Стресът е абсолютно непознато явление, изключение правят , може би, само жителите на много големите градове( те са само пет в цялата страна). Хората са добродетелни и наивни като деца и всички много се стараят да са "зелени" т. е. да живеят здравословно и същевременно да опазват околната среда.
Много са популярни доброволните организации - това също е начин да бъдеш "зелен".Например, има доброволна пожарна служба и тя почти всеки ден участва в разни спасителни и тежки ремонтни работи по пътищата (заради постоянните дъждове има много свлачища), освен, че гаси пожари. Училищата много разчитат на доброволното участие на родители в многото екскурзии, състезания и акции за набиране на средства. От няколко седмици чета в местния вестник, че в Окланд е станал много популярен т.нар "пешеходен ученически автобус" - ще рече , че двама възрастни - доброволци , облечени със специални дрехи , шапки и прочие се движат всяка сутрин и следобед по определен маршрут към и от училището и водят децата строени помежду им.Такива " автобусни" линии има вече много за различни училища. Така се избягвала емисията на вредни газове от дизеловите двигатели и децата растяли по-здрави и силни от ходенето. Има всевъзможни доброволни организации за грижи за животните - За Защита На Животните От Насилие, За Спасяване На Китовете, За Защита на Живота Във Водата, За Защита На Изчезващите Видове, За Защита На Патиците, Които Си Пресичат, Където Им Падне /това последното е шега , но глобите за сгазена патица съвсем не са шеговити/. От всеки се очаква да се включи в някаква доброволна акция за благото на обществото и хората масово го правят. Вестниците са пълни с обяви за работа от сорта "Търсим доброволец за подлепване на книги в библиотеката", "Търсят се доброволци за гледане на стари хора" и прочие. Доброволни са дори спасителните служби по плажовете.
С две думи - ако някой иска да види развит социализъм в действие , като от утопичен роман, да се разходи до Нова Зеландия. Всички тук се оплакват , че животът бил скучен. Ами, така е - раят е скучен. Аз горещо препоръчвам на всички, които искат да живеят интересно , да се разходят до една малка източноевропейска страна на западния бряг на Черно море. Екшънът е гарантиран.
Bella
Няма коментари:
Публикуване на коментар