четвъртък, 30 август 2001 г.

Кафе_?_не!

- Добър ден! – гласът е мек, кадифен и обещаващ. Отлепям поглед от най-любимата си приятелка, с която сколасваме да се видим на кафе след едногодишна раздяла, а тя млъква насред осемнайсегодишната цицореста блондинка, тъпа като гъба, която така го била омаяла, че щял да се развежда.

- Предлагаме ето тази нова поредица от книжки с детски приказки само за десет лева! Навярно имате хубави деца, съдейки по вас – мазно кискане след още по-мазната реплика.

- Бездетни сме. Ходим на процедури за ин-витро, но не можем да прихванем – споделя измъчено приятелката ми и започва да плаче. Не знам как го направи тоя номер, ама момчето се изпари за норматив.

- Та тъкмо ти разправям за Жоро – до уши е хлътнал, а тая ще му изпие мозъка. Викам му...

Така и не разбирам какво му вика, защото се появява традиционната циганка с наетото бебе и започва да мрънка за стотинки. От девет години пия кафе в това кафене всеки ден, циганката вече заприлича повече на баба, отколкото на майка, а така и не се научи да ме пропуска. Отпъждам я с възвратно-постъпателно движение на ръката и аха да захапем Жоро пак, добърденосва ни възпълен младеж, който започва с думите, че не продава нищо, обаче правят тестове на нов модел четки за зъби (измъква една от торбата експресно като фокусник и ми я завира под носа), а ние сме били много подходящи за пробата, така като ни гледал. Няма нужда да му отговаряме каквото и да било, понеже цигански оркестър с акордеон и кларнет го загражда и почва да му свири на уше, а дърта циганка му пребърква ловко джобовете, докато ошашавения шишко се опитва смутено да си прибере четката в торбата с чудесата.

- Вече помежду си ще се изтребят, давай да се включваме и ние – войнства приятелката ми и с викове “Долу изкуството!” подпуква акордеониста по главата.

Барманът най-после се намесва, тъй като нещата отиват към средни материални повреди на повереното му имущество:

- Ти почни левия фланг –бий по кларнетиста!

Не успява да разгърне до край наполеоновския си талант, защото циганите явно са обръгнали в битки и напускат полесражението по-хвърковати и от червените ескадрони.

- Уф! – избърсвам запотено чело – До къде бяхме стигнали...

Темата за Жоро ни увлича отново, а и сме се поизморили, защото бабичката, която продава здравец срещу колкото дадеш, мекчкаря с мечката, глухонемите с химикалките и запалките, кришнаря с “Бхагават Гита”-та, както и девойчето с готварската книга за 20 лева се разминават просто без пари, но за това пък и без бой. Допиваме кафето и тръгваме. По пътя ни спират две момичета, които ни питат дали сме от провинцията и дали не искаме да ни подарят по едно фенерче за врата на промоционна цена, която е била СПЕЦИАЛНО свалена днес и само днес.

– Кату сми ут прувинцията какво, да ни би да мислити, чи там си нямъми ток! - срязвам ги и тутакси след това се натъкваме в пенсионерката от съседната кооперация, която от девет години насам ме спира да ме извинява и да пита това ли е улица “Шипка”, а после да иска пари за хляб.

– Ако си беше купила промоционното фенерче, щеше да я забележиш навреме, кастри ме приятелката ми и дава на бабата левче.

– На пенсионерите не мога да отказвам, - пояснява смутено, - а и тази прилича на баба ми.

- Нищо де. От около 40 лева поискани, се оттърва само с един. Не е толкова зле - успокоих я аз, но докато успея да го кажа, приятелката ми се шмугва в козметичния магазин и купува на Жоро парфюм за 100 лева с кухата надежда да му го излее в супата и да го отрови, за да не избяга с осемнайсегодишната руса...

Nadie

Няма коментари:

Публикуване на коментар