От западния фронт нищо ново.
Инвеститори няма. Полети също.
“Балкан” обаче вече летяла.
Запътвам се към самолета. Пак за Гърция. То като махала ми стана, ама и нали от WhyBG и те хора.
Материал чакали. Аз да не съм им длъжник, та да си описвам неволите и патилата по тая чужбина.
О, не-не-не........, това е “машина времени” Антонов 24. То затова ли полетът е предвиден за два часа. Едно време един германец разправяше, че летял на някакъв “герет” (т.е “уред” за немскоговорящите), но след “вдигането на крака на родното самолетоизвозване”, и това си е самолет. Започваме да набираме скорост и се чудя, кога ли ще изхвръкне нещо. Малко преди това обслужващ персонал, въоръжен с маркучи мие самолета и е истинско водно приключение, ако влезеш в хралупата без да са ти намокрили “версаче-то”. То кой ли с “версаче” ще се качи на Ан-24, ама знаеш ли?. Междувременно инженер-специалист с отвертка човърка нещо по обшивката и добре, че датата е преди 11 септември.
Компанията била летяла.
Летеше с шест човека пътници и пет човека екипаж. Щели да я вдигат на крака? Как бе амсолаци? С шест човека пасажери и кетъринг за петдесет. Поне бирата е в повече и пътят не се усети.
Отново съм по улиците на Атина. Неделя е. Движение никакво. За някакви си 35 минути съм в хотела и съм на път да счупя световния рекорд за придвижване в гръцката столица.
Ден по-късно решавам, че е крайно време да напусна Атина и да се поразходя из Пирея. Най-голям интерес представляват спийд-ботове, както гордо гласят новите надписи. Качваш се на такова корабче и докато нацелуваш жената и си я на Санторини, я на Кос. Острови поне дал Господ много. Пристанището е голямо и мръсно, като всяко пристанище. Метрото до Пирея също. Прословутата Пирея не ме впечатлява, но местните разправят, че в Глифада се намирали най-големите заведения и локали с лайв-гръцка музика. Както вече неведнъж заявих гърците не си падат много по работата. Вие работлив южняк виждали ли сте? Бачкат хората, ама когато трябва. После бузуки-сувлаки и тия всичките думички в речника дето завършват на “ки”, .... до сутринта разбира се.
Южна страна, южни хора, южни идеали.
Два дни по-късно пътувам в обратна посока – към Вуляменти. Това е най-южната точка на Атина. Спретнато кварталче на около 35-40 километра от центъра. Цялата крайбрежна част на квартала е заета от кръчми и хотелчета. Преди години тук бил разквартирован половиния американски флот (сега са се разквартировали руснаците, но като собственици). Знаете как е като наблизо са рейнджърите и нейвита-та. В общи линии – пияни нейви-та, жрици на любовта, здрави запои и безкрайна аларма. Но всяко нещо си има своя край и преди 15 години кварталът запустял, за да се превърне в едно от най-спокойните кътчета на Атина, каквото е и в момента. Няма да ви разправям, че тук ядох и най-големите кралски скариди, които съм виждал. И за да не стане като приказката за рибарите и лафа “ей такава риба хванах” се подсигурявам, че скаридите бяха поне 15 сантиметра.
Магистралата в тази посока е като оазис. В средата са засадени палми. От ляво са китни хотелчета по цялото протежение, докато отдясно е залива, в който баровските яхти са често срещано явление.
Излизаме от територията на Атина и се насочваме към Сунио.
Какво търсим там ли?
Оказва се, че в Сунио се намира най-старият открит храм в историята на човечеството, като първите стъпки по построяването му се губят някъде около 10 век пр.н.е. Пътният оазис свършва и започват чукарите, които жълтеят под напора на слънчевите лъчи. Растителността е оскъдна, плажовете са малки и осеяни с камънак, но на всеки 5 километра в 60-километровата ивица между Атина и Сунио са накацали малки селца, чието основно препитание е туризма и рибарлъка.
Вече 10 километра наблюдаваме храма, който е точно на върха на един хълм и гледката е страхотна. Стигаме до Сунио. Започваме изкачването по прашната чакълеста пътека и независимо, че е едва 10 сутринта е пълно с туристи. Речта е главно английска и японска. Група американци, които сигурно вече не си спомнят кога са се влели в редиците на пенсионната общност, пухти по хълма, но не се отказва.
Слънцето пече зверски, морето е синьо като на картичка и просто не ми се вярва, че такъв цвят съществува. Храмът разбира се е полуразрушен, но въпреки това съм впечатлен. Присламчвайки се към група американци слушам малко история. А те горките слушат и тъпеят. Що е то 10 век пр. Н.Е за хора които броят само до 200, а ние варварите от този край на света смятаме във векове. В храма е погребан не друг, а капитанът на Менелай, който е управлявал корабите му на връщане от Троянската война. По-късно е използван за крепост и фортово съоръжение от гърци, македонци и роби, завладяван по няколко пъти и от едните и от другите. Геометрията е съвършена и храмът е така построен, че слънцето изгрява винаги на едно и също място, там където е входът на храма и залязва на неговия изход. Американците продължават да цъкат с уста и се опитват да си спомнят те това Троянската война филм със Стив Рийвс ли беше или спектакъл на Бродуей. Ще мине време, ще походят по Европа-та, ще се научат хората. Междувременно японците са нападнали сувенирния магазин и изкупуват всичко що е с техните си къщички-йероглифи и става за четене.
Както и при Акропола неизвестен остава факта, как тези огромни мраморни късове са “докарани, донесени, спуснати, сложени, вдигнати, сглобени” във времена, в който единствената жива сила е била човешка или животинска.
Независимо, че се намира на час и половина път от Атина, Сунио е задължителна дестинация за всички туристи, посетили тази част на Гърция.
Връщаме се в Атина и задължително се отправяме към най-високия връх на Атина. Връх, връх, чист хълм с височина от 277 метра. Отдолу погледнат Ликавитос си е направо планина, но самата му височина не предполага това. В тази част на Атина е пълно с магазинчета и стръмни малки улички, които се губят в подножието на хълма. Намираме влакчето, което за нула време се запълва с туристи и се понасяме към “върха на хълма”. Пътешествието е кратко и то ни отвежда под бялата черквица, която е на върха. Ще има сватба. Булка, младоженци, сервитьори спрятат маси в ресторанта на Ликавитос, туристи щракат панорамни снимки на Атина. Градът се вижда като на длан. Кеф ти Акропола, кеф ти Монастираки, кеф ти първият олимпийски стадион от 1896 година и какво ли не, кеф ти басейнчета на покривите на по-баровските кооперации. Не може да си дошъл в Атина и да не се качиш. По стълбите надолу виреят каквито си поискате кактуси и надписи от рода “Еди кой си лов еди кой си, при това форевър” или “Иван уос хиър” са често срещано явление. Дали да не си извадя ножчето и да си оставя подписа на някой по-голям кактус.
Дръж се прилично бе човек и стига с тая Гърция, че на хората им омръзна да четат?
Ама материал чакали онези от WhyBG, а и за алманах на Мадрид договор подписахме?
Да си чакат.
Дай да му дръпнем по едно узо и да не се занимаваме с драсканици.
Край на цитата.
Carlos
Няма коментари:
Публикуване на коментар