Гласът му ме повдигна от масата, където бях лежал секунди преди това. Подложих на щателна проверка (е, доколкото бях в състояние, де) всички части на тялото си и след като се уверих, че (поне на пръв поглед) с микрокосмосът ми всичко е наред се заех да проуча околната среда. Явно не бях спал повече от 10-15 минути сторили ми се като доста повече. И как няма - след всичките късометражни сънища завъртени на двойни обороти.
Компанията в манастирската кухня (или магерница) не беше претърпяла големи метаморфози. От манастирския касетофон (изглежда беше създаден доста преди да открият електричеството) се лееше някакъв архаичен албум на "Контрол". Припевът на текущата песен гласеше горе долу следното: "Кучко, марш в ковчега, ма..." и т.н. Манастирският шеф (или игумен) - въпросният отец Киприян трепваше от време на време и нервно се озърташе към музикалната антика, но явно нямаше физическа възможност да реагира.
Един по-щателен оглед на помещението ми разкри доста интересни подробности. Всички стени вече бяха оплескани с торта (забъркана с любов от отец Киприян и разпердушинена с още по-голяма любов от нас). Една баба, наглед местната гробарка седеше в ступор на един стол. Отначало помислих че може и да се е преселила в по-добрия свят, където всички са добри, весели и получават нов чифт зъби. Но след като надигна едно шише с мътно жълта течност реших че това не е подобаващо поведение за мъртвец и престанах да се кахъря за нея.
Реших, че няма да е зле да направя нещо за личния си комфорт - казано по-просто - да се поосеферя. С известно усилие успях да се добера до изходната врата и се стекох на чист въздух.
Това чистият въздух е страшна работа. Особено след като си живял под майчиното крило на нефтената рафинерия в Бургас, първите дни в планината си все още замаян от липсата на обичайните вещества в това, което дишаш. Няма етанол, фенол, сяра, въглероден двуокис и редица други прекрасни открития на химията, загубата на които довежда до изпиването на чутовни количества алкохол без следа от махмурлук.
След минута благоговение пред нейно величество атмосферата усетих леко неудобство. След щателна проверка причината бе локализирана - бях бос в снега, а термометърът закачен до минералната чешма в манастирския двор се рееше около 20-те градуса под нулата. Най-логично ми се стори да променя температурата на краката си като ги подложих на ритуално измиване (все пак бях в света обител). Имаше ефект - само след секунди се почувствах толкова осеферен, че завръщането ми в магерницата не отне повече от 2 секунди.
Картинката там почти не се беше променила с изключение на това, че Индианеца (истинското му име е Христо) беше гушнал бабата и правеше любовни набези към шишето й. Тя не остана безразлична на ухажването му и успя да го анатемоса няколко пъти, както и да го хлопне по главата с въпросната бутилка. Но именно този и жест на привързаност помогна на младостта да победи и Индианеца се оказа горд притежател на 18 годишна манастирска гроздова, която гордо размаха пред всички. Бабката заряза кататонията си и с неочаквана пъргавина се хвърли към бутилката като успя да наруши крехкото равновесие на младежа. Под силата на нейната поривиста атака той се свлече от своите 195 сантиметра. А от такава височина 120 килограма се равняват почти на средностатистическо земетресение. Масата, която геройски се упита да издържи индианското му тяло се сцепи на две. Всичко това стана за някакви си мизерни секунди, преди някой да успее да реагира. Все пак Индианеца се оказа най-съобразителен - изправи се с мощно тектонично усилие и се изнесе навън - към великите манастирски полета без да си направи труда да отваря вратата. Наложи се на следващия ден да я поправяме с подръчни материали (трион, брадва и ножицата на игумена).
Бабката явно осъзна предимството на индианските мускули пред нейната преклонна възраст и се отказа да го преследва. Вместо това пусна в обръщение цялата си налична фразеология изразяваща негативни чувства. След което бръкна някъде из безкрайните долапи на магерницата (разпрострели се поне в 6 измерения) и изкара нова бутилка с мътно жълта течност. Само че поучила се от предното поражение, тя се настани до игумена (който пропусна цялата сценка увлечен в делови разговор с един младеж, който впоследствие успя да му продаде 50 грама канабис на дъмпингова цена).
Всичко пое нормалния си ход - т.е. както си беше преди индианския гамбит. Погледнах часовника си и с изненада установих че е почти 5 часа сутринта. Брей, как лети времето. Като че преди малко се кръстихме и се молихме на закуска заедно с отец Киприян. Пустият му игумен, не може да закуси без алкохолно стимулиране. Пък ние на такива любезни покани много трудно отказваме. Явно скоро щеше да се навърши едно денонощие от интимното ни запознанство с манастирската ракия.
Скришом се помолих (понеже съм атеист и много ме е срам) да няма повече ексцесии докато свършат запасите на светата обител. Но явно минават само молитвите на истинските вярващи - господ не признава ментетата.
Няколко минути след моята рахитична молитва се чу звучен и силен камбанен звън, който подейства като своеобразен допинг на всинца ни. Предвождани от отец Киприян се засилихме към църквата, вещо позиционирана само на 20 метра от магерницата. Картината която заварихме можеше да изтръгне сълзи и от най-освирепелия африкански канибал: Индианеца, привършил с похитената ракия и изпаднал в религиозно умиление, явно беше решил да благодари на бога за мътножълтия еликсир. За целта той беше разбил вратата на църквата и докопал въжето за биене на камбаната.
Като го видяхме в това състояние доста се поколебахме преди да го доближим - все никой не иска да нарушава екстаза на 120 килограмов, почти двуметров похитител на бутилки. След кратко колебание започнахме с опитите да се комуникираме по някакъв начин с него от разстояние. Нямахме особен успех, освен че го накарахме да смени ритъма. Накрая отец Киприян с чутовна смелост и самообладание се приближи само на два метра от него и успя да го попита: "Що чиниш, чадо?". Наложи мус е да повтори въпроса си няколко пъти, но накрая усилията му се увенчаха с успех. Чаканият отговор дойде като музика за нашите уши - "Свиря "Джингъл белс"...
Vorbis
Няма коментари:
Публикуване на коментар