Кафе от Германия

КАФЕ
лека фея на страстта
кафеена
кафез с екзотика
във който времето
куфее
КЕФ Е
да се топиш
да се превръщаш
бавно ти самият
във утайка от
КАФЕ

Жената си живеела съвсем сама в оня родопски градец. То градец, градец, ама си бил чисто село. Къщички с прекопани дворчета, из които хаотично стърчал по някой и друг корен зарзават, и разкаляни, миришещи на обор и старо спокойствие, улички. По тях важно и методично кълвяли пилци чак до късна есен – когато ги брояли с наточени ножове - като в поговорката. Имало и махленски бакалнички, неналапани от никоя търговска верига, и в чиито търбуси - учудващо за малкия им размер, всичко се намирало. Хорските истории денем припкали по припечните места, а вечер се гушели в кръчмите и по здрачните ъгли на дворчетата – защото тя, историята на всеки, по право си принадлежала на градчето и никой не можел да я затваря и да си я пази само за себе си.
Та, мъжът на жената си бил отишъл отдавна от по-лошия свят, понеже мъжете, знаете, трупат повечко амбиции, а синът се запилял по оная пуста Германия и там се оженил, ама за истинска германка. То чунким има значение, като е истинска германка, така казвала жената де, като разбрала. Тя си била свикнала с пейзажа, с въздуха, с комшиите и с лепкавото им любопитство, и не се интересувала много от това какво става извън шепата преплетени като в родопска престилка сокаци и извезаните помежду тях четвъртити фигури на къщите (за аромата им - вж.по-горе). Живеела си пестеливо, без патос и младежки хормони, с оня ритъм, който се удава виртуозно на възрастните хора доплували до бреговете на посткомунистическия преход. Умеела да си доставя малки удоволствия в ежедневието – да сипе помията на животните сутрин, да си купи хляб и да поговори с бакалина, на който единият син също бил някъде по държави и градове с патагонски имена, да придремва следобед на един хълбок на любимото твърдо миндерче, и особено се стараела да не си пропусне сериала в 5 следобед.
Синът се обаждал рядко, казвал че е добре, а снахата пращала на свекърва си, която така и не познавала, по-някоя и друга дреболия в колет – кафенце, бисквити, кърпа за глава например, и ей такива полезни неща. Не че кой знае какъв възторг доставяли тези работи на жената, но тя обичала да кани комшийките си по време на църковни празници особено, и да ги черпи с кафе и сладки, та да си побъбрят и припомнят големите, заглъхващи като ехо спомени в малкия живот. Събирали се те, опитвали кафенцето, опитвали сладките, цъкали с език, казвали, че вътре има това и това, ама сигурно и от това, щото пък миришели на такова, и изобщо имали усещането за някакво особено екзотично съзаклятие.
Колетите идвали веднъж в годината - обикновено за Коледа, или - по-рядко - за Великден. Германката пускала и по някоя лъскава картичка вътре, с надпис, там, на нейния си език, а синът дори не винаги се сещал да драсне по един-два реда на майка си – не обичал да пише човека.
Абе, с две думи нищо особено, съдба като хиляди, хиляди други балкански съдби, ама сега ще видите че не съвсем, щото той, синът де, взел че изведнъж умрял. Случило се, както на всеки може да се случи, понеже и на тези дето са в сресаната чужбина, и на тях понякога се случвали внезапни случки, макар че там тяхното здравеопазване и грижа за човека, нали знаете, уж добре уредено, както беше при нас, преди да тръгнем да ставаме като тях (то тука малко се получи каламбур, но си е баш така). И той, като умрял човека, естествено не можел да се обади на майка си, да каже че е умрял, а пък германката не знаела бъкел български, щото те в техните училища, ама изобщо не учели български. Тогава снахата взела мъдрото и хуманитарно решение (немците открай време си падали по хуманитарните решения и по хуманитарните мисии) да кремира своя съпруг и да изпрати кутията с праха му в колет на родната му майка, та тя да си го жална ожали и погребе, както си му е редът. Направила тя каквото решила и през цялото време имала усещането, че прави нещо много добро, и от това ú било леко и спокойно, само че по немски леко и спокойно.
А нашата жена, майката де, като получила пратката, естествено, пак събрала комшийки и приятелки на актуална раздумка, сварила кафе от новия колет, само дето германката не пращала въобще такъв артикул този път. Вярно, поучудили се всички, че този път кафето от Германията, имало странен вкус и не се разтваряло както друг път, но кой ги знае там какви щуротии пият сега младите, така казали.
Но като си помислиш, приятелю, не е чак толкова откачена историята, нали? То, като отстраниш символиката (според едни -добра, според други - лоша), я претегли фактите - нима има значение, кое къде отива - нали във Вселената нищо не се губи. И кафето, и Човека, и Хаоса са си все Божии работи, а в тях няма нищо случайно.

Иво Георгиев