Светът? Светът!!! Част I - почна се

Началото
Досега бяха само клюки, гласове, дочути реплики и очакване. Да видим какво ще е в действителност.
Ауууу! Това ще да е светлината. Виж ти!
И студ. Ама то вярно било студено в тия, как се казваха, операционни. И всички тия, дето са ме зяпнали. Сега по традиция трябвало да ме шамаросат за да изрева. Хм, в тоя студ мога да мина и без шамара, за да се провикна: Студеноооо еееееееееееееееееееее!

Как ли изглежда мама отвън? От тоя зелен чаршаф, дето са го провесили пред лицето и не се вижда кой знае какво. Не вярвам да е от тактичност, да не ме стресне гледката един вид - досега не бяха особено тактични... Аааа, хубава си била, така си и знаех.

Сега следва нещо много важно. Казват, че ако всичко било наред, докторите щели да разказват мръсни вицове. Аз си се чувствам наред, ама те що си мълчат? Я виж ти – мама разказа вица. МОЯТА МАМА! Браво, значи е наред всичко с мене. Ех, явно и докторите в наше време не са като някога... И един нов виц не могат да кажат. Тоя го знаех – нали съм все с мама откак се помня...

Тя ме гушна. Явно и тя ме харесва. Мммммм, приятно! Смешна жена, защо ли плаче пък сега – нали съм при нея!

Първи дни
Още сме в болницата. Бутнали са ни в една стая купчина народ, а майките ги държат отделно. Дават ни ги само да ни нахранят и ни ги взимат пак. В стаята е общо взето забавно, само доста се караме чия майка е най-хубава, що за нещо е света, кога ще има ядене и чисти памперси и подобни глупости. Големи са глупаци, нищо не разбират, ама минава времето.... Казват че не било за много.

И мама така казва. Ама вярно по-добра няма. Дава ми да ям, гушка ме. Никоя друга не го прави. Да ми разправят пак глупости моите глупаци – съквартиранти. Освен това ме води на театър. Театърът е в края на коридора, пред остъклената врата. Идват разни хора, ръкомахат, правят смешни физиономии. Хубаво забавление, ама все за малко. Освен това няма равноправие. Оня със смешната шапка го показват все на съседа ми по легло. А си струва гледката.... Един образ идва по-често. Стои и ме гледа с тъпо изражение и аха да проговори. Стои най-много, а и мама като че ли го харесва. Това обаче на мене не ми харесва много. Ще я видим тая работа....

В къщи
Днес е великият ден! Ще си ходим в къщи, където и да е това. Мама е пощуряла от сутринта и все за това ми говори. Тъкмо бях посвикнал тук, ама нейсе, щом е за нея – ще ходим. Има и други неприятни аспекти – дупчиха ни. Било много важно. То и името му такова едно важно – ИМУНИЗАЦИЯ. Ще рече, че те боли. Изтраях и това – нали са големи и по-силни. Ех, като порасна – ще видят те.

Оня образ от театъра – баща ми (той ще да е, няма кой друг да е) се е наконтил повече от обикновено и е потътрил и едни миришещи клечки – цветя се казвали. Ама много смешно нещо са това бащите. За какво ли всъщност служат? Само гледа отнесено. Тикна цветята на мама, а сестрата ме даде на него. Абе тия всички луди ли са? Ухилили са се, сякаш става кой знае какво, дадоха ме на баща ми, който ме държи така, сякаш съм от стъкло, мама и тя изглежда странно – с какво са я облекли? Баща ми ме развява нагоре – надолу и ми показва купища хора. Някои ги знам от театъра, други са нови. Но всички до един правят смешни физиономии и дърдорят глупости....

Ама баща ми никой ли не го е учил как се носи бебе. А подът изглежда твърд оттук... Я да взема да повикам – току виж ме дали на мама.... Уф, уморих се от тая лудница, няма ли да свършва вече. Щях даже да дремна досега, ако не ми святкаха постоянно в очите.... Ама е хубаво, като ти обръщат внимание...

У дома! Хм, ТОВА ли било?…

Zaro