Откъде да започна?
Беше в началото на сезона, както обичат да казват гларусите и гагаузите, независимо, че се бях запътил към комшийската византийска страна, където както се оказа по-късно думата “сезон” има доста по-широкообхватно и сезонно значение.
В джоба гордо кротува паспортът ми, който обаче е вече с шенгенски оттенък (не ви ли звучи някак си по-международно). С две думи няма визи, няма проблеми или поне така очаквам, нали и ние станахме хора, независимо, че половината “баш европейци” говореха с конете си на някои популярни езици, кога тука в нашите земи се бяхме очовечили.
Както и да е.
Преговарям наизустените думи тцатики, узо, сувлаки, саганаки, калимера, калиспера, калинихта, евхаристо и се качвам в самолета. Гръцката авиокомпания набира скорост и след час вече летим над Атина. За първи път ми е. Тогава мислено се надявам, че не е за последен. Небето е толкова синьо, че чак окото ми не може да поеме толкова левскарска боя. Иначе е безумно красиво. Под мен са се разстлали множество островчета, полуострови и сини водни маси. Кибича през илюминатора като циганче пред сладкарница и си мисля, че нашето Черно море (за което всички ние положихме безумни усилия да оправдаем името му) си е направо мръсен гьол, в сравнение с това което наблюдавам. Бавно се приземяваме на както по-късно се оказва “новото” летище.
Новото летище “Елефтериос Венизелос” е направено с една единствена цел - олимпийските игри през 2004 година. Впрочем всичко в и около Атина в следващите 3 години ще се прави единствено и само с тази цел. И са прави, я ти дадат олимпиада на един век, я не.
Минавам паспортен контрол без въпроси от рода “За какво идвате? Защо точно при нас бе господине?, Вие ли сте обвиняемият и т.н”. Европейска работа, нищо че през 44-та гърците бяха с една обиколка зад нас. Сега обаче не е така. Благодарение на Европейския съюз Гърция става все по-добро място, а за нас обиколките след тях май-станаха повече от една. И забележете с кои се сравняваме, да не говорим за земите, в които едно време си говореха на ......... (това вече го казах – ами, чети бе човек, компютър е това, не е пишеща машина да не можеш да го поправиш)
Пак казвам, както и да е, нали седя зад клавиатурата и пиша това, което съм почувствал, някъде там в началото на сезона.
Та летището си е определено добро. Не са ми загубили багажа. Излизам извън него и виждам опашка от около сто души грижливо наредени и чакащи такси. В първия момент ми идва да вия, но се оказва, че безброй жълти хлебарки от европейски и световни марки грижливо поемат в търбуха си колоните от туристи. Някои от тях са тръгнали все едно да завладяват гръцките острови. Куфари, куфари, куфари ........... Бързо се изнизваме, а слънцето продължава да пече зловещо. Тук Яворовото “и така цяла неделя” може да се перефразира “и така цяла година с малки прекъсвания”. Товарим се на таксито под оглушителното свирене и ръкомахане на орда полицаи, опитващи се да въдворяват ред в южна страна.
И започва адът. 30 километра магистрала до центъра се изнизват на един дъх, вперил очи в заобикалящата ни действителност - бетон, червеникава почва, маслинови насаждения (за които ще спомена по-късно) и .........трафик. След излизането от магистралата става страшно. Час и 45 минути до центъра. Ад под небето, жестоко слънце и автомобили като за трето, а не за второ пришествие. Уплаши ми се окото. Такъв трафик ни в Лондон има, ни в Париж. Разправят, че единствено в Токио положението било подобно. Не случайно разбирам, че през лятото има ограничение - единия ден карат тези с четните номера, другия тези с нечетните. Задавам си въпроса, ами ако всички ги пуснат боща в един и същи ден ...... и не ми се мисли. Добре, че таксито е с климатик иначе сме измрели. Впрочем, през лятото в Гърция нямаш ли климатик, пиша те бегал.
След близо два часа се измъкваме от таксито на прага на безумието. Но “тука е така”, както казват и по нашето Черноморие.
Слънцето продължава да свети безмилостно, но ние сме с твърдото убеждение, че работа в хотела нямаме и юруш на забележителностите. Като отвързани вагонетки за култура сме, като руснаци пред универсален магазин, като ........... (не ми стигнаха словосъчетанията, Заро да добави нещо).
Първото нещо, което веднага ни се набива на очи е храма на Зевс, наричан още храма на Юпитер, храма на олимпийските богове или на гръцки Олимпеон. Страхотия. Не казвам велико, защото за културата, архитектурата и всичко завършващо на “-рата” на древните гърци думите са малко. Пред мен са се изправили двете самотни колони и трета, така наречената паднала колона. Високи тридесет метра, колоните са истинско съвършенство. Научаваме, че всеки от пръстените на колоната има жлеб чрез който са били свързвани отделните части от мрамор. Изработката е абсолютно перфектна и както при всички велики цивилизации остава неразгадаем факта, как се били полирани мраморните повърхности и как това тридесетметрово архитектурно чудо е било вдигнато на постамента си. Разхождаме се около него като ратаи пред работата на велик майстор и колкото и да се чудиш, ум не ти го побира, до какво ниво на развитие са стигнали древните. Разказват, че храмът е бил пред завършване когато Сула наредил да преместят две от колоните в Рим с цел да бъде дадено началото на друг архитектурен колос – Колизеумът. Храмът е истинска атракция за туристите и легенда за местните и поради факта, че същият е бил грабен два пъти от венецианци и турци, като през всяка от тези години в града е избухвала чумна епидемия като отмъщение на боговете
На нас те не ни отмъстиха, защото настроени миролюбиво изщракахме цяла лента, видяхме Акропола в далечината и оставихме боговете да почиват в мир, насочвайки се към ................
Но за това при следващата ни среща.
Carlos
Няма коментари:
Публикуване на коментар