Дали?
“Добре съм, доколкото може човек да е добре в такава ситуация. Закъснявах за работа и в 9:15 излязох от метрото на 4 преки от WTC, за да видя как гори и пуши. Слава Богу, никой от приятелите ми, работещи там, не е пострадал.”, ми написа приятелката ми Джен, с което камък падна...
“Синът ми е бил на 2 минути път от работата си в Пентагона. Видял е как пада самолетът, но не е пострадал” – шефът е със зачервени очи от нощното бдение пред телевизора и още преживява безумно трудния опит да се свърже с близките си.
“Скачайте от самолета, защото наближаваме Ню-Йорк и ще избухне!”, казва синето и прави остър вираж над кухненската маса, преди да блъсне пластмасовия джет в шкафа. Май попрекалих със сиенен-а снощи.
Не съм политик. За мен политиката се ограничава до лозунга “Да живее международното положение!”, който едва ли е много уместен в случая. Станалото ме ужасява толкова, колкото и всеки изблик на насилие, отмъстителност или злоба, при който страдат и загиват невинни хора. Дали са американци или други – не това е важното. Философията “сега кат' ми се правиш на велик и силен – на ти един по мутрата” не дава резултати. Насилието видаги предизвиква насилие. Плаши ме все по-често прокрадващата се в интервютата дума “война”. Светът е настръхнал и напрегнат.
Предполагам, че черният ми хумор е проява на лош вкус, но се сетих как съветвах едни приятели да си родят детето в България, а не в Щатите, за да може един ден да стане българския Президент. Те ми се изсмяха и не повярваха на пророчеството ми, че не се знае, може някога да се превърнем в държава, в която всеки ще иска да живее. Та снощи сънувах как тълпи американски емигранти се заселват в Родопите, където въздухът е чист, тревата е зелена и къщите - ниски.
Nadie
Няма коментари:
Публикуване на коментар