Събужда ме звънец. Не , не е часовникът - звъни се на вратата. Измъквам се от леглото на автопилот и почти без да си отварям очите отключвам . На прага стои разярена пощальонката и с предизвикателен жест ми хвърля ръкавица в лицето. Ударът е доста болезнен, та малко ми прояснява зрението и установявам, че всъщност ми е хвърлила вестник - дебел, ръбест и опакован в найлон. Пак не е могла да го натика в пощенската кутия, въпреки че по нейна препоръка вече два пъти разширяваме отвора. Пак не сме си монтирали допълнителна (и по-голяма ) кутия, каквато беше другата й препоръка, така че защо поне не си оправим асансьора, та да не я караме да се качва пеша до шестия етаж?!. Тук трябва да поясня, че асансьорът в нашия блок е от онези отживелици с привкус на атракция , които потеглят само ако съвпаднат няколко благоприятни фактора - първо: трябва да си по-тежък от 30 кг. Второ: да захраниш касичката с монета с подходящ номинал и трето (но най-важно): асансьорът да е на кеф. Нашето семейство така и не се научи да ползва услугите на това своенравно превозно средство защото първо: дъщеря ми тежи достатъчно само ако носи чанта с четири пълни бири (с празните бутилки не става), второ: аз никога нямам монета с подходящ размер и стойност (не че някога съм знаела какъв трябва да е) и трето: дори да са изпълнени първите две условия асансьорът доста често капризничи и пак се налага да вървим пеш. Това не ни се отразява зле, тъй че просто не разбирам какво се е разфучала женицата с пощенската чанта. Но все пак я изслушвам търпеливо, обещавам да се погрижим за нова пощенска кутия до другата седмица и с въздишка на облекчение затварям. Край на първи рунд.
Неделя е. Къщата ми е изчистена и аз мога да отделя мно-о-ого време на себе си. Още преди месец си купих къна за коса и все нямам време да я изпробвам. Сега е моментът. Наливам в купичката вода, смесвам и намазвам обилно косата си, завивам я с найлон и кърпа и се изтягам на дивана с новия вестник в ръка. Там, разбира се, нищо не пише, но докато разгледам картинките, докато си проверя хороскопа и ето ти го минал половин час. Отивам в банята да си изплакна косата и да се насладя на новия й цвят. Кранчето на душа се завърта услужливо, но вода не потича. Не ми е за сефте – всяка неделя някой комшия прави ремонт и спира главния водопровод за няколко часа или пък включват в канализацията някоя нова кооперация в квартала и тогава няма вода с дни. Изпълнена със справедлив гняв и неистово желание да мисля позитивно обличам халата и се запътвам към кухнята да си направя кафе. Не съм се запасила с вода, но има лед във фризера и без излишно суетене го натрошавам в джезвето.
Когато десет минути по-късно ледът още не се е превърнал в течност ме загризва черно предчувствие. С трепереща ръка посягам към електрическия ключ - така си и мислех - няма ток. Мисли положително! Мисли положително! Да! Имам кибрит и декоративна свещ. Оказва се доста трудно да сваря кафе на свещ, но след като неколкократно намалявам количеството на водата (така де, ледът е потенциална вода) накрая имам около две лъжици ароматно топло кафе. Изпивам го бавно и с наслада и чак тогава забелязвам, че в апартамента е доста студено – явно няма ток отдавна. Халата не ми топли особено и мократа коса в комбинация с боси крака и леденостуден под ме принуждава да тракам със зъби , партнирайки неволно в дует на сърдито бръмчащата над неизмитите от вчера чинии муха. Решавам да взема нещата в ръцете си и правя план за действие. Първо: от опит знам, че ток скоро няма да има и ще се наложи да си сготвя нещо от лед, горчица, яйце и каноконлит (това е цялото съдържание на хладилника) без разход на топлинна енергия; второ: термометърът в стаята показва, че е 11 градуса, нямам печка с дърва, тъй че трябва да се погрижа за запазването на телесната си температура; трето: нямам телевизия, интернет нито книга и много спешно трябва да си измисля занимание за цял ден, което да не изисква употребата на вода или електричество; пето: (или шесто, или колкото е там, по дяволите!) на вся-ка це-на трябва да разкарам тази гадост от косата си!
В изпълнение на предначертания план се заемам първо: да накисна полуготови спагети в купичка с лед и да я поставя до прозореца на слънце; второ: с известни затруднения поради увитата в найлон и кърпи коса си навличам дебел пуловер и всичко подходящо за ски екипировка, което откривам в гардероба; третото е най-трудно и го оставям за после, а като стигам до косата ме осенява гениална идея - имам приятелка фризьорка, която не работи в нашия квартал и значи има доста голям шанс да не са й спрели водата. Освен това ми е близка и няма да ми се подиграва за каската от кал, в която се е превърнала къната. Слагам си шапка (на мъжа ми, разбира се, моята не би побрала цялата хавлия) и хуквам към фризьорския салон. Старателно избягвам погледите на минувачите и се правя, на “какво, не знаете ли - сега модата е такава”. Пред заключената врата се сепвам и чак тогава си спомням един, сега като се замисля, доста странен факт - фризьорката работи само на четни дати, и то - ако не е неделя. Този път вече положителното мислене ми изневерява и аз си тръгвам оклюмана. Почти подминавам киното, когато нещо тихичко ми прошепва, че там е топло и има забавления и най-важното: тъмно е. Събирам всички монети и банкноти от портмонето си и едва успявам да платя билета. В неделя прожекциите са само за двама - продават двойни билети на двойна цена. Специално за мен правят изключение - купувам си единичен билет на двойна цена, но положението ми изобщо не предполага да водя дълги, привличащи вниманието спорове, тъй че бързо се шмугвам в тъмната зала. Температурата там не е по-висока от външната. Явно се очаква двойките да се гушкат. Е, остава ми да се насладя на катарзиса от изкуството.
След половин час се разбира, че на този филм няма да има нито изкуство, нито катарзис, нито отопление и аз тихичко се измъквам. В къщи не ме очаква приятна изненада. Все така е студено и безводно. Спагетите са поомекнали,чиниите не са се самоизмили, а мухата е изчезнала. Калната каска на главата ми пука и се сипе на прах при всяко движение, ръсейки се обилно из цялата къща. Свивам се на дивана и потъвам дълбоко в самосъжалението си, което бавно прелива в нелепа следобедна дрямка по принуда. Но сънувам жесток сън:
Неделя е. Няма ток и вода, а аз съм имала глупостта да си намажа косата с нещо, което прилича най-вече на кафеникава кал. Нямам по-добро занимание и затова чета Библията. Като стигам до последната страница се стъписвам - там има телефон за връзка със Създателя и Е-мейл на Архангелския съюз. Грабвам мобифона (телефонът също не работи без електричество) и набирам дългия номер. За моя огромна изненада чувам сигнал свободно и малко по-късно Неговия глас: “Да?” .Толкова много съм Му насъбрала, толкова неща имам да Му казвам, а батерията ми е на свършване! Карам направо и без да спирам да си поема дъх:
- Сътворил си света за шест дни и на седмия си почивал, а? Щото много Се умори, а? Ми да Си беше погледнал първо творението преди да изобретиш почивния ден. Можеше да го пипнеш тук-там и сега светът щеше да е по-малко несъвършен. Сутрин като погледна в огледалото Твоя образ и подобие и ми се доревава. Претупана работа и нескопосана. При това правена още в шестия ден. Ами на седмия? Бил си вече съвсем скапан и единственото нещо, което си сътворил - неделята - си е направо провал. Какво, да не би да си починах? Да не би да се заредих с енергия за новата седмица, а? Не ти ща неделята! Искам да си работя спокойно и равномерно, без да бързам непременно да свърша всичко преди уикенда, без ужасните понеделнични и петъчни задръствания, без да си разстройвам работния ритъм и без.... - сигналът внезапно прекъсва, батерията е свършила. Още ме е яд на Него и тъкмо умувам дали да хвърля безполезния мобифон към небето или да вляза в Архангелския чат и да ги насоля и тях едно хубаво, когато ме събужда тих гълголещ звук. Гали ухото, бавно прониква в съзнанието ми заедно със сивата утринна светлина и категорично налагащият се извод - водата идва! И... Господи, благодаря Ти - понеделник е!
Bella
Няма коментари:
Публикуване на коментар